Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (16)

Глава 14

„Светкавично покръстване“, Звездна система на реликвите

Дадаб повдигна топчестите си ръце над главата си и изгрухтя ентусиазирано.

— Ерата на възвръщането!

С крайчеца на окото си той забеляза офицера по сигурността на „Светкавично покръстване“, Тартарий, който стоеше на стража до една от маслените лампи в залата за пиршествата. Понеже не искаше да нанесе обида, Дадаб се увери, че краката му не стояха върху късчетата от металната сплав на Предшествениците, които образуваха последния пръстен в мозайката на пода.

— Спасение и… — подсказа той.

Близо двайсетината Унггои се събраха около мозайката и се вторачиха в Дадаб с безизразни очи.

Тартарий кръстоса ръце и нетърпеливо изсумтя.

— … пътуване! — каза Дадаб, размахвайки дебелите си пръсти. Въпреки маската гласът му все още отекваше величествено из залата. — Това са епохите на нашето Съглашение, цикълът, който трябва да завършим отново и отново, докато се опитваме да последваме онези, които извървяха Пътя!

Един Унггой с широки рамене на име Бапап пристъпи напред.

— Тази пътека. Накъде води?

— Към спасението — отвърна Дадаб.

— И къде се намира то?

Унггоите завъртяха глави, поглеждайки от Бапап към Дадаб. Дякона се размърда в костюма си, опитвайки се да отговори.

— Ами… — започна той, след което се отдалечи. Отне му секунда да си припомни това, от което имаше нужда. Това беше една дума, която беше чувал в семинарията, и която беше използвана от неговите учители Сан Шиум в отговор на подобен труден въпрос. По време на тази пауза един Унггой на име Юл лениво почеса задните си части и протегна пръст към друг от своите събратя да го помирише.

— Страхувам се — каза Дадаб с колкото се можеше повече патос, — че отговорът е онтологически.

Той имаше само някаква смътна представа какво означаваше тази дума. Ала харесваше нейното звучене, което явно допадна и на другите Унггои, защото всички те изгрухтяха радостно в маските си, сякаш точно това беше отговорът, който бяха очаквали.

Бапап изглеждаше особено доволен.

— Он-то-ло-ги-чески — измърмори той на себе си.

Сигнализиращият уред на Тартарий нададе кратък, пронизителен звук.

— Скокът ни почти е завършил — каза офицерът по сигурността. — Заемете местата си!

— Запомнете — извика Дадаб към Унггоите, докато те тичаха към изхода, — че Пътят е дълъг, но широк. Има място за всички вас, докато вярвате!

Тартарий изсумтя. Джиралханае беше облечен в яркочервена броня, която покриваше бедрата, гърдите и раменете му. Макабей искаше глутницата му да е готова за битка, в случай, че извънземните ги причакваха наблизо до останките от кораба на Киг-Ярите.

— Ти мислиш, че си губя времето — кимна Дадаб към последната оттегляща се група.

— Всички същества заслужават напътствие. — Черната козина на Джиралханае настръхна. — Ала Сангхейлите не ни осигуриха по-компетентен екипаж.

Дадаб не обичаше да мисли с лошо по адрес на останалите от своя вид, ала знаеше, че това е истина. Шейсетте Унггои на „Светкавично покръстване“ бяха необикновено глупави, необразовани и некадърни. С изключение на няколко от тях като Бапап, останалите бяха най-лошите типове, които можеха да се видят на претъпканите светове, където вършеха слугинската работа, но не и върху някой кораб на Духовенството, поел на жизненоважна мисия.

Дадаб не разбираше всички политически измерения на отношенията между Сангхейлите и Джиралханае, но знаеше, че положението на Макабей беше необикновено, понеже той беше един от шепата Джиралханае, които бяха капитани на кораби в огромния флот на Съглашението. Дори и така, всичко, което трябваше да направи някой на борда, беше да огледа „Светкавично покръстване“, за да разбере, че Сангхейлите не се бяха постарали да осигурят успех на Макабей. Крайцерът беше в окаяно състояние, както и неговият Унггойски екипаж.

 

 

С позволението на вожда Дадаб беше започнал да опитва да помага. Какъв беше неговият план? Да мотивира и дисциплинира чрез духовно обогатяване. И въпреки че това беше едва втората среща на неговата учебна група, Дякона вече беше започнал да забелязва подобрение в поведението на Унггоите, които бяха решили да участват.

— Към хангара — изкомандва Тартарий, слагайки шлема си. — Трябва да докладвам на вожда за прогреса на Хурагока.

В началото предложението да се изкачи по централната шахта на крайцера беше ужасило Дадаб. Силите му бяха намалели по време на неговия плен в условията на нулева гравитация в спасителната капсула. И той се опасяваше, че хватката му можеше да не издържи и да полети към смъртта си. Ала сега, когато мускулите му бяха по-силни и беше станал толкова издръжлив колкото останалите Унггои, Дякона можеше да се катери и едновременно с това доволно да наблюдава блъсканицата и оживлението по главната артерия на „Светкавично покръстване“.

Откакто беше пристигнал, шахтата беше щателно почистена. Металните й стени все още бяха надраскани и огънати, ала петната ги нямаше и вертикалният проход сега грееше с наситен пурпурен блясък. На половината път надолу Дадаб видя една врата, водеща към предните оръжейни платформи, която беше оставена отворена, а предупредителните й символи бяха дезактивирани. Поправките в тази част на крайцера бяха с най-голям приоритет за Макабей и неговия наскоро придобит Хурагок.

Дадаб беше присъствал като преводач по време на обясненията на вожда за това, какво трябваше да бъде направено. Ала преди Макабей да имаше възможност да обясни какво му има на тежкото плазмено оръдие на крайцера, По-лек от някои просто се беше захванал за работа, понеже беше свалил защитното покритие от контролните вериги на оръжието и беше започнал да го поправя.

Дякона беше виждал как Хурагокът изпълнява всякакви механични чудеса на борда на кораба на Киг-Ярите, ала Джиралханае онемяха, когато пипалата на съществото се развяха, а веригите на оръдието проблеснаха и забръмчаха. Почти без да се замисля, Хурагокът правеше поправки, които се бяха оказали невъзможни за предишните монтьори на крайцера — Янми’ите, които приличаха на насекоми.

След като видя на какво беше способен По-лек от някои, Макабей освободи крилатите същества от всичките им отговорности, освен най-слугинските. Вождът се опасяваше, че може да прекъснат важната работа на Хурагока. И наистина, сега Янми’ите кръжаха надолу и нагоре по шахтата, пренасяйки само основни инструменти за почистване и поддръжка, които въобще не можеха да се мерят с ползата от сръчните пипала на Хурагока и техните ресни.

Когато Дадаб се дръпна на едната страна на стълбата, за да пропусне един Джиралханае със синя броня, двойка Янми’и се сблъска във въздуха под него. Дрънчейки със своите брони в меден цвят, буболечките разплетоха хитиновите си крайници и продължиха надолу по шахтата. Въпреки че не беше експерт по видовете, Дадаб знаеше, че тази непохватност беше необичайна за същества с фасетни очи и изключително чувствителни пипала и това беше явен индикатор за объркването им след скорошното понижение.

Да, имаше много други по-интелигентни същества от малките артроподи като Скръб Гръбите например. Ала Янми’ите живееха в кошери и бяха прословути със своята арогантна догматичност. Веднъж след като им се поставеше задача, те се захващаха с нея и Дадаб се тревожеше, че объркването им можеше да ги накара да се намесят в работата на По-лек от някои, а дори и да го наранят.

Досега не се беше случило нищо, което да оправдае загрижеността на Дадаб. Ала той беше изпитал облекчение, когато Хурагокът беше приключил с поправките на плазменото оръдие и се беше оттеглил в хангара, за да започне работа по повредения „Спирит“. Янми’ите избягваха хангара, откакто там се беше случило инцидентното жертвоприношение на техните другари, което означаваше, че Хурагокът се намираше в безопасност.

След като се размина с бронирания Джиралханае, Дадаб продължи да се спуска и скоро приближи дъното на шахтата. Притичвайки, за да върви в крак с широкия ход на Тартарий, той забърза към далечния край на хангара, където По-лек от някои си беше направил временна работилница във вътрешността на смачканите платформи на „Спирит“. Спасителната капсула беше изхвърлена през енергийната преграда преди крайцерът да направи скока. Ала откъснатата кабина на „Спирит“-а все още стоеше до стената, където се беше ударила капсулата. На пръв поглед сякаш имаше известен прогрес.

Леко ожулените платформи за войниците, всяка от които беше достатъчно голяма, за да побере цели дузини от тях, бяха допрени една до друга в далечните си краища. Наполовина отворените им врати, които се опираха в пода на хангара, ги предпазваха от рухване.

— Почакай тук — каза Дадаб, навеждайки се между платформите. — Ще видя какво е направил.

Тартарий не възрази. Макабей беше казал на всеки член от глутницата си да предоставя на Хурагока обширно пространство. По-лек от някои беше оцелял през изпитанието във вътрешността на капсулата, ала не се беше отървал невредим.

Дадаб почувства пристъп на вина, когато видя приятеля си да лети пред лист от аблативно фолио, който беше закачил като завеса на половината път надолу по платформата. Алвеолата, която беше произвела целия животоспасяващ метан, беше ужасно разширена. Тя се влачеше по пода, когато Хурагокът се обърна, за да поздрави Дадаб, и напомняше мълчаливо за саможертвата на съществото.

„Как си?“ — сигнализира Дадаб.

„Добре съм. Въпреки че ми се искаше да си сам.“ Хурагокът сбърчи муцуна, надипляйки обонятелните си антени. „Не ми харесва миризмата на новите ни домакини.“

„Това е заради козината им“, обясни Дадаб. „Мисля, че не се къпят.“ Усещането да говори чрез пръстите си беше приятно. По време на тяхното затворничество, сигнализирането на Дадаб значително се беше подобрило. Преди По-лек от някои да стане прекалено слаб, за да продължат с разговорите си, Дякона беше усетил, че започва да говори свободно, поне що се отнася до някакви обикновени теми. „Как вървят поправките?“

Хурагокът описа с едното си пипало замахващо движение, все едно хвърляше въображаема топка към Дадаб.

„Камъкът за лов. Помниш ли?“

„Разбира се. Искаш ли да играем?“

„Помниш ли кога играхме за последно?“

Дадаб направи пауза.

„Извънземното.“

„Онова, което аз убих.“

Дякона наклони пръстите си.

„Уби го, за да спасиш мен!“

Ала сърцето му се сви. Той се беше надявал новите отговорности да разсеят По-лек от някои от ужасяващата среща на борда на извънземния кораб.

„Дори и така да е, пак съжалявам за това.“ По-лек от някои се придвижи, подканяйки Дадаб да го последва по-навътре в платформата. „Ала зная как да правя поправки!“ Пипалата му потрепнаха, когато отметна завесата от фолио, показвайки своето вълнение или радост.

„Какво е това?“ — попита Дадаб, накланяйки глава към предмета от другата страна на завесата. Той изглеждаше познат, ала Дякона не можеше веднага да се сети къде го е виждал.

„Предложение за мир! Доказателство за нашите добри намерения!“

„Направил си… една от техните машини!“

Едната от алвеолите по гърба на Хурагока изхленчи от удоволствие.

„Да! Мисля, че е плуг.“

Когато По-лек от някои продължи да величае добродетелите на своето творение, употребявайки технологични термини, които липсваха в речника на Дадаб, Унггоят започна да изучава плуга. Той, разбира се, беше много по-малък от машината, която бяха открили във втория извънземен съд, ала все пак беше очевидно, че е конструиран, за да приготвя почвата за засяване.

Основната отличителна черта на плуга беше едно метално колело, осеяно с обработващи почвата зъбци, които се удвояваха подобно на задвижващата го система. Откъде Хурагокът беше взел това? Дадаб се зачуди, ала почти веднага след това забеляза, че две трапецовидни ребра от платформата за войниците липсваха. По-лек от някои беше огънал ребрата едно към друго и ги беше заварил. Явно беше направил това скоро, защото из платформата все още се носеше острата, сладникава миризма от разредителя, който Янми’ите използваха в портативните си оксижени. Хурагокът явно беше взел назаем един от тях за изпълнението на проекта си.

Назад от колелото се подаваше шасито. Клупове от кабели и проводникови платки, откраднати от платформата, висяха от прилежно заварената рама, която беше в очакване да й бъде монтиран двигателят, без значение какъв щеше да бъде той…

Вроденото любопитство на Дадаб се стопи, когато си пое дъх. Пръстите му потрепериха от ужас и той се обърка.

„Вождът знае ли?“

„Трябва ли да знае?“

„Неговата заповед беше да поправиш спускателния кораб. А не да правиш подаръци.“

„Това не е подарък. Това е предложение.“ Хурагокът изпърха, все едно тази малка разлика щеше да намали гнева на вожда.

Как можеше да бъде толкова глупав? Дадаб изстена под маската си. Почувства, че му се вие свят и постави лапа върху плуга, за да запази равновесие. Ала това не беше резултат само от бързо опънатите му нерви. Той можеше да почувства как платформата вибрира, когато крайцерът излезе от хиперпространствения скок. Дадаб три пъти си пое дълбоко дъх от резервоара.

„Трябва да го разглобиш!“

Пипалата на Хурагока изхвърчаха.

„Но защо?“ — сигнализира съществото, което беше наистина объркано.

Дадаб бавно направи знак с пръсти.

„Това е неподчинение. Вождът ще бъде много ядосан.“

Той знаеше, че Макабей никога не би наранил Хурагока. Защото съществото беше прекалено ценно. Ала що се отнасяше до Дадаб…

Макабей не беше споменал нещо конкретно, ала Дякона знаеше, че е пленник на кораба на Джиралханае и все още беше заподозрян заради престъпленията, в които беше участвал. Под влияние на временния оптимизъм, който го беше обзел, Дякона се опита да убеди сам себе си, че усилията му да образова Унггоите на „Светкавично покръстване“ щяха да бъдат опровержение за случилото се и Вождът нямаше да излее върху него гнева си относно плуга. Ала Дякона знаеше, че е съгрешил. И щеше да бъде наказан, ако не от Макабей, то от Пророците в министерството, когато мисията на Джиралханае завършеше.

— Дяконе! — Гласът на Тартарий проехтя из платформата. — Вождът има нужда от теб на мостика!

„Обещай — Дадаб направи знак с треперещи ръце, — че ще го разглобиш!“

По-лек от някои завъртя муцуната си, за да погледне към плуга. Той почука с едно пипало по един от острите зъбци на машината, сякаш проверяваше качеството на своята работа.

„Е, аз бързо го сглобих. А една машина не може да компенсира живота, който подхванах.“

— Дяконе! Вождът настоява!

„Разглоби го!“ — сигнализира Дадаб, докато отстъпваше назад през завесата към платформата.

— Кога спускателният кораб ще бъде готов да лети? — попита Тартарий, насочвайки се обратно към шахтата.

— Хурагокът се е сблъскал с малко препятствие. — Дадаб се радваше, че Джиралханае беше тръгнал напред, понеже се беше обърнал с гръб към него. Иначе щеше да разбере по шарещия му поглед, че лъже. — Ала съм сигурен, че колкото се може по-бързо ще оправи нещата така, както трябва да бъдат!

 

 

Мостикът на „Светкавично покръстване“ беше разположен на половината път нагоре по шахтата в посока към носа на кораба и се намираше колкото се може по-далеч от външната част на корпуса, т.е. мястото, на което беше разположен, беше неуязвимо за всички атаки, освен най-опустошителните. Когато Дадаб влезе вътре, следвайки плътно Тартарий по петите, забеляза, че мостикът, въпреки че не беше толкова голям, колкото залата за пиршествата, все пак беше достатъчно широк, за да побере цялата глутница. Всички бяха тук, ала повечето се бяха настанили на пултовете, стърчащи от подсилените стени на мостика. Те бяха отрупани с холографски бутони, които хвърляха отблясъци върху синята броня на Джиралханае. Също като Тартарий, те бяха облечени за битка.

Макабей стоеше пред централния холографски пулт на мостика, а лапите му тракаха по огънатия метален под. Той вибрираше в синхрон с хиперпространствения модул на крайцера, който работеше на бавни обороти на няколко дължини от кърмата. Макабей не забравяше желанието на министъра на Спокойствието да бъдат предпазливи и поради това модулът на двигателя беше загрят в случай, че трябваше бързо да се изнесат от извънземната система.

— Приближи се напред, Дяконе — каза Макабей, долавяйки слабия полъх на метана.

Дадаб се изправи и последва Тартарий до пулта.

— Освободете ни място — изръмжа Тартарий. — Премести се настрани, Ворений! — Тартарий сръга високия Джиралханае с жълто-кафява козина.

— Извинете ме — задави се Дадаб. — Съжалявам.

Конусовидният му резервоар правеше неосъществимо пристъпването настрани и докато се промъкваше покрай Ворений към перилата, резервоарът му иззвънтя в бронираното бедро на Джиралханае. За успокоение на Дадаб, Ворений беше толкова вцепенен, че изглежда не забеляза това.

— Невероятно е, нали? — каза Макабей.

— Да. Невероятно е — отвърна Дадаб, взирайки се в пулта под перилата.

— Страшен ентусиазъм, Дяконе.

— Съжалявам, вожде. Ала просто вече съм виждал това преди. На борда на кораба на Киг-Ярите.

— Ааа. Разбира се — пророни Макабей с ироничен тон. — Все пак това са само… Колко? — Той кимна към светещото изображение на извънземния свят и повърхността му, покрита с настойчиви глифи на Възвръщането. — Няколко стотици хиляди Сияния?

Истината беше, че Дадаб все още мислеше за неподчинението на Хурагока. И за да се влошат повече нещата, мостикът беше пропит със силните миризми на Джиралханае. Вонята им, вследствие на превъзбудата, проникваше през мембраните на маската му и той започваше да се чувства зле.

— Цифрите са впечатляващи — Дадаб вдиша от един горчив полъх.

— Впечатляващи? Такива не са виждани досега! — избухна Макабей. След което изръмжа с тих глас: — Много добре. Кажи ми какво мислиш за това.

Той натисна с пръст един холобутон, танцуващ над перилата, и образът на извънземната планета избледня, свивайки се до кълбо с малки размери, понеже перспективата на холоекрана се разшири и показа цялата система. Дадаб видя една икона, изобразяваща крайцера, който се намираше извън орбитата на планетата, а на безопасно разстояние от него проблясваше червен триъгълник, показващ потенциален вражески съд.

— Чакаше ни — изгрухтя вождът — близо до останките от кораба на Киг-Ярите. — Той натисна друг бутон и холопрожекторът увеличи и фокусира чуждия съд.

— По дизайн прилича на кораба, който Киг-Ярите нападнаха — обясни Дадаб. — Товарен превозвач. И нищо повече.

— Виж по-внимателно — избоботи Макабей. Изображението на кораба бавно започна да се върти.

Сензорите на „Светкавично покръстване“ бяха направили детайлно сканиране и Дадаб можеше да забележи, че потъмнелият му корпус беше гравиран и по яркия метал отвътре се открояваха някакви шарки. „Не, не са шарки, помисли си той. А картини.“

Всяка от четирите страни на съда показваше различен, стилизиран образ на извънземните и Киг-Ярите. На първата картина съществата бяха насочили оръжия едно към друго — извънземното държеше нещо като пушка, а Киг-Ярът стискаше плазмен пистолет. На втората извънземното беше пуснало пушката си и държеше в ръка няколко обли предмета, които приличаха на плодове. Третият образ показваше как Киг-Ярът е прибрал оръжието си, за да приеме дара на извънземното. А на четвъртата картина двете същества седяха в нещо като овощна градина. Извънземното държеше кошница с плодове, а Киг-Ярът спокойно избираше от тях.

— Предложение за мир! — каза развълнувано Дадаб. — Те не искат да се бият! — Когато холограмата на кораба продължи да се върти, Дякона посочи с пръст към очертанията на извънземната планета, която беше гравирана в долния десен ъгъл на всяка от страните на корпуса му. Две кръстосани линии маркираха една точка в средната част на единствения континент, която се намираше малко под екватора. — И вярвам, че това е мястото, на което искат да се срещнем!

— Това очевидно трябва да се случи призори — каза Макабей, засилвайки увеличението на холопрожектора.

Сега Дадаб можеше да види, че гравюрите на планетата са защриховани с терминатор, отделящ осветената от неосветената й част. Пресичайки перпендикулярно екватора, тази линия се движеше около планетата с всеки следващ образ и накрая пресичаше предполагаемата точка за среща от страната на товарния съд, който показваше кошницата с плодовете.

Вождът фокусира отново холоекрана върху самата планета.

— Ала има и още.

Сега Дадаб забеляза нови детайли. Имаше някаква структура високо в орбита около планетата. Две фини, сребристи дъги бяха привързани към повърхността й посредством седем златисти шнура, които почти не се виждаха. Около тази структура светеха стотици други червени символи. Дякона се надяваше, че съобщението на извънземните е искрено. Защото ако тези обекти бяха бойни кораби, то „Светкавично покръстване“ се намираше в сериозно затруднение.

— Не се тревожи, Дяконе — каза Макабей, долавяйки загрижеността на Унггоя. — Не са помръднали, откакто сме пристигнали. И изглеждат идентични с другия съд. Това са просто товарни превозвачи без никакви оръжия. — Той направи жест с косматия си пръст. — Ала погледни тук, където кабелите се свързват с повърхността.

Дадаб проследи пръста на вожда. Там имаше огромно количество глифи на Възвръщането, струпани под самите кабели. Близо до тях имаше още един комплект от символи на Предшествениците — диамантена решетка от яркозелени глифи, носещи се над мястото, на което извънземните им предлагаха да се срещнат.

— Прихванахме някакъв сигнал — продължи Макабей. — И предположихме, че е някакъв сигнализиращ уред, който обозначава мястото за преговори. — Той погледна намръщено към зелената диамантена решетка. — Ала нашето Светило направи собствена оценка. И бих искал да ми обясниш какво е това.

— Трудно е… да се каже, вожде.

Ала Дадаб лъжеше. Той много добре знаеше, че единият от символите означаваше „интелект“, другият „общуване“, а третият „забрана“. Що се отнасяше до четвъртия глиф, който примигваше от жълто в синьо на върха на диамантената решетка… Дякона прочисти гърлото си.

— Ако имате библиотека, бих могъл да…

— Нямаме — очите на Макабей се впиха в тези на Дадаб. — Това беше едно от най-важните неща, от които Сангхейлите ни лишиха. Опасявам се, че трябва да разчитам на твоето експертно мнение.

— Добре тогава. Нека да видя… — Дадаб спокойно разгледа глифите. Ала вътре в себе си се тресеше от страх. Той знае! Знае всичко, което съм сторил! И това е просто капан, чрез който иска да изтръгне признанията ми!

Но тогава една малка част от мозъка на Дякона, която все още разсъждаваше разумно, предположи, че беше възможно вождът наистина да няма представа какво означават глифите, особено онзи от тях, който примигваше толкова настойчиво. Той беше мистериозен символ, който само определени свещеници Сан Шиум и изключително надарени Унггои от семинарията биха си направили труда да запомнят. И ако Дадаб не беше толкова уплашен, щеше да се изпълни с благоговение, докато произнасяше следващите си думи.

— Разбира се! Как мога да бъда толкова глупав? Тези Сияния предполагат, че това там е Оракул!

Макабей се отдръпна от перилата. Феромоните на Тартарий и Ворений избухнаха. Останалите Джиралханае дръпнаха очите си от пултовете и тайно погледнаха към холопрожектора. Ала никой не проговори и мостикът остана дълго време потопен в почтителна тишина.

— Може ли наистина да е така? — произнесе най-накрая Макабей с шептящ, гърлен глас. — Мощехранителница и Оракул на едно и също място?

— Кой друг биха оставили Боговете да предпазва това прекрасно съкровище? — отвърна Дадаб.

— Мъдро заключение, Дяконе. — Макабей вдигна лапата си с побеляла козина и я постави върху главата на Дадаб.

С едно движение на пръстите си Джиралханае можеше да смачка черепа на Унггоя. Ала Дадаб се надяваше, че този жест е просто знак за нарастващата благодарност на вожда по отношение на неговата помощ като духовен водач на Унггоите на крайцера и преводач между него и ценния Хурагок. В този момент всички страхове на Дадаб започнаха да се изпаряват.

— Братя! — извика Макабей, обръщайки се с лице към глутницата си. — Ние сме истински благословени!

Отдръпвайки се от холоекрана, вождът отметна назад плешивата си глава и нададе вой. Останалите Джиралханае веднага се присъединиха към неговия рев, сътворявайки шумен хор от радостен лай, който разтърси мостика и проехтя надолу по централната шахта на „Светкавично покръстване“. Ала имаше един член на глутницата, който не взе участие в него.

— Сигурен ли си — попита Тартарий, примигвайки към дъгите над планетата, висящи на шнуровете, — че това не е оръжейна платформа? Кинетиката не може да бъде регистрирана от нашите скенери. А е и достатъчно широка, за да се монтират ракети върху нея. — Воят на глутницата заглъхна. Ала Тартарий настоя, без да обръща внимание на неловката тишина. — Трябва да я унищожим, заедно с всички съдове около нея. Предните ни лазери би трябвало да бъдат достатъчни. Няма нужда да им показваме, че имаме цяло оръдие.

Това, че не взе участие във воя на глутницата, беше директно предизвикателство към водачеството на Макабей. През своя живот вождът беше проливал кръв и заради по-незначителни обиди. Ала остана напълно спокоен, когато се обърна с лице към племенника си.

— Подозренията подхождат на длъжността ти. Но сега имаме доказателство за истинска божественост. — Макабей даде възможност на Тартарий да се дръпне от холоекрана, след което да го погледне в очите, да осъзнае размера на неподчинението си и опасната си позиция. — Ако има Оракул на този свят, племеннико, трябва ли да заглушим призива му за мир с насилие?

— Не, чичо — отвърна Тартарий. — Не, вожде.

Макабей разшири ноздри. Гневната миризма на младия Джиралханае изчезваше, а жлезите му сега произвеждаха очевидния мирис, показващ подчинение.

— Тогава нека оставим оръжията си прибрани. — Вождът сложи лапите си върху раменете на Тартарий и го разтърси любвеобилно. — Няма да дадем повод на тези извънземни да се страхуват от нас. Трябва да пазим в тайна това, което търсим.

След тази своя реплика вождът нададе друг вой. Този път Тартарий побърза да се присъедини и преди да се усети, Дадаб също започна да крещи заедно с тях, а тънките му устни се бяха нагънали от вътрешната страна на маската.

Дякона не беше толкова глупав да си въобрази, че по някакъв начин е станал член на тяхната глутница. Той винаги щеше да си остане външно лице за тях. Ала вече беше Дякона на крайцера и това беше повод за празнуване. Въпреки всичките си прегрешения и противно на страховете си Дадаб най-накрая беше намерил своето призвание — да бъде духовник и да напътства стадото си.