Виктор О’Райли
Игрите на Палача (26)

Глава седма

на борда на кораба „Сабин“ — 15:23 часа

Кадар държеше подложката за писане в лявата си ръка въпреки болката, сякаш за да се убеди, че ръката му е непокътната. Не болеше много, раната заздравяваше добре, но психическата травма бе осезаема. Усещането за уязвимост, породено от факта, че част от тялото му бе откъсната, се притъпяваше донякъде от ежедневната работа, но сутрин, щом се събудеше, то се връщаше с нова сила.

За всичко бе виновен ирландецът. Изстрелът му в последната секунда, преди Кадар да успее да се измъкне от ателието, бе осквернил иначе безупречното му бягство. Куршумът бе отнесъл един пръст от лявата му ръка и на мястото му бяха останали да стърчат само няколко костици. Кадар бе изненадан. Отначало не бе почувствал никаква болка и благодарение на това бе успял да изпълни без усилие всички предварително обмислени стъпки на плана си, дори да закопчее циповете, коланите и всички обезопасителни катарами на подводния си екип и акваланг с предвидената бързина.

Болката го прониза, когато бе излязъл от тайния проход в студените води на Ааре. Бе толкова силна, че той започна да пищи и да се гърчи. Само споменът за това го караше да потръпва.

Фицдуейн — трябваше да го убие от самото начало, а не да се поддава на капризите на Ерика. Но ако искаше да бъде откровен, трябваше да признае, че вината не бе изцяло нейна. Самият той бе харесал Фицдуейн, беше го заинтригувал. Сега плащаше цената за това. Ето какво значи да се поддаваш на благородни чувства. Това му бе коствало един пръст.

Кадар погледна излъскания месингов хронометър на стената. Кутията бе много стара, но машинката вътре бе съвременна — както впрочем и всички неща на кораба.

Този кораб отговаряше идеално на целите му. Не привличаше внимание, беше чисто и уютно. За негова изненада и голямо облекчение, корабът не носеше никаква миризма. Очевидно, в наши дни животните получаваха всички грижи, независимо от това, че ги водеха на клане в Либия. Бе доволен, защото щеше да има място за заложниците. Много от недостатъците на едно самолетно отвличане като горещината, теснотията и блокираните тоалетни, щяха да бъдат избегнати. „Сабин“, който имаше много добра климатична инсталация и просторни клетки за животни, бе идеалният кораб за масово отвличане, а ако се наложи и за масова екзекуция.

Операция „Здравец“ — най-голямата и най-амбициозната от всичките му акции. Щеше да ознаменува края на кариерата си подобаващо. А по-късно, когато неговите методи и средства излезеха на бял свят, щяха да накарат всички експерти по борба с тероризма да направят сериозна преоценка на досегашната си тактика.

Кадар обичаше да планира, но най-много обичаше времето непосредствено преди операция, когато всички приготовления бяха приключили. Наслаждаваше се на усещането за добре свършена работа и приятното очакване на това, което предстоеше.

При повечето отвличания на голям брой хора проблемът се състоеше в това, че терористите недоизпипваха нещата и много бързо изгубваха инициативата. Първо, броят им никога не бе достатъчен — в ограниченото пространство на един самолет пет или шест фанатика трудно можеха да държат под око няколкостотин човека за повече от няколко часа. Дори екстремистите бяха хора и те имаха нужда да хапнат, да поспят или да отидат до тоалета. Освен това, напрежението бързо ги уморяваше, започваха да се разсейват, да гледат хубавите жени, вместо да пазят и изведнъж — бум! Избухват гранатите с паралитичен газ и всякакви други джунджурии, с които властите си служат и какво се получава? Още един мъченик в името на каузата. Абсолютно безсмислено, според Кадар. Аргументи от сорта на това, че дори отвличането да не е успешно, то пак получава заслужена известност чрез пресата, въобще не можеха да го впечатлят.

Друг проблем при отвличането на самолети бе това, че терористите бяха принудени да използват такова оръжие, което можеше лесно да се крие, като гранати и пистолети, в резултат на което никога не разполагаха с достатъчно боеприпаси. За разлика от тях, силите на реда, подпалени от коментарите на средствата за масова информация и търговците на оръжие, обикновено влагат много пари във всякакво антитерористично оръжие и оборудване. Никога досега везните не се бяха накланяли толкова много в полза на официалните власти. Антитероризмът се бе превърнал в индустрия.

Но дори и да се оставят настрана недостатъчният брой хора и въоръжение, оставаше още един и то основен недостатък в тактиката на отвличането на самолети: почти веднага след като се осъществеше отвличането, инициативата за по-нататъшни действия винаги преминаваше изцяло в ръцете на властите. Терористите чакаха и се потяха, а властите шикалкавеха и забавяха умишлено нещата. Единственото, което оставаше на терористите бе да започнат да избиват заложници, за да покажат непоколебимостта си, но дори и това не бе изход, защото всички много добре знаеха поговорката: когато започне избиването на заложници, в играта влизат специалните групи и тогава господ да ви е на помощ. А опитът показваше, че когато се намесят специалните части, позициите на терористите се превземаха за минимално време и най-вече с минимален брой жертви. Египтяните правеха изключение.

Имаше и още нещо — често пъти самите терористи или не знаеха какво точно искат — нещо, което Кадар като професионалист в това отношение, а и възпитаник на „Харвард“, просто не можеше да проумее, но изследването на проблема му показваше, че това се случва доста често, или исканията им бяха явно неприемливи, или невъзможни политически. Нерядко бяха и двете.

Трябваше да се признае, че освен ако стремежът не бе единствено придобиване на известност, а Кадар определено целеше преди всичко печалба, макар и да не се отказваше от лек флирт с медиите и бе харесал некролозите си, разпространени напоследък, резултатът не беше в полза на терористите.

„Значи трябва да се наблегне на това“, както би казал един учител на учениците си.

Кадар смяташе, че терористичните акции се нуждаят от промяна в подхода — Операция „Здравец“ бе илюстрация на това.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 15:55 часа

Фицдуейн се бе обадил на полицаите от охраната на „Дрейкър“, както и на директора на училището. Загрижеността му бе вежливо приета, но си личеше, че не му вярват. Слънцето продължаваше да грее на безоблачното небе. Предположението за надвиснала опасност в такова идилично място просто не бе за вярване.

Сержант Томи Кийн от полицейския участък на брега се бе появил на едно колело и след разговор на четири очи с Фицдуейн, неохотно се бе съгласил да остане няколко часа. И без това бе твърде горещо за риболов. Щеше да се опита вечерта да се измъкне. А дотогава тъкмо щеше да държи под око ексцентричния си приятел и щеше да се опита да го предпази от неприятности.

Така, малката войска на Фицдуейн наброяваше тринайсет души. Единадесет от тях, заедно с Фицдуейн, се събраха в голямата зала. Мъроу и жена му бяха на бойната площадка на кулата, откъдето, въоръжени с мощен бинокъл, можеха да наблюдават моста и околностите. Видимостта бе чудесна, макар че от горещината имаше омара, която замъгляваше подробностите в далечината.

Фицдуейн заговори:

— Нашата първа грижа е да обезопасим замъка. Затова искам да ви запозная с плана и разположението му. Ще ви обясня как работят защитите.

Той се обърна към един голям план-чертеж на замъка, нарисуван на дърво и поставен на статив. Планът е направен още преди три века и цветовете бяха избледнели. За миг се замисли за това колко пъти рода Фицдуейн се бе събирал в същата тази зала, за да отблъсне някаква заплаха. Често бяха успявали да избягнат опасността с преговори. Сега, обаче, Фицдуейн чувстваше, че преговорите няма да помогнат.

— Както виждате — започна той, — замъкът е разположен на скала и от две страни граничи с океана. Нападение откъм морето не е невъзможно особено за добре обучени хора, но основният пробив ще се търси по суша. Дори и при отлив, скалата е твърде стръмна и покрита с водорасли, така че придвижването на голяма група хора откъм морето е почти невъзможно.

Ще наричам с думата „замък“ цялата площ, която е обградена със защитна стена, макар че самият замък се състои от няколко сгради, строени през различен период. Най-важната част на замъка, която първо е била построена, е двайсетметровата квадратна каменна кула, която наричаме главната кула. Най-отгоре на главната кула се намира бойната площадка — това е откритото пространство, обградено с парапет. Под бойната площадка има пет стаи, до които се стига по витата каменна стълба. Всички, както и стълбището, имат наблюдателници и отвори за стрелба.

До главната кула е продълговата правоъгълна сграда, където в момента се намираме и която се нарича главната къща. Свързана е с главната кула на втория етаж. Била е построена през времето, когато цивилизацията е започнала да навлиза в живота на острова, но все пак с мисълта за евентуална отбрана. Състои се от три етажа и наклонен покрив. На най-горния етаж са тази стая и кухнята, отдолу са спалните, а най-долу са хранилищата и другите сервизни помещения. Външната стена на голямата къща е част от защитната стена, охранява се от морето и отворите за стрелба и се вижда от горните етажи на главната кула. Тук обаче няма бойници, а наклоненият покрив е уязвим за висок обстрел.

Останалото е вътрешният двор, заграден от шестметрова защитна стена, по цялата дължина на която има бойници, а под тях са конюшнята, пекарната, ковачницата и други работилници Най-слабата точка на защитната стена е, разбира се, главният вход, но той е обезопасен от малката квадратна кула, наричана порталът. Самият вход има работеща желязна решетка.

— Какво представлява тя? — попита приятелката на Андреас фон Графенлауб от Израел.

Фицдуейн бе научил, че преди да емигрира в Израел, семейството й е било част от еврейската общност на Дъблин. Казваше се Джудит Нюман и външността й бе изцяло в подкрепа на девиза „Правете любов, а не война“. Явно това, което ставаше, не я тревожеше особено и бе напълно естествено, защото човек като нея, който живее в кибуц близо до Сирийската граница, сигурно е свикнал със заплахи на терористи.

— Това е вид решетеста врата, която се вдига и спуска вертикално. Може да се спусне много бързо, когато се появят неприятелски настроени индивиди. На долната страна има шипове и не завиждам на този, който се окаже под нея, когато не трябва. Навремето е спускана на ръка, но сега вече има електрически мотор.

— Значи през нея се вижда — каза Джудит. — Не е плътна.

— Да, така е, но такава е била първоначалната идея. През нея може и да се стреля. Предполагам, че не са я направили плътна най-вече заради тежестта — една солидна врата с такава големина не може да се спуска и вдига на ръка.

— В такъв случай вътрешният двор е открит за огън отвън.

— Желязната врата ще спира донякъде огъня, защото прътите на решетката са по пет сантиметра широки, с разстояние между тях от десет сантиметра. Но ако дървените врати бъдат унищожени, тогава вътрешният двор действително ще е открит за стрелба отвън. Изходът от това положение е да се движим по бойниците и да използваме тунелите.

— Тунелите? — каза Мечката.

— Тунелите — отговори Фицдуейн, — благодарение на тях родът Фицдуейн е оцелял през вековете. Под замъка има мрежа от тунели.

— Май трябва да се заемеш с проектиране на посолства — каза посланик Ноубъл сухо.

 

 

на борда на кораба „САБИН“ — 16:30 часа

Тримата командири на бойните части с кодови имена съответно Малабар, Икар и Фантом (в чест на Бодлер) пристигнаха с маршова стъпка в стаята и отдадоха чест. Кадар изискваше подчинение и не гледаше с добро око на фамилиарниченето. Военната дисциплина създаваше и поддържаше строгата професионална атмосфера, на която той държеше.

Командирите на бойни части Малабар и Икар бяха араби, облечени с маскировъчни дрехи, третият — Фантом, бе от Сардиния, а истинското му име бе Джорджо Масана, вече бе сложил водолазния си костюм.

— Свободно — каза Кадар, — седнете.

Капитанската кабина имаше уютна приемна. Тримата командири, в пълно бойно снаряжение, с усилие се провряха между мекия ъглов диван и масата, за да седнат. Зачакаха. Вече бяха подробно инструктирани, но знаеха, че Кадар дава информация, както питон се отделя от кожата си — винаги има по нещо ново.

Кадар се направи, че сверява нещо в листите, които държеше, за да прикрие едно внезапно пробождане на мястото на липсващия му пръст. Лявата му ръка бе в бяла ръкавица и на мястото на откъснатият пръст имаше протеза. Детайлите на операция „Здравец“ бяха изработени с компютър и изпълваха множество карти и планове, от които спокойно можеше да се направи доста обемиста книга, но сега възнамеряваше да обърне внимание само на няколко ключови момента. Чувстваше се като футболен треньор пред решаващ мач. Не обичаше да държи речи преди битка, но не можеше да не признае, че имаха ефект.

Погледна хронометъра и каза:

— В седемнайсет и трийсет часа свършва работният ден на преподавателите. Те си тръгват за в къщи с един микробус. Никой от тях не живее на острова, така че в седемнайсет и петдесет най-късно те вече са го напуснали. В училището остават петдесет и осем ученика и трима или четирима дежурни преподаватели. Вечерята се сервира от самите ученици — той се усмихна, — има и шест човека въоръжена охрана.

Най-важният промеждутък от време за нашите цели е от седемнайсет и петдесет до двайсет и два часа, за да можем да използваме дневната светлина. Целта ни ще бъде да завършим първата фаза на операцията най-късно до двайсет и два часа.

В осемнайсет часа обикновено всички ученици и дежурни преподаватели се събират в актовата зала, за да направят преглед на отминалия ден. Следователно, осемнайсет часа е времето, когато трябва да направим удара. Малко преди това ще се случат няколко неща.

Всички комуникации от и към острова ще бъдат прекъснати. Телефонни и телефаксните линии ще бъдат отрязани. Мостът ще бъде вдигнат във въздуха така, че да изглежда злополука. Всякакви радиопредаватели ще бъдат унищожени.

Малка група ученици, подпомогнати от един преподавател — всичките членове на култа на Жертвоприносителите — тук той отново се усмихна, — ще премахнат полицейската охрана и ще задържат учениците и преподавателите, докато са още в актовата зала.

Части на Фантома ще кацнат на пътя близо до училището с „Айландър“ — малък двумоторен самолет, който излита и каца на къса писта. Други от отделението на Фантома ще нападнат замъка на Фицдуейн и ще унищожат обитателите му.

След като бойците на Фантома, подпомогнати от младите си приятели от училището, завземат носа на острова, хората на Малабар и Икар ще спуснат надуваемите лодки, ще се присъединят и ще заемат позиции по плана. До осемнайсет и трийсет часа всичките ни хора ще са на брега, заели позиции и така островът ще падне изцяло в наши ръце, а никой отвъд моста няма нищо да подозира.

Не по-късно от деветнайсет часа „Айландър“-ът ще излети с двама много специални заложници на борда.

След това ще имаме на разположение цялата нощ, за да заемем позиции в училището като особено внимание ще се отдели на поставянето на експлозиви по такъв начин, че властите да не могат дори да си помислят за атака на сградата, тъй като това ще убие всички заложници. Това, което искаме са пари — доста приемлива от политическа гледна точка стока, с която човек най-безболезнено може да се раздели и от която лесно се доставят огромни количества, особено, когато става въпрос за собствените ти деца.

Той спря и отпи малко минерална вода.

— Разбира се, местонахождението на двамата главни заложници дори няма да е известно. Още една изненада за нашите приятели. Баща им е ключова фигура в настоящите проговори за мир в Близкия изток. Приятел е на президента на САЩ. Ето защо Ирландските власти в никакъв случай няма да допуснат смъртта им от страх, какво може да се случи след това. Правителството ще се предаде и родителите ще платят — цялото това упражнение ще стане извън досега на световните средства за масова информация, така че няма опасност някой от нас да бъде разпознат. Нашите приятели от Либия се съгласиха да ни бъдат посредници.

Когато има взети заложници, има тенденция властите да протакат преговорите, надявайки се, че престъпниците — в случая това сме ние, няма да посмеят да убият някоя от жертвите. В повечето отвличания на самолети се случва точно това — нападателите предимно блъфират и рядко прибягват до избиване на заложници, така че подходът на властите е донякъде оправдан. В този случай е изключително важно да уверим ирландското правителство и родителите на децата още от самото начало, че никак не се шегуваме. За тази цел всички преподаватели и десет от учениците, чиито родители не са много богати и нямат никакво политическо влияние, ще бъдат убити веднага. Екзекуциите ще се заснемат и с фотоапарат и с видеокамера. Взети са всички необходими мерки снимките да бъдат изпратени от нашите агенти до родителите на оцелелите ученици, за да разсеем каквото и да било съмнение относно нашите намерения. Видеокасетата ще отпътува с „Айландър“-а и ако се наложи, от нея ще бъдат направени копия.

Забележете, че ние се свързваме, както с родителите, така и с официалните власти. Така от една страна, няма да позволим на властите да се опитат да решат въпроса самостоятелно и от друга, ще можем да упражним възможно най-голям натиск за най-кратко време. Взели сме всички мерки да бъдат уведомени и двамата родители.

Протоколите по отношение на плащането вече са готови и са у нашите приятели от Либия, които ще ни бъдат посредници. Те ще имат грижата да ни осигурят безопасното изтегляне от острова като водят преговори на правителствено равнище. Няма да им е за първи път. Харесва им да играят ролята на честни посредници при подобни ситуации.

Когато властите възстановят моста, което е въпрос на няколко часа при използването на военни конструкции, ще напуснем острова по суша и ще отидем на летище „Шанън“, където ще ни вземе един либийски самолет. Заложниците ще пътуват с нас и ще бъдат освободени едва при пристигането ни в Либия — той отново спря и се усмихна загадъчно, — освен ако дотогава не ми хрумне нещо друго.

Кадар погледна тримата отдельонни:

— Някакви въпроси?

Отначало никой не каза нищо. Командирите бяха мъже със силна воля, но Кадар им вдъхваше страхопочитание. Беше умен, силен и непредвидим — но пък за сметка на това, винаги плащаше за добре свършената работа. От опит знаеха, че най-добрият начин да оцелеят и да спечелят пари е пълното подчинение. Обикновено Кадар не очакваше въпроси, но сега сякаш му се приказваше. Ентусиазмът му стигаше почти до еуфория — и имаше защо — планът бе съвършен, нищо не бе пропуснато, всичко бе внимателно обмислено и бяха взети необходимите мерки, за да не се получи никакво отклонение от предначертания план. И тримата отдельонни бяха уверени, че успехът им е сигурен.

Командирът на отделение „Фантом“ се обади пръв:

— Всичко зависи от развоя на събитията през следващите няколко часа. Има ли някаква вероятност да се намеси военната флота или така наречените рейнджъри?

Кадар се развесели. Осъзнаваше, че в момента се фука, но това му харесваше. Беше си го заслужил. Нямаше спор — планът му бе предвидил абсолютно всичко.

— Ирландците имат брегова линия от над три хиляди километра, която трябва да охраняват и само четири кораба. Вероятността, ненадейно да се появи кораб на военноморските сили в неподходящ момент, е почти изключена. Все пак — тук той направи пауза, за да засили ефекта от думите си — са взети мерки единият от корабите да бъде отклонен от задълженията си по охрана на бреговата линия. Основната задача на ирландските военноморски сили е да охраняват риболовните зони. Анонимен източник е съобщил, че испански рибарски лодки ловят незаконно риба близо до Кери, в резултат на което военният кораб „Аймър“ се е насочил натам.

— А рейнджърите? — попита командирът на „Фантом“.

Този път Кадар не се въздържа и се засмя.

— Те наистина можеха да ни причинят неприятности, но чудесно реагираха на една фалшива тревога, която им организирахме в Дъблин. Смятат, че замисляме нападение срещу Американското посолство и са се окопали здраво там.

— Значи нищо не може да ни спре — каза командирът на „Икар“.

— Абсолютно нищо — каза Кадар. Внезапно го прободе болка в лявата ръка. Липсващият му пръст сякаш туптеше.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 16:45 часа

Фицдуейн не обичаше да говори за тунелите под замъка, това бе скритата карта в историята на рода му. В този случай, обаче, чувстваше, че няма избор и все пак се ограничи само с тунелите на горното ниво. Достъп до тях имаше от приземния етаж на кулата.

Като минаха през маскираната врата, Фицдуейн натисна едно копче. Отпред се виждаше наклонена рампа, която слизаше до проход със сводест таван. Махна на останалите да го последват. Тунелът излизаше точно до портала от другата страна на вътрешния двор. Една вита стълба водеше към втория етаж. Озоваха се в стаята, откъдето се спускаше желязната решетка на главния вход. В стените имаше отвори, през които пазачите можеха да наблюдават, както входа отдолу, така и подстъпа до портала.

Поведе групата обратно в тунела.

— Сега знаете как да стигнете от главната кула до портала, без да ви надупчат задниците — каза той.

Това беше добрата новина. Лошата новина е, че този тунел може да бъде открит от врага. Той може да бъде затворен откъм главната кула с тежка желязна врата, но доколко тя ще издържи на експлозиви, е друг въпрос. Когато е била направена, най-тежките оръжия са били мечове и пики.

Дьо Гевен се оглеждаше изпълнен с любопитство.

— Как е бил направен тунелът? Отвън изглежда, че замъкът е строен направо на скалата, а и морето е съвсем наблизо. Предполагам, че сме под морското ниво.

Фицдуейн се усмихна:

— Само когато има прилив, но няма за какво да се тревожите. Особеностите на релефа са накарали моите предци да се заселят тук. Отвън изглежда, че скалата е изцяло от гранит, но всъщност не е така. Възможностите, които дава, това са очевидни. Откак семейството ми се е заселило тук, непрекъснато са се копали тунели.

— Това включва ли и теб? — попита Мечката.

— Аз не обичам тунелите — Фицдуейн продължи напред към тежка желязна врата. Завъртя безшумно ключа и каза: — Това е оръжейната — махна на групата да влезе и когато всички бяха вътре, включи осветлението.

Ахнаха от изненада. Мечове, ножове, бойни секири, боздугани, пики, лъкове и стрели, доспехи и мускети — ръчно оръжие от всякакъв вид висеше по стените или рафтовете.

— Невероятно — възкликна дьо Гевен, — та това е безценна колекция.

— Беше още по-богата — каза Фицдуейн, — но дядо ми продаде някои неща, за да обезпечи старческите си години.

— Откъде са тези оръжия? — попита Хенсен. — И защо са толкова много?

— Един замък, преди всичко, е бойна крепост — каза Фицдуейн — и повечето от нещата, които виждате тук, са от оръжейната на замъка. С течение на времето оръжията се променяли и по традиция всяко следващо поколение обновявало колекцията, но без да изхвърля унаследеното. Били са доста стиснати.

— Но най-новото оръжие, което виждам тук са мускетите — каза посланик Ноубъл. — Вярно, че в битката при Ватерло са свършили добра работа, но не виждам как биха могли да се мерят с днешната огнева мощ на терористите.

Фицдуейн кимна в съгласие. Прекоси стаята и задвижи един механизъм. Част от рафтовете се преместиха и откриха една врата. Той я отвори и ги покани да го последват. Стаята, в която влязоха, бе по-малка, беше боядисана в бяло и силно осветена. На едната стена имаше работен тезгях и инструменти. На другата стена имаше дървени рафтове с оръжия от края на деветнайсети и двайсети век, а на земята имаше четири отворени сандъка. В центъра на стаята стоеше маса, на която бяха изложени огнестрелни оръжия.

— Това вече е друго — дьо Гевен вдигна една „М-16“ и попита: — Откъде си взел тази?

— Виетнам.

— А това? — попита Ноубъл, сочейки един автомат „Калашников“.

— Ливан.

— Ами това? — Мечката вдигна един „Маузер“ с дълга цев.

Фицдуейн се засмя.

— Това не е моя заслуга, сувенир е от войната за независимост на Ирландия. Сравнително рядко срещана версия.

— А тези? — попита Андреас фон Графенлауб. Сочеше един от отворените сандъци. Фицдуейн се приближи и извади един къс автомат, чийто пълнител се поставяше зад спусъка, а не, както бе нормално, пред него. Имаше и монтиран компактен телескоп за далечно виждане.

— Май ще трябва да обясня нещо — каза Фицдуейн. Съвсем накратко им разказа за Килмара и рейнджърите, и след това добави: — Така че ми заеха малко оръжие, но за съжаление, не е достатъчно за всички ни. Това е новият автомат „Енфийлд SA-80“, с който е въоръжена британската армия. С това поставяне на магазина зад спусъка, автоматът се скъсява с около една трета, без това да се отразява на дължината на цевта, а и го прави по-лесен за употреба в ограничено пространство — той посочи устройството за виждане — увеличението, което това устройство дава, е четирикратно и по този начин превръща автомата в най-точното бойно оръжие правено досега. Обърнете внимание, че когато е зареден, тежи почти пет кила, но за сметка на това, при автоматична стрелба се владее без усилие.

Като говорим за съвременно оръжие, тук имаме четири „SA-80“, четири деветмилиметрови пистолета „Браунинг“, гранатомет, гранати и някои други неща, като насочващи се мини „Клеймор“. Всичко това звучи чудесно на пръв поглед, но когато си представим срещу какво можем да се изправим, се оказва, че съвсем не е достатъчно. Вероятно от другата страна ще има не по-малко мощно оръжие и със сигурност в доста по-голямо количество — той не посмя да допълни, че като цяло терористите бяха по-млади и по-добре подготвени.

В стаята настъпи тишина. Видът на оръжия последен модел, които определено не бяха за показване на приятели след вечеря, не будеше ентусиазъм.

 

 

щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 17:08 часа

Килмара затвори телефона. Червената лампичка, която показваше дали линията се подслушва, не светеше. Той вдигна рамене.

— Току-що говорих с началника на охраната на „Дрейкър“. Денят е прекрасен. Учениците се занимават с това, с което обикновено се занимават ученици на усамотено място, а двама от хората му стояли твърде дълго на слънце и почервенели като раци.

— Май доста тежичко им идва службата — подхвърли Гюнтер. — А какво става с Фицдуейн?

— Говорих и с него. Продължава да твърди, че ще се случи нещо, но не може да обясни защо. Започнал е отбранителни приготовления в замъка и сега възнамерява да прескочи до „Дрейкър“ да помогне. Както ни е тръгнало напоследък, момчетата в „Дрейкър“ ще помислят Фицдуейн и хората му за терористи и ще се изпотрепят.

— С колко хора разполага?

— Десет-дванайсет — каза Килмара, — от които девет са преминали някакво военно обучение. Започвам да се чудя дали постъпих правилно като му дадох това оръжие.

— Мислиш, че всичко е фалшива тревога, така ли? — каза Понтер.

Килмара се намуси:

— Там е цялата работа. Не смятам, че е фалшива тревога, просто вярвам на инстинкта си и на предчувствията на Фицдуейн. Всички доказателства сочат, че ако има нещо да става, то ще става тук в Дъблин, а вътрешният ми глас ми казва, че сме заложили на бита карта.

— Въпреки японците? Въпреки седемдесет и двамата туристически агенти от Близкия изток, за които Ирландското Бюро по Туризма въобще не беше чувало и които пристигат тази вечер?

— Въпреки всичко — каза Килмара, — доста мислих. Смятам, че Палачът не дава и пет пари за политика. Тогава, защо ще иска да напада Американското посолство? Какво ще спечели с това? Него го интересуват само парите.

— Палачът е мъртъв — каза Гюнтер.

— Не ми говори като бюрократ.

Гюнтер се ухили:

— Новото разписание е готово.

— И с какво разполагаме сега, освен пресрочена и надхвърляща бюджета ни сметка?

— Като за начало твърде много от хората ни са вързани с посолството. Направо е смешно.

— Политика. Но моля те, не ми казвай неща, които вече са ми добре известни. Кажи ми с колко хора като резерв разполагаме, след като си поиграхме с компютъра.

— Дванайсет — каза Гюнтер — без да броим себе си.

— Значи все пак има надежда. Вече ми писна да седя зад бюрото.

— Положението с хеликоптерите е трагично — докладва Гюнтер. — Всички машини на въздушния корпус са зачислени като охрана на посолството, резиденцията на посланика във „Финикс Парк“ и летището, но така или иначе, всички ще са на земята при смрачаване. Нямаше да е зле да можехме да летим и нощем.

— С кола разстоянието се изминава най-малко за пет-шест часа — каза замислено Килмара.

— Поне шест — каза Гюнтер, — ако говорим за острова на Фицдуейн. Пътят след Галуей е ужасен, а и по това време вече ще се е стъмнило. Освен това, колите ще са натоварени.

— Мостът към острова много лесно може да бъде отрязан — продължи да размишлява Килмара гласно, — ако въобще ще правим нещо, трябва да е по въздуха.

Килмара потъна в мълчание. „На пръв поглед — мислеше си той, — настоящото разгръщане на силите бе правилно.“ Имаше доказателства за надвиснала заплаха над Американското посолство в Дъблин. Появата на японците, за двама от които бе установено, че са във връзка с войнствени терористични групи, потвърди това. Подслушването на разговорите им показа, че японците играеха ролята на преден пост и ще се свържат с главната група, която пристигаше късно тази вечер от Близкия изток. Ирландското туристическо бюро, което в подобни ситуации би трябвало да е наясно с положението, бе информирано в последната минута и това още веднъж наклоняваше везните в полза на вероятна терористична акция. Можеше още сега да задържи японците, но не разполагаше с данни за евентуалното им оръжие и реши, че е по-добре да изчака, докато получи по-подробна информация.

Дотук добре, но беше някак твърде лесно за досещане. Вътрешният му глас непрекъснато повтаряше „уловка“, но дори и да беше така, знаеше добре, че Палачът, ако това наистина бе негово дело, бе достатъчно безжалостен, за да превърне една уловка в действителност.

Даже и да оставеше Палача настрана, все още имаше други възможни източници на заплахи. При това положение рейнджърите трябваше да разполагат с резервна част, която да се намеси при необходимост. Главният проблем се състоеше в начина, по който използваха рейнджърите. Вместо да действат като антитерористични сили, за каквито бяха тренирани, те бяха на предните позиции, вместо полицията или войската, което бе нормалната практика.

Неохотно той взе решение.

— Гюнтер, за сега не можем да направим нищо повече от това за Фицдуейн, освен да следим обстановката и да разположим резервния отряд в Болдонел. Изключено е да ги пращаме там по суша. Това, че Палачът има мания за разни цветя, а Фицдуейн се чувства странно, все още не е достатъчно основание да остана без никакви хора като резерв.

Гюнтер се изправи:

— Разбирам.

— Чакай малко — каза Килмара, — не съм свършил. Ако се наложи да действаме, ще трябва да го направим много бързо. Може да се окаже, че насреща ни има мощни оръжия. Искам „Оптиката“ да е въоръжен, а отделението да е в бойно снаряжение и в готовност за бърза намеса.

— А „Милан“-ът?

— Всичко. Ще командвам от „Оптиката“.

— Ами аз?

— Ти и без това обичаш да скачаш от самолети. Защо трябва да изпускаш шанса?

— Много забавна работа сме си избрали — каза Гюнтер на излизане от стаята.

— Колкото по̀ остаряваш, толкова по̀ различно ти се струва всичко — каза Килмара по-скоро на себе си. — Приятелите ти ги убиват.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 17:15 часа

Стана още по-топло и въздухът трептеше от горещината. Мъроу подаде бинокъла на Фицдуейн, който го насочи към точката в далечината, която Мъроу му бе посочил. Взира се известно време, после свали бинокъла.

— Не мога да разбера — каза той, — видимостта не е много добра. Виждам само едно трептящо петно точно зад носа на острова. Май е някакъв товарен кораб. Какво те накара да обърнеш внимание точно на този кораб, при условие, че ежечасно минават рибарски кораби и лодки.

Мъроу взе бинокъла и отново го насочи към подозрителното петно.

— Омарата се е засилила. Трябваше по-рано да те извикам. Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че онова приятелче там май беше спряло за известно време.

— За колко?

— За около двайсетина минути. Не съм сигурен.

— От каква посока дойде?

— От юг — каза Мъроу. — Отначало беше много навътре и се движеше бавно. Това е кораб за превоз на добитък, от новите, дето имат високи надстройки и много вентилатори отгоре, като гъби.

— Колко са големи?

— Не знам точно, но достатъчно, за да поберат над хиляда глави добитък, заедно с фуража им. Може да са спрели, за да нахранят животните.

Фицдуейн вдигна бинокъла и огледа наоколо. Да, беше същият кораб, който бе видял сутринта. Продължи да се взира и спря погледа си на моста. Един закрит камион мина по него в посока към острова и отби отстрани на пътя. Отвътре изскочиха двама мъже и се огледаха. Фицдуейн подаде бинокъла на Мъроу.

— Сигурно са рибари — каза той, — виждам калъфите за въдиците. Носят и риболовни принадлежности.

— А за какво им са въжетата? — попита Фицдуейн. Взе отново бинокъла и видя как единият от мъжете спуска другия към основите на моста. После спусна и обемист пакет. Отвори калъфа за въдицата си и извади нещо отвътре. А когато сглоби двете неща, които държеше, вече нямаше никакво съмнение какво е това.

— Господи — извика Фицдуейн, — тоя има „Калашников“. Обзалагам се, че тия възнамеряват да взривят моста.

Мъроу вдигна снайпера си и се прицели. Мъжът под моста прибра въжето и двамата залегнаха. Чу се приглушен тътен, вдигна се прах и въздухът се изпълни с дим. Мостът не помръдна.

— Издъниха се — каза Мъроу, но едва бе изрекъл това и мостът внезапно се срути от страна на острова и бавно се плъзна в морето отдолу. Двамата саботьори се изправиха и отидоха да огледат работата си. Застанаха на ръба на скалата и погледнаха надолу. После единият се обърна и започна да оглежда замъка с бинокъл.

След няколко секунди той размаха ръце и се прицели с автомата. Дулото сочеше главната кула. Появи се пламък и по древната зидария на кулата се посипаха куршуми.

— Фицдуейн и Мъроу стреляха едновременно. „SA-80“ бе наистина точен. И двамата терористи издъхнаха още преди да паднат върху плуващите останки на моста. Водата около мястото, където потънаха, порозовя.

— Започва се — каза Фицдуейн. — Стой тук. След малко ще изпратя някой да те смени. Слизаш направо долу в двора. Отиваме да приберем камиона.

Уоки-токито му изпращя.

— Слез веднага в кабинета — каза един глас напрегнато.

Фицдуейн преметна автомата и слезе по витата стълба. Вратата на кабинета зееше отворена. Етен седеше на един стол и притискаше едната страна на главата си с кърваво парче плат. УКВ-то, което Килмара му бе дал, бе на парчета. Посланик Ноубъл стоеше до вратата с пистолет в едната ръка и уоки-токи в другата. Лицето му бе пепеляво сиво. Бе вперил очи в тялото на човек, който лежеше безжизнено на пода, с лицето надолу. До ръката на трупа лежеше нож със странна форма.

Фицдуейн обърна тялото по гръб. На лицето имаше грозна вълча маска. Ризата бе потънала в кръв.

Посланик Ноубъл каза:

— Чух, че Етен изпищя и видях как този тук се нахвърля отгоре й и после се обърна към мен. Имаше нож и стрелях моментално — Фицдуейн свали вълчата маска и Ноубъл се свлече на колене:

— О, Господи — простена той, — какво направих? — той прегърна тялото на сина си и по страните му потекоха сълзи.

В стаята беше тихо. Фицдуейн изчака малко и каза внимателно:

— Ти не си виновен. Просто не си имал друг избор.

Хари Ноубъл го погледна безизразно:

— Значи Дик е бил член на култа, за който ни разказа.

— Така изглежда. Това е начинът, по който действа Палачът. Той обича да покварява и манипулира, а най-лесно се поддават на манипулация младите. Съжалявам.

Нямаше какво друго да каже.

Ноубъл се наведе и целуна сина си, после вдигна „Броунинг“-а и каза:

— Тогава нека направим това, което трябва.

Етен ридаеше безгласно и Фицдуейн я прегърна.

Скоро тя се успокои.

— Значи наистина Палачът се върна.

— Да — каза Фицдуейн.

На вратата се появи Мечката.

— Телефонът не работи и токът е прекъснат — уведоми ги той, — сега се опитваме да пуснем генератора.

— Трябва да му знаеш цаката — каза Фицдуейн и в този момент по-скоро усети, отколкото чу, слабото бръмчене на генератора. Лампата на писалището му светна.

— Останахме дванайсет — каза Етен.

— Напълно достатъчно — допълни Мечката.

 

 

в училището „Дрейкър“ — 17:45 часа

Сержант Пат Броугън, началникът на охраната в училището, винаги очакваше с нетърпение потеглянето на микробуса с преподавателите. Тогава бе смяната и на обслужващия персонал и имаше опасност да се вмъкне някой опасен тип, затова сержантът предпочиташе да държи всички под око. Когато микробусът тръгнеше, в училището оставаха само учениците и няколко познати преподаватели и вече можеше да се поотпусне.

Всъщност работата си я биваше, мислеше си той, макар и да бе донякъде отегчителна. Имаше специални стаи за охраната, а не бараки вмирисани на пот и мръсни чорапи като на границата. Бяха им отстъпили и един кабинет, където можеха да погледат телевизия, да си направят чай и да си починат. Управата съобразително бе сложила един хладилник за мляко, където те държаха бирата си и докато предаваше смяната на вечерния дежурен, предчувстваше удоволствието от извадена от хладилника бира.

Беше дълъг и горещ ден и всичко щеше да е наред, ако лицето му не бе така изгоряло. Някъде беше чел, че ирландците са много податливи на слънчеви изгаряния, тъй като кожата им е много бяла, липсвал някакъв пигмент или нещо такова. Очевидно червенокосите си патеха най-много. Ако съдеше по състоянието на О’Мали, твърдението бе вярно.

На влизане в стаята за отдих той извади пълнителя от „Узи“-то си и заключи автомата в шкафа. Остана само с 38-калибровия „Смит и Уесън“, който бе в раменния му кобур. Имаха заповед да са винаги въоръжени, дори и ако не бяха на смяна и той бе свикнал с пистолета си, както човек свиква с носенето на риза.

Телевизорът работеше и столовете бяха наредени отсреща, както винаги. Знаеше, че ще завари останалите трима, които не бяха дежурни. Надяваше се да са му оставили някоя и друга бира. Горещият ден предразполагаше към рязко намаляване на запасите. Извади една кутия от хладилника и видя, че някоя добра душа се бе погрижила да попълни запасите — хладилникът направо пращеше.

Обикновено веднага отваряше кутията, отпиваше дълга глътка и едва тогава се запътваше към стола си, който, както му беше реда, заемаше централното място. Този път, обаче, вниманието му бе привлечено от нещо, което даваха в този момент по телевизията и той отиде до стола си все още с неотворена бира в ръка.

Внезапно усети силната миризма на бира и още нещо. Някой глупак пак е повръщал, помисли си той ядно. Тия хора не можеха ли да преценят, кога да спрат? Обърна се, за да види кой беше виновникът и се вцепени.

Тримата полицаи седяха на столовете си в неестествени пози, лицата им бяха изкривени от предсмъртната агония. Дрехите им бяха изцапани. Кутията бира в ръката на О’Мали бе така изкривена до неузнаваемост.

Обзет от страх, Броугън залитна назад, събори телевизора на земята, чу се трясък и се разлетяха искри и парченца стъкло. На врата се появи някакво същество с животинска глава. Броугън си спомни за слуховете, които бе чул в началото: „Ученически забавления, бяха му казали от управата, дръж ги под око, но не им се меси“.

„Света Богородице! — помисли си той, и това ми било забавления.“

— Искаш ли да разбереш какво стана? — прошепна човекът с маската. — Не те ли интересува как умряха?

Маскираният влезе в стаята с нож в ръка. Броугън посегна към пистолета си, но на вратата се появи още един с насочен към него „Инграм“. От стената зад гърба му се посипа мазилка. Изстрелът бе приглушен. Броугън видя, че пистолетът е с поставен заглушител. Бе успял само да измъкне оръжието си от кобура. Хвърли го на земята и бавно вдигна ръце. Осъзна, че всъщност така и не бе повярвал, че училището го грози някаква опасност, но ако се съдеше от заповедите, които бе получил, очевидно и началниците му не вярваха. Нападения от терористи имаше само по телевизията. Подобни неща не се случваха в действителност. Маскираният с ножа бе застанал отдясно на Броугън. Бе доста наблизо.

— Използвахме цианид — каза той, — не е много оригинално, но пък върши работа и то бързо. За съжаление, не мога да кажа, че е безболезнено. Трябваше ни известно време, за да се научим да инжектираме цианид в кутиите с бира, но трябва да признаеш, че добре се справихме.

Броугън се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Маскираният се засмя:

— Страх те е, нали? От шепа хлапета. За такива ни смятахте, нали? Много непредвидливо. Средната възраст на групата ни е деветнайсет. Достатъчно големи сме, за да гласуваме, да отбиваме военна служба или да убиваме за родината. Достатъчно големи, за да убиваме и заради самите нас. Трябваше да ни вземеш несериозно. Сега вече разбра какви сме, нали? Четохме всичките ти доклади. Мислехте си единствено за нападение отвън, но дори и тогава не го смятахте за вероятно.

— Защо не ме застреля?

— Нямаш никакво въображение — каза маскираният и рязко заби ножа в слънчевия сплит на Броугън.

На вратата се появи още един човек.

— И двамата са готови.

— Имаше ли много шум? — попита маскираният с ножа. Беше доволен, че всичко протече така гладко. Бяха убили шестима въоръжени мъже без нито един изстрел. Преподавателите и учениците се бяха събрали в актовата зала за прегледа на деня. След няколко минути цялото училище щеше да е под контрола им. Когато се появеше Кадар, всичко щеше да е готово. Щеше да е доволен, а той възнаграждаваше всяка успешно изпълнена задача така стриктно, както наказваше провалилите се. А ако Дик бе успял да изпълни задачата си в замъка…

— Никакъв — каза новодошлият. — И двамата изпиха чая, който им приготвихме.

— Пет от шестимата с цианид — каза този с ножа. — Чий беше залогът? — бяха се обзаложили помежду си за резултата от акцията и спечелилият щеше да прибере десет ирландски лири.

— Мой — обади се маскираният с „Инграм“-а.

Докато говореха, Броугън се гърчеше в предсмъртна агония. Тялото му се изви, от устата му избликна кръв и той умря. Трупът му замръзна неподвижно.

— Хайде, имаме още работа — каза маскираният с ножа. Взе ключа от Броугън и отвори шкафа с оръжието. Зареди едно „Узи“ и пъхна в джоба си резервен пълнител.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 17:46 часа

Фицдуейн смяташе, че на предната линия не трябва да се поставят жени. Бе виждал достатъчно убити жени и осиротели деца. Понякога дори кърмачета. Бе категоричен. Сега обаче една трета от хората му бяха жени, които съвсем не смятаха да се крият на тавана, докато всичко свърши. Освен това, трябваше да си признае, че има нужда от тях.

В крайна сметка, реши да ги използва според опита и уменията им. Резултатът не беше обнадеждаващ. С Катя Маурер положението беше ясно — тя бе медицинска сестра. В едно от складовите помещения на подземния тунел обособиха медицински център. Мечката очевидно бе доволен от решението. Логично бе Уна да се занимава с храната — тя познаваше замъка и знаеше кое къде е. Дадоха й кухненските помещения до голямата зала.

Джудит Нюман показа точна стрелба в тренировките, които Мечката бе организирал в главния тунел, а и тя ясно даде да се разбере, че желае да се бие наравно с мъжете, още повече, че не й липсваше опит. Затова Фицдуейн реши да присъедини и нея към групата под негово ръководство — Мъроу, дьо Гевен, Андреас и Хенсен, която щеше да отиде в „Дрейкър“.

Оставаше Етен. Нямаше никакъв опит, но бе решена да се бие, щом се налага. Единствената утеха беше, че под зоркото око на Мечката бе започнала да стреля добре. Въпреки това, Фицдуейн се опита да я убеди, да не взема пряко участие в бойните действия. Издърпа я в кабинета си, затвори вратата след себе си и изтъкна всички аргументи против участието й. Тя го изслуша мълчаливо, после го прегърна, целуна го и каза:

— Сега не сме в Конго и аз не съм Ан-Мари. Всичко ще е наред.

Като чу името на бившата си съпруга, Фицдуейн трепна, но после я взе в прегръдките си и двамата стояха прегърнати, докато не ги извикаха.

Всички, с изключение на Томи Кийн, който бе сменил Мъроу от поста на бойната площадка, се събраха във вътрешния двор. От упражненията по стрелба в тунела, тъй като Фицдуейн искаше въоръжението им да остане в тайна, дрехите им се просмукаха с миризмата на изгорели газове и оръжейна смазка. Всички бяха въоръжени, дори Катя и Уна. Принуди ги да видят тялото на Дик Ноубъл, само така можеше да ги накара да осъзнаят какво им предстои.

— Не ми се иска да се разделяме — започна Фицдуейн, — но телефоните не работят, УКВ-то е разбито, а сме длъжни да се опитаме да помогнем на хлапетата. Някои от нас вече са си имали работа с тези хора и знаят, че с такива като тях не могат да се водят преговори. Освен това те никога не блъфират, направо убиват. Ако не успеем да стигнем до учениците преди тях, не ми се мисли какъв ще е края на всичко това.

Институтът „Дрейкър“ е твърде голям, разпръснат и не може да се осигури ефективна защита. Намеренията ми са да отидем там и да доведем учениците и няколкото преподаватели в замъка, да се укрепим и да чакаме помощ. В замъка ще можем да издържим достатъчно дълго, нали за това са строени замъците, а и такава е уговорката ни с полковник Килмара.

Не знам какъв е планът на Палача, но предполагам, че е замислил масово отвличане с цел пари. Разузнаването има данни, че е обучил над седемдесет човека и няма да се учудя, ако повечето от тях в момента са на онзи кораб за превоз на добитък и вероятно ще акостират близо до носа на острова. А може една част да дойдат и по суша, не знам. Струва ми се също, че ще използват и самолет. Това, на което искам да наблегна, е, че ще бъдем изправени срещу много добре въоръжени и отлично обучени хора. С една дума, това не е игра. Не желая геройски прояви и притеснения за Женевската конвенция. Това не е война. Тоба е битка за оцеляване. Или убиваш, или те убиват — и никакви пленници, освен ако не наредя. Няма да има кой да ги пази.

Ако мога, няма да въвличам учениците в преките бойни действия. Убеден съм, че някои от тях могат да си служат с оръжие, но за съжаление, няма да знаем на кого да вярваме — мисля, че имахме съвсем пресен пример за това. Независимо дали са достатъчно големи, за да гласуват или не, на мен ми е писнало да гледам как убиват млади хора, които дори не са имали щастието да се насладят на живота си. Запомнете нещо много важно: не допускайте никакви непознати. Ако човекът насреща ви не е един от нас, стреляйте. Дори и да имате въпроси, ще трябва да почакат по-удобен момент. Заемете позиции. Всички за „Дрейкър“ в колата. Да се измитаме.

Фицдуейн и дьо Гевен седнаха отпред на закрития камион на двамата саботьори, а останалите се качиха отзад. Етен изпрати въздушна целувка на Фицдуейн, и макар че разстоянието бе голямо, стори й се, че той се усмихва. Е, да, помисли си тя, нали е свикнал да живее в опасност, заставайки на пътя на злото. Войната е неговата стихия.

„Как ли ще реагирам аз на опасностите — запита се тя.“ Щеше да разбере през следващите няколко часа. Картината на смъртта на червенокосата Ан-Мари Фицдуейн се появи пред очите й така ясно, сякаш самата тя бе присъствала там. Смърт чрез обезглавяване. Представи си как в плътта й се врязва острието на меча, представи си шока, ужаса, агонията и кръвта и й прилоша от страх. „Нима и тя щеше да свърши така?“ Тя погали дървения приклад на „Маузера“, който й бяха дали и реши, че няма да го позволи. Настроението й се приповдигна и тя набра кураж за действие.