Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Games of the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

 

 

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Разстоянието от Дъблин до острова взеха за около седем часа, с една почивка в Галуей, за да накупят малко продукти и да хапнат. Валя обилно почти до вечерта, след което времето им предложи такава изненада — небето се проясни като по чудо, Фицдуейн забрави всичките си мрачни мисли и почна да се чуди как е имал сили да напусне това райско кътче. Беше прекрасно.

Настроението му се повиши, но тъкмо когато наближиха замъка, дъждът се върна с удвоени сили, сякаш за да им напомни, че никога не трябва да приемат нищо за даденост.

— Това е една отвратителна и коварна страна — измърмори си той докато разтоварваше колата. Изкушаваше се да остави всичко в багажника и да разтоварва на сутринта, но това, което се намираше в четирите продълговати и доста тежки кутии, които Килмара му бе дал, трябваше да се постави под ключ възможно най-бързо.

По пътя бе разказал почти всичко на Етен. Докато тя и Уна бъбреха, той предаде и на Мъроу случилото се в основни линии. Не бе споделил съмненията си около предполагаемата смърт на Палача. Не искаше да ги плаши.

Мъроу и Уна бяха проветрили замъка, запалили камините и сега бе приятно, топло и уютно. Фицдуейн се зарадва, че отново си е у дома.

Мъроу го изслуша мълчаливо и се замисли, Фицдуейн напълни отново чашите и каза:

— Съвсем скоро ще имаш честта да видиш някои от хората, за които ти говорих. През последната седмица в Берн май главата ми бе твърде замаяна от празненствата по изпращането на Палача. Хайни Рауфман все още се възстановява и го поканих да види как живеят цивилизованите хора, после Хенсен изяви желание и накрая и Андреас фон Графенлауб. Той има нужда от разтоварване. Добре се справя, но доста нещо преживя. Смъртта на баща му бе тежък удар.

— Горкото момче — каза Етен.

— Хайни Рауфман ли е този, когото наричаш Мечката? — попита Мъроу.

— Като го видиш, ще разбереш защо.

— Хубаво ще бъде в замъка да има хора — каза Етен. Откакто бяха пристигнали, тя го оглеждаше с очите на бъдеща стопанка, Фицдуейн осъзна, че в живота му ще настъпят много повече промени, отколкото бе предполагал. Вярно, стените на замъка бяха претрупани с препарирани животински глави, оръжия и картини, но какво друго можеше да очаква човек от един замък? Това, което може би минаваше през главата на Етен, не му се понрави особено.

Етен го погледна:

— Дантелени завеси на прозорците — каза тя — и тапети на цветя.

— Само през трупа ми.

— Май ще трябва да изляза — каза Мъроу, без да помръдне. Целта му бе да върне разговора на първоначалната тема.

Фицдуейн го познаваше достатъчно добре.

— Какво си намислил, старче?

Мъроу внимателно обмисли думите си.

— Онези хлапаци от училището, които се занимават с онова нещо, какво става с тях?

— Нямаше кой знае какъв задоволителен резултат — каза Фицдуейн, — но при удара, който училището понесе, е съвсем разбираемо. Директорът получи информацията събрана от рейнджърите и от полицията, за това, което става. Вероятно е бил шокиран, но след като е размислил, е предпочел да приеме това по-скоро като проява на силно развито въображение у възпитаниците си. Бил е загрижен да не допусне повече неприятностите, да навредят на реномето на училището. Казал е, че ще се справи с положението, както той си знае. На края на срока и ще бъде благодарен на полицията, ако не се намесва повече. В края на краищата, не е престъпление човек да се облича като Човека-вълк и да тича из гората, ако това му харесва. Така или иначе, не можаха да разберат кои са участвали в ритуала, заснет от рейнджърите.

— А тогава как ще обяснят случката с обезглавената ни коза и следите от жертвоприношението, които откри? — попита възмутено Мъроу. — И това ли е проява на силно развито въображение?

Фицдуейн пресуши чашата си.

— Не, разбира се, но съществува и въпросът с доказателствата, а никой не желае да се стига до разследване на училището. То привлича значителни средства за областта, а напоследък реномето му доста се пропука. Мисля, че полицията почувства, че няма смисъл да насилва нещата.

Мъроу премисли чутото. Етен бе заспала в креслото си пред камината. Мъроу стана.

— С една дума, всичко приключи.

Фицдуейн се загледа в гаснещите въглени. Тук разговорът му с Килмара и собствените му инстинкти като че бяха изгубили силата си. Освен това месец май вървеше към края си. Реши, че ще остави мисленето за утре. Утрото бе по-мъдро от вечерта.

— Иска ми се да вярвам, че е така — каза той.

* * *

Посланик Харисън Ноубъл си мислеше колко добре се чувства тук. Лежеше в леглото си и се поздравяваше, че бе успял да открие това удобно и приятно място. Беше на острова, намираше се в близост до училището на сина си, стопанката на къщата готвеше чудесно, а човекът на име Мъроу бе предложил услугите си за помощник в риболова.

Харисън Ноубъл заспа веднага щом изгаси лампата. Спа спокойно като човек, който най-сетне е намерил това, което е търсил.

* * *

Въпреки че бяха взели хапчетата си против морска болест, голяма част от пасажерите на кораб „Сабин“ прекараха пресичането на Бискайския залив на легло.

Корабът клатеше силно — нямаше го товарът от хиляда и четиристотин глави добитък и съответното количество фураж и вода за животните, който го правеше по-неподатлив на капризите на океана. Екипажът, над седемдесетте въоръжени мъже, амунициите, експлозивите, ракетите земя-въздух и надуваемите бойни лодки не можеха да осигурят необходимия баласт.

Климатичната инсталация се справяше чудесно с миризмите от неразположението на пасажерите. Когато наближиха южната част на Ирландия, всички се почувстваха отново във форма. Почистиха оръжията си и за пореден път повториха отделните фази на плана.

* * *

Американският културен аташе оглавяваше екипа за спешни случаи, който координираше действията на охраната на посолството при заплаха от нападение. На пръв поглед изглеждаше неуместно в ролята на оглавяващ борбата с тероризма да е точно дипломат, чиито служебни задължения бяха културния обмен, посрещането на гостуващи бейзболни отбори и незнайните творчески търсения на учени и писатели. Но истината бе, че културният аташе заемаше висш пост в ЦРУ и бе преживял доста неприятни моменти в Латинска Америка.

След последния инцидент, когато небронираната му кола — въпрос на орязан бюджет — бе надупчена от автомат в Сан Салвадор и шофьорът му бе убит, той поиска да го пратят на по-спокойно място. Изпратиха го в Ирландия да поиграе голф и да си поуспокои нервите. Тъкмо бе започнал да усъвършенства удара си и да спи спокойно и се получи предупреждението за нападение.

Сега чакаше, обливаше се в пот и пиеше твърде много, което не бе добре нито за черния му дроб, нито за кариерата му, и се надяваше, че допълнително поставеното оборудване за наблюдение и подслушване, по съвет на Килмара, ще даде някакви резултати.

Мразеше да чака така, чувстваше се като мишена в обсега на оръжията. А мишените имаха незавидна съдба. Шофьорът му в Сан Салвадор бе умрял, притискайки пръсти към шията си в опит да спре бликащата от дупката артериална кръв.

* * *

На сутринта времето все още бе мрачно, но не валеше и затова Фицдуейн и Етен решиха да оседлаят конете и да се разходят из острова.

Вече нямаше и следа от изтощението, което Фицдуейн чувстваше веднага след завръщането си от Швейцария, и сега се наслаждаваше на свежия въздух и препускането.

На връщане към замъка, както обсъждаха весело бъдещите си планове, той изведнъж усети някакво познато чувство, но в първия момент не можа да го определи. Отначало не му обърна внимание, но когато замъкът се появи в далечината, Фицдуейн потъна в мълчание и в желанието си да разбере причината за неспокойствието, което го гнетеше, започна да си припомня откъслечни реплики и мисли, които се бе опитал да изхвърли от ума си.

Бе твърде уморен през последните няколко дни и просто не бе имал сили да разсъждава логично и да се вслушва в интуицията си. Умишлено бе пренебрегвал съмненията и предчувствията си. Сега премисли отново всички разговори и се опита да намери връзката с това, което самият той бе открил или изпитал.

Като се оставят на страна хипотезите и резултатите от компютърното изследване, Фицдуейн бе един от малкото, които познаваха лично Палача. Може би „познаваха“ бе твърде силна дума. Впечатленията, които имаше от него, но несъмнено времето, което бяха прекарали заедно, му бяха помогнали да прозре донякъде сложният му характер.

Палачът никога не правеше нищо без причина. Той непрекъснато играеше някаква игра, но ако човек се вгледаше в действията му, щеше да усети една внимателно балансирана склонност към самоунищожение. Планираше всичките си операции гениално и притежаваше полезната способност да предвижда ходовете на противника. Доставяше му удоволствие да дразни враговете си като оставяше достатъчно следи, за да ги разпали и в същото време вземаше всички необходими мерки, така че да сглобят картината, когато вече е твърде късно. Владееше изкуството на измамата и преструвката до съвършенство — черта, която притежаваше и Килмара. Имаше значително състояние и мислеше с размах. Според Хенсен и Следотърсача, всичките му операции бяха само подготовка за големия финален удар.

Нима наистина бе възможно касапницата в ателието на Балак да е била само част от сложна игра, замислена от Палача? Ако бе така, защо? Какво мотивираше действията му, освен удоволствието да бие системата? Определено мотивите не бяха политически. Вярно, използваше политическите идеи на многобройните си групи, за да постигне резултата, който целеше, но несъмнено основният му стремеж бяха парите. Това едва ли бе самоцел, по-скоро вид остойностяване на всичките му усилия от една страна и предимствата, които богатството осигуряваше — свобода и власт.

Основна черта в поведението на Палача бе опълчване срещу обществото като цяло, съчетано със зловещото му чувство за хумор. Очевидно изпитваше удоволствие да причинява болка на обществото, сякаш за да си отмъсти за раните, които вероятно са му били нанесени в ранните му години.

Отмъщението бе част от мотивацията.

Но нали Палачът бе мъртъв. Бернската полиция не бе вчерашна — всички изходи на ателието на Балак и околността бяха блокирани. Бе открито и тяло. Аутопсията вероятно е била направена с типичната швейцарска педантичност. Едва ли е била допусната грешка при идентифицирането по зъбите. Но дали данните в зъболекарския архив бяха на Палача? Превъплъщаването му бе специалност, а и вероятно не е било трудно да си осигури подходящо тяло. Възможно ли бе да е предвидил вероятността да е разкрит и отново да бе обърнал нещата в своя полза, натривайки носа на властите?

Лошото бе, че на всички им се искаше да вярват, че Палачът е мъртъв. Беше им писнало да се страхуват от него. Бе твърде непредвидим и опасен. Не искаха да живеят с мисълта, че всеки момент можеше да се появи отново, за да си отмъсти. Жените и децата им щяха да са в опасност. Не желаеха да живеят в страх. Но какви неща му минаваха през главата? Разбира се, че Палачът бе мъртъв. Огромни средства бяха хвърлени за залавянето му. Никой не може сам да спечели битката срещу обединената мощ на силите на реда и законността.

Как ли пък не!

В ума му изникна образът на Балак, толкова ярък и жив, сякаш бе пред него — очите му светеха и той се усмихваше.

Точно в този момент Фицдуейн разбра със сигурност, че далеч не всичко бе свършило и че Палачът бе жив. Прониза го страх и Пука, усетила неспокойствието на господаря си, изцвили и се вдигна на задни крака. Лицето му пребледня и Етен го гледаше недоумяващо. Май му бе прилошало, добре че почти бяха стигнали замъка.

Като влязоха във вътрешния двор, видяха Кристиян дьо Гевен, търговски банкер от Париж, който споделяше интереса на Фицдуейн към средновековните оръжия и по-специално към големия лък, тъкмо да излиза от едно такси, натоварен с въдици и друг багаж.

Като ги забеляза, той ги поздрави весело, но изражението му бързо се смени, щом забеляза лицето на Фицдуейн.

— Но ти ме покани — каза той разтревожено — и аз ти писах, че идвам. Случило ли се е нещо?

Фицдуейн се усмихна. Съвсем бе забравил, че дьо Гевен ще идва.

— Не се притеснявай — каза той, — проблемът не си ти.

Погледна палтото и шапката от туид на дьо Гевен, които бяха покрити с ръчно направени мухи за стръв. Ярко боядисаните им крилца създаваха впечатлението, че французинът е накацан от миниатюрни тропически птички.

 

* * *

 

Земята и сградите на едно посолство се считат за територия на страната, която го представлява. Това по отношение на охраната и безопасността означаваше, че рейнджърите на Килмара трябваше да осъществяват охрана извън границите на американското посолство. Вътрешната охрана оставаше грижа на американските пехотинци и службата по Сигурността към Държавния Департамент на САЩ.

Изкуственото разделяне в разполагането на силите им не се нравеше нито на Килмара, нито на културния аташе — но и двамата нямаха никакво намерение да нарушават протоколите на виенския договор, който даваше такива разпоредби.

Първият пробив дойде, когато един от полицейските агенти, зачислен към Килмара по негова молба, ги уведоми, че един от апартаментите в сградата, гледаща към посолството, за кратко е бил даден под наем на четирима японци, чийто престой в Ирландия щял да бъде съвсем кратък, тъй като търсели подходящо място за техен завод по електроника. Желаели да се нанесат веднага. Дори значителната предплата, която агентът поискал, не ги отказала.

Във всички празни апартаменти, както и в някои от обитаваните, предварително бяха поставени микрофони в очакване да се случи нещо подобно. В посолството имаше и наблюдателен център, но действителното наблюдение се извършваше от щабквартирата на рейнджърите на „Шрусбъри роуд“.

Подслушвателната уредба бе последен модел и звукът бе кристален. За жалост, въпреки че сред рейнджърите имаше и лингвисти, говорещи на общо осемнайсет езика включително арабски и иврит, никой не говореше японски.

Тогава Гюнтер се сети, че бе видял един от морските пехотинци да си говори с някакъв американец от японски произход. Това не означаваше, че той говори японски, след като живееше в Щатите, но си струваше да опитат.

Провървя им.

Докато слушаше превода, Килмара започна да се чуди дали пък не бе прибързал със заключението, че цялата работа е посолството е уловка. От това, което чуваше, му се стори, че в крайна сметка можеше наистина да се случи нещо. После изведнъж изскочи връзката с някаква конференция на туристически агенти, която щеше да се състои на следващия ден в близкия „Джурис Хотел“. Всички идваха от Близкия изток и броят им възлизаше на седемдесет и двама души.

Подкрепленията бяха поставени в готовност. Оттеглянето на рейнджърите бе отложено. Сега оставаше въпросът кога да се намесят. Май излишно бе наплашил Фицдуейн. Е, по-добре уплашен, отколкото мъртъв.

Килмара реши, че се поддава на събитията и не обмисля достатъчно съществуващите факти. Наклони стола си назад и се отдаде на сериозен анализ на положението. Извика файла с разписанията и започна да експериментира различни варианти.

* * *

Следобед времето изостави всички опити за неутралитет и се зае да премести част от Атлантика на мястото на западното крайбрежие на Ирландия.

Етен и Уна започнаха да правят разпределението на гостите за спане, а Фицдуейн се затвори в кабинета си в опит да поразчисти двумесечната поща, която се бе натрупала на бюрото му.

Имаше няколко писма от Берн, които не представляваха интерес, с изключение на една туристическа брошура за текущите и предстоящи събития в града. Разлисти я разсеяно и за свое учудване усети, че Берн му липсва. Тъкмо бе на път да я метне в кошчето, когато една подробност привлече вниманието му. При нормални обстоятелства, това едва ли щеше да го впечатли повече от дисертация върху особеностите на козината на яковете, но предчувствието, което го гризеше и разсъжденията му по повод Палача, го накараха да прикове поглед.

Казваше се, че сряда, двадесети май, е Денят на здравеца. Тогава всички добри граждани на Берн украсяваха къщите си със здравец. Значи градът щеше да потъне в кървавочервено.

Бе твърде съмнително съвпадение, а и бе напълно в стила на зловещото чувство за хумор на Палача.

Той разопакова радиостанцията, която Килмара му бе дал и му се обади. Връзката бе добра, но полковникът го нямаше. Фицдуейн реши, че ако предаде съобщение за здравец чрез посредник, Килмара като нищо щеше да си помисли, че окончателно се е смахнал.

— Кажете му да ми се обади при първа възможност — каза той, — край.

— Разбрано — каза дежурният в щабквартирата на рейнджърите.

Фицдуейн се присъедини към жените да им помогне за оправянето на леглата. Мечката се бе обадил от летището. Пристигаше и бе взел със себе си и медицинската си сестра, надявайки се, че Фицдуейн не би имал нищо против. Андреас фон Графенлауб, да не остане назад и той водеше приятелката си. Щяха да пренощуват в Дъблин и да изчакат Хенсен. Възнамеряваха да потеглят рано на другата сутрин и да пристигнат в замъка тъкмо за обяд.

Фицдуейн се питаше дали бе обяснил, че замъкът му, макар и замък, не бе голям. Следващият неочакван гост ще трябва да спи в конюшнята.

* * *

Вечерята вървеше чудесно, но колкото и да се опитваше, Фицдуейн не успя да се отпусне и да се наслаждава до край.

Вярно, когато трябваше, се усмихваше и смееше, дори вдигна тост за добре дошли на гостите, но Етен усещаше, че нещо го яде. Отговорът му, че вероятно все още преживява последиците от случилото се в Берн, не я задоволи, но тъй като от дясната й страна седеше Хари Ноубъл, който през цялото време се опитваше да я забавлява, а дьо Гевен седнал насреща и използваше всеки удобен момент, за да пофлиртува с нея, тя остави Фицдуейн насаме с мислите му.

Когато вечерята достигна фазата на коняка и кафето, като междувременно риболовните случки ставаха все по-невероятни, Фицдуейн се извини, отиде в кабинета си и отново се опита де се свърже с Килмара. Този път имаше късмет, но разговорът, който последва никак не го успокои.

Етен го завари да седи вперил поглед в огъня на камината. Тя седна пред него на пода и нежно го подкани:

— Кажи ми, какво има.

Той й разказа всичко от начало до край. Когато свърши, на лицето й бе изписана тревога.

* * *

Фицдуейн спа спокойно и се събуди призори отпочинал.

Оседла Пука и обиколи острова, опитвайки се да прозре намеренията на Палача. Посрещна го идилична картина на спокойствие и хармония и дори за момент се усъмни във все по-нарастващото си чувство на приближаваща опасност.

Утринната мъгла се стопи на слънчевите лъчи и безоблачното небе обещаваше хубаво време. Силният западен вятър се бе превърнал в лек и галещ бриз. Въздухът бе кристалночист от падналия предния ден проливен дъжд. Жужаха насекоми, пееха птички. Завладян от гледката и спокойствието, което цареше, на Фицдуейн му бе трудно да реши, какво може да е намислил Палачът. Започна да се чуди дали пък въображението му не му играеше лоша шега.

Явно мишената бе училището „Дрейкър“, а като се имаше предвид начинът му на действие, най-вероятната цел бе отвличане. Един Господ знаеше колко богати бяха родителите на учениците в „Дрейкър“, но очевидно Палачът имаше представа, щом смяташе, че си заслужава усилията.

Все пак училището разполагаше с някаква охрана. Килмара бе уредил шест цивилни, но добре въоръжени ченгета да бъдат настанени там. Живееха в главната сграда и следователно би трябвало да успеят да се справят с всякаква заплаха или поне да задържат положението, докато не пристигне помощ. Ахилесовата пета на този план бе времето, за което подкрепленията щяха да пристигнат на острова. Мястото бе уединено и щяха да минат поне няколко часа преди да дойде помощ. Местната полиция сигурно щеше да пристигне по-рано, но пък там стоеше въпросът за това, доколко можеха да се противопоставят на въоръжението на терористите.

Без да се замисли, Фицдуейн бе подметнал на Килмара, че щом родителите са толкова богати, биха могли да отпуснат малко средства за осигуряване на допълнителна охрана на училището. Полковникът си направи труда да му обясни как стоят нещата: ако родителите усетеха и най-лекият намек, че децата им може да са в опасност, всички ученици щяха моментално да бъдат прибрани в къщи, при мама и татко в Саудитска Арабия, Дубай или Токио, по-бързо, отколкото подкупът изчезва в джоба на политика. А ако те си заминеха, нямаше да има училище и тогава доходите на местната община щяха драстично да паднат. Без доказателства в подкрепа, тези неясни хипотези за приближаваща опасност не струваха и пукната пара.

Водите на океана, обикновено сиви и заплашителни, сега бяха гладки като стъкло и сини като Средиземно море — „още една измама, — помисли си Фицдуейн“, защото дори и по това време на годината водата на Атлантика бе едва няколко градуса над нулата.

— Цялото това спокойствие и мир е само илюзия — каза той на Пука, — но кога и как това ще стане ясно е друг въпрос — конят не посмя да отговори и продължи да пасе.

От комина на Мъроу се издигаше дим, Фицдуейн откъсна Пука от закуската й и я подкара към къщата. Като се приближи, видя Мъроу да го чака облегнат на вратата, а отвътре се носеше аромата на бекон с яйца. Внезапно усети вълчи глад.

— Станал си рано-рано, какво има? — попита Мъроу. — Да не би Етен да те е изхвърлила?

Зад рамото на Мъроу се появи Уна.

— Добро утро, Хюго, не му обръщай внимание, той няма чувство за такт, влизай да закусиш.

Фицдуейн слезе от коня и каза:

— Убеди ме, ей сега идвам. Искам само да обясня на Мъроу някои неща насаме.

Уна се усмихна и изчезна по посока на кухнята.

— Късмет! — извика тя през рамо.

Мъроу пристъпи напред и излезе на слънце.

— Сигурно сънувам — каза той, — нито едно облаче в небето, направо не е за вярване.

— Мъроу, вчера, докато ми съобщаваше местните клюки, спомена, че на острова е кацнал самолет. Тогава не обърнах особено внимание на това, но сега искам да знам дали съм те разбрал правилно. Тук на острова ли е кацнал самолетът или от другата страна на моста?

Мъроу пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:

— Ами, отвъд моста, направо тука си го приземи момчето, на пътя близо до училището.

— Не знаех, че там има място за приземяване на самолет — каза Фицдуейн, — а и пътят е толкова разнебитен.

— Разнебитен-неразнебитен — каза Мъроу, — момчето си го приземи и то не един път. Отидох да погледна и даже говорих с пилота. Чужденец, но приятен. Возеше двама пътници, каза, че били роднини на някого от учениците в „Дрейкър“.

— Помниш ли името на ученика? — попита Фицдуейн.

Мъроу поклати отрицателно глава.

— Какъв беше самолетът?

— Беше малък, с два двигателя, приличаше на кутия, обикновено с такива летят до Аранските острови.

— Ясно, бил е „Айландър“ — каза Фицдуейн, — кръстоска между летящ камион за доставки и джип. Ако пилотът е добър, наистина може да се приземи тук. На този тип самолети им трябва не повече от четиристотинметрова писта, а понякога и по-малко.

— Защо питаш?

— Ще ти кажа, след като хапнем — отговори Фицдуейн. — Не искам да ти развалям апетита — и последва Мъроу в къщата.

На масата седеше Хари Ноубъл с чаша чай в ръце.

— Добро утро, господин посланик — каза Фицдуейн.

Хари Ноубъл зяпна от изненада:

— Откъде, за Бога, знаете това? — попита смаян той.

Фицдуейн седна на масата и загледа как Уна му налива чай.

— Е, имам приятели на високи постове.

Посланик Ноубъл кимна мрачно. Свърши се с пребиваването му инкогнито. Сигурно скоро щяха да го нападнат отговорни служители по протокола от американското посолство. Отиде и ходенето му за риба.

— Искам да си поговорим — каза Фицдуейн — и отсега се извинявам, че темата на разговора ни никак няма да е приятна.

Уна сервира храната:

— Първо хапнете — каза тя, — неприятностите ще почакат.

Закусиха и после Фицдуейн разказа всичко на посланика.

— Много предположения и малко факти — каза той, — а и доколкото знам, полицията и другите служби по опазване на реда са уведомени за подозренията ви. Но като че ли вероятността да се случи нещо е почти изключена. Пренапрегнат сте от преживяното в Швейцария.

Фицдуейн кимна.

— Очаквах подобна реакция, аз залагам преди всичко на инстинкта си, а той никога не ме е подвеждал.

Мъроу отвори шкафа и извади една пушка с мощен телескоп. Със същия тип оръжие бе стрелял в Конго. Разглоби пушката и отново я сглоби, без да гледа.

— Господин Ноубъл — каза той, — понякога не знаем защо се случват някои неща, но въпреки това те се случват, нали? — той посочи Фицдуейн. — Познавам този човек от дълго време и съм се бил редом с него и искрено се радвам, че не съм се бил срещу него. Научих се да се вслушвам в думите му. В противен случай отдавна нямаше да съм между живите.

Посланикът се вгледа в Мъроу. После се усмихна и каза:

— Само глупак би пренебрегнал съвета на опитен помощник.

Мъроу се засмя.

Посланикът се обърна към Фицдуейн и попита:

— Имате ли някаква идея?

— Намира се — отговори Фицдуейн.

* * *

Ако трябваше да бъде честен, Мечката трябваше да си признае, че първите му впечатления от Ирландия, меко казано, не бяха добри. Мрачното време само засили първоначалното му мнение по въпроса. Дори и да оставеше настрана потискащото впечатление от режещия вятър и оловносивото небе, даже и най-благосклонният гост на Дъблин (единственото, което видя от Ирландия през първата вечер) щеше да се съгласи, че страната — той се опита да намери точната дума — е отвратителна.

От друга страна градът кипеше от живот, нещо, което не можеше да се каже за Берн. Улиците гъмжаха от млади хора, изпълнени с енергия и весела небрежност, сградите носеха отпечатъка на традициите и бурната история на страната, а на някои от тях все още личаха следите от въстанието срещу британците от 1916.

Вечеряха навън. Сервитьорите бяха приятелски настроени, но това не им пречеше да се появяват, когато си искат. Ядоха морски специалитети и слушаха музика, която събуждаше неподозирани чувства. Пиха твърде много черна бира и ирландско кафе.

Легнаха си по малките часове и на следващата сутрин закусиха едва в осем. Мечката се събуди объркан и много разтревожен от това, какво щеше да стане с него след няколко седмици прекарани в Ирландия. Останалите казаха, че отдавна не са си прекарвали толкова весело. Това съвсем не беше по швейцарски.

Когато пристигнаха на острова, спряха до моста, за да погледат как под тях Атлантика се нахвърля срещу скалите. Малко по-нататък замъкът на Фицдуейн се очерта на фона на синьото небе и хвърлящият отблясъци океан.

— Невероятно! — каза Мечката, като излязоха от колата, за да поздравят чакащия ги Фицдуейн.

Той се усмихна:

— Чакай, още не си видял всичко.

* * *

— Струва ми се, че не е необходимо да правим каквото и да било, дори и наистина да се появи Палачът — каза Хенсен. — Първо, мишената не сме ние и второ, имаме си замък, където да се скрием. Трябва просто да спуснем желязната врата и да пием домашно уиски, докато чакаме добрите да дойдат.

Мечката се възмути:

— Съвсем по немски — най-добре да си седим на топло и да оставим шепата хлапета на звяр като Палача. Не го мислиш сериозно, нали?

— Точно ти ли ще ми говориш, кой седи на топло и кой не? — заяде го Хенсен. — А какво правите вие, швейцарците, вече повече от пет века? Чакате бурята да отмине като ядете „Тоблерони“, а след това събирате труповете.

— Успокойте се — намеси се Фицдуейн. — Може и наистина нищо да не се случи.

Всички се умълчаха. Седяха около голямата стара дъбова маса в банкетната зала. Тя бе потъмняла от годините, но все още можеше да побере поне три пъти повече хора от седящите на нея дванайсет. Всички погледи се насочиха към Фицдуейн.

— Това е само предчувствие — добави той.

Посланикът заговори пръв. Той бе взел сина си Дик от училището и го бе довел за обяд, но вече нямаше никакво намерение да го връща там, докато всичко не се изясни. Вътрешно се питаше дали и той, посланикът, не бе включен в списъка на злодея. Препарираната глава на началника на Отдела за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ сигурно би изглеждала добре сред трофеите на Палача. Прокашля се и каза:

— Говоря ви като външен човек и смятам, че доказателствата не са напълно убедителни — чу се недоволната реакция на някои от присъстващите.

Посланикът вдигна ръка:

— Но — продължи той, — повечето от хората тук ви познават и явно вярват на инстинкта ви, така че това, което искам да ви кажа, е, нека да действаме като един и да направим, каквото можем. По-добре сега да вземем всички предохранителни мерки, отколкото после да съжаляваме.

Той огледа присъстващите. Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Тогава нека да решим кой какво да прави.

— Лесна работа — каза Мечката, — в тази ситуация демокрацията няма място. Замъкът е на Фицдуейн, островът е на Фицдуейн, а и той най-добре познава Палача. Нека той каже кое е най-доброто.

— Съвсем логично — обади се Хенсен.

— Май спечелихте изборите — каза посланикът и другите го подкрепиха.

Фицдуейн стана и се приближи към един от продълговатите прозорци на външната стена на банкетната зала. Беше отворен и през тесния процеп влизаше океанският бриз.

В далечината видя кораб. Беше май товарен кораб или за превоз на добитък — нещо от този род. Наближаваше носа на острова, там, където бе разположено училището „Дрейкър“. Времето бе прекрасно. Искаше му се сега да е навън с Пука под топлите лъчи на слънцето и нежната милувка на бриза, а не тук в тази зала, подготвяйки се за това, което предстоеше. Върна се на масата, Етен му се усмихна и той й се усмихна в отговор.

— Преди да навлезем в подробностите, искам да изясня нещо — обърна се той към групата. — Единственото, което мога да ви кажа, е какво предчувствам, а предчувствието ми казва, че приближава нещо много лошо — той погледна всеки един от тях в очите. — Някои от нас може да бъдат убити. Искам сега всеки от вас да реши дали ще остане или не.

Никой не помръдна, Фицдуейн изчака още малко.

— Добре, тогава. Ето какво ще направим — каза той и си погледна часовника.

Беше три и седемнайсет следобед или петнайсет и седемнайсет военно време.