Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Games of the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

 

 

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Макс Бюизар, началникът на Криминалната полиция в Берн (за кратко наричана Крипо), в шест сутринта бе вече на бюрото си в полицейското управление на „Вайзенхаусплац“. Случваше се да идва и по-рано.

Такива работни навици, дори и при липсата на други признаци, недвусмислено сочеха, че във вените на шефа на Крипо не тече нито капка ирландска кръв. В Ирландия, особено на юг от границата, не можеше да има никакво оправдание за това да си буден, а не дай си Боже и да работиш, в такъв нечовешки час, с изключение може би на случаите на късен запой, лудост или секс. Даже кравите в Ирландия спяха почти до осем, а по празниците и до по-късно.

Всъщност Бюизар бе френскоговорещ швейцарец, родом от кантона Во, но трийсет от четиридесетте си години съзнателен живот бе прекарал в Берн и полагаше всички усилия да стане истински берничанин. Използвайки един прагматичен, макар и изискващ доста сили начин — имаше жена и две любовници — бе успял да овладее берндойч, местния диалект.

В крайна сметка усилията му бяха възнаградени. Наскоро бе дочул как един виден член на Burgergemeinde[1] го нарича bodenstandig[2] — най-голямото признание за един берничанин, което означаваше разумен и здравомислещ човек, стъпил с двата си крака на земята. За миг Бюизар се запита дали е плъзнал слухът за склонността му да се люби прав, което бе наложено от претоварената му програма и му позволяваше да комбинира секса с тренировката, но скоро изостави тази мисъл. Имаше вяра на дискретността на любовниците си и на добрата звукоизолация на швейцарското строителство.

Началникът на Крипо погледна към листа пред себе си. Имаше проблем, голям, по-скоро дебел проблем, с големи увиснали мустаци и неучтиво държание и все по-непредсказуемо настроение.

Той прибави и мустаци към рисунката си, а след това, като помисли малко — и един кобур е пистолет към топчестата фигура. Какво щеше да прави с този заслужил детектив — ветеран, който създаваше все повече проблеми, бе станал сприхав и избухлив, а на всичкото отгоре бе и стар негов приятел?

Бюизар нарисува клетка около фигурата, полюбува се малко и нарисува врата с дръжки отвън и отвътре. Нямаше нужда Мечката да бъде убиван, просто трябваше да се държи под ключ. Дори и в Швейцария и особено в Берн законите можеха да бъдат заобиколени от подходящия човек, когато съществуваха основателни причини за това. Този път обаче трябваше да се направи нещо. След смъртта на съпругата му, Мечката бе станал причина за серия от инциденти, последният от които бе особено смущаващ.

Обикновено Мечката работеше в групата за борба с наркотиците. Сред тях той бе с най-голям опит в тази работа. Както и повечето полицаи от Берн, редовно вземаше дежурства по охраната на дипломати и пристигащи важни особи. Това, разбира се, бе донякъде скучна работа, но малко пари в повече никога не бяха излишни. Наличието на повече от сто дипломатически мисии в града осигуряваха почти постоянна работа. Един Господ знае какво точно правеха всичките тези посланици, втори секретари и културни аташета, спотаени сред оранжериите на Елфенау, след като цялата дипломация се въртеше в Женева, но това си беше проблем на Господа.

Мечката се радваше на много добра репутация. Той беше едновременно и добър полицай, и човек с топло сърце, твърде странна комбинация, която трудно се отстояваше в групата за борба с наркотиците. Той бе винаги усмихнат, усърден, лесно се приспособяваше — човек, на когото можеш да се довериш, или с две думи — идеалният колега, ако не се смятаха някои негови особености, като например навика му да носи голямо оръжие. Напоследък се появяваше със „Смит и Уесън“, система „Магнум“ четиридесет и първи калибър, с петнадесет сантиметрова цев. Бюизар потръпна като си помисли какво можеше да се случи, ако се наложеше Мечката да стреля на обществено място.

Всичко започна от един откраднат мерцедес, шофиран от двадесет годишен наркоман, който отчаяно се опитваше да продаде нещо, за да си получи дозата.

Приключила с работата за деня и напазарувала за вечеря, Тили чакаше трамвая. Мечката трябваше да се появи всеки момент. Той бе на не повече от сто метра, когато се случи всичко. Чу звука от удара на колата. Видя как тялото й изхвръкна във въздуха и се блъсна в една витрина. Стъклото се пропука на няколко места, но не се пръсна. Тили лежеше на земята, ръката й конвулсивно потреперваше, кръвта й течеше по паважа.

След случилото се тя изпадна в кома и в това състояние прекара следващите три месеца. Мозъкът й бе увреден безвъзвратно. Мечката бе неотлъчно до нея. Държеше ръката й, целуваше я, разказваше й случки и й четеше вестници. Носеше й цветя, подредени както тя ги обичаше. Системата за поддържане на жизнените функции тихо бръмчеше, равномерно се стичаха капки и се чуваха електронни пиукания. Разни хора говореха с него, понякога го караха да подписва някакви документи. И един ден изключиха системата. Това го сломи.

* * *

Беат фон Графенлауб не можа да заспи почти до сутринта. Шокът, който преживя, когато за пръв път чу за смъртта на Руди постепенно се превърна в болка и вина, и засилващо се чувство за празнота.

Защо Руди е посегнал на живота си? Какво може да е преживял в Ирландия? За какво ли е мислил в мига преди да скочи? Дали смъртта му е настъпила бързо? Дали е изпитвал болка? Защо не се е опитал да говори с някого? Не може да не си е личало, че е замислил нещо, сигурно е имало нещо странно в поведението му.

Имаше ли нещо, което той, Беат фон Графенлауб — богат, влиятелен, признат и уважаван от своята класа, бе могъл и бе трябвало да направи, за да спаси живота на сина си? Каквото и да е то. Знаеше, че е имало, трябваше да е имало — но какво точно?

Часовникът на радиото го разбуди напълно. Известно време остана да лежи със затворени очи като слушаше новините. Ерика не одобряваше тази му привичка, но вече от месеци не спяха в едно легло, а за последен път се бяха любили от още по-отдавна. Сега Ерика спеше в апартамента, който си бе приспособила през няколко врати. По нейните думи тя се нуждаеше от пространство, за да култивира своите творчески способности. Той не се възпротиви, щеше да е безсмислено. Отдалечаването й от него бе започнало от няколко години и бе стигнало фазата на отчуждението.

С болка си спомни за първите години на връзката им, когато бяха много близки и когато им стигаше само да са заедно. Разводът му с Клер бе имал смисъл, скъпата скучна Клер, вече мъртва. Бе платил цената за възможността да има жена с тридесет години по-млада от него. Тогава не мислеше за рисковете. Но времето не го бе пожалило. Бе на шестдесет и една и макар да бе в добра физическа форма, знаеше, че Ерика му се изплъзва, а най-вероятно, вече я бе изгубил.

Усети отново неповторимия й аромат и вкуса на устните й. Чуваше я как стене, когато бе разпалена от страсти. Усети, че се възбужда и понечи да я погали.

В първия момент, след като отвори очи и огледа стаята, съзнанието му все още бе обзето от спомена за нея. После мъката и самотата го обгърнаха отново.

* * *

Айво не беше кой знае колко притеснен от миризмата на четиринадесет немити скоро тела, които спяха на груба постелка направо на пода в малката стая. Една двойка се бе събудила половин час по-рано и тихо се бе любила, но през последните десет минути единствените звуци, които се чуваха, сочеха ясно, че всички спят.

Реши да изчака още малко. Холандецът ван дер Грийн бе погълнал такова количество алкохол, което би повалило и кон, но бе успял да остане буден почти до зори. Непрекъснато говореше и пиеше, но в крайна сметка сънят го надви и той заспа като заклан. Дребен и слаб, Айво не изпитваше желание да се забърква с грамадния прекупвач на хероин. Айво бе почти непрекъснато опиянен от въздействието на марихуаната. Понякога смъркаше лепило, друг път пиеше хапчета. Харесваше кокаин, но рядко можеше да си го позволи. Хероин обаче мразеше.

Хероинът бе убил единствения човек, когото той истински бе обичал. Докато бе в затвора заради участието си в демонстрация и замерването на полицаите с камъни в Цюрих, малката Хилда, едва на петнадесет, бе поела свръхдоза хероин в тоалетните на цюрихската гара, където по-късно бе намерена с глава в тоалетната чиния. Нямала документи в себе си, но бяха успели да я разпознаят благодарение на тънкото книжле стихове на Айво, което тя носеше.

— Малко книжле — бе казал полицаят, след като показа на Айво снимката на Хилда. Отиваха към моргата за разпознаването.

— А колко дълга според вас трябва да бъде една книга? — попита Айво. Беше блед, но редовното хранене в затвора бе поналяло слабото му тяло. Интересното беше, че той не изпитваше лоши чувства към тези, които го бяха пратили в затвора. Полицаите и охраната бяха строги, но справедливи.

Подтикнат от отчаяние, той си даде клетва, че ще отмъщава на всички пласьори на хероин. Така, на седемнадесет години Айво се озова в Автономния младежки дом в Берн. Скоро стана негов неофициален пазител. Повечето от обитателите на дома бяха безобидни младежи без собствен дом, които търсеха нещо по-различно от подреденото и дисциплинирано швейцарско общество или, както казваха „скуката и уютното нещастие на капитализма“. Някои от посетителите бяха опасни и се възползваха от търпимостта на властите, за да пласират твърди наркотици и да въртят търговия с още по-смъртоносни стоки.

Айво мамеше пласьорите на хероин с лукавството и отчаянието на човек, който няма какво да губи, като им крадеше наркотиците и ги изхвърляше в тоалетната чиния в почит към паметта на неговата умряла любима. Когато бе в настроение, информираше полицията с кратки и доста чудати съобщения, винаги в писмена форма.

Ципът на мръсния му спален чувал бе смазан с графитен прах. Измъкна се безшумно от чувала и се прокрадна към спящия холандец. За секунди грабна малкия пакет с пликчета и излезе на пръсти от стаята.

В банята той отвори едно по едно всички и изсипа съдържанието им в тоалетната чиния. След това ги напълни с глюкоза на прах и отново ги завърза в пакет. И понеже се притесняваше, че ако пусне водата, може да го чуят, покри белия прах с няколко парчета тоалетна хартия.

Върна се в стаята. Холандецът спеше непробудно. Айво остави обратно пакета в коженото яке. Той не помръдна. Успокоен, Айво отново се измъкна от стаята и този път пусна водата в тоалетната. Хероинът изчезна в канализацията.

Айво отиде в кухнята, направи си чай и запали първата цигара с марихуана за деня. Седна с кръстосани крака на кухненската маса и впери очи в сивата светлина на утрото. Започна да си тананика и да се поклаща в ритъма на песента. Хилда щеше да е доволна.

Какво ли става с Клаус? Хубавецът Клаус, който изкарваше доста пари само като доставяше удоволствие на различни хора и когото желаеха и мъже, и жени. Имаше нещо съмнително около типа, който го бе забърсал. Нещо не беше както трябва. И макар да нямаше видима причина, Айво имаше лошо предчувствие. Не бе видял ясно как изглежда мъжа, защото бе на известно разстояние от тях, пък беше и тъмно. Единственото, което помнеше, бе, че човекът имаше руса коса, руса брада и мустаци. Чу говор, после смях и те се отдалечиха в нощта, мъжът прегърнал Клаус през раменете. Чу се звук от затварянето на багажника на скъпа кола, после тихото мъркане на двигателя и настъпи тишина. Клаус не се върна след два часа, както бе обещал, Айво трябваше да спи сам. Клаус му бе приятел.

О, защо животът не бе като в песента на Джон Ленън „Представи си“, щеше да е прекрасно. Айво пееше и се поклащаше в ритъма на мелодията. Май трябваше да потърси Клаус утре или вдругиден, а може и той сам да се появи отнякъде.

Представи си, че стане така…

* * *

Леденият душ бързо отми болката, самосъжалението и похотливите мисли от отминалата нощ.

Беат фон Графенлауб бе човек с установени навици и силна воля. В шест и тридесет той вече закусваше на малката масичка в стил „Бидермайер“ до прозореца с изглед към реката Ааре. Беше със сиво-кафяв костюм, ослепително бяла, ръчно изработена риза и черна копринена вратовръзка. Обувките му бяха доказателство за това, че слугата му владееше до съвършенство техниката на поддържане — педантично лъснати, те не просто блестяха, те сияеха. Носеше светлосиви копринени чорапи.

Една самотна червена роза украсяваше висока кристална ваза стил „Уотърфорд“. Точно в шест и петдесет и пет фон Графенлауб закачаше цветето на ревера си, обличаше тъмносиния си кашмирен балтон, вземаше си куфарчето, казваше задължителното довиждане и когато удареше седем часът вече излизаше от дома си на „Юнкернгасе“ и се отправяше към „Марктгасе“, където се намираше кантората му. Можеше да вземе разстоянието за не повече от десет минути, но въпреки че целия си живот бе прекарал тук, не пропускаше удоволствието да се поразходи из стария търговски център на Берн. Всяка сутрин и всяка вечер, ако времето бе благоприятно и нямаше нещо спешно, той си позволяваше тази малка разходка, удължаваща прехода до половин час, така че пристигаше в кантората точно в седем и половина.

Тази сутрин, след като напусна „Юнкернгасе“, той се насочи към градините, ограждащи петвековната катедрала или както я наричаха „Мюнстера“. Терасата между църквата и крепостните валове беше известна като „Платформата“. Под нея в ниското течеше река — пълноводна и леденостудена от топящия се през зимата сняг.

Фон Графенлауб се подпря с ръце на ниския парапет ограждащ реката откъм терасата и дълбоко пое въздух. Студеният утринен въздух бе кристалночист. В далечината виждаше покритите със сняг върхове на бернския Оберланд.

Погледна нагоре по течението на реката към Кирхенфелдбрюке, красивия железен мост, построен през деветнадесети век, за да свързва старата средновековна част на града със сравнително по-новия жилищен район „Кирхенфелд“. Погледът му се плъзна, следвайки течението на реката, когато нещо там долу привлече вниманието му.

До самия бряг на реката бяха спрели две полицейски коли, линейка и още няколко автомобила без отличителни знаци. Един полицай издърпа от водата нещо, което много приличаше на човешко тяло. Успя да различи бледо побеляло лице, преди да го покрият с едно одеяло. То изпълни съзнанието му. Бе лицето на неговия мъртъв син. Извърна глава. Започна да му се гади и почувства кожата си суха. Повърна наведен през парапета и се разтрепери.

* * *

На една кука в ъгъла на кабинета на шефа на Крипо висеше примка. Бюизар я беше донесъл от Щатите от конференция на началници на полицията. Сувенир, бе казал той, точно копие на примката за официалните екзекуции, използвана, преди електрическия стол, газовата камера и смъртоносната инжекция да започнат да се прилагат в по-голямата част от цивилизования свят.

Може би следващия път ще си донесе и електрически стол, помисли си Мечката. Бюизар твърдеше, че възелът на примката се състои от тринадесет навивки, но колкото и да броеше, все излизаха дванадесет. Мечката отново започна да брои. Според Пиърипойнт, известния английски палач, не беше достатъчно просто да обесиш някого. Много често при големия американски възел и възприетото падане от метър и половина смъртта настъпваше бавно и в резултат от задушаване.

Пиърипойнт използваше различни височини на падане и обикновен хлабав възел, поддържан от гумен палец отляво на долната челюст. След падането възелът заставаше точно под брадичката, главата рязко се отмяташе назад, в резултат на което гръбначният стълб се чупеше почти винаги между втория и третия прешлен. Смъртта настъпваше мигновено или поне така казваше палачът.

— Хайни — каза Бюизар, — няма ли най-сетне да се съсредоточиш малко? Навивките са тринайсет, независимо от това какво мислиш.

— Щом казваш, нали ти си шеф — каза Мечката.

— И бих искал да остана шеф.

Мечката повдигна рунтава вежда.

— Слушай, не те уволнявам, само те снемам от групата за борба с наркотиците за един месец. Можеш да си запазиш бюрото в Болверк, но ще се занимаваш с дребни престъпления — далеч от огъня.

— Тоест да търся откраднати велосипеди или изгубени домашни животни — изръмжа Мечката.

— Нещо от този род — каза Бюизар. — Приеми го като период за разтоварване.

— Гадното копеле си заслужаваше боя. Беше здраво къркан и оповръща всичко наоколо.

— Може и да си прав, но все пак той е гост на приема на немския външен министър и освен това е на важно посещение в нашия град. Има дипломатически паспорт.

Мечката сви рамене и се изправи.

— Момент — каза Бюизар — за няколко дни в Берн пристига един ирландец. Мой приятел от Дъблин ме помоли да се погрижа за него в случай, че иска да поогледа, нещо като колегиален жест.

— Аха, сега станах и екскурзовод.

Шефът на Крипо се усмихна подличко:

— Не съвсем. Хайни, ти си една от забележителностите на Берн.

— Но след вас — каза любезно Мечката и излезе.

Шефът на Крипо отиде в ъгъла и отново започна да брои навивките на примката. Изкара ги дванайсет. Изруга и пак започна да брои.

* * *

Денят бе студен, но въздухът — свеж, снегът по ниското се топеше. Планинските върхове изглеждаха нереални на фона на ясното синьо небе.

Берн очарова Фицдуейн и настроението му се повиши. Усещаше, че някъде в този красив, непокварен и невероятен средновековен град се крие отговорът, който търсеше — причината за обесването.

Няколко часа вървя напосоки. Рано или късно щеше да стигне до река Ааре. Тя ограждала стария град от три страни като естествен защитен ров, така че била необходима отбранителна стена само от едната страна. С растежа на селището стената била измествана все по-навътре в полуострова. Сега старите стени ги нямаше, бяха останали само две кули, които бележеха входа към града по суша.

Преди развитието на туризма жителите на Берн имали странния обичай да използват една от входните кули като затвор.

Скоро след пристигането си Фицдуейн се регистрира в малък хотел на „Герехтихкайтсгасе“. Пред входа му имаше течащ фонтан, в средата на който, се извисяваше дялана статуя в червено, синьо, златисто и други ярки цветове. Внушителната женска фигура, на която най-забележителното бяха, краката, държеше меч в едната си ръка, везни в другата и имаше превръзка на очите — „Gerechtigkeitsbrunnen“, „фонтанът на Правосъдието“.

В нозете на страховитата амазонка, разположени така, че да й гледат под полата, бяха бюстовете на четири измъчени индивида, в които Фицдуейн със закъснение разпозна Императора, Султана, Папата и Съдията — основните фигури на правораздаването през периода, когато е била издигната статуята — около хиляда петстотин четиридесет и трета година.

Из целия град имаше фонтани — всички боядисани в екзотични цветове, но Фицдуейн не видя два еднакви, фонтанът на „Крамгасе“ се отличаваше със статуя на мечка в естествен размер. На главата й имаше златен шлем и тя стоеше в позата на Landsknecht[3]. В краката й седеше малко мече, ядящо грозде. Мечки имаше навсякъде — дялани мечки, рисувани мечки, мечки на плакати, значки с мечки, мечки от ковано желязо, големи, малки, дори и истински.

Някъде беше чел, че Граф Бертолд V, основателят на града, организирал лов и обявил, че градът ще носи името на първото убито животно. За щастие ловците улучили мечка. Градът на зайците едва ли щеше да е подходящо име за град от величината на Берн.

До времето, когато започнали да строят къщите с вътрешна водопроводна мрежа, хората се събирали на фонтаните, за да напълнят вода и да обменят клюките. Може би, помисли Фицдуейн, ако и аз поседя край някой фонтан ще получа видение.

Опита, но след известно време задникът му замръзна.

* * *

Като се върна от обяд, по навик Мечката прегледа сводката за последните произшествия. Не очакваше да види кой знае какво. Преди години бе разговарял с един американски полицай за растежа на престъпността в Берн. Първоначално, когато на пръв поглед броят на извършените престъпления в двата града се оказа почти еднакъв, настъпи объркване. После те осъзнаха, че съпоставят различни неща — американецът говореше за статистиката на ден, докато Мечката имаше предвид годишни резултати.

Една от константите в статистиката за извършените престъпления в Берн бе броят на убийствата. С малки отклонения след десетичната запетая, годишно той се измерваше с цифрата две.

Казват, че в Берн има достатъчно от всичко, но не прекалено много. За един добре устроен град като него две убийства годишно бяха точно колкото трябва. По-голям брой би навредил на туристическия бизнес и би разстроил общинарите, а по-малък би повдигнал въпроси за необходимостта от наличните щатни полицаи в Криминалния отдел. Малката доза страх осигуряваше работа на полицаите.

Размишлявайки по тези важни въпроси, Мечката едва не пропусна новата сводка за деня, закачена върху красиво написана обява, че сержантът от канцеларията продава добре поддържаното си петгодишно волво, само на деветдесет хиляди километра и то на цена по споразумение (нито едно от нещата не беше вярно, с изключение на марката).

Сводката гласеше, че същата сутрин от река Ааре са извадени осакатените останки на двадесетгодишен младеж. Смъртта очевидно бе настъпила в резултат на многобройни рани от нож. Аутопсията щяла да бъде извършена веднага. Още не било направено официално разпознаване на трупа, но по документите, намерени с тялото, младежът се казвал Клаус Миндер.

Нищо не се споменава за велосипеди, помисли си Мечката. Може би убиецът бе избягал с откраднат велосипед или е дебнел жертвата си из търговския център в случай, че успее да отмъкне нещо. Тогава случаят щеше да е за него или поне доколкото се касаеше за откраднат велосипед.

Прегледа още веднъж сводката за дребни кражби, но нямаше нищо. Уви, никъде не се споменаваше колело-тандем или триколка. Направи се на ударен и прегледа частта за мотопеди — отново нищо.

Е, какво да се прави, примири се Мечката.

Бележки

[1] буржоазните кръгове (нем.). — Б.пр.

[2] кореняк (нем.). — Б.пр.

[3] селски ратай (нем.). — Б.пр.