Виктор О’Райли
Игрите на Палача (4)

Трета глава

Тя сведе поглед към него. Чувстваше как се движи в нея — най-нежната любовна милувка. Бедрата й се стегнаха спонтанно в отговор. Ръцете му погалиха гърдите й и после я обгърнаха. От докосването му по гърба й премина тръпка. Тя отметна глава назад, притисна се силно към него и го усети как навлиза още по-дълбоко в нея. По телата им изби пот. Тя навлажни пръсти с език, после обхвана члена му и лекичко го стисна. Той целият потрепери и после се овладя.

— Не е честно — промълви той. Засмя се. В очите му се четеше нескривана радост и любов. — Това е игра за двама.

Тя също се засмя, но смехът й скоро се превърна в учестено дишане, щом пръстите му започнаха да я галят там, където най-много обичаше. Не след дълго стигна до оргазъм. Тялото й се изви в дъга и още по-силно се притисна към неговото. Той я придърпа към себе си и я целуна. Останаха прегърнати, като се галеха и докосваха с устни. Бе стигнал до оргазъм вече два пъти за последния час и половина и сега му бе по-лесно да се удържа.

Претърколиха се и легнаха на леглото, без да свалят поглед един от друг. Усещаше как той отново започва да се движи в нея и се възбуди за пореден път. Желанието й за неговото тяло се усили. Мислеше си, че това е най-красивият и сексапилен мъж, който бе срещала.

Беше едър, макар от пръв поглед да не личеше, тъй като имаше чувствено лице с изваяни черти и нежни зелени очи, но тя чувстваше силата и тежестта на тялото му върху себе си. Обви краката си около него. Той обходи с устни гърдите й. Все още се владееше, но тя чувстваше, че му става все по-трудно да го прави. Впи пръсти в гърба му и неговите движения зачестиха. Захапа леко ухото му и го притисна в прегръдките си. Той се повдигна, за да увеличи натиска върху клитора й. Дишането й отново се учести, почувства наближаването на оргазма и започна да стене. Той не можеше повече да се въздържа и бурно я последва. Остана така още известно време, заровил лице в извивката на шията й. Тя нежно го притисна и го погали. Под пръстите си усещаше белезите по тялото му.

В продължение на няколко часа те спаха прегърнати.

Фицдуейн се забавляваше от контраста между разпалената страст на любеща се гола жена и хладната й елегантност, когато е облечена. Мисълта му определено имаше еротична нотка. Питаше се дали и на жените им минават подобни мисли.

На сутринта Етен се бе преобразила отново в безчувствена амбициозна жена — пепеляворуса коса, прибрана в стегнат кок, копринена блуза с малка якичка, шит по поръчка костюм и подходящи аксесоари: златни обеци, колие и гривна, ухание на „Нина Ричи“.

— Добре, че знам, че си естествено руса, иначе видът ти можеше да ме заблуди — каза той и направи подканваш жест с ръка по посока на остъклената веранда. — Масата е сложена.

Беше станал по-рано, взе си един душ, избръсна се и се зае със закуската.

Отвън, приглушени от дебелото стъкло, достигнаха звуците на събуждащия се град и движението в скъпия жилищен квартал на Дъблин — „Болсбридж“.

— Някоя и друга невинна заблуда от време на време не вреди — усмихна се тя, — трябва да поддържам професионалната си репутация.

Той я погледна въпросително. Целуна я и седна зад масата. Имаше бъркани яйца, пушена сьомга и портокалов сок.

Запознаха се преди три години, когато държавната радиотелевизионна компания на Ирландия, „Радио Телефис Ейдриън“, бе изпратила свой фоторепортерски екип в хотел „Шелбърн“, за да отрази изложбата на военни снимки, направени от Фицдуейн. Той никак не обичаше да бъде пред обектива на фотоапаратите и по време на интервюто бе сдържан, говореше с недомлъвки. След това се радваше, че е успял да затрудни интервюиращата и почти да провали материала. Отиде да поднесе извиненията си и не се изненада особено, когато Етен го покани на вечеря.

Свързваше ги не само сексът, но и приятелството. Можеше да бъде нещо повече, вероятно беше нещо повече, но никой от двамата не си го признаваше. Професиите им ги разделяха. Крайните срокове за подготвяне на програмите непрекъснато задържаха Етен в студиото в Дъблин през по-голямата част от времето, а и Фицдуейн често отсъстваше от страната. Макар че тя много го обичаше и усещането й, че това можеше да бъде нещо повече от любовна връзка растеше, все още не проумяваше как чувствителен и нежен мъж като него имаше такава опасна и зловеща професия.

Веднъж се беше опитал да й обясни. Имаше приятен плътен глас и почти недоловим ирландски акцент — нещо типично за средата и семейството, в което беше израснал. Това, което първо я бе впечатлило у него, бе именно гласът му. Разпалено бе отхвърлила логиката на разсъжденията му, но все още помнеше думите: „Войната, това са крайности, крайности от насилие и ужас, но също и от героизъм, състрадание, другарство. Войната е най-големият парадокс. Това е да чувстваш живота с всяка една фибра на тялото си заради, а не въпреки заплахата от смърт. Много пъти ме е било страх и съм изпитвал омраза, но, когато всичко свърши и съм далеч, ми се ще да се върна отново там. Липсва ми усещането за живот на ръба.“ Тогава се бе обърнал към нея и я бе погалил. „Освен това, такава ми е работата, бе добавил.“

Бе решил да й напомни, че буквално всеки ден от уюта на топлото студио тя представяше същите новини за насилие, заради които го критикуваше, че отразява. После размисли и се отказа. В края на краищата, ако ядеш месо, това не означава, че искаш да работиш в кланица.

Тя си спомни за избухването си и за дълбокото чувство на отчаяние, което я бе обзело.

— Все едно слушам наркоман, който се опитва да ми обясни защо взема наркотици. Не виждам смисъл в това да си изкарваш прехраната като правиш снимки на хора, които се избиват един друг. Цялата работа става още по-абсурдна, когато и ти рискуваш живота си. Знаеш много добре, че не си имунизиран срещу смъртта, само защото носиш фотоапарат и репортерска карта. Всеки път, когато заминаваш, се чувствам ужасно. И вместо да те изхвърля от ума си, аз, глупачката, се поболявам от притеснение, че може да те убият или осакатят, или просто да не се върнеш.

Той я бе целунал и въпреки гнева си тя отвърна на целувката.

— Колкото повече остарявам, толкова по-малка е вероятността да ме убият. На война загиват предимно младите — така работи системата. Може и да не смятат, че си дорасъл да гласуваш, но със сигурност ще станеш отлично пушечно месо.

— Глупости — бе възразила тя.

После се любиха нежно и яростно. А когато тя стигна до оргазъм, заплака. След това цяла нощ го държа в прегръдките си, докато той спеше. Този разговор не промени нищо.

Етен допи кафето и погледна часовника си. След пет минути трябваше да тръгва. Студиото в Донибрук не бе далеч, но движението бе оживено.

Фицдуейн не беше ял почти нищо. Усмихна й се разсеяно, после отново се загледа в далечината. Тя застана зад стола и обгърна с ръце врата му. Притисна лицето си до неговото. Усещаше, че е разтревожен.

— Мислиш за нещо — каза тя.

— За обесването.

— Знам.

— Отрязахме въжето, свалихме тялото, напъхахме го в ковчег и го пратихме обратно за Берн. Деветнадесет годишен! Сякаш единственото, което искахме, бе да се отървем от неприятностите. На никой не му пука.

— Не е точно така — каза тя, — просто хората не знаят какво да правят, пък и какво ще промени това сега? Твърде късно е, той е мъртъв.

— Но защо?

— Има ли някакво значение?

Хюго се обърна, за да я погледне. Взе ръката й в своята и целуна дланта й. Етен усети обичта му.

— Може би е нещо като мъжки климактериум, но мисля, че има значение.

— И какво ще правиш?

— Ще прогоня духовете. Ще разбера защо се случи това.

— Но как? — попита тя и изведнъж почувства страх.

— Ще последвам съвета, който Кралят от „Алиса в страната на чудесата“ дал на Алиса.

Тя се засмя.

— И по-точно?

— „Започни от началото и върви, докато стигнеш до края! После спри“.

Етен имаше любовна връзка с Фицдуейн почти година, когато разбра, че преди е бил женен. Никога не го беше споменавал. Дотогава смяташе, че начинът му на живот не му е позволил да създаде семейство, но се оказа, че нещата са малко по-сложни. Това донякъде обясняваше нежеланието му за обвързване и хвърляше известна светлина върху растящия му интерес към трагедията с обесения. Може би смяташе, че отново бе дошъл твърде късно.

Името във вестникарската изрезка бе Ан-Мари Торман Фицдуейн. Етен работеше върху документация за обвързаността на Ирландия с различните умиротворителни сили на ООН и тогава един от помощниците й струпа на бюрото няколко дебели папки за операцията в Конго.

Белгийско Конго, днешен Заир, бе получил независимост през шестдесетте години, но не бе подготвен за новото си положение. Опитни управници на практика липсваха. За шепата лекари бе невъзможно да се справят с население над тринайсет милиона. Правителството падна. Избухна гражданска война. Страната бе плячкосана. Разрухата и кървавите безчинства владееха навсякъде.

ООН изпрати военна сила да възстанови реда в страната и да гарантира мира. Много скоро обаче, за голяма част от войниците, умиротворителната мисия, с която бяха изпратени, все повече се превръщаше в истинска война. В подкрепа на силите на ООН отидоха и елитни бойни отряди като индийските гурки^[1]. Фицдуейн бе лейтенант от ирландските части — рейнджъри от въздушните сили под командването на Шейн Килмара.

За Етен не бе трудно да сглоби картината на случилото се от фактите, с които разполагаше. Стана ясно, че Ан-Мари е била медицинска сестра от корпуса на Червения Кръст и че с Фицдуейн са се срещнали по време на една мисия, когато той бил патрул. Статията разказваше за шеметен любовен роман. След няколко седмици се оженили. Ролята на почетен караул изпълнявали ирландските части, а сестрите от Червения кръст били шаферки. Имаше снимка на сватбата, която се състояла в столицата на провинцията. Младоженците изглеждаха много млади, безгрижни и щастливи. Войниците се усмихваха. Само униформите и автоматите подсказваха за кървавата баня, която предстояла.

Конго е обширна страна и силите на ООН били разпокъсани. Частта на Фицдуейн била преместена в друг размирен район, оставяйки столицата в ръцете на правителствените войски. Те се разбунтували и към тях се присъединили нашествениците, които се наричали „Симба“. Били взети заложници.

Останалото Фицдуейн й разказа сам. Хванати за ръка, те бяха отишли до езерото край замъка, бяха седнали на един дънер и се любуваха на красивия залез на фона на морето. Дънерът бе влажен и обрасъл с мъх, въздухът щипеше. Етен още помнеше усещането от допира до мъхнатия ствол.

Загледан в залязващото слънце, чиито отблясъци озаряваха лицето му, Фицдуейн каза:

— Студен свят от огън — после замълча. След известно време продължи: — Няколко седмици преди това да се случи, Генералният секретар на ООН бе умрял при самолетна катастрофа. Всичко се обърка. Никой не смееше да вземе решение за освобождаването на заложниците. „Симба“ заплашваха, че ще ги убият и ние знаехме, че не блъфират.

Тогава Килмара на своя глава реши да ги освободи и попита има ли доброволци да тръгнат с него. Почти всички пристъпиха напред и това не бе чудно — под командването на Килмара имахме чувството, че можем да вършим чудеса. Както и да е, влязохме в Конина — така се казваше селището — по суша, въздух и вода. Няколко човека се бяха промъкнали и укрепили предната нощ в къщи, гледащи към площада, където държаха заложниците — около седемстотин бели, черни, индийци, мъже, жени и деца. Градът гъмжеше от „Симба“ — броят им се пресмяташе на около четири хиляди. Повечето от тях плячкосваха града, но няколкостотин души охраняваха заложниците на площада.

„Симба“ бяха заплашили, че ще избият всички, ако бъдат нападнати, а те имаха опит в кръвопролитията. Често ги сравняваха със сиафус — африканските мравки-войници, които разрушават всичко по пътя си. „Симба“ вярваха, че куршумите не ги ловят. Идваха от първобитни племена, към които се бяха присъединили дезертьори от националната армия. Водеха ги шамани. Всеки новодошъл бе подлаган на особен ритуал, който трябваше да му придаде „дауа“ — магия. Вярваха, че когато такъв войник влезе в бой, викайки „май, май“, тоест „вода, вода“, куршумите на врага ще се превърнат във вода.

— А какво стана, когато някои от тях все пак бяха убити? — бе попитала Етен.

— Шаманите имаха отговор и за това — Хюго се усмихна кисело. — Казваха, че убитият се е уплашил и нарушил едно от табутата. Казваха още, че за да запазиш своята „дауа“, трябва да следваш точно указанията им. Задачата на моето отделение бе да се прикриваме, докато главните сили си пробият път и едва когато започне атаката да попречим на „Симба“ да убият заложниците. Бяхме само дванадесет човека, затова бе много важно да не правим абсолютно нищо, преди да започне атаката. Знаехме, че можем да задържим положението само няколко минути, докато дойде подкрепление. „Симба“ бяха много, твърде много и макар че голяма част от тях имаха само копия и лъкове, немалко бяха въоръжени с автоматично оръжие, взето от АНС-конгоанската войска. Така че, заповедта бе категорична: каквито и да са провокациите, освен ако не ни надушат, което не стана, трябваше да не предприемаме абсолютно нищо, докато главните части не открият огън.

Повече от осем часа следяхме сцената на площада. По-голямата част от заложниците бяха живи и седяха или се опитваха да спят на земята, но някои „Симба“ измъчваха до смърт за собствено забавление. Мъченията се извършваха в малка градинка от едната страна на площада. Там имаше една статуя, издигната в памет на някакъв изследовател. За нейната основа завързваха жертвите.

Лежахме под прикритие на не повече от петдесет метра, на втория етаж на една къща и виждахме ясно всичко на светлината на факлите. С бинокъл можехме да различаваме дори лицата им. Бяхме безсилни. Просто трябваше да чакаме. Жертвите пищяха, виеха и стенеха. Това продължи през цялата нощ. Изнасилваха наред — мъже, жени, деца всеки, който им се изпречеше пред погледа. После ги убиваха. Убиваха ги жестоко, по най-отвратителен начин.

Едно малко момиченце на не повече от пет години, бе завързано за два джипа за ръцете и краката, и разкъсано като парцалена кукла. Един мъж с брада и дълга коса бе разпънат на кръст, докато те крещяха: „Jesus, Jesus, le roi des juifs“^[2]. След четири часа той все още бе жив и го кастрираха. След като изнасилиха няколко монахини, ги принудиха да пият бензин. После разрязаха коремите им и подпалиха вътрешностите им. Това явно най-много им харесваше. Мирисът на горящи тела достигаше и до нас, а не можехме да направим нищо, абсолютно нищо. Лежахме там с нашите автомати, гранатомети, ръчни бомби, ножове, а дори и не помръдвахме, когато умираха малки деца. Бяхме добре тренирани, най-добрите от ирландската армия. Знаехме, що е дисциплина. Имахме заповед — ясна и категорична. Всяко прибързано действие би било самоубийство.

Тогава „Симба“ издърпаха от тълпата една млада медицинска сестра. Беше красива — висока и червенокоса. Тя все още бе с бялата си униформа — всичко се случи толкова бързо. Едно момче от „Симба“ — някои бяха по на тринадесет-четиринадесет години и те бяха най-жестоките — извади една „панга“ и без да му мигне окото с няколко удара й отсече главата. Поне смъртта й настъпи бързо. Това бе Ан-Мари. Бяхме женени само седем седмици.

Етен не знаеше какво да каже. Това, което чу бе толкова ужасно, че тя просто остана неподвижна. После го прегърна и го привлече към себе си. Като свърши разказа си, Хюго потъна в мълчание. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта. Беше станало студено. Етен виждаше светлините на кулата на замъка.

Той я целуна по главата, притисна я към себе си и после каза:

— Отвратителен климат, нали?

За да се стоплят, започнаха да се надпреварват, хвърляйки камъчета в езерото. Когато се върнаха в Дънклийв, нощта вече се бе спуснала. По обратния път през цялото време спореха кой е бил по-добрият. Последните камъчета бяха хвърлени в почти пълна тъмнина.