Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contact Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джоузеф Стейтън. Атаката срещу Харвест

ИК „ИнфоДАР“, София, 2010

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-459-8

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Харвест, 9 февруари 2525

Ейвъри лежеше по корем, заобиколен от узряла пшеница. Зелените стъбла бяха толкова високи, а зърната толкова наедрели, че цял ден не можеше да види блестящото слънце над себе си. Той усещаше хладните буци пръст през дрехите си. Сержантът беше разменил служебната си шапка за едно кепе, което представляваше мека шапка с широка периферия с брезентова лента, зашита хлабаво около дъното. По-рано през деня беше втъкнал пшенични стръкове в лентата и въпреки че в момента бяха превити и изсъхнали, бяха идеално прикритие, докато стоеше ниско приведен.

Влачейки калъфа с пушката зад себе си, Ейвъри беше пропълзял почти три километра от паркирания си уортог към комплекса от реактори на Харвест. По пътя си той се беше изкачил върху едно дълго, ниско възвишение, за което капитан трети ранг Ал-Сигни го беше информирала, че е всъщност заровената ракета-носител. Ако не му беше казала, Ейвъри никога нямаше да разбере. За да държат устройството скрито от погледа на извънземни, ДЖОТУНИТЕ на Мак бяха покрили възвишението с квадратни чимове с пораснала пшеница, изровени от другите ниви.

Всичко на всичко пълзенето беше отнело на Ейвъри повече от два часа. Ала той се беше фокусирал върху скритото промъкване, а не върху скоростта. Всъщност, в последните десет минути въобще не беше помръдвал.

Най-оживените движения бяха тези от отраженията на шумолящата пшеница върху неговите очила за стрелба, оцветени в златисто.

Те бяха част от тайната екипировка и оръжия, които капитанът беше дал на пехотинците. Също като неговата бойна пушка BR55, която носеше в калъфа, очилата бяха прототип — прясно парче хардуер, извадено от изследователската лаборатория на ВСР. Съсредоточавайки отново погледа си, Ейвъри провери комуникационните връзки в горния ъгъл на лявата леща на очилата, където един малък дисплей потвърди точната му позиция върху Харвест. Намираше се на по-малко от петстотин метра западно от комплекса.

По-напред полето започваше да се спуска надолу. Ейвъри знаеше, че всичко, което трябваше да направи, бе да пропълзи няколко метра нататък и пшеницата щеше да започне да оредява. Това щеше да му осигури много добър поглед към защитните позиции на войниците и щеше да му даде възможност да изпълни своята част от атаката, която бяха планирали заедно със сержант Бърн. Ала по-слабото прикритие щеше да даде най-добрата възможност на наемниците от гарнизона да го забележат и той планираше да остане на място, докато не се увереше, че има предимство.

Ейвъри бавно се пресегна с ръка между краката си, откопча пластмасовите катарами и извади BR55. След схватката на борда на товарния кораб, сержантът беше прекарал много време с оръжието на гарнизонното стрелбище, проучвайки силните му страни в сравнение със стандартната пушка МА5 на наемниците. Пушката BR55 наподобяваше по дизайн МА5, понеже входът за пълнителя и задната част на цевта бяха разположени зад спусъка, ала имаше в допълнение оптичен мерник и стреляше с по-големи полубронебойни патрони от 9,5 мм. Технически BR55 беше предназначена за по-добрите стрелци. Тя беше най-близкото оръжие до снайпер в арсенала на капитан трети ранг Ал-Сигни и Ейвъри знаеше от своята практика на стрелбището, че е убийствено прецизна на разстояние деветстотин метра, което надвишаваше много обхвата на МА5.

Сержантът беше дал една от другите три пушки BR55 от Ал-Сигни на Дженкинс. Бърн беше задържал една от тях за себе си, а последната беше дал като награда на един плешив наемник на средна възраст на име Кричли, осигурявайки Втори взвод със собствен снайперист. При последното им упражнение на стрелковия полигон Ейвъри беше наблюдавал как Дженкинс и Кричли пробиват по няколко дупки върху мишените на петстотин метра. И се надяваше за свое собствено неудобство, че ще бъдат точно толкова прецизни и в днешното учение.

Защо не беше толкова просто, като това да ги науча да стрелят, намръщи се Ейвъри. Той извади един пълнител от черната си, балистична найлонова бронежилетка и тихо го пъхна в пушката си. Ала това, че си точен, не те прави добър убиец. А в това се състоеше битката — да убиеш врага преди той да те убие.

Ейвъри беше сигурен, че извънземните разбираха това, понеже белегът му го доказваше, ала наемниците си нямаха представа какво всъщност представляваше битката и той заедно с Бърн и Пондър знаеха, че това спешно трябва да се коригира.

Проблемът беше, че имаше прекалено много неща за извънземните, които пехотинците не знаеха. И в края на краищата се съгласиха, че трябва да направят няколко основни предположения за врага и войниците си и това, дали запасната войска въобще щеше да окаже ефективна съпротива. Първо, извънземните щяха да се върнат с по-големи и превъзхождащи ги сили. Второ, битката щеше да бъде наземна и отбранителна. Ако имаха достатъчно време, Ейвъри се надяваше, че наемниците можеха да бъдат обучени да поддържат партизанска война. Ала последното им трето предположение беше, че времето, с което разполагаха, беше лукс, за да се хаби напразно. Ейвъри и другарите му се бяха съгласили, че извънземните щяха да се върнат много преди наемниците да са научили нещо допълнително, освен основите на малките тактически схватки.

Разбира се, капитанът и старши сержантите не бяха казали нищо от тези неща на войниците. Вместо това те продължаваха да поддържат лъжата за визитата на делегацията от главното командване и евентуалната атака на Съпротивата. На никой не му харесваше, че трябва да лъже мъжете си. Ала успокояваха съвестта си с идеята, че наемниците щяха да се нуждаят от усвояването на същите основни умения за прикриване, координация и комуникация, ако искаха да имат някакъв шанс срещу извънземния си враг.

Ейвъри дочу отдалеченото бръмчене на електрически двигатели. Погледна през рамо. Епсилон Инди сега висеше толкова ниско в небето, че дори и с очилата си можеше да погледне към звездата само за няколко секунди, преди да затвори замъглените си и пълни с влага очи. Сержантът направи доволна гримаса. Както беше планирал, войниците, патрулиращи по западния периметър на оградата на комплекса, щяха да имат същия проблем, а и никой от тях не носеше очила. Което би било несправедливо, ако Ейвъри и Бърн не бяха превъзхождани в съотношение трийсет и шест към едно.

Когато бръмчащите двигатели наближиха, Ейвъри се напрегна и се подготви да припълзи напред. „Дръжте си очите отворени и очаквайте неочакваното“, беше предупредил взвода си. За тяхно собствено добро се надяваше да са го послушали. Но ако не бяха…

— Пълзящ, тук е промъкващ се — прошепна Ейвъри в микрофона си. — Покоси ги.

Все пак всички те щяха да научат ценен урок.

 

 

— Мирише доста добре — Дженкинс постави бузата си върху твърдата пластмасова дръжка на BR55 и погледна косо към Форсел. — Какво има?

Наемниците лежаха един до друг с лица, насочени към единствената врата в комплекса от реактори. Тя представляваше пролука в южния периметър на високата три метра верижна ограда, която заобикаляше съоръжението.

Форсел небрежно отхапа от един енергиен десерт, увит в опаковка от фолио. „Мед и лешници“. Той сдъвка отхапаната част и преглътна, без да отделя очите си от бинокъла си.

— Искаш ли малко?

— Останала ли е някаква част от него, която не си облизал? — попита Дженкинс.

— Не.

— Супер.

Форсел сви рамене в знак на извинение и напъха останалата част от десерта в устата си.

Дженкинс знаеше, че сам си беше виновен за това, че е гладен. Толкова беше надъхан за днешното учение, че едва беше закусил в столовата на гарнизона.

Всъщност беше толкова убеден, че двамата сержанти ще атакуват, точно когато наемниците са заровили глави в обяда си, че беше пропуснал изцяло храненето и беше позволил на по-едрия от него Форсел да вземе каквото си поиска от готовото му ядене. За съжаление Форсел беше взел всичко и сега Дженкинс нямаше нищо в стомаха си, освен кипяща жлъчка.

Двамата войници носеха шлемове, които покриваха ушите им и се спускаха ниско над веждите им, а цветът им беше такъв, че се сливаха с размазания маслиненозелен оттенък на панталоните им. Такъв цвят щеше да им свърши добра работа в околната пшеница, ала не беше толкова полезен на сегашното им място, понеже се намираха върху покрива на двуетажна кула от полимерен бетон в центъра на комплекса, която покриваше реактора и обработващия център на Мак.

Пронизителна аларма се разнесе от говорителя в шлема на Дженкинс. Под наблюдението на капитан Пондър войниците бяха забили в земята сензори за движение, покриващи целия периметър, като ги бяха превключили на най-високата им честота. Това им осигуряваше покритие върху хиляда метра, ала устройствата засичаха различни призраци като рояци от пчели и щурци, а в момента улавяха и движението на един прелитащ ДЖОТУН за пръскане.

Примигвайки с очи встрани от Форсел, Дженкинс наблюдаваше как три от летателните устройства с тънки като игли муцуни избръмчаха в полетата с пшеница на запад. Пръскачките правеха дълги, лъкатушещи курсове през целия ден, разпръсквайки тор от гъби. Ала досега този беше единственият, прелетял най-близо до тях.

Един издут бял облак се отправи към комплекса, принуждавайки дванайсетте войници от Второ отделение на Втори взвод, охраняващи западната ограда, да се извърнат от носещите се във въздуха химикали, да покрият устите си и да се закашлят. Това не бяха симптоми на истинско, физическо нараняване, понеже Дженкинс беше използвал достатъчно органични съединения за реколтата на семейството си, за да знае, че са абсолютно безопасни за дишане, ала все пак подсказваха за изтощението и недоволството на войниците.

— Колко е часът? — попита Дженкинс.

Форсел примига към Епсилон Инди.

— Четири и половина следобед. Или някъде там.

„Почти залез е, помисли си Дженкинс. Къде са те, по дяволите?“

Правилата на учението бяха прости — за да спечелеше едната страна, тя трябваше да елиминира половината от другата. Това означаваше, че Джонсън и Бърн трябваше да свалят трийсет и шест войници, докато на наемниците им се налагаше да неутрализират само единия от тях. В това положение, което беше в ущърб на старши сержантите, изглеждаше много вероятно те да атакуват рано, преди наемниците да заемат позиции.

Когато двамата бяха потеглили през вратата на комплекса в техния уортог малко след девет сутринта, наемниците бързо се бяха разделили на отделения, които бяха по три за всеки взвод, и бяха побързали да подсигурят различните сектори на съоръжението.

Заедно с останалите от Първо отделение на Първи взвод Дженкинс и Форсел се бяха скрили в кулата на реактора. Обрулената от времето структура приличаше донякъде на торта за рожден ден. Вторият от кръглите й етажи имаше по-малък диаметър от първия и беше покрит с купчина антени, наподобяващи свещи, които обслужваха мазера на Мак и останалите комуникационни устройства. Кулата беше единствената сграда в комплекса, която се издигаше над земята, както и единствената постройка в радиус от стотици километри наоколо.

Дженкинс и Форсел бяха изкачили две стълбища до покрива на втория етаж, след което бяха легнали по очи, понеже това беше най-стабилната позиция за стрелба, ако нямаше нужда от движение. След като беше поставил своята BR55 върху раницата си за допълнителна опора, Дженкинс беше погледнал през оптиката й точно навреме, за да види как уортогът на двамата сержанти излиза по павираното шосе на комплекса от реактори и се отправя на юг към магистралата в посока към Утгард. Адреналинът се напомпа в тялото му, Дженкинс веднага изтегли ръкохватката на патронника и постави вътре един куршум. Беше нагласил оръжието на единична стрелба, след което беше натегнал показалеца си върху спусъка и тогава… не се случи нищо. Просто започнаха да отминават часовете в непоносимата жега.

Наемниците бързо започнаха да мърморят, че истинската цел на учението била да се види колко време щели да стоят и да лапат мухите. Един от тях на име Озмо, който беше с наднормено тегло и говореше без заобикалки, теоретизираше, че Джонсън и Бърн били отишли за по една студена бира до Утгард в някакъв бар с климатик, оставяйки изгарящите слънчеви лъчи на Епсилон Инди да предрешат изхода на учението.

Младши флотски офицер Хийли беше казал на всички да „се затварят“, подчертавайки, че колкото по-дълго държат шлемовете си върху главите и имат достатъчно вода в телата си, толкова по-добре щяха да бъдат предпазени от слънчев удар. От своя страна, капитан Пондър беше останал в уортога си, паркиран в сянката на една преносима палатка за сортиране на селскостопанска продукция близо до предната врата и пушеше своите пури „Суийт Уилям“.

— Щеше да е супер, ако имаше по една бира — измърмори Дженкинс, слушайки как звуците от двигателите на ДЖОТУНА затихват.

Въпреки че беше прекарал деня, лежейки върху стомаха си почти без да мърда, от него се изливаше пот. Имаше поне десетина празни бутилки от вода, разпръснати между неговите ботуши и тези на Форсел. А Дженкинс все още беше жаден.

— Погледни отново към големия — произнесе Форсел, като мързеливо насочи бинокъла си на изток.

Обръщайки се да последва направлението, в което беше насочен погледът на Форсел, Дженкинс видя един самотен ДЖОТУН-комбайн. Той беше гигантска машина, боядисана в тъмносиньо и нашарена с жълти ивици. Неговите три чифта огромни колела се въртяха оживено, докато изкачваше едно малко възвишение. Въпреки че комбайнът беше поне на един километър разстояние, Дженкинс дочу без проблеми тихото буботене на двигателя му с три хиляди конски сили, задвижван от електричество и етанол, когато започна да поглъща пшеницата надолу по склона.

Комбайнът се беше движил през целия ден из източните полета, очертавайки широки окосени ивици перпендикулярно на комплекса, като разлюляваше земята, когато приближаваше до периметъра на оградата. В началото това изнервяше някои от наемниците. Всички те бяха виждали ДЖОТУНИ, разбира се, ала дългата сто и широка петдесет метра машина, наподобяваща косачка за трева, задействаше естествения инстинкт за бягство, дори и ако човек знаеше, че един способен изкуствен интелект като Мак контролира електрическите й вериги.

Ала сега, докато комбайнът приближаваше надолу към комплекса, единственото нещо, което мърдаше изнервено, беше пшеницата. Увеличени в оптиката на Дженкинс, стъблата трепереха пред бръмчащите остриета на неговата въртяща се жетварка, сякаш знаеха за неизбежното им овършаване.

— Казвам ти, че е от четвъртата серия — произнесе Форсел, продължавайки спора, който бяха водили през целия ден.

— Не — преброи Дженкинс. — Виждаш ли гондолите?

Форсел се взря през бинокъла си към една редица от ъгловати, метални кошове на колелета, които изглеждаха малки, само защото се движеха точно зад ДЖОТУНА. „Да…“

— Те събират продукцията отзад.

— И какво от това?

— Значи е от петата серия. Машините от четвъртата серия разтоварват събраното отстрани.

Форсел помисли върху това за секунда, след което изрече едно странно признание.

— Модернизирахме нашите преди няколко сезона.

Дженкинс потрепна. Беше забравил, че Форсел произхождаше от скромно семейство. Родителите му не само притежаваха по-малко земя, но и соята, която произвеждаха, струваше много по-малко от зърното на Дженкинс и останалата продукция. По всяка вероятност родителите на Форсел все още работеха с шепа комбайни от втора серия, които бяха закупени на старо.

— Пета серия не си заслужава — каза Дженкинс, наблюдавайки как пълните гондоли тръгнаха бързо назад към близкото депо на влака на магнитна възглавница. — Хибридните двигатели са по-скъпи, освен ако не произвеждаш собствен етанол…

— Хей. Тук имаме нещо. — Тялото на Форсел се напрегна. — Току-що се е отделило от магистралата.

Дженкинс се пренасочи на юг. Имаше едно-единствено превозно средство — такси, боядисано в зелено и бяло, което приближаваше с висока скорост към комплекса. За момент то се скри по един наклон върху пътя.

— Мислиш ли, че са те? — попита Форсел.

— Не зная — преглътна сухо Дженкинс. — По-добре дай сигнал.

— До всички отделения! Приближава се превозно средство!

— Да не се майтапиш, Форсел? — Стисен изръмжа по комуникатора. Бърн беше повишил тъмнокосия полицай в ръководител на Първо отделение от Втори взвод и му беше наредил да охранява портала на комплекса. — Прекалено горещо е, за да ни занимаваш с твоите глупости.

— Виж сам — подтикна го Дженкинс.

Последната отсечка от пътя беше напълно равна и представляваше права линия от изкорубена настилка, насочена към портала. Дори и без увеличение седанът нямаше как да бъде пропуснат.

— Бъдете в готовност! — измуча Стисен на войниците си, които седяха зад два навеса, изгорели от слънцето, намиращи се зад наредени торби с пясък от двете страни на портала. — Дас, прикривай ме!

Дженкинс долови движение по покрива на първия етаж, точно зад своята позиция.

— Ставайте на крака, момчета! — извика Дас. Ръководителят на Първо отделение от Първи взвод имаше наднормено тегло, ала беше и много висок. В резултат на това инженерът по влаковете на магнитна възглавница, който беше на средна възраст, не изглеждаше дебел, а здрав и набит. — Заредете и се прицелете!

— Пушката ми! — изхленчи Озмо. — Не иска да се зареди! — Когато Озмо беше стресиран, гласът му започваше да звучи като детски. Обикновено това разсмиваше Дженкинс, но не и сега.

— Извади пълнителя си и пак го сложи — каза Дас. — Увери се, че целият влиза вътре.

Дженкинс чу стърженето на метал в метал, след което се разнесе успешното изтракване на затвора на оръжието.

— Извинявай, Дас.

— Всичко е наред. Ала трябва да се успокоиш. И да се съсредоточиш. — По търпеливия, но повелителен глас, беше лесно да се познае, че Дас е баща на няколко деца — едно момче и две момичета.

— Просто бъдете сигурни, че виждате това, към което те стрелят — изгрухтя Стисен.

Полицаят имаше отвратителен характер, който беше станал още по-непоносим след поражението му по време на учебните борби. Колкото и да се опитваше Дженкинс да накара Стисен да си затвори устата по комуникационния канал, който използваха всички, все пак знаеше, че има право. Първо отделение от Първи взвод трябваше да стреля покрай Първо отделение от Втори взвод, за да уцели седана.

Дас отговори с приятелски тон.

— Върши си работата, Стисен и няма да ти се налага да се тревожиш за каквото и да било.

Отвръщайки на предизвикателството, Стисен закрачи към центъра на портала. Понеже носеше своята МА5 върху дясното си рамо, той протегна лявата си ръка, описвайки възпиращ жест. Седанът намали и спря на двайсет метра пред Стисен. В продължение на няколко секунди всички наемници просто се взираха в маранята, която се стелеше от покрива на возилото.

— Излезте от превозното средство! Веднага! — изрева Стисен, насочвайки оръжието си към предното стъкло.

Ала вратите на седана останаха затворени. Дженкинс усещаше как сърцето му бие в гърдите.

— Термично сканиране — прошепна той към Форсел, като се надяваше, че по-усъвършенстваната оптика на съгледвача му ще потвърди дали някой от двамата сержанти се намираше в седана.

— Няма никой — отвърна Форсел. — Целият е бял. Околната среда е прекалено гореща.

— Първи екип! — излая Стисен. — Размърдайте се!

Дженкинс видя как четирима наемници излязоха иззад торбите с пясък от западната страна на портала и преминаха предпазливо през вратите с плътно притиснати пушки МА5 към раменете си. Те заобиколиха седана по двойки от двете страни.

— Бърдик! Отвори вратата! — Стисен сигнализира на един от мъжете си да се придвижи напред.

Дженкинс пое дъх и направи всичко възможно да се отпусне с оръжието в ръце. Докато издишаше, остави кръстчето за прицелване да замръзне на мястото, където предполагаше, че ще се появи главата на шофьора, когато излезеше от возилото. Поради някаква причина той си представи как вижда ухиленото лице на сержант Бърн с разминаващите му се кичури коса. Бърдик се пресегна към дръжката на вратата, ала докато правеше това, вратите на седана, които наподобяваха криле на чайка, се отвориха. Наемникът разполагаше със секунда, за да трепне, ала не и с повече време, за да извика от изненада, когато седанът експлодира в мълния от бели изпарения. Бърдик веднага се строполи на паважа, както се случи това и с останалите войници, които бяха заобиколили по фланговете. Всеки от тях беше опръскан с яркочервено вещество, сякаш бяха улучени от шрапнела.

— Клеймори! — изрева единственият оцелял, който се отдалечаваше от седана, влачейки парализирания си крак.

— Всички да останат назад! — извика Стисен към другите от отделението си, докато пое през рамо ръката на наемника и го затътри във вътрешността на портала. Водачът на отделението изстреля един откос със свободната си ръка в предното стъкло на седана, но вместо да се разбие на парчета, то се оцвети в червено — същият крещящ цвят, като този по раните на войниците, които на пръв поглед изглеждаха смъртоносни.

За целите на учението всеки наемник беше заредил своята МА5 с тактически тренировъчни куршуми (ТТК). Тези куршуми имаха обвивка от пластмасов полимер, която помагаше да се поддържа скорострелността и траекторията на изстрелите и да се намалят пораженията от смъртоносните рани. ТТК съдържаха също сензор за скъсяване на дистанцията, който стопяваше обвивката им, превръщайки ги в безвредни петна боя, когато приближаваха на десетина сантиметра, от която и да е повърхност.

Бяха безвредни, но не и бавни, припомни си Дженкинс. Боята беше едновременно мощен и осезаем анестетик и реактив, който въздействаше върху нановлакната, втъкани в дрехите на войниците и ги караше да се втвърдят, когато се просмучеше в тях. А това означаваше, че когато те уцелят, падаш на земята и се обездвижваш. Ако дори един ТТК попаднеше в някой крайник, той ставаше безполезен. Голямото количество куршуми в гърдите щяха да накарат униформата да се втвърди, наподобявайки смъртоносна рана. Бърдик и другите свалени войници бяха уцелени от дузина ТТК от клейморите, които представляваха черни пластмасови кутии, завинтени от вътрешната страна на вратите на седана. В момента тези кутии бяха покрити с кондензация от експлодиралия въглероден диоксид.

— Не стреляйте! — извика Хийли, докато отиваше към Бърдик с медицински комплект в ръка. Войникът беше поел в най-голяма степен силата на взрива, беше се вдървил като талпа и беше паднал по гръб.

— Как е той, санитар? — попита Пондър, слизайки от уортога си.

Хийли извади палка от син метал от комплекта и я прокара по средната част на тялото на Бърдик. Електрическите вериги в палката отпуснаха нановлакната и санитарят можеше да хване войника под мишниците, да го издърпа до седана и да го подпре върху предната гума от страната на шофьора.

— Ще живее — каза Хийли саркастично.

Той потупа Бърдик по рамото и постави неговата МА5 в скута му. След което се придвижи към следващия улучен войник.

Дженкинс си отдъхна с облекчение. Той знаеше, че ще се оправят и щяха да дойдат на себе си в края на учението. Ала атаката изглеждаше много реалистично. Наемникът можеше да си представи далеч по-ужасна сцена, ако седанът носеше експлозиви на Съпротивата. Тъкмо щеше да сподели своите мисли с Форсел, когато Андерсен, който наскоро беше назначен за ръководител на Второ отделение от Първи взвод, извика:

— Комбайнът! Не се обръща!

Дженкинс погледна на изток и видя Андерсен и останалите от отделението му да се дърпат назад от оградата. Огромният ДЖОТУН наистина беше преминал обичайния си маршрут и се беше устремил надолу към комплекса. Когато комбайнът приближи до един дебел слой глина на ръба на полето, въртящата се жетварка се заби в твърдата почва и се изключи с едно щракване на въртящите се ремъци. Ала ДЖОТУНЪТ не беше спрял. Той просто вдигна изключената си жетварка върху хидравличните си рамена и продължи да настъпва към оградата. Метални пръти и галванизирани вериги се спускаха под първия чифт от гуми на комбайна, след което обикаляха около носещите мостове. Оградата заискри в долната част на машината, след което тя спря, като половината от нея беше вътре в комплекса, а другата й половина стърчеше навън.

По това време ДЖОТУНЪТ беше покрит целия с ТТК. Войниците не бяха забелязали нито един от сержантите, ала това не им беше попречило да натиснат здраво спусъците, обзети от неконтролируема паника. В объркването никой не забеляза гранатата, която полетя към кулата на реактора.

— Залегнете! — изкрещя Дас.

Но беше твърде късно. Дженкинс едва успя да се хвърли долу с глава, прикрита зад раницата си, преди гранатата да избухне. Той чу как ТТК тракат по стената под него и още преди Озмо да се обади, знаеше, че по-голямата част от Първо отделение на Първи взвод бяха извадени от строя.

— Улучиха Дас! — изхленчи Озмо. — Улучиха и мен!

Рискувайки да се покаже, Дженкинс се прокрадна напред и погледна надолу към покрива на първия етаж. Дас беше в безсъзнание, както и повечето от останалите наемници от Първо отделение на Първи взвод, ала Озмо беше добре. Той лежеше по очи и стискаше с две ръце шлема си, понеже не беше забелязал, че краката му са вкочанени, защото върху тях е паднал друг войник.

— Ти си добре, Оз! — изкрещя Дженкинс през неистовата стрелба от пушките МА5 на останалата част от ротата. — Седни и…

В този момент три ТТК се удариха в стената на първия етаж, точно под главата на Дженкинс. Това бяха изстрели от бойна пушка.

— Бърн! Той е в комбайна! — извика Форсел.

Ако Дженкинс се опиташе да пропълзи към останалите, щеше да бъде уцелен. Ала някакъв инстинкт, който беше непознат до този момент за него, го накара да вдигне пушката си, да локализира Бърн, който беше клекнал между първия и втория сегмент на машината и да открие огън. Въпреки че куршумите му не уцелиха целта, те принудиха сержанта да изостави вече опасната си позиция. Бърн скочи върху една стълба, която слизаше надолу по задната част на първия сегмент и продължаваше към земята.

— Намерих го! — изкрещя Дженкинс, превключвайки пушката си от полуавтоматичен на автоматичен режим.

Ала тежкият му огън просто накара сержанта да изчезне още по-бързо. Бърн хвана гредите на стълбата и се плъзна надолу, без да се притеснява, че пръстите му ще се удрят в стъпенките. Когато ботушите му се удариха в асфалта, Бърн се претърколи между гумите на ДЖОТУНА. Там разполагаше с временно, но подходящо прикритие от бойната пушка на Дженкинс и кръстосания огън от отделенията на Андерсен и Стисен.

— Да, по дяволите! — изкрещя водачът на Първо отделение от Втори взвод, когато ТТК от бойната пушка на Бърн опръскаха торбите с пясък до портала. — Кричли! — изкомандва Стисен. — Ела отпред!

Дженкинс изскърца със зъби. Той не понасяше Стисен да вика към другите по отворената честота на комуникатора. Освен това Кричли и съгледвачът му бяха заели позиция в северната част на покрива на първия етаж и се предполагаше, че трябва да прикриват гърба на Дженкинс.

— Казах, че го държа на мушка! — отвърна Дженкинс, изстрелвайки един откос към гумата на ДЖОТУНА.

— Млъкни, Дженкинс! — изрева Стисен. — Кричли! Отговори!

Ала снайперистът на Втори взвод не пророни и дума.

— Форсел, провери комуникатора си — извика Дженкинс.

Комуникаторите на всеки наемник постоянно проверяваха неговите жизнени показатели. Ако един от войниците беше повален, загубата му се регистрираше от локалната мрежа на всички останали.

— Кричли е уцелен! — отвърна Форсел с шокиран глас. — Както и всички от Трето отделение на Първи взвод.

— Какво?

— Загубили сме всички по западния периметър на оградата!

Дженкинс видя бойната пушка на Бърн да проблясва между сенките изпод ДЖОТУНА. Един войник от Първо отделение на Първи взвод нададе вик, докато падаше. Това правеше близо трийсет пострадали, помисли си мрачно Дженкинс. Той изстреля още два откоса, след което се претърколи на една страна и смени пълнителите.

— Стисен, оттегляме се!

— Не, мамка му! — изруга Стисен, след което нареди на водача на Трето отделение от Втори взвод, което охраняваше североизточния ъгъл на комплекса. — Хейбъл! Премести се на запад! Оттам трябва да е атакувал Джонсън!

Стомахът на Дженкинс се сви, само като чу името на своя старши сержант. Той и останалите войници бяха прекарали деня по корем под жегата, без да подозират, че се намират в челюстите на добре подготвен капан. И сега, след като Бърн беше заел твърда позиция, а Джонсън натискаше от другата страна, беше само въпрос на време наемниците да бъдат смазани.

— Оз? — попита Дженкинс, изправяйки се на колене. — Мърдаш ли още?

— Д-да!

— Намираш се на добра позиция. Можеш да държиш Бърн приклещен.

— Но…

— Просто го направи, Озмо!

Дженкинс потупа Форсел по рамото. Те се спогледаха и Дженкинс разбра, че Форсел мислеше същото като него. Когато си хванат в капан, трябва с бой да си пробиеш път навън. „Стисен, помисли си Дженкинс, на ход са снайперистите от Първи взвод.“

 

 

От върха на възвишението Ейвъри разполагаше с панорамна гледка към комплекса. Кричли и съгледвачът му бяха лесна мишена, ала той щеше да изчака Бърн да събори оградата и да привлече вниманието на наемниците, след което щеше да стреля два пъти и да улучи двамата войници отстрани в главите. Платките вътре в шлемовете им щяха да регистрират „смъртоносните“ попадения и веднага да замразят униформите им. Ейвъри беше сигурен, че никой от останалите войници нямаше да чуе изстрелите му на фона на автоматичната стрелба на оръжията.

Сержантът можеше също да се обзаложи, че никой от войниците нямаше да си направи труда да провери сензорите за движение, след като сигналите от устройствата бяха напълно разстроени от облака с гъбена тор. Химикалите бяха покрили Ейвъри с фин бял прах, след като се спуснаха върху пшеницата и той изглеждаше смешно, когато се изправи от земята. Все едно някой шегаджия беше изсипал гигантска торба с брашно над главата му. Ала в намеренията на сержанта нямаше нищо забавно, понеже планираше да свали всички наемници, охраняващи западната част на оградата, преди да са спрели да мислят за Бърн и да си спомнят, че трябва да наблюдават периметъра.

Когато Ейвъри побягна надолу по възвишението с вдигната бойна пушка и стърчащи пшенични класове от лактите си, се сети, че това беше първият път от операция ТРЕБЮШЕ насам, в който той стреляше по човешко същество. Ала това беше различно, разбира се, понеже беше учение с тренировъчни патрони. Но Ейвъри не можеше да не забележи колко лесно и машинално поставяше някого на мушка и дърпаше спусъка. Сержантът знаеше, че това беше просто едно добро учение. И въпреки че не беше винаги щастлив от начина, по който използваше уменията си, беше твърдо решен да ги предаде на другите и да насади в хората си същия кураж и увереност. В предстоящата битка те щяха да имат нужда и от двете, за да останат живи.

Ейвъри чу експлозия от граната. Звукът беше много по-заглушен от този на клейморите, които той и Бърн бяха закрепили за вратите на седана, преди да оставят Мак да закара возилото до портала на комплекса. Изкуственият интелект беше повече от щастлив да им помогне в учението и всъщност той беше предложил да използват комбайна като допълнително средство за отвличане на вниманието. Ейвъри не беше сигурен защо Мак, също като пехотинците и капитан трети ранг Ал-Сигни, считаше, че реакторът на Харвест би бил примамлива цел за евентуално вражеско нападение и нямаше търпение да остави наемниците да се упражняват да го отбраняват.

Сержантът не стреля през оградата. Той знаеше, че верижната конструкция щеше да разкъса тренировъчните куршуми от пушката му, преди да достигнат до целите си. Ала същото важеше и за куршумите на наемниците и поради това Ейвъри побягна на спринт по втвърдената глина, намираща се на границата между пшеницата и оградата, уверен, че няма да бъде застрелян, след което прескочи оградата.

Почти веднага Уик, който беше един от войниците от Трето отделение на Първи взвод, долови тракането на метал и се обърна. Неговите вече уплашени очи, изскочиха от орбитите, когато видя това, което би трябвало да прилича на призрака на Ейвъри да скача в двора, покрито с бял гъбен тор.

Ала преди Уик да се осъзнае, Ейвъри вдигна бойната си пушка и пусна два куршума в центъра на гърдите му.

Виковете на войника се разнесоха над общата глъчка и накараха трима от неговите другари в отделението да се обърнат. Ейвъри свали всеки от тях отляво надясно, след което превключи пушката си на автоматичен режим и довърши останалите объркани наемници от Трето отделение на Първи взвод. Когато повали и последния войник, светещият брояч на патроните под оптиката на пушката му показа, че остават три куршума. Ала точно когато Ейвъри изваждаше един нов пълнител от жилетката си, върху него се изсипа стрелба от изток.

Трето отделение от Втори взвод се показа около задната част на кулата на реактора. Ако наемниците бягаха малко по-бързо или ако си спомняха, че трябваше да заемат по-стабилни позиции, преди да открият огън, щяха да хванат Ейвъри на много лошо място. Ала първите им изстрели отидоха нахалост и всичко, което направиха, беше да позволят на Ейвъри да се претърколи наляво, като по този начин извивката на кулата остана между него и неочаквания огън. В същото време, когато първият войник от Трето отделение на Втори взвод атакува иззад завоя, сержантът вече беше заредил. Той уцели двама души и принуди останалите от отделението да се изтеглят назад и да заемат позиции, ала те изгубиха ценни секунди, спорейки кога и как да се опитат да атакуват позицията му по фланговете.

— Трето отделение на Първи взвод е елиминирано — изгрухтя Ейвъри по микрофона в гърлото си. — Поемам стрелба от Второ отделение на Втори взвод.

— Току-що издухах твоите момчета от Първо отделение на Първи взвод — отвърна Бърн, след което направи пауза, за да изстреля няколко куршума. — Ала все още стрелят по мен от върха на покрива.

— Това трябва да са моите снайперисти.

— Как така?

— Ами твоите са мъртви.

— Добре, би ли ги отстранил, ако обичаш?

— Отивам.

Държейки пушката си насочена на север, в случай че войниците от Трето отделение на Втори взвод се бяха организирали по-бързо, отколкото беше предполагал, Ейвъри закрачи назад към една служебна стълба, която щеше да го отведе на покрива на първия етаж. Той постави на рамо оръжието си, за да се изкатери, и започна да прехвърля стъпенките колкото можеше по-бързо. Когато главата му се изравни с нивото на покрива, забеляза движение отдясно. Наведе глава точно навреме, за да избегне един откос от пушката на Форсел.

Без колебание Ейвъри извади от кобура своя М6 и подскочи нагоре, точно когато Форсел дръпна пръста си от спусъка. Сержантът стреляше, докато се издигаше нагоре. Един ТТК разцъфна върху корема на Форсел, а още два го уцелиха в гръдната кост. Когато Форсел залитна назад, Ейвъри стъпи на покрива. Стискайки своя М6 с две ръце, сержантът държеше желязната му мушка върху шлема на Форсел, докато рухваше на пода. Войникът беше едър и Ейвъри искаше да се увери, че куршумите с малък калибър от пистолета са били достатъчни, за да го елиминират.

Доволен, че Форсел беше присъединен към бройката на повалените, Ейвъри се насочи към стълбата, която щеше да го отведе на върха на втория етаж. Ала беше направил само няколко крачки, когато усети пронизваща болка на три места в задната част на бедрото си. Напомпан от адреналина, сержантът се завъртя около своя бързо вкочаняващ се крак и отвърна на огъня, стреляйки към мишена, която едва разпозна като Дженкинс, след като беше пуснал куршумите си.

Когато Дженкинс се метна назад зад извивката на стената на втория етаж, Ейвъри правилно предположи, че наемниците бяха скочили долу, на срещуположните страни на кулата и го бяха изчакали да се качи. Това не беше лош план. Сержантът направи гримаса, докато куцаше към стената. Вместо да останат притиснати на лошата си отбранителна позиция, снайперистите бяха организирали своя собствена засада. Независимо, че не бяха успели, Ейвъри се възхищаваше на тяхната инициатива. Той разклати своя пистолет М6 нагоре и надолу, освобождавайки наполовина празния му пълнител. След което зареди нов и насочи оръжието право по дължината на стената.

Ала точно когато Дженкинс се появи и пръстът на Ейвъри се натегна върху спусъка, гласът на капитан Пондър изгърмя по комуникатора:

— Спрете стрелбата! Спрете стрелбата!

За момент старши сержантът и неговият войник останаха неподвижни, като се държаха един друг на прицел.

— Уцелих ли го? — промълви объркано Озмо. След което, осъзнавайки неочаквания си успех, възкликна: — Уцелил съм го!

— Старши сержант Бърн, вие сте елиминиран — потвърди Пондър. — Финалният резултат е трийсет и четири на един. Поздравления, войници!

По комуникаторите се разнесе хор от изморени, ободрителни викове.

— Разплиска се по гумата — изръмжа Бърн по индивидуалния комуникационен канал към Джонсън. — Скапаните ТТК… — след което добави по общата честота: — Хийли? Донеси ми оная проклета палка!

Ейвъри свали пистолета си и се отпусна върху стената. Епсилон Инди се снишаваше над деликатната извивка на хоризонта. Потъмнелият полимерен бетон на кулата се окъпа в топла, жълта светлина, когато върху него се изля акумулираната топлина на звездата.

Дженкинс се ухили.

— Почти ни елиминирахте, сержант.

— Почти. — Ейвъри се усмихна и то не само, за да изглежда учтив.

С изключение на основните маневри около гарнизона, това беше първото реално учение на войниците. Те не знаеха какво са им приготвили сержантите, а представянето на Дженкинс и Форсел му беше дало надеждата, че ако имаха достатъчно време, наемниците можеха да станат сносни войници.

— Старши сержант? — Гласът на Пондър изпращя по слушалката в ухото на Ейвъри. Приветственият му тон беше изчезнал. — Току-що получих съобщение от местния представител на СКД. — Ейвъри можеше да чете между редовете, защото това беше капитан трети ранг Ал-Сигни. Изведнъж се вцепени. — Става въпрос за делегатите, които очаквахме — продължи Пондър. — Те са тук. И са докарали много по-голям кораб със себе си.