Виктор О’Райли
Игрите на Палача (30)

Глава единадесета

в замъка на Фицдуейн — 00:04 часа

През последните няколко часа настроението на Кадар бе преминало през двете крайности. Сега, въпреки първоначалните неуспехи, той бе изпаднал почти в еуфория. Победата бе неизбежна, а колкото по-трудно се спечелеше, толкова по-сладка беше тя.

Огледа голямата зала. Колко ли поколения Фицдуейн са яли, говорили и планирали действията си тук? Дали се е проливала кръв? Какви ли компромиси и измени са били принудени да направят, за да оцелеят през вековете?

Седна в тапицирания дъбов стол начело на масивната дъбова маса. „Господи — помисли си той, — тази маса трябва да е била направена още преди Колумб да е потеглил за Америка, преди Леонардо да е нарисувал своята «Мона Лиза», дори преди Луи XIV да е построил Версай.“

— Сър? — каза Сабри Сартауи, командирът на „Икар“, единственият жив офицер на Кадар.

Кадар седеше начело на масата със затворени очи и пръстите му галеха полираното с пчелен восък дърво. Усмихваше се. Откъм главната кула се чуваше неравномерна стрелба, а от време на време и избухването на коктейл „Молотов“. Не беше най-подходящото време за мечтания, но вече нищо, което Кадар правеше, не можеше да учуди Сартауи. Явно наистина беше луд.

— Сър? — повтори Сартауи по-настоятелно и Кадар отвори очи. За момент Сартауи си помисли, че май бе преминал границата. Кадар го гледаше ядно.

След секунда изражението му се смени и той спокойно попита:

— Какво има?

— Доклад за положението, сър.

— Започвай.

— Разбихме скритата врата на портала, тя води към подземен тунел. Смятаме, че тунелът излиза към основата на главната кула, но не сме сигурни, защото пътят ни е блокиран от тежка стоманена врата.

— Взривете я.

— Не можем — каза Сартауи. — Последните експлозиви използвахме, за да заредим ландровъра. Гранатите и ракетите също свършиха. Не сме очаквали подобен развой. Амунициите също са на привършване, има най-много по един-два пълнителя на човек.

— Мотопарашутът и „LPO-50“ готови ли са? — попита Кадар. Имаше предвид мотопарашута на Хюсейн, който след срещата си с пушката на Фицдуейн бе предал богу дух, но тялото му бе послужило като баласт и той се бе приземил сам.

— Да, готови са — каза Сартауи, — момчетата при тежките картечници получиха инструкциите.

Кадар се бе замислил. Той бутна стола назад, стана и закрачи из стаята. След малко се обърна към Сартауи и каза:

— Имаме инструменти за рязане на метал — използвахме ги за бронирането на трактора. Отворете с тях вратата. Обзалагам се, че нашите заложници са от другата страна. Искам вратата да е отворена, когато започне атаката с мотопарашута. Освен това, искам всичко това — и той посочи голямата зала, — да се подпали. Това ще ги накара да се покажат.

— Ами рейнджърите? Няколко успяха да скочат, преди да ударим самолета им.

— Една шепа хора на разстояние няколко километра оттук едва ли ще променят положението — каза Кадар. — А докато дойдат, ние вече ще сме превзели замъка и ще сме си върнали заложниците.

„Дано да си прав — помисли си Сартауи, но не каза нищо.“ Беше чувал доста неща за рейнджърите, но наистина бяха само няколко човека.

Кадар огледа за последно голямата зала.

— Красива е нали?

Сартауи даде нареждания. Бойците от Икар, изтощени от битката, заляха пода на залата с бензин, после стълбището и стаите отдолу.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа

Бе настъпило кратко затишие, което Фицдуейн използва, за да даде напътствия и оръжие на учениците и да им покаже разположението на вече силно стеснените си позиции. Всички бяха изтощени и гладни. Храна се носеше, когато можеше. Знаеха, че разполагат с много малко време.

Седнал на един чувал с пясък в собствената си спалня, която сега бе главният пост на защитниците в главната кула, тъй като бойната площадка привличаше твърде много внимание, Фицдуейн пое чашата кафе, която Уна му донесе. Не знаеше какво да й каже. Само допреди дванайсет часа тя бе една щастлива жена, която обичаше съпруга си, а сега Мъроу бе мъртъв. Толкова много умряха и то заради него. Дали нямаше да е по-добре да бе оставил Палача да направи, каквото искаше? Едва ли, но когато около теб умираха близки хора, беше много трудно да кажеш кое е правилно и кое не.

Истината беше, че насилието не подбираше жертвите си. Жертвите в една война не бяха нито по-добри, нито по-лоши, от който и да е друг. Северновиетнамците, южновиетнамците, израелците, арабите, полицията, терористите — всички си приличаха по едно нещо — бяха все обикновени хора със семейства като Уна, които бяха въвлечени в нещо, излязло от контрол.

Уна раздаде кафе и сандвичи на всички и се обърна към Фицдуейн. Хапката приседна на гърлото му. Преглътна с усилие и се опита да каже нещо подходящо, но не успя.

Уна го целуна по челото:

— Виж, Хюго, всички рано или късно ще умрем, а Мъроу умря в името на справедлива кауза, за да спаси други хора. Той умря в битка и дано Бог му прости, но наистина обичаше да се бие.

Фицдуейн я прегърна. Чувстваше риданията й, сякаш виждаше пред очите си Мъроу, който му казваше нещо и разбра, че независимо какво бе намислил този път Палачът, той щеше да бъде спрян.

Уна леко се отдръпна, избърса сълзите си и каза:

— Хайде, яж и не се тревожи за Етен, тя е добре — млъкна и след няколко секунди добави: — А след това трябва да спреш Палача, веднъж завинаги.

Фицдуейн леко се усмихна:

— Няма проблеми.

Уна го прегърна още веднъж и после отиде да помогне на другите.

Точно тогава влезе Мечката и седна срещу Фицдуейн. Беше задъхан. Накрая каза:

— Замъците явно не са били построени за хора от моя калибър.

— Ако винаги носиш доспехи бързо влизаш във форма — каза Фицдуейн, — тогава припкането по стълбите не е проблем. Е, вярно, че в онези дни хората са били по-дребни.

— Ъхъ — промуча Мечката, дояждайки сандвича на Фицдуейн.

— Направи ли проверка на амунициите? — попита Фицдуейн.

— Ъхъ — кимна Мечката. — Сигурно няма да се изненадаш като ти кажа, че са намалели още повече. Направо е чудно колко много сме изхабили. Всъщност какво му е чудното, като си дадеш сметка, че един пълнител с трийсет патрона се изстрелва за по-малко от три секунди.

— И колко секунди на човек имаме?

— По-малко от пет за автоматичните оръжия. Откъм патрони за пушки и пистолети сме по-добре. Вече нямаме нито гранати, нито коктейли „Молотов“. Останали са само две мини „Клеймор“ и разнообразие от средновековно оръжие, както и храна.

— Храна ли?

— Предостатъчно. А когато една войска е добре нахранена — Наполеон много добре е знаел това, тя побеждава.

— Радвам се да го чуя — каза Фицдуейн.

 

 

на острова на Фицдуейн — 00:13 часа

Ако имаше нещо друго, освен пиенето и жените, което сержант Джеронимо Грейди да обича повече от бързото каране на кола за сметка на някой друг, то това несъмнено беше стрелянето с ракетното оръжие „Милан“ за сметка на правителството.

Май той беше единственият данъкоплатец, който знаеше къде отиват парите му, тъй като всяко от ракетните оръжия струваше колкото двегодишната му заплата, а помощното оборудване, като компютъризираният тренажор, на който бе прекарал дни наред сигурно струваше повече, отколкото можеше да спечели през целия си живот.

Досега обаче той никога не се беше замислял, че всъщност ракетите могат да се използват срещу хора. Бе възприемал упражненията по-скоро като голяма видеоигра. Питаше се как ли ще се почувства, ако натискайки бутона за изстрелването знаеше, че действията му щяха да причинят смъртта на други хора. Обучението му като рейнджър, информацията, която имаше за Палача, както и факта, че ако не унищожи пръв враговете, то те с удоволствие ще го направят на свой ред, би трябвало да му помогнат, да не се чувства зле, но все пак не можеше да е сигурен, преди да го е преживял. Ръцете му бяха изпотени, но му оставаха само няколко секунди до началото.

На двайсет метра пред него лейтенант Харти се канеше да убие двамата терористи, изпратени от Палача, да ликвидират оцелелите рейнджъри. Грейди също можеше да го направи, но всичко трябваше да стане много тихо, а Харти бе специалист в тази област и имаше необходимото оборудване.

Грейди по-скоро видя резултата, отколкото чу изстрела от оръжието. През телескопичния мерник изглеждаше сякаш лицето на единия терорист изчезна и на мястото му се появи размазано петно. Вторият терорист обърна инстинктивно глава към другаря си и в този момент специалният куршум-глейзер отнесе горната част на главата му.

Грейди и товарача му се втурнаха напред и заеха завзетата позиция. Мястото беше естествена падина в терена, идеално за „Милан“-а, ако не се брои това, че нямаше защита отгоре, което беше важно, щом насреща си имаш танк.

Наоколо километър пред него и леко вдясно според полковника в „Оптиката“, се намираха позициите на тежките картечници. На това разстояние Грейди можеше да постигне почти стопроцентова точност на изстрела, така че поне първата картечница нямаше да ги затрудни.

Втората можеше да се окаже проблем, защото докато презаредят, рейнджърите можеха да бъдат открити. На теория ракетите завършваха полета си за дванайсет секунди, така че междувременно картечарите щяха да имат време да отвърнат на огъня, ако реагираха моментално. От друга страна, ако се бяха съсредоточили в обстрелването на замъка, може би щеше да успее да изстреля втората ракета, преди да успеят да открият огън.

Хрумна му, че предстои да направи почти същото като това, което лейтенант Харти бе извършил току-що. Опита се да изтрие от мислите си образите на две човешки същества, убити като мухи. Обзе го страх, но се овладя. Харти го потупа по рамото и каза:

— Открий огън!

 

 

на острова на Фицдуейн — 00:13 часа

От първия самолет оцелелите рейнджъри бяха петима. Докато лейтенант Харти, Грейди и Рош, товарачът, се заеха с разполагането на ракетната установка, останалите двама от групата — сержантите Куинлън и Ханигън, се промъкнаха през защитата на терористите и заеха позиция на около стотина метра от двете тежки картечници, но така че да останат далеч от линията на стрелба на „Милан“-а.

На няколко пъти бяха ставали свидетели на това, което оставаше след попадението на оръжието и нямаха никакво желание да се срещат с ракетите. Успокояваше ги единствено мисълта, че „Милан“-ът беше в ръцете на Грейди, но дори той да изгубеше по някаква причина контрол над него, то тогава оръдието щеше да се саморазруши. Или поне така беше на теория.

Задачата на Куинлън и Ханигън бе да прочистят терена след ракетата, тоест да ликвидират оцелелите, ако имаше такива и да завземат или унищожат картечниците непоразени от първата атака. Всеки един от рейнджърите носеше оръжие, което нормално би стигнало за въоръжаването на поне трима души — лека картечница, прикрепена за крака, специално олекотени колани за амуниции, които при нужда можеха да се закрепят направо за оръжието, резервни цеви, пълнители, гранатомети, гранати, ръчни гранати, мини „Клеймор“, пистолети и бойни ножове.

Когато видиш за първи път целия комплект въоръжение, което един рейнджър носи, ти се струва невероятно, а когато всичко това бъде отгоре ти, имаш чувство, че те смазва. „Но с тренировки, тренировки и още тренировки нещата се променят — мислеше си Куинлан.“ Сега не само че носеше всичко това отгоре си, но бе способен да се промъква тихо и бързо и дори да се бие, независимо че бе окичен като коледна елха.

В същото време Ханигън си мислеше, че най-неприятното нещо при едно проникване във вражеските позиции бе фактът, че заради главната си цел човек пропускаше толкова много привлекателни мишени. В конкретния случай, признаваше, че най-важното бе първо да се обезвредят картечниците, но ръцете го сърбяха да прекрати разговора, който се водеше на един хвърлей от него. В този момент единият от разговарящите се качи на нещо странно, запали мотора и най-неочаквано се издигна в небето, висейки на един парашут — нещо, което до момента Ханигън смяташе, че се използва единствено за слизане.

В шлемофона му се чу двойно прищракване. Той откъсна мислите си от летящия парашут и обезпокоителния факт, че пилотът носеше нещо като огнехвъргачка, и се съсредоточи върху двете картечници.

Грейди се канеше да стреля.

 

 

в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа

Знаеше, че няма да се наложи да лети с мотопарашута, а ако се наложеше, щеше да го използва за това, за което го бе взел — да се измъкне.

Въпреки това, мислеше си той, докато си закопчаваше колана, мисълта да свърши сам работата, го караше да се чувства добре. Щеше да им покаже на всички — и на приятели и на врагове, че той бе един истински ренесансов човек — не само мислител, но и учен, художник и човек на действието.

— Иска ми се да премислите, командир — каза Сартауи, докато проверяваше оръжието на Кадар, след като вече бе решил да го застреля, ако проявеше и най-малкото намерение да избяга, — не бива точно вие да поемате такъв риск.

Кадар се усмихна. Не усещаше никакъв страх. Рискуването на собствения ти живот бе най-чувственото преживяване.

— Сър, взехте ли под внимание самолета на рейнджърите, който кръжи над нас? — настоя Сартауи.

— Сартауи — каза Кадар, — аз ще летя и няма да споря по този въпрос. А що се отнася до самолета на рейнджърите — той вече не може да ни навреди. Очевидно изразходва всичките си амуниции. Сега, ясно ли е какво предприемаме?

— Да, сър — кимна Сартауи. — Картечниците ще обстрелват главната кула и наблюдателниците, докато вие заемете позиция. По ваша заповед — по УКВ-то или след първия изстрел на огнехвъргачката, картечниците прекратяват огъня и вие обстрелвате върха на кулата. После се приземявате там и към вас се присъединява бойната група, която в момента е заела позиции в основите на кулата. След това с помощта на огнехвъргачката ще разчистите етажите един по един. Междувременно ние нахлуваме в тунела — той спря.

— Картечниците — подсказа Кадар.

— След превземането на главната кула картечниците и всички останали извън замъка ще влязат вътре и там като си вземем заложниците, започваме преговорите, какъвто бе първоначалният план. Рейнджърите ще дойдат твърде късно.

— Ето — каза Кадар, — един стегнат, добър план с добре балансирано съотношение между опасност и награда. Защитниците на замъка малко ще се поразсеят от пожара в жилищното крило.

— Сигурен съм, че това е добър план, сър — каза Сартауи, — но не разбрах какво искате да кажете със „съотношението между опасност и награда“.

— Нищо чудно — каза Кадар. — Не се притеснявай, ще разбереш много добре резултатите.

Кадар форсира мотора и струята от витлото изду парашута. Мотопарашутът се залюля и след няколко секунди се отлепи от земята.

Сартауи устоя на изкушението да изпразни калашника си в арогантното копеле. Не знаеше, че в същия момент сержант Мартин Ханигън устоя на подобен импулс, чиято мишена бе самият той.

 

 

главната кула на замъка на Фицдуейн — 00:23 часа

Фицдуейн бе дал на Андреас всичките си боеприпаси за „SA-80“ и бе останал със самозареждащата се пушка „Браунинг“, деветмилиметров автоматичен пистолет и катаната си.

Премина набързо през позициите, опитвайки се да прецени с какви сили разполага и какво може да предприеме Палачът. Останаха му само главната кула и тунелите отдолу. Останалата част от замъка бе в ръцете на врага. Вероятните точки за нападение бяха стоманената врата на входа за тунела, вратата между главната кула и голямата зала и самата главна кула. Съществуваше и опасност от проникване през тесните прозорци на кулата, макар че този, който можеше да го направи, трябваше наистина да е много слаб. През тях можеше да се стреля и отвън навътре, затова трябваше или да ги затворят по някакъв начин, или да ги пазят.

Ако нападателите влязат в тунела, защитниците можеха в краен случай да отстъпят до главната кула. Да, но те вече държаха портала и ако превземеха и главната кула, то тогава Палачът все едно можеше да смята, че е върнал заложниците си, независимо от това, че терористите може въобще да не проникнат в тунела и да реализира пъкления си план, защото никой отвън нямаше да разбере това.

Въпросът за защитата на тунела породи доста спорове. Накрая Фицдуейн бе решил, че тъй като най-вероятно терористите ще взривят вратата, срещу което защитниците не можеха да направят нищо друго, освен да се опитат да ограничат последствията от взрива, единственото решение бе да построят редица от защитни барикади по дължината на тунела и помещенията от двете му страни. Ето защо, използвайки чували с пясък, мебели, щайги, и каквото им попаднеше под ръка, защитниците издигнаха последователно разположени барикади с формата на фуния, които можеха да се изоставят една по една, ако нападателите използваха гранати или ги разрушаха по някакъв начин. Останалите две мини „Клеймор“ бяха заложени така, че да пометат барикадите, ако се наложи.

Сега всичко зависеше от това, с какво оръжие разполагаха нападателите. Отбиването на атака с ръчно оръжие, нямаше да е трудно, но гранати или мини щяха силно да наклонят везните в полза на терористите. За щастие, май те също бяха изчерпали запасите си от подобно оръжие, защото през последните минути въобще не ги използваха.

Амунициите на защитниците бяха на привършване. Фицдуейн не виждаше друг изход, освен да прибегнат до средновековните оръжия, които замъкът имаше в изобилие. Мускети, арбалети, големият лък на дьо Гевен, всичко бе готово за използване. Пики, мечове и други оръжия, включително и френските му кухненски ножове бяха поставени на леснодостъпни места.

Учениците, които се присъединиха към тях, бяха приятна изненада. Успяха да овладеят страха си и бяха решени да си отмъстят за ужаса, на който бяха станали свидетели и който преживяваха. Пред очите им убиха хора, с които бяха живели заедно или работили и сега горяха от нетърпение да си го върнат на виновниците.

Първоначалният им ентусиазъм обаче бе задушен бързо и по най-неприятния начин. Младият Осман някой си — Фицдуейн така и не им научи имената, бе убит няколко минути след разполагането им на позиция, тъкмо когато се канеше да спусне отново предпазния чувал на наблюдателницата. А две минути след това един поляк намери смъртта си по същия начин. Останалите осем бързо си взеха поука и вече реагираха така, като че ли всяко действие по време на битката е въпрос на живот или смърт, което всъщност си беше истина.

УКВ-то до не го се съживи:

— Чувам те — каза Фицдуейн.

— Всеки момент ще неутрализираме картечниците и веднага след това скача групата на Гюнтер. Вижда му се краят. Как е при теб?

— Вече сме почти на етапа на лъкове и стрели — каза Фицдуейн, — но стрелите не ни достигат.

— Опитай с чара си — каза Килмара. — Още нещо: покривът ти гори. Нищо не се вижда, но топлинното излъчване е като от пещ.

— По дяволите — каза Фицдуейн. — Сега наистина ми дойде до гуша. Това е моят дом.

— Топлината ще ви създаде ли проблеми? — попита Килмара. — Можете ли да защитавате главната кула, когато сякаш до вас се е преместил адът?

— Да — каза Фицдуейн, — топлината се издига нагоре, а стените на замъка са достатъчно дебели и дори да се позагреем, няма да е нетърпимо.

— Дано да си прав — каза Килмара. — Хайде, представлението започва.

 

 

тунела под замъка — 00:23 часа

Андреас гледаше как тежката желязна врата, която беше единствената преграда между терористите и защитниците, стана огнено червена от оксиацетиленовия пламък, който се врязваше в нея. Беше стара врата — правена отдавна, преди откритието на съвременните подсилени метали и пламъкът я режеше безпрепятствено. Посипаха се искри и съвсем скоро от последната им преграда нямаше да остане нищо.

Под земята УКВ-тата не работеха и затова Андреас изпрати един от учениците да предаде на Фицдуейн, че нещата отново живват. Най-хубавото от цялата ситуация бе фактът, че щом използваха горелка, за да пробият вратата, значи гранатите и мините им бяха на привършване.

Андреас най-много се страхуваше от гранатите. Дали бяха взели всички възможни предпазни мерки? Естествено, бяха издигнали барикади, но освен това бяха опънали телове и рибарски мрежи, през които можеха да стрелят и които, поне докато бяха цели, щяха да задържат летящи предмети.

В момента защитниците на тунела наброяваха шест човека — самият Андреас, Джудит, дьо Гевен и трима ученици. Хенсен бе поверен на грижите на Катя, а Уна наглеждаше учениците.

Шестима аматьори срещу специално обучени терористи май не бяха съвсем достатъчно, но все пак лейтенант Андреас фон Графенлауб си разбираше от работата, а и копелетата отвъд вратата бяха отговорни за смъртта на трима от семейството му.

Изгаси осветлението в тунела и се прицели снощния мерник на „SA-80“. Вратата всеки момент щеше да падне. Само след няколко секунди защитниците на тунела щяха да разберат дали към проблемите им нямаше да се прибавят и гранати.

Прорязаната врата падна с трясък в тунела и след това настъпи мъртва тишина.

Залегнал до Андреас, Зиг Бенгткуист облиза пресъхналите си устни. Той нямаше приспособление за нощно виждане и тъмнината за него беше потискаща. Помисли си за Осман — приятелят, когото бе загубил и го обзе гняв. Това зло трябваше да бъде спряно.

 

 

рейнджърите с „Милан“-а край замъка на Фицдуейн — 00:23 часа

Кръстчето на мерника кацна върху цевта на първата картечница. Картечарите се криеха зад бали с пясък и в скалите. Грейди си представяше сцената — топлината от изпразването на лента след лента, трескавото обслужване на картечницата. Вероятно терористите разчитаха на другарите си да ги прикриват. Сигурно бяха изморени, но въодушевени. Може би бяха млади хора със семейства и дори деца, но защо бяха тук на острова, Грейди не искаше и не можеше да разбере, пък и това щеше ли да промени нещо?

Натисна бутона за стрелба.

Ракетата попадна точно в целта. Масивната вълна освободена енергия разтърси укреплението сред скалите и във въздуха се разлетяха отломки и парчета, които унищожиха оръжия и мъже за по-малко от секунда.

— Целта е поразена — извика Грейди и Рош, товарачът, скочи и светкавично постави нова ракета.

Грейди завъртя оръжието към втората цел. Цялото му съзнание бе обзето само от мисълта да изпълни задачата.

Прицели се. Този път укреплението се виждаше и той видя как някой от там маха. Внезапно картечницата замлъкна.

Грейди натисна бутона. Пушекът от запалването му замъгли целта за секунда и половина. Обикновено в такива моменти новаците се опитваха рязко да пренасочат ракетата, когато отново се появеше във визьора, но от това нищо не се получаваше. Трябваше да се действа хладнокръвно и внимателно.

Картечницата се обръщаше към него. През телескопичния мерник той видя дулото право срещу себе си и дори пламъците, когато картечницата откри огън. Куршумите бяха по-бързи от ракетата и той чу свистенето им над главата си, но не им обърна внимание. Единствената му мисъл бе, че насоченото право срещу него дуло беше идеална мишена.

Внезапно на мястото на дулото се появи размазано петно и се чу взрив като от граната. Той реши, че това са вероятно Ханигън и Куинлън, които го прикриват, раздразни се, че целта му бе избягала и в този момент осъзна, че едва не е бил убит.

Втората ракета повтори триумфа на първата.

— Целта е поразена — извика Грейди и Рош отново скочи и постави нова ракета.

Куинлън и Ханигън засипаха останките от тежките картечници с гранати и картечна стрелба, довършвайки за няколко секунди малкото оцелели.

Изведнъж около тях се разрази буря от изстрели. Терористите бяха разбрали, че сред позициите им са проникнали вражески елементи и се опитваха да ги унищожат. Автоматични откоси, взривове на гранати, смъртоносното свистене на мини изпълни въздуха около тях. Рейнджърите, макар и много по-малко на брой, имаха предимствата на изненадата, нощните телескопични мерници, по-съвършено оръжие и достатъчно амуниции.

Над тях кръжеше Килмара с „Оптиката“. Сега, след като картечниците бяха унищожени, той можеше да се спусне по-ниско. Приборите за топлинно наблюдение без усилие откриваха източниците на топлинно излъчване като човешки тела или оръжия. Рейнджърите носеха специални инфрачервени предаватели и по този начин Килмара лесно разпознаваше хората си.

Щом унищожаването на картечниците бе потвърдено, Килмара даде заповед на втората група рейнджъри да се спуснат на около петстотин метра от бойното поле. След няколко минути рейнджърите вече бяха на път. Командването долу на земята пое Гюнтер.

Не след дълго на Гюнтер му се стори, че вражеският огън отслабва. Трябваха му няколко минути, за да си даде сметка за това, но когато с три тройни откоса покоси малка група мъже, които бяха сложили щиковете на автоматите си, той реши, че трябва да проучи положението. Претърси чантите за амуниции — всички бяха празни. Провери пълнителите на автоматите — те също бяха празни.

Обади се на Килмара и му докладва какво е открил. Секунди след това рейнджърите получиха заповед да не стрелят, освен ако не са заплашени и от небето към замъка прозвуча призив за доброволно предаване. „Предайте се“ прозвуча на френски, немски и на доста елементарния арабски на Килмара.

Отговор не последва. Явно терористите извън замъка бяха или мъртви, или вече нищо не можеха да направят, защото всички паднали бяха допълнително застрелвани за всеки случай. При тези обстоятелства бе немислимо да се вземат пленници, но опасността, да бъдеш застрелян от ранен фанатик, си беше напълно реална.

Битката извън стените на замъка бе приключила.