Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (7)

Глава 5

Харвест, 21 декември 2525

Ейвъри усети мълниеносно замайване, когато вагонът се спусна надолу от Тиарата. Изкуствената гравитация на орбиталното съоръжение беше изключително силна и за да се освободи, вагонът все пак трябваше да отвори лопатките на магнитната си възглавница, установявайки временен контакт със суперпроводящото покритие на шнур №3. След няколко километра лопатките се прибраха и на Ейвъри спря да му се вие свят. Огромното привличане на Харвест беше достатъчно, за да продължи спускането им надолу.

По говорителите компютърът на вагона обяви, че пътуването от геостационарна орбита към Утгард, екваториалната столица на Харвест, ще продължи малко по-малко от час. След това от по-малките тонколонки в седалката на Ейвъри той попита сержанта дали иска да чуе официалното планетарно приветствие. Ейвъри хвърли бърз поглед към Хийли, който все още си играеше с предпазната система от колани през няколко седалки вляво. Беше съгласен, че така е по-добре, защото нямаше да му се налага да парира още неудобни въпроси от страна на санитаря по време на пътуването.

Внезапно сержантът усети как комуникаторът в маслиненозелените му работни панталони започва да вибрира. Той го извади от джоба си и натисна сензорния му дисплей, свързвайки го с мрежата на вагона. След което извади вградените слухови сензори и ги постави на мястото им. Докато техните гумени обвивки се разширяваха, за да се напаснат към повърхността на ушните му канали, бръмченето на нагревателите на вагона премина в тихо бучене. В тази почти пълна тишина компютърът започна приготвения разказ.

— От името на колониалните власти ви посрещаме с добре дошли на Харвест, „рогът на изобилието“ в системата Епсилон Инди! — произнесе с ентусиазъм мъжки глас. — Аз съм изкуственият интелект, който отговаря за селскостопанските дейности на този свят. Но, моля ви, наричайте ме Мак.

Официалният колониален печат грейна върху дисплея на комуникатора на Ейвъри. Той представляваше мержелеещ се, стилизиран профил на орел в кръг от седемнайсет ярки звезди — по една за всеки един свят на КУОН. Под крилете на орела имаше група колонисти. Изпълнените им с надежда очи бяха фиксирани върху една флотилия от продълговати колониални кораби, които излитаха около вдигнатата нагоре човка на орела.

Образът означаваше разширяване чрез обединение — послание, което в светлината на действията срещу Съпротивата, Ейвъри приемаше по-скоро като наивно, отколкото като вдъхновяващо.

— За всеки човек на всеки от нашите светове Харвест е синоним за прехрана. — На фона на провлачения говор на Мак се извисиха и зазвучаха първите акорди от планетарния химн на Харвест. — Ала какво ни дава възможност да произвеждаме такова изобилие от прясна и здравословна храна?

Разказът беше прекъснат от драматичен ефект, показващ как северният полюс на Харвест се издига над долния ръб на екрана върху стената срещу седалката на Ейвъри. Той представляваше една ивица тъмносиньо море, заобиколена от криволичещ бряг.

— Две думи — продължи Мак, отговаряйки на собствения си въпрос. — Географските особености и климатът. Суперконтинентът Еда покрива повече от две трети от Харвест, създавайки изобилие от земя за оран. Двете морета с ниско съдържание на сол, Хъгин на север, и Мънин на юг, са основния източник на…

Хийли потупа Ейвъри по рамото и сержантът извади единия от слуховите си сензори.

— Искаш ли нещо? — попита санитарят, посочвайки с глава към редицата от храни и дозатори под екрана.

Ейвъри поклати глава, изразявайки своето „Не“.

Хийли подскочи над краката на Ейвъри и с дърпане достигна до седалките в края на реда. Имаше достатъчно гравитация във вагона, за да може Хийли да се приземи до стъпалата и да се издърпа по парапета, достигайки до едно отворено пространство пред дозаторите. Ала когато се опита да върви, краката му се подхлъзнаха и той падна назад върху разперените си ръце. На Ейвъри му се стори, че Хийли нарочно се правеше на палячо и сякаш се опитваше да спечели аплодисменти.

Ако това беше целта му, то той успя. Някои от техниците по поддръжката на Тиарата, които седяха в местата отдясно на Ейвъри, започнаха да пляскат с ръце и да подсвиркват, докато санитарят се опитваше с усилие да се изправи на крака. Хийли сви рамене и пусна една срамежлива усмивка, след което продължи към дозаторите.

Ейвъри се намръщи. Хийли беше от ония войници, които той би харесал при постъпването си в пехотата, като например шегаджията или бунтарят, наслаждаващ се винаги на гневните удари на инструкторите по време на учение. Но в пехотните части на Ейвъри нямаше много шегаджии. И колкото и да мразеше да си го признае, толкова беше привикнал към всеобщата суровост, с която останалите пехотинци от ФСС се бореха срещу Съпротивата, че му беше много трудно да създаде някакви отношения с някой, който не споделяше техния сериозен подход към войнишката служба.

— Осемдесет и шест процента от територията на Еда се намират на петстотин метра над морското равнище — продължи Мак. — Всъщност, единствената по-значителна промяна в надморската височина може да се забележи по дължината на Бифрост, който вие бихте нарекли било и който разсича континента по диагонал. Погледнете. Сега би трябвало да можете да го видите — намира се точно на запад от Утгард.

Ейвъри махна и другия си слухов сензор. Разкриващата се гледка говореше сама за себе си.

Той можеше да различи североизточния му край под купчина перести облаци, представляващ ярък водопад от варовикови шисти, които се простираха от северните полета към териториите на юг от морето Хъгин и продължаваха на югозапад към екватора. Заради направлението, в което беше насочен екранът, Ейвъри не можеше да погледне директно надолу. Но можеше да си представи разкриващата се гледка към ниско провесения полукръг на Тиарата, за който бяха закачени седемте осветени от слънцето шнура, които завиваха косо към Утгард.

Измина много време, след което екранът се изпълни с живописните цветове на селскостопанската земя — жълти, зелени и кафяви багри образуваха увеличаващата се решетка от полета, през които кръстосваха сребристи линии. Ейвъри правилно предположи, че тези линии бяха част от инфраструктурната система за влаковете на магнитна възглавница. Седем главни линии излизаха от депата в основата на всеки от елеваторите, след което се разделяха на по-тънки разклонения, подобно на жилките на листо.

Компютърът на вагона отново прозвуча по говорителите, за да предупреди пасажерите да се върнат на седалките си, заради намаляването на скоростта в Утгард. Но техниците продължиха да пият бира от дозаторите заедно с Хийли, когато пред погледа им се появи една от първите сгради на столицата. Силуетите на хоризонта не бяха впечатляващи, понеже имаше само дузина извисяващи се кули на не повече от двайсетина етажа. Ала сградите се отличаваха с модерния си дизайн от стъклено покритие, което показваше, че Харвест доста се е променил от последното посещение на Ейвъри. Когато той беше направил удара си, градът не беше по-голям от няколко пресечки, в които бяха построени сглобяеми сгради, а цялата колония беше с население от петдесет, може би шейсет хиляди жители. Проверявайки комуникатора си още веднъж, преди да го прибере, той научи, че броят на населението се беше увеличил на малко повече от триста хиляди души.

Изведнъж сградите изчезнаха и вагонът се изпълни с тъмнина, понеже навлезе в закотвящото съоръжение на шнур №3. То представляваше масивен, монолитен блок от полимерен бетон, свързан с огромно количество складове, в които няколко дузини товарни контейнери чакаха да бъдат издигнати. Ейвъри почака техниците да излязат от вагона, след което се приближи до Хийли до отделението за багажа. Те взеха вълнените си чували и влязоха през терминала за пътници на закотвящото съоръжение, очите им примигаха на следобедната слънчева светлина на Епсилон Инди.

— Селскостопански свят — изгрухтя Хийли. — Те винаги са по-горещи от останалите.

Гъстият екваториален въздух на Утгард веднага беше увеличил до максимум попивателните свойства на униформите им. Платът беше прилепнал и към най-малките участъци от гърбовете им, докато двамата войници крачеха надолу през една площадка със знамена към широк булевард с три платна. Едно такси седан, оцветено в бяло и зелено, беше спряло до бордюра на булеварда. Ивицата от хололента откъм вратата за качване на пътниците примига, изпращайки съобщението „ТРАНСПОРТ: ДЖОНСЪН, ХИЙЛИ“.

— Отвори! — изкрещя Хийли, удряйки с юмрук по покрива на таксито.

Превозното средство разпери вратите си, които приличаха на криле на чайка, и отвори багажника си. След като подредиха торбите с багажа си, Ейвъри се настани на шофьорското място, а Хийли бързо влезе от другата страна. Вентилатори жужаха в таблото и студен полъх атакува влажния въздух.

— Здравейте — изчурулика седанът, докато навлизаше в редкия трафик на булеварда. — Инструктиран съм да ви заведа до… — настъпи пауза, докато се подготвяше да произнесе дългата си реплика — квартирата на колониалния военен гарнизон на магистрала Гладшайм. Изход двайсет и девет. Нали така?

Хийли облиза потта от горната си устна. Той беше успял да изпие прилично количество бира при спускането на вагона и думите излизаха от устата му малко провлачено.

— Да, но ще трябва да спрем по пътя. На авеню Нобел №113.

— Потвърдено. Номер…

— Анулирай това — изръмжа Ейвъри. — И продължи по предварително заложения маршрут!

Седанът забави ход поради моментното объркване, след което зави наляво и надолу по булеварда, който граничеше със северния край на дълъг, покрит с трева парк — централният търговски център на Утгард.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Един от техниците ми разказа за едно място с наистина приятелски настроени дами. И си мислех, че преди да…

Ейвъри светкавично го прекъсна.

— Компютър, аз поемам управлението.

— Допускате ли, че всички задължения за…

— Да! И ми изкарай някаква карта.

Един компактен волан се появи от едно отделение в таблото. Ейвъри го хвана здраво с двете си ръце.

— Потвърждавам преминаването към ръчно управление — отвърна седанът. — Моля, карайте внимателно.

Когато Ейвъри натисна един бутон върху волана, който беше свързан с ускоряващия механизъм на седана, една холографска решетка на околните улици се появи от вътрешната страна на предното стъкло. Ейвъри веднага запамети маршрута.

— Прибери картата. И, за бога, намали малко проклетия климатик.

Вентилаторите забавиха ход и влажността отново се запромъква напред, усмирена, но не и победена.

— Виж, Джонсън — въздъхна Хийли, нагъвайки нагоре ръкавите си. — Нов си в това и затова ме остави да ти обясня. Има само няколко причини за провеждането на КВУ-та. Първо, много е трудно да отнесеш някой изстрел. И второ, това е най-добрият начин да изпробваш всички територии в колонията. — Ейвъри завиваше по улиците без предупреждение и Хийли се олюля силно към вратата за пътниците. Санитарят се изправи с кисела въздишка. — Заради униформата можеш да бъдеш убит на Еридани. Ала какво може да се случи тук? Можеш да правиш секс благодарение на нея.

Ейвъри се насили да поеме бавно въздух три пъти, след което освободи палеца си върху ускорителя. Вляво от него един фонтан в центъра на търговския център изстреля няколко струи вода във въздуха. Пръските от тях се разнесоха по булеварда и превърнаха праха по предното стъкло на седана в оцветена, кална смес. Чистачките се включиха автоматично и бързо разчистиха кръгозора.

— Моята униформа означава едно и също нещо, независимо къде отивам — каза спокойно Ейвъри. — Тя показва на хората, че съм пехотинец, а не някое мекотело от флота, което е успяло да гръмне веднъж, но никога не се е намирало под вражески обстрел. Моята униформа ми напомня за устава на КУОН, който съдържа ясни ограничения относно консумацията на алкохол и сприятеляването с цивилни.

Сержантът изчака Хийли да се изправи на седалката си.

— Ала най-важното е, че моята униформа ми напомня за мъжете, които вече не са живи, за да я носят.

В ума на Ейвъри проблеснаха спомени — призрачните очертания на взвод пехотинци в ресторант, осветени в яркобял цвят от термалната камера на друида. Той отклони очи от пътя и се вторачи в Хийли.

— Ако проявяваш неуважение към униформата, значи проявяваш неуважение и към тях. Чу ли?

Санитарят сухо преглътна.

— Да, чух те.

— И отсега нататък за теб аз съм старши сержант Джонсън. Разбрано?

— Да. — Хийли направи гримаса и се премести, за да погледне през прозореца. Нямаше нужда да казва и останалото, което си беше наумил.

Ейвъри ясно видя реакцията, изразяваща „Схванах, задник“, от начина, по който скръсти ръце пред гърдите си.

Когато седанът приближи края на търговския център, Ейвъри ускори в пресечката покрай внушителната гранитна сграда на парламента на Харвест. Неговата форма наподобяваше латинската буква „I“ и беше заобиколен от ниска ограда от ковано желязо и добре поддържани градини. Покривът му беше направен от сламата на пшеница и беше избелял от слънцето.

Ейвъри беше казал това, което мисли. Ала съжали, че го е направил. Всъщност двамата с Хийли имаха един и същ ранг, а той му беше изсипал един куп заповеди, все едно беше абсолютен новобранец. „Кога станах такъв лицемер?“ Ейвъри си зададе този въпрос и стисна още по-силно волана. Тридневният му гуляй в Зоната не беше първият път, когато се напиваше, при това униформен.

Сержантът се беше подготвил да поднесе кратките си извинения, когато Хийли измрънка:

— Добре, старши сержант Джонсън. Когато имате възможност, отбийте. Младши флотски офицер първи клас Хийли трябва да повърне.

 

 

След три спокойни часа те се намираха върху Бифрост, откъдето навлязоха в равнината Ида. Епсилон Инди беше обагрена в розово и оранжево над съвършено правата магистрала с две платна. Заради малкия диаметър на Харвест хоризонтът имаше лека, но забележима извивка, подобно на дъга в полетата от узряваща пшеница, поникнала в равнината Ида, която се беше появила, след като бяха преминали покрай дългите стотици километри овощни градини. Ейвъри беше свалил прозорците на седана и въздухът, който се носеше на талази през таксито, не беше вече толкова непоносимо горещ. Свързаният със Земята военен календар на КУОН показваше, че е декември. Но на Харвест лятото беше в разгара си и беше средата на производствения сезон.

След като и последните лъчи на Епсилон Инди се скриха зад хоризонта, много бързо се стъмни. Нямаше лампи по магистралата, а не се виждаха и никакви селища. Харвест нямаше луна и понеже някои от останалите четири планети в системата грееха необичайно близко, тяхната отразена светлина беше достатъчна да освети пътя напред. Когато фаровете на седана се включиха, Ейвъри забеляза отбивката и зави на север, отдалечавайки се от магистралата.

Превозното им средство потръпна, когато пое по нестабилния дребен чакъл на черен път, изкачващ се нагоре по склона. След няколко внимателни завоя през пшеницата те достигнаха един параден плац, обграден от нови едноетажни сгради от полимерен бетон — столова, казарми, машинен парк и полево медицинско отделение, които образуваха същия неизменен пейзаж, който Ейвъри беше виждал много пъти преди това.

Докато заобикаляше със седана около флага на плаца, неговите фарове осветиха един мъж, който седеше на стъпалата на столовата и пушеше пура. Миризмата, която се прокрадна през прозорците на превозното средство, никога не можеше да бъде сбъркана. Това бяха пури „Суийт Уилям“, предпочитани от почти всички офицери в корпусите. След като Ейвъри спря седана и слезе, побърза да отдаде чест.

— Свободно — капитан Пондър си дръпна силно от пурата. — Джонсън и Хийли, нали така?

— Тъй вярно, сър! — отговориха едновременно двамата войници.

Пондър стана бавно от стълбите.

— Добре сте ни дошли. Нека да ви помогна с екипировката.

— Всичко е наред, сър. Носим само две торби.

— Бързо пътуване и веднага в битката — усмихна се капитанът.

След като нагласи темпото си на вървене, Ейвъри видя, че Пондър беше няколко инча по-нисък от него, като освен това нямаше толкова широки рамене като неговите. Той предполагаше, че капитанът е малко над петдесетте. Ала със своята къса подстрижка, посивялата си коса и загорелия тен на кожата изглеждаше толкова жизнен, колкото някой на половината на годините му, като се изключеше факта, че дясната му ръка липсваше.

Ейвъри забеляза, че ръкавът на военната риза на Пондър покриваше изкуствена предмишница и беше забоден здраво отстрани. След което престана да се взира. Беше виждал много хора с ампутирани крайници. Ала рядко се срещаше пехотинец на активна военна служба, на който беше монтирана постоянна протеза.

Пондър кимна към седана.

— Извинявам се за цивилното превозно средство. Уортогите трябваше да са тук още преди седмица. Доставянето им се проточи, както можете да си представите. Другият ми взводен командир в момента е в Утгард и се опитва да установи какво става с тях.

— Ами войниците? — попита Ейвъри, измъквайки вълнените чували от седана.

— В понеделник ще бъдат тук. Имаме на разположение целия уикенд, за да приготвим всичко.

Ейвъри затвори багажника. След като се отдалечи, таксито обърна около флага на плаца и пое по оставените следи обратно към магистралата.

— Към кой взвод се числя? — попита Ейвъри.

— Първи. — Пондър посочи с пура към една от двете казарми в южния край на плаца.

Хийли вдигна вълнения си чувал на рамо.

— На едно и също място с кашиците ли ще ме сложите, сър?

— Само докато разчистиш малко място в спешното отделение. Някой от логистичните части е поръчал огромно количество запаси. Май са объркали този гарнизон с някоя гимназия на Трибют.

Хийли се усмихна под мустак. А Ейвъри запази хладнокръвие, понеже беше много добре запознат с вида на пострадалите, които пристигаха в едно полево медицинско отделение.

— Дозаторите в столовата работят, ако искате нещо — продължи капитанът. — В противен случай идете да си починете. Насрочил съм брифинг за седем и трийсет сутринта, който има за цел да ви запознае с графика на тренировъчните учения, за да съм сигурен, че ще започнем както трябва с първата фаза.

— Има ли нещо друго за тази вечер, сър? — попита Ейвъри.

Пондър закрепи пурата между зъбите си.

— Няма нищо друго, което да не може да почака до сутринта.

Ейвъри продължи да гледа, докато тлеещият връх на пурата на Пондър припламваше в тъмнината. След което отдаде чест и закрачи към помещението на първи взвод, а Хийли се влачеше след него по нестабилния чакъл.

Капитанът наблюдаваше как прекосяват осветените от лампите около плаца пространства. Някои неща, както той самият знаеше, не можеха да чакат. Пондър хвърли пурата и я стъпка с ботуша си. След което се отправи към квартирата си близо до машинния парк.

 

 

Половин час по-късно Ейвъри разопакова багажа си. Всичките му принадлежности бяха прилежно подредени в едно отделение на стената в помещението на взводния, което представляваше малка стая, чийто вход беше буквално залепен за предната част на казармата. Той можеше да чуе Хийли в задната част на казарменото помещение, който все още изваждаше разни предмети от вълнения си чувал и си тананикаше, докато ги подреждаше на леглото си.

— Хей, старши сержант Джонсън — извика санитарят. — Имаш ли сапун?

Ейвъри изскърца със зъби.

— Виж при душовете.

Колкото и да беше болезнено това, че Хийли се подиграваше с предишните изисквания на Ейвъри, като използваше формалното обръщение към него, сержантът все пак беше доволен, че можеше да чуе санитаря през стените на стаята си. Той знаеше от опит, че голяма част от работата на военния инструктор включваше това да не оставя изтощените войници да изливат разочарованията си един върху друг, превръщайки се във фокус на техния гняв и ако успееше в това свое начинание, евентуално спечелваше тяхното уважение.

Ала Ейвъри знаеше също, че в някои от дните неговият взвод щеше да се завръща в казармата бесен и горящ от желание да се сбие, защото го е поставил на мястото му. Поне щеше да има възможността да чуе суматохата от стаята си и да я прекрати, преди ситуацията да излезе извън контрол.

— Виж, това е само за една вечер — продължи Хийли с помирителен тон. — Ако не успея да оправя медицинското отделение утре, ще спя на едно място с… как му беше името?

— Имаш предвид капитана? — попита Ейвъри.

Той хвърли едно кафяво вълнено одеяло върху леглото си. Въпреки жегата, трябваше да покаже на войниците как да си оправят леглата.

— Не, другият взводен. Почакай да проверя комуникатора си.

Ейвъри приглади одеялото с бързи движения на дланите си. След което започна от ъглите, като направи подгъв откъм възглавницата, с който неговият военен инструктор би се гордял.

— Бърн — извика Хийли. — Старши сержант Нолън Бърн.

Ейвъри замръзна с ръце, пъхнати наполовина под матрака. Откритите намотки на пружината на леглото се впиха в дланите му.

— Познаваш ли го?

Сержантът довърши ъгъла, след което стана и взе възглавницата и калъфката й.

— Да.

— Хм. Знаеше ли, че ще бъде тук?

— Не. — Ейвъри пъхна възглавницата в калъфката с отработено движение.

— Приятели ли сте?

Ейвъри не беше сигурен как точно да отговори на този въпрос.

— Познавам го от дълго време.

— А, сега ми стана ясно. — Гласът на Хийли леко се извиси, предупреждавайки за предстоящата подигравка. — Вие, влюбени гълъбчета сте започнали да прекарвате прекалено много време заедно, заради което може да започна да ревнувам. — Ейвъри чу как санитарят се кикоти и отваря ципа на вълнения си чувал. — Какъв е случаят, според теб, с ръката на капитана?

Сержантът не отговори. Той беше съсредоточил вниманието си в засилващото се ръмжене на двигателя — на един уортог, лека разузнавателна машина, която приближаваше откъм магистралата. Уортогът бързо спря пред вратата на казарменото помещение. Двигателят му изръмжа и угасна, след което Ейвъри чу скърцането на приближаващи ботуши.

Сержантът бързо отиде до отделението си, разрови прилежно подредените си ризи и гащи и извади лачен кожен колан с ярко искряща месингова тока, върху която беше щампована емблемата на КУОН с орела и глобуса. Зад него вратата на казармата се отвори. Ейвъри усети тръпки върху задната част на врата си.

— Това легло е много добре оправено — каза старши сержант Бърн. — След цял месец в болницата, започваш да забелязваш тези неща.

Ейвъри нави колана достатъчно стегнато, за да го скрие в дланта си, затвори шкафа и се обърна, за да погледне в лицето бившия си другар, командир на взвод. Бърн вече не носеше шлема със сребристо огледалния визьор, който беше на главата му в деня, когато Ейвъри не успя да застреля жената от „Вътрешните“ в ресторанта — денят, в който Бърн бе загубил всички войници от своя взвод. Ала изглеждаше така, все едно шлемът все още е на главата му. Неговите леденостудени сини очи бяха все така непроницаеми.

— Заради всички интервенции — обясни Бърн с подигравателен тон — се напикавах и серях върху чаршафите, защото бях прекалено упоен, за да се контролирам. Когато сестрите ми даваха нови чаршафи, те винаги ги натъпкваха или прекалено много, или ги оставяха хлабави.

— Радвам се да те видя, Бърн.

— Но това — продължи Бърн, игнорирайки поздрава на Ейвъри — е едно много добре оправено легло.

Пресни, розови белези изпъстряха вече сбръчканото лице на ирландеца, което беше доказателство, че визьорът беше станал на парченца след взрива на „Вътрешните“. Един шев с остри ръбове, който беше затворил една рана от шрапнел, преминаваше от лявото му слепоочие назад над ухото му. Черната му коса явно напълно е била стопена. Въпреки че в момента беше късо подстригана, Ейвъри можеше да види, че беше пораснала само на отделни места.

— Радвам се, че си добре — каза Ейвъри.

— А ти как си сега? — Акцентът на Бърн беше станал по-плътен. След години войнишка служба заедно, Ейвъри много добре знаеше какво означава това. Ала искаше да каже едно нещо на Бърн.

— Всички те бяха добри войници. Съжалявам.

Бърн поклати глава.

— Не е достатъчно.

За мъж с такава големина, Бърн се придвижи с впечатляваща скорост. Той скочи върху Ейвъри с широко разперени ръце и го повали във вратата на шкафа. Сключи ръце зад гърба му и стисна здраво, заплашвайки да строши ребрата му. Въпреки болката Ейвъри пое дълбоко въздух и заби с размазващ удар челото си в носа на Бърн. Бърн изгрухтя, хватката му отслабна и той се олюля назад.

Светкавично Ейвъри приклекна и се завъртя зад него с опънат колан в двете си ръце. Той го уви около врата на Бърн и дръпна здраво. Очите на Бърн изскочиха от орбитите. Ейвъри нямаше намерение да убива своя другар от пехотата, а само да го усмири. Ирландецът го превъзхождаше с поне двайсет килограма и Ейвъри искаше да го нокаутира колкото се може по-бързо.

Ала Бърн нямаше намерение да позволи това. С напрегнат, но мощен рев той се пресегна през раменете си, сграбчи Ейвъри за китките, наведе се напред и така го повдигна високо върху гърба си. След което започна да го блъска в дървените стени на помещението с такава сила, че боядисаният шперплат започна да се натрошава.

Зъбите на Ейвъри изтръпнаха. Той усети вкус на кръв в устата си. Ала всеки път, когато Бърн се навеждаше, за да го блъсне назад, той пристягаше по-здраво колана си. Бърн започна да хрипти. Ейвъри виждаше как вените по врата му се напрягат и как ушите му почервеняват. Но само миг преди да изгуби съзнание, Бърн вдигна тока на ботуша си между краката на Ейвъри и го удари точно в незащитените му слабини.

В следващите няколко секунди преди Бърн да успее да го хване отново, Ейвъри уви крак около пищялите му и го препъна върху леглото си. Бърн падна бързо, удари челото си в рамката на леглото и изпадна в безсъзнание. Докато го претъркулваше на една страна и вдигаше юмрук, за да довърши започнатото, Ейвъри усети омаломощаваща болка, простираща се от слабините към ръката му. Очите на Бърн примигаха, за да изчисти кръвта, която се стичаше от един остър разрез и Ейвъри успя да му нанесе удар само с половината от силата си. Ала Бърн беше само зашеметен. Той вдигна масивната си ръка и улови юмрука на Ейвъри в желязната си шепа.

— Защо не стреля? — изгрухтя Бърн.

— Имаше цивилни — изстена Ейвъри.

Бърн удари с другата си длан Ейвъри в корема, хващайки ризата му с ръка. С мощен тласък на ханша той хвърли Ейвъри през рамо към вратата на казармата. Въздухът експлодира от дробовете на Ейвъри, след като се приземи по гръб на пода в тесния коридор пред стаята.

— Ти получи заповед — изръмжа Бърн, изправяйки се на крака.

Гръдният кош на Ейвъри се изду, докато ставаше от пода.

— Имаше дете, малко момче.

— Ами моят екип!

Бърн се насочи с тежка походка към Ейвъри и му нанесе бърз, прав удар с десния си юмрук. Ала Ейвъри го блокира с лявата си предмишница, след което контраатакува с дясно кроше. Докато главата на Бърн се отмяташе встрани, Ейвъри го удари с коляно в бъбреците. Бърн рухна от удара, който го запрати назад към стената на коридора. Ейвъри усети, че рамото му излиза от ставата и после пак се намества. Той присви очи от болката и така свали гарда си. Ирландецът бързо го хвана за гушата.

— Обучаваха те да бъдеш убиец, Ейвъри. Обучаваха и двама ни.

Бърн го повдигна с плъзгане нагоре по стената, докато ботушите му започнаха да играят на половин метър над пода. Флуоресцентните светлини на казармата сякаш започнаха да угасват и звезди започнаха да се вият около главата на Ейвъри. Той се опита да се освободи с ритане. Но не успя.

— Не можеш да се скриеш от това — подигра му се Бърн. — По дяволите, със сигурност не можеш да се скриеш и от мен.

Ейвъри беше на път да припадне, когато долови металическото щракване от зареждането на нечий пистолет.

— Старши сержант Бърн — каза твърдо капитан Пондър. — Спрете с това.

Бърн затегна хватката си върху гърлото на Ейвъри.

— Това е личен въпрос.

— Пусни го или ще те застрелям.

— Глупости.

— Не, пехотинецо. — Гласът на капитана беше ледено спокоен. — Това със сигурност не са глупости.

Бърн махна ръцете си. Ейвъри падна долу и гърбът му се свлече върху стената. Задъхвайки се, той погледна към вратата на казармата. Капитанът държеше своя служебен пистолет М6 в протезата, заместваща ръката му. Ейвъри можеше да види ярките титаниеви свръзки в пръстите на Пондър и въглеродните влакна, които бяха преплетени в мускулатурата на предмишницата му.

— Знам статистиката — рече Пондър. — Трийсет и осем са пострадалите цивилни, а трима души са от твоя взвод УВА (убит по време на акция). Но знам също, че старши сержант Джонсън не е в затвора, нито пък е обвинен в неподчинение. И що се касае до мен, това е всичко, което някой трябва да знае.

Бърн сви ръцете си в юмруци, ала те си останаха неподвижни от двете страни на тялото му.

— Ядосан си. И това го разбирам. Но това ще свърши тази вечер. — Пондър премести погледа си към Ейвъри. — Ако има още нещо, сега е моментът.

— Не, сър — процеди Ейвъри с дрезгав глас. Погледът на Пондър се стрелна към Бърн. — А ти?

Без нито миг колебание Бърн стовари юмрука си върху едната страна на лицето на Ейвъри. Ейвъри се свлече на колене.

— Това трябва да е достатъчно — изгрухтя Бърн. Ейвъри изплю кръв върху пода на казармата. Той не беше избягал, ала Бърн го беше последвал, като беше подал заявка за трансфер веднага след операция ТРЕБЮШЕ. Ейвъри знаеше, че нещо не беше наред. И това го изпълваше с гняв много повече от всеки удар с юмрук.

— Последен шанс, Джонсън — каза Пондър. Сержантът се изправи и удари Бърн толкова силно, че главата му се отметна назад през рамо.

Един от зъбите на Бърн падна на пода и застана близо до Хийли. Санитарят беше станал от леглото си и се беше приближил, държейки единия си ботуш като тояга, защото очевидно имаше намерение да се опита да прекрати сам схватката.

— Господи — прошепна санитарят, взирайки се надолу в зъба.

— Приключихме с това. — Пондър свали пистолета си. — Това е заповед.

— Да, сър — казаха едновременно Ейвъри и Бърн. Капитанът хвърли един последен, недвусмислен поглед на всеки от двамата, след което слезе надолу по стъпалата на казармата. Вратата се затвори с дрънчене след него, изскърца върху пантите си и с тракане застина на мястото си.

— Не съм квалифициран за орални операции — каза неуверено Хийли в последвалата тишина. Той коленичи и взе зъба на Бърн.

— Няма значение. Станалото — станало. — Бърн улови бдителния поглед на Ейвъри. Той изсмука кръвта от дупката на липсващия кучешки зъб. — Така няма да забравя за това.

С бавно завъртане масивното тяло на Бърн последва Пондър в тъмнината.

— Отивам в медицинското отделение — обяви Хийли.

— Добре — отвърна Ейвъри, потърквайки челюстта си. В това състояние, в което се намираше, последното нещо, което искаше, беше Хийли да го държи буден, разговаряйки с него.

— Ще взема един медицински комплект за първа помощ. И ще се върна веднага.

Ейвъри се намуси, докато Хийли преминаваше покрай него.

— Сигурен ли си, че още искаш да спиш на едно място с мен?

Санитарят се спря до вратата. За първи път Ейвъри долови безмълвна молба в почти постоянната усмивка върху физиономията му.

— Не си лесен, Джонсън. — Хийли вдигна рязко брадичка към заглъхващите стъпки на Бърн. — Ала оня тип там? Той най-вероятно ще ми види сметката, докато спя.