Виктор О’Райли
Игрите на Палача (29)

Глава десета

в замъка на Фицдуейн — 22:28 часа

Чувалите, покриващи наблюдателниците, се разтърсиха от тежкия картечен огън. Фицдуейн бе настоял пясъкът, с който ги пълнеха да е мокър. Изморените ученици бяха изстенали, защото той тежеше много повече, но предимствата му се чувстваха осезателно. Чувалите спираха дори и картечните заряди и макар да се накъсваха, съдържанието им горе-долу се запазваше.

Ноубъл тъкмо си мислеше, че благодарение на дебелите стени на замъка, гърмежът от ръчните оръжия бе поносим и точно в този момент един двоен взрив разтърси земята и временно го лиши от способността да чува. Той премести един чувал и надникна през една наблюдателница, която гледаше към портала. Две гранати бяха пробили две огромни дупки в дървените врати. Докато гледаше, паднаха още две. Той се простря на пода. Само на няколко метра от мястото, където беше, земята се разкъса от взрива. През наблюдателницата влетяха горещ въздух и нажежени до червено парчета от граната. Когато малко поутихна, той отново надникна към портала. Втората двойка гранати бяха доразрушили дървените врати. Първоначалният му шок като видя, че защитата им беше толкова лесно разкъсана, се смени с облекчение като забеляза, че желязната решетка стоеше почти непокътната.

От тъмнината изскочи някакъв силует и се просна на земята. На няколко крачки от Ноубъл, Андреас следеше външния периметър през уреда за нощно виждане на автоматичната си пушка. Мъжът държеше нещо като чанта. Беше легнал в една вдлъбнатина и мислеше, че тъмнината го прикрива. Беше на около сто метра от тях.

Андреас се изкуши да стреля, но Фицдуейн бе дал строги нареждания нощното виждане да се използва само за наблюдение, докато не подаде знак. Искаше да накара нападателите да се почувстват уверени, че тъмнината ги скрива и да се приближат още повече — да влязат в смъртоносния обсег на стрелбата.

— Сапьор на два и десет — на около сто и двадесет метра — каза той към Ноубъл. — Твой е.

Ноубъл го погледна неуверено, защото бе чул, че му казват нещо, но не бе разбрал думите. Андреас осъзна, че вероятно още не е отшумяло заглушаването от експлозията. Повтори думите си, крещейки в ухото на Ноубъл, който кимна и приготви „Узи“-то си.

Сапьорът пропълзя още двайсетина метра, после скочи на крака и се втурна напред. Тежката картечница засили огъня по портала.

Когато сапьорът бе на около петдесет метра от тях, Ноубъл стреля и не улучи. Сапьорът се хвърли на земята. Беше в опасна близост. След малко пак се показа и Андреас тъкмо се двоумеше дали да не стреля, когато картечен огън по наблюдателницата го накара да залегне. Чу дълъг откос от „Узи“-то на Ноубъл. Секунда след това порталът избухна в пламъци, тъй като сапьорът успя да хвърли товара си и силата на взрива го изхвърли от позицията му.

— Улучих го — каза Ноубъл.

Андреас изръмжа. Ушите му звъняха. Стори му се, че Ноубъл каза нещо, но единствената мисъл, която го занимаваше сега, бе как да не стане неволна мишена. Картечницата методично обсипваше портала с огън. Ако продължаваше така, скоро щеше да се разтопи.

В този момент стрелбата секна, сякаш картечарят бе прочел мислите му и Андреас веднага се възползва от затишието, за да хвърли един поглед. Тъмни сенки се придвижваха напред към замъка.

Фицдуейн се оказа прав. Врагът ставаше самоуверен. Докато беше светло, а дори и в началото на схватката, всички се бяха изпокрили. Сега мислейки, че са под прикритието на нощта, те вървяха напред, за да атакуват.

Смъртта на сапьора явно не ги стресна, значи готвеше се нещо друго. Огледа ги още веднъж. Не се виждаха сгъваеми стълби или други принадлежности за опит за достъп до замъка. Вдигна мерника малко по-нататък и започна да оглежда пътя, който водеше към замъка. Отначало не видя нищо, само му се стори, че нещо се движи бавно и после, когато усилвателят на образа се адаптира към разстоянието, внезапно видя нещо голямо и черно, с нещо стърчащо отпред. Изчака го да се приближи малко и после подаде пушката на Ноубъл.

Посланикът погледна натам, накъдето сочеше Андреас и веднага след това залегна, защото от пълзящото чудовище започна стрелба.

— Май ни готвят изненада — каза посланикът.

— Не обичам изненадите — отвърна Андреас.

Ноубъл се свърза с Фицдуейн по УКВ-то. Остави радиото и стреля няколко пъти в тъмнината към наближаващите терористи. Андреас видя как всички залегнаха, но когато установиха, че никой не е ударен, скочиха отново.

Зад тях откъм главната кула се чу страховит трясък. Двамата се спогледаха и погледнаха към УКВ-то. Не се чуваше нищо. Ноубъл го вдигна и тъкмо щеше да натисне бутона за повикване, когато се чу гласът на Фицдуейн:

— Спокойно — каза той, — това е част от замисъла на Мечката и засега всичко върви добре. Действайте с портала.

Андреас погледна към Ноубъл:

— Наистина ли иска да каже това, което смятам, че иска да каже?

— Такъв е планът — отговори Ноубъл. — Иска да вдигнем металната решетка — включи шалтера, чудейки се дали все още имат ток. Старият мотор изръмжа и металната решетка започна бавно да се вдига нагоре.

— Това е лудост — каза Андреас, — те ще влязат.

— Точно това е идеята — каза Ноубъл.

Андреас се втрещи. Чу, че Ноубъл слага нов пълнител и зарежда „Узи“-то си.

Ноубъл посочи гранатомета:

— Сложи първо заряди „Флешет“, после бронебоен експлозив.

* * *

Бойната площадка на главната кула бе най-добрата позиция за наблюдение. И тъй като това беше очевидно, вниманието на врага щеше да се насочи именно към нея.

Фицдуейн се тревожеше не толкова от силата на противниковия огън, колкото от естеството му. Най-горната част на главната кула беше открита площадка с висок назъбен парапет, който само би увеличил силата на евентуален взрив попаднал там. Стигаха му само няколко гранати или една мина.

Решението, което Фицдуейн бе предложил, бе накарало един от учениците да отбележи, че семейното мото на рода Фицдуейн навярно е: „Копай и живей“, а гербът им би трябвало да представлява кръстосани лопата и търнокоп на фона на чувал с мокър пясък. Бойната площадка приличаше повече на окоп от Първата световна война, с тази разлика, че не беше в земята, а високо над нея. Покривът бе така направен, че да удържи на мини или поне на първите няколко, като през това време, ако имаха ум в главите си, обитателите на окопа трябваше да слязат на долния етаж. В последствие се оказа, че именно конструкцията на покрива на окопа се оказа решаваща за по-нататъшния развой на нещата.

Пилотите на моторните парашути бяха двама братя иранци, Хюсейн и Мохсен, последователи на видоизменената версия на учението на Хасан Сабах, който бе основал Сектата на Убийците през единайсети век. Първоначалната вяра на двамата братя в чистотата на убийството се бе поразклатила от откритието, че играта може да се играе в две посоки. След като една израелска групировка бе свела бандата им от двайсет само на двама души — самите те — към учението на Хасан Сабах братята бяха добавили и финансовия мотив. Въпреки това, Кадар смяташе, че бяха достатъчно фанатизирани, за да може да ги използва за целите си.

Според плана, Хюсейн с първия мотопарашут трябваше да мине над главната кула на замъка и да хвърли експлозивен заряд на бойната площадка, а в същото време Мохсен с втория мотопарашут — да пусне специален експлозивен заряд на покрива на жилищното крило. След което двамата трябваше да се спуснат през дупката, която взривът щеше да отвори на покрива и така да осигурят достъп до най-горния етаж на крилото, и да ликвидират всички обитатели, които оцелеят след взрива. После трябваше да изключат моторите, да се приземят на бойната площадка и да се задържат, докато подкрепленията стигнат до там.

Според изчисленията на Кадар атаката с мотопарашутите щеше да отнеме не повече от минута и половина. Бяха направили тренировка на кулата в „Дрейкър“.

В действителност обаче, атаката не се разви точно според плана, ако не се смята фактът, че тя ускори пътуването на двамата братя към заветната цел на всички последователи на Хасан Сабах, убити при изпълнение на дълга си, а именно вечният рай. Но за малко мотопарашутите предизвикаха пълна изненада. Бръмченето на двигателите им бе заглушено от канонадата на терористите и това позволи на Хюсейн да се приближи незабелязано и да хвърли заряда си, направен от пластичен експлозив, шрапнели и трисекунден механизъм, точно над целта. За нещастие луната се бе скрила зад облаците и той не успя да види окопа, изграден върху бойната площадка.

Бомбата се изтърколи от окопа и се плъзна по покрива на жилищното крило. Шрапнел от последвалия взрив улучи втория мотопарашут, който, поради своенравието на ирландския вятър, летеше по-ниско от очакваното.

Мохсен нямаше дори време да прати по дяволите непостоянния ирландски климат, да помисли, че все пак нямаше да е зле, да бяха направили тренировката с истински експлозиви, нито дори да изругае брат си на седем различни езика. Смъртта му настъпи моментално, а мотопарашутът го отнесе отвъд стените на замъка и го превърна в огнена топка, разбивайки се в скалите. Вътре в окопа, под три реда чували с пясък Мъроу и Мечката си бяха съвсем цели и непокътнати от взрива, но и двамата ги прониза една и съща неприятна мисъл — че все пак враговете им разполагаха с това, от което се страхуваха — минохвъргачка. Убедени, че сега ще последват още удари, те скочиха и се втурнаха надолу по стълбите и моментално заеха нови позиции в спалнята на Фицдуейн на долния етаж.

Защитниците на бойниците дори нямаха време да осмислят случилото се. Първо, нещо черно и огромно прелетя над тях, пръскайки кръв наоколо си като вампир, който чества унищожаването на чесъна, а после от небето прозвучаха изстрели, показвайки, че първият вампир не е тръгнал сам на разходка.

Етен реагира веднага. Бързата стрелба от полуавтоматичния й „Маузер“ накара Хюсейн да се замисли за рая и да се завърти силно, отхвърляйки всички мисли за пускане на втората бомба. Той овладя мотопарашута и се подготви за още един опит. Етен виждаше само един черен силует, който много трудно се различаваше на фона на тъмното небе.

— Това пък какво е? — каза Хенсен, който изтри от лицето си нещо мокро, надявайки се, че не е това, което му се струва, че е, или ако е, то не е неговата. Не чувстваше никаква болка, но сърцето му сякаш искаше да изскочи от гърдите.

— Не знам — каза Етен, — нещо летящо. Май е нещо като балон, но доста бърз.

Появи се Фицдуейн и се приближи км тях на прибежки с такава лекота, сякаш го бе правил неведнъж, което си беше самата истина. Законите на битката те учеха много бързо как да се прикриваш. Фицдуейн бе специалист в това отношение.

Етен посочи обекта. Фицдуейн вдигна пушката с прибора за нощно виждане и започна да оглежда небето. Отначало не видя нищо, но след това различи лека метална рамка, където седеше един човек с разперени крака. На главата си имаше арабско наметало. Малко по-нататък видя и самия парашут. Металната рамка се завъртя и се насочи право към него и той видя пламъчета. Неохотно превключи на автоматична стрелба, против собствените си препоръки и откри огън.

Мотопарашутът се движеше доста бързо и мина ниско над замъка преди Фицдуейн да успее да стреля втори път. От металната рамка се отдели малък черен предмет, падна на бойниците от другата страна. Чу се взрив, избухнаха пламъци и в небето се вдигна черен дим, а към вътрешния двор се изля огнена течност.

Мотопарашутът се обърна и се подготви за следващата си атака, но точно тогава попадна на мушката на Фицдуейн, който стреля. Тялото на човека на металната рамка се изви и главата му клюмна. Рамката се наклони, но продължи да се носи и се стопи в тъмнината.

— Господи, Боже мой! — въздъхна облекчено Хенсен. — На тия май много им се играе — той се обърна към Етен, която бе изчезнала зад чувалите. — Браво, Етен, ако не беше ти и твоят „Маузер“, щяхме да сме добре опечени.

Откъм чувалите се чу стон. Те бяха подредени на зигзаг, за да намаляват до минимум ефекта от ръчни гранати или бомби. Хенсен надникна зад ъгъла.

Етен лежеше по гръб, а ръцете й стискаха десния й крак. Между пръстите й течеше кръв.

 

 

извън стените на замъка на Фицдуейн — 22:42 часа

Абу Рафа, командирът на бойната част Малабар, която трябваше да осъществи атаката срещу портала, едва сдържаше разочарованието си. По негово мнение Кадар, който планираше до съвършенство терористичните акции и отвличания, правеше грешка след грешка.

Според него, трябваше да осъществят атаката срещу замъка, веднага щом слязоха на острова, докато още инициативата беше в техни ръце и дневната светлина щеше да им позволи да използват максимално огневата си мощ, независимо от това, че щяха да дадат жертви, които едва ли щяха да са много при една внезапна и масирана атака.

Докарването на тежките картечници, изчакването на нощта, използването на глезотии като мотопарашутите и най-вече танкотрактора не беше нищо друго, освен демонстрация на сила. Според един от най-големите му врагове, генерал Моше Даян от Израел, дано да изгние в ада, важното беше не как осъществяваш атаката, а с какъв боен дух и с каква сила я правиш. По-важно беше след като веднъж си започнал да продължаваш със същата сила, докато победиш. Генерал Даян май беше прав.

Развоят на събитията само задълбочи тези му настроения — танкотракторът, който трябваше да атакува едновременно с мотопарашутите, бе спрял на около петстотин метра пред портала на замъка. Повредата не беше сериозна и само след петнайсет минути, атаката можеше да продължи, но междувременно мотопарашутистите вече бяха излетели, така че от едновременната атака не стана нищо.

Добрата новина бе, че защитниците на замъка явно не разполагаха с достатъчно оръжие, защото стрелбата им беше неравномерна и неточна, ако се изключи улучването на сапьора. Това бе единствената им жертва. Командосите от Малабар вече нямаха търпение да тръгнат в атака, защото смятаха, че противниците им са по-слаби и защото зъзнеха от студ в хладната ирландска вечер.

Отначало Абу Рафа си помисли, че е някаква игра на светлината, но после стана ясно, че това, което виждат очите му, е самата действителност — металната решетка, заради която бяха направили танка, се вдигаше. Защитниците се предават? Абсурд. Номер? Не биха посмели, като се има предвид недостатъчното им оръжие. Не, или наистина се предаваха, или пороят от куршуми бе засегнал по някакъв начин механизма на решетката. Може би пък Жертвоприносителите все пак бяха оцелели и това бе тяхно дело.

Каквато и да беше причината, това бе още едно доказателство, че Аллах е на тяхна страна. Абу Раба погледна УКВ-то, за секунда се поколеба дали да иска разрешение от Кадар за атаката и после се отказа.

— Малабар първи отряд — извика той, — след мен! — и побягна напред, стреляйки, следван от внезапно въодушевилите се мъже от първи отряд. Те влетяха през главния вход на замъка и се разделиха на две, за да заемат позиции отляво и отдясно и точно тогава Абу Раба се усъмни, че Аллах го подкрепя.

Внезапно вътрешният двор бе залят от светлина. Точно срещу него на бойниците имаше барикади от чували с пясък. Един откос го улучи в гърдите и разкъса гръдния му кош. Видя как трима от хората му се разпадат, когато един огромен огнен език, последван от оглушителен тътен изскочи откъм барикадата.

Последното нещо, което долови, преди изстрелът от второто замаскирано оръдие да разкъса тялото му, бе трясъкът от затварянето на металната решетка.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 22:50 часа

Преди металната решетка да се затвори бяха влезли единадесет терористи — повече отколкото очакваха. Вътрешният двор бе идеална площадка за екзекуция, още повече, че през първите няколко секунди изненадата бе пълна. Точно срещу терористите бяха разположени двете оръдия, подготвени за стрелба, Фицдуейн, Джудит и Хенсен стреляха от бойниците, а Ноубъл и Андреас отрязваха пътя назад.

При първия взрив от огън паднаха седем терористи, още двама бяха покосени от Андреас, докато драпаха по металната решетка и викаха за помощ.

Останалите двама живи терористи се бяха втурнали в същата посока, но единият бе успял да се добере до бойниците, само на двадесетина метра от мястото, където лежеше Етен, Хенсен бе спрял кръвта с турникет, другият се бе скрил в една от постройките във вътрешния двор, тази, върху която Мечката и дьо Гевен бяха изпробвали оръдията и се намираше точно под другаря си. Стреляше през прозорците и наблюдателниците и то много точно. Мечката и дьо Гевен не можеха да вдигнат глава. За да заредят трябваше да минат отпред на оръдието, а това означаваше да попаднат в обсега му.

Андреас проверяваше амунициите си. Имаше само още два бронебойни заряда, освен тези в гранатомета. Бяха останали предимно стандартните силни експлозиви и още няколко други.

Фицдуейн бе точно срещу хората на Малабар. Чувалите с пясък сега прикриваха терориста на бойниците и той имаше възможност да се придвижва и да покрива почти целия вътрешен двор. Това му позволяваше да удържи положението, докато другарите му се изкачват по стената. Фицдуейн започна да осъзнава, че планът му май се обръщаше срещу самите тях.

Взе УКВ-то и се свърза с посланика:

— Хари, какво смята да прави бронираният трактор?

— Спрял е на около петстотин метра — каза Ноубъл. — Двама човека нещо правят, май се е повредил. Сигурно заради допълнителната тежест. Вероятно няма да издържи дълго. Между другото, имаме само четири бронебойни заряда.

— Стреляхте ли по гостите?

— Не, искаш ли да опитаме?

— Не — каза Фицдуейн, — стойте там. Използвайте „SA-80“ само на ръчна стрелба и се опитайте да свалите двамата, които работят по танка. Трябва да спечелим малко време — Фицдуейн мина на друг канал. Обади се, Хенсен.

— Етен се нуждае от помощ — каза Хенсен, — аз съм добре.

— На двайсет метра от теб по посока на портала има терорист.

— Знам, ще го застрелям.

— Недей — каза Фицдуейн, — не мърдай от мястото си. По-добре използвай коктейла на „Молотов“. Пращам Джудит.

Откъм бойниците срещу Фицдуейн се чу взрив от граната, после откос от „АК-47“. След малко комбинацията се повтори.

— Май приятелчето идва към мен — каза Хенсен, — по пътя си взривява всички завои.

— Отстъпвай — каза Фицдуейн.

— А защо мислиш, че все още сме живи — извика Хенсен. — Много ми е трудно да дърпам Етен, тя е в безсъзнание. Ако ни пришпори, ще загазим яко.

— Хюго — обади се Мъроу, — взел съм го на прицел. Когато покаже глава, е мой.

— Господи, ти пък къде си — изненада се Фицдуейн.

— На главната кула — каза Мъроу — и по-точно отгоре върху окопа.

Джудит се промъкна към Хенсен, около нея се усещаше миризма на бензин и уиски от коктейлите на „Молотов“, които носеше. — Изнеси я оттук — каза тя на Хенсен, който се колебаеше. — Веднага! — прошепна тя настоятелно. Хенсен я послуша.

Джудит запали два от коктейлите и ги хвърли зад ъгъла на прохода от чували с пясък, после запали още два и хвърли и тях. Лумна пламък и освети двама терориста, които тъкмо се изкачваха по зъберите на стената, точно зад скрития им другар.

Фицдуейн и Мъроу стреляха едновременно, улучвайки един и същ човек. Вече мъртъв, той се строполи върху горящия бензин. Вторият катерач умря секунда по-късно, когато Джудит отнесе главата му с „Узи“-то си. Криещият се до този момент терорист се втурна като горяща факла и с нож в ръка към Джудит, защото покривалото му за глава се бе подпалило и той пищеше от болка.

Чу се двоен изстрел от пушка и горящият терорист политна назад. Катя Маурер презареди пушката и се върна при Етен. Джудит смени празния пълнител на „Узи“-то си и се опита да овладее треперенето.

Хенсен взе запалката от треперещата й ръка и запали няколко коктейла последователно, хвърляйки ги в основите на бойниците. Отдолу се чуха писъци и от една наблюдателница Хенсен видя как няколко човека се изтеглят в тъмното. Единият от тях падна, улучен от Мъроу. Джудит пропълзя напред и хвърли два коктейла свързани с жица през прозореца на постройката, където се криеше единственият жив терорист, превръщайки убежището му в огнена пещ.

Минаха няколко секунди без да стане нищо и после от постройката с писък изскочи горящ силует и се натъкна на едновременната стрелба на Фицдуейн и Джудит.

Внезапно, като по уговорка, стрелбата и от двете страни секна и над замъка се спусна тишина. Фицдуейн долови шума от прибоя, свиренето на вятъра в зъберите и пукота на пламъците, ближещи човешка плът. Чуваха се виковете на ранените извън стените на замъка. На светлината на коктейлите „Молотов“, които все още горяха, виждаше как Мечката и дьо Гевен зареждат оръдието.

Внезапно осъзна, че някакъв глас повтаря нещо непрекъснато. Беше странно, та там нямаше никой друг, освен него. Седна й разтърси глава. Гласът продължи да се чува. Чувстваше се така сякаш се е отделил от тялото си и се носи в тъмнината. Погледна надолу и видя замъка под себе си.

После усети как отново се спуска в замъка и как някой го разтърсва за рамото. Мечката стоеше до него и говореше нещо по УКВ-то. Чуваше се приглушеният звук на самолетни двигатели.

 

 

над замъка на Фицдуейн — 23:05 часа

— Не вярвам на очите си — каза пилотът, — не мога да повярвам, че в края на двайсети век е предприета обсада на замък точно като през средновековието.

— Не съвсем — каза Килмара, когато линиите на два преследвача на тежкокалибрено оръжие се събраха в замъка.

— Грийн трейсър, 12.7 милиметра — каза пилотът, който бе ходил във Виетнам. — Извън обсега им сме. Чудя се какво ли още имат.

— Предполагам, че няма да ни се наложи да чакаме дълго. Скоро ще разберем — каза Килмара. — Свържи ме с щабквартирата.

Двата „Айландър“-а с рейнджърите имаха заповед да кръжат над острова на достатъчно голяма височина, за да останат незабелязани, докато „Оптиката“ огледа положението. Бяха на хиляда и петстотин метра височина, за да разузнаят какво става. Килмара се опитваше да се свърже с Фицдуейн.

Даде си сметка, че отново бе подценил противника си. Едва когато видя закотвения близо до брега кораб, Килмара разбра как Палачът бе придвижил хората си и осъзна, че операцията с посолството в Дъблин е блъф.

Рейнджърите почти бяха обезвредени. По-голямата част от хората му се намираха на повече от два часа път оттук, дори и ако веднага потеглеха насам, което едва ли щеше да стане.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 23:07 часа

От мястото си, един склад встрани от главния тунел, учениците по-скоро усетиха началото на битката над и около тях. Последвалият грохот от оръдейния изстрел бе по-осезаем и страховит. Осъзнаваха, че още съвсем не са в безопасност и че защитниците на замъка, може й да изгубят битката. Само мисълта, че можеха отново да попаднат в ръцете на терористите, усили желанието им да се присъединят към защитниците.

Отначало посрещнаха с неодобрение решението на Фицдуейн да не им дава оръжие и да ги държи настрана, но в последствие разбраха мотивите му. Наложи се да признаят, че първоначалната заплаха бе дошла от техни съученици и нямаше гаранции, че сред тях няма още Жертвоприносители. Започнаха да търсят начин как да разберат това, но не стигнаха далеч. Едва когато се намеси шведът Зиг Бенгткуист, математик и далечен роднина на Ноубъл, положението се промени. До момента не бе взел участие в обсъждането, но тефтерът, който винаги носеше със себе си, дори и в часовете по физическо, бе изпълнен със ситния му почерк.

— Няма начин да избегнем евентуалното избиране на някой Жертвоприносител — обади се той, — но можем да изработим няколко основни критерия, по които да преценяваме кандидатите.

— Измислил си формула — каза един глас.

— Да — каза друг, — ще хвърляме чоп.

Чу се нервен смях. Настроенията сред учениците бяха различни. Някои бяха сковани от страх, други искаха да си отмъстят, искаха да участват активно в играта, а не да ги използват като пионки. Клането в училището им бе разбило илюзиите за славата на войната.

— Продължавай, Зиг — обади се Осман Ба, суданец от северните части на страната и най-добрият приятел на Зиг. Разликата в цвета на кожата им бе причина да им измислят прякора „Денят и нощта“. Мнозина кимнаха в съгласие. В помещението имаше около петдесет ученика и понеже нямаше достатъчно столове, бяха насядали по сандъци с провизии или направо на пода. До вратата бяха натрупани празни чаши и чинии. Няколко, изтощени от преживяването спяха. Останалите също бяха уморени, но обсъждането ги бе въодушевило.

— Направих нещо като шаблон от критерии — каза Зиг, — според който трябва да изберем кандидатите. На критериите отговарят шестнайсет човека, така че трябва да намерим начин да ги съкратим до десет, както ни казаха. Предлагам, просто всички да обсъдим кандидатите и ако след това одобрените са повече от десет, да теглим чоп.

— Съгласен съм — каза Осман Ба.

— Какви са критериите? — попита един мексиканец. — Мисля, че имаме право да разберем как са били подбрани тези имена.

— Естествено — отговори Зиг, — още повече, че приемам нови предложения.

В стаята настъпи тишина. Отгоре се чуваха изстрели и взривове.

— Първо, да не са членове на ски клуба — започна Зиг, — всички Жертвоприносители бяха от ски клуба.

— Значи аз отпадам — обади се един ученик от Полша, — но това не означава, че съм от тях.

— Възраст осемнайсет и нагоре — продължи Зиг, — да са запознати с оръжията, в добро здраве, с добро зрение, без физически недъзи, добри рефлекси и добър английски, защото защитниците си говорят на английски, и да не са единствени деца — изреждането продължи. Накрая добави — и да са хора, на които можем да имаме доверие инстинктивно, по вътрешно убеждение.

Той прочете шестнадесетте имена. Три отпаднаха веднага, без да се посочват причините, по предложение на Зиг. За останалите тринайсет имена хвърлиха чоп. Десетимата избраници се спогледаха, осъзнавайки, че утре някой от тях можеше да е тежко ранен или дори мъртъв.

Зиг бе избран за водач.

— Защо ли искат само десет — попита замислено Осман Ба, — защо не например дванайсет като светите апостоли?

— Защото един от тях се е оказал предател — каза Зиг. — Предполагам, че Фицдуейн се опитва да намали риска. Десетимата избрани бяха от най-различни националности. Зиг се питаше дали това ще има някакво значение сега, когато всички те бяха поставени в една и съща ситуация с общ враг? Имаше ли значение какъв си, когато вече си мъртъв?

Устата му пресъхна и той с мъка преглътна. Забеляза, че и Осман направи същото. Поне не беше сам.

 

 

над замъка на Фицдуейн — 23:07 часа

— Голяма веселба — каза Килмара в шлемофона си.

— Най-сетне — каза Фицдуейн. Чуваха се добре. Личеше си, че Фицдуейн си отдъхна. — Надявам се, че си взел и някои приятели. Палачът си е довел доста.

— Докладвай за положението — каза Килмара.

Фицдуейн му описа накратко развоя на събитията.

— Ще можете ли да удържите още малко? — попита Килмара. — Ще трябва да изтегля самолетите на север от вас, защото 12.7 милиметровите няма да ни бавят дълго. Може да мине час преди да се присъединим към вас.

— Ще удържим — каза Фицдуейн, — но става все по-страшно. Нямаме достатъчно хора, за да пазим целия периметър. Може да се наложи да се укрепим само в главната кула.

— Добре — каза Килмара. В този момент на екрана разцъфна топлинно петно. Почти едновременно с това пилотът натисна бутона за залпов пуск на сигнални ракети и започна бясно да маневрира, за да извади „Оптиката“ от пътя на приближаващата ракета, завършвайки със стръмно спускане.

— Идиотска ракета — каза той след няколко секунди, когато тя се отклони заблудена от залпа. — Кой мислеше, че ще има подобно нещо? Ракета с топлинно насочване. Добре, че се отървахме, иначе сега щяхме да светим като факла.

— Приготви се за още изненади — каза Килмара. — Ще се наложи да ги притиснем и да не им даваме да си поемат дъх, докато хората ни скачат — той започна да дава нареждания на рейнджърите, предупреждавайки ги, какво може да очакват.

Свърза се още веднъж с Фицдуейн, за да го разпита подробно за разположението на силите на Палача и да обсъдят тактиката. Първата им цел щеше да бъде да открият местонахождението на ракетната установка и тежките картечници. Другото трябваше да почака.

Но не стана точно така. Докато „Оптиката“ разузнаваше, а „Айландър“ още се насочваха към мястото на скока, Палачът предприе още една атака на замъка.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 23:18 часа

Танкът напредваше много бавно. Това едва ли се дължеше на допълнителната тежест на бронята, а вероятността, бавното настъпване да е тактически ход, бе минимална. Явно Палачът отново бе подготвил изненади.

Когато танкът наближи на разстояние от сто и петдесет метра, Андреас откри огън с гранатомета. Знаеше, че има само четири бронебойни гранати. При първия му изстрел куршум от „Калашников“ рикошира пред отвора, откъдето стреляше Андреас и целта му избяга. Разтреперан той отново се прицели. Изчака танка да наближи на сто и двайсет метра и стреля. Този път гранатата проби бронята и експлодира. Танкът продължи да настъпва.

От осемдесет метра Андреас стреля още два пъти. Едната граната улучи шева на предната и страничната броня и предната част се отвори като капак на консервна кутия. Танкът продължи напред. Едва тогава стана ясно, защо устояваше на бронебойните гранати. Под горната предна броня се откри втори пласт от бетонни плочи и чували с пясък — напълно неуязвими за лекото оръжие, с което разполагаха защитниците.

Все пак имаше още шанс. Андреас свали целта. Дали да не стреля по някое от колелата или да блокира управлението. Трите последователно изстреляни в предното дясно колело силно експлозивни гранати изкривиха кормилния лост и отклониха движението на танка встрани от главния вход на замъка.

Той продължи да се движи. Стрелбата бе интензивна и от двете страни. Терористите усещаха, че вземат надмощие, а защитниците на замъка изоставиха всичките си опити за пестене на амуниции и стреляха яростно.

Това не бе достатъчно. Луната се показа за малко иззад облаците и освети бойното поле. На фона на сивеещия замък наблюдателниците и процепите за стрелба ясно се очертаха и точните автоматични откоси на противника накараха защитниците на замъка да се изпокрият. Танкът почти бе стигнал до главния вход и се готвеше да взриви всички експлозиви, които носеше.

„Оптиката“ се движеше така, че замъкът да остава между нея и ракетната установка. Самолетът изви над морето, спускайки се почти до водата, след което започна бързо да се издига и накара Мъроу да залегне, виждайки насреща си някакъв призрачен самолет, който сякаш се опитваше да му отнесе скалпа. Една ракета бе изстреляна секунда преди самата установка.

Ракетата бе насочена към единия от „Айландър“-ите, който бе заел позиция за скок на рейнджърите. Шестима бяха вече скочили, когато ракетата го взриви. Ярка светлина освети небето, останките от „Айландър“-а се разбиха в хълмовете, милостиво прекратявайки предсмъртната агония на двамата пилоти и двамата рейнджъри, които още не бяха скочили. Още един бе убит от нажежено парче от двигателя, което проби парашута му.

Петима рейнджъри се приземиха успешно и се свързаха с Килмара. Той каза:

— Хайде, момчета, време е приятелчетата да си платят сметката.

Тежко натоварени с оръжия, с черни маски на главите, петимата рейнджъри поеха към мястото на битката. Стрелбата и взривовете ясно им посочиха къде се развива действието.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 23:38 часа

Андреас зареди последните две силно експлозивни гранати. Зад него Ноубъл, Мечката и дьо Гевен, които се бяха присъединили към тях, стреляха непрекъснато. Терористите отвън използваха вече всяко нещо удобно за прикритие. Огънят им бе станал по-точен, подкрепян от тежките картечници.

Танкът бе на около двайсет метра от стените на замъка — вече бе ясно, че експлозивите, които носеше, са в някаква бронирана кутия. Андреас изстреля последните си гранати. Танкът потръпна като човешко същество. Дясното колело се откъсна и той излезе от пътя си и се катурна на една страна. Андреас и Ноубъл извикаха от радост.

— Долу — изкрещя Мечката и блъсна Андреас на пода. Всичко около тях се разтърси от мощната експлозия. Взривната вълна, нахлула през наблюдателниците, помете Ноубъл, който не успя да залегне навреме, хвърли го върху механизма за вдигане и сваляне на металната решетка и го уби моментално. Мечката надникна през една наблюдателница. Основната сила на взрива бе поета от защитната стена и макар и да бе изкривена и огъната, металната решетка все още бе цяла. Танкът, от който бе останала само купчина разтопен метал, лежеше на една страна. Изви се гъст дим, явно от димни гранати и скри входа на замъка. Стрелбата на терористите продължи.

Един ревящ силует на кола ландровър изскочи от пушилката и се блъсна в металната решетка. Мечката видя, че малко преди сблъсъка, от колата изскочи един силует и отново натисна Андреас към пода.

Този път експлозията беше страховита. Подът се разцепи и през отвора те видяха, че от металната решетка не бе останало почти нищо. Замаян и останал без дъх от взрива, Мечката безпомощно гледаше как терористите нахлуват през вратата.

По стълбите отвън се чуха бягащи стъпки и в стаята влетя граната. Малката черна топка се търколи по пода и спря на два метра от Мечката и малко преди да се взриви се катурна през една цепнатина на пода.

В стаята, стреляйки, нахълта човек в маскировъчни дрехи и покривало на главата. Дьо Гевен, който лежете на пода встрани и зад него сграбчи една кавалерийска сабя и преряза свивките на коленете му. Терористът залитна, автоматът падна от ръцете му. Андреас, който също беше на пода, протегна пушката си и допря дулото до шията му. Тройният откос пръсна главата на терориста и изпълни стаята с червеникава мъгла.

В стаята влетя втора граната, но терористът, който я бе хвърлил, в бързината бе забравил да изтегли иглата. Воден от желанието да оцелее, Мечката скочи, сграбчи я, изтегли иглата и я хвърли към стълбите.

Терористът, който се криеше до вратата, не можеше да побегне надолу по стълбите, заради прииждащите след него мъже. Нямаше време да хвърли обратно гранатата, затова той направи единственото нещо, което му оставаше — хвърли се напред в стаята изправи се и започна да стреля. Куршумите уцелиха тялото на мъртвия Ноубъл. Гранатата избухна на стълбището и временно блокира пътя към стаята. Андреас застреля терориста, преди той да има време да отмести автомата си.

Дьо Гевен се втурна към скритата врата, която водеше към тунела и я отвори. Андреас и Мечката сграбчиха, каквото можаха и хвърляйки последен поглед към трупа на Хари Ноубъл се втурнаха към тунела. Дьо Гевен ги последва, издърпа масивната врата след себе си и трескаво спусна всички резета. Бяха спечелили малко време за сметка на още една жертва, но хората на Палача бяха вече в замъка.

 

 

над замъка на Фицдуейн — 23:51 часа

Корабът се бе преместил на около петстотин метра от брега и оттам бяха открили картечен огън по главната кула. Мъроу бе пометен от съсредоточената стрелба и тялото му лежеше извън стените на замъка.

Килмара кръжеше високо горе. Бе изстрелял последните си артилерийски заряди по новото огнище на заплаха. С две ниски атаки той неутрализира двете тежки картечници и направи пробойни в обшивката на кораба под водолинията. Тъй като „Сабин“ бе за превоз на добитък и се състоеше предимно от открити палуби свързани с рампи и нямаше прегради, водата не срещаше никакво съпротивление. „Сабин“ потъваше.

Няколкото оцелели от екипажа бяха спуснали надуваема лодка и се запътиха към брега. И понеже външните оръдия на „Оптиката“ вече бяха неизползваеми, Килмара бе заповядал на пилота да се спусне ниско и бе убил с автомата си тримата оцелели, стреляйки през отвор на вратата на кабината.

Ракетната установка бе обезвредена и очевидно терористите нямаха друга, затова „Оптиката“ се върна към първоначалното си предназначение — наблюдателен и команден пост. Кръжеше над замъка и околностите високо над обсега на картечниците от земята и непрекъснато държеше в течение рейнджърите за промяната в позициите на терористите и развоя на събитията. Килмара поддържаше непрекъсната връзка с Фицдуейн, Дъблин и другият „Айландър“, който чакаше обезвреждането на последните тежки картечници, за да спусне товара си.

Като командир, полковникът бе открил, че най-трудното от дадена бойна ситуация за него е да остане настрана от главното действие, докато хората му се биеха и нерядко умираха. Едва се сдържа да не скочи долу с парашут, но успя да се овладее и се съсредоточи върху това, което на военен жаргон наричаха „З, К и Р“ — командване, контрол, комуникации и разузнаване или както самият той го бе нарекъл веднъж: „Настройване на цигулка, докато Рим, гори“.

Ако рейнджърите на земята успееха да обезвредят останалите тежки картечници, тогава щеше да пусне в действие и останалите си хора. Ако…

Килмара натисна бутона за свръзка с приземилите се рейнджъри, после го отпусна. Хората му знаеха много добре какво трябва да направят.

* * *

По ирония на съдбата, въпреки пристигането на рейнджърите и вестта, че е на път и войсково подкрепление, положението в замъка се влоши неимоверно. Терористите бяха вече вътре. Превзеха портала, окупираха външните постройки и заеха позиции по бойниците на вътрешния двор. Фицдуейн взе решение да изостави жилищното крило и да се укрепи в главната кула и тунела под нея. Не че имаше избор.

От първоначалните дванайсет бяха останали само седем — две не съвсем млади жени и двама, които почти не познаваха методите на войната. Няколко бяха ранени, сравнително леко, но всички вече бяха почти накрая на силите си. Хенсен не можеше да си служи с едната ръка. Амунициите им намаляха катастрофално.

Неохотно Фицдуейн извика десетимата ученици. Както вървяха нещата, май скоро щеше да остане само с една шепа деца и оръжие от средновековието.