Виктор О’Райли
Игрите на Палача (22)

Глава трета

Минути след като името на Лодж се появи на екрана, къщата му в скъпото предградие на Берн бе обградена от тежковъоръжени полицаи. Само на няколко минути път от полицейското управление в квартал „Мюри“ живееха предимно дипломати, висши държавни служители и бившите съпруги на преуспяващи бизнесмени. Къщите там бяха стабилни и скъпи постройки дори и за швейцарския стандарт, много от тях бяха разположени по-далеч от пътя, скрити от погледа на случайни минувачи.

Къщата на Лодж бе не само далеч от пътя — тя бе разположена на площ от около осемстотин квадратни метра в далечния край на една улица без изход. Гъсти храсталаци и дървета я обграждаха от три страни и я скриваха от погледа на съседите и на минаващите по пътя, а от задната страна започваше горичка, която стигаше до река Ааре. Освен това цялото място бе обградено от четириметрова висока ограда, завършваща с бодлива тел — боядисана в зелено, за да пасва на пейзажа. По нея протичаше ток. Главната порта бе висока, колкото оградата и бе направена от стоманена плоча, обкована с дъбов материал от външната страна. Нямаше звънец.

Шефът на Крипо би предпочел да постави мястото под наблюдение поне за няколко дни, преди да се осъществи влизането, но обстоятелствата не му позволяваха. Първо, Палачът бе твърде опасен тип, който не трябваше повече да се разхожда на свобода и второ, така щяха да разберат веднага дали са на прав път. В крайна сметка, компютрите не бяха безпогрешни. Може би Лодж не беше техният човек можеше да се окаже, че е просто обичащ самотата милиардер.

Шефът искрено се надяваше да открият друг начин да проверят Лодж, но за съжаление, самият той нищо не можеше да измисли. Щеше отново да води атакуващата група и вече бе започнал да се поти под противокуршумната си жилетка. Кожата му лепнеше, в устата му горчеше. Имаше лошо предчувствие. Преглътна с усилие и даде заповедта. Групата атакува.

* * *

Хенсен бавно затвори телефона и се загледа замислено.

— Господи, какъв кошмар! — каза той.

Кершдорф го ритна в кокалчето.

— Какво е станало? Лодж ли е нашият човек? — попита нетърпеливо той.

Хенсен безпомощно вдигна рамене.

— Двама от атакуващата група са убити, има много ранени. Шефът е одраскан, но се чувства добре.

Кершдорф го слушаше слисано, после каза:

— Значи е Лодж. Хванали ли са го?

— Дори не знаят дали е бил там, когато е започнала акцията — Хенсен разпери отчаяно ръце, — но със сигурност го е нямало, когато в крайна сметка са извършили обиска. Най-вероятно въобще да не е бил там. Залагат главите си, че през кордона не се е промъкнал никой и че къщата е била празна.

— Ами жертвите, ранените, как е станало?

— Познатата картинка — скрити в пода и тавана експлозиви, които се задействат от независими, но едновременно действащи автоматични сензори за топлина, звук, промяна в налягането. Експлозивите са били увити в някакъв материал, който неутрализира детекторите.

— А имало ли е мини? Предупредихме ги да внимават за мини.

— Явно или нашите хора не са чак толкова добри, или Палачът е много по-хитър, отколкото си мислим. Вярно, има достатъчно опит в тази работа, Господ да го убие! — Хенсен млъкна и заразтрива слепоочията си. Бе потиснат и замаян от безсъние. После продължи. — Да, имало е мини, както се очакваше, тях са ги обезвредили. И точно когато са решили, че са вече в безопасност и бум! — взрив от друго място.

— Да, явно е подвластен на навиците си — каза Кершдорф, — скритите изненади следват една след друга — като китайските кукли.

— Не китайските, а руските кукли — поправи го Хенсен, — куклите, които влизат една в друга са руски. Викат им матрьошки — могат да бъдат три, четири, пет и дори повече.

Кершдорф въздъхна и двамата се умълчаха.

— Хайде да поспим — обади се след малко Кершдорф и махна с ръка към компютъра. — Сега поне знаем как действа. Много скоро ще го хванем.

— Да — каза Хенсен, — но на каква цена?

* * *

Мечката бе настанен в единична стая в болницата „Тиефенау“. След десетдневни първокласни медицински грижи и по-специалното отношение на една сестра, той отново бе на крака и ако не съвсем като нов, то поне в идеално състояние, като след основен ремонт. Бутна подноса настрана, въздъхна доволно и довърши бургундското си.

Фицдуейн вдигна празната бутилка:

— По предписание на лекаря ли е това?

— Е, не съвсем — каза Мечката, — но е внимателно подбрано.

— Аха — кимна Фицдуейн многозначително и погледна етикета, — реколта 1961. Какво ти говори това за дамата, която го донесе? Това е първокласно вино. Със сигурност не се използва за смъкване на боята от предната врата.

— Ами — Мечката леко се изчерви, — хайде да не говорим за фрау Маурер.

Фицдуейн се усмихна и допи виното си.

— Кажи какво става? — попита Мечката, — тая почивка направо ще ме умори. Не ми дават да припаря до телефон и почти нищо не ми казват — подхвърлят ми само разни останки като на куче.

— Хайде, хайде, май се поувлече.

— Нещо ново при Врени?

— Нищо. Жива е, физически почти напълно се е възстановила, но психически е много зле. Говори съвсем малко, спи почти през цялото време и всеки път, когато се опитаме да й зададем някои въпроси, тя получава пристъп. Лекарите настояват да я оставим на мира.

— Горкото момиче. Ами Лодж? Докъде стигнахте с него?

— Изчезнал е, макар че сега като се замисля, той едва ли някога се е появявал. Къщата бе основно прочистена от армията и това ни струваше доста. Навсякъде е имало капани. Няма съмнение, че Лодж е Палачът, но въпросът сега е дали Лодж е този, за който се представя.

— Защо? Какво имаш предвид?

— Разпита на съседите не ни помогна особено — каза Фицдуейн. — Оказва се, че той не е поддържал отношения с никого от тях, водел е съвсем затворен живот. Пътувал много, отсъствал дълго. Съвпада с това, което очаквахме. Успяхме да съберем данни как изглежда, макар че никой не го е виждал отблизо. Виждали са го предимно в колата му.

— Аз пък мислех, че всичките му коли са с тъмни стъкла — обади се Мечката.

— Понякога, когато времето е било горещо, са забелязвали да се отваря прозорец — продължи Фицдуейн, — а освен това са го видели на два пъти да се разхожда — и двата пъти е валяло и естествено, той е бил скрит от чадъра.

— Русокос, с брада, среден на ръст и така нататък — каза Мечката.

— Да, нещо такова — каза Фицдуейн. — Това отговаря на снимката и личните му данни от досието му в бернската полиция.

— Тогава какъв е проблемът?

— Успяхме да открием нещо за семейството му в Щатите. Не ни се удаде да се доберем до снимка — баща му е бил висш служител на ЦРУ и вероятно заради собствената си безопасност и тази на семейството си не е позволил да им се направят снимки, но описанието на външността му не съвпада. Косата и очите му са други. На младини Лодж е имал тъмнокестенява коса и кафяви очи.

— Трябват ти само перука и цветни контактни лещи.

Фицдуейн поклати глава:

— Не е толкова просто. Както знаеш, обичайната процедура за чужденец, който желае да живее в Швейцария, включва и проучване от Fremdenpolizei^[1]. Лодж е бил на няколко пъти разпитван от опитен сержант, който се кълне, че човекът, с когото е говорил, е бил естествено рус, не е бил с контактни лещи и е същият от снимката в досието, което пък напълно съвпада с описанието дадено от съседите.

— Отпечатъци?

— Никакви — каза Фицдуейн, — или поне в досието му в Щатите няма. Очевидно, ако се държиш добре и си достатъчно богат, дори и в Швейцария, не ти вземат отпечатъци. Съдебните лекари още са в „Мюри“. Открили са няколко неидентифицирани отпечатъка, но ако няма с какво да ги сравнят, няма да са много от полза. Лично аз не смятам, че Палачът е оставил своите. Привидно поема много рискове, но когато става дума за сериозни неща, наистина си го бива.

— Значи Лодж е Палачът — каза Мечката, — но може би Лодж не е Лодж, този Лодж, който всъщност не е Лодж, е неоткриваем.

— Печелиш — каза Фицдуейн.

Мечката погледна през прозореца. Въпреки мерките за сигурност той бе настоял да е на първия етаж и да има свободен достъп до градината. Прозорецът бе открехнат и до него достигаше ароматът на току-що окосена трева. Чуваше се и косачката.

— Мразя болниците, но тази специално започна да ми харесва. А има ли някакъв зъболекарски архив? — попита той.

— Оставих най-хубавото за най-накрая.

— Казвай — подкани го нетърпеливо Мечката.

— Следотърсачът бе програмиран да провери всички инциденти в Берн, които по някакъв начин може да са свързани с дейността на Палача. Оказа се, че преди няколко дни е бил напълно опожарен един зъболекарски кабинет, заедно със самия зъболекар, който е бил здраво завързан с тел за работния си стол.

— Съвсем в стила на Палача — каза Мечката, — макар че сигурно е имало и други мераклии измежду пациентите му.

— Мисля, че не е необходимо да казвам, че целият архив на зъболекаря е бил унищожен и всичко щеше да приключи дотук, ако не се бе оказало, че той е пазел копие от архива си в банков сейф.

— Вдовицата му сигурно ще иска да го прегледа. Предполагам, че описанието на зъбите на господин Лодж също е вътре.

— Право в целта.

— Матрьошка — каза Мечката, — ако ми позволиш да се изразя с думите на Хенсен.

— Gesundheit^[2] — каза Фицдуейн.

* * *

Шефът на Крипо съзерцаваше екрана на компютъра. По лицето му имаше белези от атаката в „Мюри“. Преди няколко дни му бяха махнали шевовете и му казаха, че раните заздравяват добре. Съобщиха му още, че белезите ще му останат, освен ако не си направи пластична операция. Идеята за това не го въодушеви особено. Мисълта, че ще остържат кожа от задника му, за да я лепнат на лицето му, хич не му се понрави — предпочиташе да си остане с белезите, колкото и страховит вид да му придаваха. Никак не обичаше някой да му се меси и това върна мислите му отново към Палача, който за малко не го бе разчленил на съставните му части.

Удари два-три бутона по клавиатурата на компютъра.

— Наистина работи — каза той, — доказахте го. Но защо сега, когато сме толкова близо, вече не ни помага?

Хенсен сви безпомощно рамене:

— Просто не му задаваме въпросите правилно.

Шефът се загледа замислено в компютъра. Сърбяха го ръцете да отвори капака на машината и с отвертка и гаечен ключ да я накара да изплюе отговора. Бе убеден, че отговорът се крие някъде във вътрешностите на това електронно чудовище. Нещо трябваше да се направи, но какво? Нямаше ни най-малка представа. Знаеше, че пропуска нещо — нещо съвсем очевидно. Закрачи напред-назад из стаята, хвърляйки свирепи погледи към компютъра. След десетина минути, когато Хенсен бе започнал да се изнервя, Шефът спря и седна на стола.

— Искам да ми кажеш как мисли тая машина — каза той.

* * *

Разходката из „Марцили“ бе приятна, но никак не допринасяше за съсредоточаването му, мислеше си Фицдуейн. „Марцили“ бе дълъг парк, заграден от река Ааре от една страна и богаташкия квартал на Берн от друга, близо до сградата на Парламента и другите управленчески сгради, включително Интерпол и управлението на Федералната полиция.

Тъй като парка „Марцили“ бе съвсем близко до центъра на Берн, в този все още пролетен, но слънчев и топъл ден, зелените площи бяха покрити от почти голи женски тела. Очевидно в „Марцили“ бе задължително да се сваля горната част на банските. Стотици секретарки, служителки в отдели и правителствени помощнички жадно събираха слънчева топлина за дългата студена зима. Великолепно разнообразие от гърди поглъщаше ярките лъчи като колектори на слънчева енергия.

Гледайки ги, на Фицдуейн, който носеше противокуршумната си жилетка и леко памучно яке отгоре, му се струваше, че е навлечен. Хвърли един поглед на Мечката, който си тананикаше. След двете седмици в болницата и спокойствието, бузите му се бяха зачервили. Но като се замисли, Фицдуейн реши, че виновници за промяната в поведението му не ще да са само добрата храна и виното. Мечката и любов? Е, защо пък не, браво на фрау Маурер. Малкото й име бе Катя.

— Не те ли разсейва тази гледка? — попита той и проследи с поглед една пищна червенокоса, която прекоси тревата пред тях и се изтегна на една кърпа със затворени очи. Имаше прекрасно тяло.

— Напротив — каза Мечката. — Не мога да откъсна погледа си.

Фицдуейн се усмихна. Насочиха се към алеята, която следваше течението на реката. Малко по-надолу, само на няколко минути път бе мостът „Кирхенфелд“, където от водата бяха извадили тялото на Клаус Миндер.

Мечката седна на една пейка. Изглеждаше уморен. Метна едно клонче във водата и го проследи докато не изчезна от погледа му. Извади от джоба си омачкан плик и се опита да го пооглади.

— Това е предположението ти за самоличността на Палача — каза Мечката, — намерих го в джоба си тази сутрин, докато се обличах.

— Май не съм познал — каза Фицдуейн сухо. — Вече почти няма съмнения, че Лодж е нашият човек, а само един Господ знае къде е. През последните две седмици вашите хора провериха всяко кътче в Берн.

— Какво те накара да заподозреш Балак?

Фицдуейн напълни шепата си с камъчета и едно по едно започна да ги хвърля. Харесваше му плясъка им във водата. Питаше се защо години наред хиляди хора са сядали на брега на реката и са правели същото. Дали пък от това коритото не се е повдигнало? Дали в крайна сметка реката нямаше да бъде задушена от мислители като него?

— Много неща. Но първото бе просто вътрешното ми чувство, че Балак не е човекът, за когото се представя. После много дребни неща ме наведоха на тази мисъл. Бил е любовник на Ерика. Достатъчно властна личност е фактът, че е художник означава, че познава отлично човешката анатомия. Работните му навици му позволяват да пътува много и да отсъства дълго, без никой да го заподозре. Направо е вманиачен на тема сигурност и безопасност. Ателието му е близо до мястото, където бе открито тялото на Клаус Миндер. Има и други неща, но те са по-скоро изводи и заключения, които на сегашния етап вече са излишни. Палачът е идентифициран и това не е Балак.

— Мм — замисли се Мечката, вече не чувстваше умора.

— Както и да е, не мисля, че би могъл да извърши нещо толкова драстично като момичето от шахматната дъска.

— Не забравяй, че си имаме работа с човек, който обича да играе разни игри — каза Мечката. — Палачът не следва общоприетата логика на нещата. Създал е своя собствена система от правила. Харесва му да си играе с официалните власти. Всъщност, това не е нещо необичайно. Преди години залових един крадец на коли, който в продължение на четири години бе действал необезпокояван, докато накрая не задигнал една полицейска кола и при това с надписи, с лампа и всички отличителни знаци. Като го попитах защо точно полицейска кола си е харесал, знаеш ли какво ми каза? Каза, че не могъл да устои на изкушението.

Фицдуейн се засмя и попита:

— Как се чувстваш?

— Добре, като се има предвид, че току-що съм излязъл от болница, е, от време на време ми се замайва главата. Когато всичко свърши, ще си взема дълга отпуска.

— Не съм убеден, че трябва да идваш на това съвещание.

— И да искаш, не можеш да ме спреш — каза Мечката. — Не забравяй, че вече имам лични причини, искам да видя Палача мъртъв.

— А къде останаха правата на гражданите и съдебния процес по закон? — усмихна се Фицдуейн.

Мечката поклати глава:

— Това не е обикновен случай. За него не важат обикновените закони. Това е по-скоро като унищожаването на чума — за да спреш заразата, трябва да унищожиш източника й.

Продължиха покрай реката. Ако минеха по моста и после свиеха по „Швеленматщрасе“, щяха да стигнат до Проекта „К“ за десет минути, но след като погледна Мечката, Фицдуейн извика по радиото една полицейска кола да дойде, да ги прибере. Мечката не се възпротиви. Беше се замислил.

* * *

Шефът на Крипо огледа хората на Проекта „К“ и очите му спряха на Мечката.

— Не трябваше да идваш, Хайни, много добре знаеш това. Искам от сега да ти кажа, че ако вземеш да припадаш, не очаквай аз да държа носилката. Много тежиш.

Мечката кимна:

— Ясно, шефе. Вече не си в първа младост.

— Пази си силите за други работи — обади се фон Бек.

— Тишина! — нареди Шефът. — Искам да ме слушате много внимателно. Съвсем скоро направихме първия си голям пробив. Платихме висока цена за това, но открихме базата на Палача в Берн и имаме представа кой може да е той, макар че, признавам, в това отношение сме доста затруднени. Лошото е, че няколко седмици след атаката в „Мюри“ разследването буксува на празен ход. Имаме данни за самоличността на Палача, но той сякаш се изпари независимо, че имаме негова снимка и архива от зъболекаря му. На всичкото отгоре зъболекарят, при когото Палача очевидно е ходил, умира няколко дни след атаката в „Мюри“, което означава, че той е все още в Берн. Знаем как изглежда и въпреки това, този психопат се разхожда нагоре-надолу безнаказано и то не само, за да разглежда забележителностите — той продължава да убива.

Извиках ви всички, за да ви предложа да променим подхода, който използваме за разследването. След „Мюри“ съсредоточихме всичките си усилия да открием Лодж, пренебрегвайки почти всичко друго. Провалихме се. Смятам, че е време да проявим малко повече творчество, като включвам и ефективното използване на компютъра.

Той кимна на Хенсен.

Хенсен се изправи и се подпря на едно бюро. Имаше доста окаян вид. Прокашля се и заговори, гласът му бе пресипнал:

— Шефът смята, че решението на загадката е някъде в компютъра, но ние просто не задаваме въпросите правилно. Вероятно има право, затова ще ви обясня какво сме направили досега и какво още можем да направим.

Идентифицирането на Лодж дойде в резултат от работата на компютъра с решаващото значение на преценките, които направихте. Използвахме огромен обем информация и съставихме теоретичен портрет на Палача, след което с помощта на една техника, наречена прогресивно свързване, прегледахме отново всички данни. Имахме късмет — единият от двамата заподозрени, които компютърът посочи, се оказа нашият човек.

— Мога ли да те прекъсна за малко? — попита Мечката. — Смятах, че сме се разбрали, че първоначалният портрет включва и факта, че този, когото търсим, не е швейцарец. Ако е така, защо машината посочи Беат фон Графенлауб? Освен това и възрастта му не отговаряше на изискванията.

Хенсен се смути.

— Ами, виж, Хайни, дължа ти едно извинение. Просто поставих твоето искане на втори план. Програмата позволява параметрите да се градират по важност в зависимост от това, доколко си убеден в тях. Реших, че предположението ти за това, че не е швейцарец, не е от първостепенна важност. Тъй като нямаше никакво доказателство в подкрепа на думите ти, сметнах, че има други, по-съществени параметри. Същото се отнася и за възрастта му. И в двата случая работим само с догадки, а не с факти.

— Да, така е, но все пак трябваше да ми кажеш — отбеляза Мечката.

— Системата може да се провери по всяко време, от всеки, който я ползва — каза Хенсен, — винаги можеш да провериш кой да е от параметрите. След съвещанието ще ти покажа как става.

— Би ли се върнал на темата? — попита Шефът изпитателно.

— Разбира се, докъде бях стигнал? — попита Хенсен.

— До прогресивното свързване — подсказа Кершдорф.

— А, да, та, прогресивното свързване, всъщност, представлява един начин да се вадят заключения като за даден факт последователно се прилагат определени правила. Например, ако в една банка един от клиентите извади пистолет и поиска пари, а няма информация, че това е просто проверка на охраната, то тогава се налага изводът, че той е крадец.

— А кой казваше, че компютрите не можели да мислят? — подхвърли многозначително фон Бек.

Хенсен не му обърна внимание.

— Това, което искам да кажа, е, че прогресивното свързване е само един от начините за обработване на данните. Може също да се използва и регресивно свързване. В този случай, ако се приеме, че някой е крадец, може да се разгледат данните, за да се провери дали съществуват факти в подкрепа на това предположение. Така най-добре може да се разбере дали заподозреният е виновен или не и дали има нещо общо с някои необясними неща от човешката природа, като например интуицията.

Мечката и Фицдуейн се спогледаха.

— В крайна сметка — каза Шефът, — оказа се, че разполагаме с много по-гъвкави техники, отколкото сме предполагали, а не ги използваме изцяло. Може да се работи и с абстрактни въпроси, като например, вместо да попитаме: „Кой от хората, за които имаме данни може да си служи с пластичен взрив?“, можем да зададем въпроса така: „Какъв човек може да си служи с пластичен взрив и къде можем да го открием?“. Тогава компютърът ще състави портрет въз основа на данните си и зададената програма — той се изправи. — Е, това е. Компютърът е пред вас. Свалете си наочниците и си развихрете въображението. Разгледайте проблема принципно. Намерете проклетия Палач! — и като ги изгледа ядосано един по един, той излезе от стаята.

— „Развихрете въображението си“ — повтори фон Бек. — Божичко, той всъщност дали е швейцарец? Все си мисля, че не това е накарало Вилхелм Тел да улучи, нито пък може да накара кукувицата от часовника да изскача навреме.

* * *

Вдъхновен от Катя, която вярваше, че определени храни са полезни за определени части от тялото, през следващите три дни Мечката се отдаде на риба — считана за лукс в страна като Швейцария, която няма излаз на море — и не беше разговорлив.

Не че се държеше неучтиво, но избягваше директните отговори. Ходеше някъде, правеше разни неща, но не даваше обяснения. Непрекъснато въртеше телефона, търсеха го, но той не казваше нищо. Получи един куп колети по куриер, но ги отваряше, само когато беше сам. Иначе бе разговорлив, но не и когато ставаше дума за Палача. На всичкото отгоре бе в много добро настроение.

На четвъртия ден сутринта Фицдуейн стана рано-рано, което според швейцарците вече бе време за закуска, прозя се и едва не получи инфаркт от изненада, като видя насред дневната Мечката, който стоеше на главата си, със скръстени ръце. Очите му бяха затворени.

— Добро утро — каза Мечката, без да помръдне.

Фицдуейн не успя да каже нищо. Обърна се и влезе в банята, където стоя пет минути под студения душ. Тъкмо преди да излезе, си помисли, че няма да е зле да си свали пижамата и халата. Когато се върна в дневната, привидението бе изчезнало.

Докато закусваха Мечката се разпростря надълго и на широко за това колко полезна била рибата за мозъка.

— Знаеш ли, че една от най-важните съставки на мозъка — мастната киселина, я има в рибата? — попита той.

— Ъхъ — каза Фицдуейн и си намаза филия с масло и мармалад.

Мечката весело хрупаше един морков и при вида на това, което Фицдуейн ядеше, сбърчи нос.

— Не трябва да започваш деня си с тези тежки храни. Трябва да накарам Катя да ти изготви хранителен режим.

Фицдуейн си наля малко джин в портокаловия сок.

— Ъхъ — каза той и го изпи.

* * *

Малко по-късно, след като бяха минали през редакцията на „Дер Бунд“, откъдето взеха една обемиста папка, пълна с изрезки, бележки и снимки, Фицдуейн осъзна, че едвам се влачи след пращящия от енергия детектив, който тананикайки си весело, минаваше врата след врата и коридор след коридор в Бернския Музей на изкуствата. Коридорът, където бяха в момента, бе потънал в здрач, Фицдуейн се питаше каква ли е целта на това — може би така посетителите се принуждават да си вземат под наем фенерчета. Изведнъж си спомни за черните картини от изложбата на Куно Гоншиор, където за първи път бе видял Ерика. Струваше му се, че това се е случило преди векове.

Мечката спря и се почеса по главата:

— Май се изгубихме.

Това даде възможност на Фицдуейн да го настигне. Облегна се на стената, а Мечката запали една клечка кибрит и започна да рови из бележките си. Фицдуейн си мислеше, че ако Мечката продължава да кипи от енергия и добро настроение, може би е по-добре да му сипе в портокаловия сок нещо, което ще го направи по-ленив, защото в противен случай и двамата ги грозеше инфаркт.

Изведнъж се чу тракане като при автоматична стрелба и Фицдуейн се хвърли на земята. Стената, където се бе облегнал се срути и в коридора нахлу заслепяваща светлина. Хюго вече очакваше да се появи и Свети Гавраил. Вместо него обаче, през дупката мина един човек със син гащеризон, покрит целия с прах, който носеше ударна пробивна машина, чийто кабел се влачеше отзаде му. Не се виждаха крила. Човекът огледа критично дупката, след което кимна доволно, без да обръща никакво внимание на деветмилиметровия автоматичен „SIG“, който Фицдуейн държеше насочен към него.

— Ха! — възкликна Мечката радостно, — значи все пак не съм се заблудил. Погледна към Фицдуейн:

— Не го застрелвай! Това е братовчедът на Чарли фон Бек, Паулус, Паулус фон Бек. Той е разностранна личност — експерт по живописна техника към музея, известен скулптор и така нататък. Освен това сме тук, за да се срещнем с него.

Фицдуейн вдигна предпазителя и прибра пистолета. Все още не му бяха върнали пушката и това го дразнеше. Изправи се, поотърси праха от дрехите си и подаде ръка на Паулус фон Бек.

— Унищожавахте нещо или създавахте скулптура? — попита той, — или просто се поувлякохте, докато пробивахте дупка за картина?

* * *

Паулус ги настани в кабинета си, поръча им кафе и ги остави, за да се преоблече, след което щяха да отидат в реставраторското ателие, където да разгледа папката, донесена от Мечката. Когато се върна, той вече не приличаше на скулптор. Гащеризонът бе заменен от пепелявосив костюм в италиански стил, а вратовръзката му бе от ръчно рисувана коприна.

Паулус бе по-стар от братовчед си. Беше с високо чело, фини черти и сива вълниста грива. Очите му притежаваха някакъв странен виолетов оттенък. Изглеждаше неспокоен. Фицдуейн имаше чувството, че Мечката е открил нещо, което досега не е споменал. Поведението на Паулус навеждаше на мисълта, че той не е само безстрастен експерт, явно играеше някаква роля.

— Сержант Рауфман, ще ви бъда благодарен, ако преди да отговоря на въпросите, които ми зададохте, вие ми отговорите на няколко въпроса. Наистина са важни за мен, уверявам ви.

— Както желаете. Обикновено ние полицаите сме свикнали да задаваме въпросите, но нека опитаме.

Съвсем леко Мечката бе натъртил на думата „полицаите“. „Достатъчно ясно предупреждение към Паулус да премисля какво казва — помисли си Фицдуейн“.

— Благодаря — каза Паулус фон Бек. Очевидно бе схванал предупреждението. Настъпи тишина. За да събере мислите си, Паулус фон Бек премести една малка бронзова статуетка на бюрото си. Подреди купчината листа пред себе си и се изкашля. „Май щеше да е по-добре да се поразходя наоколо докато фон Бек се колебае как да започне помисли си Фицдуейн“.

— Първият ми въпрос е: Това, че сте тук има ли нещо общо с вълната от убийства в града?

Мечката кимна:

— Да.

Фон Бек бавно издиша.

— Вторият ми въпрос: Помолихте ме да ви кажа мнението си за творбите на един художник. Това означава ли, че го подозирате, че той е в дъното на това, което се случва?

Беше ред на Мечката да се поколебае.

— Да — каза той.

— Не смятате ли, че може да е замесен, но като жертва, тоест да не подозира какво става?

— Всичко е възможно — каза Мечката.

— Но вие не смятате, че е така.

Мечката въздъхна.

— Не. Мисля, че нашият приятел е затънал до връхчето на четката си. Мисля, че е безжалостен убиец, с изкривено чувство за хумор, който трябва да бъде премахнат, колкото се може по-скоро, преди да е навредил на още хора. Предлагам ви да спрем да си играем на въпроси и отговори и да ни кажете всичко, което знаете или подозирате. Търпението ми започва да се изчерпва. Разследваме убийства, не сме дошли да се наддумваме.

Фон Бек побеля и сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Третият ми последен въпрос, преди да ви разкажа всичко, което ви интересува, е: Ако ви кажа всичко, мога ли да разчитам на пълна дискретност? Да няма изтичане на информация, която да стигне до пресата, да не ме призовават в съда с една дума, да не ме замесвате по никакъв начин, освен това, че ще дам показания.

— Вижте, тук става дума за градиране на нещата по значение — каза Мечката, — на свобода се разхожда масов убиец. Ако ми се наложи да ви разхождам из Берн на каишка, за да мога да го заловя, ще го направя. От друга страна, вие сте братовчед на мой колега. Ако мога да ви помогна по някакъв начин, ще го направя. Търсим акула, а не цаца.

Фицдуейн се намеси.

— Честно казано, хер фон Бек, струва ми се, че вече сте решили да ни кажете всичко, което знаете и ние оценяваме това. Трябва смелост, за да се реши човек на такава стъпка. Но не забравяйте, че преди да се тревожи за положението си в обществото, човек най-напред трябва да оцелее. Нашият приятел има навика да разчиства след себе си. Решен е да не остави нито един вероятен свидетел. Практиката показва, че всички, които по някакъв начин са били свързани с него, не доживяват до дълбока старост. Помислете си дали не е по-добре да ни помогнете, да го спрем, преди да се разправи и с вас.

На лицето на фон Бек бе изписан ужас.

— Знам това — каза той, — не е необходимо да казвате нищо повече — Мечката и Фицдуейн го изчакаха да се съвземе.

— Преди да ви дам професионалното си мнение — започна фон Бек, — по-добре да ви обясня изцяло взаимоотношенията си със Саймън Балак. Аз съм хомосексуалист.

Берн е малък град и хората с еднакви наклонности и интереси обикновено се познават. От друга страна хората на изкуството не са чак толкова много тук. Познавам Балак — така го наричат всички, много добре. Станахме интимни преди почти пет години.

— Това, че сте хомосексуалист и сте имали интимна връзка със Саймън Балак, не е работа на полицията — каза Мечката. — Интимният ви живот си е изцяло ваша работа.

— Страхувам се, че това не е всичко — продължи Паулус фон Бек. — Вижте, Балак е властна личност с донякъде необичайни вкусове. Той е много активен сексуално и обича разнообразието. Когато е с него, човек бива увлечен, изпитва нужда да му доставя удоволствие, има желание да опитва нови неща, да прави такива неща, които дори и не си е помислял. Той е надарен художник и обикновено на странностите на такива хора се гледа по-снизходително или поне аз така смятам. За да бъда откровен до края, ще ви кажа, че никога не съм изпитвал по-голямо удоволствие и наслада от секса, то е нещо като да опиташ от забранения плод.

Балак харесва и жени и мъже. Обича груповия секс във всичките му разновидности. Обича децата, тези, които вече са съзрели полово, но все още не са достигнали сами до сексуалното общуване. Обича да е първият, да развращава. Прави го по много възбуждащ начин. Обикновено използва стимуланти като алкохол или опиати, но най-вече залага на собственото си обаяние и енергия.

— Близнаците фон Графенлауб, Руди и Врени, нали? — прекъсна го Фицдуейн.

— А Ерика? — добави Мечката.

— Да, да — каза Паулус.

— Хм, май е по-добре да ни разкажете абсолютно всичко — каза Мечката. — Чарли знае ли?

Паулус поклати глава:

— Знае, че съм хомосексуалист, но нищо повече. Той е добър приятел и приятен човек. Исках да му кажа, но така и не се реших.

— Боя се, че сега ще научи — каза Мечката. — Осъзнавате това, нали?

Паулус кимна.

Когато си тръгнаха от музея, бе късен следобед. Докато Мечката се чудеше къде точно да задоволи протестиращия си стомах — бе решил, че му е дошло до гуша от риба — Фицдуейн му зададе въпроса, който не му даваше мира откакто фон Бек им бе показал как минава през стени.

— В Швейцария прието ли е да се пробиват стените на музеите само и само творецът на изкуството да изрази виждането си?

Мечката се засмя:

— Това е живо изкуство. Всъщност обяснение има. Тъй като ще правят разширение на музея, тази стена, така или иначе, ще бъде съборена и решили, че сигурно ще е забавно, ако в това вземат участие и хората на изкуството, всеки по свой начин.

— Аха.

— Колкото и странно да изглеждат нещата, те винаги имат просто и ясно обяснение. Прав ли съм?

— Не — каза Фицдуейн.

* * *

Шефът на Крипо смяташе главната квартира на Проекта „К“ за убежище. Само там можеше да се отдаде на мисли, само там можеше да избяга от началниците си, които непрекъснато искаха да докладва за развоя на разследването, само там можеше да се скрие от всякакви антитерористични организации, които искаха парченце от Палача, вероятно, за да го одерат и да го окачат на стената като доказателство за свършена работа, само там наистина имаше резултати, за разлика от предприетото на международно ниво преследване на Палача, което се бе превърнало в самоцел, само там можеше да избяга от жена си и от двете си любовници, всяка от които го обвиняваше за дългите му отсъствия като смяташе, че е пренебрегната за сметка на друга. Напоследък не беше здравословно да си шеф на Криминалната полиция в Берн.

Той случайно бе в стаята, когато Хенсен приключи със задачата, която Мечката му бе поставил. Като видя какво има на екрана, не можа да повярва на очите си. Нима това бе възможно? Нима наистина бяха разгадали загадката? Ще могат ли най-сетне да изпратят ирландеца да си върви по живо по здраво при блатата си? Можеше ли вече да забравят, че някога е съществувал Палачът и да се върнат към обичайните две убийства годишно в Берн? По дяволите, ако всичко това бе вярно, щяха да имат нужда от повече шампанско.

Шефът се опита да потисне ентусиазма си.

— Сигурен ли си? — попита той. — Напълно ли си сигурен?

— Няма нищо сигурно на този свят, шефе — каза Мечката, — освен смъртта, швейцарският франк и това, че богатите стават още по-богати.

— Искам да ме убедиш в това, да ни убедиш всички тук — добави Шефът на Крипо, махвайки с ръка към останалите.

* * *

Кадар не бе очаквал, че Лодж ще бъде разкрит и не можеше да си представи как е станало. Толкова внимателно бе изпипал всичко около тази си самоличност. Дори не си бе позволил да поеме минимален риск, което не можеше да се каже за другите му прикрития. И как тогава го бяха разкрили?

Загубата на Лодж бе по-лоша от смъртта на приятел. И това бе съвсем естествено. Та той беше Лодж, в крайна сметка. Понякога не бе съвсем сигурен в това. Единствено самоличността му като Лодж бе връзката му с миналото, а сега вече никога нямаше да може да я използва. Чувстваше се някак осиротял.

Може би нещата не бяха чак в такива черни краски. Може би имаше изход — актьорът, когото бе използвал да отиде вместо него на проучването, когато идваше да живее в Швейцария, лежеше под половин метър бетон в къщата му в „Мюри“. Така че описанието и външността, с които полицията разполагаше, не бяха неговите. Можеше да се появи в истинския си вид като Лодж и възмутено да протестира за това, че някой е използвал неправомерно името му. Но това трябваше да стане извън Швейцария, защото иначе можеше да събуди подозрения. Е, можеше и да мине.

Не, не, беше твърде рисковано. Добре де, ще го обмисли.

Оставаха само два дни преди да напусне Берн и да започне това, което той наричаше „активната“ фаза на операцията. Може би щеше да е по-добре да тръгне веднага. Да, но планът бе внимателно изготвен и бе направил всичко необходимо, за да не бъде разкрит. Това донякъде можеше и да е за добро.

Провери показанията на термометъра, който бе поставил на тялото на Пол Шрауб. Тялото се размразяваше, но твърде бавно. Ако използваше гореща вода, щеше по-бързо да размрази хер Щрауб, но не беше сигурен до какви последици щеше да доведе това. Някой от съдебните лекари можеше да разбере какво е станало. Пък и тяло на човек, загинал при пожар едва ли щеше да е просмукано с вода. Не можеше и да се остави на огъня, както е замръзнал, защото нямаше да изгори равномерно. Един обгорял от вън труп, в чиито вътрешности човек спокойно можеше да си охлади питието, би повдигнал много въпроси.

Засили отоплението. Смяташе, че идеята да използва собствената си сауна, за да размрази тялото, е блестяща. Докато наглеждаше, можеше да свали малко килограми. Ако можеше да се вярва на резултатите от експеримента със замразеното прасе, на хер Щрауб щяха да му трябват поне още шест — седем часа. Тъкмо навреме. После щеше да го сложи в огромния си хладилник марка „Бош“, където щеше да е добре охладен, но на разположение, когато му дойдеше времето. Ако не се наложеше да го използва, щеше да го замрази отново и да го пази за черни дни.

* * *

— Наистина не е за вярване — каза Мечката, — но това, което ме насочи в правилната посока не бе нито Следотърсача, нито традиционните методи на полицейското разследване, а интуицията на нашия ирландец — при тези думи той погледна Фицдуейн. — Трябва да вярваш повече на вътрешното си чувство, приятелю.

Хюго подозираше, че нашият човек е художникът Саймън Балак. Донякъде имаше основания за това, но те бяха по-скоро умозаключения, а не конкретни факти. След това компютърът посочи Лодж и съвсем естествено всичките ни усилия се насочиха в тази посока. Докато бях в болницата, разполагах с достатъчно време за мислене, а и не можех да следя развоя на нещата в пълни подробности, — той ги огледа и каза троснато — не ми казвахте нищичко.

— За твое добро, Хейни — каза Чарли фон Бек, — а и такива бяха нарежданията на лекарите.

— Какво ли разбират докторите! — озъби се Мечката. — Както и да е, тъй като Хюго вече ми бе пуснал мухата, започнах да умувам над това какво представлява Палачът, какъв е начинът му на мислене, какви са методите му на действие и това ме наведе на една доста интригуваща хипотеза — а именно, че Лодж и Саймън Балак са един и същ човек.

— А доказателствата? — попита Шефът, а после добави: — Но защо да се лакомим за повече. За сега ми стига единствено да разбера причините и един час с него в полицейския арест.

— Имай търпение, шефе. Използването на гумена палка не е типично за швейцарците. Смятат ни за хора на логиката и разума. Изслушай ме и сам ще видиш как всичко пасва. Първо, нека да ви напомня за навика на Палача винаги да си осигурява резервен изход. Ако случайно властите открият някоя от базите му — там ще има две неща със сигурност — сложен за преследвачите път за бягство и неприятни изненади на всяка крачка. Палачът не е човек, който, щом полицията нахлуе през вратата, ще скочи от прозореца на четвъртия етаж и ще се надява да измисли нещо докато пада. Не, този човек предварително е подготвен за всякакви ситуации. Той обмисля всичко до най-малките подробности и се гордее, че може да предвиди вариантите.

— И досега не се е провалил — промърмори Шефът.

— Сега, ако имаме предвид този модел на поведение и прибавим навика му да действа чрез десетки, очевидно самостоятелни банди, стигаме до човек, който почти сигурно работи под две или три различни, но много добре изградени самоличности. Палачът е перфекционист. Не си служи само с документи с различни имена — това много бързо ще се разкрие при разследване. Това, което той ще направи, е да създаде реални, истински личности. Ако разкрият единия, веднага се превръща в човек номер две и продължава дейността си. Освен това, вече знаем, че обича да поема рискове, дори понякога неоправдани и затова имам чувството, че ако подобно нещо се случи, той няма да се скрие. Новата му самоличност си е налице, нищо чудно да е виден член на обществото, с една дума, някой, когото никога няма да заподозреш.

Това, което направих, е с помощта на компютъра да прегледам отново всички данни, но от друг ъгъл. До сега ние бяхме съсредоточили усилията си върху двамата ни главни заподозрени — фон Графенлауб и Лодж, а когато установихме, че сме уцелили с Лодж, оставихме настрана всичко останало. Но на списъка на заподозрените фигурират и още няколкостотин имена.

Можехме да проверяваме един по един всеки от тях, но докато стигнем до нещо конкретно, щеше да мине много време. Тогава ми хрумна, че трябва да разсъждаваме по друг начин. Като приемем, че Лодж е част от скритата картина, нека да разгледаме списъка отново. Действията му да се сравнят с тези на имената от списъка, за да видим кой му пасва най-много. Спомнете си, че въпреки факта, че много малко хора са виждали Лодж, все пак успяхме да съберем доста внушителен обем сведения. Имаме данни за пътуванията му, данни за това къде и кога е използвал кредитна карта, данни за финансовото му състояние, за какво се е абонирал и така нататък. Всичко това ни накара първо да се опитаме да намерим него. Нямахме сигурни доказателства, че той е Палачът, просто името му пасна най-добре на човека, когото търсим.

Резултатите от променената вече програма са крайно интригуващи. За най-вероятен заподозрян се кандидатира не друг, а Саймън Балак, оставяйки далеч зад себе си други, за които в началото имахме силни подозрения. И така от едно и едно получихме три.

— Предполагам, че не Хайни е програмирал компютъра наново — обърна се Шефът към Хенсен.

— Следващата стъпка бе, че успяхме да добавим още няколко парченца от…

— Мозайката? — услужливо подхвърли фон Бек.

Мечката поклати глава.

— Основанието за вина — той вдигна вежди. — Едно от най-интересните неща при компютърната проверка, която направихме за Балак, се оказа не това, което излезе, а това, което не се появи. Ще ви обясня нагледно какво имам предвид. Първо, Балак пътува много. Неговите изложби и посещения тук-там се отразяват широко от пресата и въпреки всичко, това не се потвърждава от използването на кредитната му карта, нито от пътните му разноски.

— Може би предпочита да плаща в брой, за да си спести данъците — обади се Кершдорф. — Това не е кой знае колко необичайна практика. Може би просто не обича кредитните карти.

Мечката отново поклати глава.

— Той притежава всички най-престижни кредитни карти като се почне от Американ Експрес и Дайнърс Клъб и се мине през Аксес и виза. Непрекъснато ги използва за разходите си в Берн, а понякога и когато пътува. На пръв поглед всичко е наред, но един статистически анализ на разходите му показа, че нещо не се връзва. Това само по себе си не е важно, освен факта, че нещо крие.

Третият фактор са пътуванията му. Дори и да плаща в брой, името му задължително трябва да се появи в списъка на резервациите за полета. Работата е там, че името му липсва. Балак просто изчезва от Берн и после се появява някъде, но от нищо не става ясно как е стигнал до там. Това не е нормално. Може би е възприел тактиката да пътува под измислено име, но дори и това не е много вероятно, защото ако е така, то тогава той би трябвало да използва фалшив паспорт. Не забравяйте, че по летищата проверката на документите е много стриктна и редовно се проверяват, както всички резервации, така и притежателя на паспорта. Никъде нямаше име или личност Балак.

— Това са вече подробности — каза Шефът, — той може просто да е бил задържан за подправка на паспорт. Не е задължително той да е Палачът.

— Позволи ми да довърша. До тук имаме човек, който съпоставен с компютърния портрет на Лодж, пасва идеално. По-нататъшният анализ показва, че разходите и пътуванията му са подозрителни. Като сравним местата, където се знае, че е ходил, с инцидентите, за които се знае или поне се подозира, че е замесен Палачът, се получава една доста смущаваща със съвпаденията си статистика. Това не означава, че е бил в същия град, може дори не и в същата страна, но винаги на такова разстояние, откъдето е можел по всяко време да осъществява връзка — със самолет, влак, кораб или кола. Следващото, имаме показания от два източника, че той е бил в Ленк по време на инцидента с Ерика и младият Руди фон Графенлауб. Установихме първо, че е бил там, опитахме се да измъкнем описание на външността му, но късметът ни проработи, едва когато се появихме със снимки на Балак.

— Снимки? — попита Хенсен. — А нашите хора добре ли са били скрити? Очевидно чувството му за самосъхранение е доста силно.

— „Der Bund“ — каза Мечката. — Слава Богу, че имаме поне един уважаващ се и стриктен по отношение на архивите си вестник. Притежават специална картотека за видните личности на града, а Балак живее достатъчно дълго тук и има достатъчно изложби, за да напълни една доста обемиста папка. Разполагаме с много снимки и на него самия и на картините му. По-късно ще се върна на това.

Има нещо още по-интересно. Хрумна ни, че ако използваме навика на Палача да прави значителни вътрешни промени на сградите, които използва, това може да ни доведе до нещо. Част от нещата може да се виждат, като в случая с двойно подсилената му врата, но останалото говори за тайни дейности и разнообразни умения и то на доста високо ниво. Това ни наведе на мисълта, че вероятно той вика експерти, за да му свършат някаква работа, държи ги затворени, докато трае това, а накрая, като имаме предвид манията му за почистване, вероятно се освобождава от тях.

Накарахме Следотърсача да прерови всички смъртни случаи и попаднахме на четири, които пасват на теорията ни. Във всеки от тях става дума за малка група от висококвалифицирани работници, на пръв поглед загинали при злополука. В единия от случаите, преди около година и половина, един микробус с италиански работници от Милано пада от една скала в резултат на спукана гума. Италианските карабинери заподозрели мафията, защото тя контролира строителството и свързаните с него дейности, а причината за спуканата гума се оказал един малък експлозив, което е точно в нейния стил. По-важното е, че от осемте работника един е оцелял. Бил е силно обгорен, но е казал нещо за някаква специална работа, затова, че се е чувала река, че през цялото време били на затворено и че от мириса на терпентин му се повдигало.

— Къщата на Лодж в „Мюри“? — предположи Шефът. — Реката минава близо до нея.

— Не, едва ли — каза Мечката, — между къщата и реката има горичка, която поглъща всички шумове от реката. Проверих това.

— Значи мислиш, че става дума за ателието на Балак до реката? — попита фон Бек.

— Близо до мястото, където намерихме Миндер — обади се Шефът.

— Така смятам — каза Мечката.

— Можем ли да говорим с този работник? — попита Шефът.

— Може, но с помощта на медиум — отговори Мечката. — Оправил се, върнал се в къщи и някой изпразнил два пълнителя в тялото му. За по-сигурно.

— Продължавай — въздъхна Шефът, — сигурен съм, че криеш още изненади.

— Имай търпение. Шефе — каза Мечката, — вече стигнах до най-главното.

— Момент — намеси се Кершдорф, — имаш ли някаква представа какво са правили тези работници? Този, оцелелият от катастрофата казал ли е нещо? Кой ги е наел?

— Наети са чрез посредник, който е използвал версията, че става дума за някакъв ирански генерал, избягал в Швейцария, след като Хомейни дошъл на власт и който се страхувал, че пратеници на Пазителите на революцията може да го убият.

— Доста сполучливо — каза фон Бек, — пък и доколкото си спомням, имаше подобен случай.

— И какво точно е трябвало да правят? — попита Шефът.

— Нещо във връзка със сложна система за лична безопасност. Не знаем нищо друго, освен факта, че оцелелият от катастрофата е бил хидравличен механик.

— Това никак, ама никак не ми харесва — каза Шефът.

— Слушай по-нататък. Стигаме до въпроса за кръвната група. Знаем кръвната група на Палача от изследванията на спермата, открита по тялото на момичето от шахматната дъска. Ако кръвната група на Палача не съвпадне с тази на Балак, тогава цялата ми хипотеза отива по дяволите. Работата е там, че съвпада.

— А как за бога си успял да разбереш каква кръвна група е Балак, без да те заподозре? — попита Шефът. — Обикновено хората забелязват кога ги дупчат с разни игли.

Мечката се усмихна.

— Обмислях най-различни варианти. В крайна сметка реших да проверя в кръвната банка. Той е донор.

— Какво?! — извика Шефът.

— Той е донор на кръв — каза Мечката. — Всъщност, Саймън Балак е радетел за благото на обществото. Членува в не малък брой известни организации, проявява значителен интерес за опазването на Берн и поддържа различни екологични общества. Грижата му за опазване на околната среда е пословична. Освен това е почитател на ходенето пеша и е член на бернското вандервеге.

— Какво е това? — попита Фицдуейн.

— Вандервеге е асоциация на планинарите — обясни фон Бек, — бродене из горите с раница на гръб, като се ориентираш по малки жълти знаци. Много здравословно.

— Да, през повечето време — вметна Мечката, — но я си спомни Зигфрид, човекът по татуировките.

— При това намерен на място, където не може да се стигне с кола — каза Шефът. — Хайде, Хайни, продължавай, става интересно.

— Има и още косвени улики, но това можете да видите и сами от разпечатката. Взети поотделно не значат много, но ще видите, че в светлината на това, което вече знаете, доста неща стават ясни. Сега обаче ще се върна на това, което Айво ни остави, после ще засегна въпроса с алибито и накрая ще ви представя доказателствата, които според мен са вече сериозни. Да започнем с Айво. Бе убит, преди да е казал нещо съществено, а от това, което бе донесъл, не остана много, но все пак успяхме да спасим нещичко. Споменават се някакви стаи в пурпурно червено. Обърнете внимание на множественото число. И в жилището на Ерика и в къщата на Лодж в „Мюри“ има стаи в пурпурно, с черни свещници, секс принадлежности и други неща, които говорят за извършване на ритуали и черна магия. И на двете места бяха открити следи от кръв и сперма от различни хора. Дотук нещата като че ли съвпадат, ако не беше последната строфа:

„С дъх на сняг и нещо влажно, река пенлива, това е важно.“

— Винаги ли пише така? — попита Хенсен.

— През цялото време докато се занимавах с него — каза Мечката. — Обичаше да пише стихове и гатанки. Според мен, това му даваше самочувствие. По този начин се успокояваше, че не е кука, когато ни подсказваше нещо под формата на стих.

— И какво според теб означава това? — попита фон Бек.

— Склонен съм да мисля, че става дума за ателието на Балак до реката, което потвърждава думите на загиналия италианец.

— Да, но това е просто мнение, не доказателство — каза фон Бек.

Мечката вдигна рамене.

— Няма да споря за това. Може би щеше да е по-ясно, ако имахме цялото книжле на Айво, но го нямаме. По-интересно е това, в което е било увито.

— Май нещо не разбирам — каза Кершдорф.

— Айво отиде да се срещне с Хюго, за да го помоли за помощ за откриването на човека, който е убил Клаус Миндер. Със себе си е носел и един пакет, който е съдържал цялата информация, до която се е бил добрал. Този пакет е бил увит в парче плат. До тук ясно ли е?

Кершдорф кимна. Останалите гледаха Мечката очаквателно.

— Оказа се, че това е платно, платно за рисуване. Парчето, което Айво бе използвал вече, е било отрязано по размер и по него личат следи от боя. Според мен, то е работено, но нещо не е станало, както трябва и е било накъсано и захвърлено.

— Винаги съм си мислел, че художниците купуват платната си готови — каза Шефът.

— Мнозина го правят — каза Мечката, — но излиза по-скъпо. От друга страна обаче, ако си професионалист, ще предпочетеш сам да си правиш платната, защото можеш сам да си определяш големината им или да използваш за основа нещо по-различно.

„Платно“ се нарича всичко, върху което художниците рисуват. Най-разпространените се правят от памучни тъкани, по-скъпите — от лен. Платната за рисуване обикновено са предварително оразмерени и имат покритие. В нашия случай говорим за скъпоструващо ленено платно, което е закупено необработено и е оразмерено от самия художник. В Берн има само един художник, който прави това. Съдебните лекари вече направиха сравнителен анализ на материалите за покритие и размера, който използва. Съвпадат. За това няма никакво съмнение. Платното, в което Айво бе увил пакета си, е направено от Балак.

Мечката млъкна и в стаята настъпи тишина.

След малко Шефът каза:

— Почти ме убеди, Хайни. Но все още нямаме доказателства, които можем да представим в съда. Ти сам предположи, че платното е било най-вероятно захвърлено. Тогава всеки адвокат би казал, че може да е взето от накъде другаде. Това даже не свързва Айво и Балак по никакъв начин.

— Шефе — каза Мечката, — според мен, няма да имаме никакви доказателства, преди да хванем Балак. Няма да е зле, но е твърде умен. Единственото, което можем да направим, е да действаме с това, което имаме, а после да се направи обиск на къщата му и много подробно разследване от упорит съдия-следовател.

— Който, за съжаление, няма да съм аз — каза фон Бек. — Получава се сблъсък на интересите — в стаята настъпи тишина. Всички знаеха за Паулус фон Бек, но почти никой не знаеше подробности.

Шефът наруши тишината.

— Вината не е твоя, Чарли и това съвсем не означава, че не можеш да продължиш да работиш по разследването. Но нека първо изслушаме Хайни до край, след това ще помислим. Имам само бегла представа за това, което той и Хюго са изровили.

Мечката погледна Чарли фон Бек:

— Ще останеш ли за подробностите? — попита той. — Не е много приятно.

Фон Бек кимна.

— Предпочитам да го чуя още сега.

Мечката сложи ръка на рамото на Чарли:

— Не го приемай като лична обида — след кратка пауза продължи: — Ще ми се да кажа, че разкриването на Паулус фон Бек като един от хората, които познават много добре Балак и са имали взаимоотношения с него, бе в резултат на изморителна детективска работа и продължително проучване. Е, да, но не е така. Беше си чист късмет. Ако Паулус не се бе решил да говори, все още щяхме да сме доникъде.

Всъщност, отидох при Паулус, защото ми трябваше професионалното му мнение за татуировката — буквата „А“, вписана в кръг от цветчета, която открихме на много хора, имали вземане-даване с Палача. Дизайнът на татуировката е по-сложен и по-различен от тези, които обикновено се използват за татуиране, ето защо сметнах, че не е зле да проверим до край тази линия. Първото, което направих, бе да взема някои от нещата, които Зигфрид е работил, за да разбера, дали той пръв е направил такава татуировка.

— Мислех, че ателието му в Цюрих е напълно разрушено — каза Шефът.

— Да, така е, според официалния доклад, но достатъчно дълго време се занимавам с тази работа и зная, че в света не съществуват абсолютни неща. Почти винаги има нещичко, което остава. В нашия случай, колегите от Цюрих са имали предвид документи и ценности при написването на доклада. Според тях, един куп полуизгорели скици на татуировки не са най-важното нещо. Успях да събера всички модели и направих увеличения на различните им части. Занесох ги, заедно с няколко снимки от картините на Балак на Паулус и го помолих да ми каже, кой от двамата според него е създал татуировката.

— А откъде взе снимките от картините на Балак — попита Шефът.

— Голяма част от „Der Bund“ — каза Мечката, — както вече споменах, те са писали доста неща за него, а в папката имаше много повече. Намерих и няколко цветни снимки, които вероятно са смятали да продадат на някое списание. Както знаете, „Der Bund“ не печатат цветни изображения. В последствие се разбра, че напразно съм се притеснявал. Паулус познава работата на Балак до най-малките подробности. Това, което откри, го шокира и може би така се стигна до неговото — тук Мечката спря за момент, тъй като не искаше да използва думата „признание“, заради неприятните нюанси на значение, — решение да ни каже всичко, което знае.

— Господи — въздъхна Шефът на Крипо, — кажи ми дали правилно съм те разбрал — нима Паулус потвърди, че татуировката, която терористите имат, е създадена и нарисувана от Балак?

Мечката се усмихна.

— Да, точно така — погледна Хенсен: — Има някои неща, които и компютрите, последно поколение, не могат да уловят.

Хенсен се усмихна:

— Разпознаване на модела. Изчакай още пет-десет години и ще съжаляваш за думите си.

— Пипнахме негодника — потри доволно ръце Шефът. — Хайни, ти си гений.

— Не съм свършил — Мечката извади едно малко картонче от една папка и го подаде на Шефа. — Това е визитката на Балак — каза той. — Вгледай се в знака. Същият знак има и на бележниците му и на каталога му.

Шефът погледна знака, после сравни увеличението му с това на татуировката. Бяха почти еднакви. Единствената разлика бе буквата в средата. На татуировката беше „А“, а на знака на Балак „Б“.

— Гадното, нагло копеле — каза Шефът, — направо ни натрива носа.

— Той е много умно, гадно копеле. Този знак се е появявал хиляди пъти на брошури, каталози, бележници и какво ли още не. Дори и на плакати. Толкова е разпространен, че нищо не може да се докаже. Всеки би могъл просто да го копира. Освен това, според Паулус, двете букви не са направени от един и същ човек. Балак не е правил буквата „А“.

Шефът на Крипо помръкна.

— Тоя тип нищо не пропуска.

— Той е като Икарус — каза Мечката, — обича да лети близо до слънцето. Но независимо от това колко е хитър, рано или късно ще направи фатална грешка. И благодарение на Паулус, смятам, че ще е скоро.