Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Games of the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

 

 

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Зангстер си мислеше за убийството на Алдо Моро, класически пример за някои недостатъци на личната охрана. Убийството на Моро не бе окуражаващ прецедент. Бяха направени няколко груби грешки. Бронираният фиат, с който обикновено се движеше, се бе скапал бързо от тежестта на защитната броня и в очакване на нов такъв, Моро се бе качил на незащитена кола; второ, бе минал по същия маршрут, който използвал вече петнайсет години, така че дори и най-тъпият терорист е можел спокойно да си планира акцията; трето — макар че телохранителите били добре въоръжени, незнайно защо, всичкото им оръжие било заключено в багажника на ескортиращата кола.

Така или иначе, с или без грешки, оставаше фактът, че Алдо Моро, бившият министър-председател и висш държавник на Италия е бил охраняван от петима опитни телохранители и въпреки това целият ескорт е бил унищожен за секунди, ако не се смята това, че все пак един от тях е успял да измъкне пистолета си и да стреля два пъти напразно. Поуката от този случай е, мислеше си Зангстер, че да охраняваш някого в небронирана кола, е все едно да си жива примамка за ловците.

Зангстер погледна знака на „Herz“ на предното стъкло на наетия мерцедес. Осъзнаването на факта, че прави още по-голяма грешка от тази на охраната на Моро, никак не му се нравеше. Техните коли поне се движеха. Бе паркирал в началото на алеята, която водеше към къщата на Врени фон Графенлауб, седеше в кола със замъглени прозорци, през които нищо не се виждаше и беше бесен, че оная малка кучка не пуска него и Пиер в къщата, където охраната щеше да е много по-ефикасна.

От комина излизаше дим. Е, ако беше честен, трябваше да си признае, че Врени бе доста хубаво парче. Опита се да си я представи гола под топлия юрган. Понякога и такива неща ставаха между телохранителя и този, когото пази. Вдигна бинокъла и се опита да я зърне през прозорците. Не се виждаше нищо. Огледа околността. По земята все още имаше сняг, който се топеше. Щеше да замръзне през нощта. Включи радиото и се свърза с Пиер, който обхождаше къщата от задната страна. Пиер бе прогизнал и замръзнал, ругаеше яростно. Разговорът с него малко го поразвесели.

Зангстер не вярваше, че Врени фон Графенлауб е в опасност. По-вероятно таткото искаше да поукроти непослушната дъщеря, не за първи път им възлагаха подобна задача. Не че за тях това имаше някакво значение, е, вярно, невинаги бяха поставени при едни и същи условия, но пък парите си заслужаваха.

Всеки от телохранителите на Моро бе надупчен с по седем куршума. Интересно как човек запомня такива подробности. Зангстер отново вдигна бинокъла — нищо.

* * *

Шефът на Крипо научи за касапницата на „Беренплац“, тъкмо когато вадеше една муха от чая си. Моментално забрави за мухата и започна да обмисля възможността да разпъне на кръст ирландеца. Великден бе минал, но все още бе пролет и три кръста на хълма Гуртен нямаше да развалят гледката. Фицдуейн щеше да заеме почетното място, а Мечката и фон Бек щяха да играят ролята на крадците. И този път нямаше да направи грешката да ги свали след три дни. Щяха да си висят там, докато изгният, като предупреждение за всички, които създават неприятности в иначе спокойния Берн.

Постла бюрото си, отвори едно от чекмеджетата и извади всичкото си налично оръжие, за да го почисти. Нареди четирите пистолета от лявата си страна, а комплекта за почистване сложи от дясно, взе един деветмилиметров „SIG“ и го разглоби. Пистолетът лъщеше, но все пак го почисти. Обичаше миризмата на оръжейна смазка. Всъщност той живо се интересуваше от оръжия, но никак не обичаше хората да ги използват срещу хора.

Обикновено мислеше най-добре докато почистваше оръжието си. И днес това се повтори. Май щеше да е по-добре да не си представя повече тройното разпъване на кръст, а да погледне по-сериозно на случилото се. Стана ясно, че обичайните методи на разследване няма да доведат до нищо. Може би беше време да вземе Проект „К“ насериозно.

Четирите пистолета бяха прилежно почистени, но все още стояха на съставните си части. Той ги разбърка, затвори очи и ги сглоби, без да гледа. След това сложи деветмилиметровия „SIG“ в кобура си и позвъни да му изпратят кола.

* * *

След четиридесет и пет минутен разговор с хората от Проекта „К“ шефът на Крипо реши, че животът е твърде кратък, а той е твърде стар, за да започва сега да учи компютри и експертни системи. Принципите на работа на компютъра не бяха чак толкова трудни за разбиране, но когато Хенсен се отплесна да обяснява проверката на съвместимостта и предимствата на ПРОЛОГ пред ЛИСП, той вдигна безпомощно очи. Скоро след това, понеже столът му бе много удобен, задряма. Хенсен не можеше да повярва на очите си и предпочете да приеме, че шефът на Крипо се е замислил дълбоко.

Полицаят започна да хърка, мелодично и напевно по начина, по който говореше и берндойч. Фицдуейн се запита дали вида на хъркането зависи от родния ти език. А може би китайците и италианците хъркаха по един и същи начин?

Шефът на Крипо внезапно отвори очи. Втренчи се в Хенсен, който стоеше със зяпнала уста и с показалка в ръка и го гледаше слисано.

— Всичко това може и да е интересно за някои дългокоси, немити и пъпчиви студенти — троснато, каза той, — но аз съм тук, за да говорим за убийство. Труповете никнат като гъби из града и аз искам на това да се сложи край — в противен случай лично аз ще започна да увеличавам броя им!

Хенсен изсумтя и седна на мястото си.

— Виж — започна фон Бек помирително, — може би ще е по-лесно, ако кажеш какво точно те интересува.

Шефът се наведе напред:

— Още колко време ви трябва, за да посочите заподозрян или поне списък от заподозрени.

— Съвсем малко — каза главният инспектор Кершдорф.

— Дни, минути, часове? Искам по-точен отговор.

Кершдорф погледна Хенсен, който се изкашля и докладва:

— Най-много до четиридесет и осем часа ще имаме резултат, а най-рано след дванайсет.

— Какво ви пречи? Мислех, че компютрите ви са супербързи.

— Проблемът не е във времето за обработка на данните — отговори Хенсен. — Три неща спъват работата ни: първо, трябва ни време, за да съберем сведенията от хората, които искаме да разпитаме; второ — за да вкараме данните в компютъра и осмислим получената информация.

— Какво искаш да кажеш с това „осмисляне на информацията“? Мислех, че компютърът прави заключенията.

— Е, все още има хляб за нас в тази област — каза Кершдорф, — компютърът наистина тълкува въведените данни и прави заключения, но само в рамките на параметрите, които ние сме задали. В процеса на работата компютърът научава какво да прави, но едва след като ние сме му посочили кое е важното.

Шефът на Крипо изсумтя. Беше му много трудно да разбере доколко проклетите машинки могат да мислят, но реши, че на този етап това не беше чак толкова важно. Важното беше да реши дали си струва, да приеме официално методите на Проекта „К“ или като Пилат Понтийски, да си измие ръцете от цялата работа и да остави федералната полиция да се заеме с това.

— Нека да говорим за конкретни неща — продължи той. — Взели ли сте под внимание факта, че заподозреният познава семейство фон Графенлауб?

Мечката кимна:

— Помолихме ги да направят списък на всичките си приятели и познати и въведохме информацията в компютъра. Има обаче някои проблеми. Беат фон Графенлауб познава изключително много хора. Ерика със сигурност не ни казва всичко, защото не иска интимния й живот да стане достояние на държавните служби. Поради тези и други причини не всичко по отношение на списъците е ясно. Едва ли има някой, който ще може да изброи всички хора, с които се познава или се е познавал.

— А обмисляли ли сте възможността да посъкратите списъка само до онези лица, които всички от семейството познават?

Мечката се усмихна:

— Компютърът го направи, но го категоризира като елемент с малка важност, тъй като не всички списъци са достатъчно достоверни.

— Колко ми липсват дните, когато говореше като обикновено ченге — каза шефът на Крипо. Отново погледна бележките си. — А докъде сме стигнали с татуировката?

— Има и добра и лоша новина — отвърна Мечката. — Добрата новина е, че успяхме да открием човека, който я е направил — един тип от Цюрих, известен под името Зигфрид. Лошата новина е, че когато местната полиция го е търсила за втори разпит, него вече го е нямало. Появил се отново, но съвсем мъртъв.

— Тялото, открито в гората? Не знаех, че вече е идентифицирано.

— Преди малко повече от час — отговори Мечката. — Вероятно по това време тъкмо си идвал насам.

— А тоя Зигфрид оставил ли е някакви книжа, документи и други подобни?

— Над магазина си е имал апартамент. Малко след като изчезнал и магазинът и жилището му са били опожарени. Съвсем явен палеж, дори не са правени опити да изглежда като злополука — този, който го е направил, се е стремил да ги унищожи напълно. Използван е бензин и някакви запалителни устройства. Анализът на използваните вещества сочи недвусмислена връзка с групата на Палача.

— А какво стана с пакета на Айво?

— Съдебните лекари все още се занимават с него — каза Мечката, — надяват се да приключат по-късно днес или утре. Осемдесет процента от него е унищожен от изстрелите на Фицдуейн, а това, което е останало, е пропито с кръвта и парченца от плътта на неоплакания от никого убиец. Зарядът, който използва, заслужава уважение.

— Не и в този случай — ядосан констатира шефът.

— Не съм свикнал да стрелям по хора на ролкови кънки. Не можах да се прицеля — каза Фицдуейн.

— Трябва ти малко обучение в швейцарската армия, там ще те научим как да стреляш.

— Най̀ ни бива да се справяме с терористи на ролкови кънки — обади се фон Бек.

— Като говорим за това — каза Фицдуейн, — искам си пушката. Вашите хора ми я взеха още на „Беренплац“.

— Тя е веществено доказателство — отговори шефът на Крипо, — правната система на демократичното общество изисква представяне на веществени доказателства. Имаш късмет, че не са те отвели и теб като доказателство.

Мечката хвърли един настоятелен поглед към Фицдуейн, за да го накара да премълчи.

— Бъди като тревата и се наведи с вятъра — предложи му той.

— Ето точно от това имах нужда — промърмори Фицдуейн, — швейцарско-китайски философ.

* * *

Зангстер щеше да е поласкан от изпипания план, който включваше и смъртта му. Задачата за премахването на Врени фон Графенлауб бе възложена на Силви.

Групата по почистването включваше още един техник от колумбийски произход на име Сантин и двама наемни убийци от Австрия — високи, синеоки и русокоси, които Силви веднага кръсти Хензел и Гретел.

Все още като се сетеше за престрелката на „Беренплац“, нещо я свиваше под лъжичката. Вярно, мишената бе убита, както и един полицай като десерт, а смъртта на ливанеца не беше никаква загуба — напоследък й бе писнало от обувките му от алигаторска кожа, но защо по дяволите бе дала „Инграм“-а си на нескопосания идиот. Бе свикнала с този пистолет, а и особено за тази задача щеше да е идеален. Сега обаче трябваше да се примири с тъпия чешки „Скорпион“.

Чудеха се дали да не заобиколят телохранителите като пресекат направо през ливадата. Щеше да стане, ако Кадар бе заповядал само бързо премахване, но той искаше нещо по-специално, така че първо щяха да се справят с тях.

Всичко трябваше да стане безшумно. Къщата на Врени бе извън селото, но при чистия планински въздух звукът се разпространява много бързо и независимо от това, че наблизо нямаше полицейски участък, не трябваше да се забравя този проклет швейцарски навик, всеки да си има пушка в къщи.

В крайна сметка, не беше чак толкова трудно да се направи безупречен план на действие. Ключова позиция в него заемаха техническите умения на Сантин и внимателното наблюдение на охраната. Около двайсет минути на всеки час двамата телохранители излизаха и обикаляха наоколо и поне десет минути бяха далече от колата и нямаха видимост към нея.

Първата стъпка бе да се постави подслушвател в колата им. Не беше трудно да се отключи един нает мерцедес и за секунди Сантин, облечен целият в бяло, като прикритие на фона на снега, успя да монтира два звукопредавателя и постави под седалката флакон с въглероден окис, с дистанционно задействане. Заключи внимателно колата и крадешком се измъкна към сянката на дърветата, като проклинаше студа и се заричаше, че оттук нататък ще предлага уменията си само в топлите страни.

Подслушването даде резултати. Силви се зарадва, че не се е поддала на първоначалния си подтик да заобиколят телохранителите. Оказа се, че къщата на врени се подслушва. Въпреки че тя не ги беше пуснала да влязат вътре, те все пак можеха да следят всяко нейно движение. Както се разбра, микрофони бяха поставени във всички стаи, без сервизните помещения.

От по-нататъшното подслушване научиха схемата на докладване в базата, паролата и обичайните им действия, както и интересния факт, че от Милано бе тръгнал брониран автомобил, който щеше да смени мерцедеса. Зангстер си бе взел поука от случая с Моро. Беше поставил изискванията си. Колкото по-надълбоко се бръкнеше Беат фон Графенлауб, толкова по-професионална охрана щеше да има семейството му.

Бронираната кола само щеше да усложни положението. „Скорпионът“ не можеше да я пробие. Следователно оставаше само едно — ударът да се извърши преди тя да пристигне. По-неприятното беше, че Зангстер и Пиер докладваха в базата на всеки час, а от там ги проверяваха без предварителна уговорка, поне веднъж на три часа. Единственото хубаво нещо в цялата работа бе лошата радиовръзка. Това позволяваше на Силви и хората й да задържат положението няколко часа, след като вече знаеха паролата и начина на докладване.

Силви и тримата й съучастници провериха плана на действие още веднъж. Сантин внесе някои уместни поправки. През цялото време Хензел и Гретел стояха със скръстени ръце и кимаха одобрително. Искаше им се лично да обезвредят двамата телохранители и затова не бяха кой знае колко въодушевени от идеята убийството да се извърши от разстояние. Силви им припомни, че с Врени ще бъде по-различно, защото Кадар бе дал точни указания за екзекуцията. Това им повдигна настроението. Като ги гледаше така ентусиазирани, тя с тъга си спомни за ливанеца, който поне не беше така досаден. В сравнение с тях, Сантин, който би убил и баба си, в промеждутъците, когато не продаваше кокаин на невръстни хлапета, бе като глътка чист въздух.

* * *

В къщата Врени бе сама. Седеше на пода, обхванала с ръце краката си, беше боса. Вече не плачеше. Бе изгубила ума и дума от страх и умора. От време на време потръпваше.

Отчаяно се бе вкопчила в мисълта, че ако не съдейства на властите, в случая охраната, която баща й й бе пратил, няма да й се случи нищо лошо. Да, сигурно щяха да я оставят на мира. Присъствието на двамата телохранители само подхранваше ужаса й, защото това можеше да се приеме като доказателство, че е казала неща, за които се бе заклела да мълчи. Знаеше, че я следят и други, много по-опасни от всичко, което официалните власти можеха да си представят.

Впери поглед в телефона. Единствената й надежда бе ирландецът. Посещението му бе събудило много духове и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставаше тя. Той не бе белязан с клеймото на корупцията като нея. Може би трябваше да поговори с него. Пръстите й докоснаха слушалката и замръзнаха. Ами ако телефонът се подслушва? Сви се на земята и застена.

* * *

Вратата на апартамента на Ерика фон Графенлауб изглеждаше като обикновена дървена врата с надеждна секретна брава. Ключарят я отвори без проблем. Това, което видя обаче го стъписа. Зад първата врата имаше още една — стоманена, монтирана на стоманена рамка вградена в стената. Беше с електронна ключалка с код.

Ключарят разгледа фирмения знак на производителя и каза:

— Това вече не е лъжица за моята уста. Само производителят може да ви помогне — „Вейбон Секюрити“, а те не са много отзивчиви, освен ако не ви познават.

Беат фон Графенлауб се подсмихна:

— Направихте, каквото трябва.

Ключарят оглеждаше вратата с удивление.

— Страхотно нещо — каза той, — не се среща често в жилища. Обикновено само банките могат да си позволят подобни врати — протегна ръка да докосне гладката повърхност. Чу се силен пукот, прехвърча искра, за мириса на опърлено и ключарят изхвръкна и се строполи безжизнено на пода.

Беат фон Графенлауб се втренчи във вратата недоумяващо. Господи какви ли ужасни тайни криеше тя? Клекна до ключаря. Ръката му бе изгорена, но беше жив. Фон Графенлауб извади от куфарчето си безжичен телефон и се обади за линейка.

След това се обади на управителния директор на корпорация „Вейбон“. Даде разпореждания с нетърпящ възражение тон. Да, можеха да отворят вратата, да, ще изпратят специален екип. Имаха план на вратата в завода на „Вейбон Секюрити“ край Берн. Да, веднага ще изпратят хора. Хер фон Графенлауб можеше да е спокоен — до два часа щяха да я отворят. Това е доста необичайна услуга, но като се има предвид, че хер фон Графенлауб е в управителния съвет на „Вейбон“…

— Точно така — каза фон Графенлауб сухо. Изключи телефона, настани ключаря удобно, седна и зачака. Имаше вероятност неуловимата Ерика да се върне първа. Провери пулса на пострадалия. Беше силен и равномерен. Е, поне той щеше да доживее лятото.

* * *

Шефът на Крипо вече пет часа се опитваше да намери кусурите на Проекта „К“, но не му се отдаваше особено. Подходът, който използваха, нямаше нищо общо с рутинното полицейско разследване и въпреки това, за човек като него, който не бе свикнал да работи в сътрудничество с експертна система, бе съвсем достъпен. След като веднъж получеше команда, компютърът не забравяше нещата. Като че бяха обмислили всички възможности и не бяха пропуснали нищо. Имаше обаче някои явни недостатъци.

— А как обработвате информацията, която не е вкарана в компютъра? — попита той. — Имам предвид данните, които са напечатани или написани на ръка?

Всички погледнаха Хенсен. Той вдигна рамене:

— Това е една от трудностите, които срещаме. Ако ставаше дума само за няколкостотин досиета, можехме да ги вкараме на ръка в компютъра. Във Висбаден имаме устройство, което преобразува напечатаните досиета в компютърен формат. Но тъй като обемът от информация, който не е качен на компютър, е твърде голям, единственото, което ни остава, е да ги обработваме малко по малко.

— И каква част от информацията не е качена на компютъра? — попита шефът.

Хенсен се усмихна:

— Не много.

— А как се справяте с документация, която е на различни езици?

— Ами всъщност, не е чак толкова трудно. Имаме програми за превод с почти деветдесетпроцентна точност. От друга страна оставащите десетина процента идват от объркването, което може да се породи от различните значения на една и съща дума в даден език. Вземете глагола „оправям“ — може да означава „поправям“, например „вчера си оправих колелото“, може да означава „уреждам отношения“, като в: „аз ще се оправя с него, ти не се безпокой“ или пък „оздравявам“, като например „тя вече се оправи“…

— Карай по същество — прекъсна го Кершдорф, — даде достатъчно примери.

— Да — продължи Хенсен, — за щастие голяма част от полицейските сведения са тематично подредени, така че не се налага превод. Например какво има толкова да се превежда в един списък на пасажери от даден полет или разписание на полетите, или пък списък на телефонни обаждания и тъй нататък.

— С една дума — каза шефът, — подобни данни се въвеждат в компютъра като формуляри, както ние старите ченгета ги наричаме, и като преведеш заглавията, всичко друго става ясно.

— Нещо такова — каза Хенсен, — а неподредените сведения са например показания на свидетел в свободна форма.

— И точно тези неподредени сведения ви създават главоболия.

— Именно. Но ако наравно с експертните системи работят и хора, няма да има нищо, което да не можем да разрешим.

— Но ще отнеме време — каза шефът на Крипо — и точно в това се състои моят проблем.

В стаята настъпи тишина. Хенсен вдигна рамене.

* * *

— Изненадан съм колко малко се използва въглеродният окис — каза Сантин, — а той е толкова хубаво смъртоносно вещество. Е, действието му не е чак така зрелищно, като на някои от нервно паралитичните газове, които се приемат чрез кожата. Въглеродният окис се вдишва нормално, абсорбира се от кръвта и образува карбоксихемоглобин и изведнъж наситеността на кислород в кръвта пада и вече те няма. Няма мирис, безцветен е и няколко вдишвания са достатъчни да те умъртвят. Повечето от живеещите в града имат въглероден окис в кръвта си от автомобилните газове, между един и три процента, а пушачите дори стигат до пет. При такива количества още не се забелязват симптомите, но когато стигне до ниво трийсет процента, главата ти се замайва, при петдесет губиш координация, а мине ли шестдесет — вече си на раздумка със свети Петър.

— Тоест, ако човекът, на когото е пуснат въглероден окис пуши, той ще умре по-бързо — каза Силви.

— Точно така, още повече, ако се пуши в затворено пространство.

— Интересно — каза Силви, — но това, което ни е нужно, е да спечелим малко време, ако случайно се появи някой, макар че силно се съмнявам, че ще успеем да заблудим базата.

Сантин направи гримаса:

— Хайде, Силви, защо мислиш, че предложих точно въглероден окис? При един бегъл оглед въобще няма да се разбере, че двамата са мъртви. Няма да има кръв, ще изглеждат горе-долу нормално, пък и ще е тъмно. Не трябва да се забравя, че отравянето с въглероден окис е вид вътрешно удушаване, така че симптомите си приличат. Потичат лиги и слюнка, на устата се появява пяна, въобще не е приятна картинка.

— Да разбирам ли, че си си взел гъбичка?

Сантин изпъчи гърди и потупа дипломатическото си куфарче.

— Екипировката ми е пълна.

„Надуто копеле, — помисли си Силви“. Погледна небето, после часовника си. След около час, когато Зангстер докладва, вече ще е пълна тъмнина. Тогава те щяха да са на ход.

* * *

Техниците от „Вейбон Секюрити“ бяха с бели престилки и безизразните лица на хора, на които им се заплаща достатъчно добре, за да не се интересуват от причините. Член на управителен съвет, който отваря апартамента на съпругата си без нейно знание, не беше чак толкова необичайно, а и чекът, с който бе заплатено монтирането на вратата, носеше неговия подпис, независимо от това дали той е знаел за какво плаща. Като се замисли човек, никой мъж не може да е сигурен какво точно е замислила съпругата му.

— Можете ли да я отворите, без да си личи?

Главният техник разгледа схемата, която носеха и проведе кратка консултация с колегите си. После се обърна към фон Графенлауб и каза:

— Ще останат няколко почти незабележими следи, но никой, освен експерт, не би могъл да ги види.

Докараха количката с инструментите, фон Графенлауб имаше чувството, че наблюдава хирургическа операция.

— Ще отнеме ли много време?

— Най-много петнайсет минути — отговори главният техник.

— Знаете, че по вратата тече ток, нали? — каза фон Графенлауб.

Главният техник му хвърли съжалителен поглед, но като се усети пред кого стои, изражението му моментално се смени и той каза:

— Благодаря ви, хер директор.

Взе един запечатан плик и го отвори с ножици, фон Графенлауб видя, че всички инструменти бяха прилежно подредени на количката. Главният техник извади отвътре лист хартия, прочете го и набра десетцифров номер на една клавиатура и натисна бутона „ENTER“. Един от другите техници пробва вратата с инструмент с дълга дръжка.

— Първи етап приключен — обяви тържествено главният техник. От поведението му човек би си помислил, че прави тежка сърдечна операция. — Източникът на ток, който е свързан с вратата, може да се деактивира от разстояние, ако се използва верния код. Вашата съпруга ни даде този код, но той стои в запечатан плик, който се отваря само при извънредни обстоятелства. Същото се отнася и за ключалката, но за съжаление, тя не ни е предоставила информация за него. Ще се наложи да активираме командата заложена от производителя, която измества всички последващи, но това изисква да се пробие малка дупчица на едно определено място, за да се свърже с един оптически кабел, чрез който се задейства. При всяка врата мястото на тази връзка е различно и…

— Хващайте се на работа! — прекъсна го нетърпеливо фон Графенлауб.

Единадесет минути по-късно вратата се отвори, фон Графенлауб изчака техниците да си заминат и едва тогава влезе в апартамента и затвори вратата след себе си. Откри ръчката за активиране на електрическата система и следвайки указанията на техниците, я задейства отново. Спокойна, че достъпът до апартамента й е почти невъзможен, с поставената стоманена врата и бронирани прозорци. Ерика не си бе направила труда да прикрие това, което явно правеше вътре.

Двайсет минути му бяха достатъчни да претърси апартамента из основи. Това, което откри, надмина не само най-лошите му очаквания, но и най-зловещите му представи. Стана му зле, бе бял като платно, загуби ума и дума от шока. Седна да чака завръщането на Ерика. Нямаше представа колко е часът, нито колко време вече стои там. Единственото, което осъзнаваше бе, че животът, който досега бе водил, бе безвъзвратно минало.

* * *

Когато Фицдуейн влезе в кухнята, Мечката пиеше кафе и ядеше джинджифилови курабийки и ароматът, който се носеше, му напомни за къщата на Врени. Мечката вдигна глава, Фицдуейн седна насреща му унесен в мисли за самотното и силно уязвимо момиче, някъде в планината.

— За момичето ли мислиш? — попита той. Беше останала само една курабийка. Той я предложи на Фицдуейн, но ирландецът поклати глава и каза:

— Тя беше толкова уплашена.

— Сега вече знаем защо — каза Мечката. — Но само можем да й осигурим защита и да открием Палача.

— Хенсен не каза всичко, когато говори с шефа на Крипо. Сега смята, че до няколко часа ще има конкретни резултати.

— Най-сетне ще се появи някакво име — зарадва се Мечката.

— Или поне кратък списък от имена.

— Някакви предположения? — попита Мечката, преглеждайки всички съдове за храна. Няколко курабийки не можеха да заслужат званието „закуска“, а дори не бяха и достатъчни за едно кафе. Не намери нищо и на лицето му се появи тъга. — Тия хора ядат твърде много — измърмори той. — Кершдорф яде като вълк. Може поне от време на време да носи по някой и друг кейк.

— Той точно това и прави — каза Фицдуейн, — но ти изяждаш всичко — написа нещо на къс хартия и добави: — Това е моето предположение — и го подаде на Мечката, който подсвирна.

— Залагам сто франка, че грешиш.

— Готово — каза Фицдуейн и продължи. — Слушай, защо не отидем да поговорим за последно с Врени? Може на връщане да се отбием в някое крайпътно ресторантче и да похапнем като хората.

Лицето на Мечката светна:

— А защо да не хапнем на отиване? Тъкмо ще се подсилим за сериозен разпит.

— Ще го обмислим по пътя — каза Фицдуейн и вече нямаше търпение да тръгнат. — Хайде, скачай!

— Ще взема един пистолет и за теб — каза Мечката.

— Нямаме време — вече не го свърташе на едно място, — нали ти си въоръжен? Мисля, че това е достатъчно.

Мечката направи физиономия, поклати глава и последва Фицдуейн.

* * *

Врени събра остатъците от смелостта си.

Взе един юрган и го обви около себе си като пашкул. Седеше на пода със скръстени крака и гледаше телефона пред себе си. В импровизираната си къщичка се чувстваше по-уверена. Представи си, че е в безопасност и че ирландецът ще дойде да я спаси, и че вече той не може да я достигне, той вече не съществуваше. Като лош сън образът му се стопи и на мястото на страха остана само усещането, че се чувства зле.

Постави ръка на слушалката и я задържа. Представи си, че на другия край Фицдуейн я чака да се обади, за да я отведе на безопасно място. Вдигна слушалката и започна да набира номера. Спря още на първата цифра — нямаше сигнал. Започна яростно да натиска прекъсвача. Безрезултатно. Телефонът явно бе прекъснат.

С надигащ се ужас тя скочи, блъсна вратата и се втурна към задната част на къщата към обора с животните. Сграбчи любимото си агънце, сънливо и затоплено, и притискайки го здраво, се върна в къщата, заключи вратата и пусна резето. Пропълзя под юргана и с агнето в ръце затвори очи и притихна.

* * *

Силви рязко отвори вратата откъм страната на шофьора. С отворени очи, изкривено лице, покрито със слюнка и пяна, Зангстер залитна навън. Силви отстъпи назад и го остави да падне в снега. Краката му останаха заклещени в педалите.

— Остави вратата отворена — каза Сантин. Измъкна тялото на Пиер от седалката и го повлече към багажника. Набута го вътре и понечи да затвори капака.

— По дяволите — изруга той, — копелето е още живо.

Измъкна от колана си подострен шиш за лед и рязко го заби в гърба на Пиер. Тялото се изви и после притихна. Сантин затвори капака на багажника, заключи го и се обърна към Силви:

— Явно не пуши.

* * *

Взеха колата на Фицдуейн, но караше Мечката. Отбиха от магистралата и тръгнаха нагоре към Хайлигеншвенди. Пътят чернееше на светлината на фаровете, но отстрани имаше купчини сняг и лед. Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-заснежен ставаше пътят. Откак бяха напуснали базата на Проекта „К“, почти не говориха, освен ако не се смята обаждането на Мечката в управлението на полицията.

— Шефът е сърдит, че сме тръгнали, без да се обадим — каза той, след като приключи разговора.

Фицдуейн само изсумтя. Едва когато навлязоха в селото, отвори уста:

— Кой е поставил охрана на врени?

— Беат фон Графенлауб уреди това — каза Мечката. — Колкото и да си разочарован, не са от „Вейбон Секюрити“, а от някаква служба за лична охрана от Джързи. Работят основно с бивши военни като САС, Чуждестранният легион и други.

— Знам ги, известни са. Кой конкретно се грижи за Врени?

— Някой си Зангстер — каза Мечката. — Нашите разправят, че си го бива, но е вкиснат, защото Врени, не само че не ги пускала да влязат, ами не им давала да припарят на по-малко от сто метра от къщата.

— Горкото момиче — каза Фицдуейн, — опитва се да не събужда подозренията на врага. Я спри за малко тук — посочи той една телефонна будка. — Ще й се обадя, че отиваме, за да не вземе да получи инфаркт.

Фицдуейн стоя пет минути на телефона. После се показа и махна на Мечката да отиде при него.

— Телефонът не отговаря. Обадих се в централата и оттам ми казаха, че няма повреда по линията.

Те се спогледаха.

— Имам номера на службата за охрана — каза Мечката. — Телохранителите докладват редовно, а и службата ги проверява. Би трябвало да знаят, ако нещо не е наред.

— Действай, тогава — каза Фицдуейн.

Докато Мечката говореше, той крачеше нетърпеливо напред-назад на студа. Като затвори телефона, Мечката изглеждаше по-спокоен.

— Зангстер е докладвал преди около петнадесет минути, а преди десет минути са му правили проверка от службата. Всичко е наред.

Фицдуейн не беше убеден.

— Имаш ли някакво оръжие и за мен?

— Разбира се — каза Мечката, отвори багажника на колата и подаде на Фицдуейн един лост.

— Вече се чувствам почти в безопасност — изръмжа Фицдуейн.

* * *

В стаята беше съвсем тъмно. Дори светлината от уличните лампи не можеше да пробие плътните пурпурни завеси. Не се чуваше нищо. Бронираните прозорци, тежката врата и дебелите стени изолираха всички звуци. Беат фон Графенлауб изгуби ориентация за време и място. Казваше си, че трябва да светне лампите и да се посъвземе, но мисълта, че отново ще види онези снимки, които бе намерил в апартамента, го парализираше. Не желаеше пак да преживее ужаса от перверзността на позите и образа на смъртта.

Опита се да си представи манталитета на човек, който подлага на мъчения и после убива жертвите си с единствената цел да постигне сексуална наслада. Не можеше да го проумее. Беше толкова зловещо и невероятно, че разсъдъкът му просто отказваше да го възприеме. Бе толкова абсурдно и невероятно под външността на неговата Ерика — красивата, чувствена и страстна Ерика да се крие един перверзен, болен и садистичен убиец. Оригна се и в устата му загорча. Извади кърпа и избърса устните си.

Една лампа светна, явно задействана отвън, вратата щракна и се отвори, фон Графенлауб седеше в ъгъла на стаята и безмълвно наблюдаваше Ерика.

Тя съблече зеленото си копринено вечерно сако и го метна на един стол. Беше с яркочервена подплата, „с цвета на кръвта на жертвите й — помисли си фон Графенлауб“. Бе в рокля с голи рамене, кожата й имаше златист загар. Тя се огледа в голямото огледало поставено на вратата към дневната и със заучено движение се измъкна от роклята и я захвърли до сакото. Огледа тялото си, обхвана гърдите си, после плъзна ръце надолу до черните копринени пликчета, които съставляваха единствената й одежда.

Фон Графенлауб понечи да каже нещо. Гърлото му беше пресъхнало и от устата му излезе само мучене.

Ерика вирна глава, явно бе разбрала, че има някой, но не се обърна. Продължи да разглежда образа си в огледалото.

— Уитни — каза тя, — скъпият, опасен и сладък Уитни. Надявах се, че няма да закъснееш — тя смъкна пликчетата си и ръката и се плъзна между краката й.

— Защо? — дрезгаво попита фон Графенлауб.

Тя подскочи като чу гласа му, но не се обърна веднага. След няколко секунди се окопити, свали пликчетата си и ги захвърли в ъгъла.

— И кой е този Уитни? — каза фон Графенлауб и посочи снимките, разпръснати наоколо му. — Кой е този твой другар по убийствата?

Ерика се обърна към него. Беше успяла да се съвземе, но й личеше, че е напрегната. Изсмя се дрезгаво и каза:

— Уитни обича игрите, скъпи мой лицемерни съпруже, но не всички, които участват, го правят по собствено желание. Разгледай снимките много внимателно. Не познаваш ли това тяло? Тези дълги пръсти не са ли ти познати? Беат, скъпи, лекарствата на „Вейбон“ не са ли чудесни? Моят съучастник в убийствата или поне на някои от снимките, си ти, съкровище. Трябва да признаеш, че това донякъде стеснява избора ти.

От мястото, където седеше фон Графенлауб, се чу ужасяващ вик. Адвокатът вдигна пистолета си и стреля, докато пълнителят не свърши. После пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пода. Ерика лежеше там, където бе паднала и не се различаваше много от кървавите останки на жертвите си от снимките.

* * *

Оставиха колата в селото и тръгнаха по алеята към къщата на врени. Мечката носеше фенерче. Като приближиха мерцедеса, той насочи лъча в прозорците на колата и присветна няколко пъти. Предната врата се отвори и оттам излезе човек. Май държеше автомат.

Мечката отново присветна с фенерчето.

— Не искам да им изкарам акъла — каза тихо той на Фицдуейн. Спря и извика: — Полиция. Обичайна проверка. Имате ли нещо против да се приближа?

— Добре сте дошли — отговори човекът до мерцедеса. — Извадете си служебните карти и елате с вдигнати ръце.

— Ясно — отговори Мечката. Той бавно тръгна напред с вдигнати ръце, като все още държеше фенерчето, Фицдуейн, който бе на около десетина метра вдясно зад него, го последва. Когато наближиха, Мечката каза:

— Ето служебната ми карта — и я освети с фенерчето. Фицдуейн пристъпи до него и подаде своята. Телохранителят насочи поглед към картата на Мечката и политна в снега, когато Фицдуейн го халоса с лоста по главата.

— Няма отговор на светлинните знаци, не се вижда партньор, който да го прикрива от безопасна позиция и като капак въоръжен със „Скорпион“ — достатъчно основания, за да го обезвредим — каза Мечката, — но искрено се надявам, че си нямаме работа с някой разсеян телохранител.

— И аз — каза Фицдуейн и опипа тялото, — защото е мъртъв.

— Господи — възкликна Мечката, — и аз си мислех, че като не ти дам огнестрелно оръжие, няма да успееш да забъркаш пак някоя каша.

Фицдуейн изсумтя. Взе фенерчето от Мечката, приближи се до мерцедеса, изключи автоматичното осветление на колата и огледа привидно заспалия човек на задната седалка. Още щом освети лицето му разбра, че човекът е потънал във вечния си сън. Пребърка джобовете му и сравни снимката от служебната карта с посинялото лице.

— Това е Зангстер — каза той мрачно. — Не се виждат следи от нараняване, но едва ли е умрял от скука. Ако съдя по лицето му, е вероятно задушен или отровен.

— Трябваше да са двама — каза Мечката. Отвори багажника и видя трупа. — Били са наистина двама — каза тихо той, после вдигна глава към Фицдуейн. — Да ти се не види и интуицията! Това значи, че Палачът или слугите му са вече в къщата. Май ще ти трябва нещо по-сериозно от лоста.

Фицдуейн претърси колата. Намери два автоматични пистолета „Браунинг“ и една автоматична пушка, но никъде нямаше амуниции. Вероятно нападателите са ги захвърлили някъде наоколо, но сега нямаха време да ги търсят. Взе „Скорпиона“ от убития терорист и един резервен пълнител. Сякаш преживяваше някакъв кошмар, в който вече бе участвал. Осъзнаваше, че е абсурдно, но чувстваше вина, задето не бе успял да спаси Руди. Сега Врени бе в смъртна опасност — и то вероятно, защото с действията си я бе въвлякъл в разследването и като че ли отново идваше твърде късно.

— Давай, тръгваме — каза той, в гласа му личеше отчаяние. Целият трепереше от напрежение. Усети на рамото си една ръка.

— Успокой се, Хюго — каза Мечката. — Спокойно, няма да помогнеш на момичето, ако безразсъдно се оставиш да те убият.

Думите на Мечката му подействаха отрезвяващо. Чувството на вина и сляпата ярост се притъпиха. Погледна го:

— Ето какво ще направим — каза той и му обясни плана си.

— Готово — каза Мечката.

— Разделиха се и тръгнаха към къщата.

* * *

Силви бе преминала през най-жестоко обучение, една от целите на което бе да притъпи чувствата й, а и бе изтърпяла ритуалното приемане в организацията на Кадар, което бе хиляди пъти по-брутално. Заслужено се гордееше, че без да й трепне окото, изпълнява всичките си задачи, но при мисълта за екзекуцията на Врени фон Графенлауб, нещо я свиваше под лъжичката.

Кадар бе дал инструкциите си весело и непринудено, като че ли ставаше дума за някаква шега.

— Искам да обесите момичето — бе казал той, — нека и тя да умре като брат си. Съвсем по швейцарски. Май ще създадем нова традиция в семейство фон Графенлауб, но за съжаление, поради самата й същност едва ли ще може да се предава от поколение на поколение. Както и да е. Баща й със сигурност ще оцени симетрията.

Заключалките на външната врата на къщата не ги затрудниха особено и след минута вече бяха вътре. Намериха Врени фон Графенлауб свита под един юрган във всекидневната със затворени очи и държаща в прегръдките си малко агне. Тя отчаяно се опитваше да си внуши, че всичко е само лош сън, че шумовете от отварянето на вратата и стъпките бяха игра на въображението й, че телефонът си работи нормално и че като отвори очи, всичко в къщата ще си е постарому.

Гретел изтръгна агнето от ръцете й и започна да налага свитата на кълбо Врени, докато накрая не я накара да го погледне. Тогава с един замах отряза главата на блеещото животно, кръвта му опръска вцепененото от ужас момиче. Беше толкова уплашена, че дори можеха да подушат страха й. Писъците й замряха в гърлото.

Таванът на всекидневната бе твърде нисък за целта им и затова те завързаха въжето за една греда от тавана на спалнята и вдигнаха Врени през отвора за отопление. Подът на спалнята с отвора за отопление си бяха естествен ешафод.

Хензел имаше задача да стои на пост, докато Гретел и Силви подготвят обесването. От прозореца на кухнята той виждаше алеята, която водеше към селото и мястото, където се бе скрил Сантин като външен пост. Слабата лунна светлина позволяваше да се наблюдава околността, но често-често луната се скриваше зад облаците и тогава всичко потъваше в мрак. В такива моменти все му се струваше, че сенките се движат. Знаеше, че ако има нещо, Сантин от мерцедеса ще го предупреди навреме, затова предпочете да следи подготовката за обесването.

Късметът на Мечката му изневери, когато се опита да прекоси двайсетината метра от навеса за дърва до къщата. Движенията му, затруднени от натрупания сняг, събудиха подозренията на Хензел, той сграбчи радиото и започна да ругае Сантин. Почти едновременно с това осъзна, че действията му са безсмислени, пусна радиото, извика, за да предупреди Силви и Гретел и стреля по движещата се сянка.

Мечката се търколи назад до прикритието на навеса и потъна в снега. Когато след секунда се показа отново целия овалян в сняг, го посрещна нова серия от куршуми. Чуваше как се забиват в дървата за горене. Не виждаше от къде се стреля, но очертанията на прозорците му подсказаха отговора. Вероятно стрелецът трябваше да е в един от долните ъгли на прозореца, освен ако не е идиот или е на кокили. Но сега вече не би се учудил от нищо такова. Проблясванията на цевта издадоха местоположението му — долния ляв ъгъл на прозореца. Като огромен снежен човек Мечката зае позиция и стреля с „Магнума“ си четири пъти. Тежките куршуми пробиха дървените стени на къщата. Два от тях разбиха един буркан с грах и един с туршия. Другите два се забиха във врата и долната челюст на Хензел. Първият прекъсна гръбначния му стълб и смъртта настъпи моментално, а вторият почти му отнесе главата.

Като чу предупредителния вик на Хензел и последвалата го стрелба, Гретел, който в този момент държеше вцепенената врени на ръба на отвора, докато Силви нагласяше въжето, рязко пусна жертвата си, скочи през дупката на печката и се спусна във всекидневната. Хукна към кухнята, където бе Хензел, точно, за да види как последният куршум му отнася главата. Обезумял от гняв, той се плъзна по окървавения под, блъсна вратата на кухнята, откъдето се излизаше навън и изстреля дълъг откос в тъмнината.

Врени със завързани крака и ръце и с превръзка на очите, изгуби равновесие и се олюля на ръба на отвора. Като омагьосана Силви гледаше как жертвата й залита и неспособна да се спре увисна в дупката.

Въжето изпука от рязкото опъване.

* * *

Старата къща бе разположена на естествения наклон на терена. Според плана, Фицдуейн като по-млад и по-здрав от Мечката, трябваше да мине от задната страна и да влезе направо от втория етаж на къщата. Доколкото си спомняше, от задния вход се влизаше в склад и оттам в спалнята. Единият начин да се стигне до спалнята бе от всекидневната, през отвора за отоплението, а другият — да се излезе от кухнята и да се изкачи стръмнината до задния вход на втория етаж.

Когато чу стрелбата, Фицдуейн бе все още далеч от къщата, защото изкачването по хълма му бе отнело повече време, отколкото очакваше. За миг се поколеба дали да не стреля от мястото, където беше, но издаденият покрив скриваше терористите, а и нямаше смисъл да се издава. Трясъкът от „Магнума“ на Мечката го накара да вземе решение и той се съсредоточи в задачата си, да стигне до задния вход на къщата, за да излезе в гръб на терористите. За секунди стрелбата откъм къщата затихна, но после се възобнови с нова сила. Не можеше да определи със сигурност, но му се струваше, че чува гърмежите на два автоматични пистолета, които стреляха към навеса за дърва.

Фицдуейн не бе преценил правилно ъгъла на подхода си и се озова по-нагоре по хълма, отколкото искаше. Спусна се тромаво към задната врата. За щастие, там къщата нямаше прозорци и това донякъде го успокои. Натисна дръжката, но вратата бе заключена. Изчака малко и стреля в ключалката едновременно с терористите. Заглушителят на „Скорпиона“ вършеше добра работа, но вратата не се отвори. Започна да ругае тридесет и два калибровите заряди.

Стреля отново, този път по-продължително и ключалката се предаде. Стрелна се в стаята и се претърколи, за да се прикрие, а като спря, смени пълнителя и зареди пистолета. Превключи на единична стрелба. Имаше само двайсет патрона и трябваше да ги пести. Опита се да не мисли какво може да се е случило с Врени. Терористите бяха все още в къщата и все още имаше вероятност да не са извършили пъкленото си дело. Имаше шанс Врени да е все още жива. Трябваше да е жива.

От първия етаж се чуха още изстрели и след това един куршум проби стената отвън, разхвърчаха се трески и Фицдуейн се просна на пода.

— Страхотно — измърмори той. Още един подобен трясък показа, че стреля Мечката. В това се състоеше рискът, когато се използваха мощни оръжия едновременно с тактика на обграждане — на края започвате да стреляте един срещу друг.

Избърса кръвта от лицето си. Драскотините от треските не бяха сериозни, но кървяха. Бавно припълзя към вратата на спалнята. С дългата дръжка на метлата, която бе намерил в склада, той леко натисна бравата и бавно започна да отваря вратата.

Не се виждаше нищо друго, освен тъмното небе през очертанията на прозореца. Ослуша се за звуци от дишане или движение в стаята, но не чу нищо. Хвърли на ум ези-тура и присветна с фенерчето, за да огледа. Всичко си беше, както го помнеше от последния път, но единственото, което осъзна, бе, че за миг е зърнал висящото през отвора тяло на Врени. Няколко секунди той се бореше с ужаса и виденията за едно изкривено лице, което се сменя с друго, които минаваха пред очите му, в ушите му звъняха думите на патолога: „Имало е вероятност все още да е бил жив…“

Тръгна ниско приведен напред и пак присветна с фенерчето. Видя, че долната част на тялото на Врени висеше през отвора за отоплението. Главата и раменете й бяха в спалнята, Фицдуейн почувства как се изпарява и последната капка надежда.

Подхвана Врени под мишниците, издърпа тялото й нагоре и подпря краката й на пода. Махна примката от врата й. Тялото й бе напълно отпуснато, но сега той не можеше нищо да направи. Може би трябваше да опита с изкуствено дишане, но долу се водеше престрелка и Мечката имаше нужда от помощ. Той легна на пода и надзърна през отвора. Видя само един силует, който се снишаваше до прозореца. Мечката все още стреляше отвън, но сигурно патроните му свършваха.

Първата му мисъл бе да се спусне долу, но после реши, че има и по-лесни начини за самоубийство. Щеше да попадне под обстрела на двамата терористи и на Мечката, пък и това означаваше да остави Врени сама. Имаше само едно решение — да стреля през отвора за отопление. Не беше много удобно, но нямаше друг начин.

Силуетът до прозореца подскочи, когато един от куршумите го улучи и се свлече на земята. Всичките му илюзии, че го е наранил тежко, се разпръснаха само след секунда, когато към него изтрещя дълъг откос и ако бе закъснял с частица от секундата да си дръпне главата, сигурно вече нищо нямаше да го тревожи.

Чу се трясък от счупено стъкло и едно тяло тупна отвън, после още едно. Фицдуейн погледна през прозореца и видя как някой тича към обора зад къщата. Стори му се, че когато чу счупването на стъклото преди малко, навън изскочиха двама терористи, в такъв случай, къде беше вторият?

Разлетяха се трески, предната врата изхвърча от пантите си и се стовари с трясък на пода. Някой извика, Фицдуейн надникна през отвора и видя Мечката, ухилен и доволен от себе си. Вдигна „Магнума“.

— Добра работа върши — каза той, — но ако продължавам да се мотая с теб, за в бъдеще ще трябва да си нося повече боеприпаси. Свърших патроните.

— Твърде рано — каза Фицдуейн, — единият все още е тук някъде, другият се скри в обора. Май стрелбата не е свършила.

Нещо кръгло и черно влетя през счупения прозорец на всекидневната и се търкулна на пода. Фицдуейн отскочи от отвора за отоплението.

Избухна ярка светлина и топлинната вълна блъсна Фицдуейн назад. Летящ шрапнел преряза въжето с примката и то полетя надолу към Фицдуейн и се стовари отгоре му. Обзе го ужас, като че ли самото то беше заразено със смърт. Измъкна се изпод него и пропълзя до прозореца. Надигна внимателно глава и видя как някаква фигура притичва на зигзаг към обора. Стреля няколко пъти, но не улучи, защото бе все още замаян от взрива. Патроните му свършиха.

Моментално се сниши, стрелбата му го бе издала и от обора откриха огън. Патрони нямаше. Адски нездравословна ситуация, която можеше да има фатален изход, ако не измислеше нещо. Мисли?

Изведнъж си спомни това, което му се стори необичайно: последния път, когато бе идвал тук — на стената в спалнята бе видял окачена пушката на Петер Хааг. Свали я — сериозно оръжие в сравнение със „Скорпиона“, но съвсем безполезно, ако не намереше патроните. Някъде в къщата трябваше да има патрони за пушката, но къде? Според законите, патроните трябваше да се съхраняват отделно от оръжието, в специална кутия. За всеки случай погледна в шкафа на спалнята — нищо. Петер Хааг може и да е бил терорист, но е бил преди всичко швейцарец, който спазва законите.

С пушка в ръка Фицдуейн се спусна през отвора долу във всекидневната. Мечката лежеше зашеметен на пода и мърмореше нещо на бернски диалект. Голямата желязна печка го бе предпазила от експлозията, но не достатъчно.

— Господи, Хайни — занарежда Фицдуейн, тършувайки из всекидневната за амуниции, — не е сега момента да ми преподаваш уроци на родния си език.

Патрони нямаше никъде.

Откъм обора отново откриха огън, но този път с нещо от голям калибър, което явно е било скрито там предварително. Стори му се, че единият от терористите използва ловна пушка. Явно не бе свикнал да си служи с такава, но това, че се бавеше при зареждането, не беше никаква утеха, при условие, че дървените стени на къщата не бяха преграда за този вид оръжие. Беше само въпрос на време да улучат някого от тях. Снайперистът методично покриваше къщата метър по метър, а тя не бе кой знае колко голяма. Придърпа Мечката зад печката и се опита да не мисли за крехкото тяло на Врени, изложено на огъня. Но какво значение имаше вече?

Отчаяно прерови всички рафтове и шкафове. Дали пък патроните не бяха скрити зад буркана с мармалад като у Гуидо? Дали последователите на Щайнер въобще ядат мармалад? Ако скоро не му се отвореше парашута, щеше да има шанса да зададе въпроса си лично на Щайнер.

Един куршум пръсна още един буркан с консервирани зеленчуци. По пода се посипа екологично чиста храна и не толкова приятелски настроени парчета стъкло. Фицдуейн протегна ръка да отмести бутилката с убийственото питие, което тук сами си варяха. Зад него видя кутията с патроните. Изкърти капака и започна да зарежда пушката, надявайки се да не е пълна с ориз, леща или други подобни. Ниско приведен, той излезе от кухненската врата и залегна в позиция за стрелба до стената от страната на обора. Спусна стойката на пушката и задейства устройството за нощно виждане. За прикритие използваше един чувал с нещо като естествена тор. Каквото и да бе то, определено миришеше.

Стрелбата от обора престана. Появи се силует и предпазливо тръгна към къщата, но от поведението му си личеше, че не очаква повече съпротива и в това нямаше нищо чудно след гранатата и обстрела на къщата, както и от факта, че никой не отвърна на огъня.

Фицдуейн чакаше. Човекът се приближаваше и вървеше по-уверено. Хюго се опита да си представи къде би могъл да бъде прикриващият терорист и тъкмо бе стигнал до най-правдоподобната възможност, когато вратите на обора се отвориха и оттам излезе мощен мотоциклет. Щяха да проверят какво е станало и да избягат. Сега въпросът бе дали бяха останали само тези двамата или имаше и още.

Фицдуейн си помисли, че би трябвало да извика „Полиция“ или „Горе ръцете“, или нещо от тоя сорт, но в момента хич не му беше до спазване на обичайните процедури. Стреля четири пъти в приближаващия се терорист. От удара той се завъртя, строполи се на земята и се хлъзна надолу по склона.

Мотоциклетът изрева и по посока на къщата бе изстрелян дълъг картечен откос, фаровете го заслепиха. Машината скочи към него, но се подхлъзна и прелетя покрай него.

Стреля по мотоциклетиста, който се насочи към колата на телохранителите. Раненият терорист изгуби контрол, блъсна се в мерцедеса и изхвърча от мотора, Фицдуейн се прицели и стреля отново, докато не се убеди, че мотоциклетистът е мъртъв.

Когато след минути хората от селото пристигнаха в къщата с готови за стрелба пушки, видяха Фицдуейн да държи Врени в ръцете си. Тя бе отпусната и безжизнена, но Фицдуейн се усмихваше.

* * *

Усети, че някой го разтърсва, но не желаеше да напуска топлия уют на съня. Отново го разтърсиха, вече не така леко.

— Шефе — каза един познат глас. — Шефе, появи се име.

Шефът на Крипо неохотно се върна в реалния свят. Не помнеше съня си, но със сигурност знаеше, че е било нещо по-приятно от това, за което се събуждаше напоследък.

Е, може би бе твърде черноглед на моменти. Напредъкът на Проект „К“ толкова го изненада, че бе решил да се мотае наоколо докато не получат някакъв резултат. Пък и това бе съвсем основателна причина да не се завръща в кабинета си, където го чакаше тежък артилерийски обстрел от всички възможни инстанции.

— Готови сте с име? — той отвори очи, премигна и се ококори. — Господи, Хенсен, изглеждаш ужасно.

— Всичките ми схеми изгърмяха — каза Хенсен, — когато свърши всичко това ще спя поне един месец.

Шефът седна на кушетката и взе чашата димящо кафе, което Хенсен му бе донесъл. Чуваха се пиуканията на компютъра. Погледна часовника си.

— Вече е утре — каза Хенсен, — спа само няколко часа, но през това време се случиха доста неща. Има и добри и лоши новини.

Полицаят се сети, че малко преди да заспи, нещо го мъчеше.

— Ирландецът и Мечката — каза той, — върнаха ли се?

— Не съвсем — каза Хенсен и му предаде това, което бяха научили от местната полиция.

Шефът на Крипо поклати недоумяващо глава.

— Невероятно, навярно все още сънувам. Това коя новина беше — добрата или лошата?

— Зависи откъде ще погледнеш случилото се.

— Имам лошо око — отговори шефът, който всъщност още не знаеше как да приеме новините. Остави кафето си и се изправи. — Спомена за някакво име — обърна се той към Хенсен. — Нима искаш да ми кажеш, че машинката ти най-сетне е спряла да се тутка? Открили сте кой е Палачът?

Хенсен придоби смутено изражение.

— Всъщност имаме две имена с почти еднаква вероятност. Ела и сам ще видиш.

Шефът на Крипо последва Хенсен в главната компютърна стая. Работеше само един терминал, този, който Хенсен използваше, когато вече очите му се изморяха. На екрана имаше списък. Полицаят го прочете и реши, че откача.

На екрана пишеше: БЕАТ ФОН ГРАФЕНЛАУБ.

— Вие сте се побъркали — каза невярващо той — и смахнатата ви машинка се е побъркала.

Хенсен, Кершдорф и останалите каталясали мъже в стаята бяха толкова изтощени, че нямаха сили да спорят. Хенсен започна да натиска някакви клавиши и след малка пауза принтерът започна да печата. Компютърът не бе изморен. Това, което се появи на листа не беше за вярване.

* * *

Беше забравил напълно за радиотелефона. Вдигна го по навик щом чу звъненето. Ерика лежеше безжизнено на пода, където я бяха запратили куршумите и кръвта й бе започнала да се съсирва. Нямаше представа нито колко е часът, нито какво трябва да направи. Просто реагираше по навик.

— Хер фон Графенлауб — каза един глас. — Хер фон Графенлауб, вие ли сте?

— Да? — отговори той. Гласът от другия край звучеше разтревожено и напрегнато. Беше му познат, май съвсем наскоро бе говорил с този човек.

— Вижте, обажда се Майк Файндлейтър от службата за лична охрана. Налага се със съжаление да ви съобщя много неприятна новина. Наистина неприятна.

Беат фон Графенлауб го изслуша. Първоначалният страх се превърна в облекчение и накрая в искрена радост, когато осъзна най-важното — че Врени, малката Врени е все още жива. По страните му потекоха сълзи на благодарност.

Не чу кога се е отворила другата входна врата.

* * *

Рутинната полицейска дейност отстъпи мястото си на антитерористичната група, която веднага бе свикана и пусната в действие. Трийсет минути след като името на фон Графенлауб се появи на екрана, жилището му бе обградено, но бяха необходими шест часа и намесата на специално обучен екип, за да влязат вътре. Работеха много предпазливо и вземаха всички възможни мерки, за да не допуснат някоя от шегичките на Палача да ги изненада неприятно. Специално оборудване изследваше всеки милиметър за евентуални скрити капани и претърсиха целия блок, за да не допуснат терористът да се измъкне от някой резервен изход.

Пренебрегвайки протеста на някои от висшите си служители, шефът на Крипо настоя той лично да води групата, която щеше да осъществи претърсването на жилището. Много предпазливо и с непрекъсната връзка със Следотърсача хората от групата влязоха в апартамента на Ерика, но не през главния вход, а през една дупка в стената, която бяха избили след педантично обследване на стените с детектори за метал и експлозиви. Датчиците отчетоха само слаби следи от боен заряд. Откриха и втори таен вход. От него се влизаше направо в един апартамент, намиращ се в съседната къща.

В светилището на Ерика те намериха това, което търсеха, но не по начина, който бяха очаквали. Беат фон Графенлауб беше наистина там, но в положение, което веднага го превръщаше от заподозрян в жертва. Бе проснат напреки върху тялото на съпругата си, от гърдите му стърчеше върха на една алебарда от петнайсети век, чиято ръкохватка бе забита в гърба му така нехайно, сякаш ставаше дума за забиване на нож в пръстта.

Шефът на Крипо се изпоти.

— Смахната работа — измърмори той.

* * *

Единственото хубаво нещо от кървавата въртележка през последните няколко часа бе това, че сега поне от списъка на заподозрените остана само едно име. Шефът докладва по радиото за разкритията. Опита се да не мисли за ужасната трагедия на Беат фон Графенлауб. Траурът трябваше да почака.

Сега търсеха някой си на име Бриджнорт Лодж. Според компютъра той бе американец, живеещ в Берн, чието минало бе по някакъв начин свързано с града. Всъщност, бил е роден тук, но това, разбира се, не го правеше швейцарец. Една от евристичните догадки поддържаше становището, че Палачът не е швейцарец. Шефът на Крипо бе запитал Хенсен на какви основания бе изградена тази догадка, но той само бе вдигнал рамене и бе посочил Мечката.

Мечката бе казал:

— Просто той не е швейцарец — и с това бе, приключил обсъждането. Шефът така и не получи разумно обяснение, но бе решил да не се занимава повече с това. И без друго цялата тази работа бе достатъчно смахната сама по себе си, а доколкото познаваше Мечката, предчувствията му никога не го бяха подвеждали.