Виктор О’Райли
Игрите на Палача (16)

Петнадесета глава

Когато си тръгнаха от механата, навън се беше стъмнило. Средновековният Берн нощем имаше неповторима атмосфера. Слабо осветени улици и странични проходи, потънали в мрак арки, приглушени стъпки, островчета на топлина и светлина от кафенетата — всичко това създаваше илюзия за тайнственост, сякаш времето бе спряло, а понякога, късно нощем, когато по улиците вече не се срещаха хора, в мрака се таеше заплаха.

Поеха по познатия вече маршрут покрай часовниковата кула. Ресторантът на Лорендзини се намираше малко встрани от пресечната точка на „Марктгасе“ и „Амптхаусгасе“. Беше на първия етаж. Вътре ги посрещна глъч и мирис на вкусна италианска храна и вино.

Очите на Мечката светнаха. Приветстваха го като отдавна изгубен син или по-скоро като отдавна изгубен изгладнял син. Прегръдки, поздрави, бърза размяна на реплики на италиански и те се озоваха настанени на една маса, с меню в ръка и с пълни с вино чаши. На Фицдуейн му се стори, че всичко стана буквално за секунди.

— Ох — изпъшка Мечката като разгледа менюто. — Толкова много неща за ядене, а времето ни е ограничено — помисли малко, челото му се набръчка от напрежение какво точно да избере. Накрая се пребори със себе си и поръча доста скромна, дори оскъдна вечеря — antipasto misto allitaliana като ордьовър, pailladre di vitello con broccoli al limone за поддържане на формата и само по половинка литър Chianti за всеки като десерт, а за завършек — кафе.

Фицдуейн бе озадачен:

— Очевидно не си на диета.

— Разбира се, че не съм — през лицето му премина тъга. — Работата е там, че храната в големи количества замъглява разсъдъка, а ние с теб имаме още неща за обмисляне. За какво говорех последно?

— За тероризма и Швейцария — каза Фицдуейн. — Ако не се броят разсъжденията ти по въпроса.

— А, да. Това, което искам да кажа, е, че тук, в Швейцария, пред нас не стои така остро проблемът за тероризма или най-малкото, че няма такива загуби от терористични акции, както например в Щатите. Има един-два инцидента, но те са по-скоро изключение, отколкото правило.

— Ако съм те разбрал правилно — поде Фицдуейн, — това, което искаш да ми кажеш, е, че тук не само няма терористична дейност, а и когато я има, тя винаги е насочена към някой или нещо извън страната.

Мечката кимна:

— В никакъв случай не искам да прозвучи, като че ли малкото инциденти от такъв характер са всичко, което терористите си позволяват. Не, мисълта ми е друга, според мен Швейцария играе почти същата роля в тероризма като световно явление, каквато има по отношение на банковото дело и световните процеси, с тази разлика, че в случая тя е неумишлена и в голямата си част е дело на чужденци. Говоря за ролята ни на банкер, на главно управление, център за свръзка, посредник и убежище. Поне по отношение на това смятам, че тук се развива обширна терористична дейност. Може би трябва да отделим повече време на детективската работа, а не само на обучението по стрелба, защото в противен случай рано или късно на някой терорист ще му писне да ходи насам-натам и страната ще потъне в кръв.

— А какво ще кажеш за младежкото движение?

— Всеки разочарован младеж става лесна плячка — каза Мечката. — Виждал съм много такива в отдела за наркотици. Но да се твърди, че младежкото движение е терористична групировка в зачатък е вече пресилено. Повечето от децата, които излизат на демонстрации, когато всичко свърши, се връщат в къщи при мама и татко и преди да си легнат, вечерят кротко със семействата си.

Фицдуейн се засмя и Мечката смекчи тона. Поръча piattino di formaggio italiano, пренебрегвайки сирена като „Торгондзола“, „Таледжо“, „фонтина“ и „Бел паезе“.

— Ще ти кажа и друго — продължи той, — лично аз мисля, че малко хора са наясно с това, какво всъщност представлява тероризмът. Повечето си мислят, че това са група фанатици, борещи се заради някакви идеали. Или, другояче казано, каквито и да са методите им, те служат на някаква благородна и чиста кауза, или поне е такава за самите терористи. Това може и да важи за някои от тях, но за мен целта на всички е съвсем ясна и прозаична — пари.

— Тоест, според теб, голяма част от така наречените терористични акции са всъщност чиста проба престъпления единствено за собствена изгода.

— „Единствено“ май е доста силно казано — уточни Мечката. — Аз смятам, че става дума за преплитане на емоциите. Ти, например, имаш ли някаква представа за това колко пари може да си докара един терорист? Това е най-бързият и освободен от данъци начин, по който можеш да спечелиш милиони долари.

— И един от най-опасните.

— Не съм убеден — каза Мечката. — Ако разгледаш списъка на инцидентите, където са замесени пари — пари за каузата — добави саркастично той, — ще се изненадаш колко често терористите минават между капките. След отвличането на Ямани и другите министри от ОПЕК, Карлос е получил премия от два милиона долара от Кадафи, без да се смяташ другите приходи от акцията. Една по-малка терористична група получава по пет милиона годишно от Кадафи, но това е нищо в сравнение с парите, които терористите получават като откупи за отвличания.

И понеже жертвите са смъртно уплашени, почти няма изтичане на информация. Да вземем все пак дейността на НРА — Народната революционна армия на Аржентина. От отвличането на един от директорите на „Фиат“ прибраха един милион долара; два милиона взеха, за да освободят Чарлс Локуд, англичанин, който работел за Акроу Стийл; още три милиона за Джон Р. Томпсън, президент на местния филиал на „Файърстоун Тайърс“; платиха им над четиринадесет милиона за Виктор Самюелсън, директор на „Ексон“. Чуй и това — през 1975 една друга аржентинска терористична група — „Монтонеро“ получила шестдесет милиона в брой, плюс храна и дрехи за още един милион в замяна на двамата сина на Джордж Борн, председател на финансовата групировка „Джордж и Борн“.

— Шейсет милиона долара! — възкликна Фицдуейн.

— Ни повече, ни по-малко — каза Мечката. — Трудно е за вярване. И при това говоря само за случаите, за които знаем. Бог знае колко стотици милиони годишно плащат тайно фирми и богаташи — като откуп или за да се спасят от отвличане, тоест като вид защита.

Тероризмът си е чиста проба бизнес. Отвличанията, бомбените атентати и убийствата, за които се съобщава в пресата, поддържат страха и напрежението. Това, ако щеш, формира и бюджета на терористите и отваря път за по-сериозната работа — извличането на суми зад кулисите. Нещо като върха на айсберга — това, което не се вижда, е десетократно повече. Тероризмът е една десета широко разпространявани съобщения и девет десети изнудване и насилие, с печалба, от която „Уол Стрийт“ би се засрамил.

— Знаеш ли — каза Фицдуейн, — от статистиката за терористичните акции в Ирландия става ясно, че тук, в Швейцария, проблемът с тероризма не стои поне по отношение на насилието. През последното десетилетие е имало само няколко инцидента и то без особено значение. За същото време в Северна Ирландия са убити над две хиляди човека, десетки хиляди са били ранени, а материалните щети възлизат на стотици милиони.

— Това не е тероризъм както го разбираме тук — каза Мечката, — това е война.

* * *

Градът спеше. Кафенетата и ресторантите бяха затворени. Прозорците тъмнееха. По улиците нямаше хора, само от време на време някоя кола нарушаваше спокойната нощ.

Фицдуейн се облегна на перилата на моста „Кирхенфелд“ и запали последната си пура. Трябваше да запише някои нови неща, които бе научил тази вечер, но от няколкочасовото пиене с Мечката се чувстваше приятно уморен и миниатюрното касетофонче така си и остана в джоба му.

Нощният въздух носеше приятна прохлада. Отдолу реката проблясваше само на фаровете на минаващите коли.

Вдясно се виждаше внушителната грамада на хотел „Белвю“, който се славеше с това, че през деня предлагаше красив изглед към планината. Мечката му бе казал, че през Втората световна война в хотел „Белвю“ се е помещавало немското разузнаване в неутрална Швейцария, а Съюзниците са били настанени в по-малко пищния „Швайцерхоф“, на няколко преки оттук.

В някои от стаите все още светеше. Докато стоеше на моста, прозорците един по един потъмняха. Мостът „Кирхенфелд“ го привличаше, макар и сам да не можеше да си обясни защо. Не беше нито най-високият, нито най-старият мост в Берн. Нямаше историческата, слава на „Толдън Гешп“ в Сан Франциско или лондонския „Тауър Бридж“ и все пак имаше нещо в него, а и беше място, където човек спокойно можеше да помисли.

Мечката му бе предложил да го закара, но Фицдуейн отказа, защото му се щеше да повърви на въздух. Наслаждаваше се на спокойствието на спящия град, на усещането за простор от пустите улици, усещането за свобода на духа. Пурата скоро щеше да свърши. Предаде останките й на водата. Отдели се от перилата и се запъти към апартамента. Зад себе си чу смях и познат съскащ звук. Обърна се — една двойка на ролкови кънки караше в пълен синхрон в неговата посока. Движеха се бързо, шаловете им се вееха отзад, а свободните дрехи скриваха движенията на телата им. Минавайки под една улична лампа, те се спогледаха и пак се чу смях. Фицдуейн отстъпи, за да им направи път. За миг се сети за Етен и се почувства самотен.

Силата на удара в гръдния кош на Фицдуейн, увеличена и от скоростта на кънкьора, накара ножа да изхвръкне. Той се търколи на няколко метра встрани и острието му проблесна на светлината на уличната лампа. Нападателят направи елегантен завой с кънките и се насочи към ножа. Взе го и започна да го прехвърля от ръка в ръка. Жената стоеше на известно разстояние и гледаше, това бе негова задача, тя не трябваше да се меси, а и смъртоносният удар бе нанесен.

Фицдуейн се вцепени от шока и болката. Усещаше перилата в гърба си, отдолу безмълвно течеше реката. Калъфът на статива с новата му пушка се бе изхлузил от рамото му и бе паднал на една страна, току в краката му. Знаеше, че нямаше да има време да я достигне, преди отново нападателят да се нахвърли отгоре му. Очите му не изпускаха острието. С дясната си ръка заопипва гърдите си, за да разбере доколко е ранен. Нямаше кръв. Бе изненадан, че още може да се държи на краката си.

Острието в ръката на нападателя за миг замря и връхлетя отгоре му като стоманена дъга, насочвана ловко право в целта. Адреналинът му рязко скочи и със светкавична бързина той отскочи встрани, парирайки ножа с лявата си ръка. Усети парене и топлината на кръвта. Дясната му ръка се впи в гърлото на нападателя. Чу се хъркащ звук и нападателят се свлече на земята. Опита се да се освободи от хватката като държеше ножа насочен към Фицдуейн, за да се предпази.

Фицдуейн забеляза, че момичето тръгна към тях и разбра, че му остават няколко секунди. Отпусна се назад върху перилата, сякаш последното усилие го беше изтощило. Мъжът се нахвърли отгоре му, освирепял от ярост. Фицдуейн се завъртя на пети и използвайки инерцията му, го преметна през перилата. Чу се ужасен писък и тъп удар.

Момичето бе с нож в ръка. Фицдуейн се хвърли към калъфа, претърколи се и се изправи с пушката. Рязко сложи пълнителя. От ръката му капеше кръв, чувстваше се зле. Момичето го гледаше с насочен към него нож. Започна бавно да се изтегля назад, после се обърна и се втурна да бяга. Изчезна в тъмнината, но звукът от кънките й още се чуваше. После настъпи тишина.

Фицдуейн се надвеси през перилата. Не се виждаше нищо. Ребрата го боляха. Изправи се и започна да оглежда гърдите си. Острието не беше проникнало — миниатюрното касетофонче бе поело удара и бе раздробено. От ръката му още капеше кръв.

* * *

Мечката сънуваше и беше щастлив. Двамата с Тили бяха отишли до малкия замък в Шпиц да вземат вино. Там бяха и тези, които казваха, че виното от Шпиц е твърде сухо, защото го правят от стърготини, но Мечката не им вярваше. Винаги с удоволствие предприемаха тази малка екскурзия, харесваше им пейзажът на Тунерзее, обичаха да хапват в крайезерния ресторант и после слизаха в избата, чинно се нареждаха на опашка и гледаха как се пълнят собствените им бутилки. Мечката се чудеше защо в избата се чува толкова силно телефонът. Никой не обръщаше внимание. Той погледна Тили, тя му се усмихна и изчезна. Мечката се почувства като изгубено дете.

Вдигна слушалката.

— Сержант Рауфман — каза един възбуден глас.

— Да — изръмжа Мечката, — часът е два след полунощ, ако не сте забелязали.

— Съжалявам за безпокойството, сержант Рауфман, но е важно — каза гласът. — Аз съм нощният управител на хотел „Белвю“.

— Радвам се за вас — каза Мечката, — но лично аз обичам да спя нощно време, някои от нас го правят.

— Нека да ви обясня, при мен дойде един мъж, едната му ръка кърви и носи пушка. Какво трябва да направим?

— Нямам понятие. Сложете една кофа под ръката му. Извикайте полицията. Откъде по дяволите да знам!

— Мъжът казва, че ви познава…

— Чакайте малко — каза Мечката, — кой е той?

— Твърди, че се казва нещо като Фицдъра-бъра, не можах да разбера добре, но не ми се ще да го питам пак. Изглежда някак — гласът направи пауза — опасен.

— Как се казвате?

— Ролф — отговори гласът. — Ролфи Мюлер.

— Слушай, Ролфи. След десет минути съм при вас. Превържете ръката му, дайте му всичко, каквото поиска и не се опитвайте да говорите с него, capisce^[1]?

— Тъй вярно, сержант — каза Ролфи, — не е ли вълнуващо?

Мечката не отговори. Вече намъкваше панталоните си върху пижамата. Новината сякаш не го изненада.

 

 

Час по-късно, тъкмо когато Мечката изпращаше лекаря, телефонът в апартамента на Фицдуейн иззвъня. Затвори, заключи вратата, постави тежкото резе, отиде в кабинета и вдигна слушалката, Фицдуейн лежеше на леглото в спалнята и преживяваше станалото…

Мечката влезе в стаята. Застана с ръце в джобовете и впери очи във Фицдуейн. Изпод якето му се виждаше яката на пижамата. Наболата му четина му придаваше още по-мърляв вид.

— Лекарят смята, че ще оживееш — каза Мечката. — Раната на ръката ти не е дълбока, макар че имаше доста кръв. Гърдите ти са добре натъртени и май ще имаш нужда от нов касетофон.

— Започвам да се унасям — каза Фицдуейн. — Лекарството явно действа.

— Открили са го — каза Мечката — или поне смятаме, че е той. Много малко му е трябвало, за да падне в реката. Тялото е на млад мъж и отговаря на описанието ти — намерили са го на ръба на спортната площадка под моста.

— Мъртъв?

— Сто процента. И точно това ще породи усложнения.

— Но това стана при самозащита — запротестира Фицдуейн. — Той толкова искаше един от нас да скочи от моста и за малко това щях да съм аз.

Мечката въздъхна.

— Не е там работата. Убит е човек. Няма свидетели. И ще има разследване. Пак писане, показания, разпити и тъй нататък.

Гласът на Фицдуейн бе сънен:

— По-добре да съм следствен, отколкото мъртъв.

— Да, но не ти трябва да правиш всичко това — беше сърдитият отговор. — Между другото, отвън има униформен полицай, така че на практика си арестуван.

Отговор не последва. Очите на Фицдуейн бяха затворени, дишането му равномерно — спеше. Горната част на тялото му бе отвита, превързаната му ръка — опъната. По тялото му личаха следите от удара. Мечката се пресегна и го зави. Загаси лампата и излезе от стаята.

В кухнята униформеният полицай правеше кафе. Подаде на Мечката една чаша, щедро полята с коняк от запасите на фон Графенлауб. Трябваше малко да поспи, защото иначе нямаше да издържи дълго, мислеше си той.

Униформеният полицай се люлееше на стола си. Работеше отдавна в полицията и преди Мечката да стане детектив, дежуреха с една и съща патрулна кола.

— За какво е цялата работа, Хайни?

Мечката се прозя. Навън се зазоряваше. В апартамента беше топло, но той потръпна. Беше смъртно уморен.

— Май трябва да сложим опашка на нашия ирландец.

Полицаят учудено вдигна вежда:

— Това не ми говори нищо.

— Самият аз не знам кой знае колко.

— А бе защо вие детективите сте винаги толкова потайни?

Мечката се усмихна:

— Нали това ни е работата — да се занимаваме с хорските тайни. Иначе няма да има нужда от нас.

Телефонът иззвъня отново. В кухнята имаше дериват. Полицаят вдигна слушалката и я подаде на Мечката.

— За теб е. Дежурният от управлението иска да говори с теб.

Мечката взе слушалката, изслуша това, което му казаха, после зададе няколко въпроса, усмихна се и затвори.

— Късметлия.

— Ще обясниш ли за какво става дума?

— Имало е свидетел на случката — започна Мечката. — Явно един от гостите на хотела — дипломат на посещение в страната — е видял как е станало всичко от прозореца на стаята си. Казва, че е забелязал как са нападнали Фицдуейн и се опитал да съобщи за това, но не могъл да се разбере с дежурния и затова извикал преводач от посолството и дал показания. Потвърдил е това, което каза ирландецът.

— Мислех, че дипломатите знаят чужди езици.

Мечката се засмя.

— Ако питаш мен, той се е забавил не заради преводача, а защото в стаята му е имало жена. Поне се носи такъв слух в хотела.

— Нечия съпруга? — попита полицаят.

— Не — каза Мечката, — проблемът не е в жената, била е една от местните проститутки.

— Тогава?

— Дипломатът е от Ватикана — каза Мечката, — полски свещеник.

Полицаят се ухили. Столът му беше силно наклонен назад.

— Ей, понякога си харесвам работата.

— Ще паднеш — предупреди го Мечката, но вече беше твърде късно.

* * *

Килмара още веднъж прочете телекса от Берн. Погледна навън — сиво небе, проливен дъжд, влажно и студено.

— Мразя месец март — каза той, — а сега започвам да намразвам и април. Къде са слънчевите дни, синьото небе и цветята, които имаше, когато бях млад. Какво съм му направил на април, че се държи така противно?

— Не го приемай като лична обида — каза Гюнтер, — от възрастта е. Колкото повече остаряваш, толкова по-лошо ти се вижда времето. Старите кокали искат слънце и топлина.

— Намерили къде да го искат.

Видеото щракна, лентата бе пренавита.

— Ще го видим ли пак? — попита Гюнтер.

Килмара кимна и погледна към големия висококонтрастен екран. Филмът бе заснет от четирима рейнджъри, на които казаха да гледат на задачата като на упражнение.

Бяха се спуснали с парашути през нощта. Екипирани с кислородни маски и миниатюрни цилиндърчета, прикрепени към костюмите им, бяха скочили от един военен транспортьор на височина седем хиляди метра. Имаха черни управляеми, четириъгълни парашути, но по-голямата част от разстоянието падаха свободно, достигайки скорост от двеста и петдесет километра в час. Носеха черни гумени очила и се ориентираха като сравняваха терена с картите, които бяха изучавали, и видеофилма, направен от самолет предната нощ. Електронни високомери, прикрепени към резервните им парашути, отчитаха спадането на височината. Когато дисплеят отчете триста метра височина, рейнджърите дръпнаха пръстените и парашутите им се отвориха от скоростта.

Така че можеха да се управляват като самолетни крила — можеха да завиват, да спират, да намаляват скоростта с помощта на опашката чрез водещите въжета. Но дори и при тази висока маневреност приземяването на точно определено място бе трудно. Прогнозите за времето предвиждаха слаб вятър по това време на годината, но духаше доста силно и с много усилия и не малко късмет групата успя да се приземи в близост до целта, на едно пусто място. С помощта на екипировката си за нощно виждане рейнджърите стигнаха до училището „Дрейкър“. Направиха две укрития и до сутринта поставиха под наблюдение двата входа на училището.

В продължение на пет денонощия не се случи нищо необикновено, но на шестата вечер почти изчерпаното им търпение бе възнаградено, филмът бе заснет с увеличителен обектив и усилвател на изображението. Валеше силен дъжд и картината не беше много ясна, но при стеклите се обстоятелства нямаше друг начин. Независимо от това, заснетият материал бе шокиращ.

Малко след полунощ, когато всички си мислеха, че отново им предстои дълга и безплодна нощ, от страничния вход на училището излезе някаква фигура. Отначало се виждаше само един замъглен силует, защото камерата бе фокусирана точно на входа на училището. Силуетът стигна до прикритието на храстите и клекна, сливайки се с околността. Един от недостатъците на усилвателя на изображението бе неспособността му да предава цветове — картината излизаше в сиво-зелени образи.

Операторът започна да приближава образа, но се върна към входа на училището, защото в този момент от там излязоха още двама души, които притичаха ниско наведени и се скриха в храстите. След около половин минута на вратата се появиха още две фигури. Минаха още няколко минути. Камерата се опита да хване фигурите в близък план, но храстите пречеха и само тук-таме през пролуките на листака се виждаха сенки.

Килмара си представяше как са се чувствали рейнджърите в укритието. В земята са били издълбани дупки, но така, че да се сливат с естествения релеф. Използвали са всички възможности, които теренът им е предоставял — гънка на релефа да замаскира входа или надвиснала скала да осигури защита отгоре. Горните слоеве на пръстта са били внимателно вдигнати, а изкопаните дупки, покрити с подсилена тел, върху която са били върнати най-горните парчета пръст. Човек можеше да мине върху подобно укритие без дори да се усъмни, че нещо не е наред.

Наблюдението се осъществяваше посредством малък обектив, свързан към кабел с оптически влакна, а образът се приемаше от джобен телемонитор — технология, заимствана от микрохирургията.

Първият силует се показа иззад храстите и пое в посока към гората. Останалите го последваха един по един на интервал от трийсетина секунди. Образът отново се замъгли за няколко секунди и после на екрана се появи ясна картина в близък план. Въздействието й беше същото, независимо от това, че го гледаха втори път. Лицето на екрана не беше човешко. Виждаше се тялото на човек и глава на чудовищно, невиждано животно: козина и сплъстена коса, къси и извита рога, издадена озъбена зурла — като видение от кошмар.

Камерата показа всяка от фигурите — всички носеха различни маски. Потънаха в гората.

— Две самоубийства чрез обесване и загинал при нещастен случай директор, а сега и това — каза Гюнтер.

— Е, поне можем да се досетим какво се е случило с козата на Фицдуейн — каза Килмара, — но обличането на маскировъчни костюми не е престъпление.

— Значи според теб всичко е наред?

— Ако има летящи крави…

* * *

Лагерът беше на повече от двеста километра на юг от Триполи и бе разположен около малък оазис, чийто палми почти се губеха сред гората от едноетажни бараки, бетонни блокове, стрелбища, полигони и учебни площадки. Той бе обграден от четириметрова ограда от бодлива тел. По най-външния ред течеше ток, а на всеки двеста метра имаше наблюдателници с четиринадесет и половина милиметрови картечници „KPV-Владимиров“. Подстъпите се охраняваха от ракетни батареи, подсилени с четирицевови противовъздушни оръдия „ZSU-4“, насочващи се с радар.

Учебният лагер побираше до хиляда борци за свобода, а откакто бе построен, през неговите врати бяха минали много пъти по толкова — като се почне от членовете на Полизарио, или ПЛО и се стигне до хилядите други терористични групи, финансирани от полковник Муамар Кадафи.

С понамален състав, вследствие разхода на хора при ученията с бойни амуниции, оцелелите излизаха от лагера владеещи до съвършенство тактиката на партизанската война и терористичните похвати, включително и умението как да правят бомби за коли и за пощенски пликове, как да вкарват тайно огнестрелно оръжие на самолет, как да се възползват максимално от шума в пресата от поредната терористична акция, как да измъчват и екзекутират заложници. Инструкторите бяха професионалисти с немалък личен опит и нямаха сърца. Живееха отделно от обучаваните в жилища с климатична инсталация извън лагера. Разговорите, които се водеха около олимпийския им басейн сред звън на чаши, смях и плясък на вода, бяха предимно на немски, руски и испански.

Имаше и много други подобни лагери не само в Либия, но и в Южен Йемен, Куба, Сирия, Ливан, Източна Германия и Русия. Изборът бе паднал върху лагер „Карлос Маригела“, наречен на автора на най-известния наръчник по градски тероризъм, предимно заради отдалечеността и изолацията му, а разработваният проект имаше личната подкрепа на Муамар Кадафи.

Откакто през 1969 Кадафи свали слабоумния Идрис — крал на Либия, той оказваше подкрепа на всяка терористична организация било с пари, оръжие, убежище или тренировъчни лагери. Бе застанал изцяло зад гърба на терористичната организация, която пое отговорността за кръвопролитията по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Осигури годишна издръжка от четиридесет милиона долара за ПЛО. Предложи един милион долара за убийството на египетския държавен глава Ануар Садат. Нахлу в Тунис, воюва с Египет, бе отговорен за двете нападения над Чад, беше инициатор на вълненията в Судан, и осигури финансова подкрепа за никарагуанските сандинисти, аржентинските монтонеро, уругвайските тупарамо, ИРА, ЕТА на испанските баски, сепаратистките движения във Франция и Корсика, мюсюлманските вълнения в Тайланд, Индонезия, Малайзия и Филипините. Стоеше зад взривяването на самолета на Пан Американ на летището в Рим, където изгоряха тридесет и един пътници. Достави ракети с топлинно насочване „SAM-7“ за палестинска група, която възнамеряваше да вдигне във въздуха излитащ самолет на летище „Фюимичино“. Бе дал подкрепата си за коледната акция срещу ОПЕК през 1975 във Виена.

Човекът, който бе избрал Либия за обучението на собствената си ударна група, бе доволен, защото всичките му изисквания се изпълняваха. Кадафи бе обещал премия от десет милиона долара за успешното приключване на проекта. В края на аудиенцията либиецът му бе подарил копие с автограф на собствената си „Зелена книга“, посветена на ислямската революция, заедно с чек за половин милион долара като начало.

В Либия бе известен под името Феликс Кадар. Но то не беше от значение — в други страни го знаеха под друго име. В архивите на ЦРУ и в Службата за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ той бе известен под кодовото наименование Симитар. Нямаше определени политически влечения, нито робуваше на определена идеология. Имаше католическо вероизповедание, но се случваше да слага и зеления тюрбан, като поклонниците в Мека. А и наистина бе ходил на поклонение в Мека. Бе един от инициаторите за нападението на Голямата Джамия и бе доста изненадан от неспособността на Саудитска Арабия да се справи сама с нападателите. Накрая се наложи да се иска подкрепата на френското правителство в лицето на Жижен — Специалната група за намеса, в резултат на което атентаторите бяха убити, а мъжът прибави още един милион долара към банковата си сметка.

Мъжът отдавна бе обмислил ходовете си. Беше му хрумнала идеята, че вълненията в различни точки на света предоставяха уникална възможност за лично облагодетелствуване. През последната година в Харвард, като студент по управление на икономиката, бе разработил бизнес план, посветен на това как да натрупа състояние от сто милиона долара за петнадесет годишни.

Бяха минали повече от дванадесет години, а той все още бе далеч от крайната си цел. Правеше грубо по четири милиона долара и нещо годишно и ако продължаваше така, на тридесет и първи май хиляда деветстотин осемдесет и трета — срокът, който си бе поставил — нямаше да му достигат около четиридесет милиона долара. Явно трябваше да се действа бързо — налагаше се да осъществи големия си удар. Като се вземат предвид инфлацията и непредвидените разходи, това трябваше да му донесе петдесет милиона долара чисто и тогава вече можеше да си позволи да се оттегли. Така щеше да изпълни плана си две години предсрочно.

А имаше и още нещо. Беше се специализирал да извършва операциите си с различни формирования и винаги с различна самоличност — в това отношение бе истински експерт, но имаше усещането, че бе въпрос само на време някой от отделите за борба с тероризма да сглоби мозайката. Освен това трябваше да си го признае, напоследък бе позволил самоувереността му да вземе връх над разума.

Бе започнал да си играе с властите. И понеже никога не го бяха разкривали, дори и заподозирали, той си бе позволил умишлено да увеличи риска. Трябваше да се сложи край на това. Грешките трябваше да се заличат.

* * *

Познаваше лично всеки от седемдесет и петимата човека от ударната група. Години наред бе набелязвал подходящите хора използвайки досиетата на терористите от архивите на КГБ. Поддържаше близки приятелски отношения с Ахмед Джибрил, бивш палестински офицер от сирийската армия, който дълги години бе един от най-активните агенти на КГБ в повечето от палестинските бунтове.

Проучи всеки от кандидатите щателно, използвайки сведения, събрани от КГБ, както и собствените си архиви. Това, което смяташе за най-важно, бе проникване сред неприятеля — специалитет на израелците, много от които говореха свободно арабски и по външен вид не се различаваха особено от йеменските араби и тези от Северна Африка. Класическият трик на израелците бе да заменят със свой човек някой от убитите или пленени при сражение арабски федейци. Не беше трудно, а и измамата не можеше лесно да бъде разкрита, при условие, че палестинци имаше в много държави. Кадар сметна, че е открил подходящия човек. Не можеше да му се има пълно доверие, но и не беше нужно. В лагера волята на Кадар бе закон — той бе съдник на съдбите, а ако пожелаеше — и екзекутор.

Терористите бяха строени в две редици в полукръг около Кадар. Беше тъмно и полигонът се осветяваше от мощни прожектори, но въпреки това Кадар оставаше в сянка. От едната страна се виждаше забита в земята метална рамка, където за ръцете и краката бе завързана безформена фигура.

Кадар беше с арабско фередже от маскировъчен плат, носът и устата му не се виждаха, бе сложил и слънчеви очила. Някои от хората бяха работили и преди за него, но никой не бе виждал лицето му, и не знаеше истинското му име. Знаеха само, че човекът с качулката е мислителят, този, в чиято глава се раждаха безукорните проекти, почти винаги изпълнението на които бе предоставяно на други.

— Братя и сестри, борци за свобода — започна той, — години наред вие се борехте за унищожението на евреите и за освобождението на родната земя. Преминали сте през множество славни битки и сте повалили не един враг, но окончателната победа винаги ви се е изплъзвала. Но сте били мамени не само от проклетите израелци, но и сте лишавани от това, което по право ви се полага, не без активната помощ на безбожните американци и мощта на Западния империализъм. Бяхте събрани тук, в този лагер, за да бъдете обучени и подготвени за акция, насочена право под пояса на упадъчния Запад. Делото ви ще има отзвук по цял свят, а управниците на Запада ще треперят от ужас.

Чуха се одобрителни викове и ръкопляскания. Няколко ентусиасти дори стреляха във въздуха. Кадар реши, че е отделил достатъчно време за заклеймяването на Израел и Западния свят. Трябваше да се заемат с по-практични дела, защото терористите, поне по мнението на Кадар, далеч не се биеха само от идеализъм. Това, което най-много им харесваше, бе заплащането в твърда валута.

— Борци за свобода — продължи той, — сега не мога да ви разкрия подробностите на операцията. По съображения за сигурност, които предполагам разбирате много добре, те ще ви бъдат съобщени в деня преди акцията. А дотогава, макар да сте опитни и закалени в битки, ще продължите обучението си, за да усъвършенствате бойните си умения. Мислете не само за славата, с която ще се окичите, когато изпълните мисията си, но и за стоте хиляди щатски долара, които всеки от вас ще получи при успешното й изпълнение.

Този път ръкоплясканията бяха по-шумни, отново се чу картечен огън. Кадар си помисли, че колкото и опитни и обучени да бяха хората му, много от тях все още се поддаваха на емоции твърде лесно. За да успее замисленият план, хората трябваше да се подложат на сурова и безмилостна дисциплина — подчинението трябваше да е безпрекословно. И тъй като не разполагаше с много време, единственият начин да постигне това бе да им внуши непреодолим страх от неизпълнението на заповеди. Даде им захарчето, сега беше време за камшика. Бе подготвил сценични ефекти, за да постигне въздействието, което желаеше.

Вдигна ръка и възгласите секнаха.

— Братя и сестри — започна отново той, — изправени сме пред неумолим враг. Нашата война никога не свършва. Враговете непрекъснато се опитват да ни унищожат — изпращат самолетите си да ни бомбардират, нападат ни по море, изпълват ефира с фалшивата си пропаганда, изопачат истината за нашата кауза, изпращат шпиони и подставени лица да всяват раздор между нас.

Реакцията на слушателите бе бурна — размахваха се юмруци, вдигаха се заплашително автомати.

— Тишина — извика той и врявата секна.

Стояха и чакаха неподвижно. Бяха приучени на сурова дисциплина, но бяха свикнали и с лекия и разпуснат живот на партизанските части, които рядко влизаха в действителни схватки, независимо от това какво говореха на жените си. Усещаха, че този път става дума за нещо по-различно.

Кадар вдигна дясната си ръка. Прожекторите, осветяващи полигона угаснаха. Групата бе скована от страх и любопитство. Щеше да се случи нещо ужасно. Мнозина се досещаха, че касаеше човека, завързан за металната рамка, но никой не знаеше точно какво. Чакаха.

Гласът на Кадар прониза тъмнината:

— Ще наблюдавате екзекуцията на ционистки шпионин, който се опита да стане един от нас. Гледайте и не забравяйте това, което ще видите! — гласът му премина във вик и отекна в тишината.

Появи се светлинен кръг и освети фигурата, провряна в рамката. Мъжът бе гол, със завързана уста, очите му бяха широко отворени от страх. Към него се приближи висок мъж с бяла лекарска престилка и спринцовка в ръка. Вдигна спринцовката и леко натисна буталото, за да изкара въздуха от иглата. После внимателно инжектира съдържанието й и отстъпи назад гледайки часовника си.

Минаха няколко минути. Пристъпи напред и преслуша мъжа със стетоскоп, после внимателно прегледа очите му с офталмоскоп. Прибра го в джоба си и кимна към Кадар.

Гласът на Кадар процепи нощта:

— Действайте.

Високият извади от джоба на престилката си някакъв предмет, чу се ясно щракване и на светлината на прожектора проблесна острие на нож. Започна лекичко да люлее ножа пред погледа на завързания, очите следяха движенията му като в транс. Наблюдаващите чакаха.

Гласът на Кадар звучеше равно, сякаш описваше хирургическа операция:

— Вероятно сте любопитни да разберете как действа инжектираното в кръвта на затворника вещество. Това е опиат със специално въздействие, разработен от нашите приятели в КГБ. Нарича се „Витазаин“ и повишава значително чувствителността на нервната система. И най-лекото докосване предизвиква несравнимо удоволствие, а когато се причинява болка, ефектът толкова се засилва, че достига до неописуем и непонятен ужас и страдание.

Във въздуха се чувстваше напрежението на хората. Един от задната редица се олюля, но съседите му го подхванаха. И най-закоравелите терористи, преминали през ада на не една битка, се смразиха от зловещия глас.

Мъжът с престилката пристъпи напред. Ножът отново заигра пред очите на обезумелия от ужас затворник. Острието спря току до носа му, после се отдръпна и рязко се стрелна напред прерязвайки превръзката, която досега не бе позволявала на мъжа да вика. Високият с престилката я махна и хвърли на земята. Извади от джоба си едно шише и даде на затворника да пие. В очите на завързания проблесна надежда. Шишето бе прибрано и затворникът остана сам в кръга светлина.

Светна втори прожектор и освети едно петно на около трийсет метра от завързания човек. Всички погледи се насочиха натам. Чу се тежко дишане, сякаш някой носеше непосилен товар. В светлината се появи човек и спря. Обърна се с лице към затворника. Вдигна огнехвъргачката и я насочи към завързания. Наблюдателите гледаха ту затворника, ту човека с огнехвъргачката. Писъци на ужас пронизаха нощта, тялото на завързания се гърчеше в напразни усилия да се освободи.

Човекът във втория кръг подготви оръдието. Използваше сгъстено гориво, което можеше да изхвърли горящия напалм до седемдесет метра. Носеше си три пълнителя — достатъчно за девет секунди непрекъснат пламък — много повече, отколкото бе необходимо. Чакаше знак от Кадар.

— Убий го! — каза гласът.

Човекът с огнехвъргачката откри огън.