Виктор О’Райли
Игрите на Палача (17)

Шестнадесета глава

Посланик Харисън Нобъл, заместник-директор на Отдела за борба с тероризма (ОБТ) към Държавния Департамент на САЩ захвърли доклада, който четеше с отвращение.

Беше дипломат от кариерата, висок и слаб, много приличаше на бившия посланик, писател и икономист — Джон Кенет Галбрейт. Макар да наближаваше шестдесетте, с изтъняла и посивяла коса, Нобъл бе забележителен мъж. Жените все още го смятаха за привлекателен.

Преди да дойде в Държавния Департамент през петдесетте, Нобъл бе известен пилот от Корея, повалил сам единадесет противника, което бе достатъчно убедително доказателство по онова време, че има поне един човек, който не симпатизира на комунизма и следователно на всичко, което не е от американски произход, тъй като за мнозина споменът от лова на вещици, разразил се по времето на Макарти, бе все още болезнен.

При мисълта за вероятните последици от доклада, който лежеше на бюрото му, посланикът въздъхна. Облегна се на мекия си, тапициран с естествена кожа въртящ се стол и погледна към помощничката си. От това положение виждаше сама коленете й, но и те бяха хубави. Е, поне мястото, откъдето щеше да се бори с тероризма бе удобно.

— Екзекуция с огнехвъргачка — каза той. — Доста гадно. Кой е източникът?

— Израелците плащат на един от инструкторите в лагера — отговори помощничката. — Щом ни го казват израелците, които нямат вяра на нашите сили за сигурност, вероятно не е вярно, но те май го вземат несериозно.

— А има ли някой в този бранш, който да говори истината?

— А в дипломацията как е? — попита сухо помощничката. Беше амбициозна жена над трийсетте. Достатъчно ясно бе показала, че се интересува от заместник-директора, който от своя страна все още се колебаеше. Една дискретна връзка бе като подмолна дипломация. От друга страна, той бе съвсем наясно, че във Вашингтон нищо не остава скрито.

Вдигна облегалката на стола си и сега можеше да вижда целите й крака. Разговорът определено имаше чувствен оттенък.

— И какво мислиш за това? За какво се готвят? — посочи той с ръка папката на бюрото, на която пишеше „СТРОГО СЕКРЕТНО“. Като се замисли човек, ако нещо беше наистина тайно, нямаше да му слагат такъв надпис.

— Отвличане?

— Не ми се вярва. В този лагер се обучават поне седемдесет човека.

— Може би поредица от отвличания?

— Възможно е, но струва ми се, че е нещо друго. Обучават ги като цяло. Повече прилича на нападение на командоси.

— Някое посолство? — надяваше се да не е това. Над сто милиона долара бяха хвърлени за подобряване сигурността на дипломатическите мисии на САЩ в чужбина, но той знаеше много добре, че това не решава проблема. При строежа на сградите не се е мислело за обезопасяването им, а подобрения се правеха трудно докато хората в тях си вършеха работата. Освен това при съвременната огнева мощ далеч не беше достатъчно да се поставят куршумоустойчиви стъкла на прозорците, и на приемните салони или да се ползват бронирани коли, когато шепа експлозиви, поставени където трябва, можеха да срутят сградата, или да превърнат колата заедно с хората в нея в кървави отпадъци.

— Не, групата е твърде голяма — продължи тя. — Обикновено се прашат малки подбрани групи. Не е толкова лесно да развърнеш седемдесет въоръжени терористи. Това всъщност е най-странното нещо — по какъв начин ще отидат на мястото толкова много хора, без да бъдат забелязани на границата или при проверката на летището? Не че тези седемдесет човека са непознати лица, даже напротив, те са специално подбирани. Имаме сведения за много от тях.

— Ако не бях дипломат, щях да предложа да ги унищожим докато са ще в лагера, с атака от въздуха, израелски стил.

— Да бомбардираме Либия? Изключено. Президентът никога няма да даде съгласието си.

— А да не говорим за политическия отзвук, който би последвал от такава акция. Нашите европейски съюзници търгуват усилено с Либия и останалия арабски свят и смятат, че известна търпимост спрямо терористичните движения е приемлива цена в името на деловите връзки. Донякъде са прави — терористичните акции действително намират широк отзвук в пресата, но жертвите не са много, материалните щети не са кой знае колко. С една дума, общо погледнато, тероризмът е поносим.

— Освен ако жертвата не си ти — каза помощничката.

Нобъл погледна към доклада:

— Доколкото виждам, нашият източник смята, че акцията ще се проведе през май — той се усмихна. — Всяко зло за добро. Ако източникът ни не греши, аз няма да съм тук. Ти ще имаш честта да поемеш отговорността и неприятностите. Отивам да видя сина си и кротко да си ловя риба — замахна с въображаемата въдица и хвърли куката с примамката точно в целта. Представи си как поривите на вятъра галят лицето му и до слуха му достигна тихият плясък на веслото във водата.

— Къде отиваш?

— В Ирландия — каза той. — Западната част.

— Не се ли безпокоиш за безопасността си там?

— Ни най-малко. Вярно е, че в Ирландия терористите се чувстват като у дома си, но обикновено атентатите стават в Северна Ирландия и са насочени срещу англичаните. Но дори и там чужденците не се закачат, а останалата част от страната е спокойна. Същото е и с Ню Йорк, високото ниво на престъпност там не означава, че не трябва да идваш в страната, просто ще стоиш по-далеч от Ню Йорк.

„Жалко, че ще тръгва толкова скоро, помисли си помощничката, почти е налапал въдицата“. Тактиката „со кротце, со благо“ даваше резултати, но раздяла от един месец можеше да провали постигнатото. Е, все още разполагаше с три седмици да извади рибата на сухо. Тя бавно кръстоса крака. Той вдигна поглед към нея.

Е, поне беше привлякла вниманието му.

Айво разсеяно потта дясната си китка, търсейки сребърната гривна, която Клаус му бе дал. Започна да върти гривната напред-назад докато китката му се зачерви. Не усещаше болката, мислеше за мъжа, когото бе видял приятеля си да тръгва и който вероятно бе причинил смъртта му.

Последните няколко дни говори с всички познати на Клаус, надявайки се, че някой може да се сети за човека, който го бе отвел, но безуспешно. Сега седеше на гарата и чакаше Маймуната да се върне от Цюрих. Маймуната и Клаус предлагаха почти една и съща услуга, а понякога, ако клиентът пожелаеше това, го правеха заедно. Освен дарбите, които щедро предоставяше за продан, Маймуната притежаваше и още една обещаваща дарба — можеше безупречно да запомня числа, без значение какви са. Клаус казваше, че Маймуната е способен да запомни цял телефонен указател. Това за в бъдеще можеше да се превърне в златна мина, особено когато ставаше въпрос за регистрационните номера на колите на клиентите му. След време, когато остареят и прелестите им увехнат, можеха да се заемат с тихо изнудване. Айво не можеше да си представи, че някога ще остарее.

Когато човек имаше вземане-даване с Маймуната, трябваше непрекъснато да е нащрек, защото той бе не само глупав, беше тъп, опърничав и лъжец по рождение. Ако не се отнасяш с него подобаващо, беше в състояние да си затвори устата, дори и да знаеше нещо, но по-лошото беше, че ако нищо не знаеше, щеше да се преструва, че знае — от чист инат. „Май ще се наложи да го убедя да говори“, помисли си Айво. Никак не обичаше насилието, пък и не можеше да причинява болка другиму, но сега ставаше дума за човека, убил Клаус. Спря да върти гривната около китката си и си бръкна в джоба. Пръстите му напипаха сгънатата половинметрова верига от мотоциклет. Щеше да го заплаши, че ще го обезобрази за цял живот. Това трябваше да подейства — лицето му бе онова нещо, което привличаше клиентите.

Минувачите заобикаляха отдалеч парцаливия младеж, седнал на земята с кръстосани крака. Мръсен, с опърпани дрехи, от него се носеше воня. Айво нямаше нищо против това. Дори не забелязваше. Въобразяваше си, че е рицар в блестящи доспехи, тръгнал да дири справедливост. Щеше да победи и да се върне триумфално в Камелот^[1].

Сър Айво. Не звучеше зле.

* * *

Не бързаше да отвори очи, главата й туптеше, чувстваше се зле. На челото и страните си усещаше нещо мокро и хладно. Макар и малко, това й носеше облекчение. Беше объркана, не разбираше какво точно става с нея, но усети, че седи в неудобно положение. Отначало помисли, че е в леглото или поне трябваше да бъде там, но когато се опита да стане това не й се удаде, а и сякаш леглото не й беше познато.

Прониза я страх. Искаше да си внуши, че всичко е сън, но знаеше, че не е. Бавно се опита да внесе ред в усещанията си. Започна да осъзнава това, което разсъдъкът й първоначално бе отхвърлил като невъзможно — беше завързана здраво на стол с висока облегалка и нямаше нищо върху себе си — беше съвсем гола.

Мократа кърпа бе свалена от челото й. Надяваше се да усети приятната й хладина на врата си, но наместо това на гърлото й бе поставено нещо студено и твърдо. Чу се слаб звук и нещо я стегна. Все още, макар и по-трудно, можеше да диша, но на врата си сякаш имаше желязна яка.

Обзе я паника. Задави се и започна да се бори за всяко вдишване. Като се поуспокои осъзна, че още може да диша. Опита се да каже нещо, но не успя. Устата й бе запушена с няколко пласта широки лепенки, които ако се съдеше по миризмата, обикновено използваха в операционните. Това като че ли я поуспокои, защото винаги бе свързвала тази миризма с болница, за миг реши, че е в безопасност. В следващия момент я заля вълна от ужас. Започна да се извива и гърчи в опит да се освободи. Нямаше смисъл, не можа дори да разхлаби въжетата. Неохотно тя отвори очи.

Кадар, когото тя познаваше под друго име, се бе изтегнал в любимото си кресло стил „Чарлс Иймс“ точно отпреде й, с крака вдигнати на табуретка в същия стил. В ръцете си държеше полупълна чаша за коняк. Вдигна чашата, разклати съдържанието й и вдъхна аромата. Отпи глътка и отново я положи в скута си. Беше с разкопчана на гърдите черна копринена риза и бял панталон от фина материя. Беше бос. Явно се чувстваше удобно, в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— Предполагам, че се чудиш какво става. Вероятно се опитваш да си спомниш как си се озовала в това положение. Кимни с глава, ако съм прав — каза той. Тя го гледаше втренчено, очите й бяха големи и красиви. След няколко секунди кимна. — Любехме се — продължи той — или по-точно току-що бяхме приключили едно доста бурно изпълнение на soixante-neuf^[2] с някои импровизации. Беше доста добра, дори бих казал забележителна, но ти имаш дарбата за чувственост, а и ако мога скромно да отбележа, съм те научил на немалко. Така ли е?

Този път тя кимна бързо в желанието си да му угоди. Явно беше пак някоя от странните му игрички, значи нямаше да й се случи нищо лошо. Дано да е така. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите.

— Прощавай за превръзката на устата — каза той, — но швейцарците са маниаци на тема вдигане на шум. Ще ти кажа как разбрах това. Когато това се случи, наистина бях шокиран, както можеш да си представиш.

Скоро след като бях дошъл в Берн за първи път — вече минаха много години от тогава, сладка моя, по онова време ти си била малко розовобузесто момиче — една вечер, нищо неподозиращ, реших да се изкъпя. Доколкото си спомням, причината бе доста хубавка и млада туркиня, която тогава бе сервитьорка в „Мьовенпик“, но може и да греша. Паметта ми понякога изневерява.

Както и да е, тъкмо се сапунисвах, тананикайки си „Песента на волжките рибари“ и на вратата се звънна. Реших да не отварям, защото много мразя да ме изкарват от банята и то точно когато съм се отпуснал, но пръстът на звънеца не помръдна. Изругах на няколко езика и, оставяйки мокри следи след себе си, отворих вратата. И какво да видя! Вместо хубавката сервитьорка на прага като Крачун и Малчо стояха двама полицаи.

Един от съседите, който вероятно приемаше твърде навътре гражданските си задължения и явно не обичаше руски песни, се обадил в полицията. Съобщиха ми, че имало някакъв закон, който забранявал къпането, пускането на пералня, чистенето с прахосмукачка и въобще всякаква шумна дейност след десет часа вечерта или по-рано от осем сутринта. Бях шокиран и раздразнен, но в същото време това ме забавляваше и не можех да повярвам на ушите си. Така че това е положението — вече е почти два след полунощ и се наложи да ти запуша устата. Не бих искал да започнеш да викаш и да нарушиш законите.

Кадар пресуши чашата си, пресегна се към кристалното шише на ниската масичка и отново я напълни. До шишето имаше и метална купа с вода и кърпа.

— Но да се върна на думата си. Тъкмо ти обяснявах какво се случи след интимното ни преживяване. Всъщност няма много за разказване. Ти заспа. Аз дремнах малко и после лекичко те чукнах по главата, на едно определено място, за да изпаднеш в безсъзнание. В случай че те интересува, това е индийски похват, нарича се „каларипейит“. А после те подредих по начина, който и сама можеш да видиш. Пийнах малко коняк, прочетох един-два сонета от Шекспир и чаках да се свестиш. Отне повече време, отколкото очаквах и затова прибягнах до мокрите кърпи. Както виждаш, свършиха работа.

Може би се питаш защо съм вложил чак такова старание, да, по лицето ти виждам, че наистина си си задала този въпрос. Скъпа, става въпрос за дисциплина. Ти извърши нещо, което не биваше да правиш. Не се и съмнявам, че си го мислела за добро, но, честно казано, това не ме интересува. Сега ще трябва да си получиш заслуженото.

Опитай се да погледнеш на нещата от моята гледна точка. Може би си мислиш, че основната ми грижа е нашата малка група тук, в Швейцария. Не разбираш, че аз имам много подобни групи, пръснати по цяла Европа, Близкия изток, Северна и Южна Америка и къде ли не и единственият начин да им държа юздите, като се има предвид колко много пътувам, е да държа на абсолютната дисциплина. Само така мога да ръководя една многонационална операция — ето защо дисциплината е задължителна.

Знаеш ли, разработих стила си на ръководство, целите и начините си на действие още докато бях в Харвард. Идеята ми хрумна, когато проучвах дейността на големите фирми като „Проктър енд Гембъл“ и „Кинилевър“. Имаха различни марки сапуни и почистващи препарати, които се бореха за място на пазара. Сметнах, че бързо набиращото скорост явление — тероризъм, предоставя неразработени търговски възможности. Цялата тази омраза, отчаяние, идеализъм и необработена сила само чакат някой да ги насочи към някаква цел. И така реших да последвам примера на фирмите за перилни препарати, но вместо прах за пране да продавам терористични групи. Всяка група фанатици е предназначена за определен пазар. Имат свои собствени правила, ритуали и отличителен знак, които поддържат бойният им дух и им придават собствен облик, но всяка от тях има строго определена една-единствена цел — да ми донесе печалби.

Това, което ме интересува, е печалбата. Въобще не ми пука за правата на палестинците, нито за амбициите на баските или пък премахването на швейцарския обществен строй. Интересуват ме парите, възвръщаемостта от направените вложения и постигането на целите ми. Всичко се свежда до това какво ще остане като дръпнеш чертата.

Той спря и вдигна пълната си чаша срещу светлината. Разклати кехлибарената течност и се полюбува на златистите отблясъци, след това отново насочи поглед към момичето.

— Инструкциите ти бяха да следиш ирландеца и да ми съобщаваш къде ходи и какво прави, като същевременно се стараеш да останеш незабелязана. Когато по-късно се появи опасност той да разбере, че го следят ти беше заповядано само да го наблюдаваш и то отдалеч, за да не се усъмни. Беше ти заповядано да не предприемаш нищо, абсолютно нищо! — гласът му се извиси и той почти изкрещя последните думи. Овладя се и продължи спокойно: — О, скъпа, забравих кое време е. Наистина не бих желал да смутя съня на берничани. Прости ми за това, че си позволих да повиша тон в присъствието на дама.

Истината е, че не понасям недисциплинираността. Може би и затова избрах Швейцария за база. Като се абстрахираме от някои странности, това е едно истински дисциплинирано общество. Неподчинението, неспазването на точните инструкции ме шокира. А особено в твоя случай. Смятах, че вече си разбрала какво очаквам от хората, с които работя. И какво се оказва? Връщам се от много важна командировка и разбирам, че ти и оня глупак Пиер по собствена инициатива сте решили да престъпите инструкциите и да убиете ирландеца, само защото изглеждал така самотен и беззащитен на моста „Кирхенфелд“. На всичкото отгоре сте били двама срещу един, действали сте с изненада и пак сте се провалили — той поклати тъжно глава: — Моите хора не се държат по този начин. Пиер просто е имал късмет, че е умрял, преди да го докопам. Още ли не си разбрала какво се случва с тези, които нарушават заповедите ми? Нима толкова скоро забрави урока, който дадох на Клаус Миндер? Приказваше повече отколкото трябва. Все си мислех, че начинът, по който бе убит, трябва ясно да ти е показал, че очаквам моите заповеди да се изпълняват безпрекословно — внезапно му хрумна нещо. — Вероятно си смятала, че отстраняването на ирландеца ще ми достави удоволствие.

За миг тя срещна погледа му, после извърна очи. Чувстваше се напълно безпомощна. Наистина мислеха, че това ще му хареса. Всъщност точно ужасното ритуално умъртвяване на Клаус ги бе подтикнало да действат. Сега всичко се обръщаше наопаки — надежда нямаше. Опита се да не мисли за значението на това, което й казваше. Заби поглед в пода пред себе си, желаейки да се отърси от потоците думи, с които я заливаше. Започна да се извива и дърпа в безплодни опити да се освободи. В този момент видя, че под стола й беше застлан найлон. Обзе я ужас. Отчаянието я заля като вълна и тя се отпусна. Знаеше, че след минути щеше да е мъртва, въпросът, който оставаше, е по какъв начин.

— Лошото, скъпа, е, че не можеш да видиш цялостната картина на нещата. Фицдуейн дори не знае какво търси. Просто следва някакво предчувствие, породено от това, че случайно откри трупа на младия фон Графенлауб. Няма да открие нищо, преди да се подготвим за големия удар, а тогава вече ще е твърде късно. Няма за кога да влиза в играта. Няма сведенията, които биха му помогнали да свърже нещата. Той е просто зрител, а не играч. Освен, ако не го включим поради глупава грешка от наша страна.

Исках да съм наясно със заниманията му, целта ми не беше да привличам вниманието му. А сега с този опит за убийство вие просто потвърдихте усещането му, че е на прав път. Ако пък опитът ви бе успешен, това щеше още повече да влоши положението. Щяхте да насочите вниманието на властите към нещо, което тепърва ще става, но моментът за него още не е узрял.

Кадар запали една тънка пура и направи шест идеални кръгчета. Обичаше да изпипва нещата, владееше тялото си до съвършенство.

— Скъпа Естер, хубаво е, че мога да поговоря свободно с теб. Да управляваш е доста самотно занятие, толкова рядко ми се случва да изложа мислите си пред човек, който ме разбира. Разбираш ме, нали?

Този път не я дочака да кимне в знак на съгласие, а хвърли поглед на часовника си. После вдигна глава и каза:

— Е, дойде време за представлението. По-добре ще е да ти обясня за какво точно става дума. Все пак в името на интимните ни преживявания, няма да е честно, ако не ти разкрия подробностите. Не бих искал да пропуснеш нещо, само защото не си го разбрала. Това е твърде интересен и многократно прилаган в миналото начин на екзекуция.

Скъпа моя Естер, ти ще бъдеш удушена с гарота. Доколкото знам, това е била доста разпространена практика в Испания. Мисля, че добре съм направил необходимите елементи, макар че без предварително изпробване, човек не може да бъде сигурен. А за съжаление това не е лесно. Така че ти ще имаш честта да опиташ първа. Надявам се, че всичко ще стане както трябва.

Нека ти обясня принципа на действие. Отзад на металната яка, поставена на шията ти, има един прост механизъм от гайка и метална лента. Ако завъртя гайката, на която е поставено лостче за по лесно въртене, по посока на часовниковата стрелка, вътрешният полукръг се затяга, предната част на яката се впива в гърлото и смазва врата. Това може да стане почти мигновено, но и доста бавно в зависимост от предпочитанията.

Доколкото знам, усещанията и резултатите са почти като при удушаване — очите ти ще изхвръкнат, лицето ти ще посинее, езикът ти ще стърчи от устата и ще се задушиш. В крайна сметка вратът ти ще се счупи, но се надявам, че дотогава ще си вече в безсъзнание, ако не и вече мъртва. Жалко, че ще изпуснеш финала, но какво да се прави — Кадар стана от креслото, протегна се и се прозя. Погали я по главата и мина отзаде й. — Всичко се свежда до дисциплината, скъпа, и до последната черта.

Започна да затяга гайката.