Виктор О’Райли
Игрите на Палача (27)

Глава осма

близо до замъка на Фицдуейн — 17:55 часа

Водолазите от Фантом бяха провеждали тренировките си в приятно топлите води на Средиземно море. И въпреки че бяха предупредени за това, което ги очаква, ясното небе и палещото слънце, през този съвсем нетипичен за Ирландия ден, ги бяха подмамили и те сметнаха, че ще действат в познати за тях условия. Леденостудените води на Атлантика ги изненадаха неприятно, независимо, че и четиримата бяха с водолазни костюми. Разстоянието, което трябваше да преплуват, не бе малко, студът черпеше бързо силите им и реакциите им се забавиха. „Щяха да се доберат до брега — помисли си Джорджо Масана, командирът на «Фантом» — но щяха да платят висока цена.“

Резервните бутилки, със сгъстен въздух и специалната екипировка бяха натоварени на подводен скутер с акумулаторно захранване, наречен „Морско муле“. Освен товара си „Морското муле“ можеше да дърпа и двама водолази, но първо, акумулаторът щеше да се изтощи бързо и второ, неподвижната поза, в която е дърпаният водолаз, подпомагаше по-бързото изстиване на тялото. Масана разрешаваше на мулето да се качват само по един и то за кратко. Беше му се случвало да се изтощи акумулаторът и знаеше какво е, а екипировката щеше да му трябва, за да проникнат в замъка. Беше изключено да изтеглят мулето на ръка.

Плуваха от „Сабин“, който беше хвърлил котва близо до носа на острова. Колкото повече наближаваха брега, толкова повече водорасли им се изпречваха на пътя. Беше опасно, защото водораслите скриваха подводните скали. Трябваше да действат много внимателно и това ги забави. Маневрирането е морското муле бе трудно и изморително.

Това им струва един човешки живот. Алонсо, също от Сардиния, при това най-добрият плувец в групата, се блъсна с глава в една покрита с водорасли скала, когато подводното течение увлече скутера. Нямаше звук, кръвта беше малко, но черепът на единствения човек, който Масана наистина обичаше, се пръсна. Оставиха го да се носи сред водата. Течението продължи да го хвърля срещу скалите и превърна главата му в безформена маса.

Излязоха на брега, на покритите с водорасли скали. Почти незабележими в черните си водолазни костюми, те си отдъхнаха за няколко минути. Докато събираше сили, Масана се чудеше, защо бе необходима атака откъм морето, при това осъществена от специално подготвен екип, когато мишената бяха трима-четирима невъоръжени души, които дори не очакваха, че ще ги нападнат. Бяха го предупредили, че вероятно в замъка ще са някой си Хюго Фицдуейн и двама души, които работеха за него. От „Дрейкър“ им бяха съобщили, че може да има и гости. Масана смяташе, че за унищожаването на обитателите на замъка не бе необходимо да пращат такъв специализиран екип като него и хората му. Не си струваше заради тях да изгуби Алонсо. Внезапно изпита силна омраза към Кадар, но после обучението си каза думата. Даде сигнал на двамата си придружители да започват. Те разопаковаха специалната екипировка.

Трите гумирани въжета с абордажни куки изсвистяха, изстреляни от задвижваните с въглероден двуокис пистолети и се опънаха, застопорени здраво. Масана и другият водолаз започнаха да се изкачват. Третият оглеждаше бойниците и главната кула готов да стреля моментално, ако се появи някой.

Видя как Масана стигна до горния край на стената и изчезна между два зъбера, последван от втория водолаз. Една ръка му махна. Сега първите двама трябваше да го прикриват и той прибра „Инграм“-а и започна да се изкачва.

Докато се катереше, си припомни всички убийства, които бе извършвал и предчувстваше тръпката от предстоящото клане. Нямаше нищо по-вълнуващо от отнемането на човешки живот. Стигна до зъберите и се качи между два от тях. Посегна да извади „Инграм“-а и се огледа.

От лявата страна, в локва от кръв, лежаха Масана и другият водолаз, а над тях се бе надвесил човек с рибарски дрехи и окървавен меч в ръце. Третият водолаз осъзна твърде късно, че ръката, която му бе махнала да се качва бе в тъмно кафяво, а не в черно. Тъкмо се готвеше да стреля, когато една алебарда прониза гърдите му.

Мечката погледна мъртвия водолаз:

— Има ли още? — попита той Ноубъл.

Ноубъл все още стискаше кървавата катана — меч на японски самурай, взет от колекцията на Фицдуейн, впечатлен от лекотата, с която меча убиваше.

— За сега не — каза той.

Мечката застъпи с крак мъртвия водолаз и измъкна алебардата. Доста се потруди — беше я забил с всичка сила. Пое си дъх и каза:

— Долу има нещо интересно. Ще ми се да го проверим, но е по-добре да изчакаме да се върнат другите.

Ноубъл кимна в знак на съгласие. Той гледаше като омагьосан изцапаните си с кръв ръце.

— Години наред съм бил в отдела за борба с тероризма — каза той, — но всичко бе само на теория. Доклади, документи, съвещания, семинари — но нищо не може да те подготви за това — махна към трите трупа.

— Щяха да те убият, ако се бе поколебал дори за секунда — каза Мечката. — Повярвай ми.

— Вярвам ти.

Мечката погледна в посока към „Дрейкър“.

— Как ли се справят Фицдуейн и другите?

 

 

на борда на кораба „САБИН“ — 18:06 часа

Кадар стоеше на летния мостик, откъдето най-добре се виждаше всичко и наблюдаваше самолета с мощния военен бинокъл. Самолетът се виждаше, но още не се чуваше. Едва като наближи, го разпозна — беше „Айландър“-а с Фантом-въздух на борда.

Зийгъл, радистът, който беше с преносимата руска военна радиостанция, потвърди:

— Фантом-въздух докладваха, сър. Казват, че мостът е взривен. Очевидно екипът, отговорен за моста, е потеглил към „Дрейкър“, според указанията. Питат дали да се приземяват.

— Има ли новини от Фантом-море?

— Обадиха се, че са в подножието на замъка, но оттогава не са се обаждали. Не се чуваха добре. Може би стените на замъка са затруднили още повече трансмисията.

Отговорът на радиста не обезпокои Кадар. Превземането на замъка на Фицдуейн бе от второстепенно значение. Главното бе да сложат ръка на „Дрейкър“ и заложниците. Щом поемеше контрол над тях, всичко останало бе въпрос на време.

— Има ли новини от „Дрейкър“?

Зийгъл сложи слушалките и наведе глава, за да се съсредоточи. Жестът му напомни на Кадар, че колкото и съвършен да беше планът му, очевидно бе грешка да приеме съветско радиооборудване за свръзка между отделните бойни части. Преносимата радиостанция на Зийгъл бе достатъчно мощна, но УКВ-тата, които използваха бойните части, бяха слаби. За щастие, когато се разположеха в „Дрейкър“, това вече нямаше да има значение. За осъществяване на връзката с властите щеше да използва японската радиостанция на кораба. Този пропуск го дразнеше, но не беше сериозен.

Зийгъл вдигна глава:

— В „Дрейкър“ всичко е под контрол. Водачът на Жертвоприносителите съобщи, че няма жертви от тяхна страна. Всички от охраната са мъртви. Наложило се да убият двама от преподавателите. Останалите, заедно с учениците, са под наблюдение в актовата зала. Преминават към следващия етап.

Кадар си отдъхна вътрешно, но лицето му остана безизразно. Решението му да използва съзаклятническата група на учениците, бе дало отлични резултати. Охраната въобще не е очаквала нападение отвътре.

Кадар смяташе, че една силна група като неговата би могла да превземе „Дрейкър“ и без помощ отвътре, но рисковете щяха да са много по-големи. При това положение, училището можеше да извика помощ и тогава слабостите на атака от морето щяха да се окажат фатални за операцията. При слизането си от кораба терористите щяха да бъдат безсилни дори пред една малка група, разположена на скалите, а още по-трудно щеше да бъде и изкачването им по тунела от кея до училището. При положение, че ги посрещнеше въоръжена съпротива, докато се изкачват към училището, в най-добрия случай, щяха да дадат много жертви.

От друга страна обаче подходът откъм морето имаше предимството, че така на острова можеше да бъде закарана голяма бойна група, а с използването на Жертвоприносителите, подпомогнати от Фантом-въздух, рисковете бяха избягнати.

Зийгъл го гледаше.

— Предай поздравленията ми на водача на Жертвоприносителите — каза Кадар. — Накарай го да потвърди сигурността на горния край на тунела. Кажи на Фантом-въздух да огледат внимателно наоколо и след десет минути да кацнат.

Зийгъл предаде нарежданията. Кадар видя как „Айландър“-а направи завой и от височина около триста метра започна бавно да обхожда острова.

— Разузнаването никога не е излишно — каза си Кадар.

— Тунелът от кея до училището е обезопасен — съобщи Зийгъл, но на пост има само един човек. Един има и пред главния вход, а останалите четирима, начело с водача на Жертвоприносителите, охраняват заложниците. Молбата му е да му изпратите помощ, колкото може по-бързо.

В този момент, опиянен от постигнатото, Кадар даде заповед за приземяване. При подадения сигнал терористите от кораба, които бяха на бойна нога вече няколко часа, спуснаха надуваемите лодки и се насочиха към брега.

Кадар ги последва заедно със Зийгъл и личния си телохранител. Като пристанаха, на кея пристигна съобщение, че облечена в черните бойни дрехи на Фантом-море фигура е махнала с ръка от главната кула на замъка на Фицдуейн. Забелязани били и няколко тела.

Е, поне Фицдуейн си бе получил заслуженото. Новината го изпълни с облекчение. Фицдуейн имаше неприятния навик да се появява в най-неподходящия момент. Смъртта му беше добро предзнаменование за изхода на операцията.

 

 

пътят към училището „Дрейкър“ — 18:06 часа

Фицдуейн устоя на изкушението да натисне газта до дупка. Високата скорост щеше да породи подозрения, а и пътят бе доста разбит.

Сега вече някои елементи от плана на Палача започваха да му стават ясни. Като размисли, осъзна, че ударът най-вероятно е планиран за времето след като автобусът с отиващия си персонал напуснеше острова. Значи, би трябвало в този момент да се приближават до училището. Тревожеше го въпросът, дали Палачът е използвал Жертвоприносителите, както подозираше.

Хенсен лежеше по гръб притиснат между Мъроу и вратата на волвото. Държеше големия лък на дьо Гевен, а между коленете му беше „АК-47“, който откриха във фургона.

Погледна през задното стъкло:

— Имаме си компания. Някакъв малък двумоторен самолет. Може би са добрите — каза той с надежда в гласа.

— Не бих се обзаложил — каза Фицдуейн. — Като се има предвид времето, по-скоро ми се струва, че ако не си отваряме очите на четири, ще попаднем между чука и наковалнята. Мислиш ли, че се кани да каца?

— По дяволите — извика Хенсен. Волвото бе влязло в една дупка и автоматът го удари в слабините.

Фицдуейн обърна глава и видя какво се е случило.

— Там и се държи оръжие?

— Много смешно! — каза Хенсен кисело, търкайки удареното място. — Май се накланя за завой. Струва ми се, че ще продължи да кръжи, докато не се махнем оттук. Ако ще каца, сигурно му заемаме пистата.

Фицдуейн бе вперил очи в пътя пред себе си. Най-сетне училището се виждаше. До главния вход имаше някой.

— Познавам всички от охраната — каза той, — ако видим поне един от тях, може би все още ще можем да успеем, преди да е станало късно. А ако не — той хвърли поглед към дьо Гевен, — тогава ти си на ход. Можеш ли да го направиш от осемдесет метра?

— Съвсем скоро ще разберем — дьо Гевен беше сложил наметалото за глава, каквито носеха арабите. Фицдуейн също — бяха ги намерили в колата на саботьорите. Французинът бе спокоен и съсредоточен, а в ръцете му имаше тежка ловна стрела.

Човекът с животинската маска до входа им махна с лявата си ръка. В дясната държеше „Узи“. Фицдуейн направи завой и спря. Задницата на колата бе на седемдесет и пет метра от маскирания.

 

 

училището „Дрейкър“ — 18:09 часа

Успяха, наистина успяха, мислеше си маскираният на пост пред главния вход. Баща му бе испански промишлен магнат, който бе натрупал богатството си при режима на Франко, но сега гледаше да не се показва много-много. Напоследък прекарваше все повече време в Южна Америка, преследвайки различните си бизнес цели, а и жени. По-малкият му син, Карлос, го бе разочаровал. На момчето му липсваше реализмът, с който да оцелее в този свят. Честно казано, той се срамуваше от него. Спасителният вариант се оказа училището „Дрейкър“. Можеше да го прати там, докато не измисли нещо. Но бащата не се задълбочи да мисли от сега какво може да се направи. Решаваше повечето проблеми на принципа: „Далеч от очи, далеч от сърце“.

Омразата, която Карлос хранеше към баща си, отвори рана в сърцето му. Едва когато се присъедини към Жертвоприносителите, раната спря да кърви и той се почувства силен, придоби самочувствие, което до тогава очевидно му бе липсвало. Учуди се на дързостта си. Само преди минута бе убил две човешки същества с цианид. Сега чакаше саботьорите от Фантом, които трябваше да взривят моста. Не ги познаваше, но знаеше марката и номера на колата, както и приблизителното време на пристигането им.

Волвото спря на разстояние удобно за стрелба, сякаш се бе блъснало в камък или нещо се бе повредило. Може би бяха спукали гума. Вдигна палец, за да покаже, че са превзели успешно училището и тръгна напред да помогне.

Двамата пътници слязоха от колата и шофьорът ядно ритна задната лява гума. Другият отвори задните врати и надникна вътре. На Карлос му се стори, че вижда върха на лост за гуми. Разкъсваше се между желанието да отиде да помогне и заповедта да стои на поста си. Сложи ръце на устата си и извика, че има заповед да не се отдалечава.

Мъжът, който тършуваше отзад, направи крачка встрани и Карлос видя, че той държеше в ръцете си нещо, което сякаш бе насочено към него. Тъй като очакваше да види лост или резервно колело, в първия момент не повярва на очите си. Когато стрелата се заби в гръдния му кош, той все още не можеше да разбере какво означава всичко това. Излетя и втора стрела и се заби в корема му. Той се свлече, без да гъкне. Последната му мисъл преди да умре бе, че внезапно се бе застудило.

 

 

училището „Дрейкър“ — 18:10 часа

Като видя резултата от действията си, дьо Гевен изгуби ума и дума. Беше побелял като платно и стоеше като вкаменен. Фицдуейн измъкна лъка от ръцете му и го хвърли отзад във волвото, после натика дьо Гевен в колата и тръшна вратата. Скочи на мястото си, натисна рязко газта и профуча през главния вход на училището.

В двора нямаше никой. Видя няколко коли с вдигнати капаци и повредени двигатели.

— Действайте мълниеносно — каза той.

Мъроу, който най-добре познаваше разположението вътре в сградата, махна на Андреас да го последва. Двамата притичаха до задната страна на училището там, където излизаше тунелът откъм пристана. Мъроу държеше „SA-80“, превключена на автоматична стрелба, а на гръб бе преметнал снайпера си. Андреас носеше „Ремингтона“ на Фицдуейн и гранатомета, който тежеше доста и на човек му трябваше да се поупражнява, за да може да го насочва правилно, но за близък бой беше направо опустошително оръжие.

Единствената им надежда бе, че нападателите още не са излезли от тунела. Само тук можеха да удържат на по-силния противник. Беше им наредено да не стрелят, докато Фицдуейн не обезопаси залата, където трябваше да са учениците. „Засега изненадата е на наша страна, но ако не успеем да го направим от първия път, въобще няма да успеем — бе казал той“.

Като видя, че тунелът е празен, Мъроу почувства как стомахът му се сви. Беше на петнадесет метра от изхода му, когато забеляза, че оттам излизат двама души с черни маски на главите. Просна се на земята и въздухът се разцепи от автоматичния огън на „Калашников“. Чуха се и два последователни изстрела от „Ремингтон“-а на Андреас. Откъм тунела, който сякаш за секунда се бе изпълнил с хора, им отговори дъжд от куршуми.

Мъроу все още лежеше на земята, противниковият огън бе твърде масиран, за да се опита да се премести. Една граната разби големия варел с вода за градината до него и върху му се изсипа цял водопад. Разбра, че бяха закъснели, вече не можеха да удържат тунела.

Усети, че някой го дърпа за краката и той се плъзна заднешком по посипаната с чакъл пътека. Един глас с чуждестранен акцент му каза да спре, да се прави на идиот, а да се бие. Удариха го дребни камъчета и пръстта, където беше преди секунда, се разхвърча от картечния откос. Като стигнаха до задната страна на оранжерията, Андреас пусна краката му и спря да си поеме дъх:

— Стори ми се, че направо се беше залепил там.

— Така си беше — каза Мъроу.

Огънят откъм тунела намаля и оттам изскочиха четирима терористи. Мъроу, който вече се бе овладял, свали двама, а Андреас застреля трети с „Ремингтон“-а. Четвъртият терорист се просна на земята. Откъм тунела стрелбата отново се усили и всеки момент оттам щяха да изскочат още терористи. Бяха твърде много, за да бъдат спрени. Сега вече всичко бе въпрос на време.

— Мисля, че вече свършихме с изненадите — каза Андреас.

— Може би — каза Мъроу и се опита да си спомни разположението на градината и тунела. Трябваше да има начин, да спечелят малко време.

 

 

училището „Дрейкър“ — 18:13 часа

Фицдуейн, дьо Гевен, Хенсен и Джудит влязоха в училището и се насочиха към актовата зала.

Джудит бе изтичала до убития пазач и бе прибрала „Узи“-то и резервните пълнители. Очите й светнаха като видя израелския автомат. Беше се научила да стреля, преди да се научи да готви или шие и още като момиче бе много добра. Настигна другите по коридора към залата.

Фицдуейн им бе казал това, което си спомняше за вътрешното разположение от последното си идване в „Дрейкър“. Не че познаваше цялото училище, но още помнеше главните помещения. В единия край на актовата зала беше сцената, а в другия имаше Г-образен балкон като в театър. Главният вход бе отдясно на сцената. В залата имаше места за около двеста и петдесет човека. На страната на балкона, през прозорците се виждаше част от задния двор. Молеше се Мъроу и Андреас да не попаднат на прицела на някой скрил се до прозорците. Беше забравил да им каже за тази опасност. От другата страна на сцената имаше втора врата точно срещу главния вход. Доколкото си спомняше, в дъното на залата нямаше изход, а само стълби към балкона, откъдето вече можеше да се стигне направо на втория етаж.

Предполагаше, че ще си имат работа с не повече от шест Жертвоприносители, които вероятно щяха да са заели позиции от двете страни на сцената и на балкона.

Посочи една врата малко по-надолу по коридора и се обърна към Хенсен и Джудит:

— Онази врата там. Има вита стълба за балкона. Качете се и щом ме видите в залата, действайте. Помнете, трябва светкавично да обезвредите постовете, защото в противен случай ще настане паника и може много да пострадат — двамата кимнаха и изчезнаха зад вратата.

Фицдуейн и дьо Гевен застанаха отстрани на главния вход. Дьо Гевен се беше посъвзел, даже цвета на лицето му се беше върнал. Откъм задния двор на училището екна стрелба, Фицдуейн с „Броунинг“ в ръка кимна на дьо Гевен. Едновременно те блъснаха вратите, събаряйки поста, който се бе облегнал на тях, на земята. На средата на сцената един от Жертвоприносителите тъкмо отправяше заплахи към учениците. При отварянето на вратата той обърна пистолета си към натрапниците и в този момент един куршум от пушката на Фицдуейн прекрати земния му път. Фицдуейн стреля още веднъж, този път срещу поста до отсрещната врата, а дьо Гевен се завъртя и простреля падналия на земята пазач.

Джудит първа изкачи стълбите. Стрелбата от задния двор се чу, тъкмо когато тя открехваше вратата на балкона, за да види какво е положението. Един от Жертвоприносителите, който стоеше по средата, се втурна към прозорците, за да види какво става. Когато долу Фицдуейн стреля, той се обърна разтревожен и за части от секундата се поколеба накъде да тръгне. Докато все още се чудеше, Джудит стреля три пъти в тялото му. Като видя, че продължава да стои изправен, Хенсен пусна един откос от автомата си, превръщайки главата на Жертвоприносителя в кървав фонтан. Тялото се свлече върху парапета и кръвта на убития потече по стоящите долу ученици.

Отвън стрелбата се усили.

Учениците в залата гледаха уплашено своите избавители. Много от тях все още стояха с вдигнати на главата ръце. Просто не успяха веднага да възприемат новото положение. Бяха все още в шок от това, което им се бе случило. Телата на мъртвите преподаватели лежаха под сцената, където бяха паднали след екзекуцията. Подът се хлъзгаше, а в залата се носеше миризмата на кръв, пот и страх.

Фицдуейн погледна телата и сякаш нещо му прищрака. Едното беше тяло на висока и слаба жена, простреляна в гърдите. На лицето й все още бе изписан ужасът, който е изпитвала в последните си мигове. Едната ръка стискаше кръгли бабешки очила. Лежеше в локва от собствената си кръв.

 

 

училището „Дрейкър“ — 18:17 часа

Кадар стоеше на кея вбесен. По-голямата част от бойците му се бяха изтеглили от тунела, оставяйки само една група, която да направи пробива. Не знаеха кой им оказваше съпротива, но от стрелбата, която се чуваше, ставаше ясно, че не са много. Но дори и малко на брой, бяха заели ключовата позиция.

Нямаше намерение да остави хората си в тунела, където можеха да бъдат най-лесно избити. Щеше да отложи атаката и да мине в гръб на противника. Вече нямаше връзка с Жертвоприносителите, значи по някакъв начин му бяха отнели този коз. Опита се да се свърже с Фантом-море, които бяха в замъка на Фицдуейн, но не се получи връзка. В мозъка му се загнезди съмнение, но той го потисна. Специално обучените катерачи започнаха да превземат скалите. Скоро, съвсем скоро, щеше да се справи с това неприятно положение.

Беше доволен, че нареди да взривят моста. Жертвите просто нямаше къде да отидат. Всичко бе въпрос на време. Нареди на Фантом-въздух да отложи кацането, докато не направят пробива.

С кого ли пък си има работа сега? Кадар мрачно крачеше напред-назад. Над него се чу уплашен вик, той вдигна глава и видя как един от катерачите се подхлъзна и увисна само на пръсти. Кадар почти изпита съжаление, че той все пак успя да стъпи на сигурно. Атаката на скалите продължи.

 

 

училището „Дрейкър“ — 18:17 часа

Много от учениците познаваха Фицдуейн по физиономия, тъй като често го бяха виждали да обикаля из острова. Това промени положението. Поуспокоени от присъствието на познат човек, който знаеше какво прави, освободените заложници излязоха на бегом от училището и поеха към замъка на Фицдуейн. Придружени от дьо Гевен, те трябваше да извървят два километра на открито, което никак не се нравеше на Фицдуейн. Но бяха млади, в добра форма от ежедневните тренировки и просто нямаше друг избор. Терористите вероятно познаваха плана на училището, освен това беше твърде голямо и разпръснато, за да може да бъде организирана ефективна защита. Дънклийв, замъкът на Фицдуейн, беше единствената им надежда. Само там имаха шансове срещу терористите.

Летейки на височина триста метра, двамата пилоти на „Айландър“-а забелязаха раздвижването и потърсиха Кадар за по-нататъшни инструкции. Няколко секунди по-късно те направиха завой и започнаха да оглеждат пътя, който делеше бягащите ученици от замъка на Фицдуейн. Мястото, където бяха кацнали предния път, остана зад гърба на учениците и на пилота не му оставаше нищо друго, освен да се опита да се приземи на терен, който не познаваше. „Айландър“-а беше здрав самолет, пригоден специално за експлоатация при тежки условия и пилотът вярваше, че ще го приземи успешно. Никак обаче не беше сигурен дали ще успее да излети след това, но знаеше, че е по-добре да не спори с началника. Затегна още повече колана си и започна спускане.

Фицдуейн и Джудит вече бяха заели позиция на втория етаж, откъдето имаше добра видимост към задния двор и изхода на тунела откъм кея. Разбра къде се крият Мъроу и Андреас, проследявайки стрелбата им. Оранжерията, където бяха намерили подслон, представляваше водопад от чупещо се стъкло. „Дано да се опазят от натрошените стъкла — мислеше си той. Защо точно там бяха решили да търсят прикритие, когато имаше по-удобни за тази цел места“.

Трийсетина метра встрани една фигура с маскировъчни дрехи пълзеше към задната страна на оранжерията. Явно Андреас и Мъроу не виждаха това. Човекът в маскировъчните дрехи спря и извади два цилиндрични предмета от торбата, която бе на колана му. На Фицдуейн му се стори, че чува как иглата на първата граната бе изтеглена и хвърлена настрана. Той грабна УКВ-то и се опита да се свърже с Мъроу. Терористът се изправи и замахна, за да метне гранатата, Фицдуейн пусна УКВ-то и вдигна пушката. Спусъкът изщрака на празно.

Три последователни куршума от „Узи“-то на Джудит уцелиха терориста в главата. Той се претърколи напред, гранатата се изплъзна от ръката му и се спря под една строителна количка. Веднага след експлозията Фицдуейн вдигна глава и видя как количката полетя във въздуха и с плясък се приземи в едно декоративно езерце със златни рибки, които изхвърчаха от водата и паднаха на камъните около езерото.

Джудит пускаше единични изстрели в изхода на тунела. Фицдуейн се свърза с Мъроу.

— Добре ли сте?

— Не сме ударени — каза Мъроу, — макар че сме изпонарязани от стъклата. Не можем да се измъкнем. Ония в тунела са твърде много.

— Използвахте ли гранатомета?

— Не още. Не можем да се прицелим от засипващия ни огън.

— Отдясно на изхода на тунела има резервоар с бензин — каза Фицдуейн. — За безопасност е покрит с пясък и бетон от всички страни. Една тръба тръгва от него и минава през тунела чак до кея.

— Сещам се — каза Мъроу, — оня безформен купол отдясно на тунела.

— Точно така — каза Фицдуейн, — кажи на Андреас да потърси заряди „М433 HEDP“.

Настъпи тишина. Джудит се обърна към Фицдуейн:

— Засега не им позволявам да действат, но скоро ще ми свършат патроните — тя вдигна два пълнителя — останаха само тези — стреля отново и сложи предпоследния пълнител.

— Намерихме четири такива заряда — обади се Мъроу, — има и някакви „М397“ и „М576“.

— Заредете с два от „397“ — каза Фицдуейн — и после сложете четирите „HEDP“.

След кратка пауза Мъроу докладва:

— Готово.

В този момент от тунела изскочи един човек с граната в ръка. Фицдуейн и Джудит стреляха едновременно. Човекът се препъна, но с последни сили хвърли гранатата. Безпомощно видяха как тя падна в оранжерията. Избликна силна кафява струя и заля всичко наоколо.

— По дяволите — каза Мъроу, — гранатата падна в някакъв течен тор. Сега целите сме окъпани с него.

— Това ще ви е обица на ухото — каза Фицдуейн, — само глупак би се скрил в оранжерия.

— Давай нататък — обади се Джудит. Фицдуейн се усмихна. Джудит имаше типично швейцарско чувство за хумор и умение за стрелба.

— Мъроу, при подадена команда изстреляйте двата „397“ в тунела, а останалите четири в резервоара. И ако улучите, тичайте през глава към главния вход, ще ви чакаме там.

— А ако нищо не стане? — измърмори Мъроу под носа си.

— Готова ли си? — попита Фицдуейн.

— Да — отговори Джудит.

— Огън!

Стреляха едновременно, Фицдуейн забеляза, че в оранжерията има някакво раздвижване — Мъроу стреляше с автомата.

При масирания противников огън терористите потърсиха прикритие и стрелбата откъм тунела намаля. Андреас се показа с гранатомет в ръце. Прикриващият го огън намаля, защото Джудит бе свършила патроните, а Фицдуейн презареждаше. Терористите от тунела надигнаха глави.

Андреас изстреля първите две гранати в тунела, те се удариха на пода и възпламененият взрив ги изхвърли нагоре във въздуха на височината на човешки бой. Из тунела се разлетяха шрапнели и проехтяха писъци. Обърна гранатомета към бензиновия резервоар и изстреля четирите „М433“ за две секунди, след което се втурна с всички сили в обратната посока, следван от Мъроу.

Първите две гранати бяха отчасти погълнати от предпазната стена от бетон и пясък, която се разлетя на парчета. Другите две гранати избухнаха в самия резервоар, но бензинът не пламна веднага.

Изля се в тунела и се подпали от нажежена до червено част от граната. От гърлото на тунела изскочи огнена топка, която погълна оранжерията, където само преди секунди бяха Андреас и Мъроу.

От тунела се чуваше само пукота на пламъците. Изви се черен дим. От другата страна на тунела, залепнал до стената Кадар почувства дъха на дракона. Хората в тунела бяха мъртви, но повечето се бяха изтеглили преди експлозията.

Катерачите наближаваха върха на скалата.

 

 

по пътя към замъка на Фицдуейн — 18:25 часа

Пилотът на „Айландър“-а отмести поглед от тичащите насреща му ученици. Вече не бягаха в пакет, а се бяха разпрострели на около стотина метра ширина. Изчисли, че ще успее да кацне и спре на около двеста метра пред челната редица, като по този начин щеше да осигури време за бойците от Фантом-въздух да заемат позиции.

Усети, че колелата докосват земята. Видя как отпред бягащите се разцепиха на две и по средата изскочи едно волво, което се насочи право към самолета. Той яростно натисна спирачките — волвото бе съкратило рязко спирачния му пробег. Опита се да си представи последствията от челен сблъсък при обща скорост над сто и петдесет километра в час. Знаеше, че каквито и да бяха те, участниците вече нямаше да се интересуват от нищо.

Погледна зелената мочурлива земя вляво от пътя, после волвото. Сблъсъкът отстоеше само на няколко секунди във времето. Решителността му се стопи. По-добре страхлив, отколкото мъртъв, помисли си той и изви самолета към зеленината встрани от пътя.

Виждайки, че куража на шофьора се изпарява секунда след неговия, той се почувства удовлетворен. Радостта му обаче не трая дълго. Оказа се, че яркозелената трева е просто тресавище и самолетът, с целия Фантом-въздух потъна в четири метра дълбока кафеникава вода.

— Дотук добре — каза Фицдуейн, гледайки мехурчетата по зеленикавата повърхност, — винаги е по-лесно да играеш на собствен терен.

Бегачите профучаха край него и той махна по посока на замъка. Дьо Гевен и Хенсен спряха до волвото, задъхани.

— Ти си абсолютно смахнат — изпъхтя дьо Гевен, облян в пот.

— Смахнат, но постига резултати — поправи го Хенсен.

Фицдуейн се ухили, отвори задните врати на фургона и каза:

— Искате ли да ви закарам?

 

 

островът на Фицдуейн — 18:45 часа

Когато първият от катерачите се изкачи на скалата, металната решетка затвори с трясък главния вход на замъка. Надолу по пътя, кални следи сочеха мястото, където двама от оцелелите от Фантом-въздух се бяха измъкнали от тинята и се бяха отправили към училището. Никой от тях не искаше да се явява пред очите на Кадар, но просто нямаше къде другаде да отидат.