Виктор О’Райли
Игрите на Палача (23)

Глава четвърта

Фицдуейн пусна касетата, на която бе записал първата част на разговора им с Паулус фон Бек. Свърза касетофона към мощни тонколони, звукът бе силен и отчетлив и всички се пренесоха в малкия кабинет в музея. Гласът на Паулус бе напрегнат. Фицдуейн спря касетофона, както предварително се бяха разбрали с Мечката. В стаята беше тихо.

— За първи път — започна Мечката, — имаме жив свидетел, който може да докаже, че Балак е свързан с ключовите елементи на случая. Вече знаем, че той е имал сериозна любовна връзка с Ерика фон Графенлауб. Знаем, че е прелъстил Врени и Руди. Знаем, че той, също като Палача, използва опиати. Кръгът се стеснява.

— Да, но да правиш оргии, дори и да са замесени малолетни, не е като да убиваш хора — каза Чарли фон Бек. — Господ ми е свидетел, че ми се иска да можем да заведем дело. Наистина като се съпоставят всички известни вече неща, действително се очертава сериозна картина, но все още нямаме нищо сигурно, няма доказателства. Почти за всичко, до което сме се добрали, може да се намери съвсем невинно обяснение. Признавам, че хипотезата, която ни изложи, е доста смислена, но все още липсва свързващото звено.

Мечката ги огледа един по един. Очевидно всички бяха съгласни със съдията. Шефът явно се колебаеше. Мечката се зарадва, че си е направил труда да изложи хипотезата си точка по точка. След като обсъждането приключеше, щяха отново да застанат на пътя на злото. Не трябваше да допускат втори случай, като „Мюри“. Ако искаха да успеят, трябваше всички да са убедени в правилността на това, което вършат.

— И двамата с Хюго — продължи Мечката — усетихме, че поведението на Паулус е не само на човек, който е хомосексуалист и който е участвал в оргии, пък дори и в тях да са били замесени и малолетни. Берничани са толерантни, ако нещата се правят дискретно. Вярно, че историята с Руди и Врени не е точно детска приказка, но те все пак не са били съвсем деца — тогава положението щеше да е съвсем сериозно. Паулус се държеше като човек, който се страхува за живота си. Защо? Какво е това, което знае или предполага, че изпитва такава паника?

Повечето от събралите се тук знаят какво представлява един разпит. Един опитен следовател научава повече от поведението на разпитвания, отколкото от това, което казва. След известно време той до такава степен се потапя в атмосферата на станалото, че започва да долавя скритото значение на всеки жест, мимика или дума.

Всяко разследване изисква време, хора, които да се занимават с него, както и известна доза късмет. До сега съдбата многократно е показвала благосклонността си към Палача. Той винаги ни е изпреварвал с една крачка. Успя да убие Айво, преди да можем да говорим с него. Със Зигфрид стана същото. Спасихме Врени, но тя не може или не желае да говори за преживяното. Ерика фон Графенлауб, която може би щеше да поддаде при натиск, е мъртва. Лодж или го е нямало, или е избягал, преди да отидем там. И все така се случва. Човекът, с когото сме се захванали, е много проницателен и голям късметлия. Рано или късно, обаче, късметът ще му изневери. Още в самото начало на разпита на Паулус и двамата с Хюго разбрахме, че сме попаднали на свързващото звено, което търсим. А сега можете да решите сами дали това е така.

Фицдуейн натисна клавиша на касетофона за възпроизвеждане.

— Това е редактирана версия — започна Мечката.

— Да я чуем — каза Шефът.

Чу се леко съскане и след това гласът на Мечката:

— Паулус, казахте, че връзката ви с Балак е започнала преди около пет години.

— Да.

— А поддържате ли все още взаимоотношенията си?

— Не… не съвсем — каза Паулус колебливо.

— Не ви разбирам — каза Мечката внимателно.

— Не мога точно да ви обясня. Взаимоотношенията ни се промениха, вече не са като преди. От време на време ми се обажда и се виждаме.

— Защо? Нали връзката ви е приключила.

— Ами… така трябва. Той ме държи в ръцете си.

— Как?

— Има разни снимки и други неща и ме заплаши, че ако не му се подчинявам, ще ги изпрати в полицията.

— Не ни интересува вашият интимен живот — каза Мечката, — кажете ни за снимките.

Настъпи тишина, после се чу ридаене, което бе отрязано. Разговорът продължи от средата на изречението:

— … неудобно да говоря за това — каза Паулус с измъчен глас.

— Значи близнаците фон Графенлауб не са били единствените замесени малолетни — каза Мечката.

— Не.

— Колко годишни бяха?

— Различно. Обикновено бяха петнайсет-шестнайсетгодишни и нагоре.

— Но невинаги.

— Не.

— На колко години бяха най-малките?

Отново настъпи тишина и Мечката каза нещо окуражително.

Паулус отговори неохотно:

— Мисля, че бяха на около дванайсет или нещо такова. Не съм сигурен.

Чарли фон Бек строши чашата си за кафе в пода. Беше побелял от гняв. Фицдуейн спря касетофона.

— Идиот, тъп, безотговорен идиот — изкрещя съдията. — Как е могъл?!

— Успокой се, Чарли — каза Шефът, — изкара ми акъла. Надявам се, че поне си беше изпил кафето.

Чарли фон Бек се усмихна против волята си. Шефът изчака малко, за да се увери, че съдията се е овладял и след това даде знак на Фицдуейн да продължи.

— Къде се осъществяваха тези срещи? — попита гласът на Мечката.

— Ами, на различни места.

— Например? Във вашата къща?

— О, не, никога при мен. Балак обичаше нещата да стават така, както той иска. Предпочиташе определена обстановка, искаше всичко, от което се нуждае, да му е под ръка, опиати и разни други работи.

— Тогава къде ходехте?

— Невинаги знаех къде отиваме. Случваше се да дойде да ме вземе и да ме заведе някъде с превръзка на очите. Той обича да играе на разни игри. Понякога се правеше, че не ме познава и че се срещаме за първи път.

— Ходили ли сте в апартамента на Ерика?

— Да, но сравнително рядко. В повечето случаи отивахме в ателието на Балак до реката.

— Споменахте, че Балак обичал определена обстановка — каза Мечката. — Бихте ли я описали? Защо това е толкова важно?

— Той обича ритуалите — каза Паулус с несигурен глас.

— Какви например?

— Ами например черна магия, но само наужким. По-скоро пародия на черно магьосничество, но с черните свещници и жертвоприношенията на хора, но не истински, а наужким. Беше зловещо.

Фицдуейн се намеси:

— Можете ли да опишете стаите, където сте били?

— Имаше няколко такива стаи. Всички бяха обзаведени еднакво с пурпурночервени стени, черни копринени завеси и мирис на тамян. Понякога ние носехме маски, а друг път тези, които водеше.

— Разкажете ни по-подробно за жертвоприношенията — каза Мечката. — Споменахте, че имало мними жертвоприношения на хора.

— Идеята бе, жертвата да умре, когато се достигне оргазъм. Ерика много го харесваше. Тя имаше един масивен нож с широко острие и много обичаше да го размахва. Вземаше котка и точно във върховия момент я убиваше и целият ме обливаше в кръв — чу се звук на погнуса, рязко прекъснат от пауза при редактирането.

Шефът направи знак на Фицдуейн да спре касетофона. Личеше си, че чутото го е разтърсило.

— И после са започнали с хора — каза той. — Направо ми се гади. Има ли още много?

— Не — каза Мечката, — ще ви го предам накратко, ако искате.

Шефът се замисли. След около почти минута той вдигна поглед към Мечката:

— Всичко съвпада. Толкова е гадно… перверзно и демонично.

— После го попитахме за ножа — каза Мечката. — Балак казал на Паулус, че са му го правили по поръчка. Бил е копие на ритуален нож за жертвоприношения, използван от езически култ в Ирландия. Видял го е в някаква книга и много му е харесал. Очевидно притежава цяла библиотека с порнографски материали, брошури за черна магия и тъмната страна на човешкото поведение. Използва ги, за да си организира игрите. Най-важните правила са записани в една книга, която нарича Магическата.

— Това е книга с напътствия по черна магия, нали? — намеси се Кершдорф. — Преди години имаше подобен случай, където се оказа, че черномагьосничеството е пак сексуално мотивирано.

— Кой друг, освен Балак, Ерика и децата е бил замесен? — попита Шефът. — Имало ли е друг човек или само той е бил резервата от отбора на възрастните?

— Имало е и други — каза Мечката, — но винаги са били с маски. Паулус смята, че е разпознал някои от тях по гласовете — Мечката подаде един списък с имена, на Шефа, който поклати глава. Не беше много изненадан, че вижда името на един посланик, но останалите бяха все хора от управляващите среди.

— Понякога е имало и млади проституиращи мъже — каза Мечката. — Спомена няколко, но само с малките им имена. Единият от тях се е казвал Клаус — описанието съвпада, бил е Клаус Миндер. На един друг му викали Маймуната. Тъй като е знаел, че Клаус и Маймуната вършат едно, и също, Айво е притиснал Маймуната и явно се е поувлякъл при опитите си да го накара да си развърже езика. Айво се е опитвал да намери убиеца на Клаус Миндер — горкото момче. Всъщност Сър Айво. Разбрал е твърде много неща и това го уби.

— Хайни — каза Шефът, — наистина смятам, че чухме достатъчно. Въпросът е как да заловим този психопат, без да рискуваме живота на хората си?

— И за това сме помислили — каза Фицдуейн, — решихме да се възползваме от тактиката на древните гърци.

* * *

Бяха на един отдалечен пробен полигон, част от военната база в Санд. Мъжът с маскировъчните дрехи имаше вид на човек, който прекарва много време в планината. По-светлата кожа около очите му очевидно показваше, че доста време е носил ски очила. По чин бе майор, елитен гренадир от швейцарската армия и експерт по борбата с тероризма. Обикновено сътрудничеше на отдела за борба с тероризма към федералната полиция, но нерядко предоставяше услугите си на кантонните и градски служби за опазване на реда. Специалността му бяха експлозивите.

— Не сте ли мислили да взривите входа? — попита нерешително той. — Тогава ще можете да използвате почти всякакъв вид експлозив, пък и доколкото съм чувал, доста често се прилага. Войниците го правят от години, когато не им се влиза през някоя врата — каза той весело.

— Много смешно — каза Мечката, — нали ако взривим входа ще навредим на всички, които стоят наоколо.

— И тъй като един от тях вероятно ще съм аз — каза Фицдуейн, — предложението ви никак не ми харесва, макар и да знам, че в него няма зъл умисъл.

Майорът се втрещи.

— Скъпи ми друже, та ние няма да позволим дори и косъм да падне от главата ти. Можем съвсем точно да изчислим колко и какъв експлозив ще е необходим. Ще се чуе само „бум“ и виж ти, врата!

— Навремето познавах един смахнат от Специалните служби на САЩ, който все си играеше с експлозиви — каза Фицдуейн. — Викаха му Дучински безпроблемния, защото всеки път щом му поставеха някаква задача, свързана с експлозиви, независимо колко трудна бе тя, той все казваше: „Няма проблеми, приятел“ и започваше да действа. Наистина си разбираше от работата.

— Ето, видяхте ли — каза майорът.

— Докато един ден не взриви себе си — продължи Фицдуейн — и половината момчета от един елитен отряд. Оттогава не вярвам много-много на експлозивите. Предполагам, че едва ли ще искате да чуете последните му думи.

— Не — отговори майорът.

— Освен това нашата мишена много си пада по мини и разни други клопки, които да слага в стените и които лесно могат да се задействат от външен взрив. Трябва ни насочен взрив, който ще избие преградата и ще неутрализира всички заложени клопки.

Един камион бавно се приближи до тях. Отзад имаше нещо, което приличаше на правоъгълен сандък, голям колкото врата, но с дебелина петнайсет сантиметра. Камионът се изравни с тях и спря. От него изскочиха трима войника, развързаха сандъка, свалиха го и го облегнаха на тухлената стена на старо тренировъчно укрепление, на което имаше монтирана една бронирана метална плоча.

— Ако застанете пред сандъка, няма да ви се случи нищо — каза майорът, — но практиката изисква да се спазват правилата за безопасност.

Фицдуейн и Мечката не чакаха втора покана. Застанаха зад прикритието на наблюдателен бункер, който гледаше към сандъка под прав ъгъл. Към тях се присъединиха и войниците. Накрая дойде и майорът, без да бърза, сякаш, за да докаже вярата си в собствените си способности. Сложиха си стоманени шлемове. Фицдуейн се почувства като глупак.

Майорът държеше един малък радиопредавател с формата на химикалка.

— Запознати ли сте с принципа на действие на насочения или както някои го наричат, фокусирания взрив? — попита той.

Фицдуейн и Мечката кимнаха. Идеята за създаването на насочен взрив се породила от откритието, че силата на взрива може да бъде направлявана, като експлозивът се постави в контейнер с определена форма и отвор, откъдето да се освободи енергията. Пробивната сила ще търси освобождаване по пътя на най-малкото съпротивление, след което освобождаването ще продължи по инерция. В последствие този принцип бил доразвит и започнало използването на експлозиви във вид на лента, от която можели да се изрязват необходимите форми.

— Щях да съм по-спокоен, ако трябваше да се пробие само един вид материал — каза майорът. — Да беше само бронираната плоча, няма проблем, но когато се добави и друг материал, понякога се случват странни неща. В този случай зарядите са в задната част на сандъка. В центъра е поставен слой от кевлар, подсилен с керамични плочи. Не можем да използваме бронирани плочи, защото ще стане много тежко. Отпред сме оставили място за картина, както искате. Не е необходимо да се отваря целият сандък, за да се види картината, в противен случай ще стане доста неудобно. Затова отпред сме поставили вратички на панти.

— Много ми е любопитно дали взривът ще увреди картината — попита Фицдуейн, — защото отпред ще сложим нещо наистина ценно, за да можем да заинтригуваме нашата мишена, а като ви знам какви сте вие швейцарците, ако с картината се случи нещо, накрая ще ми връчат сметката.

Майорът въздъхна.

— Хер Фицдуейн, допускам, че това е опит за остроумие от ваша страна, но дори и да не е, искам да ви уверя, че картината ще остане непокътната. Цялата мощ на експлозива ще е насочена към стената. Картината няма дори да помръдне. Гледайте!

Натисна един бутон на предавателя. Чу се приглушен трясък. Част от бронираната плоча падна заедно със стената сякаш бе отрязана с бръснач. Нямаше дим. Вдигна се прах от отломките и вятърът го отвя.

Фицдуейн се приближи до предната част на сандъка и отвори вратите. На мястото на картината бе поставен голям плакат възхваляващ „Суисеър“. Плакатът бе непокътнат, Фицдуейн се обърна към майора, който самодоволно бе скръстил ръце:

— В Троя щяха да ви боготворят — хвърли поглед към сандъка. — Мисля, че можем да внесем някои подобрения — добави той, — доколко сте запознат с гранатите с паралитичен газ?

* * *

— Саймън — каза Фицдуейн в слушалката, — утре ще правиш ли обичайния си обеден салон?

Балак се засмя:

— Да, както винаги. За мен ще е удоволствие да те видя.

— Искам просто да се сбогувам. Вече си тръгвам. Направих всичко, което бе по силите ми и е време да се прибирам у дома.

Балак отново се засмя:

— Ти видя Берн от доста по-различен ъгъл, отколкото обикновените туристи. Ще ни липсваш. Чакам те утре.

— Чао — каза Фицдуейн, затвори телефона и погледна Мечката. — Сега всичко е в ръцете на Паулус фон Бек. Как ще действаме, по план „А“ или план „Б“?

Излязоха от „Кирхенфелдщрасе“ и се насочиха към полицейското управление, където прекараха два часа в тренировка по стрелба. Мечката бе добър инструктор и Фицдуейн почувства как старите му умения се възвръщат. Последните двайсет минути стреляха с патрони „Глейзер“.

— Зарядите на ловната ти пушка са направени по подобие на тези — каза Мечката, — ако ти се струва, че деветмилиметровите патрони не са достатъчно ефективни, както всъщност си е, помисли върху факта, че попаденията с Тлейзер са деветдесет процента смъртоносни.

Фицдуейн вдигна един патрон „Глейзер“.

— А да не би само добрите момчета да имат право да ги ползват?

— Продажбата им е ограничена — каза Мечката.

Фицдуейн вдигна въпросително вежда: — Нима?

— Не — каза Мечката.

* * *

Шефът на Крипо и Килмара говореха по специалната линия.

Килмара беше разтревожен:

— Няма ли някакъв друг начин? Хюго вече не е на двайсет. С възрастта рефлексите стават по-бавни.

— Това е негова идея — каза Шефът. — Знаеш какво се случи, когато влязохме по обичайния начин, имам предвид „Мюри“. Дадохме жертви. Хюго смята, че при успешно влизане, ще сме спечелили битката наполовина. Ако Балак е там, то заради собствената си безопасност няма да може да пусне в действие хитрите си трикове и тогава задържането му ще е въпрос на рутина.

— Ами ако Балак не е сам?

— Фицдуейн няма да направи нищо, преди да е задействал насочения взрив. Освен това има заложени и гранати с паралитичен газ. Това би трябвало да му осигури достатъчно време и да ни помогне да стигнем до него бързо. Предвидили сме най-добрите си хора за тази операция.

— Бих искал да можехте да изкарате Балак от леговището му — каза Килмара. — Един Бог знае какво има в склада си.

— Ще се опитаме. Примамката ще е картината, която Паулус ще занесе. Ако Балак се хване, тогава дори няма да се наложи Фицдуейн да взема участие в арестуването му. Но ако не се съгласи, то ще трябва да действаме по план „Б“. Смяташ ли, че Фицдуейн ще се справи?

Килмара въздъхна:

— Той е достатъчно добър, но въпреки това, тая работа не ми харесва. Чувствам се отговорен за него.

— Съгласен съм, но погледни нещата от този ъгъл — та ние нямаме избор. Балак ще подуши ченге от един километър, независимо кого ще пратим. Фицдуейн ще може да влезе, без да събужда подозрение. А оттам нататък ще трябва само да стискаме палци.

— Я ми кажи нещо повече за въпросния Паулус — попита Килмара. — Нали той е имал връзка с Балак. Откъде да сме сигурни, че няма да ни издаде? Ако това стане, Хюго е мъртъв.

— Чарли фон Бек залага главата си, че можем да разчитаме на него. И Фицдуейн и Мечката смятат, че не лъже. Освен това, мои хора го следят, а телефонът му се подслушва и може да бъде, прекъснат веднага, щом се установи, че сме сгрешили в преценката си.

— Има много други начини да се предаде съобщение, освен по телефона — каза Килмара.

— По това време утре всичко ще е свършило.

— И не забравяй гражданските права на Балак.

— Гражданските му права могат да вървят на майната си — каза Шефът.

Като затвори телефона, Килмара се завъртя със стола си и се обърна с лице към човка в креслото насреща му.

— Мисля, че схвана идеята.

Мъжът от Мосад се усмихна и кимна.

— Как се чувстваш сега, когато отново си в Ирландия? — попита Килмара.

— Не се е променило кой знае колко — каза мъжът от Мосад.

— Кажи ми за Американското посолство и другите неща — каза Килмара. — Ще пийнеш ли нещо? — той извади бутилка ирландско уиски и две чаши от чекмеджето на бюрото си. Когато разговорът им приключи, навън се бе стъмнило, а бутилката бе празна.

* * *

Момчето беше с гръб към него. Беше се отвило по време на съня си и от кръста нагоре бе голо. Паулус не можеше да си спомни кога и как бе дошло. Погали го по гърба, опитвайки се да си спомни как изглежда. Косата му бе златисто руса. Бузите му — покрити с все още мек мъх. Вероятно бе на не повече от петнайсет. Паулус усети, че се възбужда. Приближи се към момчето и плъзна ръка към пениса му. Под опитната му ръка той се втвърди и уголеми. Притисна се плътно, триейки слабините си в меките му задни части.

Момчето поддаде. Внезапно на Паулус му се прииска да види как изглежда. Държейки с една ръка слабините му, той обърна главата му към себе си. Момчето се изви към него и изведнъж сякаш стана по-едро и по-възрастно и някак си се надвеси отгоре му, стискайки в ръка масивен нож с широко острие. Ножът се спусна към гърлото му. Паулус отвори уста, за да извика, но вече бе твърде късно. Болката беше непоносима. Пред очите му бликна кръв — неговата собствена.

Усети, че някой го дърпа за ръката. Не искаше да отвори очи. Бе плувнал в пот. Дишаше тежко.

— Викахте насън — каза един глас.

Паулус погледна. Пред него стоеше дежурният детектив. Носеше автоматичен пистолет в раменния си кобур, а в дясната си ръка държеше автомат „Хеклер“ и „Кох МП-5“. Вратата на спалнята зад него бе отворена и Паулус видя отвън още един полицай.

— Съжалявам — промълви той, — сънувах лош сън.

По-скоро кошмар, помисли си детективът. Лицето му бе безизразно.

— Желаете ли нещо?

Не мога да го направя, помисли си Паулус. Вдигна поглед към него:

— Не, благодаря.

Детективът понечи да излезе.

— Колко е часът? — попита Паулус.

Полицаят погледна часовника си. Трябваше да съобщи за случилото се.

— Четири без петнайсет — каза той и затвори вратата след себе си.

Паулус лежеше и мислеше за цената на предателството.

* * *

Балак пиеше портокалов сок и слушаше записа на разговора си с Фицдуейн. Гласовият анализатор не показа нищо подозрително. Явно се нуждаеше от повече материал за работа. В миналото доста му бе помагал. Вероятно сега се произвеждат по-съвършени модели, мислеше си Балак, но не смяташе, че и те биха заменили интуицията му.

Дали го подозираха? По-скоро не. Фицдуейн се бе обаждал не един път и се бяха разбирали добре. Щеше да е по-подозрително, ако не се бе обадил да си вземе довиждане. Беше последният му ден в Берн, а и както изглеждаше, бе последният ден и на ирландеца. Какво съвпадение. Заложи твърде много и май щеше да е по-разумно да тръгне без отлагане.

И все пак, щеше да е много вълнуващо да проследи всичко до край. В края на краищата, когато човек е тръгнал да покорява върхове, лошото време не може да го уплаши. Постижението си струваше заради опасностите, които човек е преодолял. Рискувам живота си, помисли си Балак и през тялото му премина тръпка на удоволствие.

По-късно той отново премисли положението и реши, че допълнителна осигуровка няма да му навреди. В хазарта няма нищо лошо, но само добрият играч знае кога да спре. Вдигна телефона и набра един номер. Казаха му, че тръгват незабавно и че ще бъдат на линия далеч преди обед.

* * *

Фицдуейн стана рано и Мечката го закара във „Вайзенплац“. Час и половина се упражнява в ръкопашен бой с един полицейски инструктор, който нямаше никакво чувство за хумор. Към края на тренировката, насинен и натъртен, Фицдуейн приложи някоя и друга хватка, която бе научил от престоя си във военновъздушните сили. Изнесоха инструктора на носилка.

Мечката го гледаше невярващо:

— Никога не съм и подозирал, че притежаваш подобни умения.

Фицдуейн се бе поуспокоил:

— Не се гордея особено с това. Помага само в редки случаи — усмихна се крачно. — Човек трябва да се бори с разума си.

Следващия един час прекараха в стрелба с патрони „Глейзер“, тренирайки реакция на стрелба в затворено помещение, Фицдуейн се справи блестящо. Дрехите му се пропиха с миризма на барут. Изкъпа се, преоблече се и от миризмата не остана и помен.

* * *

Съдия-следователят погледна братовчед си. Паулус бе пребледнял от страх и безсъние. Беше облечен безукорно, но от него се носеше миризма на лосион за след бръснене с лек привкус на повръщано. Несъмнено той бе най-слабото звено в плана. За щастие, нервността и притеснението му спокойно можеха да бъдат причинени и от друго: опита му да измами и притежателя на картината и музея. Легендата беше добра, но дали бе достатъчно достоверна — е, това щеше да покаже времето.

Гледайки Паулус с други очи, откак бе чул признанията му, Чарли фон Бек се питаше дали скалъпената от тях измама не бе всъщност повторение на нещо, което се е случвало и преди. Паулус винаги бе живял нашироко, което, като се има предвид заплатата му и личните му средства, бе донякъде учудващо. Може би вече се поувличаше, помисли си фон Бек. Допреди да чуе записа, той би поверил живота си в ръцете на Паулус. Не трябваше да променя мнението си, само защото интимният живот на братовчед му бе попреминал границата? В края на краищата бяха роднини.

Радиото непрекъснато пукаше и пращеше — бойните групи докладваха. Чарли фон Бек погледна часовника си. Беше рано за телефонното обаждане.

Паулус захлупи лице и се разрида, после вдигна глава и каза:

— Не мога… не мога да го направя. Страх ме е от него. Ти не знаеш колко силен е той. Винаги усеща, когато има нещо нередно. Ще разбере, че му кроим нещо — гласът на Паулус премина в ужасен писък: — Ти не разбираш — той ще ме убие!

Шефът на Крипо му подаде две таблетки и чаша вода.

— Това е валиум — каза той, — вземи.

Паулус послушно глътна таблетките. Шефът изчака няколко минути и после започна да му говори утешително:

— Успокой се. Дишай дълбоко. Затвори очи и не мисли за нищо. Няма за какво да се притесняваш. След няколко часа всичко ще е свършило.

Паулус се отпусна на стола, затвори очи и се заслуша в равномерния глас на Шефа. Звукът го успокояваше и му вдъхваше увереност. Не разбираше думите, но това нямаше значение. Унесе се. След двайсет минути се събуди освежен. Като отвори очи видя Шефа, който му се усмихваше. Пиеше чай. На масата имаше няколко празни чаши, а Чарли държеше чайник.

— С мляко или с лимон?

Паулус изпи чая си на малки глътки, държейки чашата с две ръце. Беше спокоен. Вече знаеше какво трябва да направи.

— Хайде да повторим всичко за последно — усмихна се Шефът. — Повторението е майка на знанието.

Паулус го погледна:

— Не се притеснявайте. Вече съм добре.

— Все пак нека да повторим плана.

Паулус кимна:

— Ще се обадя на Балак и ще му кажа, че имам една картина за оценка, но се нуждая от още едно мнение и че ще му бъда признателен, ако веднага дойде и я погледне. Ще му кажа, че е много важно и ще намекна, че имам възможност да я взема за много по-малко, отколкото струва. Ще му дам да разбере, че правя това за собствена изгода зад гърба на музея. Ще му обясня, че не смея да предприемам нищо преди втори човек да потвърди моята оценка, защото рискът е голям. Ще му кажа, че може да делим, ако потвърди стойността на картината.

— Балак не би трябвало да се усъмни в нищо до тук — каза Шефът. — Ти и преди си искал мнението му, нали?

— Не един път. Той има набито око. За първи път обаче, ще му предлагам да делим, макар че той на няколко пъти го е подхвърлял уж на шега.

— Мисля, че ще се хване — каза Чарли фон Бек. — Сега ни трябва някакво правдоподобно обяснение за времето, когато това ще стане. Мисля, че ще го заинтригува. Той обича да корумпира хората.

— Ще подчертая, че наистина е спешно и ще му предложа да мине към музея още днес, защото не смея да я държа по-дълго тук, да не би някой да я види.

— А кой е предполагаемият притежател на картината?

— Един дипломат, който се е забъркал с едно момиче и му трябват пари в брой веднага, за да потули работата. Смята, че картината си струва парите, но не знае, че е много по-скъпа.

— А каква е картината? — попита Чарли фон Бек.

— Няма да му кажа това по телефона. Искам да му изостря апетита. Той обича игрите.

— Да, знаем — каза Чарли фон Бек и погледна отново часовника си.

— Това е колаж на Пикасо — каза Паулус. — Въпросът е дали това е истински Пикасо или творба на художник от школата на Пикасо.

— Е и какъв е отговорът? Истински Пикасо ли е?

— Да.

— Колко струва? — попита Шефът.

— Около половин милион долара. Не е съвсем характерна за Пикасо творба, а и не всеки обича колажите.

— Половин милион долара? — възкликна Шефът. — Надявам се да не се стигне до стрелба или поне швейцарският франк да качи курса си спрямо долара. Откъде я взе?

— Предпочитам да не казвам.

— Сигурен ли си, че Балак никога не я е виждал? — попита Чарли.

— През последните двайсет години е била на един таван. Опит да се избегне британският данък наследство.

— Нормално, това са толкова пари — каза Шефът, който обичаше ясните мотиви. — Самият аз като малък правех колажи. Все още пазя някои от тях.

— Жалко, че не се казваш Пикасо — каза Чарли фон Бек. Часовникът му започна да пиука.

— Твой ред е — каза Шефът на Паулус.

Паулус вдигна телефона.

* * *

Мъжът, който беше на третия етаж в склада срещу ателието на Балак, каза нещо по радиото си. Тъкмо приключи и от асансьора се показа партньорът му, който все още напъхваше крачолите си в ботушите.

— Има ли нещо?

Мъжът със силно увеличителния бинокъл кимна:

— Един мерцедес с цюрихски номер остави трима типа и замина. Единият каза нещо по домофона и Балак ги пусна да влязат. И тримата носят сакове. Записах всичко на касета — той посочи поставената на статив видеокамера.

— Странно — каза новодошлият. — Не ни ли казаха, че Балак спазвал строг режим и когато рисувал, не пускал никого.

— Да, прав си — каза този с бинокъла.

Другият превъртя лентата и натисна клавиша за възпроизвеждане. Лицата не се виждаха ясно. Последният от тримата се обърна и се огледа, преди стоманената врата да се затвори след него.

Новодошлият попита:

— Какво мислиш за това?

— Същото, каквото и ти — отговори мъжът с бинокъла. — Последният от тримата е Анжело Лестони, което означава, че другите двама са брат му Пиетро и братовчед му…

— Юлиус — каза другият. — Докладва ли за това?

— Да.

Другият сложи противокуршумната си жилетка и започна да проверява снайпера, монтиран на стойка. Беше модел „Хеклер и Кох“ с много прецизен мерник и бърза последователна стрелба. Хрумна му, че сигурно струва колкото едно порше втора ръка. Погали ръчно изработения приклад и си помисли, че сигурно щеше да предпочете пушката.

* * *

Мечката и Фицдуейн бяха в залата за съвещания на полицейското управление. Новината току-що бе дошла. Балак имал много работа и не можел да излезе от ателието, но с удоволствие щял да хвърли един поглед на картината, ако Паулус я донесе по обяд. Щели да поговорят, когато си тръгнат останалите гости.

Палачът не желаеше да напусне бърлогата си. Значи оставаше план „Б“. Фицдуейн не се изненада.

Мечката правеше последен преглед на подробностите на операцията с десетимата мъже от атакуващия отряд. На една голяма дъска бе окачен плана на разположението на ателието на Балак, който бяха взели от градския планов отдел. С показалка в ръка Мечката повтаряше ключовите етапи.

— Повечето от вас участваха в операцията в „Мюри“. Знаете какво може да се случи, ако се опитаме да влезем с взлом. Има голяма вероятност да дадем жертви и няма никаква гаранция, че ще заловим Палача. Всъщност е много по-вероятно да не го заловим.

Ето защо нашата идея е да вкараме човек вътре, който да не му позволи да се измъкне и да задейства скритите си капани. Този човек е Хюго Фицдуейн, виждаме до мен. Огледайте го добре — не искам да го застреляте по грешка.

Той се обърна към Фицдуейн, който каза:

— Нито пък аз.

Чу се смях.

— Имаме плана на ателието на Балак, но ако вземем предвид това, което знаем за него, вероятно във вътрешността на сградата са направени промени. Един Бог знае какви изненади е сложил в стените. Ето защо е изключително важно да го неутрализираме, преди да е напуснал главното си ателие — това е голямата стая на приземния етаж, където се влиза направо от главния вход и където той си е устроил ателие и приемна. За късмет, понеже той посреща гости по обяд от дванайсет до два, ние знаем какво представлява то — той посочи чертежа зад себе си. — Балак има навика да не се свързва с никого до обяд, ако не се смята телефона, но дори и тогава обикновено отговаря телефонният му секретар. След това той приема приятели, които идват по различно време, но най-късно до два, когато отново се заключва сам. Това е съвсем приемлив навик за един художник и много удобен за един терорист.

Хер Фицдуейн, който на няколко пъти се е отбивал при него за обяд твърди, че обикновено гостите се появяват не по-рано от дванайсет и двайсет. Ето защо смятаме да приключим с всичко до тогава. Не желаем невинни граждани да попаднат в престрелката.

Сега нека да повторим последователността на действията ни. Първо — веднага след дванадесет Паулус фон Бек пристига с камиона за доставки, носейки картината, която е поставена в сандък. С него ще има двама носачи. Ако имаме късмет, може да ги пуснат да влязат в ателието и те ще задържат Балак веднага. По-вероятно е обаче, учтиво да ги помолят да оставят картината след първата входна врата. Не забравяйте, че той има много добра предохранителна система включваща три врати, които могат да се отварят само, ако другите две са затворени. Това е някакъв вид въздушна ключалка и обикновено се използва в сгради, които се нуждаят от силна охрана. Подобна преграда трудно може да се премине, защото и трите врати са от стомана. Всъщност, точно това ни подтикна към идеята за Троянския кон.

Второ — няколко минути след Паулус ще се появи и Фицдуейн. Ако Балак не позволи на носачите да влязат, както предполагаме, че ще стане, тогава Фицдуейн ще предложи на Паулус да му помогне да внесат сандъка. Двамата ще го вкарат в студиото и ще го подпрат на стената. Според Паулус, в ателието имало едно място, където Балак закачал картините, които ще оценява — нещо във връзка със светлината — което е отбелязано на диаграмата ето тук.

Трето — сега вече навлизаме в решаващата фаза, но на Фицдуейн се пада задачата да неутрализира Балак и взриви насочения експлозив. След което нахлуваме ние и моментално поставяме Балак под арест. Някакви въпроси?

Заместник-командирът на атакуващия отряд попита:

— Паулус ще бъде ли въоръжен?

— Не — каза Мечката. — На времето е бил в близки взаимоотношения с Балак. Едва ли е замесен в нещо сериозно, но предпочитаме да не рискуваме.

— Ами ако дойдат гостите преди хер Фицдуейн да е задействал взрива? — попита лейтенантът.

Мечката направи гримаса:

— Хер Фицдуейн ще трябва да не допуска такова нещо. Ще трябва да действа при първа възможност. Планът ни не е съвършен, но засега е най-добрият.

Имаше още въпроси и още доизясняване на различните точки на плана. Това, че момчетата от атакуващия отряд явно си разбираха от работата, поуспокои малко Фицдуейн, но така или иначе те щяха да са отвън, когато той започнеше да действа и за няколко жизненоважни секунди — според изчисленията между двайсет и трийсет — той щеше да е насаме с невъоръжения и несигурен Паулус и многократния убиец. Обядът не обещаваше да е забавен.

Въпросите и обясненията бяха приключили. Хората от атакуващия отряд се изнизаха покрай Фицдуейн, най-отзад вървеше командирът. Той подаде ръка на Фицдуейн.

— Хер Фицдуейн, моите хора и аз ви желаем късмет.

— Когато всичко свърши, ще пийнем заедно — каза Мечката, — аз черпя.

Фицдуейн се усмихна:

— Доста ще се изръсиш.

Командирът на отряда отдаде чест и излезе.

* * *

Паулус фон Бек надзираваше товаренето на сандъка с колажа на Пикасо. Притесняваше се не толкова за самата картина, макар и това да имаше значение, колкото за това дали Балак няма да забележи нещо необичайно в поведението на носачите. Полицаите с гащеризони не бяха свикнали да пренасят картина, която струваше два пъти повече от това, което можеха да припечелят от работата си за цял живот. Повториха всичко няколко пъти докато не започнаха да се движат и да действат като обучени носачи — или поне на пръв поглед.

Мислеше си, че всяка работа има свой собствен стил. Може би хората смятат, че щом някой е облечен с гащеризон, значи е носач. Нещата не са толкова прости. Човек, чиято работа е да разнася разни неща, скоро си изработва определени похвати за вдигане и носене, които карат и най-тежката работа да изглежда лека.

Според него, полицаите не се справяха много добре. Използваха твърде много сила и твърде малко акъл, за да повдигнат тежкия сандък. „Е, какво друго можеше да се очаква от полицаи — помисли си той“. Върна се припряно до кабинета си. Нямаше време, за да се приготви. Господи, само след няколко минути, може би щеше да е мъртъв или поне тежко ранен.

Сърцето му биеше силно, на челото му изби пот. Хвърли един поглед към валиума, който Шефът на Крипо бе оставил в една чинийка. Изкушаваше го. Взе хапчето с два пръста. Ето как започва пристрастяването, помисли си той. Физиологична зависимост. Дали това не беше същото като сексуалните му желания? В това ли се коренеше връзката му с Балак?

Захвърли ядно валиума. Каквото е било, било. Сега трябваше да се съсредоточи и да направи това, което е нужно. Отключи куфарчето си и извади един четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет „Детоникс“. Прототипът му бе американският четиридесет и петкалибров „Колт“, но пистолетът „Детоникс“ беше по-лек и по-малък, предназначен да се крие по тялото.

Зареди и го пъхна отзад на колана си. От опит знаеше, че нищо не личи. Не един път го бе носил, когато пренасяше ценни произведения на изкуството и знаеше как да го използва. Това бе Швейцария. Паулус фон Бек, експерт и скулптор бе също и капитан от швейцарската армия.

Чарли фон Бек влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея. Спомни си времето, когато той и Паулус бяха като братя.

— Знаеш ли, Паулус — каза той, — напоследък през главата ми минаха доста неласкателни мисли по твой адрес.

Паулус се усмихна.

— Самият аз се чувствах по същия начин.

— Обичаш някого, вярваш му и изведнъж разбираш, че той има някакъв недостатък, който те наранява — каза Чарли фон Бек. — Чувстваш се предаден и започваш да се питаш много неща. Намразваш човека, когото си обичал, искаш да му причиниш болка, за да си отмъстиш за болката, която той ти е причинил.

— Това е съвсем естествено — каза Паулус. Понечи да излезе от стаята. Чарли все още бе облегнат на вратата, сякаш не знаеше какво да направи.

— Трябва да тръгвам — каза Паулус. — Успокой се, нямам нужда от напомняне. Зная какво се иска от мен.

— Идиот такъв — каза фон Бек, прегърна неумело Паулус и после отстъпи назад смутено. — Явно кръвта вода не става…

— Не се притеснявай, няма да предам името фон Бек.

— Зная — каза Чарли и отстъпи от вратата. През прозореца видя как Паулус се качи в колата си и потегли. Камионът за доставки с двамата полицаи и сандъка с Пикасо го последва.

Чудеше се дали не трябваше да накара Паулус да остави пистолета. Шефът смяташе, че не трябва да е въоръжен, а и Фицдуейн знаеше, че Паулус няма да носи оръжие. Ами ако все пак Паулус ги предадеше?

Надяваше се, че Балак няма навика да прегръща гостите си за добре дошли. Погледна часовника си. Какъвто и да беше изходът от операцията, след един час всичко щеше да свърши. Излезе от музея и се запъти към полицейското управление.

* * *

— С колко време разполагаме? — попита ядно Шефът на Крипо, цялото му същество излъчваше гняв, но гласът му бе овладян или почти овладян. В ръката си държеше бележка.

— Пет-шест минути — каза Мечката. — Чарли току-що се обади, Паулус е тръгнал. Всъщност може би вече е там.

Шефът пъхна бележката под носа на Мечката — братята Лестони са там, заедно с братовчед си. Мечката го погледна изненадано.

— Но това съобщение е пристигнало почти преди час! Виж времето на получаване.

— Пак са оплели конците — каза Шефът, — имало някакъв нов в оперативна, който още не можел да се ориентира, но това вече няма значение.

Колата на Фицдуейн бе отворена. Зад нея имаше редица от полицейски коли и джипове, готови да предотвратят всякакъв достъп до студиото от страна на случайни минувачи, щом Фицдуейн влезеше. Войскови части бяха в бойна готовност. Групата за наблюдение от въздуха щеше да пристигне всеки момент.

— Кои са тия Лестони? — попита Фицдуейн.

Шефът поклати глава:

— Не можеш да влезеш. Трябва да го направим по стария начин, с атакуващ отряд.

— Фамилия Лестони — каза Мечката, — са професионални телохранители, които обикновено се наемат от много неприятни хора от сорта на Либийската народна служба и сирийските тайни служби. Най-доброто, което може да се каже за Лестони е, че работата им е да предпазват. Макар и да няма доказателства, мнозинството от полицейските служби и разузнавателни агенции, обаче, смятат, че Лестони са отговорни за единадесет удара или поне за толкова знаем.

— Защо не ги приберете за неприлично поведение? — попита Фицдуейн. — Има ли заповед за залавянето им?

— Интерпол е издал заповед за следене и докладване — каза Шефът, — но не и за задържането им. Подобни типове обикновено изхвърляме от Швейцария за неправилно паркиране, а евреите ги довършват в някоя тъмна уличка. Не е там работата, лошото е, че вече е твърде късно. Пристигнали са в ателието на Балак преди около час.

— Може би колекционират творби на изкуството — сухо каза Фицдуейн. Той слушаше разсеяно, защото проверяваше оръжията си и другите неща. Дистанционният детонатор за насочения експлозив бе прикрепен за лявата му китка, точно над часовника му. Един миниатюрен радиопредавател щеше да държи в течение полицаите отвън. Носеше деветмилиметров „SIG“ с патрони „Глейзер“ и два резервни пълнителя. В кобур на глезена имаше един тридесет и осемкалибров „Смит и Уесън“, а отзад на колана си имаше нож. В левия джоб на сакото си носеше миниатюрна газова граната, а в десния — еднократни пластмасови белезници. Под ризата си бе облякъл противокуршумна кевларена жилетка, направена като тенис фланелка. Всичко си беше на мястото. Доста необичайно облекло за приятелски обяд в град, който не е виждал война от Наполеоново време.

— Влизам — каза той — очевидно някой тъпак му бе задигнал гласа. Сам не повярва на ушите си.

Шефът вдигна ръка и каза отчетливо:

— Няма начин да влезеш сам срещу трима професионални телохранители и Балак. Забрави какво си обещал. Изключено е. Тяхната работа е да убиват хора и имат доста голям опит в това, а най-важното е, че си обичат работата. Имат добра мотивация, а и така или иначе са по-млади от теб. Рефлексите им са по-бързи. Нещата вече опират до биология и физиология.

Шефът грабна тефтера на един минаващ полицай, подпря го на колата и започна да рисува.

— Гледай сега — посочи той трите хикса, които бе написал, — ако се приближиш до Балак, поне един Лестони ще е готов да се намеси във всеки момент. Другите двама ще са на такива позиции, че единият ще е винаги малко зад теб, за да не можеш да го виждаш с периферното си зрение, а другият ще е на такова място, което попада точно в зоната на сляпата точка. Независимо от уменията ти, а дори и с подкрепата на насочения експлозив, аз не виждам как би могъл да се измъкнеш жив от там. Не забравяй, че колкото и да си подготвен и на теб ще ти подействат паралитичните гранати. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да обезвредиш двама или най-много трима. Дотук си мъртъв. Питам, струва ли си да рискуваме? Не, не ми отговаряй, ти вече загуби играта. Ако все пак влезеш, единственото, което ще докажеш, е, че си смахнат или по-лошо — глупав.

— Не сме четирима срещу един — забравяш за Паулус.

Паулус не играе никаква роля. Първо не е въоръжен и второ, не сме сигурни дали няма да те предаде. Но дори и да се опита да се намеси на твоя страна, Лестони ще го претрепят като муха. Разбери, че тези хора убиват така, сякаш се бръснат. Всичко е въпрос на нагласа — те са хора без скрупули. Ето това ги прави опасни.

Като се качваше в колата, Фицдуейн се питаше дали Балак знае, че е разкрит. Може би не. Шефът слушаше нещо, което му съобщаваха по радиото. Бе го долепил до ухото си, защото колите палеха и нищо не се чуваше. Когато свърши, се обърна към Фицдуейн и каза:

— Сандъкът с картината е пристигнал. Както очаквахме, нашите хора не са били допуснати да влязат. Отвътре са излезли двама типа и са прибрали сандъка, Паулус е влязъл с тях.

— Това са Лестони — каза Мечката.

— Така изглежда — каза Шефът.

— Трябва да отида — каза Фицдуейн през отворената врата на колата. — Не мога да оставя Паулус сам. Ще измисля нещо — той затръшна вратата.

— Не! — извика Шефът, хвана дръжката и отвори врата. — Няма да го позволя. Твърде опасно е. Паулус ще трябва да се справи сам със ситуацията — посегна да вземе ключовете.

Мечката скочи напред и хвана Шефа за ръката.

— Господи Макс, глупаво е. Нямаме време за спорове.

— Той никъде няма да ходи — повтори Шефът упорито.

— Добре, компромисен вариант — каза Мечката. — Фицдуейн влиза, проверява как стоят нещата, извинява се, че не може да остане за обяд и си тръгва. Едва, когато излезе, взривяваме стената. Така ще сме сигурни, че Балак е вътре и ще имаме идея какво е вътрешното разположение, но Фицдуейн ще остане отвън, когато започне пукотевицата.

Шефът и Фицдуейн се гледаха напрегнато.

— Съгласен ли си? — попита Шефът. — И без излишно геройство. Пристигаш, оглеждаш и се измиташ, колкото можеш по-бързо.

Фицдуейн се усмихна:

— Добре звучи.

Шефът затвори вратата на колата:

— Ти си идиот. Но все пак ти желая късмет.

— Стойте наоколо — каза Фицдуейн, излезе от полицейския паркинг и подкара към ателието на Балак.

* * *

Балак обичаше обедния си прием. Така можеше да си почине — хем беше на собствена територия, където той водеше играта, а и времето бе ограничено. От дванайсет до два той си беше в къщи за няколко внимателно подбрани хора. Макар и на пръв поглед да изглеждаха случайни, всеки от тях бе внимателно проучен и можеше да си позволи илюзията, че води нормален живот. Знаеше, че се самозаблуждава, но това бе част от удоволствието.

Беше много удобно да си художник. Можеш да си позволиш някои ексцентричности, без хората да го приемат за ненормално. Много хора мислеха, че манията му за безопасност — тройната стоманена врата, камерата на входа, е всъщност един трик за увеличаване на пазарната стойност на картините му. Забулваше го тайнственост и хората ставаха по-любопитни. Балак смяташе, че ако човек иска да вземе истинската цена на работите си, трябва да разбира повече от драматично изкуство и не толкова от изобразително. Да вземем Пикасо и Салвадор Дали. Без съмнение, изкуството бе част от шоу бизнеса. А като се замисли човек, стигаше до извода, че същото се отнася и за тероризма.

— Аз съм човек на различните роли — каза си той. Мисълта му достави удоволствие. Отвори една бутилка бира и я изпи на един дъх на едри глътки. Тримата Лестони пуфтяха със сандъка и го нагласяха, следвайки указанията на Паулус, а той подскачаше около тях.

Балак съжали, че е извикал Лестони. Щяха да му развалят обедния прием. За нещастие, изглеждаха точно такива, каквито бяха — професионални убийци. Даже си бяха дошли с мрежестите маски за лице и искаха да ги носят и вътре, но той бе категоричен. Маските бяха свалени и сега висяха на една кука за картина като гротескна скулптура. В стаята се носеше ароматът на брилянтин за коса. „По дяволите“, каза си Балак. Беше в чудесно настроение.

Картината, макар и все още неразопакована, бе пристигнала по местоназначение. Паулус изглеждаше вече по-спокоен и започна да наглася осветлението, за да създаде желания ефект. Тримата Лестони заеха позициите си така, че можеха да наблюдават цялата стая.

Балак реши, че е излишно да ги представя на гостите като бизнесмени, които се интересуват от картините му, защото номерът нямаше да мине. Единствената търговска дейност, освен насилието, което предлагаха, бе продажбата на наркотици. А може би и продажба на оръжие — това нямаше да е чудно за Швейцария. Не, не става, щеше да каже, че са телохранители, които е наел, за да придадат малко респект на следващото му шоу и че сега репетират. Добрите граждани на Берн щяха да лапнат въдицата.

Индикаторът на вратата изпиука. Той погледна мониторите, вградени в стената — беше Фицдуейн, който идваше да се сбогува, преди да се върне на мрачния си и влажен остров. Имаше дистанционно управление на вратите. Натисна последователно бутоните и видя как Фицдуейн влиза. Последната врата се затвори зад него и той се появи в стаята. Ама че ирония — да посреща мъжа, който претърсваше града заради него. Животът бе пълен с малки удоволствия. Подадоха си ръце.

— Няма да стоя дълго — каза Фицдуейн. — Просто се отбих да си вземем довиждане. Тази вечер тръгвам от Цюрих, а имам още много работа.

Балак се засмя:

— Това не би казал никой швейцарец. Един швейцарец досега щеше да е приключил с приготовленията и да преглежда билетите си за трети път, преди да тръгне за летището няколко часа по-рано, в случай, че нещо го забави по пътя.

Фицдуейн се усмихна на свой ред. Магнетизмът на Балак отново го впечатли. Макар и да знаеше докъде стига Балак в садистичните си наклонности, макар и да помнеше как гледат някои от жертвите му, този човек определено имаше обаяние. Сега, в присъствието му, Хюго си даваше сметка колко лесно е било за Паулус да се поддаде. Палачът притежаваше страховита мощ. В негово присъствие, човек изпитваше желание да направи всичко, само и само да му се хареса, само и само да привлече вниманието му. Наистина притежаваше невероятен чар. Но не беше само това — той подчиняваше другите на волята си.

Един от тримата Лестони, май беше братовчедът Юлиус, поне доколкото си спомняше от беглото преглеждане на папката, която Мечката бе хвърлил в колата в последната минута, стоеше отляво на Балак и леко напред. Ако Фицдуейн бе левичар, тогава щеше да стои от дясната страна на Балак — винаги от страната на ръката с оръжието. Това бе станало рефлекс за него. Фицдуейн започна да си дава сметка, защо Шефът бе толкова категоричен. Дори и да използваше изненада, щеше да е късметлия, ако можеше да обезвреди един от тях, камо ли и тримата. А да не говорим за Балак.

Почувства се като глупак, задето бе предложил този идиотски план. Положението бе не само опасно. „Безнадеждно“ бе само опит да се опише. Вече знаеше как са се чувствали двайсетината гърци в търбуха на коня, докато троянците са спорили дали да го внесат или не. Противниците на тази идея, чиято роля в момента се изпълняваше от тримата Лестони, предложили коня да бъде изгорен. Несъмнено тези думи не са предизвикали възторга на скритите гърци.

— Позволи ми да ти представя Юлиус — каза Балак, посочвайки към мъжа от дясната му страна. Мъжът кимна. Дори и не понечи да подаде ръка. Балак махна към другите двама: — това са Анжело и брат му, Пиетро — те гледаха Фицдуейн, без да помръднат.

Фицдуейн си помисли, че само ще изпие една бира, защото устата му бе пресъхнала и бързо-бързо ще се изпарява. Наля си една чаша и отпи. Беше като амброзия:

Юлиус прошепна нещо на Балак. В ръката си държеше джобен детектор на подслушвателни микрофони и една червена лампичка на него светеше. Балак погледна Фицдуейн и после Паулус.

Фицдуейн така и не разбра как Палачът е усетил, че той и Паулус действаха заедно, но от този момент нататък вече нямаше съмнение. Балак знаеше.

* * *

Едно от най-големите притеснения на Мечката бе доколко сигурен бе насоченият експлозив. На полигона в Санд всичко бе наред, но това бе изпитание при оптимални условия. От опит Мечката бе научил, че животът никога не предлага оптималните условия, дори сякаш се стремеше да създаде екстремни ситуации. По отношение на насочения експлозив това означаваше или да не пробие дупка, или да пробие недостатъчно голяма дупка, а и в двата случая атакуващият отряд нямаше да може да влезе навреме, което със сигурност бе много лоша новина за Фицдуейн и Паулус. Вярно, предполагаше се, че Фицдуейн ще е излязъл преди взривяването, така че поне той щеше да е далеч от пукотевицата. Но независимо от последната уговорка с Шефа, Мечката предчувстваше, че нещата няма да се развият по план.

Тоест, ако Фицдуейн не може да излезе, както се бяха разбрали, тогава атакуващият отряд трябваше да влезе, а за това им бе необходима огромна отварачка на консерви. Постави проблема на Хенсен и Кершдорф, те впрегнаха Следотърсача и заедно стигнаха до решение, което разчиташе на трите най-големи ценности на Швейцария — снегът, войската и парите.

Заел стратегическа позиция отвън, със слушалка на главата, Мечката чуваше как Фицдуейн пие бира. Заедно с половината от атакуващия отряд, той седеше в най-модерния танк на швейцарската армия. Отпред бе монтиран военен модел снегорин. Двигателите тихо загряваха. И двете картечници на танка бяха заредени.

Мечката реши, че е време да спрат да си играят на криеница с този психопат. Изправи се в купола и дръпна ръчката за зареждане. Един от големите картечни заряди се плъзна в затвора. Е, поне този път имаше наистина голямо оръжие.

От това, което чу стомахът му се сви.

— Напред! — извика той към шофьора.

Огромната машина потегли.

* * *

Балак гледаше Фицдуейн с присвити очи, сякаш четеше мислите му. Доброжелателността му се бе изпарила. Лицето му придоби злокобно изражение. Чертите му не се промениха, но рязката промяна на изражението бе неописуема. Фицдуейн изтръпна.

Без маската лицето на Палача бе дяволско. От него струяха силите на тъмнината. Излъчването му бе така осезаемо, че Фицдуейн се стъписа. Можеше дори да подуши вонята на развалата и покварата, миризмата от кръвта на многобройните му жертви, от разлагащата им се плът.

И тримата Лестони бяха извадили оръжие. Юлиус беше с ловна пушка с отрязана цев. Другите двама държаха „Скорпион“ и „Инграм“. Дулата им бяха насочени към Фицдуейн. Той бавно вдигна ръце и ги скръсти на главата си. С пръста на дясната си ръка напипваше бутона, който контролираше насочения взрив зад картината на Пикасо. Независимо дали имаше гранати с паралитичен газ, при най-малкото движение те щяха да го застрелят. Не искаше да проверява теорията си. Отпусна пръста си, но не го премести.

— Къде е жицата, Хюго? — попита Балак.

— Отпред на ризата ми.

Балак пристъпи напред откъсна микрофона и го стъпка. Извади пистолета изпод мишницата на Фицдуейн и го подаде на Юлиус. Отстъпи назад, седна на канапето и погледна замислено към Фицдуейн. Отвори една бира, отпи и избърса устата си с ръка. Изправи се и се протегна като котарак. Беше в отлична форма. Хвърли поглед на Паулус, после на Фицдуейн и след това на сандъка с картината.

— Внимавай много, когато гърци ти правят подарък — каза той.

Паулус трепна почти незабележимо, но Балак го видя.

— Значи така, приятелю, накрая ме продаде. За трийсет сребърника или за трийсет малки момченца — как ти платиха?

Паулус пребледня и се разтрепери. Балак се приближи до него и спря отпреде му. Погледна го в очите и каза:

— Пиетро, провери онзи сандък.

Пиетро преметна картечницата си и се приближи до сандъка. Отвори предните врати. Картината на Пикасо грейна с цялата си прелест.

— Има една картина — каза Пиетро, — малко е странна. Прилича ми на боклук.

Балак продължаваше да гледа Паулус.

— Значи, все пак наистина си ми донесъл един Пикасо. Тогава изненадата трябва да е другаде. Продължавай да търсиш — обърна си той към Пиетро. — Провери задната част.

Лицето на Паулус побеля. Без да сваля очи от него Балак поклати глава.

Пиетро извади нож и започна да кърти летвите около картината.

— Няма нищо — каза той след няколко минути. Подът се покри с трески.

— Виж отзад — каза Балак.

Сандъкът бе подпрян на стената, както бе казал Паулус. Беше доста тежък и Пиетро се поизпоти докато го отмести. Дръпна го само от едната страна, за да може да провери задната част. След няколко секунди той успя да разхлаби гвоздеите и извади една дъска. Видя се шперплат. Пиетро го разряза с ножа и откъсна едно парче.

Като видя насочения взрив очите му за малко да изхвръкнат.

— Хей, тук има нещо, нещо като експлозив, предполагам.

Опита се да се измъкне иззад сандъка, но якето му се закачи на един стърчащ гвоздей.

Балак се наведе и целуна Паулус по устните. Дръпна глава и го прегърна с лявата си ръка:

— Съжалявам, вече няма да има малки момченца — дясната му ръка замахна. Паулус се изви от болка, изстена и отстъпи назад. От слабините му стърчеше дръжката на нож. Балак протегна ръка и издърпа ножа. Избликна кръв и Паулус се свлече на пода.

Балак се обърна към Фицдуейн с нож в ръка. Макар и острието му да бе окървавено, Хюго го позна — това бе скуа — келтски нож за жертвоприношение.

— Потърси детонатора — нареди Балак на Пиетро, който все още се бореше с гвоздея. — Помогни му — обърна се той към Анжело.

Въпреки събитията ръката на Юлиус не бе трепнала и дулото на пистолета му все още сочеше Фицдуейн. Стана му мъчно за Паулус. Сега същият нож бе насочен към него и имаше само една-две секунди, за да натисне бутона. Ако обаче го направеше, Юлиус щеше да го застреля. Противокуршумната жилетка можеше и да опази тялото му, но Юлиус като нищо щеше да отнесе главата му.

Балак спря на няколко крачки от него.

— За теб съм запазил нещо по-специално, Хюго — каза той. — Ще изпиташ болка, каквато никога не си изпитвал и единственото ти спасение ще е смъртта. Как се чувстваш сега, когато знаеш, че всичко свърши? — очите му светеха. От върха на ножа падна капка кръв и се пръсна на пода.

Анжело извика нещо на италиански. В гласа му личеше отчаяние. Очите на Юлиус все още следяха Фицдуейн. Цевта на пушката бе насочена към него.

— Юлиус! — извика Балак.

Паулус фон Бек бе успял някак си да се изправи на колене. От слабините му течеше кръв. „Земпах! Земпа-а-ах!“ — извика той и с пистолета в ръце проби една хубава дупка в главата на Юлиус Лестони. Мозъкът полепна по стената.

Фицдуейн видя как цевта на пушката се отмести от него и не чака повече. Затвори очи и натисна бутона за взривяването. Макар и да го очакваше, трясъкът го заглуши. Гранатите избухнаха и потопиха стаята в ярката светлина на горящ магнезий. Клепачите на Фицдуейн побеляха. В ушите му гърмеше и той вложи всичките си усилия, за да не изгуби ориентация. Поклати глава и отвори очи.

Когато взривът избухна Пиетро бе наполовина скрит зад сандъка. Взривът го бе разполовил с хирургическа точност. Лявата половина на тялото му бе изчезнала сред отломките. Дясната стоеше все още подпряна на стената. Пистолетът на Хюго лежеше на земята, там, където бе паднал от колана на Юлиус. Той се наведе и го вдигна. Балак сякаш се бе изпарил.

Тъй като сандъкът бе изместен, насоченият взрив не бе успял да пробие достатъчно голям отвор в стената. Имаше една дупка с формата на горна част на врата на около метър от земята, но надолу стената все още стоеше, а и отломките затрудняваха достъпа.

Сред дима и праха Фицдуейн зърна Анжело Лестони и веднага стреля. Отговори му автоматичен огън. Започна да пълзи напред. Над главата му изсвистяха още куршуми. Вече виждаше краката на Анжело. Натисна спусъка.

В този момент външната стена на ателието сякаш експлодира. Шумът бе оглушителен — рев на двигатели, трясък на падаща мазилка и стрелба. В стаята се появи дулото на огромна картечница. Куршумите подеха Анжело Лестони и го превърнаха в кървава каша.

Фицдуейн зърна за миг Балак в дъното на ателието и стреля два пъти.

Танкът се изпречи отпреде му. Заложените мини се взривиха, но дори и не одраскаха бронираната машина.

Дъното на ателието избухна в пламъци. Хората от атакуващия отряд сграбчиха Фицдуейн и го изкараха навън до една чакаща линейка. На другата кушетка лежеше Паулус, когото лекарите обработваха.

Чу звуци, после още експлозии и картечна стрелба. Усети, че в ръката му забиват игла, видя, че до него стои един мъж с бяла престилка, а Мечката, с нещо като шлем на главата, наднича през рамото му.

После всичко потъна в тъмнина.