Виктор О’Райли
Игрите на Палача (2)

Първа глава

Тази нощ Хюго Фицдуейн спа неспокойно, но когато се събуди, нямаше и следа от лошо предчувствие. Навън валеше. Качи се на главната кула и се загледа в зората. Мислеше си, че всеки, израснал в Ирландия, има достатъчно време да свикне с дъжда.

Преди повече от седемстотин години, на същото място и по същата причина, бе стоял първият от рода Фицдуейн. Независимо от суровия климат, гледката от главната кула на замъка си заслужаваше, дори и през мрачния февруари. Земята, която виждаха от там, бе тяхна и за всички от рода. Въпреки различията помежду им, важеше максимата: „Държа на това, което притежавам“.

Дъждът спря и небето просветля.

Замъкът бе разположен на скалист хълм и от мястото, където стоеше, Фицдуейн виждаше почти целия остров. Трудно беше да се нарече остров тази вдадена в океана земя — най-характерното за която бяха брулещият вятър, тресавищата, ниските хълмове и неравните пасища — откъсната от сушата от някакви си двайсетина метра вода и свързана с нея посредством мост между стърчащите скали.

Във вътрешността на острова имаше сладководно езеро, на чийто бряг се виждаше малка бяла къща със сламен покрив. От комина се издигаше тънка струя дим. Вътре Мъроу и жена му Уна, семейството, което се грижеше за замъка и принадлежащите му земи, се канеха да закусват. Преди почти двайсет години, в Конго, Мъроу бе служил като сержант при собственика.

Вълните се разбиваха и пенеха в скалите, които опасваха замъка, Фицдуейн се наслаждаваше на познатия звук. Уви се още по-плътно в дъждобрана, тъй като дори на тази височина поривите на вятъра донасяха солени пръски.

Погледна часовника си. Осем и половина — трябваше да тръгва. Затвори след себе си вратата към покрива и внимателно заслиза по витите каменни стъпала, изтъркани от многовековна употреба. До хранилището и оръжейната имаше пет площадки. За тези помещения все още използваха старинните им имена, макар че от тавана в хранилището отдавна не висяха късове осолен бекон. Но всеки уважаващ себе си нормандски рицар би бил впечатлен от запасите, изложени в оръжейната. А ако същият този рицар бе запознат с огнестрелното оръжие и прийомите на съвременната война, би бил заслепен от колекцията пушки, пистолети и автоматично оръжие, скрита в дълбоките подземия на замъка. Въпреки че според сегашния ирландски закон това бе наказуемо, Фицдуейн спазваше семейната традиция за колекциониране на бойно оръжие.

Първоначално замъкът представлявал четириъгълна пететажна кула, завършваща с бойна площадка и вход на втория етаж, достъпен единствено чрез подвижна стълба. С течение на времето бил променян, укрепван и модернизиран. Към основната сграда било пристроено триетажно крило, покрито с каменни плочи. Подвижната стълба била заменена от каменна. Оградили вътрешния двор със защитна стена и там издигнали конюшнята и външните постройки. През шестнадесети век била изградена мрежа от тайни тунели и хранилища.

Входът, който е най-слабата точка на един замък, представляваше малка двуетажна кула, част от защитната стена, която наричаха порталът. Подът на издадения втори етаж имаше отвори, откъдето върху нападателите се изливала вряла вода или се хвърляли горящи факли.

Оригиналната желязна решетка, завършваща с остри шипове, която се спускала незабавно като гилотина, отдавна ръждясала, но по време на Наполеоновите войни била подновена. Сега тя висеше със смазана верига, готова да отбие атака, каквато никога нямаше да има. Морето и острите зъбери ограждаха замъка от две страни, а дълбок ров опасваше останалото.

Дънклийв, домът на рода Фицдуейн, в продължение на повече от седем века никога не бил превземан с открита атака. Това донякъде носеше утеха, но според настоящия собственик то едва ли имаше практическо значение в края на двадесети век.

По дървения мост над защитния ров изтрополяха копита, Фицдуейн леко пришпори коня и Пука се насочи в галоп по склона към скалистия връх. Макар земята да бе влажна и хлъзгава, той яздеше уверено. Конят бе сигурен и познаваше пътя.

Островът беше дълъг малко над десет километра и около четири — в най-широката си част. Освен Фицдуейн и Мъроу с жена си, единствените други обитатели живееха в уединеното училище на носа. То официално се наричаше „Световен Институт Дрейкър“. Към края на деветнадесети век един ексцентричен немски производител на оръжие бе купил земята, на която през Средновековието се издигал манастир, разрушен от войските на Кромуел през седемнадесети век. С печалбите си от Френско-пруската война, той започнал да строи това, което според неговите представи било ирландски замък.

Но на построения замък му липсвали някои необходими помещения, фон Дрейкър пропуснал да направи бани и тоалетни. Не съзнавайки грешката си, той се нанесъл в завършената на пръв поглед сграда. Тогава започнала трагедията. Докато се облекчавал зад един рододендронов храст, бил измокрен до кости от внезапно излял се дъжд — времето в Конемара е всичко друго, но не и предсказуемо. В резултат на това се разболял от пневмония. След кратка и по-скоро привидна борба с болестта фон Дрейкър умрял. Оставил огромно богатство и жена, която презирал. Нямал деца. Затова последното му желание било ирландското имение да бъде превърнато в колеж за ученици от цял свят, „които ще живеят заедно, ще се опознават, ще се сприятеляват и така ще пазят мира в света.“

Тези, които познаваха фон Дрейкър добре, бяха доста озадачени от проявата на такива чувства у човек като него. Всъщност на адвоката си той беше казал следното: „Измисли нещо, за да не може старата вещица да се докопа до парите ми!“.

Богатството на „фондация за мир фон Дрейкър“, натрупано главно от оръжие и експлозиви, се увеличаваше и растеше. През по-голяма част от времето „Световният институт Дрейкър“ отваряше вратите си за бизнес. Приемаше за обучение подбрани групи ученици на възраст от шестнадесет до двадесет години от различни краища на света, които се обучаваха по средно тежка академична програма, в която силно бяха застъпени гребане, катерене, ориентиране и други силови дисциплини.

Институтът „Дрейкър“ се оказа успешно начинание главно заради уединението си. Той бе идеалното място, където изпращаха богатите, създаващи проблеми младежи. Освен това беше и смесено училище. Единствените условия за влизане в него бяха пари и връзки. Родителите, които пращаха децата си в „Дрейкър“, имаха по много и от двете.

Фицдуейн забави хода на коня. Чувстваше вятъра, който идваше от океана и соления му вкус по устните си. Бе започнал да се отпуска. Хубаво е да си у дома, въпреки лошото време.

Войните започнаха да му дотягат. Още по-неприятното беше, че досадните неуредици на съвременното пътуване го изморяваха. Колкото повече остаряваше, толкова повече го привличаше перспективата за тих и спокоен, дори уседнал живот.

По-голямата част от годината Фицдуейн прекарваше извън Ирландия. Не му бе приятно, но какво да се прави, горещите събития се случваха в други страни. През последните двадесет години той бе участник в тях като войник или като военен фотограф, преследвайки хората с пушка или с фотоапарат. Войната в Конго, Виетнам, арабско-израелската война, после отново Виетнам, Кипър, Ангола, Родезия, Камбоджа, Либия, Чад, Намибия, безкрайните Южноафрикански страни. Този ирландски остров бе неговият рай, неговото убежище, където си почиваше и възстановяваше духа си. Може би той не предлагаше нещо по-вълнуващо от това да гледаш как расте тревата, но беше единственото място без насилие и смърт.

Долу се виждаха малкият плаж, навесът за лодки и пристанът на училището „Дрейкър“. Отвесните скали правели мястото почти недостъпно докато фон Дрейкър не довел специалистите по експлозиви от компанията си. Те пробили тунел в скалите от градините на замъка до плажа.

Фицдуейн се движеше между стената на градината на училището и края на скалата. Сивият камънак на викторианския замък се открояваше заплашително. Водоливници се бореха за пространство със зъбери. Впечатлението от красотата на готическите арки се разваляше от неизмазаните греди. Часовниковата кула завършваше с нещо, наподобяващо Партенона. Историята на Ирландия наистина бе многообразна, но дори тя не можеше да се мери с изобретателността на фон Дрейкър.

Отпред се намираше малка горичка, а зад нея — носът на острова. Когато времето бе хубаво, Фицдуейн пускаше Пука да пасе солената, полегнала от вятъра трева, а той се изтягаше близо до края на скалата, гледаше небето и реещите се гларуси и не мислеше за нищо.

За малко поне можеше да забрави войната и смъртта. Може би, мислеше той, бе дошло времето да прибере фотоапарата си и да си намери улегнала работа.

* * *

Фон Дрейкър имал слабост към дърветата. Първоначално на мястото растял само един стар дъб. Недалеч от него се издигала могила. Местните жители го заобикаляли отдалече. Говореше се, че дъбът е от особен вид и никой не помни кога е бил засаден. Говореше се още, че в дните преди Св. Патрик и по време на приемането на християнството в Ирландия под неговите клони са били вършени ужасни неща. Разказваха, че дори след официалното признаване на християнската църква на острова са продължили кървавите жертвоприношения.

Фон Дрейкър не вземал несериозно такива приказки. И тъй като никой от жителите на Конемара не искал да му помогне да изравни могилата, за да се засади гора, той бил принуден да доведе хора от имението си в Германия. Оставил стария дъб непокътнат не толкова от суеверие, а по-скоро защото обичал дърветата, дори и такива уродливи екземпляри като този. Могилата била изравнена с помощта на експлозивите, които той произвеждал. Хората му открили парчета кости и части от нещо, което приличало на човешки череп. Засадили малка горичка. От много краища на света били докарани дървета и въпреки напористия вятър, идващ от Атлантика и проливните дъждове, те се захванали.

За жалост фон Дрейкър не могъл да доживее да види резултата от своя труд. Умрял точно една година след като била разбита могилата. Говореше се, че същия ден свистенето на вятъра в горичката приличало много на зъл смях.

Фицдуейн смяташе, че такива приказки са нелепи, но не можеше да отрече, че гората беше мрачно и потискащо място. Единственият звук, който се чуваше в неестествената й тишина, бе от падащите дъждовни капки. Преплетените клони не пропускаха светлината и долу цареше сумрак. Тя предизвикваше усещане за нещо гнило и разлагащо се. Както винаги, докато преминаваха през нея, той трябваше да подканва Пука да продължава напред, макар че бяха минавали по тази пътека много пъти. Чаткането на неговите подковани копита бе заглушено от гниещата шума. Мястото изглеждаше необитаемо и Фицдуейн осъзна, че откак бе напуснал замъка преди час, не бе срещнал жива душа. Навътре в гората храсталакът стана още по-гъст, а пътеката — по-стръмна и по-извита. Напред в далечината се виждаше дебелият ствол на дъба.

Конят и неговият ездач стигнаха до дървото. Мъжът се вгледа в лабиринта от преплитащи се клони. Беше красиво дърво все пак, мислеше си той, впечатляващо с древната си осанка.

Първото нещо, което видя, бе въжето — тънко светлосиньо въже. Висеше от един стърчащ клон. Краят му бе оформен в клуп, който бе стегнат около удължения и изкривен врат на обесен мъж.

В здрача се очертаваше само провисналият силует на тялото. Фицдуейн се вцепени. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да допусне, че тук, пред собствения му праг, висеше трупът на обесен човек.