Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Games of the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

 

 

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Крака — каза Гюнтер, — можеха да се измъкнат, ако момичето нямаше толкова хубави крака. Ефрейторът, който бил в задната част на ландроувъра, тъкмо ги описвал на свой приятел от следващия полицейски пост няколко километра по-нататък по радиостанцията, когато се чули изстрели, после писък и радиото замлъкнало. Това било напълно достатъчно. След три километра колата на терористите била засечена и имало престрелка. Те я изоставили и го ударили на бяг под прикритието на живия плет покрай страничен път, водещ към къща на няколкостотин метра навътре. Залостили се. Отрядът, който ги преследвал, я обградил и извикал подкрепление.

Досега жертвите са двама полицаи, един войник и стопанинът на къщата. Още един войник е много тежко ранен и не се знае дали ще оживее, а една сестра, която се опитала да помогне, била разкъсана на парчета. Най-вероятно ефрейторът я е помислил за терористката и стрелял в краката й. Дотук четирима мъртви и двама с опасност за живота — за момент той замълча и после добави — поне доколкото знаем.

— Един очебиен въпрос — каза Фицдуейн. — Защо?

Гюнтер вдигна рамене.

— Почти сме сигурни, че не са от ИРА. Не знаем кои са, какво са намислили, с една дума, не знаем нищо за тях.

Килмара се появи на вратата.

— Мислехме, че ти ще ни помогнеш Хюго — каза той. Сложи на масата две изцапани с кръв и поставени в предпазни обложки квадратни картончета. — Разгледай ги внимателно и мисли.

Фицдуейн взе една от международните шофьорски книжки. Лицето от снимката се усмихваше, излагайки на показ блестящите си бели зъби, полускрити от гъсти мустаци. Внимателно разгледа снимката и поклати глава. Взе и втората. Лицето от снимката беше напълно сериозно и безизразно. Той отново поклати глава.

Полковникът се пресегна и постави книжките една до друга.

— Сега се опитай да ги разгледаш двамата заедно. Недей да бързаш.

Хюго се вгледа в снимките и се опита да разбере дали някога ги беше виждал. Отмяташе наум един по един всичките си репортажи от последните няколко години. Предполагаше се, че момичето е италианка, но със същия успех можеше да е от Израел или от някоя арабска държава. Типовете лица често си приличаха. Ако съдеше по цвета на кожата, мъжът спокойно можеше да мине за жител на Близкия изток, но въпреки гъстите мустаци приличаше на европеец.

Фицдуейн плъзна двете шофьорски книжки по масата към Гюнтер и Килмара.

— Лицата им са от типа, който се среща често и това ме изкушава да кажа, че може би съм ги виждал някъде. Възможно е, но ако е така, било е съвсем случайно. Не знам кои са — той вдигна рамене.

Влезе един рейнджър и остави на масата три чаши кафе. От тях се вдигаше пара. Килмара сложи пред Фицдуейн една обемиста книга.

— Хюго, намерихме това сред вещите на терористите. Може и да е съвпадение — той се усмихна, — но когато и ти си замесен, не вярвам много на съвпадения.

— Мили думи от приятел — каза сухо Фицдуейн, гледайки към познатата книга. Продаваше се много добре, неочаквано добре и той все още я виждаше по книжарниците и вестникарските павилиони по летищата, когато пътуваше. Войникът с гълъба бе убит два дни след като бе направена снимката. Някой му каза, че птицата е все още жива. Посочи книгата. — Мога ли да я взема?

— Разбира се. Съдебният лекар си свърши работата.

Фицдуейн разгледа книгата бавно и методично. Обърна на последната страница, където имаше прикрепено листче, на което с молив бяха написани цената, датата и някакъв код: Fr. 195-12281-Ма 238. — Скорошно издание — каза той.

— И както изглежда, скорошна покупка — добави Килмара.

— Франкове? — попита Фицдуейн.

— Френски, швейцарски, белгийски или на френска колония. Проверяваме.

— Да имаш някаква идея, защо двамата терористи са купили книгата ти? — попита Гюнтер. — Не е четиво, което човек би си взел за самолета.

— Никаква, но ще си помисля — отговори Фицдуейн.

— Така-а — провлече Килмара. — Е, точно сега ние си имаме други тревоги. Благодаря ти, че дойде. Ще кажа на Грейди да те закара.

Фицдуейн потръпна.

— Мисля, че тук ще се чувствувам в безопасност. Имаш ли нещо против да се навъртам наоколо?

Полковникът го изгледа за момент и после кимна.

— Гюнтер ще ти даде пропуск. Знаеш правилата. Не приказвай много-много и не се показвай. Ще бъде тежка нощ.

Фицдуейн се изненада.

— Мислех, че когато има заложници, се заема изчаквателна позиция.

— Така е — отговори той, — но само когато имаш избор. Тук нямаме избор. Младата двойка в къщата поставя ултиматум: призори да ги вземе хеликоптер и да ги закара на летището, а оттам да им осигурим самолет до все още неуточнено място. В противен случай ще убиват по един заложник на всеки половин час, започвайки от най-малкото дете — двегодишната Дейзи.

— Блъфират ли?

Килмара поклати глава.

— Смятаме, че не. Убиха бащата без причина, само за да ни предупредят за намеренията си. Е, предупредиха ни и след това, което стана, не можем просто да ги оставим да си отидат, а и не можем да разрешим да убият заложниците. Ето защо след няколко часа ще атакуваме.

Един рейнджър надникна през вратата.

— Полковник, черешоберачката пристигна.

 

 

Децата най-сетне заспаха. Трите по-малки бяха на голямото легло под юргана. Рори, най-големият — на шестнайсет години, бе легнал в спален чувал на пода. На челото му, където с приклада на автомата си го бе ударил, германецът с черните мустаци, имаше широка окървавена превръзка.

Главната спалня се осветяваше само от една нощна лампа. Мора О’Фарел седеше на едно кресло до затъмнения прозорец и плетеше. Единствено очите й издаваха характерните симптоми на шока, в който се намираше. Куките се движеха бързо, а почти завършеният шал се спускаше до пода. Плетеше го за Джак да му държи топло, докато работи на процъфтяващата им хиляда и шестстотин декара ферма. А сега му е толкова студено. Знаеше, че няма да й позволят, а така й се искаше да излезе и да увие шала около шията му. Щеше поне да скрие раната.

Стана и отиде в банята, в която се влизаше от главната спалня. Навсякъде личеше присъствието на Джак. Самобръсначката му лежеше на обичайното си място, халата му бе закачен зад вратата. Тя отвори одеколона му за след бръснене и отново усети познатата обична миризма. После го затвори. Вчеса се и се огледа в огледалото. Беше малко бледа и напрегната, но при дадените обстоятелства това бе нормално. Иначе бе спретната и добре облечена. Джак държеше на тези неща. Щеше да е доволен.

Извади от аптечката ролка анкерпласт и се върна в спалнята. Куките отново заподскачаха и шалът стана още по-дълъг.

През определено време младата италианка идваше да ги проверява и поглеждаше през изрязаните в завесите дупчици за наблюдение. Мора О’Фарел не й обръщаше внимание. От време на време децата изстенваха на сън, но не се събуждаха. Успокоителното, което им бе направила от бренди, аспирин и подсладено топло мляко, си вършеше работата. Можеха поне да поспят няколко часа и да се откъснат от гледката как заколват баща им като прасе…

Италианката от своя страна бе поуморена, но не и притеснена от положението. Нямаха късмет, но сега вече нещата щяха да се оправят. Тия глупаци отвън щяха да се предадат. Убийството на бащата бе блестящо хрумване. Поне им спести безсмислените преговори. Както се бяха разбрали, в три и трийсет сутринта телефонът щеше да звънне и правителството щеше да обяви капитулацията си. После на зазоряване щеше да дойде хеликоптерът, за да ги откара на летището, а след това и полетът до Либия.

Ирландското правителство нямаше да позволи майка и четирите й деца да бъдат убити. Тина с нетърпение очакваше обаждането. Вече усещаше топлината на либийското слънце по лицето си. Ирландия наистина бе красива страна, но вятърът, дъждът и влажният студ идваха твърде много на жена с гореща кръв като нейната.

 

 

Последният инструктаж преди атаката се състоя в двадесет метровата каравана за специално оръжие и оборудване. Стените й бяха окичени с най-различни по предназначение оръжия. Амуниции, сгъваеми стълби, противокуршумни жилетки и още най-разнообразна специализирана бойна екипировка бяха складирани по шкафове и вградени рафтове. В единия край имаше огромен висококонтрастен телевизионен екран, от двете страни на който стояха табла, покрити с карти чертежи и снимки. Дълга маса запълваше една трета от караваната. На нея бе поставен макет на къщата и околностите й, направен набързо от детски строители.

Килмара стоеше от едната страна на огромния екран, свързан със системата за наблюдение, която се управляваше от отделен подвижен команден център. Дванайсетте рейнджъри от ударния отряд седяха на сгъваеми столове с лице към полковника. С хората от войската и специалния отдел за разследване броят им надхвърляше двадесет. Електронен часовник отброяваше секундите. Фицдуейн седеше тихо отзад и мислеше колко много пъти бе наблюдавал овладените и сериозни лица на войници по време на инструктаж и как след това бе снимал мъртвите им тела. Питаше се кой от събралите се в стаята тази нощ ще умре.

Полковникът започна инструктажа. Дванайсетте мъже от атакуващия отряд го слушаха внимателно.

— Влизаме. Нашата цел е да освободим заложниците невредими, като използваме подходящи средства. По моя преценка това означава да убием или поне да раним тежко терористите. През последните два часа проведохте тренировъчна атака на подобна къща на няколко километра оттук. Това, което ви казвам сега, са поуките от тренировката. Имаме петима заложника — госпожа Мора О’Фарел и четирите й деца. Доколкото можахме да заключим от звуковото наблюдение, те са в главната спалня на втория етаж. Смятаме, че прозорците на стаята са заключени и че тежките завеси са заковани към тях. Тъй като непосредствено до спалнята има баня, терористите лесно могат да държат заложниците на едно място, докато самите те имат относителна свобода на движение. Както сте забелязали, къщата представлява съвременна двуетажна постройка с една особеност, която е много важна за нас — външният коридор. Този коридор е своего рода предверие, чийто таван е скосеният покрив на къщата. Осветява се единствено от прозореца, който по принцип се отваря, но по това време на годината обикновено е затворен и заключен. Там е стълбището за горния етаж и телефона. През повечето време двамата терористи ни наблюдават и следят заложниците, но без определена система. Имат модел на поведение по време на телефонните ни преговори. Тогава немецът Дитер Крец, поне според документите им, е в коридора близо до входната врата, където се намира апаратът. Той е обречен. Телефонът е свързан на това място и няма деривати в къщата. На вратата и на прозорците в коридора са заковани одеяла. Направиха това, след като убиха О’Фарел. Докато те размахваха чукове, използвахме момента да поставим звукови датчици на всички ключови места от външната страна на къщата. Това означава, че макар и да не виждаме терористите, с едно изключение, за което ще ви кажа след малко, по шума, който издават при движението си, можем с точност да определяме къде се намират в даден момент. Удоволствие за мене е да ви съобщя, че техниката е високочувствителна и ни позволява не само да откриваме присъствието на човек на определено място, но и кой точно е той, в случай че говори или се движи. Докато се провеждат разговорите по телефона, момичето стои обикновено по средата на стълбите, така че хем да е близо до заложниците, хем да говори с Дитер и да се опитва да се намесва при преговорите. Понякога тя дори слиза чак долу, за да слуша разговора. Ето защо, най-удобният момент за нас е по време на телефонен разговор. Първо, Дитер може лесно да бъде засечен, а с малко късмет и Тина и второ, на това място ще можем и да го виждаме.

Килмара тихо даде някакви нареждания в миниатюрния микрофон, прикрепен към слушалките му. Картината на екрана се смени, появи се малко жълто квадратче. Килмара отново каза нещо в микрофона и жълтото квадратче изпълни екрана. Последва фокусиране и внезапно всички осъзнаха, че през прозореца на покрива виждат коридора на обградената къща. Следяха как Дитер мина пред камерата, спря, погледна към телефона и после излезе от обсега й по посока към хола в предната част. През обектива на камерата картината изглеждаше нереална.

Килмара продължи:

— Терористите казаха, че ще убият един от заложниците, ако се опитаме да приближим къщата на по-малко от договорените двеста метра в радиус около нея. По тяхно искане зоната около къщата бе осветена с прожектори, поставени на около десет метра височина. Това им дава възможност да ни виждат, без да бъдат заслепявани. Макар че ще ни бъде изключително трудно да прекосим тази осветена зона, без да ни видят, пък и не можем да поемем този риск заради заложниците, предимството ни е, че нашите приятели в къщата не виждат нищо зад светлинната стена, която ги обгражда. Те могат да видят всичко, което става в осветената зона, но ако погледнат нагоре, ще видят единствено блясъка на прожекторите.

Полковникът отново каза нещо в микрофона и картината на екрана се смени. Виждаше се огромна метална ръка с платформа в края, която бе монтирана върху самоходно шаси.

— Картината от коридора, която видяхте, е заснета от върха на тази черешоберачка. На платформата има достатъчно място за трима човека. Разстоянието от нея до външния коридор на къщата е около двеста и осемдесет метра. Лошото е, че прозорецът на покрива е с двойни армирани стъкла и се намира под ъгъл спрямо линията на обстрел. Такова стъкло лесно може да отклони куршум от обикновена пушка. Това е в общи линии задачата, която ни предстои, а ето и планът на действие.

Фицдуейн гледаше как ударната група подбира и проверява оръжията си. Професията му беше такава, че ще не ще разбираше от тактическо оръжие. Двама от тримата рейнджъри на черешоберачката бяха въоръжени с модернизирани автоматични пушки „М-21“ с мощни оптически мерници за нощно виждане. Предишните модели на тези мерници направо „ослепяваха“ при рязко усилване на светлината, например при светване на лампа в стаята, но съвременните бяха с вграден микропроцесор, което позволяваше на снайпериста да следи целта при всякакви обстоятелства. Амунициите имаха характерната зелена маркировка на смъртоносните, със специално предназначение, високопробивни куршуми. Тефлоновото им покритие намаляваше ударната им сила, но като се имаше предвид огромното поражение на тъканта, което високоскоростните седем и шейсет и два милиметра куршуми причиняваха, това беше без значение.

Третият си взе полуавтоматичен гранатомет „GXL-9“, изработен в оръжейната на рейнджърите. Конструиран по подобие на „М-79“ за единична стрелба, този гранатомет-барабан с четири пълнителя можеше да изстрелва серия от гранати до четиристотин метра с доста голяма точност.

Самото нахлуване в къщата бе възложено на екип от шестима рейнджъри под командването на лейтенант Фил Бърк. Те носеха пет и петдесет и шест милиметровите олекотени английски пушки „SA-80“ и холандски ръчни гранати „V-40“. Боеприпасите за пушките бяха аналог на куршумите „Тлейзер“, които се пръсваха при попадение в целта. Това причиняваше ужасяващи рани на жертвите. Освен това нямаха никакъв рикошет.

Задачата на третата група бе да осигури интензивен прикриващ обстрел от предната част на къщата. Бяха въоръжени с базуки и белгийски пет и петдесет и шест милиметрови леки картечници „Миними“.

Според плана, рейнджърите от черешоберачката трябваше да обезвредят първо Дитер, а след това и Тина, ако тя бе близо до телефона. Беше изчислено, че ако тя е на обичайната си позиция на стълбите, едновременният обстрел от гранати и масиран картечен огън би я разкъсал на парчета, преди да успее да стигне до заложниците в спалнята на втория етаж. В същото време групата на Фил Бърк трябваше да премине осветения периметър и с помощта на леки преносими стълби да проникне в спалнята. Докато трима от тях държаха под обстрел коридора по посока на стълбището, останалите трябваше да спуснат заложниците през прозореца по надуваем улей.

Рискът бе свързан с Тина. Ако тя все пак успееше да се изкачи по стълбите преди групата на Бърк да е стигнала до главната спалня, заложниците със сигурност щяха да загинат от нейния „Скорпион“. Беше съвсем ясно.

Според Фицдуейн рискът бе огромен или както Килмара каза на ударния отряд: „Ако не успеете от първия път, с атаката от въздуха е свършено“.

Тримата от черешоберачката тръгнаха първи. Трябваше им време, за да застанат на позиция удобна за стрелба и да закрепят снайперите върху парапета на платформата. Опасяваха се да не би порив на вятъра да я разлюлее в критичния момент. Килмара бе поискал укрепващи проволки и хидравлични подпори, но камионът, който ги носеше, бе спукал гума и щеше да закъснее. За щастие, нощта бе тиха.

Хората на Бърк изглеждаха страховито с черните си маски и очилата за нощно виждане. Бяха с матовочерни леки шлемове от балистичен материал, снабдени с миниатюрни радиостанции. Така облечени, те приличаха на огромни мухи.

Двадесет минути преди старта проверката бе завършена. Електронният часовник в командния център отброяваше оставащите минути.

Навън духна вятър и влажният студ стана още по-неприятен. Хората от подсигуряващия кордон около къщата проклеха късмета си и се свиха в канадките си.

Точно в три и половина сутринта заместник-министър Браниган, натоварен със задачата да води преговорите с терористите, вдигна телефона, за да им съобщи, че макар и неохотно правителството е съгласно с условията, поставени от тях. Това беше сигнала за начало на атаката. Действията трябваше да се съгласуват с точност до секундата. Двадесетпатронният пълнител на „Скорпиона“ се изпразваше за по-малко от две секунди. Още по-малко време бе необходимо, за да се застрелят майката и четирите деца.

— Крец на телефона — обади се Дитер.

— Той е в коридора — съобщиха от подслушвателния център.

— Виждаме го — каза командирът на тройката от черешоберачката, — но Тина никъде не се забелязва.

— Тя се движи — съобщиха от подслушвателния център.

— Ударна група, напред! — заповяда Килмара.

На големия екран се виждаше как шестимата рейнджъри тичаха през двестаметровата зона. Всяка двойка носеше преносима стълба от титаниева сплав.

— … Но в замяна на това, че на зазоряване ви осигуряваме хеликоптер да ви откара до летището, искаме да освободите заложниците, преди да се качите в него — продължи Браниган. Лицето му беше изкривено от напрежение.

— Тина се движи — съобщиха от подслушвателния център.

— Не се вижда — отговори командирът от черешоберачката.

— Къде? — попита Килмара.

— Не мога да определя — казаха от подслушвателния център. — Звукът не е ясен. По дяволите, мисля, че току-що ритна перилата. Момент! Да, тя се движи — слиза по стълбите.

— Дитер е на мушката — докладва командирът от черешоберачката.

— Du Arschloch![1] — изкрещя Дитер. — За идиоти ли ни смяташ? Или ще приемете условията ни, или още сега ще убия едно от децата. Ясно ли е?

Браниган не отговори веднага. Лицето му бе обляно в пот и той имаше вид на болник.

— Крец — каза той. — Крец, за Бога недей! Остави заложниците!

— Плюя на твоя бог! — каза Дитер. — Ще следвате нашите указания точно! — той вдигна палец към Тина и й махна да дойде.

Шестимата рейнджъри бяха преминали успешно осветената зона и се спотаиха в тъмните сенки около къщата. Поставиха трите стълби на задния прозорец на главната спалня и първите трима започнаха да се изкачват. Останалите заеха стрелкови позиции, за да ги прикриват, ако се наложи.

— Тя тръгва към телефона — съобщиха от подслушвателния център.

— Виждаме края на рамото й — докладваха от черешоберачката, — но не е достатъчно за добър изстрел.

Първите трима от ударната група стигнаха до прозореца и прикрепиха към стъклото рамка от тънка лента експлозив. При детонация силата от удара щеше да разбие стъклото и всички парчета щяха да паднат върху завесите.

— Ударна група готова! — каза Бърк.

— По дяволите, май наистина излиза вятър — каза командирът на снайперистите.

— Предна група, готови за действие! — заповяда Килмара.

— Предна група готова! — отговори командирът на групата. Тримата рейнджъри бяха застанали срещу вратата с насочени към малкото прозорче базуки.

Гранатите бяха запалителни и с паралитично действие. Трябваше да се взривят на горния край на стълбите и да образуват защитна стена между Тина и заложниците.

— Заложниците са в главната спалня. Няма промяна на положението — съобщиха от подслушвателния център.

— Добре, съгласни сме — продължи Браниган. — Хеликоптерът ще дойде точно в осем сутринта. Ще трябва да изчакате дотогава, за да може да стигне от базата си до нас. Не е предназначен за нощно летене.

— Вие ирландците сте толкова изостанали! — каза Дитер язвително и се усмихна на Тина. Тя се изсмя.

— Хеликоптерът е немски — обясняваше Браниган, без да се замисли. Явно смяташе, че не може още дълго да поддържа разговора. Даде знак с ръка да побързат.

— Дитер е на прицел, също и рамото на Тина — каза командирът от черешоберачката, — готови сме за стрелба.

— Черешоберачката, огън! — заповяда Килмара.

Зеленият куршум влезе в главата на Дитер откъм темето му и излезе от горните му зъби и черния мустак. Той се олюля и от устата му бликна кръв. Все още държеше слушалката в ръка и очите му бяха отворени, но беше мъртъв.

Вторият снайперист улучи Тина в дясното рамо. Високопробивният куршум премина през костта и „Скорпионът“ падна от ръката й.

Осветлението бе прекъснато.

В предната част на коридора и на стълбището последователно избухнаха четиридесетмилиметровите гранати. Предният отряд премина на автоматична стрелба и трите олекотени „Миними“ изсипаха седемстотин и петдесет куршума за петнадесет секунди. В същото време ударната група взриви прозореца в спалнята и парчета от двойните армирани стъкла се изсипаха на пода.

Тримата от черешоберачката обсипаха с изстрели прозорчето над предната врата. След няколко секунди, когато дебелото стъкло бе почти раздробено, снайперистът с гранатомета откри огън. Гранатите избухнаха в коридора.

С поставени очила за нощно виждане ударната група проряза тежките завеси и рейнджърите скочиха в затъмнената спалня. През отворената към коридора врата изпразниха пълнителите на автоматите си. Лейтенант Бърк излезе напред и хвърли няколко ръчни гранати на стълбищната площадка и в коридора долу. Всяка от тях се пръсна на триста и петдесет смъртоносни частици.

Междувременно останалите от ударната група закрепиха горния край на надуваемия улей към отворения прозорец и започнаха да спускат четирите деца. Поеха ги хората от спомагателния отряд.

— В спалнята сме — каза Бърк в шлемофона. — Заложниците са живи и в момента ги извеждаме.

— Черешоберачката и предната група, спрете огъня! — нареди Килмара. — Пуснете прожекторите! Ударна група, претърсете къщата!

Тримата рейнджъри от ударната група спуснаха последното останало дете. Бърк сменяше пълнителя, а другите двама проверяваха банята. Тогава допълзя Тина.

От младата хубава италианка не бе останало нищо. Дрехите и плътта й бяха разкъсани. Лявата й буза бе отнесена и се виждаше костта. От многобройните й рани течеше кръв. Дясната й ръка висеше безжизнено без пръсти, лявата обаче държеше „Скорпиона“. Дулото му се залюля и тя стреля.

Времето като че ли забави хода си. Младият лейтенант не можеше да направи нищо. Изригна огън и той почувства мощен удар в гърдите. Бърк се завъртя и се блъсна в стената.

Това, което бе останало от Тина, издаде гъргорещ звук и „Скорпионът“ се изплъзна от ръката й. Пръстите й посегнаха към гърлото и задраскаха безполезно по куката, която излезе от него. После падна по гръб и стъпалата й забарабаниха по пода, докато тя умираше.

С ръце, здраво стиснали импровизираната от анкерпласт дръжка на куката, Мора О’Фарел я измъкна от тялото на Тина и отново я заби и после пак, и пак, докато един от рейнджърите не я спря.

Внимателно вървяха сред развалините. За Фицдуейн беше немислимо как може някой да оцелее след разрухата в коридора. Едва ли имаше място по пода, стените и тавана без следа от шрапнел или дупка от патроните „Глейзер“.

Специализиран екип, въоръжен с камери и фотоапарати заснимаше всяка подробност. Винаги можеше да се научи нещо ново.

Дитер лежеше по лице. Локвичката кръв около него бе изпъстрена с парчета мазилка и отломки. Целият му гръб бе покрит с рани от дъжда куршуми, който бе последвал първоначалния изстрел. Фицдуейн се наведе и огледа дясната китка, на която имаше златна гривна и след това лявата, сваляйки тежкия златен часовник. Стъклото му бе непокътнато и все още работеше.

Стълбището бе почти раздробено.

— Не мога да разбера как се е качила горе — чудеше се Килмара. — Ще вземем подвижна стълба. Проклет да съм, ако си рискувам врата сега, когато най-опасното свърши.

Двама рейнджъри донесоха една от сгъваемите стълби и я подпряха на стърчащата площадка.

Тялото на младата италианска терористка, ако разбира се националността й отговаряше на истината, колкото и името й, лежеше на прага в спалнята. Сякаш през него бе минала някаква адска косачка. Кръвта от многобройните рани на гърлото и шията й се бе стекла около главата й като зловещ ореол. Макар че бе подготвен за това, което щеше да види, Фицдуейн усети, че му прилошава.

Килмара излезе от банята с влажна кърпа в ръка.

— Сега е мой ред — каза той.

Повдигна дясната ръка на трупа и изтри слоя съсиреци. От тялото се носеше миризма на кръв, изпражнения и парфюм. Забеляза, че парче от граната или куршум се бе врязало в китката и бе оставило дълбок белег в плътта й. Попи внимателно краищата на раната. Светлината беше слаба. Разчитаха на прожекторите зад прозореца. От десния джоб на униформата си той извади фенерче и насочи лъча му към безжизнената ръка.

Знакът беше съвсем малък и отчасти заличен от раната. Независимо от това, голяма част от татуировката се виждаше ясно: буквата „А“ обградена от нещо, което приличаше на венец от цветчета. Полковникът вдигна глава към Фицдуейн и погледите им се срещнаха. После кимна и се изправи. Хвърли окървавената кърпа в банята и се наведе да събере няколко от гилзите около трупа. Прибра ги в джоба си.

Слязоха по стълбата и се запровираха през хаоса: прибираха се кабели за прожектори, ревяха мотори, военни камиони тръгваха един по един.

— Как го правиш? — зачуди се Килмара.

Фицдуейн се усмихна, разпери ръце и вдигна рамене.

— Знаеш ли какво е писал Карл Густавус Юнг? — попита полковникът.

— Не знаех, че се е казвал Карл Густавус. Преводът не е точен, но цитирам: „Съвпадения не съществуват. Вярваме в съвпаденията само защото нашият светоглед не може да ги обясни. Пленници сме на причинно-следствената връзка.“

— И сега сигурно ще ми кажеш какъв е бил Юнг по народност.

— Добре де, умнико, ти кажи! — усмихна се Килмара.

— Швейцарец.

Те се запътиха към подвижния лазарет. Там един военен лекар играеше на карти с лейтенант от рейнджърите. До тях на масата имаше бутилка ирландско уиски и две полупразни чаши. От рафта на стената Килмара свали още две и щедро разля. Допълни и техните. Извади гилзите от джоба си и ги постави пред лейтенанта.

— За спомен — каза той. — Как се чувстваш?

— Една изкълчена китка и много синини — отговори Бърк. — Хич не е весело да те застрелят.

— Имаш късмет, че автоматът й беше „Скорпион“ — каза Килмара. — Използва патрони с малка пробивна сила.

— Е, не по-малко важно е да знаеш как да се обличаш според случая — отвърна Бърк, посочвайки обгорената, но иначе здрава противокуршумна жилетка, окачена на една кука на стената. Внезапно той пребледня и се втурна към тоалетната. През отворената врата се чуха недвусмислените звуци от повръщане.

— Физически нищо му няма — каза лекарят. — Но вследствие на травмата може да получи стрес. Невероятен късметлия!

— Юнг е писал и следното: „Във всеки процес частично или напълно играе роля шансът“ — цитира Фицдуейн. — Малко хора го знаят.

— О, Господи! — лекарят пресуши чашата си.

Когато Фицдуейн и Килмара излизаха, пред тях минаха носилките с мъртвите терористи. Доброто настроение на Хюго, придобито от уискито, изпито в лазарета, се изпари.

— Потискаща гледка — констатира той мрачно.

— Бих се чувствал много по-потиснат, ако в тези торби бяхме ние — весело каза полковникът. — Научи се да виждаш нещата от хубавата им страна в тази игра.

Пристигнаха в къщата на Килмара малко след пет и тридесет минути сутринта. Ако не се брои скърцането на гумите по чакъла, когато саабът спря наоколо беше тихо. Откъм ъгъла на голямата къща в грегориански стил изскочиха две ирландски хрътки и се насочиха към тях.

— Човек да се чуди дали са кучета или космати слонове! — зарадва им се Фицдуейн. — Ама че огромни зверове!

— Ако идваше по-често, нямаше да се чудиш. А сега си трай, докато не те представя!

Нямаше нужда от подсещане. Наблюдаваше как Килмара заповяда на кучетата да седнат. Всяко от тях беше високо поне метър и двадесет и вероятно тежеше колкото един добре сложен мъж. Виждаха се острите им зъби.

— Това са Ейлби и Килфейн. Имам ги отскоро.

Двамата влязоха в къщата от задната врата и тръгнаха към голямата кухня.

— Знаеш ли историята на истинския Ейлби?

— Май съм я позабравил.

— През първи век имало една известна ирландска хрътка на име Ейлби, притежание на Макдатоу, крал на Ленстър. Ейлби бил толкова забележително куче, че можел за един ден да прекоси кралството от край до край и, разбира се, нямал равен на себе си както на лов, така и на война. Той станал толкова известен, че кралят на Ълстър и кралят на Конът изгаряли от желание да го притежават. Предложили за него шест хиляди млечни крави и колесница с два породисти коня. На следващата година подновили предложението си. Макдатоу не могъл да устои. Същевременно обаче знаел, че каквото и да направи, ще си намери белята, защото кралят, който нямало да получи Ейлби, щял да му създаде неприятности. Бил изправен пред истинска дилема.

— И какво направил в крайна сметка?

— Обещал хрътката и на двамата крале — каза Килмара. — Те дошли, за да сключат сделката, но още щом се зърнали, забравили напълно за кучето и започнали да се бият. Макдатоу, както подобава на истински политик, следял битката от един близък хълм. Била чудесна: имало подвизи, смелчаци, както и кратки почивки за отдих и музика на арфа. За разлика от него, обаче, кучето чудо не се задоволявало само да гледа. Хвърлило ези-тура и се присъединило към мелето на страната на краля на Ълстър, в резултат на което му отрязали главата.

— И каква е поуката?

— Избирай разумно битките си!

Килмара подкани с жест Фицдуейн да седне край голямата кухненска маса и отиде до печката. Разрови жарта, за да разпали огъня и се наслади на топлината, излъчвана от нея. Сложи престилка върху униформата и започна да готви, като си тананикаше.

Фицдуейн задряма. Зазоряваше се. Присъниха му се странни образи. Сепна се, когато Килмара постави пълна чиния пред него.

— Бекон, яйца, наденички, домати, гъби, пудинг и препържен хляб — каза той. — В Швейцария няма да видиш такова нещо. Наля кафе за двамата от едно емайлирано джезве, което изглеждаше така, сякаш бе от времето на крал Макдатоу.

Фицдуейн вдигна чашата си с кафе.

— Книгата, която сте намерили в колата на терористите…

— Да?

— Смяташ, че има нещо общо с мен?

— Не е изключено. Може би на някое от пътуванията ти в чужбина си направил снимки на местен бос, които го показват не от най-хубавата му страна, и нашите приятели са били изпратени да ти дадат завинаги урок. Не ми изглеждаха на хора, които те потупват по рамото. Е, кой знае, ще се тревожа за причините, след като се наспя.

— Имам идея — каза Фицдуейн. — Откакто си на тази работа, пресата не е публикувала твои снимки, нали?

— Да.

— Имаме значи две неща. Първо, нашите терористи бяха убити на десетина километра от тази къща, и то докато са пътували насам. Второ, в книгата ми има голяма твоя снимка, направена в Брюксел. Вероятно това е най-скорошната ти снимка, която лесно може да бъде намерена.

— Намекваш, че мишената може да съм бил аз? — попита Килмара, преди да налапа вилицата с бекон, пудинг и пържен хляб.

— Тази сутрин бързо схващаш.

Килмара дъвчеше.

— Хей — каза той, — ако обичаш, остави подобни разсъждения за след закуска!

Навън, се зазоряваше. Изкукурига петел.

Бележки

[1] Задник такъв! (нем.). — Б.пр.