Виктор О’Райли
Игрите на Палача (31)

Глава дванадесета

в тунела под замъка на Фицдуейн — 01:00 часа

Зиг Венгткуист лежеше проснат на земята зад няколко разхвърляни чували с пясък и се опитваше да проумее случилото се.

Беше му трудно, защото болката беше силна, макар че лекарството, което един от рейнджърите, в мрачна синьо-черна бойна униформа, покрито с маска лице, шлемофон и окичен с оръжия последни разработки, му бе дал, бе започнало да действа. Започна да му се доспива. Преживяното и настоящето започнаха да се преплитат.

Опита се да се съпротивлява на успокоителното. Знаеше, че това, което предстоеше, никога вече нямаше да преживее. Битката бе по-жестока и по-сурова, отколкото си бе представял. Хубавото й беше, че ще продължи кратко. Всичко се случи само в продължение на няколко минути и сега стените, тавана и пода на тунела бяха надупчени от куршуми и облети с кръв. Навсякъде се търкаляха трупове или части от трупове.

Миришеше като в кланица.

Помнеше как терористите прорязаха металната врата. Беше тъмно като в рог. Чуваше как се приближават и осъзнаваше, че до сблъсъка остават само няколко секунди, а остриетата на щиковете им бяха готови да го нарежат на парчета.

Зиг изпитваше ужас от ножове. Обля го студена пот и той безпомощно се сви.

— Войникът има трима врагове — беше им казал Фицдуейн по време на инструктажа: скуката, собственото му въображение и врага. Вие сте късметлии — няма да имате време да скучаете. Значи остават две неща — въображението ви и самите терористи. От двете много по-опасен враг е собственият ви разсъдък, така че внимавайте много. Страх в малки дози покачва адреналина и ви кара да действате — това е добре. Но свръхдозата страх ви парализира като заек на светлината на фаровете. А това, приятели, означава, че вие и тези, които разчитат на вас, ще бъдете убити.

Беше се усмихнал успокоително.

— Един от начините да не позволите на страха да ви завладее, е да се съсредоточите върху непосредствените си задачи и да не мислите какво би могло да се случи. Мислете като професионалисти, които трябва да решат някакъв проблем, а не като деца с глави под юргана от страх. Помнете — под леглото може да няма никой, но ако има — гръмнете копелето — тук беше млъкнал, сякаш за да си спомни нещо и бе продължил: — Това не е урок от учебник. Бил съм във вашето положение, знам какво е, повярвайте ми.

Мисли като професионалист! Мисли като професионалист! Думите на Фицдуейн звучаха непрекъснато в мозъка на Зиг и паниката, която почти го беше завладяла, отстъпи.

Чуваше приближаващи се стъпки и успя да различи затъмнената светлина на джобно фенерче. Това не беше игра на въображението му. Те идваха и сякаш мислеха, че са открили незащитен проход към главната кула, иначе защо няма да стрелят или да хвърлят гранати, ами ще се разхождат с фенерче? „Сигурно смятат, че щом досега никой не е стрелял по тях, значи тук няма никой — помисли си Зиг.“ Чу шептене, в което личеше облекчение. Господи, помисли си той, те наистина мислят, че са успели.

* * *

Андреас ги наблюдаваше как влизат през вратата. Първо се появиха двама, но граната не бе хвърлена. Бяха сложили щиковете си. Какво ли означаваше това? Че амунициите им са свършили или това беше обичаят им за близък бой. Като нападнаха портала, имаха ли щикове? Май не.

Първият от влезлите провери фалшивата барикада и не намери никого. Чувалите там бяха така разхвърляни, все едно е била изоставена преди да бъде довършена, все едно защитниците се бяха отказали да защитават тунела. Номерът май минаваше. Първият даде сигнал на другаря си, който на свой ред даде сигнал на другите от външната страна на вратата. Терористите започнаха да влизат в тунела. Стрелкаха се бързо през вратата и заемаха ниски позиции покрай стените отляво и отдясно. Все още нямаше гранати. Дали пък най-сетне защитниците нямаше да имат малко късмет. Определено се нуждаеха от това. В тунела бяха влезли осемнайсет терориста и първите, явно разузнавачи, се готвеха да продължат напред.

Андреас потупа Джудит по ръката. Тя бавно отброи до пет, за да му даде време отново да се прицели. Първият от разузнавачите бе само на няколко крачки. Вече беше извън обсега на мината.

Джудит натисна спусъка на дистанционното взривяване на мината и върху терористите се изсипаха седемстотин стоманени сачми. Осветлението бе включено и се разкри картина на кървава баня.

Андреас стреля два пъти в първия разузнавач и го улучи в стомаха и главата. Петимата оцелели терористи се втурнаха напред, стреляйки. Знаеха, че единствената им защита сега са бързината и нападението. Нито можеха някъде да се скрият, нито можеха да избягат.

* * *

Зиг видя как един щик се стрелва към него и успя да го парира с „Узи“-то си, но в този момент друг автомат стреля и той почувства раздираща болка в рамото си. Вдигна „Узи“-то с една ръка и изпразни половината пълнител в лицето пред него.

Андреас лежеше на земята и се бореше с един терорист. Джудит сграбчи нападателя за косата, дръпна главата му рязко назад и му преряза гърлото.

Един нож се вряза в бедрото на Зиг, но в този момент ръката на убиеца бе сграбчена от един от учениците — Кагочев, руснакът, и двамата се претърколиха на земята. Кагочев изхвърча към стената и терористът тъкмо се канеше да го довърши, когато на гърдите му цъфна върха на една стрела и той бавно се свлече назад. Докато падаше, в тялото му се заби още една.

Дьо Гевен слагаше трета стрела, но един терорист скочи отгоре му и французинът стреля от упор, заковавайки нападателя като бръмбар на дървената врата на склада.

Андреас бе взел отново пушката си и стреляше методично на ръчна стрелба. Като на забавен кадър Зиг виждаше как всяка гилза излита във въздуха, удря се в стената или земята и отскача, за да се търколи. Андреас беше обезумял и стреляше във всеки терорист, който му се изпречваше на погледа, без значение дали е жив или мъртъв.

Пълнителят му свърши. Той го измъкна, сложи нов и натисна спусъка. Чу се празно изщракване. Андреас застина, сякаш го бяха плеснали през лицето. После разтърси глава и се огледа.

Зиг и той се спогледаха и разбраха, че всичко бе свършило. В тунела беше тихо, чуваше се само тежкото им дишане.

Малко след това, някой извика предупредително, размениха се бързи реплики за разпознаване и през вратата, която досега бяха защитавали, влезе първият от рейнджърите.

— Май нямате нужда от нас — каза той, оглеждайки наоколо си.

— Може би — усмихна се уморено Андреас, — но е добре, че дойдохте. Силите ни почти се изчерпаха.

Рейнджърът отново се огледа и каза замислено:

— Имало е защо.

 

 

над Дънклийв — главната кула на замъка — 00:30

Инфрачервеното топлинно излъчване от мотопарашута на Кадар можеше лесно да бъде засечено от Килмара, ако той не се беше съсредоточил върху унищожаването на картечниците и проникването на рейнджърите в противниковите позиции. Вторият шанс на Кадар бе, че рейнджърите, които го бяха видели да излита, запазиха мълчание до изстрелването на втората ракета, а след това вече имаха други неща на главата си.

Кадар нямаше представа, доколко съвършени са уредите на „Оптиката“, но за всеки случай направи един кръг около стените на замъка, летейки само на няколко метра от земята, като по този начин защитниците на кулата не го виждаха. Едва когато излетя над морето, започна да набира височина.

Замъкът беше напред под него. Отвъд него се виждаха пламъчетата от стрелбата и избухването на гранатите. Значи рейнджърите бяха пристигнали по-рано от очакваното. Добре, че поне бяха малко. Беше уверен, че хората му ще успеят да ги задържат, поне докато той обезвреди останалата част на замъка, а след това вече нищо нямаше да има значение. Когато сложеше ръка на заложниците, нещата щяха да си дойдат по местата.

Забеляза, че картечниците вече не стреляха. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план. Хората му бяха прекратили огъня, точно в уговорения час. Нищо не бе забелязал, защото явно тогава се е издигал над морето. Това му напомни, че вече изостава с една минута от разписанието. Опита се да се свърже със Сартауи, но никой не му отговори. Значи Сартауи се занимаваше с нещо друго. Опита се да се свърже с бойната група в подножието на кулата и в отговор получи двойно прищракване. Не беше точно според уговорката, но предвид обстоятелствата, предпазливостта им беше разбираема. Така, нещата се нареждаха добре.

Много добре осъзнаваше опасността, на която се излагаше, но дори и да имаше възможност да избяга, вече не мислеше за това. Първоначалната му цел — залавянето на заложниците не се бе променила, но сега основната му мотивация бе да победи. Знаеше, че ще го направи. Това не зависеше от факта колко добре обучени и въоръжени бяха хората му. Всичко бе плод на неговия ум, на силната му воля, на способността му на водач. Независимо от трудностите, той винаги бе побеждавал.

Опитваше се да си представи как биха се почувствали защитниците в кулата, ако знаеха, че се кани да ги нападне с практически неустоимо оръжие. Дали щяха да се молят? Да бягат? Да, но накъде? Как ли щяха да се справят с ужаса да изгорят живи?

Пред него небето почервеня, покривът на жилищното крило пропадна и оттам излетяха пламъци и искри. Беше внушителна гледка — като признание за мощта на Кадар и обида за Фицдуейн. Замъкът все пак беше негов дом и бе оцелял през вековете, а сега той, Кадар, го унищожаваше, както се унищожава пясъчна кула. Дали щеше да има шанса да изгори лично Фицдуейн до смърт? Дано да не бъде мъртъв. Щеше да е удоволствие да го погледне в очите, преди да запрати огнената струя към него.

Реши да направи още един кръг, докато огънят откъм голямата зала позатихне. Щеше да закъснее с няколко минути от плана, но това вече нямаше значение. Топлината от голямата зала и картечният огън сигурно бяха опразнили горните два етажа. На бойната площадка не се виждаше никой.

Докато изчакваше затихването на огъня, той си припомни плана на действие. Огнехвъргачката, която бе взел със себе си беше руски модел „LPO-50“ и беше същата, която бе свършила такава добра работа в тренировъчния лагер в Либия. Когато я взе, нямаше никакво намерение да я използва като бойно оръжие, а по-скоро като заплаха за някои по-самоуверени заложници. Ето защо имаше само три бутилки, които не бяха достатъчни за една битка, но вършеха идеална работа за няколко зрелищни екзекуции. Трите бутилки щяха да му стигнат да внесе решителния обрат в развоя на битката.

Отначало мислеше да обиколи кулата и да залее всяка от наблюдателниците с напалм, но така рискуваше да попадне в обсега на стрелбата на защитниците. Освен това огнехвъргачката бе доста обемиста и не можеше да се използва от мотопарашута, защото бе предназначена да се носи на гръб. Никак не му харесваше идеята да е близо до пламъка, особено когато единственото нещо, което го държеше във въздуха, бе уязвим на огъня найлонов парашут. Почти си представи как се стопяват крилата му и как повтаря преживяното от митичния Икар.

Ето защо бе решил първо да се приземи на покрива, да изчака подкреплението отдолу, след което да прочиства стая по стая, етаж по етаж, докато стигне до заложниците. Беше простичък, но много ефективен план, защото никой не се бори срещу огнехвъргачка.

Мисълта му се върна към ранните, щастливи години в Куба, когато той и Уитни бяха любовници. Тогава беше все още наивен и не знаеше основната максима в живота — владей или ще те владеят. Спомняше си ужасната смърт на Уитни. Тя не бе напразна — точно това бе превърнало Кадар в силен и неуязвим човек. Спомни си как бе убил майка си и Вентура. Това бе първото му убийство. Оттогава бе изгубил краят им. С времето беше ставало все по-лесно и по-лесно да убиваш, докато накрая насилието не се превърна в цел, а по-късно и в необходимост. Сега то бе чувствено удоволствие.

Палачът се приготви за атака. Шейсет секунди преди приземяването на площадката моторът на парашута изкашля и изгасна. Горивото беше свършило. При една от предишните атаки на мотопарашута Етен бе уцелила резервоара му.

Обзе го ужас, после гняв. Еуфорията се смени с паника. Няколко секунди стоя без да помръдне, не знаейки какво да прави. Когато видя, че парашутът продължава да се движи напред, увереността му се възвърна. За разлика от хеликоптер, който падаше веднага след спирането на двигателите, мотопарашутът бе в състояние плавно да свали пилота и товара му на земята.

За нещастие на Кадар, в резултат на вятъра, парашутът започна да се спуска точно към горящия покрив на жилищното крило.

Приближаваше все повече и започваше да чувства топлината, скоро рамката на парашута се нагорещи, огнехвъргачката можеше да избухне всеки момент. Обзе го ужас и той се разтрепери от страх.

Като обезумял се опита да се освободи от огнехвъргачката и в същото време да се отдалечи от топлината. Тя беше прикрепена към рамката със скоби, които при нормални обстоятелства лесно се освобождаваха, но сега Кадар обзет, от паника, яростно ги дърпаше, докато не разкървави ноктите си. Призляваше му от страх.

Успя да откопчее три от скобите, но четвъртата не поддаваше и не поддаваше, сякаш огнехвъргачката бе решила да остане със собственика си и да го изгори жив.

Кадар разбра, че да остане на мотопарашута означаваше да умре, затова трескаво откопча предпазния си колан и увиснал на рамката се прицели, колкото можа и скочи върху бойната площадка.

Единият му крак попадна на нещо много твърдо и го прониза остра болка. Усети, че се хлъзга и отчаяно се опита да се вкопчи в нещо, за да се задържи. Хвана се за един чувал с пясък, но разкъсан от куршуми, той се изплъзна от ръцете му.

Кадар пищеше и не виждаше нищо, защото очите му бяха пълни с пясък. Тогава почувства как го облива силна и гореща вълна от възпламеняването на огнехвъргачката.

Усети, че някой го хваща за лявата ръка, издърпва го от ръба и го блъска в оградения с чували център на покрива. Той плъзна дясната си ръка по тялото и измъкна пистолета си. Свали предпазителя.

— Обърни се — каза Фицдуейн, който бе решил да си върне бойната площадка, след ликвидирането на картечниците. Рейнджърите бяха докладвали за излитането на някакъв самолет с неприятел на борда и това също го бе накарало да се качи на кулата.

Човекът, който лежеше долу изглеждаше познат, но Фицдуейн все още не можеше да повярва, че това е Палачът или Саймън Балак, Уитни, Лодж, Кадар или както там се наричаше.

Кадар избърса очите си и примигна. Той виждаше. Значи все още имаше шанс.

Вдигна се на ръце, премести тежестта на тялото си на едната и стисна пистолета с другата. Обърна се леко, за да види кой го е спасил и да разбере къде се намира мишената. Очите му срещнаха погледа на този, който го беше спасил и той трепна от изненада. Боже Господи! Пак този проклет ирландец. Той бе неговото проклятие. Заля го желание да го заличи от лицето на земята.

Саймън Балак — Палачът?! Фицдуейн бе не по-малко шокиран. Не беше очаквал, че той ще вземе лично участие в бойните действия и ще рискува живота си. Усети хладнокръвното желание да убива, същото като в Конго, когато безпомощно бе гледал как убиват съпругата му. Той пристъпи към Кадар.

Мечката се бе забавил, защото търсеше някакво оръжие и едва сега се качваше по стълбата към покрива. Извика към Фицдуейн. Само се интересуваше дали е там, но точно това спаси живота на Хюго. Той тъкмо се бе обърнал леко, за да отговори на Мечката и Кадар се претърколи и стреля.

Куршумът одраска бузата му, той залитна назад и се подхлъзна на едно въже. Последвалите изстрели на Палача го накараха да се просне върху чувалите с пясък.

С усилие Кадар се изправи.

С треперещи от болката ръце, той се завъртя леко и стреля към новодошлия. Не улучи, но Мечката, който бе отскочил, за да се предпази, не успя да се прицели отново и стрелата се заби в счупения му крак, малко над коляното. Палачът изпищя от ужасната болка и изпразни отчаяно пълнителя по посока на мъчителя си, но безрезултатно.

Мечката приклекна на стълбата и сложи нова стрела в арбалета.

Ридаещ от болка и отчаяние, Кадар потърси нов пълнител за пистолета си. Такъв нямаше. Тогава си спомни, че при приземяването дрехите му се бяха разпрали и вероятно резервните пълнители бяха паднали от джоба му. Огледа се и видя единия на ръба на покрива. Насочи се към него, но в този момент в гърба му се заби втора стрела. Тя не успя да пробие кевларената му жилетка, но от силата на удара той залитна напред и падна на колене.

Болката, която го прониза, бе толкова свирепа, че той почти обезумя. На челото му изби пот и само благодарение на силната си воля успя да не загуби съзнание. Положи всички усилия да се овладее. Никога през живота си не бе изпитвал толкова много страдание. Писъците му отекнаха в тъмнината, по страните му се стичаха сълзи. Опита се да пропълзи към пълнителя. Виеше от болка.

Мина известно време преди зашеметеният от изстрела Фицдуейн да се окопити. Той се изправи все още замаян и без да осъзнае, че на гърба си има пушка, грабна тежкото въже.

Кадар усети приближаването му, докато зареждаше пистолета. Спусна ударника и се обърна, за да застреля ирландеца.

Въжето изсвистя и перна Палача през лицето, удряйки ръката с пистолета, Фицдуейн се хвърли и сграбчи ръката на Кадар, която отново се бе насочила към него. Изтощен от раните си и почти непоносимата болка Палачът се опита да стреля, но не успя. Фицдуейн го бе хванал така, че ударникът не можеше да изпълни предназначението си. Бавно Хюго отмести дулото встрани от себе си, но бе принуден да махне пръста си от ударника и Кадар стреля отчаяно в нощта.

Фицдуейн изчака докато пистолетът не щракна празен и го удари с глава смазвайки носа му. Докато Палачът се виеше и пищеше от болка, Фицдуейн измъкна ножа си и го заби в стомаха му, порейки вътрешностите му. Ужасяващо стенание изпълни въздуха.

Мечката се приближи с готов за стрелба арбалет и пусна стрелата от упор в изкривеното лице на Палача, което в този момент бе извито настрана. Стрелата проби бузите и изби зъбите му. През тялото му премина конвулсия, но той трескаво продължи да се бори. От устата и раните му потече кръв и слюнка и от гърлото му се чуха ужасни, животински звуци. На Мечката му призля, но той отново зареди оръжието си.

Фицдуейн измъкна ножа си, заби го с всички сили в гърба на Палача и го остави там. После взе въжето завърза го около врата му и ритна гърчещото се тяло през страничния край на площадката. Въжето изсвистя и после се опъна.

Хюго легна на покрива и погледна надолу. На края на въжето, само на около метър от земята висеше и продължаваше да се гърчи смазаното тяло на Палача.

Изправи се внимателно и тръгна надолу по стълбите. Мечката го последва.

Като стигнаха долу, Фицдуейн се обърна и погледна към висящото тяло. Един от рейнджърите освети изкривеното лице. Раните от арбалета кървяха и въпреки нанесените поражения беше съвсем ясно, че това е Палачът. Тялото продължаваше да потреперва.

Фицдуейн погледна Мечката и после отново обърна глава към Палача. Убийствената му ярост бе прекипяла. От отвратителната гледка му призля.

— Трябва да го довършим — каза Мечката.

Ирландецът се поколеба за момент, после си спомни за Руди, Врени и Беат фон Графенлауб, Паулус фон Бек, за цялата болка, за всичките кръвопролития и ужаса, които този човек бе причинил, човекът, който той преди време дори бе харесвал. Спомни си как бе отишъл до „Дрейкър“, за да им каже за случилото се, спомни си попрецъфтялата, но все още привлекателна брюнетка с бабешките очила. Спомни си за картината, която бяха заварили в „Дрейкър“, за окървавеното тяло, чиято ръка все още държеше бабешките очила. Спомни си за Айво и Мъроу, за Томи Кийн и Дик Ноубъл, за жената, която обичаше и която беше ранена. После помисли, че е уморен и че Мечката е прав и че на това трябваше да се сложи край. Вече не го интересуваше защо.

Свали пушката от рамото си и заби четири куршума в Кадар, разкъсвайки тялото му, но оставяйки главата не засегната.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Мисля, че има голяма вероятност да е така — отговори Мечката, внезапно върнал си предпазливостта и швейцарските маниери. — Да — кимна той накрая, — да, съвсем мъртъв е.

Значи най-после всичко свърши. Гледаше Фицдуейн и мислено му се възхищаваше. Поклати глава, разсъждавайки за това какви ли следи оставяше отнемането на човешки живот у този, който го извършваше, независимо от причините за това. После се взе в ръце и погледна отново към останките на Палача. Да върви на майната си. Той наистина заслужаваше да умре. Трябваше да го направят.

Фицдуейн огледа наоколо — нямаше експлозии, нямаше писъци, нямаше изстрели. Между бойниците се движеха рейнджъри. Килмара все още кръжеше в небето. Фицдуейн взе УКВ-то си.

— Още ли си горе?

— Поне така смятам — каза Килмара. — Наистина гледката оттук е чудесна, но човек няма къде да пусне една вода.

— Палачът е мъртъв — каза Фицдуейн.

— Като последния път ли? — попита Килмара и добави: — Или този път лично се погрижи за това.

— Застрелях го, наръгах го с нож, Мечката и той го застреля, обесихме го и сега е все още тук — е или част от него.

— Колко пъти го застреляхте? — попита Килмара просто ей така. Почувства се уморен.

— Защо не слезеш да видиш сам? — каза Фицдуейн.

— Значи му видяхме края.

— Надявам се.

 

 

Дънклийв — 03:00

Фицдуейн и Килмара завършваха обиколката си из останките на замъка, когато полковникът бе извикан от щабквартирата.

Малко куцаше, но иначе се чувстваше добре. Беше изпратил „Оптиката“ да зареди и скочи с парашут. Направи го съвършено, освен факта, че се бе приземил на едно от оръдията и си изкълчи крака.

Непосредствената заплаха бе премахната, но докато не претърсеха острова на светло, нищо не беше сигурно. Изтощените защитници и рейнджърите продължиха да охраняват замъка, но бяха оставили околностите му на мъртвите.

Пристигнаха редовни войскови части и започнаха да издигат временен мост към острова. За всеки случай бяха докарани миномети и артилерия. Към пет сутринта първата войскова част пристигна на острова.

Килмара се забави повече, отколкото очакваха. Като се върна, той седна на един чувал с пясък и в кафето, което един войник му донесе, си наля малко уиски.

— Има една добра и една смешна новина — каза той, — от коя да започна.

— Ти реши — каза Фицдуейн. Седеше на пода облегнат на стената, а за ранената му буза се грижеше един от рейнджърите. Май щеше да му остане белег. Етен дремеше в прегръдките му. — Толкова съм скапан. Никога не съм бил така изморен. Ако това е истинска обсада, тогава хич не съжалявам, че съм пропуснал времето на кръстоносните походи. Представяш ли си този ужас да продължи месеци наред, при температури като в пещ, а ти да носиш толкова метал по себе си, колкото стига да се направи половината купе на една кола, и на всичкото отгоре с нарисуван кръст, че да могат по-лесно да се прицелват. Трябва да са имали ташаци от желязо.

— Или са умирали млади — каза Мечката.

— Започни от добрата — обади се Етен.

— Имаме пленник — някой си Сартауи, един от командирите на бойните части на Палача — каза Килмара, — и е почти цял. Освен това си е развързал езика. Ще можем по-лесно да обясним наличието на всичките тези трупове. Това, което мога да кажа засега е, че ако не беше ти, Хюго, щяхме яката да загазим. Палачът въобще не е възнамерявал да остави някого жив. Всички ученици е трябвало да бъдат убити след плащането на откупа. Една от малките шеги на Палача.

— И каква е смешната новина? — попита Мечката.

— Имаме си гост — каза Килмара. — Пристига с хеликоптер, който кара сам и до един час ще е тук. Ще има и представители на средствата за масова информация.

— Копелето не пропуска шанса да се окичи със слава — каза Фицдуейн, — предполагам, че си се опитал да го отклониш от намерението му.

— Естествено, казах му, че сега не е моментът за такива неща и че островът още не е претърсен изцяло.

— Но той не ти повярва — каза Фицдуейн.

— Не.

— Защо да не го убием? — каза Фицдуейн. — Напоследък все това правя.

— На живо, по телевизията? — възкликна Етен. — Пред всички средства за масова информация? И то, когато съм без грим!?

— Аз ще помогна — каза Мечката, — но за кого всъщност говорим?

— За нашия Таойсийч — каза Фицдуейн, — някой си Джоузеф Патрик Делани, премиер-министъра на тази хубава страна. Първо ни предаде в Конго и оттогава не е спрял да предава страната. Идва, за да раздава целувки и медали на ранените, и най-вече, за да произнесе кратка реч, че самият той го е направил. Той е корумпиран, боклук първа класа и определено не ни е любимец.

— Аха — каза Мечката, — аз пък си мислех, че рейнджърите осигуряват безопасността му.

— Виж, ние сме много объркана страна — каза Килмара. — Май ще се натряскам.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 06:23 часа

Малко след зазоряване беше започнало да вали и раненият, който се бе скрил под останките на саморъчно направения танк, посрещна с облекчение тази промяна във времето. Студеният дъжд успокояваше опърленото му тяло и го скриваше от войниците, които претърсваха острова.

Мъжът не бе ранен в танка, а близо до стените. Един коктейл „Молотов“ бе паднал отгоре му и докато другарите му го угасят, се бе превърнал в жива факла. Когато се върна в съзнание, тези, които го бяха спасили, вече бяха мъртви. Видя телата им, докато пълзеше към танка.

Беше почти стигнал до изстиващите му останки, когато автоматичен откос надупчи краката му и строши костите, изпарявайки всякаква надежда, че може би ще оцелее. Можеше да се предаде, но най-доброто, което щеше да му се случи, бе живот на обезобразен инвалид. Нито имаше къде да се върне, нито при кого. Идеята за бъдеще в лагер за бежанци и то, ако не го застреляха или затвореха, не го привличаше. Щеше да е без пукнат грош. По ирония на съдбата тази мисия трябваше да им донесе достатъчно пари, за да започнат нов живот. И по едно време наистина мислеха, че ще успеят.

Е, такава е била волята на Аллах. Сега единственото, което му оставаше, бе да умре по най-подходящия начин — като отмъсти за другарите си и ги срещне отново в Градините на Рая.

Беше изгубил автомата си, но докато пълзеше към танка, попадна на нещо много по-страховито — гранатомет „RPG-7“. Беше зареден, имаше само един заряд, но той беше сигурен, че повече не са му необходими. Едва ли щеше да има възможност да стреля втори път. Ще бъде по волята на Аллах.

Раненият нагласи оръжието за стрелба и тогава чу звук от приближаващ се хеликоптер. Болките му бяха ужасни, но трябваше да издържи само още няколко секунди.

Обектът влезе в обсега му на действие. Беше много важно да се прицели добре.

Хеликоптерът се канеше да се приземи пред замъка. През телескопичния мерник се виждаше, че вътре има само един човек, но явно беше важна клечка, защото войниците се строиха, а командирът им раздаваше заповеди.

Всички гледаха хеликоптера. Никой не видя дулото на гранатомета, което се подаваше от разбития танк. Хеликоптерът приближи на около седемдесет метра и раненият стреля.

Таойсийч в това време си мислеше за Килмара, как отново, без да иска, щеше да подобри политическата му репутация. И тогава видя как ракетата лети към него. За части от секундата дори си помисли, че това е някакъв салют в негова чест.

Ракетата проби кабината на две места, сякаш за да я проветри. Нямаше експлозия. Фицдуейн, Килмара, Мечката, Етен и другите живи защитници на замъка гледаха невярващо как ракетата мина през кабината на хеликоптера.

Последваха изстрели и раненият се присъедини към другарите си в рая.

Килмара свали бинокъла. Беше видял как ракетата безпрепятствено влезе и излезе от хеликоптера.

— Е, невинаги нещата стават така, както си ги мислим — каза той, докато хеликоптерът доста неуверено се приземяваше. — Май на производствената линия за ракети водката е била повече от колкото трябва — очите му светнаха. — Нека, това ще му е обица на ухото и друг път ще ме слуша, като му говоря. Ама че сутрин, ако денят наистина се познава от сутринта…

— Хе, как го направи — попита Мечката Фицдуейн.

— И то без да си мърдаш устните — добави дьо Гевен.

— Нищо не съм направил — каза Фицдуейн, — макар че много ми се искаше.

— Сигурно е магия — каза дьо Гевен.

— Копелето пак ще влезе, във всички новини — каза Етен.

— Независимо какъв политик е — каза Килмара, — при всички случаи ще има нужда от нови панталони. Е, и неговият ден ще дойде.

Хеликоптерът на телевизията бе пристигнал и очевидно операторите се разкъсваха между желанието да снимат надупчения хеликоптер от близък план и страха, че могат да споделят съдбата на Таойсийч. От всякъде стърчаха обективи. Пилотът на хеликоптера се спусна за малко надолу и после излетя. Фицдуейн нямаше да се учуди, ако от цялото това тресене от него не изпаднеше някой и друг оператор.

— Колко е часът — попита Мечката.

— Около шест и половина — каза Фицдуейн. — Време, когато всички добри ирландци са си в леглата.

— Време за закуска — каза Мечката.

— Типично кърваво по швейцарски — каза Фицдуейн.

* * *

„Ако всеки си гледаше работата — каза Графинята — светът щеше да се върти далеч по-бързо.“

Луис Карол, „Алиса в страната на чудесата“

„Швейцарски Луис Карол просто не може да има.

Врени Ручман, Цюрих, март, 1981“