Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (12)

Глава 10

Харвест, 19 януари 2525

Ейвъри се озова сам, крачейки из редиците на една от огромните овощни градини на Харвест. От двете му страни се докосваха клони, натежали от фантастична смесица плодове — кайсии, череши, сини сливи и много други, които бяха украсени с капки кондензирана вода от студената, сутрешна мъгла. Той откъсна една ябълка и избърса росата от нея. Зелената ципа беше толкова сияйна, все едно гореше. Неделя е, помисли си той. Неделя… Ала не беше сигурен защо беше този ден от седмицата.

Сержантът хвърли ябълката и се приближи по-навътре между клоните. Около дънера въздухът беше по-хладен. Ейвъри усети покритите със скреж извивки на една круша и я откъсна от дръжката й. Приближи я до устните си и отхапа от нея. Ала зъбите му едва се бяха забили, когато студена тръпка премина през него. Крушата беше замръзнала. Ейвъри прокара ръкав по устните си и се изненада от факта, че носи цивилни дрехи — бяла оксфордска риза с току-що колосана яка, която беше с няколко размера по-тясна, малка вратовръзка от индийски плат, която едва достигаше до пъпа му, и обувки със закърпени върхове.

„Едно момче не е никакво момче, ако не съсипва дрехите си…“ Ейвъри чу гласа на леля си Марсил сред лекия бриз, подухващ през заскрежените листа.

Изведнъж клоните се разтресоха от фученето на преминаващи наблизо ракетни двигатели. Поглеждайки нагоре, Ейвъри забеляза един хорнет, който прелиташе ниско над овощната градина. Крилете му блеснаха на ярката слънчева светлина, след което летателният апарат се наклони и изчезна зад дърветата на отсрещната страна на редицата в градината. Сержантът пусна крушата и побягна след него.

Ала колкото повече напредваше сред клоните, толкова по-топло ставаше. Вода на струйки започна да се стича от плодовете върху лепкавите листа подобно на дъжд. Започна бързото, изкуствено разтопяване. Ейвъри усети влажен въздушен порив, който стана непоносимо горещ, когато продължи да върви напред. Затвори очи, а клепачите му горяха, след което усети, че клоните се разтварят, за да направят място на нещо твърдо — двойна дървена врата, водеща към крайпътен ресторант.

Минавайки през нея, Ейвъри видя, че вратата е едно от малкото неща, които стърчаха прави. Покривът на ресторанта беше взривен. Стените му бяха разцепени, а прозорците му — натрошени. Всички маси и столове бяха изгорели и димяха. В задната част стоеше четиричленно семейство, а дрехите им бяха единствените неща, които не бяха покрити с пепел. Едно от децата, същото момче, което Ейвъри се беше надявал да спаси, вдигна погледа си от една чиния с палачинки и махна с ръка. Докато сержантът отвръщаше на жеста, момчето отхапа от палачинката и посочи към щанда с храна. Ейвъри се обърна и видя една жена, седяща върху стол, която носеше удивителна сребриста рокля.

— Това е официален въпрос — каза Джилън, завъртайки се върху стола.

— Зная — отвърна Ейвъри, пресягайки се да оправи вратовръзката си.

Ала той вече не носеше дрехите си за църква. Вместо това видя, че е опакован в матираната черна броня против куршуми.

Джилън се намръщи.

— Може би трябваше да поканя някой друг. — Тя извади една дамска чантичка от скута си, която приличаше повече на тъмночервената чанта на бомбаджийката от „Вътрешните“, отколкото на тази с огледалните орнаменти, която носеше на празника на слънцестоенето. Небрежно пъхна ръката си вътре, все едно търсеше червилото си.

— Внимателно, госпожо! — извика Ейвъри. — Не е безопасно! — Той се опита да подскочи напред и да хване чантата. Ала краката му тежаха като олово и бяха здраво заковани за пода. Ейвъри чу ръмженето на двигателите на хорнета и видя как сянката му пробягва през щанда за храна. Малкото момче на масата започна да се задушава.

— Отпусни се — каза Джилън на Ейвъри. — Ще се оправиш.

Ейвъри изстена и падна на колене. Бронята му беше станала непоносимо тежка. Той постави обвитите си в ръкавици ръце върху покрития с пепел под, за да не се сгромоляса долу. През присвитите си очи видя отпечатъци от ботуши. Това беше неистовият обход на пехотинците, които се опитваха да заобиколят мишената си.

Джилън повтори същите думи. Ала този път гласът й сякаш идваше от друго място, все едно ехтеше извън ресторанта и едновременно наблизо до ушите на Ейвъри.

— Отпусни се. Ще се оправиш…

Ейвъри се отпусна и наистина се почувства по-добре. Мощните медикаменти, които го бяха държали в безсъзнание след битката върху товарния съд, се изцеждаха от вените му подобно на стичаща се вода след баня. Той усети живителен импулс след въображаемото оттичане и се отпусна върху пода. Най-накрая очите му много бавно се отвориха.

— Ето те — каза Джилън, която стоеше наблизо до леглото му. — Добре дошъл отново.

Ейвъри знаеше, че е сънувал, ала все пак беше изненадан да я види без рокля. Капитанът трети ранг сега носеше светлосив работен комбинезон с висока якичка, пристегнат в кръста. Това беше всекидневната униформа на жена-офицер от ВСР. Тя стоеше от лявата страна на леглото му. А отдясно се намираше губернатор Тюн.

— Колко време съм бил в безсъзнание? — изграчи Ейвъри, оглеждайки се наоколо. Намираше се в малка стая със стени, боядисани в кремаво, където имаше апаратура за наблюдение и поставка със система, от която излизаха малки маркучи, свързващи се с игла, забита в горната част на ръката му.

Сержантът подуши антисептик и старателно дезинфекцирано спално бельо. В болница съм, помисли си той и подозрението му бързо се потвърди, когато Джилън вдигна една кана с ледена вода от една количка и напълни една чаша, на която бяха гравирани думите УТГАРД МЕМОРИЪЛ.

— Почти два дни — каза тя, подавайки чашата на Ейвъри. — Имаш фрактура на черепа.

Ейвъри се изправи, подпря се на лакът, взе чашата и пресуши съдържанието й с дълги, бавни глътки. Неделя… Това беше денят от седмицата, в който той и Бърн се бяха качили в един вагон за посрещане на пътниците, отправил се нагоре към Тиарата, след което се бяха прехвърлили върху малкия военен кораб на Ал-Сигни, „Засрамен вървеж“. Двамата старши сержанти бяха информирани, въоръжени и в 9 часа бяха заели позиции в товарния кораб, служещ за примамка.

— Ами Бърн?

— Той е добре. Всичките му рани бяха закърпени, когато се върнахме. Вашият санитар дори го похвали за шевовете. — Джилън постави чашата обратно на количката. — Той те спаси. Издърпа те обратно на товарния съд, преди другият кораб да се взриви.

Ейвъри се намръщи.

— Това не си го спомням.

— А какво си спомняш? — попита го губернаторът. Тюн сякаш беше приклещен от тесните стени на стаята. Неговата весела грамада сега изглеждаше заплашително. — Разкажи ми за мисията си стъпка по стъпка.

Сержантът сбръчка вежди.

— Стаята е подсигурена. И ти си единственият пациент в това крило — обясни Джилън. След което, кимайки към губернатора, добави: — Вече му казах всичко, което зная.

Ейвъри се пресегна към една редица от бутони в страничната облегалка на леглото си. Избръмчаха моторни механизми и леглото му се трансформира в стол. Поставяйки чашата си в едно гнездо от чаршафи, което изпълваше скута му, Ейвъри зае привичната позиция за изнасянето на доклад пред висшестоящ след проведена акция. Ала след минута, тъкмо когато беше започнал да описва схватката с извънземните, Тюн стана нетърпелив.

— Как комуникираха извънземните? — попита той, скръствайки огромните си ръце върху гърдите.

— Сър?

Тюн беше започнал да се поти. Тъмносини петна бяха започнали да се появяват около яката му и под мишниците на памучната му риза.

— Видя ли апаратурата им за комуникация? Забеляза ли как говореха помежду си или с кораба си?

— Не, сър. Ала имаха скафандри. Беше трудно да…

— Чудехме се, дали са изпратили съобщение, старши сержант — поясни Джилън. — Сигнал за опасност. Или нещо, което сме пропуснали да уловим върху камерата на шлема ти.

— Не видях водача им — каза Ейвъри. Той си спомни за рубиненочервените очи на извънземното и острите му зъби, както и топката от плазма, която набъбна върху пистолета му подобно на грееща ябълка. — Ала всичко стана за една, две минути. И то определено е имало време да изграчи. И тогава забелязах другото извънземно…

— Какво друго извънземно? — попита нетърпеливо Джилън.

— Не успях да го видя добре. — Ейвъри си припомни нещо във въздуха, оцветено в розово и издуто. — Ала то не атакува.

— Беше ли въоръжено? — попита Тюн.

— Не бих казал, сър.

— Нека да изясним това. — Тюн се почеса по шията под дебелата, червена брада. — Четири извънземни или може би пет. Въоръжени с ножове и пистолети.

— Корабът им имаше лазери, губернаторе. Водороден флуорид. Изключително прецизен. — Джилън разтвори леко ръце. — И това беше малък кораб. Кой знае какви оръжия монтират върху по-големите си съдове.

— Тези, които уби — Тюн говореше провлачено, а тонът му беше лукав и провокативен, — изглеждаха ли… по-силни от средностатистическите членове на Съпротивата?

— Сър? — Ейвъри почувства позната топка да се свива в стомаха му. Какво общо имаха „Вътрешните“ с това?

— Четирима от техните и двама от нашите. — Губернаторът сви огромните си рамене. — И вие сте победили.

— Използвахме елемента на изненадата. Ала те бяха дисциплинирани. И показаха добро тактическо мислене. — Ейвъри щеше да направи детайлно описание на умелите маневри на извънземните в условията на нулева гравитация, когато вратата на стаята му се отвори и Педерсен влезе вътре.

— Никъде не можах да намеря дежурен — той се усмихна извинително на Ейвъри. — Не че ви липсва нещо. Опасявам се, че храната в болниците е една и съща, независимо къде се намирате. — След което добави към губернатора Тюн. — Има ли нещо… неочаквано?

Тюн простреля Джилън с презрителен поглед.

— Не — каза твърдо той.

Напрегната тишина изпълни стаята. Ейвъри се премести в леглото си. Явно беше, че разпитът след мисията му беше важна част от една по-обширна дискусия, а отговорите му бяха от решаващо значение в спора между Ал-Сигни и Тюн.

— Губернаторе — каза Джилън. — Може ли да добавя нещо?

— Бяхте много полезен, старши сержант. — Тюн потупа Ейвъри по крака през чаршафите, след което се отправи към вратата. — Наслаждавайте се на почивката си.

Ейвъри се изправи, доколкото беше възможно, протягайки системата си.

— Благодаря ви, сър.

Джилън последва губернатора навън. Педерсен затвори вратата зад тях, като наведе странно глава, сякаш се покланяше. Ейвъри вдигна чашата си, хвърли вътре няколко кубчета топящ се лед и започна да хрупа. Движението на челюстта му се влоши и се появиха болки в задната част на черепа му. Той се пресегна и докосна една криволичеща линия, която представляваше обгорена рана, през която докторите бяха инжектирали запечатващ костите полимер.

Ейвъри можеше да долови гласа на Тюн, който боботеше иззад вратата, ала не можеше да разбере какво казва. В началото отговорите на Джилън също бяха приглушени, но размяната на реплики скоро продължи на по-висок тон, като се редуваха кресчендото й, острото ръмжене на Тюн и по-смиреното мърморене на Педерсен. Ейвъри долови отдалечаващи се стъпки и няколко секунди по-късно Джилън влезе сама в стаята.

— Той не е знаел — каза Ейвъри, — че си провеждала операция и си използвала гарнизона като прикритие.

Джилън кръстоса ръце на гърба си и се наведе към стената, близо до вратата.

— Не.

Решението губернаторът да не бъде информиран явно беше взето от някой с по-висок чин от капитан трети ранг. Джилън може би беше разстроена заради неприятната задача, с която е била натоварена, ала не го показа. Изражението на лицето й беше напълно спокойно.

Ейвъри се протегна и постави празната си чаша върху подвижната количка.

— За колко кораба моли той?

Джилън го изчака да се настани обратно на леглото.

— За николко.

В момента единственият звук в стаята беше шумът от един от мониторите, който беше регистрирал ускорението в пулса на Ейвъри.

— Ала ние току-що не…

— Направихме ли първия си контакт с извънземни?

— Моите уважения, госпожо. Но контактът въобще не беше приятелски. Техните оръжия бяха много по-усъвършенствани от нашите. И както казахте вие, това беше може би най-малкото.

Джилън кимна.

— Нанесохме непохватен удар и спечелихме ръкопашната схватка.

— Те ще се върнат за реванш.

— Зная.

— Тогава защо, по дяволите, Тюн не помоли за някакви кораби?

Капитанът трети ранг се отдръпна рязко от стената.

— Набирането на гарнизон отне години в преговори и изискваше изричното одобрение от парламента на Харвест. Значителен процент от неговите граждани бяха против разквартируването на шепа пехотинци върху планетата им. — Джилън пристъпи към краката на леглото. — И Тюн не бърза да види как биха реагирали на бойните кораби на КУОН в орбита.

Ейвъри си спомни израженията върху лицата на някои от гостите по време на празника на слънцестоенето и тяхното очевидно презрение към него и униформата му.

— Съпротивата. Тюн се е разтревожил от нейното разрастване.

— Всички се тревожим да не се разрасне — каза Джилън.

— И сега какво? Просто ще игнорираме онези извънземни задници, които чукат на вратата ни?

— Губернаторът е разтревожен. И не иска да слуша. Не и в този момент. Не и мен.

— Тогава кой?

Джилън обви ръце около рамката от неръждаема стомана, която обвиваше долната част от матрака на Ейвъри. Тя я стисна, все едно се съмняваше в здравината на метала.

— Трябва ни някой, който е запознат с плановете за реагиране при сценарий за среща с извънземни. Някой, който да убеди губернатора, че пристигането на флота е правилното нещо или има ранга да отхвърли решенията му. — Жената погледна нагоре. — И това не съм аз.

Ейвъри долови разочарование в гласа й, което беше слаб нюанс на фона на безизразния й външен вид. Той имаше възможността да каже правилните неща, да обясни, че споделя разочарованието й и да я попита какво биха могли да направят заедно, за да подготвят Харвест за атака. Ала вместо това отприщи свойствения за него гняв.

— Губернаторът си играе на политика — изръмжа той. — И вие няма да направите нещо по този въпрос, по дяволите?

Сержантът опипваше пределите на неподчинението, което можеше да си позволи, откакто Тюн беше излязъл от стаята, но това явно прекрачваше границата. Джилън дръпна ръцете си от рамката.

— Корабът ми е вече на път към Рийч, за да занесе доклад, в който препоръчвам без никакво колебание командването на флота да игнорира възраженията на губернатора и незабавно да изпрати една военна формация. — Всякаква нотка на слабост в гласа й бе изчезнала. Тя устоя на железния поглед на Ейвъри. — Какво друго ми предлагате да направя, старши сержант?

„Засрамен вървеж“ беше кораб на ВСР и беше много бърз. Ала Ейвъри знаеше, че въпреки това щеше да му е необходим повече от месец, за да отиде до Епсилон Еридани. Щеше да отнеме време да се събере бойната формация, която да пропътува разстоянието обратно още по-бавно. В най-добрия случай щяха да минат поне три месеца, преди да пристигне помощ за Харвест. А Ейвъри дълбоко в себе си усещаше, че тогава щеше да бъде много късно.

С тиха ругатня той издърпа системата от ръката си, хвърли назад чаршафите и провеси крака над пода. Болничната му нощница беше изненадващо къса, а Джилън се намираше под особено неудобен ъгъл. Ала очите й останаха втренчени в неговите, докато сержантът вземаше току-що изпраната си униформа от средния рафт на болничната количка, нахлузи панталоните си и ги пристегна под нощницата.

— Какво правиш?

— Връщам се на служба.

Ейвъри разкопча нощницата си и я подхвърли на леглото. Сега очите на Джилън заиграха нагоре-надолу, забелязвайки грозните натъртвания, които последната битка беше оставила върху широките гърди и рамене на мъжа.

— Не си спомням да съм ти давала разрешение за това.

Сержантът облече маслиненозелената си фланелка с къс ръкав, клекна и оправи ботушите си.

— Имам си своите заповеди. И те са да обуча една рота от гарнизона. Възнамерявам да го направя, защото какво ще правим сега, госпожо? Техните нещастни задници са единственото оръжие на тази планета.

Ейвъри нахлупи шапката си и се отправи към вратата. Джилън стъпи встрани и препречи пътя му. Той беше с цяла глава по-висок и доста по-тежък и силен. Ала когато погледна към суровото й лице, наистина се зачуди кой щеше да надделее, ако се пробваше да мине покрай нея, а тя се опиташе да го спре. В края на краищата жената овладя положението само с гласа си.

— Всичко, което си видял и направил през последните четирийсет и осем часа, е класифицирана информация. С гриф „Строго секретно“. Ще обучаваш наемниците по най-добрия начин, на който си способен. Ала няма да им казваш какво си видял. — Тя направи пауза, а очите й припламнаха. — Ясно ли се изразих?

Ейвъри си мислеше, че очите на Джилън са кафяви. Ала сега осъзна, че имат подчертан лешников цвят. Дълбок поглед, със зелен нюанс.

— Тъй вярно, госпожо.

Джилън отстъпи настрани и Ейвъри отвори вратата. Когато излезе в коридора, с изненада видя капитан Пондър, който седеше на една тапицирана пейка няколко врати по-надолу, а пръстите му бяха заети с дисплея на комуникационното му устройство. Пондър вдигна погледа си, когато Ейвъри се приближи.

— Очаквах да си по-зле — усмихна се той. — Изглеждаш доста добре.

— Капитане — каза Джилън, която минаваше покрай тях с бърза крачка.

Пондър стана и отдаде бързо чест с протезата си.

— Госпожо.

Двамата пехотинци изгледаха Джилън, докато тя приближаваше към асансьора в края на коридора. Черните й ботуши с ниски токове тракаха силно върху пода, облицован с лъскави бели плочки. Ейвъри я почака да се качи в асансьора и да се затвори вратата му, преди да попита:

— Знаеше ли, че е от призраците?

— Не. — Пондър пъхна комуникатора си в джоба на военната си риза. — Ала като се има предвид какви са разузнавачите, тя не е толкова лоша.

Ейвъри присви очи.

— Тя ни оставя на произвола.

— Изпълнява заповедите си. — Пондър сложи протезата си върху рамото на Ейвъри. — За да се доведе флота, ще бъдат необходими призивите на Тюн. — Капитанът виждаше, че Ейвъри все още не е убеден в това. — Слушай, тя ми даде цялото оборудване, което не сте зарязали в космоса. И пожела да го вземем в щаба на гарнизона, където да го използваме по предназначение.

Сержантът знаеше, че в арсенала на Джилън има оръжия и екипировка, които можеше да използва, за да обучи наемниците да се бият, а не само да маршируват и да стрелят по мишени от разстояние. Ако това беше единственото, което можеше да направи капитанът трети ранг, Ейвъри беше съгласен, че е по-добре от нищо.

— Хайде — каза Пондър, насочвайки Ейвъри към асансьора. — Обратно на път към гарнизона можеш да ми разкажеш как старши сержант Бърн е бил прободен от гущер в скафандър.

 

 

Всички наемници от Втори взвод се оживиха, когато Дженкинс падна. Ударът от бойната тояга го беше уцелил в задната част на шлема, събаряйки го от гредата. Дженкинс тупна на земята и устата му се напълни с пясък, въпреки предпазителите, които санитарят Хийли беше настоял всички да си сложат.

— Плюй и се озъби — нареди Хийли, клякайки до него. Той изчака наемникът да свали предпазителя на устата си и да покаже, че всичките му зъби са на мястото си. След което провери, дали няма сътресение. — Знаеш ли коя дата сме днес?

— Деветнайсети януари, докторе.

— Колко пръста показвам?

— Николко.

— Добре, наслаждавай се на остатъка от деня.

Когато санитарят се изправи, Дженкинс избърса устата си, оставяйки слузеста, пясъчна следа върху голата си предмишница. Наемникът, който го беше съборил, по-възрастен мъж на име Стисен от шепата офицери на полицията на Утгард, все още стоеше върху гредата, размахвайки триумфално бойната си тояга.

Гредата се намираше на не повече от половин метър над земята и имаше много пясък в ямата, която наемниците бяха изкопали до машинния парк на гарнизона. Ала Дженкинс все още се чувстваше неуверено, когато се върна от страната на ямата, където беше Първи взвод. Беше се справил добре, успял бе да повали няколко души от Втори взвод. След което се беше изправил срещу Стисен, а полицаят се беше оказал прекалено силен.

— Внимавай — каза Дженкинс, подавайки бойната тояга на Форсел. — Той е добър.

Форсел кимна, а челюстите му вече бяха опаковани от собствения му предпазител за уста. Високият, тих наемник изглеждаше още по-впечатляващо в защитните си подплънки на раменете и беше ред на Първи взвод да се оживи, когато Форсел стъпи върху гредата.

— Слушайте! — изрева старши сержант Бърн с широко разтворени крака и ботуши, наполовина заровени в пясъка. — Това е наградата в нашия малък турнир. Победеният ще вкара взвода си за цяла седмица в столовата. — Бърн се усмихна, когато оживените викове на наемниците се превърнаха в ревове. В столовата хранителните дозатори бяха автоматизирани, ала машините бяха нарочно конструирани така, че да се нуждаят от почистване и зареждане в края на всяко хранене. „Някои инструменти за тренировка бяха прекалено добри, за да бъдат изместени от технологичния напредък“, усмихна се Бърн. — Така че нека видим борбения ви дух!

Форсел и Стисен изгрухтяха и удариха опакованите в подплънки краища на бойните си тояги. Гредата изскърца, когато започнаха да се засипват с поредица от удари. И двамата мъже тежаха повече от деветдесет килограма, ала за да спечелиш двубоя, освен ударна мощ, бяха необходими също скорост и издръжливост. Стисен, който беше по-слаб, имаше малко предимство. След като накара Форсел да залитне с внезапно мушване в брадата, той просто отстъпи назад, понеже по-тежкият наемник реагира с мощно замахване, след което загуби равновесие и скочи в ямата.

Другарите на Стисен избухнаха в силен смях заради успеха на маневрата му. Ала Бърн не беше впечатлен.

— Единственото, което получаваш, когато отстъпваш назад, е ботуш в задника. — Сержантът сграбчи маската за лицето от шлема на Стисен и няколко пъти я дръпна съпричастно. — Затова спрете да се мотаете!

— Тъй вярно, старши сержант! — Стисен изрева между стиснатите си зъби.

— Добре, копелета. Убивайте, убивайте!

Двамата мъже отново се сблъскаха. Ала този път се удряха по-силно, като заключиха тоягите си една в друга и се опитваха да се избутат от гредата. За момент настана патова ситуация, понеже два ботуша се плъзнаха назад, опитвайки се да намерят опора. Изведнъж Стисен се извъртя. Форсел загуби равновесие и залитна напред. Стисен замахна силно към главата му. Ала големият наемник наведе брадичка към рамото си, поемайки удара му, след което контраатакува с удар в ребрата на полицая, като го събори настрани върху пясъка.

Стисен се претърколи на крака и сви рамене все едно искаше да каже, че това е щастливо попадение и така предизвика вълна от недоволство в Първи взвод, които продължиха да настояват, дори когато Бърн ги призова да се успокоят, а междувременно един уортог изръмжа в машинния парк.

— Явно всички искате да продължите да се лигавите — извика Бърн, поглеждайки към уортога, когато Ейвъри и капитан Пондър скочиха от него. — Да ви чуя как броите до петдесет!

Наемниците се хвърлиха на земята и започнаха да правят лицевите опори, с които бяха наказани, като брояха в синхрон на висок глас. Ала Дженкинс остана с вдигната глава и наблюдаваше как двамата старши сержанти се приближиха един към друг под внимателния поглед на капитан Пондър.

Нямаше нужда да бъде гений, за да разбере, че отношенията между Ейвъри и Бърн не бяха добри. След пристигането си в гарнизона, той забеляза, че двамата всячески се избягваха. А старши сержант Бърн приемаше обучението им като лично съревнование между двамата, подклаждайки силен дух на конкуренция между двата взвода и днешното състезание с бойни тояги беше добър пример за това.

Ала когато двамата сержанти започнаха да разговарят един с друг, сякаш всичко беше нормално. Ейвъри посочи към една група от тежки, пластмасови сандъци в отворения багажник на уортога. Пондър каза нещо, което Дженкинс не можа да чуе през виковете на своите другари. Ала трябваше да е нещо хубаво, защото Бърн кимаше одобрително. Старши сержант Джонсън подаде ръка.

Бърн направи дълга пауза, която беше достатъчна за Дженкинс, за да преброи от трийсет и осем до четирийсет и пет, след което също подаде ръка на Ейвъри и силно се здрависа.

— Втори взвод, стани! — изкрещя Бърн, обръщайки се с гръб към пясъчната яма. — Отиваме към полигона!

Стисен се изправи и свали шлема си с очевидно раздразнение.

— И кой е победителят?

Без никакво колебание Форсел замахна зад коленете на Стисен и го запрати на почти метър разстояние в пясъка. Двата взвода избухнаха с викове и подигравки един срещу друг.

— Не си ти, лайно смачкано — изрева Бърн, като помагаше на полицая да се изправи на крака. — Взвод! Движение! Имате двойно наказание!

Дженкинс и останалите от Първи взвод влязоха в ямата. Те се нахвърлиха върху Форсел и щяха да започнат да го подхвърлят във въздуха, ако Ейвъри не беше развалил настроението им.

— Внимание! — извика той и наемниците се сепнаха, а Форсел полагаше усилия да прикрие усмивката си.

Ейвъри закрачи към Дженкинс, носейки в ръце един от пластмасовите сандъци от уортога.

— За какъв се подготви?

— Старши сержант? — заекна Дженкинс.

— Преди да тръгна, ти казах да се научиш как да стреляш. — Ейвъри се наклони по-наблизо. — Каква подготовка имаш?

— За снайперист.

— Лъжеш ли ме, войнико?

— Съвсем не, старши сержант!

— А ти? — Ейвъри завъртя очи към Форсел. Наемникът все още носеше шлема си. Той правеше и без това голямата му глава да изглежда още по-огромна.

— Снайперист, старши сержант! — отвърна Форсел през предпазителя на устата си.

Ейвъри се обърна отново към Дженкинс.

— Харесва ли ти този огромен кучи син?

— Тъй вярно, старши сержант!

— Добре. — Ейвъри му подаде сандъка. — Защото ти ще бъдеш моят снайперист. А той ще бъде твоят съгледвач.

Дженкинс взе сандъка, ала му трябваха още няколко секунди, за да разбере, че вътре имаше пушка и че Ейвъри току-що неофициално му беше дал важно повишение.

— Тъй вярно, старши сержант! — извика Дженкинс много по-силно отпреди.

— Ще ускорим обучението ви — каза капитан Пондър, присъединявайки се към Ейвъри до пясъчната яма. — Току-що научихме, че Харвест очаква много важна делегация от колониалните власти. Губернаторът е помолил гарнизона да се погрижи за сигурността в случай на атака от страна на Съпротивата.

Това беше нагла лъжа, ала Ейвъри и Пондър се бяха съгласили, че след като не можеха да кажат истината на наемниците, трябваше да им посочат някаква причина за по-усилените тренировки — да им кажат кой е врагът, за да бъдат мотивирани.

И самото споменаване на Съпротивата веднага предизвика уплаха сред някои от войниците. Други гледаха нервно един към друг, докато останалите се намръщиха и започнаха да клатят глави, мислейки си: „Не сме подписали договор за това“.

Ейвъри кимна.

— Постъпили сте като доброволци поради различни причини. Ала аз мога да ви направя истински войници и защитници на своята планета.

Той имаше предвид това, което беше казал пред капитан трети ранг. Докато пристигнеше помощта от командването на флота, тези наемници бяха единствената защита на Харвест. Но това, което не беше признал до този момент дори и пред себе си, беше, че не знаеше, дали би могъл да бъде техен водач. Нямаше как да го направи без тяхното уважение и доверие. А не разполагаше с много време, за да спечели напълно и двете.

— Аз съм вашият военен инструктор, но също така съм и пехотинец от флота на КУОН — продължи Ейвъри. — Посветил съм живота си на службата и саможертвата. Поставил съм си най-високите стандарти за поведение и професионални умения. Ако ми позволите, ще ви науча на същите неща.

Ейвъри не беше забравил, че всичко, което беше обещал на своите войници, важеше и за самия него. В мръсната война срещу Съпротивата той беше компрометирал тези стандарти и беше извършил неморални неща. Беше жертвал прекалено много от своята човечност, за да продължи да служи. Ала сега беше решен да си я възвърне.

Сержантът свали шапката си и я подхвърли на Хийли. След което влезе в ямата.

— Но първо — каза той, като вдигна шлема на Стисен и го изтърси от пясъка, — някой ще трябва да предпази главата на Форсел от продължаващото уголемяване. Когато войниците от Първи взвод се усмихнаха, Ейвъри добави: — Това мога да бъда и аз.