Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Games of the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

 

 

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

История

  1. — Добавяне

Глава девета

щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 19:45 часа

Генералният директор на Ирландското бюро по туризма бе посивял петдесетгодишен занимаващ се е политика господин, който явно никога не бе живял на село. Основните му оръжия бяха усмивката, връзките и способността му да говори безспирно, без да казва нищо съществено, докато противникът не капитулираше напълно, независимо за какво ставаше дума.

Този път ставаше дума за евентуалното задържане на група туристически агенти от Близкия изток, от рейнджърите. Помощниците му го бяха уверили, че арестуването на подобни гости със сигурност няма да помогне за развитието на ирландския туризъм, а и ще изглежда идиотско по телевизията.

Като чу, че това ще изглежда идиотско на екрана, генералният директор реагира като куче на звънеца на Павлов. Започна да отделя обилно слюнка, изпадна в паника и поиска незабавно да се срещне с командващия рейнджърите.

На Килмара му бяха необходими деветдесет минути, за да се отърве от смахнатия генерален директор и свитата му. Едва тогава успя да се върне на бюрото си и забеляза, че не е имало обаждане от замъка на Фицдуейн вече доста време, а уговорката им беше контролно чуване на всеки два часа. Опита се да се обади по телефона, но май беше повреден. Опита да се свърже и с охраната в „Дрейкър“, но — същия резултат. Това не бе чудно, тъй като всички телефони на острова бяха свързани на един кабел. Позвъни в полицейския участък в Боливонен, най-близкото до острова на Фицдуейн село. Знаеше, че по това време там няма да има никого, но обикновено всички разговори се прехвърляха в дома на дежурния полицай.

На десетото позвъняване, телефонът най-сетне бе вдигнат и един запъхтян глас каза: „Ало“. О’Съливан, местният полицай, съобщи на Килмара, че току-що се е върнал с колелото от моста към острова на Фицдуейн, след като се е опитал да открие сержант Томи Кийн, когото пък търсеха, за да даде обяснение за някакво нападение. Килмара имаше чувството, че О’Съливан ще издъхне още преди да е свършил разговора. Изчака полицая да се посъвземе и попита:

— Доколкото разбирам, не си успял да го откриеш, така ли?

— Не, полковник.

— Какво искаш да ми кажеш за моста? Защо не отиде на острова?

— Не ви ли казах? — попита объркано полицаят. — Мостът се е срутил. От него не е останало нищо. Островът е напълно отрязан.

Килмара затвори телефона изпълнен с тревога. Беше почти двайсет часа. Какво, по дяволите, става на този остров? Явно нещо не беше наред. Денят на Здравеца в Берн и прекъснати комуникации все още не значеха, че трябва да използва военна сила. Ами ако се прибавеха и предчувствията на Фицдуейн и метода на действие на Палача?

Той погледна към документацията за пристигащата същата вечер с последния полет от Лондон група туристически агенти. Самолетът идваше от Либия, но пък нямаше директна връзка с Ирландия. Възможно ли бе да пренощуват в Лондон, за да могат да се адаптират към новата обстановка?

Внезапно разбра, че подходът му към проблема е грешен. Въпросът не беше дали агентите бяха наистина туристически агенти или не. Въпросът беше как да се справи с два проблема наведнъж и сега, погледнато от този ъгъл, отговорът бе еднозначен. Донякъде трябваше да бъде благодарен на оня идиот от Бюрото по Туризма за това, че го бе посочил. За да направи необходимото, му бяха нужни двадесет и пет минути на телефона.

Откри Гюнтер в оперативната стая. При влизането му немецът вдигна глава. Тъкмо се опитваше да се свърже с Фицдуейн по УКВ-то. Поклати глава:

— Нищо. Абсолютно нищо.

Последва Килмара до кабинета му. Полковникът му махна да затвори вратата.

— Британците ни дължат една услуга — каза той. Гюнтер вдигна въпросително вежда:

— Е, и?

— Напомних им го — каза Килмара. — Не са много очаровани, но ще го направят.

— Какво? Накарал си британците да задържат самолета с туристическите агенти при междинното кацане в Лондон?

Килмара кимна:

— Това не ни позволява да изтеглим нашите хора от посолството, но поне сега можем да оставим бумагите настрана и да се поразходим без угризения на съвестта.

— Значи, ще се отбием при Фицдуейн.

— Точно така — каза Килмара, — нямаме време за губене.

 

 

военновъздушна база „Болдонел“ край Дъблин — 20:45 часа

В слушалките се чу глас. Даваха им разрешение за излитане. „В един идеален свят…“, замисли се Килмара, но после отхвърли тази мисъл. Почти през цялата му кариера се бе налагало да работи с ограничени средства по отношение на оборудването и точно в този момент мечтанията за хеликоптери за нощно летене доникъде нямаше да го доведат.

Честно казано ако се оставеше настрана недостига на хеликоптери, които бяха скъпи и като покупка и като поддръжка, като цяло рейнджърите имаха всичко необходимо и бяха много добре обучени. Съвсем скоро щеше да стане ясно дали нещата ще се развият по план. За първи път изпълняваха подобна задача и за първи път щяха да се намесят като бойна част.

Можеше да се окаже, че всичко е фалшива тревога, но нещо подсказваше на Килмара, че не е. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че на другия край на Ирландия кръвопролитието е започнало. Инстинктивно дясната му ръка потърси стоманения допир на „SA-80“ закрепена под седалката.

Погледна навън пистата пред тях, после се обърна назад към двата лекотоварни „Айландър“-а, в които бяха рейнджърите и смъртоносното им оръжие. Гласът на пилота прозвуча в слушалките му.

— Имаме разрешение — каза той.

— Последна проверка — нареди Килмара.

Чу се гласът на Гюнтер, последван от този на командира на втория самолет. Килмара погледна пилота:

— Излитаме.

Излетяха и се насочиха на запад право към залязващото слънце.

 

 

училището „Дрейкър“ — 20:45 часа

При неочаквания развой на събитията, макар и външно да запазваше спокойствие, Кадар премина през пълния спектър чувства: от сковаващ ума и тялото страх до такава силна ярост, че имаше чувството, че може да убива само с поглед. Новината, че Фицдуейн е все още жив, само влоши допълнително настроението му. Имаше нужда да се освободи от огромното напрежение, което го разкъсваше. Екзекуцията на злополучния пилот от „Айландър“-а му донесе търсеното облекчение. От некадърника останаха само кални следи по пода и кървави пръски по стената.

Сега умът му вече възприемаше промяната в развоя на събитията. Даже откри и предимствата на новото положение. Беше изправен пред най-голямото предизвикателство в професионалния си живот и пред почти равностоен противник. Операция „Здравец“ щеше да успее, но трябваше да вложи всичките си сили. Щеше да е подходящ финал на този етап от кариерата му. Погледнато от друга страна, колкото повече жертви дадеше, толкова повече щеше да е неговият дял — парите щяха да се разпределят между по-малък брой хора, така че всяко зло за добро.

Кадар разгледа внимателно картата и въздушните снимки на местността. Сега вече знаеше срещу кого и какво е изправен. Островът беше изолиран. Замъкът на Фицдуейн бе обграден, а Кадар имаше и хора и оръжие, за да направи, каквото трябваше. Проклетият ирландец щеше да получи няколко урока за водене на бойни действия.

Първи урок: Средновековният му замък няма да издържи на огневата мощ от края на двайсети век.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 21:18 часа

След като се върнаха в замъка, Фицдуейн ги остави да си починат малко и веднага ги впрегна в трескава работа. Терористите се бяха появили малко след като бяха спуснали желязната решетка, но отначало не направиха опит да се приближат на по-малко от хиляда метра. После, със сгъстяването на вечерните сенки, от замъка забелязаха раздвижване във вражеските позиции. Примката се затягаше.

Когато първите терористи наближиха на около шестстотин метра, Фицдуейн нареди на Мъроу и Андреас да открият огън, но на единична стрелба. Размениха си изстрели, но от нито една страна не прозвуча автоматичен откос. След около петнайсет минути стрелбата затихна. Терористите бяха заели позиции за атака. Постовете от замъка следяха страната откъм морето. Мъроу и Андреас се кълняха, че бяха улучили няколко от тях, но не знаеха колко.

Сержант Томи Кийн бе първата жертва от страна на замъка. Случаен куршум го бе улучил в челото, докато надничаше през един отвор за стрелба с лък на главната кула. Смъртта му настъпи моментално.

Силите на Кадар се бяха окопали около замъка, извън обсега на ефективната стрелба. Нощта настъпваше. Защитниците на замъка бяха приключили с почти всички приготовления, но Фицдуейн забеляза, че хората му започваха да се изморяват и следователно ставаха по-невнимателни. Обяви почивка за храна и проведе военен съвет с тези, които не бяха на пост. Всички бяха единодушно решени да се борят докрай. Смъртта на сержант Кийн ги отрезви от почти еуфоричното настроение, в което изпаднаха след успешното бягство от „Дрейкър“. Жестоката реалност на битката ставаше все по-ясна — или убиваш, или те убиват, победителят печели всичко.

— В училището действахме с изненада, те не ни очакваха — каза Фицдуейн, — сега вече знаят къде сме, приблизително кои сме и топката е в тяхното поле. За да оцелеем, трябва да сме непрекъснато нащрек.

— Колко време ще се наложи да задържим положението? — попита Хенсен.

Фицдуейн вдигна рамене.

— С рейнджърите имахме уговорка да се чуваме на всеки два часа. Вече сме пропуснали няколко обаждания, така че би трябвало да са на път и след известно време да пристигнат. От друга страна островът е напълно отрязан, а и не се знае колко помощ ще дойде. Според мен, ще трябва време, докато осъзнаят колко сериозна е ситуацията. Може да се наложи да задържим положението до сутринта или дори до по-късно.

— Не може да се каже, че е много за обсада — обади се Хенсен.

— Съвсем достатъчно при съвременните оръжия — каза Фицдуейн. — Но сега не е време за подобен род обсъждания. Искам да направим преглед на подготовката — той се обърна към Мечката. — Заради уменията и интереса към оръжията на швейцарския детектив, съвсем естествено е той да бъде избран за оръжейник.

— Положението с лекото въоръжение малко се подобри — започна Мечката, — благодарение на оръжието взето от водолазите и от училището „Дрейкър“. Всъщност, ако не въоръжим някои от студентите, имаме повече оръжие, отколкото хора да го използват. Започвам с автоматичното — имаме четири пушки „SA-80“, една „М-16“, един „АК-47“, пет „Инграм“-а, и три „Узи“-та — всичко четиринадесет. Освен това разполагаме с пушката на Мъроу и две други пушки, които открих в оръжейната.

Ловни пушки — имаме една „Ремингтон“, пушката, която Хюго си донесе от Швейцария, една „Браунинг“ и шест пушки с двойна цев — обърна се към Фицдуейн и добави:

— Включително и две спортни пушки — Мечката говореше за английските спортни пушки, всяка една от които струваше повече от къща в предградията. — Което прави всичко осем ловни пушки — продължи той, — макар че само „Ремингтон“-а и „Браунинг“-а са използват като бойни. Минаваме към пистолетите, те са седем: четири деветмилиметрови „Браунинг“, деветмилиметров „Маузер“, четиридесет и петкалибров автоматичен „Колт“, и доста стар четиридесет и пет милиметров „Уебли“. Амуниции: сравнително достатъчно, ако се стреля или на единична стрелба, или на кратки откоси. Ако се наложи да действаме с автоматична стрелба, тогава няма да ни стигнат за дълго. Ако трябва да говоря с цифри, имаме около три хиляди пет и петдесет и шест милиметрови патрона, около хиляда и петстотин девет милиметрови, над хиляда патрона за ловни пушки, и по-малко от два пълнителя за „АК-47“. Що се отнася до други видове оръжия, имаме арсенал от антики, плюс шест мускета, два арбалета и големият лък на дьо Гевен.

— Лъкът ми не е антика — протестира дьо Гевен.

— Както и да е — каза Мечката. — Мисълта ми беше, че разполагаме с голяма колекция от оръжия, които са почти непригодни за съвременната война, но някои от тях може да се окажат полезни. Разпределил съм ги из замъка, за да могат да се използват при спешен случай. Мускетите са заредени, така че внимавайте.

— Да разбирам ли, че ти ще използваш арбалет — попита дьо Гевен.

— Националното оръжие на Швейцария не е бил арбалетът, а пиката.

— Продължавай нататък — намеси се Фицдуейн.

— Добре, имаме гранатомета с около трийсет различни гранати. Имаме и кутия с обикновени ръчни гранати. Имаме няколко „С-4“ и мините „Клеймор“, които взехме от водолазите. Направихме и една гърмяща смес от препарат за плевели, захар, нафта и други неща, но за съжаление нямаме достатъчно бензин, защото колите на замъка са с дизелово гориво. Е, източихме десетина литра от волвото, за да направим коктейлите „Молотов“ — тук той погледна към Фицдуейн: — Използвах и домашното ти уиски. Опасявам се, че почти нищо не ти остана.

— Моето уиски? — Фицдуейн пребледня. — Ти си взел уискито ми, за да го смесиш с бензин?

— Понякога е трудно да се направи разликата — обади се Хенсен.

— Ами оръдията? — попита дьо Гевен. — Тях ще ги пробваме ли? — имаше предвид двете оръдия от осемнайсети век, които бяха във вътрешния двор.

— Ще видим — каза Мечката, — има съвсем малко барут и ми се ще да го запазим за мускетите. С една дума, ще трябва да опитаме с експлозива, който приготвихме, докато не улучим точния заряд. Хич не ми се иска да съм наблизо.

— Ще свършат много добра работа за защита на портала — каза дьо Гевен, — можем да ги напълним с начупени стъкла и други подобни, за да постигнем ефекта на шрапнелите.

— Хайде, стига сме приказвали — подкани ги Фицдуейн. — Ще направим няколко пробни изстрела, за да налучкаме необходимия заряд.

— Внимавай за отката — обади се Хенсен, — защото пръстите на краката ти може да се сплескат или още по-лошо.

— Ама той май разбира и от тия работи — каза Мечката, — а аз си мислех, че разбира само от компютри — обърна се към Хенсен: — Добре, добре, щом толкова искаш и тебе ще те вземем.

Хенсен вдигна очи към тавана:

— Защо ли не си държах устата затворена?

— Уместен въпрос — каза дьо Гевен.

Продължиха с прегледа на оръжието, използването на мините, разпределението на ръчните УКВ-та, храната, лекарствените препарати, покриването на лицата с маски, графика на дежурствата и всички необходими мерки за добрата защита на замъка.

— Дали няма начин все пак да повикаме помощ? — попита Хари Ноубъл. Беше пребледнял и пренапрегнат. Смъртта на сина му го бе извадила от равновесие. Засега работата, която трябваше да се върши, все още го поддържаше. Фицдуейн не искаше да си представи какво предстоеше на посланика, когато останеше насаме с мислите си. Да убиеш собствения си син — това наистина е кошмарно. Палачът трябваше да си получи заслуженото.

— Добре, но как? — каза Фицдуейн. — Обградени сме, а корабът им…

— „Сабин“ — намеси се Мечката.

— Корабът им „Сабин“ ни е отрязал пътя по море — сега, когато вниманието се бе насочило към замъка на Фицдуейн, корабът на Палача се бе приближил и стоеше само на половин миля от брега.

Настъпи тишина. Рано или късно рейнджърите щяха да разберат, че нещо не е наред и щяха да изпратят помощ. На всички им беше ясно, че преминаването през кордона на Палача бе немислимо.

— Има и още нещо — каза Фицдуейн, — в никакъв случай не бива да позволяваме на Палача да вземе някого за заложник.

Хари Ноубъл кимна:

— Вярно, не бях помислил за това.

Фицдуейн огледа присъстващите. Явно всички смятаха, че е най-добре да чакат, затова преминаха на въпроса какво ще правят с учениците. Някои все още не можеха да се отърсят от шока, но имаше и такива, които, след като хапнаха, се поуспокоиха и с интерес наблюдаваха трескавите приготовления, които кипяха в замъка, бяха изявили желание да помогнат. Заключиха ги в един от складовете на тунела. Доста трудно ги бяха завели там и то едва когато Фицдуейн им обясни проблема, че след това, което Жертвоприносителите бяха сторили, защитниците на замъка не знаеха на кого да вярват.

— Не съм сигурен, че трябва да ги заключваме — каза Андреас. — Напълно разбирам опасенията ти, но сигурно ще се наложи да въоръжим някои от тях. Имаме нужда от хора, не можем да издържим дълго при площта, която трябва да покриваме.

Останалите бяха съгласни с него. Постовете бяха на голямо разстояние един от друг и след като се стъмнеше напълно, щеше да стане още по-трудно.

— Те не са деца — каза Джудит, — много от тях са на моята възраст.

Мечката се усмихна.

— Вижте — продължи тя, — те знаят какъв е проблемът. Защо да не ги оставим самите те да изберат хората, на които могат да разчитат? Сигурно ще има такива — едва ли всички са съзаклятници.

Фицдуейн поклати глава:

— Вероятно си права, но не ми се иска да ги поставям на предни позиции. Добре, ще направим така: ще ги накараме да изберат няколко човека, но ще ги използваме само, ако нямаме друг избор.

— Звучи разумно — каза Мечката.

Фицдуейн погледна Андреас и Джудит.

— Става — каза Андреас.

— Соломоново решение — каза Джудит.

— Тогава да видим срещу какво сме изправени — каза Фицдуейн — и какво би могъл да предприеме Палачът.

Той погледна Ноубъл, на когото бе възложено да координира цялата налична информация, както и докладите от наблюдателните постове. Посланикът, дьо Гевен и Хенсен се бяха поставили на мястото на Палача, за да преценят вероятните му ходове. Ноубъл и французинът заради практическия опит, който имаха, дьо Гевен като млад бил парашутист, а Хенсен заради това, че най-добре познаваше методите на Палача.

— Смятаме — започна Ноубъл, — че вероятно сме изправени пред сила от седемдесет до осемдесет закоравели терористи, плюс екипажа на кораба. Предполагаме, че основният им мотив са парите, но като се има предвид начина на действие на Палача, нищо чудно сред тях да има по-малки групи, със собствена мотивация.

Вероятно терористите са преминали сурово и безмилостно обучение. Научени са да нанасят колкото може повече вреди за възможно най-кратко време. Може би не са били специално подготвени как да атакуват замък като този, но това не значи, че са по-малко решителни и отдадени на каузата си, каквато и да е тя. Не бива да се забравя, че са много добре обучени да си служат с всички видове оръжие и бойни техники.

Въоръжението им е предимно от типа на източния блок, с изключение на „Инграм“-те и експлозивите. Имат „АК-47“, автомати „Макаров“, пластични експлозиви, вероятно и ръчни гранати, както и няколко противотанкови гранатомети. Засега не сме забелязали по-тежко оръжие, но нищо чудно на кораба да крият някаква изненада. Ако е така, опасявам се, че ще го научим по най-неприятния начин — може би това ще са тежки картечници, минохвъргачки, ракети, дори артилерия. Все пак смятам, че едва ли имат подобни оръжия, защото първоначалната цел на Палача просто не бе ги изисквала. Но като знаем що за човек имаме насреща, това няма да ме учуди. Много обича изненадите.

Можем да издържим на лекото оръжие, но ако действително имат противотанкови гранатомети, наистина ще ни притиснат. Вярно е, че не могат да пробият защитната стена, но ако такова нещо падне през прозореца в някоя стая и Бог не може да помогне на обитатели те й.

Мечката го прекъсна:

— Всяка стая от замъка е барикадирана с чували с пясък и на всеки прозорец или наблюдателница сме закрепили подобни. Ако се наложи чувалите могат да се дръпнат настрана с въже. Покрили сме и подовете с чували с пясък срещу евентуални експлозиви.

— Какъв е обхватът на противотанковите гранатомети? — попита Етен.

— Теоретично до петстотин метра — каза Фицдуейн, — но обикновено се използват на половината от това разстояние. А за да се уцели процепа на наблюдателница, вероятно ще трябва да се стреля и от още по-близо. Не мисля, че това ще е най-големият ни проблем. По-скоро трябва да се притесняваме от експлозивите, които вероятно сапьорите са поставили съвсем близо до замъка. Само няколко килограма „С-4“ са необходими, за да се промени пейзажа. Внимавайте много. Още нещо, когато свалите някого, правете го така, че вече да не може да се надигне. Все пак пет и петдесет и шест милиметровото оръжие няма унищожителната сила на седем и шейсет и две.

— Нито пък триста и трикалибровото — каза Мъроу.

— Така че, целете се добре — продължи Фицдуейн. — Откоси от по три куршума са достатъчни — той се обърна към Ноубъл: — Извинявай, Хари, малко се отклонихме.

Ноубъл кимна:

— Вече стана ясно кой и какво е насреща ни. Сега остава въпросът какво ще правим.

Доколкото знаем, а то не е малко, благодарение на нашия приятел тук — и той посочи Хенсен, — досега Палачът не се е сблъсквал с подобен проблем. До този момент инициативата винаги е била негова и той е поставял условията. Действал е предимно с бързи и неочаквани удари и бързо оттегляне. Разчита на изненадата, измамата, бързината и оръжията, за него човешкият живот няма стойност, а от време на време обича да демонстрира и зловещото си чувство за хумор.

В този случай, за да може да играе, както е свикнал той, сигурно ще иска да вземе няколко заложника. Наблюдава се нещо необичайно: този път той се е отдал изцяло на постигането на целите си, като дори не си е осигурил безопасно бягство. Така че, той и хората му няма какво да губят. Ще ги води отчаянието.

— А какво му пречи да се качи на кораба си и да вдигне котва? — попита Андреас.

— Това, че той много добре знае, че никой няма да го пусне да си отиде. Всички антитерористични сили в Европа искат кожата му, а той едва ли би се престрашил да мине покрай Израел без нещо, което ще му запази живота. Единствената му възможност да оцелее, е да вземе това, за което е дошъл.

— И тогава какво ще правим? — попита Андреас.

— Има няколко вероятни сценария, по които може да действа — намеси се Фицдуейн. — Първо, вероятно, ще изчака да се стъмни напълно, може би затова не е атакувал досега. Второ, може би ще използва масиран огън, за да ни накара да се скрием. Трето, със сигурност ще атакува най-малко на две места, като едната атака ще е за отвличане на вниманието.

Най-високата част на замъка е главната кула. Ако успее да я превземе, всичко попада под негов контрол. Но една пряка атака срещу главната кула би означавало да изкачат стената откъм морето, което е самоубийство. Така че, най-вероятно ще се опита да пробие през портала, защото там ще може да се прикрие и да ни обсипе с експлозиви. Всичко това предполага масиран огън, за да не ни позволи да надигнем глави, една отвличаща атака през защитната стена и атака на портала с експлозиви. Металната решетка за съжаление няма да устои на такова нещо и тогава те безпрепятствено ще нахлуят в замъка.

Фицдуейн замълча. Всички осъзнаваха сериозността на положението. Ставаше все по-ясно, че хората не достигат.

— Друга възможност е да съсредоточат огъня в жилищното крило на замъка и да използват лодки за нападение откъм водата. Задната му част гледа към морето и там няма бойници. Освен това е по-ниско и може да се влезе през покрива.

— Има и още една вероятност — да използват любимото оръжие на Близкия изток — бомба в кола. Ако успеят да подкарат някои от колите в „Дрейкър“ и я засилят към металната решетка, както е натоварена с експлозиви, могат да ни причинят много неприятности.

Той се усмихна.

— Стига толкова с пророкуванията. Ето разпределението: Хари и Андреас отиват на портала с личното си оръжие и гранатомета. Хайни и Мъроу отиват на бойната площадка на главната кула и държат под наблюдение защитната стена откъм езерото, а Етен и Хенсен наблюдават защитната стена откъм сушата. Джудит, Кристиан и аз оставаме като подвижна група, Катя и Уна ще се грижат за храната, първа помощ и за учениците. Ще държим връзка с УКВ-тата.

Има нещо, което не знаем — дали разполагат с оборудване за нощно виждане. Предполагам, че не, но нека се подсигурим за всеки случай. Така или иначе имаха достатъчно време, за да огледат разположението на наблюдателниците и бойниците, така че можем да очакваме доста точна стрелба.

Добрата новина е, че разполагаме с оборудване за нощно виждане „SA-80“. Ефикасно е до шестстотин метра. Предлагам ви да го монтирате незабавно. Те едва ли ще очакват, че ще имаме такова нещо, затова ще го използваме, когато му дойде времето.

Имаме прожектори за вътрешния двор, бойниците и външния периметър на замъка. Направихме ги така, че да са независими един от друг по отношение на захранването, но въпреки това едва ли ще издържат дълго.

Никога не стреляйте от едно и също място и винаги използвайте укритията — той млъкна и след няколко секунди плесна с ръце и каза:

— Всички да заемат позиции.

Навън беше вече тъмно, откъм морето духаше вятър, луната току се скриваше зад облаците. Откъм вражеските позиции не се виждаше и чуваше нищо, но защитниците на замъка знаеха, че това няма да е задълго.

Под ръководството на Мечката, въоръжените с „SA-80“ поставиха приборите за нощно виждане. Това, което видяха, разпръсна всичките им надежди, че терористите може някак да са се изпарили. Примката се бе затегнала още повече.

Мечката и дьо Гевен започнаха експедитивно да изпробват оръдията. С помощта на една дръжка от метла дьо Гевен натъпка гърмящата смес в дулото на оръдието и сложи тапата, след което размисли и вкара и един декоративен снаряд. После бързо се скри зад барикадата от чували с пясък, а Мечката подпали един парцал, напоен с парафин, закачи го на една въдица, мина зад укритието и метна горящия парцал към мястото, където бе поставил барута. Чу се едно скромно „Бум“ и снарядът тупна на десетина метра по-нататък.

— Ще им вземе акъла — каза дьо Гевен.

— Този път ще удвоя заряда — каза Мечката, — а на теб оставям да обереш лаврите.

Четвъртият изстрел проби стената на склада. На Мечката му хрумна, че на Фицдуейн ще му се наложи да прави големи промени в замъка, когато всичко това приключи.

За петия пробен изстрел увеличиха още малко заряда и добавиха шрапнелната смес. Резултатите бяха зашеметяващи. Мечката и дьо Гевен прекратиха опитите и се заеха да приготвят още снаряди. Когато свършиха, навън беше съвсем тъмно.

Нощта бе настъпила.

 

 

военновъздушните сили на път за западното крайбрежие на Ирландия — 22:23 часа

Килмара непрекъснато поддържаше връзка с щабквартирата в Дъблин, но от Фицдуейн нямаше и следа и полковникът бе започнал сериозно да се безпокои. Да бяха само едно или две пропуснати контролни обаждания, не би се разтревожил особено, защото замъкът на Фицдуейн все пак не беше военна квартира, но пълното мълчание продължаващо вече толкова време, не беше без причина. А като се прибави и невъзможността да се свърже с някой от „Дрейкър“, и въобще с целия остров, разрушеният мост — май намесата на рейнджърите съвсем нямаше да е само тренировка.

Полетът с „Оптиката“ бе истинско преживяване. Прозрачният балон, в който се намираха, ги караше да се чувстват сякаш летят сами в нощта, без помощта на самолета. Тъй като цялата кабина бе напълно прозрачна, човек започваше да губи ориентация, но пък можеше безпрепятствено да наблюдава всичко наоколо си и за разлика от хеликоптерите, които сякаш се стремяха да се разпаднат на части, този самолет нямаше проблем с вибрациите.

Включи уреда за топлинно наблюдение и огледа терена под тях. Работният принцип се основаваше на факта, че всичко с температура над абсолютната нула има излъчване в електромагнитния спектър и че част от това излъчване е инфрачервено. Картината, която се получаваше, беше нещо средно между обикновения черно-бял образ и фотографски негатив. Мъглата и дъжда не бяха пречка. Добре, че човешкото тяло е източник на топлина, мислеше си той, и лесно се откроява на фона на околността. Може би така щяха да разберат какво точно става на острова.

Килмара започна да се упражнява, като се опитваше да открива кравите по полето. В Покрайнините на едно село той попадна на една гореща точка, първоначално не можа да разбере какво представлява — беше по-малко от крава, но пък излъчваше интензивно. Като настрои обектива, откри, че това бе една двойка, а интензивната топлина, която се отделяше, не оставяше съмнение за естеството на дейността им.

Полковникът знаеше, че рейнджърите можеха да скочат едва след като станеше ясно какво е положението. Главният въпрос бе къде точно. В края на двайсети век, когато всеки носеше автоматично оръжие, не беше много разумно да скочиш насред противниковия лагер.

От последния им разговор Килмара разбра, че Фицдуейн имаше намерение да се затвори в замъка, докато не пристигне помощ, но беше наясно също така, че намеренията и реалността са различни неща. Най-добрият начин да разбере какво става, преди да пусне хората си, бе да установи радиовръзка. Явно УКВ-то, което бе дал на Фицдуейн, по някаква причина не работеше, но когато наближаха острова можеше да опита да се свърже със замъка по ръчните радиостанции. Ако, разбира се, имаше кой да слуша.

Обадиха му се от щабквартирата на рейнджърите. Било свикано спешно съвещание на Комитета по безопасността на Кабинета. Главната задача на рейнджърите била да охраняват американското посолство в Дъблин. Нищо друго не можело да бъде по-важно. Полковник Килмара и въздушната група трябвало да се върнат веднага в Болдонел. Молбата на Килмара за подкрепления от войската била отхвърлена.

Враждебността на Таойсийч започваше да му създава все повече неприятности. Да върви по дяволите. Пилотът погледна Килмара. Полковникът му посочи радиостанцията и прекара пръст по гърлото си. Той се ухили.

Килмара отново се зае да гледа кравите. При всичките им операции досега рейнджърите имаха подкрепления от войската. Сега трябваше да се справят сами.

Черните очертания на хълмовете на Конемара се появиха на хоризонта, отдолу проблесна езеро.

Пилотът провери изправността на електронно управляемите картечници и ракети на самолета. По принцип го използваха за наблюдение, но с олекотено оръжие можеше добре да служи и за допълнителни цели.

Контролният индикатор светна в зелено. Всичко бе наред.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 22:20 часа

Вече двайсет минути откак всички приготовления бяха приключили, но тъй като Кадар искаше да извлече максимално предимство от прикритието на тъмнината, се наложи да поизчакат малко. Нощта не бе съвсем тъмна, но облаците се бяха сгъстили и това щеше да им осигури необходимото прикритие.

Замъкът на Фицдуейн бе с разположение, което наистина го правеше недостъпен за оръжията от средновековието, но когато в играта се намесеха далекобойните съвременни оръжия, това даже се превръщаше в недостатък. На около хиляда метра около замъка Кадар бе разположил двете си тежки картечници и ракетното оръдие. Беше извън обсега на обикновените пушки, но достатъчно близо, за да използва тежкото си оръжие.

Съжаляваше, че не е взел оборудване за нощно виждане, но не смяташе, че липсата му ще ги затрудни. Още по светло бяха разположили и насочили оръжията, а и силуетът на замъка се очертаваше достатъчно ясно. Огънят можеше и да не е прецизен, но пък щеше да е масиран.

Откъм вътрешния двор — Кадар бе намерил план на замъка в „Дрейкър“ — прозвуча още един гърмеж, но Кадар не успя да разпознае източника му. Беше твърде шумно за пушка или автомат, но пък не звучеше като оръдие. Може би не беше оръжие, а опит за сигнализация. Точно така — опитваха се да привлекат внимание. Кадар се усмихна. „Смело — помисли си той, — но просто няма кой да ги чуе“.

На борда на „Сабин“ имаше и два мотопарашута. Беше ги взел за всеки случай, ако се наложеше да избяга бързо. Единият щеше да го отведе до мястото, където предварително бе приготвил кола, пари и други необходими неща. Вторият бе за резерва.

С пускането на мотопарашутите в бойните действия щеше да си отреже последния изход за бягство, но това вече нямаше значение. Той щеше да спечели тази битка. Беше от хората, които не се задоволяват с половинчати победи и предпочитат да поемат целия риск. Щеше да спечели или да умре.

Даде сигнал. Мотопарашутите забръмчаха и потеглиха. Всеки от тях се състоеше от триколесна рамка с перка отзад. Движението напред издуваше парашута и след няколко метра те излитаха във въздуха. Хубавото им беше, че могат, както да се издигат, така и да се спускат, бяха удобни за маневриране.

След излитането на мотопарашутите Кадар се обърна и огледа последната си изненада. Заварчиците от Малабар бяха свършили много добра работа. Огромният трактор с ремарке, който бяха открили в „Дрейкър“, беше брониран със стоманени листи, достатъчно устойчиви, за да издържат на куршум от пушка. Отпред бяха изрязани малки отвори за стрелба.

Кадар си бе направил танк. Той каза нещо в радиопредавателя и двигателите на танкотрактора изреваха.

— Бойци на операция „Здравец“, атака! — заповяда той.

Тъмнината около замъка се разцепи от огнени ленти.