Виктор О’Райли
Игрите на Палача (12)

Единадесета глава

Кантората на фон Графенлауб на „Марктгасе“ можеше да се открие единствено по малката месингова табелка, на която имаше само неговото име и една дума „нотариус“. Изчистената фасада на сградата от деветнадесети век даваше невярна представа за произхода й. Извитите каменни стъпала, който водеха към кантората на адвоката на втория етаж, бяха силно износени и опасно хлътнали по средата. Осветлението беше слабо, нямаше асансьор. Гуидо се оказа прав като го предупреди, че жителите на Берн не обичат да демонстрират богатството си. Вероятно адвокатската кантора беше луксозно обзаведена, но достъпа до нея не само че не показваше наличието на богатство, но даже навяваше мисълта за скъперничество. Тъй като вероятно на връщане имаше шанс да си счупи врата по стълбите, Фицдуейн реши да използва максимално предоставената му възможност за среща. Как не се сети да си вземе фенерче.

Секретарката на фон Графенлауб имаше вид на лоялен слуга. Явно втората му жена, Ерика, се бе постарала да не повтори грешката на предшественицата си и бе взела мерки той да не се отклони отново от правия път. Да се каже, че госпожа Хунцикер имаше продълговато лице с остри черти си беше направо комплимент. Очилата й висяха на малка верижка около врата като отличителната плочка на гестаповците.

Фицдуейн каза името си. Госпожа Хунцикер си постави очилата, огледа го отгоре до долу и демонстративно се обърна към стенния часовник. Според него ирландецът бе закъснял с пет минути — закъснение, което за Ирландия означаваше, че си пристигнал съвсем навреме и дори по-рано отколкото са те очаквали. В Берн обаче такава мудност явно бе достатъчно основание за престой в Затворническата кула. Поведението на госпожа Хунцикер ясно показваше, че тя дълбоко съжалява, задето Кулата вече не се използва.

Фицдуейн разпери извинително ръце.

— Аз съм ирландец — каза той. — Въпрос на различни култури.

Фрау Хунцикер кимна няколко пъти. „Ja, ja“ — примирено каза тя и стана, за да го въведе в кабинета на фон Графенлауб. Хюго я последва. С удоволствие забеляза, че адвокатът не се бе предал напълно. Секретарката му имаше невероятни крака.

Той стана от бюрото си, стисна ръката на Фицдуейн и го покани да седне. Донесоха кафе. Попита как е минал полетът му. Размениха си учтивости с официалност, твърде чужда на ирландеца.

Фон Графенлауб наля кафе. Хюго забеляза, че ръцете му леко треперят. С това малко изключение адвокатът си оставаше напълно невъзмутим. Фицдуейн потисна гнева си към безупречно облечения мъж, който седеше насреща му. По дяволите, та собственият му син беше мъртъв. Адвокатът се владееше твърде добре.

Хюго изпи кафето си, остави чашата си на ниската масичка и се облегна назад. Фон Графенлауб го последва, но някак по-бавно, като че ли нямаше кой знае какво желание разговорът да премине към следващата си фаза. Вдигна очи към Фицдуейн.

— Мисля, че искате да говорим за Руди.

— Боя се, че се налага.

Няколко секунди фон Графенлауб стоя с наведена глава. Когато най-сетне реши да заговори, гласът му се колебаеше, сякаш не искаше да чуе това, което ирландецът имаше да му каже и въпреки всичко не можеше да се сдържи.

— Първо искам да ви благодаря за това, което сте направили за Руди. От училището ни писаха за загрижеността ви по повод трагичната случка.

— Не можах да направя кой знае какво — каза Фицдуейн и преживя отново мига, в който за първи път видя обесеното момче.

— Сигурно е било голям шок за вас — предположи фон Графенлауб.

— Да, аз самият бях изненадан от собствената си реакция. Свикнал съм да срещам смъртта, но не и когато е пред собствената ми врата. Доста разтърсващо е.

— Мога да си представя — каза фон Графенлауб. — Всички ние сме ужасно потиснати. Какво ли може да е накарало Руди да направи това?

Фицдуейн не отговори, въпросът бе риторичен. Усещаше, че разговорът става все по-откровен. Бяха започнали да се изчерпват откъм учтивости.

— Въпреки всичко — каза фон Графенлауб, — не разбирам защо сте дошли да ме видите. Каквото било, било. Вече нищо не може да върне Руди. Единственото, което ни остава, е да се опитаме да забравим и да продължим да живеем.

Фон Графенлауб бе привидно невъзмутим, но в гласа му липсваше увереност, като че ли го ядеше някакво съмнение. Това бе първата пукнатина в страховитата му маска. Щеше да се наложи да продължи да дълбае. Явно само здравият разум нямаше да предразположи фон Графенлауб към разговор. Може би Фицдуейн трябваше да остави нещата такива, каквито са, но го водеше единствено усещането, че има нещо нередно, решимостта му да доведе нещата докрай. Не на последно място и тръпката на преследването. За първи път ирландецът призна това пред себе си.

— Съжалявам, но не мога да се съглася. Никой не трябва да умира по такъв жесток начин и да няма кой да разбере причината за това. Знаете ли защо се е самоубил синът ви? Въобще, интересува ли ви?

Лицето на адвоката стана пепеляво, на челото му избиха капчици пот. Той захвърли маската на самоконтрола и се наведе напред:

— Как смеете? — яростно изсъска той. — Откога някакъв непознат си позволява да поставя под съмнение чувствата ми в такъв момент. Проклет да сте. Вие нищо не знаете, абсолютно нищо… — целият трепереше от гняв.

Настъпи ледено мълчание, учтивостите бяха забравени, фон Графенлауб си възвърна самообладанието, но двамата мъже продължаваха да се гледат мрачно. Фицдуейн знаеше, че ако разследването не удари на камък от самото начало, щеше да се нуждае от помощта на швейцареца. Това едва ли щеше да е приятно, но просто нямаше избор. Преследването бе започнало, бе набрало собствена скорост и щеше да доведе до нещо, каквото и да било то.

В стаята бе тихо. За съжаление на Хюго му оставаше само една възможност, колкото и да искаше да не я използва. Отвори големия плик, който носеше и извади снимките.

— Съжалявам, не бих искал да ви причинявам болка, но не виждам друг начин. Едно двадесетгодишно момче е посегнало на живота си. Открих го да виси на едно дърво, около него се носеше миризма на изпражнения, езикът му стърчеше подут, а лицето му бе посиняло и изцапано с кръв и лиги. Държах го в ръцете си, когато го свалиха от дървото, беше все още топъл. Чух свистенето на последния дъх излязъл от дробовете му. За мен това прозвуча като вик — „Защо?“.

Фицдуейн вдигна снимката на трупа на момчето пред очите на фон Графенлауб. Лицето на адвоката побеля съвсем. Втренчено гледаше снимката, неспособен да отвърне поглед, Фицдуейн я остави на масата. Фон Графенлауб я проследи с очи, остана така известно време и после погледна ирландеца. Страните му бяха мокри от сълзи. Опита се да каже нещо, но не успя. От джобчето на сакото си извади сгъната носна кърпа, повличайки цветето, което беше в петлицата. Изправи се някак несигурно, отказа с ръка опита на Фицдуейн да му помогне и излезе от стаята.

Хюго вдигна смачканата роза и я помириса — имаше лек и нежен аромат. Не се чувстваше горд от това, което бе направил. Огледа кабинета. През облицованата врата се чуваше пишеща машина.

На един нисък шкаф зад писалището на фон Графенлауб имаше няколко снимки, явно на семейството. Едната беше на чувствена брюнетка малко над трийсетте, със сочни устни и необикновени издължени очи — вероятно Ерика отпреди няколко години. Следващата бе на фон Графенлауб в пълна военна униформа. Косата му не беше толкова посивяла, а лицето му — с високо чело и хлътнали очи — излъчваше сила, увереност и енергия — далечно подобие на унилата фигура, която току-що напусна стаята.

Последната снимка беше направена на верандата на стара дървена хижа. Отзад се виждаха покритите със сняг планини. Ако се съдеше по качеството, снимката явно бе увеличавана. Беше малко размазана, но ясно личеше щастието и радостта, която лицата на хората излъчваха. Облечени в скиорски екипи, четирите деца на фон Графенлауб стояха в редица, прегърнати през раменете и се смееха: най-голямата, Марта беше с вдигната назад коса и ярко жълта скиорска шапка, приличаше много на баща си; Андреас беше висок, с по-тъмна кожа и по-сериозен въпреки усмивката, а до тях близнаците с еднакви светлосини скиорски екипи и приличащи си като две капки вода, въпреки дългата руса коса на Врени и късо подстриганите къдрици на Руди. На снимката пишеше: „Ленк 1979“. По някакъв необясним начин снимката оправда намеренията му.

* * *

Фон Графенлауб наплиска лицето си със студена вода и се подсуши. Страните му възвърнаха цвета си. Чувстваше се зле, беше объркан — нищо от обучението му не го бе подготвило за подобни ситуации. Този ирландец с внимателното си отношение и твърда решимост бе говорил с гласа на собствената му съвест. Убедеността му беше за завиждане. Това го разстройваше.

Адвокатът сгъна кърпата и внимателно я положи на поставката. Лицето, което го гледаше от огледалото, бе отново старото, овладяно и сериозно. Опита се да си представи какви щяха да бъдат последиците, ако Фицдуейн предприемеше разследване в Берн. На първо място реакцията в семейството — можеше да си представи жилещите коментари на Ерика. Трябваше да мисли и за положението си в обществото, където си имаше строго определени модели на поведение. Самоубийство в семейството беше трагедия и най-добре бе нещата да се приключат колкото може по-дискретно. Събитие от такъв род навяваше мисли за несигурност в най-близкото обкръжение на жертвата. Можеше да се отрази лошо на работата. Най-добре беше да се забрави или поне да се потули. За щастие смъртта на Руди бе настъпила в друга страна. Поне до този момент вестта не се беше отразила на положението му. С времето споменът щеше да избледнее още повече. Нямаше начин — този Фицдуейн трябваше да бъде отстранен от случая. Едно телефонно обаждане и той вече нямаше да е добре дошъл в Швейцария, фон Графенлауб познаваше хора с достатъчно власт и в Ирландия. Така че не беше трудно да се справи с него. Да, така щеше да е най-добре.

Фон Графенлауб пое дълбоко въздух няколко пъти. Почувства се по-добре, ако въобще можеше да бъде добре при сегашните обстоятелства. Излезе от личната си баня, после затвори и заключи вратата. За съжаление, за да стигне до нея трябваше да мине през общото помещение, но такива бяха старите сгради.

Госпожа Хунцикер вдигна глава към него:

— Господин Доктор — каза тя — ирландецът, господин Фицдуейн, си тръгна. Остави ми адреса и телефонния си номер и помоли да се обадите, когато се почувствате готов за това.

Фон Графенлауб пое бележката — хотел „Хоспиц цур Хаймат“, малък хотел, макар и в центъра на града. Като че ли бе очаквал нещо по-внушително. Нещо от величината на хотелите „Белвю“ или „Швайцерхоф“.

Седна на писалището си. Пред него лежаха снимките на децата от Ленк и обесването на Руди. Руди, живият и мъртвият, гледаше към него. Беат фон Графенлауб зарови лице в ръцете си и заплака.

* * *

Гуидо, който като че ли познаваше всички и всеки, бе направил необходимото. „Там ще бъдат някои хора, с които ще трябва да се срещнеш“, бе казал той.

Вернисаж: Буквално денят за лакиране, когато художникът поставя лака върху картината — така тя изглежда по-добре и се продава по-скъпо — и кани покровители и приятели за предварителен оглед.

Галерията се намираше на „Мюнстергасе“, на три минути път от хотела на ирландеца. Старият град започваше да му харесва с това, че всичко в него бе на две крачки. Откак бе дошъл нямаше нужда нито от кола, нито от такси, а ако му омръзнеше да върви, можеше да опита с ролкови кънки. В галерията Фицдуейн се почерпи с една чаша вино, взе си каталог и започна да разглежда. След като огледа три картини за по няколко минути всяка, той започна да се озадачава и да се пита дали в ирландското му кафе, което бе изпил преди да дойде, не бе сложено и нещо друго, освен уиски. Разгледа и другите десет картини, но резултатът остана същият. Всичките тринадесет картини изглеждаха като абсолютно еднакви правоъгълници с черен фон. В малката галерия имаше още тридесетина човека, които обикаляха, разглеждаха изложените картини и разговаряха оживено. Никой не изглеждаше озадачен. Може би черните правоъгълници бяха нещо обикновено за изкуството в Берн.

Каталогът беше на немски и не му служеше кой знае колко. От него ставаше ясно, че той се намира в „Лоен Галъри“, както му бе казал Гуидо и че художникът се казва Куно Гоншиор, четиридесет и шест годишен, който явно имаше търговски нюх, щом искаше по седем хиляди франка за всеки от правоъгълниците.

Фицдуейн бе на път да си тръгва, когато за своя изненада откри, че чудатата колекция прикова вниманието му. Като се вгледа по-внимателно започна да открива разлика в платната на картините и оттенъците. Нещата не бяха това, което изглеждаха. Черното не беше само черно. Това, което първоначално изглеждаше като матова плоска повърхност, се оказа много дребен, сложен триизмерен мотив. Усмихна се вътрешно.

Усети топлина и в ноздрите му нахлу почти позната мускусна миризма. Жената го гледаше закачливо и за момент му се стори, че в погледа й се чете покана. Беше дребна и слаба. Не беше трудно да я познае. Облечена с черна официална рокля с открити рамене, кожата й имаше златист загар. Гърдите й, стегнати и високи, напираха през тънката коприна. През челото й минаваше тънка златна лента.

Изпита желание да протегне ръка и да я докосне, да смъкне черната копринена рокля от златистото й тяло и да я има в този момент, на това място, физическият й магнетизъм бе неустоим. Това бе властта й над мъжете, тя го осъзнаваше и го използваше, Фицдуейн си даде сметка за всичко, но желанието му бе все така силно. Сега разбра защо фон Графенлауб се бе оженил за нея.

Тя леко хвана за ръката един висок, енергичен мъж и игриво го завъртя с лице към Фицдуейн. Не се нуждаеше някой да я учи как да налага волята си.

— Саймън, позволи ми да те представя на известния военен фоторепортер, който е на посещение в нашия град за няколко дни. Саймън Балак, това е Хюго Фицдуейн. Саймън е най-добрият ми приятел, особено когато се държи както трябва, и е преуспяващ художник.

— А ти, сладка моя Ерика, си най-голямото съкровище, но невинаги, и несъмнено най-прелестната жена в Берн.

— Ерика фон Графенлауб — каза Фицдуейн. Тя кимна. — Снимките не ви отдават дължимото — каза той.

— Откъде знаете името ми?

Ерика се усмихна:

— Берн е малък град. Благодаря ви за грижите за Руди. Сигурно не ви е било лесно.

За момент Фицдуейн се слиса. Тя явно говореше за откриването на тялото, а не за тазсутрешния му разговор със съпруга й. Пък и той не се виждаше никъде наоколо.

Ерика взе ръката му в своите и я задържа, после постави дланта му на лицето си. — Още веднъж ви благодаря.

Все още усещаше присъствието й, топлината, която тялото й излъчваше и сочните й устни, когато за момент дланта му ги допря. Саймън Балак вдигна чашата си и му смигна: — Берн е малък град.

* * *

— Няма ли начин да е самоубийство? — отчаяно попита шефът на Крипо. Погледна часовника си. Седем и десет. Вече тринайсет часа беше в полицейското управление. Закъсняваше за срещата с Колет, а тя никак не обичаше да я карат да чака, особено в леглото.

Ушите му почервеняха само при мисълта за нея. Тя наистина имаше дарбата да се люби. Преди векове сигурно щяха да издигнат фонтан в нейна чест. Как пък убийствата ставаха все в такова неудобно време.

— Ти не си единственият мъж, който води полов живот — каза съдия-следователят, който разбираше всичко от половин дума. — Зарежи креватните си мечтания и се съсредоточи. В този случай самоубийството е напълно изключено. Слушай внимателно — седем прободни рани от къс предмет с широко острие, извадени очи, отрязани уши и гениталии, последните все още не са открити. Предполагам, че все още плуват в реката. Освен това е установено, че е имал орален и анален контакт малко преди да умре.

Бюизар кимна мрачно:

— Май не прилича на самоубийство. По-скоро на някакъв странен ритуал.

— Е, определено не е случай на убийство на мъжа от съпругата му с тиган в главата — каза съдията. — Никак не ми харесва. Мирише ми на нещо, което може да се повтори.

— Ей, дори не си го и помисляй — каза шефът на Крипо. — Май ще трябва да пусна бюлетин за издирването на топките му. Как ще ги идентифицираме?

— Ами, най-вероятно са единствените, които работят самостоятелно — каза съдията развеселен. — Някой от по-умните ти полицаи лесно ще ги разпознае.

— Това е противно и некоректно — възмути се шефът на Крипо, а с дясната си ръка направи бърза проверка. Всичко си беше на мястото, но в сравнение с времето, когато мисълта му бе заета с Колет, възбудата бе спаднала.

* * *

Тъкмо Фицдуейн започна да чувства краката си приятно омекнали след третата чаша вино и почти с удоволствие съзерцаваше тринайсетте черни правоъгълника, приетото за такива случаи време на престой явно изтече. Ако това ставаше в Ирландия, посетителите щяха постепенно да намалеят, докато накрая не останат само здравите пиячи. Вместо това, обаче, като по даден знак, всички в галерията се втурнаха да излизат, но без да създават бъркотия и блъсканица. Само след три минути в залата останаха служителите и Фицдуейн. Виното бе пивко и той със съжаление пресуши чашата си и се запъти към изхода.

Ерика стоеше отвън и разговаряше с приятели. Като го видя, тя ги остави и се насочи към него. Облечена в палто с висока яка от някакъв златист плат, беше очарователна. Хвана ръката му.

— Трябва да поговорим. Ще дойдеш ли с мен?

Фицдуейн нямаше желание да й отказва. Усещаше топлината на тялото й докато вървяха. Ароматът й пълнеше ноздрите му. Възбуди се.

— Имам малък апартамент тук наблизо — каза тя.

— На „Юнкернгасе“? — попита Фицдуейн, спомняйки си информацията за фон Графенлауб, която имаше. Не бе убеден, че точно сега трябва да се види отново с адвоката, особено когато съпругата му се бе сгушила в него.

Ерика се засмя и стисна ръката му.

— Ти говориш за апартамента на Беат.

— Съжалявам, но май нещо не ми е много ясно. Мислех, че живееш със съпруга си.

Тя отново се засмя:

— И да, и не. Имаме уговорка — нуждая се от пространство и място, където да се уединявам. Моят апартамент е наблизо, също на „Юнкернгасе“, но е отделно от неговия.

— Разбирам — каза Фицдуейн, без да разбира нищо.

— Ще приготвя лека вечеря, става ли? Ще сме съвсем сами и ще поговорим.

Сградата бе доста стара, но апартаментът, в който влязоха, пропуснати от охраната, бе луксозно преобзаведен и личеше, че за преустройството му не са жалени средства.

Фицдуейн не можеше да си представи как Ерика се поти над готварската печка. И не остана разочарован. Тя извади от хладилника една стъклена тенджера и я пъхна в микровълновата фурна. Пръстите й с ярко лакирани нокти натиснаха няколко бутона. На Фицдуейн бе предоставено удоволствието да отвори изстудената бутилка шампанско и да запали свещите.

Седнаха на малката кръгла маса за хранене един срещу друг. С влизането си Фицдуейн забеляза, че на нея вече бяха сложени прибори за двама. Хрумна му, че може би е провалил нечия вечер. Ами, ако го очакваха? А може би Ерика беше скаут и винаги бе готова да посреща гости.

— Мога да те наричам Хюго, нали? — попита Ерика, гледайки го право в очите. Готвеното в тенджерата приличаше на заек. Като дете Фицдуейн бе гледал много зайци и му се отяде. За сметка на това пък Ерика ядеше с апетит.

Фицдуейн кимна.

Ерика облиза устни така, че и на слепец би му кипнала кръвта.

— Харесва ми името ти — каза тя. — Искаш да говорим за Руди, нали?

— Затова съм дошъл тук.

Ерика се усмихна многозначително, пресегна се през масата и докосна с пръсти ръката му. Сексуалният й заряд бе осезаем.

— Няма нищо особено за казване. Руди беше един много объркан млад мъж. Самоубийството му не изненада никого.

— Какво го тревожеше? — попита Фицдуейн.

Ерика безучастно сви рамене.

— Уф — каза тя и разпери ръце. — Всичко. Той мразеше баща си, караше се с братята и сестрите си, не одобряваше правителството и сексуалните му наклонности бяха странни — тя се усмихна. — Но от друга страна това не е ли типично за почти всички пубертети.

Фицдуейн се опита да продължи темата за смъртта на доведения син на Ерика, но безрезултатно. Разговорът се насочи към останалите членове на семейството. За тях Ерика бе далеч по-словоохотлива. След кафето и питиетата тя се извини и изчезна в спалнята. Фицдуейн седеше на дивана и си пиеше ликьора. По отношение на Руди срещите му с господин и госпожа фон Графенлауб не доведоха до никъде.

Ерика бе изгасила почти всички лампи. Свещите на масата хвърляха златиста трепкаща светлина. Влезе в стаята. Той чу стъпките и по пода и усети парфюма й. Беше точно зад него. Обърна глава към нея и започна с думите:

— Става късно. Мисля, че е по-добре да… — така и не се доизказа.

Тя обгърна главата му с ръце, притисна го към себе си, после го целуна. Той почувства зърната на гърдите й върху устните и лицето си. След това устата й потърси неговата и тя се озова в скута му съвсем гола.

Обходи с език лицето и врата му, а едната й ръка се спусна към издутите му панталони и отвори ципа. Изпълни го непреодолимо желание. Тя разкопча ризата му и докосна с устни гърдите му, после се спусна малко по-надолу, още по-надолу, докато стигна до пениса му и го пое в устата си.

През тялото му премина тръпка, гледаше я с недоумение. Цветът на косата й беше същия като този на Руди, макар и да нямаха кръвна връзка. Желанието му се изпари. Опита се да се отдръпне, но тя го задържа с ръка, без да прекъсва заниманието си. Той със сила я изправи на крака.

— Хей, какво правиш? — помисли си, че можеше да го каже и по-добре.

— Ти си хубав мъж, Хюго — каза тя. Устните й бяха влажни, а червилото й размазано. — Искам да спя с теб.

Фицдуейн се изправи несигурно, поклати глава. Не знаеше какво да каже. Погледна я. Стоеше права и изглеждаше великолепно. От нея струеше възбуждащ аромат. Тя се засмя и каза:

— Добре дошъл в Берн.

Той набързо се оправи, сбогува се и излезе. Хладният нощен въздух му подейства освежаващо. Нямаше да се учуди, ако и от ушите му излизаше пара. Тръгна към хотела си и попътно наплиска лицето си с вода от „Фонтана на Правосъдието“. Страховитата дама със забележителните крака му напомни за Ерика.

* * *

Първокласният детектив Хайнц Рауфман, по-известен като Мечката, взе трамвай номер три, за да се прибере в новия си удобен апартамент в Саали — едно от предградията на Берн, на петнадесет минути от центъра на града.

Ако искаше да е честен пред себе си, трябваше да си признае, че предвид обстоятелствата се бе отървал доста леко. Наистина си заслужаваше понижението. Вместо това го потупаха утешително и го преместиха на сладка длъжност. Ако действаше внимателно, отделът за дребни престъпления можеше да служи за добро прикритие при проучването на подземния свят в Берн.

— Тили, скъпа — каза той докато хранеше Густавус и Адолфус, двете златни рибки, които си гледаше, — случаят с германеца има и своята добра страна — често говореше на Тили, когато бе сам в къщи. Бяха купили апартамента година преди смъртта й. Тя беше най-щастлива, когато чистеше и подреждаше. Обичаше да казва: „Един апартамент трябва да е уютен Хайни, не само удобен.“.

Мечката си приготви лека вечеря, както той я разбираше: Телешко с гъби и сметана, салата, малко френски хляб с обезсолено масло и камембер, всичко това придружено с не повече от литър „Мерло“ от най-добро качество, от Тичино. Поколеба се дали да яде плодове и накрая реши да хапне една круша, а защо не и две или три? За завършек поля всичко с една чаша кафе.

Пусна си телевизора и гледа мач. Отборът на Берн загуби. Мечката много се съмняваше дали комбинацията между берничанин и футбол е много сполучлива. После изгледа новините. В северна Ирландия Боби Сандс беше на гладна стачка и нещата не вървяха на добре.

Като стана дума за Ирландия, Мечката се сети, че на следващата сутрин трябваше да се погрижи за ирландеца. Изключи телевизора и си пусна радиото. Густавус и Адолфус имаха слабост към класическата музика. Имаше чувството, че плуват в ритъм. Мечката почисти оръжието си. Тъй както беше едър и изглеждаше непохватен, пръстите му работеха ловко. Отстрани на леглото му бяха наредени трофеите за точна стрелба. Обичаше да стреля.

Разположен удобно в огромното двойно легло, увит с електрическо одеяло и чаша топло какао на нощното шкафче, Мечката започна да преглежда бележките, които бе събрал за ирландеца.

— Лека нощ, скъпа — прошепна той, след това се обърна и заспа.