Виктор О’Райли
Игрите на Палача (20)

Глава първа

Първоначалната идея беше Проект „К“ да играе ролята на помощна операция, като чрез нея се избегнат бюрократичните спънки. Убийствата в Ленк, обаче, промениха коренно нещата.

Убеден, че времето им изтича, Чарли фон Бек превърна апартамента на Фицдуейн в денонощна щабквартира. Когато Фицдуейн видя, че в спалнята му се мъдри току-що инсталиран мултитерминален компютър, схвана намека и безропотно се премести в апартамента на Мечката. Вярно, там нямаше черни копринени чаршафи и огледало над леглото, но за сметка на това кулинарните специалитети, които Мечката предлагаше, можеха спокойно да се мерят с менюто на най-изисканите ресторанти. Още повече, че Мечката си бе купил по-голям пистолет, което на фона на това, което ставаше, носеше известна утеха.

Някои възразиха срещу решението на фон Бек да — базира екипа на Проект „К“ в „неофициална сграда“, но той заяви, че след като през втората световна война щабквартирата на швейцарското разузнаване е била разположена на един от етажите на хотел „Швайцерхоф“ в Берн, то изолираният апартамент близо до „Кирхенфелдщрасе“ може спокойно да служи за база на Проект „К“.

Обитателите на останалите три апартамента в блока, притежание на фон Графенлауб, бяха любезно помолени да напуснат в името на патриотизма и пълните джобове. Когато и последният от тях се изнесе, фон Бек подсили още повече охраната.

* * *

С всяка дума на Фицдуейн, на Мечката или някой от останалите от екипа на Проект „К“, Беат фон Графенлауб ставаше все по-неспокоен. Както винаги, той бе безукорно облечен, но елегантността на дрехите му вече не допълваше човека, който ги носеше. Беше пребледнял, очите му бяха зачервени, бе видимо отслабнал. Поведението му вече не носеше отпечатъка на богатството.

— И как наричате този изверг? — попита той дрезгаво.

Хенсен даде знак, че той ще отговори:

— Отначало, когато се натъкнахме само на една статистическа аномалия, шегобийците от другите отдели в БКА го кръстиха Страховитият Не-човек. Но сега вече, това никак не е смешно.

— Дадохме му кодовото наименование „Палачът“ — допълни Мечката.

Фон Графенлауб погледна Фицдуейн.

— Смятаме, че Палачът наистина съществува — каза Кершдорф тихо, — но ще е безотговорно да се преструваме, че знаем много. Успоредно с нашето, се води и обичайното разследване. Дори шефът на полицията е скептично настроен.

— От чисто юридическа гледна точка, почти липсват сериозни доказателства в потвърждение на това — каза фон Бек. Служебният му тон контрастираше с одеждите му. Беше с розова щампирана фланелка с къс ръкав.

— Ами ако вашите предположения се окажат грешни? — попита фон Графенлауб. — Тогава се получава натрупване на грешни изводи.

— Точно в това се състои рискът — кимна Хенсен.

— Но от друга страна, до сега никой не е предложил логично обяснение на това, което става напоследък.

Фон Графенлауб отпи глътка от „Перие“-то си. Ръката му леко трепереше, държейки чашата. Остави я и се замисли. Никой не наруши тишината, фон Графенлауб вдигна глава и ги огледа един по един. Погледът му спря на Фицдуейн.

— Този човек — започна той, гледайки Фицдуейн, — който дори не познаваше Руди или някого от семейството, тръгна да търси отговора на въпроса, защо един млад мъж умира по такъв жесток начин. Руди беше мой син и заедно с близначката си Врени са най-малките ми деца. Искам да ви уверя, че сега вече няма да се откажа. Затова е по-добре да ми кажете всичко, което знаете или подозирате. Не желая да щадите чувствата ми. Нека първо чуя как Руди се е замесил с този… този Палач.

— Съпругата ви също е замесена — каза Фицдуейн.

— Ерика? Да, да, разбира се — фон Графенлауб произнесе последните думи почти шепнешком, по страните му се стичаха сълзи.

Фицдуейн се чувстваше ужасно. Гледаше как един човек бавно се съсипва, но вече нямаше връщане назад. Сложи ръка на рамото на фон Графенлауб, но не знаеше какво да каже.

* * *

Като по уговорка останалите излязоха и оставиха Фицдуейн и фон Графенлауб сами. Това, което фон Графенлауб щеше да чуе, бе достатъчно неприятно и не беше необходимо да го поставят в неудобно положение пред цялата група.

— Ще бъда възможно най-кратък — каза Фицдуейн — и ще наблегна по-скоро на изводите, а не на причините. Ако желаете, след това можем да проследим логиката на заключенията. Вече ви казахме за Палача, но сега няма да говорим това, какво знаем за него, а по-конкретно, за начина му на действие. Смятаме, че целта му е по-скоро да печели пари, а не толкова да защитава някакви идеали, но в крайна сметка, явно се стреми да прецака системата и да извлича облаги от това, демонстрирайки едно доста зловещо чувство за хумор. Очевидно експлоатира естествените подбуди и каузи на хората, които съществуват в момента. Не му е необходима някаква последователна идеология. Всяка от малките терористични групи, които използва, си има някаква своя кауза, в името на която се бори, а Палачът просто прибира парите.

Явно, подбира хората си. Всеки от последователите му, които обаче едва ли биха се смятали за такива, тъй като са членове на различни обособени групи, са млади идеалисти с повишена сексуална активност. Той се възползва от това и особено от сексуалния заряд, който е превърнал в инструмент за манипулиране. Нищо ново под слънцето — това столетия наред е било основа на тайни ритуали и секти. Вземете например сексуалния оттенък на сатанинските обреди от древните култове преди появата на християнството или обратното — отсъствието на секса при католиците.

Фактът, че използва сексуалния нагон като инструмент за манипулиране, ни навежда на мисълта, че самият той има сексуални проблеми. Смятаме, че е и хетеро- и хомосексуален със силно изразени садомазохистични наклонности от най-жесток вид.

— С една дума чудовище — каза фон Графенлауб.

— Може и така да се каже — съгласи се Фицдуейн, но ако искаме да го заловим, подобни предубеждения само ще ни затруднят. Вероятно той изглежда и се държи като напълно нормален човек, като вас и мен.

— И никой не знае какво се крие под прозаичната му външност — каза фон Графенлауб замислено.

— Точно така — съгласи се Фицдуейн.

* * *

Фрау Реми приключи с покупките и сега бе седнала в едно открито кафене на „Беренплац“ на едно кафе и малка паста, е, може и две. Беше доволна, защото успя да купи с намаление три бутилки крушов ликьор, който съпругът й Герхард обичаше много и които кротичко стояха в пазарската чанта в краката й.

Герхард ставаше по-поносим, ако след вечеря си вземеше обичайната доза крушов ликьор, а и после, когато си легнеха, заспиваше веднага и така не се стигаше до това, което фрау Реми наричаше „оная работа“. Вече наближаваха шестдесетте и беше време Герхард да си намери друго развлечение — да колекционира марки или нещо от този род. Погледнато от друга страна обаче, мисълта, че след двайсет и осем години брак мъжът й все още я желаеше, ласкаеше самолюбието й.

Тя се усмихна на себе си. Беше много приятно човек да поседи на слънце на „Беренплац“ и да наблюдава минувачите, всеки вглъбен в собствения си малък свят.

Някакъв тип с кънки, наметало и каска, с преметната през рамо китара, спря пред нея и се огледа. После внезапно се отдалечи и се сля с тълпата.

Фрау Реми така и не разбра какво точно стана. Нещо мина пред нея, някой сякаш се закашля и тя осъзна, че е вперила поглед в надупчената си пазарска чанта. От пръснатите бутилки се носеше аромат на крушов ликьор.

Разсъдъкът й отказа да даде обяснение на случилото се. Фрау Реми не отиде в полицията. Тя взе гнусливо пазарската си чанта и с извърната настрани глава, внимателно я пусна в един кош за отпадъци. После купи още три бутилки ликьор и се прибра в къщи.

Два дни мълча като риба.

* * *

— Защо избра точно това място? — попита ливанецът и се огледа. Кафенето бе пълно с екземпляри, които спокойно можеха да минат за герои от филм на Фелини. Почти всички мъже имаха бради, бяха облечени с протрити дънки, носеха обици и големи черни шапки. Момичетата се различаваха главно по това, че повечето от тях нямаха бради. Всички пиеха бира или млечен шейк и пушеха хашиш. Един-двама да бяха на над двайсет и пет, а хлътналите очи и бледата кожа показваха, че малко от тях са загрижени за дълголетието си.

— Какво толкова чудно има? Трябваше бързо да се махнем от улицата. По дяволите, та ти дори не улучи проклетото копеле!

Ливанецът вдигна рамене:

— Той тръгна точно, когато стрелях. Нищо не можех да направя с тия кънки се движи много бързо. Е, поне никой нищо не разбра. Заглушителят върши добра работа.

— Нямаме време — каза Силви, — познаваш Кадар.

— Твърде добре — каза мрачно ливанецът.

— Следващият път ще се приближим повече и вече няма да има пропуски.

Ливанецът пресуши чашата си, но не каза нищо. Махна една прашинка от ревера на палтото и започна да се любува на новите си обувки от крокодилска кожа. Да вървят на майната си и Айво, и Кадар, и Силви. Вдигна поглед към нея и я огледа преценяващо.

— Не ставаш, мой човек — каза тя.

* * *

— Руди е бил идеална мишена за манипулация — каза Фицдуейн, — като злополука, която търси място къде да се случи. Както знаете, повечето тийнейджъри влизат в конфликт с родителите си. В тази възраст те са объркани, търсят себе си и приветстват нови каузи. Когато отхвърлят ценностите на родителите си, те имат нужда от нови. Природата не търпи вакуум.

Обикновено при един развод се наблюдават два модела на поведение — първият, когато децата са дълбоко и трайно наранени и вторият — на деца, които сравнително безболезнено се адаптират към положението да имат двама бащи или три майки, както дойде. Не знам кой от двата модела е преобладаващ, но зная, че във вашия случай развода ви с Клер и женитбата с Ерика са създали хаос. Всички деца са засегнати повече или по-малко, но струва ми се това най-силно се е отразило на Руди и донякъде на врени. Сега ще говоря за Руди.

Началото на самотния му бунт е поставено с отхвърлянето на ценностите на обществото, във ваше лице. Убежденията си очевидно е заимствал от майка си, която, доколкото знам, е ратувала за по-свободно общество, което зачита грижата за другите.

— Имаше време, когато възгледите ни съвпадаха — каза фон Графенлауб, — но докато аз трябваше да работя и да се съобразявам с изискванията на реалния свят, Клер се наслаждаваше на лукса да теоретизира и мечтае за една утопия, благодарение на парите, които печелех. Аз бях този, който трябваше да се бори, да върши неприятни неща, да взема трудни решения и да прави компромиси с принципите си, защото така е устроен животът. Аз работех с реално съществуващи неща, а не с фантазии.

— Дори и така да е — продължи Фицдуейн, — имало е и още няколко фактора, които са усложнили допълнително положението. Първо, Руди е бил изключително интелигентно и чувствително момче. Той се е чувствал не само бунтар, желаел е да осъществи нещо реално и точно това е довело до следващия етап — започнал е да ви проучва тайно, да чете архивите ви и какво да види: попада на връзките на татко с „Вейбон“ — компания с мрачна слава.

— Но той просто не е разбрал правилно това, което е открил — каза фон Графенлауб. — „Вейбон“ е огромна организация и голяма част от дейността й е съвсем законна. Попаднал е на документи за извършени закононарушения, които са изключение, а не обичайна практика и които се бях заел да оправя. Но вместо да си даде сметка, че това, което вижда, е само малка част от картината, той реши, че съм корумпиран. Не желаеше дори да ме изслуша.

— Е, когато си на тази възраст, се поддаваш повече на чувствата, отколкото на разума — каза Фицдуейн. — Друг е въпросът, че това, което ми казвате за „Вейбон“, съвсем не е вярно, но засега ще оставим нещата настрана, защото говорим за Руди, а не за многонационална компания, чиито директори съвсем не са с чисти ръце.

Фон Графенлауб трепна, но не каза нищо. Мислеше си за това как в началото с Клер имаха общи идеали, а после той трябваше да прави компромис след компромис — уж все за доброто на семейството — и как това бе довело до принизяване на ценностите, в които вярваше.

Фицдуейн продължи:

— Така стигаме до изгарянето на документите, които Руди е откраднал до смъртта на Клер. Смъртта на майка му променя посоката на неговия бунт. За нещастието и болката си той обвинява вас, системата и света като цяло и стига до идеята, че нещата могат да се променят единствено със сила. Но освен всичко друго, той е търсел и отмъщение, а за това му е трябвала помощ. Присъединил се е към АКО, които не се занимават с неща като усъвършенстване на старата демокрация, стремят се към коренна промяна, а именно — съществуващата обществена система в Швейцария трябва да се унищожи изцяло, а това може да стане само насилствено.

Не зная до каква степен Руди е бил обвързан с АКО, но ми се струва, че дори и Врени не си е давала сметка колко далеч е стигнал. Предполагам, че са го подготвяли като бомба със закъснител. Като син на човек с вашето положение, той е бил твърде ценен и не са искали да бъде разкрит от полицията — ето защо той се е представял само като съмишленик или както казах на Врени, като терористични „групи“. Аз смятам, че му е била отредена далеч по-важна роля.

Полицията, обаче разкрива водачите на АКО и други терористични организации и тук Руди се сблъсква с нов проблем. Нуждае се от мотивация, с която да действа, а някои от първите му учители се озовават зад решетките, други са убити или се крият. Тогава на сцената се появява Ерика. Както вече казах, Руди е един объркан, сексуално активен, бунтуващ се срещу традиционните ценности млад мъж, който иска да отмъсти на баща си и да разруши системата. От друга страна съпругата ви Ерика — съжалявам, но това никак няма да ви хареса — е богата, отегчена, преситена и невероятно привлекателна жена с остър сексуален апетит, която обича да се отдава на капризите си и непрекъснато търси нови приключения, за да задоволи нарастващите си сексуални желания. Подозираме, че поддържа сериозни отношения с друг, не по-малко опасен човек, когото нарекохме Палача.

— Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен, че жена ви е богата, отегчена, аморална и със силен сексуален апетит? Да. Берн е малък град, а аз говорих с много хора. Дали съм сигурен, че има връзка с Палача? Не, нямам доказателства. Просто съществуващите обстоятелства го подсказват.

— Продължавайте — каза тихо фон Графенлауб.

— Следващата решаваща случка е от сексуален характер — каза Фицдуейн. — Доколкото успях да сглобя картината, това се е случило по време на едно от семейните зимувания в Ленк. Участвали са Ерика, Руди, Врени и приятелят им Феликс, а аз смятам, че там е бил и Палачът. Имало е прелъстяване, оргии, но не зная подробности, пък и не това е важното, освен може би факта, че синът ви е бил прелъстен от съпругата ви и вероятно от единия, а може би и от двамата мъже там. Не зная дали Руди е имал склонност към хомосексуализъм или това е било вид протест срещу вашата ценностна система, но очевидно хомосексуалната активност е била част от живота му, както потвърди аутопсията. А що се отнася до Ерика — това е било най-сладкото отмъщение.

— Може би Оскар е подозирал нещо — каза фон Графенлауб. — Той поиска да говори с мен, но понеже изглеждаше много смутен, така и нищо не разбрах от това, което се опитваше да ми каже. Никога не съм допускал, че подобно нещо може да се случи. Направо не мога да повярвам.

— Горкият Оскар — каза Фицдуейн, — представете си положението, в което е бил. Подозирал е, но нищо не е знаел със сигурност. А не е смеел да ви сподели опасенията си, защото се е страхувал да не ви нарани незаслужено. Щяхте ли да му повярвате, ако ви бе казал по-конкретни неща?

— Разбира се, че не — отговори фон Графенлауб, — освен ако имаше доказателства.

— И сега Оскар е мъртъв.

— Както и Феликс Крейн — добави фон Графенлауб. — Какво става? Няма ли край тази лудост? Какво се опитва да направи този Палач?

— За да разберем мотивите на Палача, трябва да гледаме нещата с неговите очи — каза Фицдуейн. — Смятаме, че сега той просто осигурява гърба си, макар че не знаем защо. Действията му нямат логично обяснение. Вероятно това, което прави сега, е да се освободи от хората, които биха могли да го издадат по някакъв начин, но в същото време, той поема излишен риск. Поведението му се отличава със смесица от проницателност и хладнокръвна арогантност, особено по отношение на собствения си контингент. Те са много по-склонни да поемат огромен риск, за да изпълнят задачата си. Явно, че много повече се страхуват да не бъдат заловени от Палача, отколкото от нас. Имайки предвид това, което знаем за Палача, страховете им изглеждат съвсем основателни.

Сигурни сме в едно — достатъчно е веднъж да застанеш на пътя на Палача, за да ти издаде присъда. Точно затова настояхме вие и семейството ви, особено децата, да бъдете под охрана. А какво ще правите с Ерика, това вие ще решите. Просто ще ви помоля да не й давате много обяснения. Не забравяйте, че игрите, които играе, може да не са само за леглото, има вероятност да става дума и за насилие.

— Вижте, разбирането ми също си има граници — каза фон Графенлауб. — Веднага след като се обадихте от Ленк, поставих под охрана всички членове на семейството, включително съпругата ми. Тя може и да е развратница, но не е убийца.

Фицдуейн не каза нищо. Погледна фон Графенлауб:

— Мислете за децата си. Сега сте в много голяма опасност. Не си играйте на благородство за сметка на собствената си плът и кръв.

Фон Графенлауб безпомощно вдигна рамене:

— Но какво друго мога да направя? Ще имам предвид това, което ми казвате, но не мога да зарежа жена си просто така.

— Ще ви бъде осигурена и полицейска защита — каза Фицдуейн, — но полицията не разполага с достатъчно хора, за да охранява всеки един поотделно, ако не им представим повече доказателства.

— Говорихте ли със съпругата ми? — по тона му личеше, че знае отговора.

— Тя не ви ли каза?

— Каза само, че сте вечеряли заедно след вернисажа — каза фон Графенлауб.

— Аха — Фицдуейн се почувства малко неловко при спомена за онази епична вечер. — Всъщност, видяхме се няколко пъти по различни поводи — продължи той, — а съвсем наскоро сержант Рауфман я извика за разпит. Беше очарователна, дори иронизираше. Явно се забавляваше. Отрече всичко и прозвуча доста убедително.

Фон Графенлауб седеше безмълвно, ужасен от мисълта, че може да чуе и още по-противни неща и в същото време отчаяно искаше да разбере истината.

— Островът, на който живея и където е училището на Руди, е бил дом за моя род вече седемстотин години. При заселването се е проляла много кръв. Земята била завладяна със сила, а основната съпротива идвала от друидски култ, известен под името „Жертвоприносителите“. При изпълнението на ритуалите си те носели животински маски. Нападали невинни хора, които ограбвали, а после убивали в името на техния Бог. Открити са десетки масови гробове на жертвите им от векове насам и това донякъде обяснява защо островът е обезлюден. Дори и в нашия просветен век, островът на Фицдуейн се смята за прокълнато място, където никой добър християнин не бива да живее.

— Чел съм нещо за това — каза фон Графенлауб, — беше в брошурата за училището „Дрейкър“. Но какво общо има някакъв си древен култ с всичко това? Жертвоприносителите са били изгонени преди седем века!

— Да, но представете си какво влияние може да има един такъв тайнствен култ върху младите хора като Руди. Тайна организация с независима структура, която използва сила и е само за посветени. Сам разбирате притегателната й сила за млад бунтар като Руди. А за целите на Палача подобна организация е просто идеална.

— Абсурд! — каза фон Графенлауб. — Та това са само догадки!

Фицдуейн кимна:

— Така е. Голяма част от нещата, които ви казах са предположения. Няма доказателства, че Руди е участвал в някакъв култ, нито че Палачът е замесен в нещо подобно. Остава обаче татуировката, която е имал на ръката си и която със сигурност има нещо общо с Палача. В противен случай, целта на всичко, което се случи — дали е игра или нещо по-сериозно — става още по-неясна. Искам да ви покажа нещо.

Фицдуейн постави касетата, записана от рейнджърите и натисна бутона. Когато филмът свърши, постави тънка папка с писма пред безмълвния фон Графенлауб.

— Този филм е правен след смъртта на Руди — каза Фицдуейн. — Тази малка групичка е излязла от училището „Дрейкър“. Маските, за съжаление, пречат на разпознаването.

— Защо смятате, че Руди е бил замесен? — гласът на фон Графенлауб звучеше странно. — Татуировката и по-точно самата рисунка е доста разпространена, ако не се смята кръгът от цветчета. Това е знакът на протеста, нищо повече. Много младежи в наши дни имат подобни татуировки.

Фицдуейн отвори папката с писмата. Извади едно и го показа на фон Графенлауб.

— Познавате ли почерка?

— На Руди е — кимна той. Потърка хартията между пръстите си като че ли това щеше да му върне мъртвия син.

— Руди се е отчуждил от вас — каза Фицдуейн, — а майка му е била мъртва. Били са твърде близки с Врени, а той се е нуждаел от някого, който ще може по-трезво да прецени нещата. Започнал да пише на Марта. От написаното трудно може да се разбере нещо, защото липсват конкретни факти, но на фона на това, което вече знаем, най-разумното обяснение изглежда е, че той е бил обвързан с някакъв култ, бил е замесен в нещо, което явно не е могъл да понесе, опитал се е да зареже всичко и е разбрал, че изход няма.

— И затова се е самоубил.

— Не — каза Фицдуейн, — не мисля, че се е самоубил или поне не по собствено желание. Смятам, че или е бил убит, или е бил заставен да се самоубие, което в крайна сметка е едно и също. Вероятно никога не ще открием истината.

— Мога ли да взема писмата му?

— Разбира се — Фицдуейн вече бе направил копия, тъй като очакваше подобно развитие. Писмата бяха потискащи. Особено последното, писано седмица преди смъртта на Руди:

„Матинка,

Така ми се иска да ти кажа какво става тук, но не мога. Заклел съм се да пазя тайна. Отначало мислех, че това е верният път, но сега, когато зная много неща, вече не съм чак толкова сигурен. Напоследък много мислих. Мястото предразполага за подобен род дейност. Толкова е пусто и празно в сравнение с Швейцария, а и винаги се чува прибоят. Всичко е толкова странно, не е като истинския живот.

Трябва да се махна. Сигурно скоро ще се видим. Може би като се върна в Берн, нещата няма да изглеждат чак толкова зле.“

Фон Графенлауб вдигна глава:

— Защо Марта не ми го е показала? — попита той.

Фицдуейн въздъхна.

— Когато е получила това писмо, Руди вече е бил мъртъв. Предполагам, че не е виждала смисъл да го показва.

* * *

Мечката и фон Бек бяха в другата стая. След разговора си с фон Графенлауб Фицдуейн влезе при тях.

Мечката свали слушалките си и изключи касетофона.

— Замина ли си? — попита той.

— Да — отвърна Фицдуейн. — Бързаше да хваща самолет, щял да ходи на някакви преговори в Ню Йорк. Няма да го има една седмица.

— Доста време за мислене — каза фон Бек.

— Горкият, не ми се нрави това, което правим.

— Хайде, хайде, оказваме натиск, където можем и се надяваме, че все някой ще поддаде — каза Мечката. — Не е честно и е жестоко, но пък върши работа.

— Понякога — каза Фицдуейн.

— И това е достатъчно — отговори Мечката.

— Смятам, че фон Графенлауб е чист — каза фон Бек.

— И аз така мисля, но кой може да притисне Ерика по-добре от него? — каза Мечката.

— А не се ли страхуваш от евентуалните последствия? — попита Фицдуейн.

— Искаш да кажеш дали мисля, че фон Графенлауб може да се нахвърли върху нея и дори да я убие? Не, не вярвам. Но и да стане така, нима имаме избор? Палачът не само убива, той е като чума. Трябва да бъде спрян.

— С една дума, ела зло, че без тебе по-зло.

— Нещо такова — каза Мечката. — Но ако от това ще ти олекне, на мен също не ми харесва.

Фицдуейн си наля едно питие и го изпи на един дъх. Устата му бе пресъхнала след изтощителния разговор с фон Графенлауб. Наля си още уиски и сложи повече лед. Мечката разпалваше лулата си и му хвърляше коси погледи.

— „Колко пъти съм ти казвал, че когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава, е истината, колкото и невероятна да е тя?“ — изрецитира Фицдуейн.

— Нито веднъж — каза Мечката, — щом питаш.

— Шерлок Холмс. А бе, вие швейцарците, не учите ли и нещо друго, освен езици?

— Учим. Добри обноски, например — отговори Мечката. — Позволи ми да ти припомня и още една от крилатите фрази на Шерлок Холмс: „Да се теоретизира, преди да имаш достатъчно информация, е груба грешка.“

— Това е казано преди ерата на компютрите — каза Фицдуейн. — А да не говорим за експертните системи. Както и да е, лошото в случая не е, че няма информация, даже напротив. Това, което ни липсва са заключенията да не говорим за доказателствата.

— Другото нещо, на което ни учат в Берн, е търпение — каза Мечката.

— Не може да се каже, че това е нещо, с което ирландците се отличават.

— Каква е тая работа за неуловимия Айво? — намеси се фон Бек. — Има ли напредък в тази посока?

— Сър Айво — каза Фицдуейн. — Той се мисли за рицар в блестящи доспехи. Даже не можах да го позная веднага. Тъкмо излизах от една банка на „Беренплац“ и една странна персона изскочи отпреде ми на ролкови кънки и ме заговори. И само докато кажа, „кой пък си ти“, вече беше изчезнал. Пресрещна ме по същия начин още два пъти, докато прекосявах площада и пъхна в ръката ми една бележка. За малко да го застрелям.

Фон Бек сви рамене:

— По-добре не казвай такива неща, стрелянето по хора в Швейцария не е обичайна практика. А, между другото, управата на Ленк пита кой ще плаща разбитата желязна врата. Явно тя не е собственост на производителя на сирена, а на общината.

Фицдуейн се засмя, фон Бек се опитваше да си придаде сериозен вид, което не бе никак лесно, когато си облечен с щампирана розова фланелка.

— Първо погледни сметката, пък тогава ще те видя дали ще се смееш. Общинарите твърдят, че става дума за древна врата с историческа стойност. Искат и да те наградят, задето спаси живота на сержант Франц, но това е друга тема.

— Шегуваш се.

— Съвсем не — каза фон Бек. — В Швейцария разрушаването на собственост се смята за сериозно провинение.

— Думата беше за Айво — обади се Мечката. — А, да, какво пише на бележката?

— Съвсем в негов стил. Нищо не се казва направо — отвърна Мечката. — Използва рисунки, стихове и прочие. Значението е ясно. Иска да се срещне с Фицдуейн утре по обед в кафене „Хай Нуун“, на ъгъла на „Беренплац“. Трябва да бъде сам. Никаква полиция. Става дума за Клаус Миндер. Айво има информация за убиеца.

— Айво е смахнат — каза фон Бек — и вече уби един. Дали рискът си заслужава? Не искаме нашият ирландец да предаде богу дух, преди да е платил за вратата в Ленк — макар това да развесели началника на полицията.

— Рисковано е — каза Мечката, — но не смятам, че е кой знае какъв риск. Очевидно Айво има доверие на Фицдуейн, пък и не мисля, че насилието му е в кръвта. Готов съм да се обзаложа, че случилото се с Маймуната си има разумно обяснение.

— Готов ли си да рискуваш? — обърна се фон Бек към Фицдуейн. — Ще те прикриваме.

— Само ако платите за вратата в Ленк.

Лицето на фон Бек помръкна.

Влезе Хенсен широко усмихнат:

— Имаме напредък — обяви той тържествено. — Проверихме всичко още веднъж, ако предположенията ни са верни, броят на заподозрените се свежда само до осем хиляди души.

Фон Бек направи отчаяна физиономия:

— Мразя компютрите — каза той на излизане от стаята.

— Какво му стана? — попита Хенсен. — Аз само се пошегувах.

— Проблеми с бюджета — отговори Мечката.

* * *

Фицдуейн остави чашата си. Пушката „XR-18“ лежеше скрита в калъфа на статива до бирата му. От Айво нямаше и следа. Погледна часовника си: до уречения час оставаха още три минути. Спомни си думите на Чарли фон Бею „Айво може и да е смахнат, но е швейцарец.“ Значи щеше да дойде навреме.

Мечката, фон Бек и шест детектива, единият от федералната полиция, имаха за задача да го прикриват и когато разучаваха плана, на Фицдуейн му се струваше, че твърде много се притесняват. Сега обаче, като гледаше колко много хора има на площада, вече не мислеше така.

Повтори си плана отново. „Беренплац“ беше голям открит площад, на слънчевата страна на който имаше множество кафенета. Единият край на площада бе затворен и там бяха наредени пазарни щандове. Днес сякаш продавачите бяха повече от всякога. Имаше изобилие от цветя, кожени дрехи, домашни сладкиши и какво ли не още. На около трийсет метра около един гълтач на огън и няколко жонгльора се бяха струпали хора.

На „Беренплац“ можеше да се влезе от много страни — беше невъзможно да се покрият всички подстъпи с хората, с които разполагаха. От едната страна започваше „Шпиталгасе“, търговската улица, която предлагаше няколко безкрайни възможности за бягство, другата страна граничеше с „Бундесплац“ — площада пред сградата на федералния Парламент. На всичкото отгоре Айво сигурно пак щеше да е с кънки, с една дума, щеше да се движи доста по-бързо от полицаите. Фицдуейн бе споменал за това на фон Бек, който се изсмя с думите, че преди време, когато имало предложение полицаите да са на кънки, шефът на Крипо едва не получил инфаркт.

Спряха се на компромисния вариант — двама от детективите да са с мотоциклети, Фицдуейн гледаше жонгльорите, гълтача на огън и гъмжащото множество и го глождеше предчувствието, че от цялата работа нищо няма да излезе. От друга страна трябваше да си признае, че беше предубеден. Каква ли гледка щеше да бъде Мечката на ролкови кънки!

Кафене „Хай Нуун“ бе в единия ъгъл на площада, само на няколко метра от Затворническата кула, която разделяше „Шпиталгасе“ и „Марктгасе“.

Айво изрично бе предупредил да няма полиция и Мечката, който добре го познаваше, беше неумолим. Ако не искаха да подплашат Айво, полицаите трябваше да са добре скрити. „Айво може да е странен бе казал Мечката, но не е глупак. Веднага подушва ченгетата. Можете да бъдете сигурни в това“.

Послушаха го и в крайна сметка цялата работа легна на Фицдуейн и добрата свръзка. Замисълът бе да оставят Айво, да каже каквото знае и едва тогава, при сигнал подаден от Фицдуейн, капанът щеше да щракне. Хюго си поръча още една бира и се опита да си вдъхне увереност. Чувстваше се като Юда. Айво, една самотна душа, нуждаеща се от помощ, му вярваше. Мисълта никак не го успокои.

Жичките от прикрепения предавател го гъделичкаха, но той устоя на изкушението да се почеше. Натисна превключвателя на предавателя, прикрепен на лявата му китка под маншета. Един страничен наблюдател би решил, че Фицдуейн просто си гледа часовника. Чу кодовото щракване на Мечката, който заедно с полицая от федералните седеше на втория етаж на чайната срещу масата на Фицдуейн. Оттам Мечката можеше да наблюдава операцията отгоре, а и Айво трудно можеше да го забележи. В същото време обаче бе твърде далеч от „Хай Нуун“, за да осъществи самия арест. Това бе задача на двамата детективи, които чакаха в кухнята на кафенето. Оперативната група използваше две радиочестоти. Единият канал използваха само Фицдуейн и Мечката, а другият осъществяваше връзката между Мечката и всички останали. Всичко щеше да е наред, освен ако Мечката не объркаше бутоните.

Часовникът на Затворническата кула удари дванайсет.

* * *

Когато вратата се отвори, фрау Хунцикер вдигна изненадано глава.

— Хер фон Графенлауб — каза тя сепната, — не ви очаквах по-рано от следващата седмица. Мислех, че сте в Ню Йорк. Някакви проблеми ли има?

Беат фон Графенлауб се усмихна, но имаше недоспал вид, личеше си, че е разтревожен от нещо. Напоследък видимо се бе състарил. „Господи, та той е старец — за първи път си помисли тя.“

— Фрау Хунцикер, двамата с вас имаме малко работа, ще трябва да подготвим някои неща.

— Не би разбирам — каза секретарката, — всичко е наред.

— Вие се справяте чудесно, скъпа ми фрау Хунцикер, дори отлично — той стоеше до вратата на кабинета си. — Нямаме за никого до обяд. Не искам да ме безпокоите. След това ще ми трябвате. Ясно ли е?

— Да, хер фон Графенлауб — тя чу прещракването на ключалката. Разтревожи се. Фон Графенлауб никога не се бе държал по този начин, а и колко ужасно изглеждаше. Погледна стенния часовник. Имаше два часа на разположение. Но дисциплината си каза думата и тя възобнови работата си.

* * *

Засилен Айво се появи откъм жонгльорите, ловко избегна една майка с шумните й деца, заобиколи един щанд за цветя и плавно спря пред Фицдуейн. Вдигна визьора си. Зад гърба му гълтачът на огън започна да се престарава. Фицдуейн се надяваше, че майката наблюдаваше децата си, най-малкото сякаш искаше да се опържи.

— Здравей, ирландецо! — каза Айво. — Радвам се, че дойде.

— Дано да мога и да си тръгна — каза Фицдуейн, — последният път като се видяхме, едва не ме застреляха.

— Няма страшно — каза Айво. — Враговете ми не могат да ме открият. Притежавам свръхестествени сили.

— Не се обиждай — продължи Фицдуейн, — но не се тревожа за тебе, а за себе си. Нямам нито вълшебни кънки, нямам дори метла, а наоколо все ще се намери някой с опасни привички.

Айво седна срещу Фицдуейн и с ловкостта на фокусник измъкна от китарата си две боядисани яйца и започна да ги подхвърля. Очевидно свръхестествените му сили не включваха жонгльорство и Фицдуейн всеки момент очакваше да стане непоправимото. Надяваше се, че са твърдо сварени, защото в противен случай щеше да му трябва нова риза. Едно от яйцата се изплъзна от ръката на Айво и падна на масата точно пред Фицдуейн. Не се пръсна, стоеше си там счупено.

Айво сви рамене и започна да го бели.

— Все не мога да реша от кой цвят да почна.

Фицдуейн му подаде солницата.

— Това е една от големите дилеми на живота — каза той. — Искаш ли нещо за пиене?

Един сервитьор се приближи до масата им, гледайки Айво с неприкрито отвращение. Сбърчи нос, когато лекият бриз довя невидимите характеристики на рицарството и се огледа да види дали останалите клиенти са подушили нещо. За щастие вече бе късно за сутрешно кафе и още рано за обяд. Масите бяха почти празни. По свой начин Айво показваше вежливостта си — бе седнал така, че вятърът да духа от Фицдуейн към него, а не обратно.

— Една такава — посочи той бирата на Фицдуейн.

Фицдуейн погледна сервитьора, който сякаш се чудеше да вземе ли поръчката или не. Хюго донякъде го разбираше, но сега не му беше времето да се обсъжда личната хигиена.

— Моят ексцентричен, но много богат и влиятелен приятел, би желал една бира — каза той. Усмихна се и затисна една стофранкова банкнота с празната бутилка от бира.

Скрупулите на сервитьора изчезнаха със скоростта, с която прибра банкнотата, Фицдуейн си помисли, че с показаната ловкост той със сигурност би бил Айво по жонглиране.

— Господинът ще желае ли нещо друго? — попита сервитьорът. — Може би нещо за хапване?

— Господинът е на яйчена диета и както виждате, сам си носи яйцата, но би желал още сол — каза Фицдуейн, посочвайки празната солница.

Айво започна второто яйце.

— Написах книга — каза той с пълна уста, — по-точно — стихосбирка — той бръкна в китарата и извади един мръсен, но обемист пакет и го подаде на Фицдуейн. — Това е за приятеля ми Клаус и човека, който го уби.

— Клаус Миндер?

— Да — каза Айво, — моят приятел Клаус — и се умълча. Сложи малко сол на левия си палец, отпи от бирата и облиза солта. — Обичам текила.

— Явно ти липсва лимоновото резенче.

— Клаус е мъртъв и много ми липсва. Имам нужда от приятел, ти ще ми станеш ли приятел? Така ще можем заедно да открием човека, който уби Клаус.

— Мислех, че знаеш кой е той.

— Знам някои неща, даже доста, но не всичко. Имам нужда от помощ. Ще ми помогнеш ли?

Фицдуейн го погледна. Май сър Айво не беше само игра на въображението. От кльощавото му тяло лъхаше благородство и решимост, друг е въпросът дали някога ще се проявят напълно. Фицдуейн си помисли за заредената пушка, която лежеше на масата, за полицаите, които чакаха и за годините в затвора, които стояха пред Айво и се почувства като истински предател. Подаде му ръка и каза:

— Ще направя, каквото мога, ще ти стана приятел.

Айво свали шлема си, усмихваше се щастливо. Взе ръката на Фицдуейн.

— Знаех си, че ще ми помогнеш, знаех го. Ще бъде точно като Рицарите на Кръглата маса, нали?

Точна тогава главата му се пръсна.

Продължителният откос го бе улучил отзад, надробявайки черепа. Парчета от него, кръв и мозъчно вещество излетяха от устата му. Фицдуейн се просна на земята и в този момент втори откос удари Айво в гърба и го простря на масата. От разкъсана артерия бликна кръв и се смеси с разлятата бира.

Нападателят, с кънки, дълго наметало и забулено лице, се приближи до масата, грабна пакета на Айво, пъхна го под дрехата си и с автомат в ръка се смеси с тълпата.

Избухна пламък и гълтачът на огън изрева от болка, когато убиецът го блъсна, за да си направи път. Запалената течност се посипа върху събралите се наоколо зяпачи. Хората се разпищяха и се втурнаха да бягат, обръщаха се детски колички, щандовете се срутиха от натиска на тълпата и на площада се възцари пълен хаос.

Мечката гледаше сцената обезумял, ревейки заповеди по предавателя и се опитваше да затвори изходите от площада, но това не му се отдаде в настъпилата паника. От мястото си виждаше много добре какво става, но нямаше как да се намеси.

Не само полицията не успяваше да се справи с обезумялата тълпа, нападателят също не можеше да се промъкне сред блъскащите се хора. Кънките не му бяха много от полза, защото на няколко пъти се блъсна и спъна. Отчаян, той реши да се върне и да прекоси площада не напряко, а покрай сградите и щеше да мине точно под мястото, където стояха Мечката и федералният детектив.

— Връща се — каза Мечката по предавателя, — ще мине точно под нас. Мисля, че се насочва към „Бундесплац“. „Мотоциклет едно“, ъгъла на „Беренплац“ и „Шауплацгасе“, тръгвай!

„Мотоциклет едно“, немаркиран полицейски „БМВ“, каран от детектив, чието хоби бе мотоциклетизъм, изрева и потегли бързо към ъгъла, следвайки дадената заповед и попадна сред охраната на делегация, на път за официална визита във федералния парламент.

Като видя немаркирания мотоциклет да се насочва към мерцедеса с официалните гости, охраната се задейства. Една от ескортиращите коли препречи пътя на „БМВ“-то, което се плъзна встрани и спря под носа на швейцарския външен министър, който заедно с други официални лица, чакаше важните си гости. Детективът, в кожен екип, се изправи пред важните персони замаяно и от отворения цип на якето му се показа дръжката на пистолет. Първата му реакция бе да си извади служебната карта, в резултат на което го простреляха в рамото.

Другата страна на площада, където бе Мечката, бе в сянка и нямаше много хора.

— Мисля, че мога да го улуча оттук — каза федералният. Разби един прозорец, подпря се на парапета на балкона и насочи деветмилиметровия си пистолет.

— Остави — каза Мечката, — има много хора.

После съобщи нещо по предавателя. С помощта на „мотоциклет едно“ имаше голям шанс да заловят нападателя. Мечката не бе видял злощастната среща на детектива с официалната делегация. Останалите заемаха позиции, както им беше заповядано, но според Мечката твърде бавно. Бе наредил на „мотоциклет две“ да чака в удобна позиция към „Шпиталгасе“, за да може евентуално да посрещне убиеца, ако той тръгнеше в друга посока. Бе извикал подкрепление от управлението, но подозираше, че докато дойдат, всичко ще свърши.

Облян в кръв и парченца от това, което до преди малко бе Айво и с пушка, готова за стрелба, Фицдуейн представляваше страховита гледка. Обезумял от гняв, той се втурна след убиеца през площада, последван от един от детективите, които чакаха в кухнята на кафенето. Беше безсмислено, колкото и бързо да тичаха, кънкьорът набираше преднина. А когато достигнеше средата на площада, където почти вече нямаше хора, щеше да се втурне с още по-голяма скорост и да изчезне за секунди.

Фицдуейн се блъсна в един щанд за цветя, разпилявайки безупречно подредените букети. Задъхвайки се, той се изправи и отново се впусна в бяг. Детективът, който го следваше, се подхлъзна на разпилените цветя и блъсна една количка с домашен хляб.

— Мога да го улуча — каза федералният на балкона. Изруга, когато едно разплакано дете тръгна след убиеца и не можа да натисне спусъка. Това бе съвсем достатъчно за нападателя. Той виждаше ясно полицаят, който се бе надвесил от балкона.

Завъртя се, точно когато федералният стреля, вдигна автомата си и изстреля дълъг откос, принуждавайки Мечката да се сниши. Детективът се отпусна на парапета, от устата му потече кръв. На земята се посипаха стъкла от разбития прозорец. Светкавично убиецът се плъзна към входа на чайната, смени пълнителя и зареди автомата. Сега се намираше точно под Мечката, който изруга яростно и се втурна към стълбите, осъзнавайки, че е твърде късно.

Убиецът огледа площада за евентуални преследвачи и стреля по посока на тълпата — разбиха се прозорци и почти всички се проснаха на земята. Доволен, че си е осигурил време, за да може безпрепятствено да стигне до ъгъла, където го чакаше Силви с мотоциклет, той се пусна в последен спринт.

Откосът му, който бе принудил всички да се проснат на земята, осигури видимост на Фицдуейн. От сто и двадесет метра, използвайки патроните, които Килмара му бе дал, той стреля два пъти и превърна тялото на убиеца в кървава каша точно пред швейцарската Юнион Банк.

* * *

Без да подозира нищо за кървавата драма, която се разиграваше съвсем близо до кантората му, Беат фон Графенлауб спря да пише и остави писалката си. Облегна се и остана така безмълвен няколко минути. Огромно богатство, огромна власт и влияние, огромен провал. Образът на Ерика, млада свежа и красива, каквато беше, когато я срещна за първи път, се изкриви и прие чертите на лицето на мъртвия му син. По челото му изби пот. Стана му зле, чувстваше се много самотен.

Внимателно, въпреки слабостта, която чувстваше, той извади един ключ от малкото джобче на жилетката си и отвори долното чекмедже. Вътре имаше лек раменен кобур и деветмилиметров немски армейски пистолет. Беше убил човек, за да го вземе и още един, за да го запази, но това бе преди четиридесет години, когато още имаше идеали, когато още не бе покварен от властта и парите.

Провери пистолета и остана доволен. Зареди го и го остави на бюрото. Взе писалката и продължи да пише. По страните му се стекоха сълзи, но той ги избърса, преди да са паднали върху хартията.