Виктор О’Райли
Игрите на Палача (3)

Втора глава

Хюго Фицдуейн бе свикнал да среща смъртта при определени обстоятелства. В коя да е зона на бойни действия би реагирал мълниеносно, рефлексите му биха се задействали инстинктивно преди самият той да осъзнае какво става. Но тук, на неговия остров, единственото място, което смяташе, че е недосегаемо за насилието, съзнанието му отказваше да възприеме това, което очите му виждаха. Подкара Пука напред.

Усещаше миризмата на трупа. Не беше мирис на влажна пръст или гниеща шума, не бе и вонята на разлагащия се труп на животно. Миришеше на пресни човешки изпражнения. Знаеше от къде идва тази миризма. Тялото бе облечено в маслинено зелен анорак и сини дънки. На слабините имаше петно.

Мина бавно покрай него, без да може да откъсне очи. След двайсетина крачки усети, че гледа през рамо назад към трупа. Напред се виждаха познатите очертания на пътеката, водеща към носа и уютното спокойствие, а зад него висеше смъртта и предчувствието, че ако се върне, животът му ще се промени изцяло.

Спря. Бавно и неохотно слезе от коня и го върза на близкото дърво. Погледна отново към пътеката. Тя си беше там и го примамваше да тръгне и да забрави какво е видял.

Поколеба се, после се обърна.

Главата бе наклонена на една страна, вследствие на първоначалното опъване и затягането на клупа. Косата бе дълга, светлокестенява, на вълни, почти къдрава. Лицето бе на млад мъж. Кожата, независимо от златистия загар, имаше синкав оттенък. Езикът, подут и посинял, стърчеше между зъбите. По брадичката имаше струйка кръв, която започваше да се съсирва. От края на езика провисваше дълга лигава слюнка. Гледката и съпътствуващата я воня бе отблъскваща.

Пристъпи към тялото, протегна се и хвана една от безжизнените ръце. Очакваше да е студена, макар да знаеше много неща за смъртта, винаги я свързваше със студенината. Ръцете бяха хладни, но можеше все още да се усети топлина. Потърси пулса. Такъв нямаше.

Погледна ръката. По дланите и по вътрешната част на пръстите имаше драскотини и зеленикави петна от ствола на дървото. Първата му мисъл бе да отреже въжето и да свали тялото, но се опасяваше, че няма да може да се справи. Възелът на найлоновото въже се бе врязал в плътта, а не носеше нож. Хрумна му, че ако имаше запалка, можеше да го прегори.

Насили се да мисли ясно. На този етап не беше от кой знае каква полза да отреже въжето — на трупа му беше все едно. Внезапен порив на вятъра залюля тялото и Фицдуейн се сепна от неочакваното движение.

Опита се да действа така, като че ли бе тук по служба — първо работата. От вътрешния джоб на якето извади резервния си фотоапарат „Олимпия-ХА“, който винаги носеше със себе си. Без да се замисля, автоматично нагласи блендата, скоростта и ъгъла. Мислено си представи как ще изглежда всяка поза още преди да направи снимките, воден от присъщия си консерватизъм и недоверие към вградените светломери.

Осъзнаваше абсурдността на действията си, но в същото време знаеше защо го прави — печелеше време, за да се окопити. Избърса потта от челото си и започна да претърсва трупа. Не беше лесно. Миризмата на изпражнения го задушаваше, а и височината, на която висеше тялото, затрудняваше движенията. Стигаше само до кръста му.

В един от външните джобове на зеления анорак откри скъп кожен портфейл, в който имаше ирландски лири, швейцарски франкове и няколко кредитни карти. Намери и лична студентска карта с цветна снимка. Мъртвият младеж се казваше Рудолф фон Графенлауб, деветнадесетгодишен, от Берн, Швейцария, студент в института „Дрейкър“. Според личната карта бе висок метър и седемдесет и шест. Докато гледаше към изпънатия врат на края на въжето, Фицдуейн си помисли, че сега младежът бе малко по-висок.

Върна се до мястото, където бе оставил Пука. Конят бе неспокоен и той го потупа, като му говореше тихо. Осъзна, че сега бе изправен пред неприятната задача да уведоми училищните власти, че един от техните студенти се е обесил. Питаше се защо веднага бе решил, че става въпрос за самоубийство. Убийство чрез обесване бе доста необичаен похват, но съществуваше ли вероятност това да беше истината? Ако трябваше да изглежда като смърт по непредпазливост, по-практично бе жертвата да бъде хвърлена от скалата. Хрумна му, че ако бе убийство, извършителят можеше да е все още наоколо. Това не му се понрави.

Когато излязоха от гората, Пука изцвили доволно и понечи да се втурне напред, Фицдуейн не я възпря и скоро те се носеха във вихрен галоп покрай скалата, а после навлязоха в земите на „Дрейкър“.

Препускането проясни мислите му. Знаеше, че събитията, които щяха да последват, не са никак приятни. За момент се поколеба дали да не отмине — не беше много далече от къщи.

Макар и още да не го осъзнаваше напълно, смъртта на Рудолф фон Графенлауб го бе потресла. Инстинктът му се изостри. Трагедията се бе случила на собствената му земя и то точно когато правеше преоценка на начина си на живот. Това го провокираше и предизвикваше едновременно. Над единственото му спокойно убежище в свят на кървави драми бе извършено насилие. И той искаше да узнае причината.

От години не бе ходил в училището. Мина през тежката странична врата, която стоеше открехната и се озова в помещение с широко дървено стълбище и покрит с плочки под. Изкачи се по стълбите и на най-горната площадка видя врата, зад която се чуваха гласове и смях, примесени с тракането на съдове и прибори. Натисна дръжката.

В стая с книги по стените около двайсетина души, облечени в най-различни дрехи, се бяха събрали до горящата камина и пиеха сутрешното си кафе. Почувства се така, сякаш отново е ученик, който трябва да почука на вратата.

При влизането му възрастна сивокоса жена се обърна и го изгледа от глава до пети.

— Ботушите ви — каза тя с лека усмивка.

Фицдуейн я погледна неразбиращо.

— Вижте си ботушите! — повтори тя.

Той сведе поглед към калните си ботуши. Подът бе инкрустиран с месинг на рунически шарки полъх от англо-ирландското литературно възраждане и една Ирландия на келтите, която никога не е съществувала.

— Господине, бихте ли си свалили ботушите? — каза сивокосата жена с остра нотка в гласа и хладна усмивка. — Всички го правят заради пода — добави тя по-меко.

Едва сега Фицдуейн забеляза редицата от обувки до поставката за чадъри на входа. Слисан от посрещането, той не можа да реагира, свали си ботушите и остана по вълнени чорапи.

— Здравей — каза един глас. Притежателката му бе поувехнала, но все още привлекателна брюнетка към тридесет и пет. Тя бе висока и слаба, с кръгли бабешки очила и с младежко излъчване. Имаше красива усмивка. Той се питаше дали не си отглежда марихуана на перваза на прозореца и как ли й се отразява ирландското време.

— Здрасти — отговори без усмивка. Изведнъж се почувства изморен. — Боя се, че това, което ще ви кажа, няма да е много приятно — и докато й разказваше какво се е случило, й подаде личната карта на Рудолф. Тя го изгледа продължително, като че ли не разбираше за какво става дума, а после чашата й с кафето се разби на пода.

Разговорите замряха и всички глави се обърнаха към тях. В настъпилата тишина Фицдуейн изведнъж усети, че локвичката горещо кафе бавно попиваше в чорапите му.

Знаеше, че не беше необходимо да се връща на мястото, където намери обесения, но въпреки това го направи. Изпитваше някакво задължение към Рудолф. Бе намерил тялото и донякъде се чувствуваше отговорен за него.

Близо десетина души тръгнаха с него към стария дъб. Трупът все още висеше там. За късмет на присъстващите той бе спрял да се люлее и висеше неподвижно, Фицдуейн съзнаваше, че повечето от хората по един или друг начин се бяха срещали със смъртта през живота си, а може би дори и с насилствената смърт. И въпреки това, обесването, със зловещата си слава на ритуално наказание, оказваше особено силно въздействие. Личеше по лицата им. Един от преподавателите, който не можа да се въздържи, повърна зад едно дърво. Звукът сякаш никога нямаше да престане. Още няколко изглеждаха така, сякаш всеки момент ще направят същото.

Двама младежи с атлетичен вид донесоха дълга алуминиева стълба. Като ги видя, Фицдуейн си спомни, че студентите в „Дрейкър“ прекарваха голяма част от времето си в извънкласни занимания. В случаен разговор преди няколко години един от преподавателите, който оттогава не беше в училището, бе казал: „Опитваме се да ги изтощим, лекетата му с лекета. Това е единственият начин да ги държим изкъсо“.

Фицдуейн си спомни, че много от студентите идваха от богати, но покварени семейства и половината от тях бяха достатъчно големи, за да гласуват, да създават семейства и да подлежат на военна служба. Вероятно някои от тях бяха и семейни. Така или иначе, изглежда, най-разумното решение бе да ги карат да се изкачват и спускат по скалите, или да се борят със студените води на Атлантика.

Застанали от едната страна на стария дъб в сумрака на гората, изчакаха да дойде полицията и линейката. Мина доста време. На острова нямаше полицейско управление. Най-близкото бе в Баливонейн, на около петнадесет километра по един осеян с дупки път. От време на време се завързваха разговори, които спазваха неписаното правило да не се обсъжда обесването. Фицдуейн, който стоеше настрани от групата както подобава на приносителя на лоши новини, дъвчеше стрък трева, облегнат на покрита с мъх скала.

Беше му интересно какво ще предприеме полицията. Бе убит човек и то насилствено. Трябваше да има разследване. Ако това се беше случило в Ел Салвадор, разследване едва ли щеше да има. Телата безцеремонно се захвърляха на купчините смет от полковете на смъртта. А в Камбоджа, където червените кхмери бяха избили десетки хиляди, едно тяло в повече не значеше нищо. Но тук, у дома, където насилието се срещаше по-рядко, отношението бе различно.

Пристигнаха двама полицаи: местният сержант, добре познат на Фицдуейн и един младок, на който му личеше, че е дошъл направо от тренировъчния полигон в Темпълмор. Сините им униформени панталони бяха напъхани в груби гумени ботуши, а шапките скриваха безизразните им лица. Сержант Томи Кийн беше леко запъхтян.

Нямаше да е редно да се каже, че не бе направен оглед на мястото на произшествието — напротив. Той продължи около шестдесет секунди, през които сержантът обиколи дървото няколко пъти, като гледаше към висящото тяло, а ботушите му оставяха ясни следи в меката пръст, заличавайки с официална категоричност всякакви предишни отпечатъци.

Погледът на Фицдуейн се насочи към тялото. На краката, леко разтворени и висящи неподвижно, имаше официални тъмнокафяви обувки, лъснати грижливо. Питаше се дали същата сутрин Рудолф бе лъснал обувките си и ако бе така, защо?

Подпряха стълбата на дървото. Сержантът я пробва няколко пъти, накара младока да я подпира за по-сигурно и едва тогава се качи. От джоба на якето си извади сгъваемо ножче с кокалена дръжка и го отвори. С нож в ръка той се огледа. Позата, в която бе застанал над тялото, напомни на Фицдуейн илюстрация на екзекуция през осемнадесети век, която някъде бе виждал.

— Хюго, ела да удариш една ръка! — каза сержантът. — Трябва да свалим тялото.

Фицдуейн пристъпи напред и застана точно под трупа. Чу се свистене от прерязване на въже и тялото падна в ръцете му. Той го подхвана и стомахът му се сви. Трупът бе все още топъл. Държеше го. От пречупения врат висеше обезобразената глава. Впоследствие той често се връщаше към този момент. Струваше му се, че физическият допир с тялото на този млад и вероятно доскоро перспективен мъж го бе изкарал от състоянието на страничен наблюдател и го бе довел до решението да не гледа на този случай като на една от многото прояви на насилие, а ако е възможно да разбере защо е било извършено.

Тялото бе поето от други и мигът, в който го бе държал в ръцете си, свърши. На земята бе поставен найлонов чувал. Докато полагаха раменете върху защитната покривка, от окървавената уста на момчето се изтръгна продължителен стон.

Всички се вцепениха, поразени от мисълта, че докато те са стояли наоколо и са чакали полицията, Рудолф фон Графенлауб може би бавно се е задушавал.

Стонът бавно замря. И макар Фицдуейн да бе чувал това и преди, ужасът бе непреодолим.

— Това е въздух — каза той, — въздухът от притискането на белите му дробове при местенето.

Погледна към позеленелите лица на околните, надявайки се, че е прав. Половин час след това даваше показания пред сержанта в библиотеката на училището „Дрейкър“, която за случая бяха превърнали в помещение за разпити. Виждаше как калта по ботушите на полицая се спича и как инкрустираният под бе осеян с кални следи от обувки. Вече никой нехаеше за това.

— Хич не изглеждаш добре, Хюго — каза сержантът. — Мислех, че си свикнал с тези неща.

— И аз така си мислех — сви рамена Фицдуейн, — но когато това се случи пред собствената ти врата е по-различно.

— Или е последната капка, с която прелива чашата — кимна сержантът. Отново засмука старата си черна лула със сребърно капаче за предпазване от вятъра и в стаята се разнесе сладникавият аромат на тютюн. Беше едър, як мъж, на когото оставаха няколко години до пенсия.

— Томи — каза Фицдуейн, — някак си очаквах по-обстойно разследване, преди да се свали тялото: да се опънат въжета около мястото на произшествието, да се извика съдебен лекар, нещо такова…

Сержантът повдигна вежда. Отговорът му бе добре премерен.

— Ако не те познавах достатъчно добре, бих си помислил, че в думите ти прозира критика.

Хюго разпери извинително ръце и каза:

— Не го прави — после замълча, но лицето му запази въпросително изражение.

Сержантът познаваше Фицдуейн отдавна. Засмя се, но после се сети защо са тук и придоби сериозен вид.

— Не се измъчвай с подобни мисли! Мястото около дървото и без това беше утъпкано от теб самия. Както и да е, вече тридесет и пет години съм в полицията и съм виждал достатъчно обесени. Всичките бяха все случаи на самоубийство. Не е възможно да убиеш някого чрез обесване, без да оставиш следи, пък има и по-лесни начини за убийство.

— А имаше ли оставено писмо?

— Не — отвърна сержантът, — или поне още не сме намерили такова, но липсата му все още не означава нищо. Всъщност, оставянето на писмо е по-скоро изключение, отколкото правило.

— Добре, а имаш ли някаква представа защо го е направил?

— Все още не — отговори сержантът, — трябва да говоря с още хора. Но от досега проведените разпити останах с впечатлението, че винаги е бил мрачен и под някакво напрежение. Явно е имал проблеми със семейството си в Швейцария. Той е от град на име Берн.

— Това е столицата на Швейцария — каза Фицдуейн.

— Ходил ли си там? — попита сержантът.

— Не, макар че хиляди пъти съм сменял самолет в Цюрих. Моята работа е да снимам войната, а швейцарците са привързани към мирния начин на живот.

— Е, смятам, че патологът ще извърши огледа си утре. Разследването ще започне ден-два след това. Трябва да си на разположение. Ще те предупредя колкото може по-рано.

— Благодаря, Томи!

Те се изправиха и си стиснаха ръце. В библиотеката бе студено, огънят в камината бе изгаснал. Точно преди да отвори вратата, сержантът подметна:

— Не е здравословно да се вдига шум за такива неща. Колкото по-бързо забравиш случилото се, толкова по-добре.

Фицдуейн се усмихна многозначително, без да продума.

По обратния път към Дънклийв той се сети, че бе забравил да говори с Том за изчезналата си коза. Такова търсене едва ли влиза в задълженията на един полицай, но самият факт, че преди няколко дни я бе открил на мястото, където на времето се издигаше жертвената могила, обезглавена и с извадени вътрешности, сам по себе си повдигаше някои въпроси.

Питаше се какво ли е станало с величествено украсената с рога глава на животното.