Виктор О’Райли
Игрите на Палача (8)

Седма глава

Младият немски турист и хубавата му приятелка от Италия бяха пристигнали в Дъблин предната вечер с директния полет на Суис Еър от Цюрих. Когато кацнаха, германецът погледна часовника си. Както можеше да се очаква от скучните швейцарци, бяха се приземили точно навреме.

В залата за пристигащи те наеха Форд Ескорт за една седмица по намалена тарифа, без ограничения в изминатите километри и пълна осигуровка. По документи той се казваше Дитер Крец, на двадесет и четири години, от Хамбург, а тя бе Тина Бруньоли на деветнайсет, от Милано. Платиха депозита в брой.

Натоварени с карти, пътеводители и подробни инструкции, те стигнаха до централната част на Дъблин и наеха двойна стая в „Роял Дъблин“ на „О’Конър Стрийт“. Вечеряха в ресторанта на хотела и се качиха в стаята си рано. Докато се събличаха, те почти не си говореха и макар да си легнаха съвсем голи на голямото двойно легло, не се любиха.

Когато на сутринта Дитер се събуди, Тина вече бе станала и в банята се чуваше шум. Върху леглото от отворената врата се подаваше ивица светлина. Той отхвърли завивките и се протегна като котарак. Тялото му бе гъвкаво и силно, а гърдите — покрити с къдрави черни косми. Имаше гъсти черни мустаци, които скриваха красивите му бели зъби. Със задоволство сведе поглед към внушителната си ерекция. На върха на пениса му блестеше капка, цялото му тяло тръпнеше за удовлетворение.

Той стана от леглото и влезе в банята. Тина бе наведена над мивката, косата й бе вдигната. Беше почти гола, ако не се смятаха бикините. Имаше красиво тяло и блестяща мургава кожа. Виждаше нежния мъх по тила й. Постави ръката си на корема й и бавно я придвижи надолу, като смъкна бикините до коленете й. Момичето почти не реагира. Само впи пръсти в мивката, когато той разтвори задните й части. Разнесе се сладникав аромат на крем за ръце. От устата й се изтръгна приглушен вик, когато той навлезе в нея. Кокалчетата на пръстите й побеляха. Тя засмука пръста му. Болката се примесваше със сладко удоволствие. Така трябваше да бъде, така го искаше Кръгът. Така нареждаше Магическата книга.

Така бе заповядал Водачът.

 

 

Пакетът имаше размерите на кутия за обувки и тежеше. Беше обвит с няколко пласта дебела кафява хартия и здраво облепен с тиксо. Не можеше да се разбере какво има вътре, явно съдържанието му бе добре подплатено. Бе адресиран до господин Дитер Крец и оставен на рецепцията на хотела малко след осем сутринта. Човекът, който го донесе, бе с невзрачна външност и униформа на дъблински шофьор на такси. По-късно никой не успя да си спомни подробности за него, освен това, че говорел като типичен дъблинчанин.

Младата двойка закуси в стаята си. На вратата им висеше табелката „Не безпокойте“ и както е прието, се показа чак към обяд. Пакетът им бе предаден докато си плащаха сметката на рецепцията. Момичето почти бе забравило за него, но мъжът внимателно му напомни. Усмихна се в отговор, щом то му го подаде, и отбеляза, че сега не било време за четене. Обгърна с ръка раменете на спътницата си. Изглеждаше доволен и самоуверен.

Занесоха багажа им до колата, но пакетът остана у германеца. Той го сложи внимателно в багажника. Носачът се питаше какво може да накара някого да прекара почивката си в Ирландия и то през март. С облекчение се върна на мястото си в топлия хотел.

Дитер, който като всеки германец вярваше, че педалът за газта съществува само, за да бъде залепян за ламарините, този път караше предпазливо. Идваше за първи път в Ирландия и още не бе свикнал с лявото движение. За щастие бе предупреден за обърканата система от пътни знаци в Дъблин и затова се водеше от картата на Тина. Въпреки че на картата не бяха отбелязани местата с еднопосочно движение, сбъркаха само веднъж, преди да намерят пътя към Галуей и западна Ирландия. Същият път водеше и към дома на полковник Шейн Килмара.

На излизане от Дъблин навлязоха в ширналата се зеленина на парка „Финикс“, най-големия горски крайградски парк в Европа. Стотици елени кръстосваха вълнистите хълмове, обрасли с дървета и самата големина на територията осигуряваше необезпокоеността на редките посетители.

Дитер излезе от главния път и сви по един страничен. Не след дълго спря и изгаси колата. Известно време мълчаливо оглеждаха околността и наблюдаваха елените, които пасяха под дърветата. Когато се увериха, че са сами, той отвори багажника, извади тежкия пакет и седна на задната седалка на колата. Взе от куфарчето си тънък нож и разряза лепенките, после опаковъчната хартия, и свали напоения с масло плат. На дъното лежаха два автомата чешка направа — модел „Скорпион“ VZ-61. Имаше и осем пълнителя с по двадесет патрона, калибър седем шестдесет и пет, почистващи пособия и един туристически справочник за Ирландия, издание на Автомобилното дружество.

Момичето пусна радиото и на фона на традиционната ирландска музика започнаха да почистват оръжието, за да го подготвят за действие.

На излизане от парка караше Тина. Тя бе по-добър шофьор от Дитер и като привикна с тесния, осеян с дупки път, който минаваше за главна магистрала, увеличи скоростта. Искаха да пристигнат на мястото още по светло. От опит знаеха, че нощната тъмнина гъмжи от полицейски патрули.

С готов за стрелба автомат скрит под един вестник, Дитер дремеше на задната седалка. Оръжието на Тина бе в найлонова торба под седалката й.

Тя скоси един дълъг завой и рязко намали, като видя спрените пред тях коли. Отначало си помисли, че е станала катастрофа, но когато след няколко спирания и тръгвания колоната се придвижи, тя различи голяма оранжева табела, на която недвусмислено пишеше: „СПРИ! ПОЛИЦЕЙСКИ ПОСТ“

Видя и двамата полицаи, застанали с гръб един към друг по средата на пътя, безразборно да пропускат движението в двете посоки. Отстрани бе спряна окаляна полицейска кола с пусната лампа. Точно зад нея имаше голям ландроувър със зеления цвят на военните коли. Отзад до радиостанцията седеше войник със слушалки на главата. Друг се беше облегнал на вратата с автомат в ръка и оглеждаше отегчено дългата колона от коли и камиони.

В първия момент я обзе паника, но после обучението си каза думата и тя се овладя. Та те бяха само туристи. Нямаха криминални досиета в Ирландия. Беше просто обикновена проверка и нямаше защо да се страхуват. Опита се да не мисли за скритите автомати, но вече бе забелязала, че полицаите пропускаха голяма част от колите, без да ги претърсват.

Обърна се назад и разтърси Дитер. Той моментално се събуди.

— Мислиш ли, че…? — кимна тя с глава по посока на полицаите.

Мъжът започна да наблюдава полицаите. В повечето случаи проверката се състоеше в размяна на няколко думи, а понякога и поискване на документи. Полицаят от тяхната страна на пътя беше млад, с приятно, макар и обрулено от вятъра лице. От време на време се засмиваше. Действаше спокойно, без припряност.

— Това е само обичайната проверка — каза Дитер. — Няма нищо страшно — той се усмихна иронично на Тина. — Не забравяй, че сме просто двойка влюбени.

Тина го изгледа хладно.

— Може да се чукаме, но не сме влюбени — тя отпусна съединителя и фордът се придвижи напред.

Бюлетинът съобщаваше за черен или тъмносин Форд Ескорт, а за Куърк това беше деветият за деня. Когато се появиха първите два или три, адреналинът му бе скочил, но сега интересът му бе спаднал. Впечатляваше го много повече хубавото момиче, което караше приближилата се кола.

Тина свали стъклото и се усмихна на полицая.

— Добър ден — поздрави тя. Имаше италиански акцент, а тонът й бе леко предизвикателен. Срещата с нея беше най-вълнуващото, което му се бе случило до момента. Със сигурност знаеше, че при нормални обстоятелства тя едва ли щеше да обърне внимание на такъв като Лайън Куърк. Все пак и проверката си имаше хубавите страни.

— Добър ден, госпожице — отвърна Куърк. Той надникна в предната част на колата, после и отзад, като се опитваше да не гледа към италианката. Беше безкрайно разочарован, когато видя, че тя си има компания. Изпита чувство на загуба, осъзнавайки, че тази красавица никога няма да бъде негова.

— Добър ден, господине — добави той. — Не се тревожете, просто обичайната проверка.

— Отначало помислихме, че е станала катастрофа — каза Тина и отново му се усмихна.

— Не, няма катастрофа, госпожице — отговори младият полицай и страните му се зачервиха от погледа й.

— Обрали са банка в Дъблин. Един е успял да избяга. Вероятността да е тръгнал насам е малка, но кой знае.

— Така е — вметна Дитер от задната седалка. Гласът му стопи магията, която за момент бе завладяла полицая и момичето.

— Бихте ли ми казали откъде идвате и къде отивате! — попита Куърк, отчасти възвърнал си служебния маниер. — Покажете ми шофьорската си книжка и осигуровката!

Тина извади от жабката документите за наемането на колата и ги подаде на полицая заедно с шофьорските книжки на двамата.

— Току-що пристигаме в страната — каза тя. — Снощи пренощувахме в Дъблин. Сега отиваме в западната част за няколко дни. Искаме да сме далеч от хора, да останем за малко сами, нали разбирате?

Жената погледна полицая в очите. Стори й се, че в тях се чете леко съмнение. Нещо го бе озадачило. Нещо не беше в ред. Тя светкавично премисли думите си, но в тях нямаше нищо съмнително. Значи не думите й го бяха разтревожили. Нещо бе събудило подозрения, но какво, по дяволите, беше то? Автоматите бяха добре скрити, нищо друго не привличаше внимание.

Куърк погледна десетината коли зад форда. Не искаше да носи вина за задръстване, понечи да върне документите и отново долови миризмата. За миг пред очите му се появи упражнение по огнева подготовка в Темпълмор. Полицаите може и да не носят оръжие, но трябва да са винаги нащрек. Имаше зад гърба си четиридесет и две учебни обиколки и още толкова, за да получи правоспособност. Мислено чу трясъка от автоматите и видя как мишените се разкъсват. После си представи обичайното почистване на оръжието. Неповторимият мирис на оръжейна смазка, докато проверяваха тридесет и осемкалибровите си „Смит и Уесън“, сякаш отново изпълни ноздрите му.

И така, сега разчитаха единствено на униформата, на собствените си юмруци и в редки случаи на дървена палка, за да въдворяват реда.

Мирисът на оръжейна смазка остана. Той претегли на ръка документите и се запита дали пък не си въобразява. Всички документи бяха в ред. Въпреки това не би имал нищо против да огледа жената по-отблизо.

— Госпожице — обърна се той към нея, — имате ли нещо против да отворите багажника?

— Не, разбира се — каза Тина.

Извади ключовете и ги остави да се изплъзнат от ръката й. Докато ги търсеше опипом по пода, тя пъхна ръка под седалката, освободи предпазителя на автомата и превключи на автоматична стрелба. После се изправи с ключове в ръка и погледна полицая с извинителна усмивка. Разкопча предпазния си колан, отвори вратата и отиде до задната страна на колата. Полицаят я наблюдаваше. На тридесет метра от тях двамата войника бяха вперили очи в краката й и дадоха десетка на Куърк за вкуса му.

Дитер остана облегнат на седалката отзад. Бавно протегна ръка към скрития под вестника „Скорпион“.

Чудеше се защо полицаят реши да провери багажника. Може би просто така му бе хрумнало. Те не бяха направили нищо, което да буди подозрение, но поведението на проверяващите сякаш се бе променило. Това поне беше сигурно, Дитер вярваше на инстинкта си. Кожата му настръхна. Ставаше опасно. Насили се да остане спокоен, но бе нащрек. Изпитвайки волята си, той дръпна ръка от автомата. Сведе поглед към сака с резервните пълнители, който се подаваше изпод седалката. Ципът бе затворен до край. Нямаше нищо съмнително.

Усещането за приближаваща опасност се засили и той вече не можеше просто да седи и да чака, без да прави нищо. Внимателно измъкна ловджийския нож с късо острие от калъфа, закрепен на колана му и го пъхна в десния си ръкав така, че да се хлъзне в дланта му, ако се наложи — движение, което упорито бе тренирал.

Куърк завърши огледа на багажника. Не бе очаквал да намери нещо, особено в кола под наем, използвана от кого ли не. Може би някой ловец преди време бе разсипал оръжейна смазка. Миризма като тази не изветрява бързо.

Засмя се на ум. Затвори капака на багажника и се подпря на колата. Опита се да не гледа явно дългите хубави крака на Тина. Вятърът повдигна леко полата й и той зърна за миг вътрешната част на бедрото.

— Ами, това е — каза Куърк, — само ще хвърля един поглед в колата и можете да си вървите.

Отвори задната врата на форда.

— Бихте ли излезли за малко навън, господине? — обърна се той към Дитер, който се бе отпуснал на седалката и сякаш дремеше.

Германецът се протегна лениво.

— Малко чист въздух тъкмо ще ме поразсъни.

Излезе от колата и затвори вратата след себе си с лявата си ръка. Дясната бе отпусната край тялото. Пристъпи напред към шофьорското място и застана до Тина откъм гърба на полицая.

— Благодаря — каза Куърк.

Той наведе глава и започна да оглежда задната част на колата надве-натри. Нямаше нищо, освен няколко туристически справочника и една книга от някакъв военен фотограф на задното стъкло. На седалката имаше само вестник. Почти разсеяно той го обърна, за да види футболните резултати и изкрещя от раздираща болка, когато ножът на Дитер разпра корема му.

Превит на две полицаят бавно се измъкна от колата. Ръцете му безрезултатно се опитваха да задържат на място изплъзващите се вътрешности. Униформата му се пропи с кръв, на устата му се появиха кървави мехурчета. Все още в съзнание, той се свлече на средата на пътя и асфалтът около него почервеня. От гърлото му излязоха гъргорещи звуци като на животно в предсмъртна агония.

Тина светкавично извади оръжието си изпод седалката. Първият й изстрел улучи войника с автомата, който стоеше вцепенен, вперил очи в умиращия на пътя полицай. Откосът рикошира в магазина на оръжието му и попадна в слабините и бедрото му. Вторият изстрел му раздроби ребрата. Той се свлече по ландроувъра, претърколи се и се просна по лице на калния път.

Дитер заби ножа си в гърба на втория полицай и без да го измъкне сграбчи „Скорпиона“ си, вдигна сгъваемия приклад и мълниеносно, с тренирана точност, стреля по задната част на ландроувъра.

Ефрейторът, който работеше с радиостанцията, се изтърколи точно когато един от изстрелите на Дитер пръсна мощния предавател на части. Брезентовото покривало се подпали и пламъците обхванаха колата. Радистът запълзя зад празната патрулна кола, която двамата терористи обсипваха с кръстосан огън, пробивайки тънките й ламарини и пръскайки стъкла на хиляди блестящи късчета. От раните на лицето му започна да се стича кръв. Един куршум разкъса прасеца на десния му крак и агонизиращата болка го парализира за няколко безценни секунди. В пълна безнадеждност и все още не вярващ, че това действително се случва, той изхлузи от рамото си автомат „Карл Густав“ и издърпа ударника — един деветмилиметров патрон се плъзна в затвора.

Куршуми пробиха резервоара на полицейската кола и бензинът потече по пътя.

Настъпи затишие.

Дитер смени пълнителите. Тина чакаше. Сгъваемият приклад на автомата й бе вдигнат и лежеше на рамото й. Тя зае позиция зад форда. Когато ефрейторът се вдигна, за да стреля иззад полицейската кола, тя изпрати два куршума в главата му. Със счупен врат и облян в кръв, той се завъртя и се свлече в канавката. Тина смени пълнителя.

За няколко мига настъпи тишина. След това до съзнанието на двамата терористи достигна пукотът от пламъците на горящия ландроувър и хъркането и стоновете на агонизиращия Лайън Куърк. Тина отиде до него. Стенанията му я влудяваха. Насочи автомата си към главата му и отнесе долната му челюст. Видя, че е все още жив, но поне непоносимите звуци бяха спрени.

— Глупак! — каза тя и се отдалечи.

Дитер извади ножа от гърба на другия полицай. Тялото не помръдна. Той се замисли за миг, после, без да го обръща, изви главата назад и преряза гърлото. От срязаната артерия плисна кръв и се стече по асфалта. Празните гилзи заприличаха на островчета в морето. Дитер изчисти острието в синята униформа и го върна в ножницата, закачена на колана му. От студения мартенски вятър го побиха тръпки. Чувстваше се възбуден. Почти всемогъщ. Усещаше същото опиянение като след особено труден ски скок извън пистата, а дори и по-голямо. Постави дясната си ръка в локвичката кръв до убития полицай и после я приближи до лицето си. От нея капеше кръв. Това беше истинското доказателство за силата му да убива. Усещаше миризмата й, можеше дори да я вкуси. Няколко секунди стоя като хипнотизиран.

От мястото, където лежеше, през пролуката под колата раненият ефрейтор виждаше краката на Тина. Не можеше да сбърка тези дълги, загорели, обути в найлонови чорапогащи крака. Малко по малко той придърпа кожената чанта с мунициите, където имаше още един пълнител за автомата. Стори му се цяла вечност. Грапавата повърхност на пътя затрудняваше действията му, а и той се чувстваше много отпаднал. Всяко помръдване му причиняваше болка. Сложи автомата на една страна, като използваше чантата с амунициите за опора. Това му осигури няколко сантиметра височина, трябваше да е достатъчно.

Прицели се. Пот и кръв се стичаха по лицето му, пред очите му се замъгли. Той премигна няколко пъти и отново се прицели. Дървената ръкохватка се хлъзгаше от кръвта. Зрението му изневеряваше, изгуби всякаква представа за време. Чуваше гласове. Дългите крака отново минаха пред очите му. Той натисна спусъка и откатът на автомата разтърси израненото му тяло. Горещите гилзи опърлиха лицето му. Той не пусна спусъка, докато пълнителят не свърши. Едва тогава се сети за изтичащия бензин. Изпадна в безсъзнание малко преди бензиновата локва, подпалена от стрелбата, да избухне. Патрулната кола и военният ландроувър потънаха в пламъци. Черен дим се издигна към небето.

 

 

Фицдуейн затвори телефона с облекчение. Работеше по сведенията за фон Графенлауб вече единадесет часа почти без почивка и беше гладен и уморен.

Съдържанието на папката беше разпръснато по саморъчно направеното бюро на Етен, което не беше нищо друго, освен полирана дъбова плоскост, поставена върху дървени подпори. Информацията му помогна да си изгради по-пълна представа за семейство фон Графенлауб и състоянието му, но това отне много време. Въпреки многобройните си източници и връзки, типични за всеки преуспяващ журналист, и папката, която Килмара му бе дал, се оказа, че е доста по-трудно, отколкото бе очаквал да събере отделните сведения в цялостна картина за семейството и живота на Руди в Берн.

Трудностите, на които се натъкваше, обикновено бяха свързани с Швейцария. Не му се искаше да се обажда на Гуидо. Другите му осведомители можеха да го информират, понякога с доста интимни подробности, за такива неща като последния финансов скандал във Ватикана, кой кого подкупва в Танзания или коя балерина спи с член на Политбюро в Москва, но когато, по какъвто и да е повод, станеше дума за Швейцария, единственият отговор неизменно бе дълга прозявка.

Изглежда всички смятаха, че тя е скучна страна със скучни хора, които преживяват благодарение на собствените си клишета: швейцарско сирене, швейцарски шоколад, швейцарски часовници, Алпи, банки и горещи пари. Изглежда никой не обичаше нито Швейцария, нито швейцарците. А пък Берн — тъпо, тъпо, тъпо.

Фицдуейн се съмняваше, че разследването на едно обесване може да бъде скучно, дори и ако жителите на Берн се погрижеха за това и се запита дали всъщност някой от неговите обичайни осведомители наистина познава швейцарците. Беше ясно, че съществува и елемент на завист в много от коментарите за страната. Няма войни, практически няма безработица страна с един от най-високите стандарти на живот в света и с красива природа. Наистина напълно достатъчно, за да ти се повдигне от нея.

Той стана, протегна се и отиде в кухнята. Отвори бутилка изстудено бяло вино, взе сирене и бисквити, отнесе ги в хола, разрови огъня в камината и се отпусна в един фотьойл. Остави дистанционното на телевизора така, че да му е под ръка.

След няколко минути щяха да започнат новините в девет, а след тях предаването на Етен „През днешния ден“. Чувстваше се странно, когато гледаше Етен на телевизионния екран. Тя сякаш не беше същата. Отпи малко вино. Огънят пукаше и хвърляше искри, и той отново се замисли за семейство фон Графенлауб.

Папката съдържаше малко факти и почти никакви обяснения. Бащата на обесеното момче, Беат фон Графенлауб, бе шестдесет и две годишен, адвокат, с подчертан интерес към бизнеса. Живееше на „Юнкернгасе“, а офисите му бяха на „Марктгасе“. Беше един от старите бернски аристократи, Bernburger^[1], и Fursprecher^[2] (каквото и да значеше това). Беше член на управителния съвет на различни фирми включително на една от четирите най-големи банки, на оръжейна групировка, както и на многонационална фармацевтична компания. На младини е бил скиор от олимпийска величина. Беше невероятно богат човек, за когото може да се каже, че е свръхпреуспяващ. Но какво значеше да си Bernburger?

Един Bernburger се беше оженил също за Bernburger, някоя си Клер фон Чернер — аристократка, ако се съдеше от частицата „фон“ в името й — през хиляда деветстотин четиридесет и осма година. Заедно, макар и бавно отначало, те бяха дали живот на много малки Bernburger четири, за да бъдем точни. Марта се появила на сцената през хиляда деветстотин петдесет и пета година, Андреас през хиляда деветстотин петдесет и осма и после, след четиригодишен застой, господин и госпожа фон Графенлауб се хванали сериозно на работа и през хиляда деветстотин шестдесет и втора година се родили близнаците Рудолф (Руди) и Верена (Врени).

Близнаци. Как ли се е чувствала Врени, когато е научила за смъртта на брат си? Дали са били близки? Обикновено при близнаците е така. Имаше вероятност, ако някой изобщо знае защо Руди го е направил, това да е тя. Фицдуейн се питаше дали Врени прилича на брат си.

През хиляда деветстотин седемдесет и шеста година Беат, тогава на петдесет и шест, бе направил нещо, което едва ли щеше да му донесе точки за оригиналност. Развел се с Клер и се оженил за доста по-млада жена. Ерика Зеедорф — без „фон“ — била двадесет и осем годишна и му била секретарка. Клер се оттеглила от сцената в Елфенау и две години по-късно загинала при автомобилна катастрофа. Новата госпожа Беат фон Графенлауб би трябвало сега да е на тридесет и три, а съпругът й на шестдесет и една. Двойката нямаше деца. Интересно. Какво ли е правила Ерика по цял ден, освен да харчи парите на Беат, като се има предвид ангажираността му.

Фицдуейн се опита да прецени дали бутилката вино бе полупълна, или полупразна. За да реши задачата, той си наля още една чаша.

Почти всичко зависеше от отношението на Беат фон Графенлауб формално погледнато, едва ли щеше да се гледа с добро око на факта, че някакъв непознат разследва смъртта на сина на известен адвокат, но от друга страна, без подкрепата му Фицдуейн нямаше да постигне много. Ясно бе, че Bernburger-ът имаше връзки. Това, което Фицдуейн знаеше за Швейцария, се свеждаше главно до смяна на самолета на летище Цюрих, но отнякъде беше чул за склонността на швейцарците към депортирането на всички, които се опитват да мътят водата.

Но да се върнем на Руди. Защо е бил изпратен да завърши средното си образование в „Дрейкър“? В една разпечатка на компютъра от Висбаден, която явно бе минала цензура се говореше за „зараждащи се нежелателни политически връзки“. Тя препращаше към Швейцарската Федерална полиция и полицията на Берн за по-нататъшна справка. Носеше се слух, че когато става въпрос за болезнени теми, швейцарските полицаи са толкова разговорливи, колкото и швейцарските банкери. В библията пише: „потърси и ще намериш“. Според Килмара, откак били изобретени швейцарците, авторите й смятали да я преработят.

Фицдуейн взе дистанционното. Беше почти девет и на екрана се появи електронният образ на Етен, представяща програмата си.

Натисна бутона за звука и я хвана по средата на коментара й: „… По-късно, когато полицията обгражда къщата, в която неизвестен брой въоръжени лица държат петима заложници, виждаме жестокото убийство на четири жертви и питаме: Какви са причините за тероризма? За това ще говорим след новините в девет и тридесет в предаването «През днешния ден»“.

Причините за съществуването на тероризма, обяснени в четиридесет минути между няколко реклами. Телевизията бе хитър номер. Като гледаше рекламата, си помисли, че в дадени случаи самата телевизия дава храна и достатъчен мотив за тероризъм.

Едва когато изгледа филма „Кръвопролитието в Кинегад“ и изслуша коментара на репортера, осъзна важността на казаното от Етен — това означаваше, че Килмара и неговите „Рейнджъри“ щяха да имат доста работа.

Надяваше се, че полковникът ще е достатъчно разумен да не се показва. Вече бе твърде стар, за да е в първите редици.

 

 

Килмара бе със синьо-черна бойна униформа, черен колан и рейнджърски ботуши. Лицето му бе сериозно, без каквато и да е следа на ведрост. За последен път хвърли поглед на осемте телевизионни монитора, които изпълваха задната част на подвижния команден център.

— Подавай ми информация на главния монитор на всеки пет секунди! — каза той.

Сержантът на контролния пулт се оправяше с лекота с редицата бутони и плъзгачи. Последователно показваше картина от всяка от шестте наблюдателни камери, поставени около сградата.

Завесите върху прозорците на двуетажната къща бяха пуснати. На пръв поглед тя изглеждаше необитаема, но Килмара знаеше, че вътре двама безмилостни убийци държаха майка и четирите й деца като заложници. За да покажат, че не се шегуват, двамата терористи, които не зачитаха човешкия живот, хладнокръвно бяха убили стопанина на къщата. Тялото лежеше там, където бе паднало — на метър от собствения му праг. Жената и децата бяха заставени да гледат как младият германец с черни мустаци и блестящи зъби с един замах бе прерязал гърлото на жертвата. Полковникът обърна гръб на мониторите и тръгна по пътеката на командния център. От двете му страни рейнджъри с бойни униформи боравеха с лекота с високочувствителните електронни уреди за свръзка и наблюдение. Главното осветление бе намалено, за да се осигури по-добра видимост на екраните, а където бе нужно светлината се осигуряваше от единични лампи. Чуваше се приглушеното бръмчене на мощен генератор.

Влезе в малката заседателна стая и затвори вратата след себе си. За разлика от залата за наблюдение, тук беше светло.

— Нещо ново? — попита той.

Майор Гюнтер Хорст и един лейтенант от „Рейнджърите“ вдигнаха глави. Тъкмо разглеждаха вещите на двамата терористи, намерени в набързо изоставения Форд Ескорт.

— Лични вещи, карти на местността и туристически справочници — каза Гюнтер. — Нищо, което би ни помогнало, да намерим изход от сегашната ситуация. Е, може би след известно време момчетата от съдебната медицинска служба ще открият нещо, за което да се хванем — той млъкна и вдигна една книга с твърди корици от масата. — Струва ми се, че това ще те заинтересува.

Въздействието на снимката от корицата бе зашеметяващо. На фона на вдигната пушилка и дим се различаваше черно-белият силует на войник — уморен, измъчен и небръснат. В ръцете си той държеше гълъб и го гледаше с умиление. На колана му, точно до манерката за вода, висяха две отрязани човешки глави.

Книгата се казваше „Парадокси“ и имаше подзаглавие „Портрет на войната такъв, какъвто го е видял един от най-добрите военни фоторепортери в света, Хюго Фицдуейн“.

— Не може да бъде! — възкликна Килмара. Погледна Гюнтер. — Намери го и го доведи! Може би той ще види връзката, която на нас ни се изплъзва.

— А къде може да е сега?

— Предполагам, Все още е в Дъблин — отговори полковникът. — Виж в апартамента на Етен или наоколо в някой добър ресторант с хубави вина — погледна часовника си. Беше девет и четиридесет вечерта. — Опитай и в телевизионното студио. Понякога взема Етен като свърши предаването й.

— Ще направя всичко възможно — каза Гюнтер.

— Знам — усмихна се Килмара, после се обърна към лейтенанта. — Обади ми се, когато пристигне планът на къщата.

 

 

Фицдуейн се бе облегнал на стената в малкото контролно студио и гледаше как Етен методично разбива на пух и прах самообладанието, възгледите и авторитета на седящите насреща й: именит свещеник, министърът на правосъдието и доцент по социология от Дъблинския университет.

От погледите, които експертите по причините за съществуването на тероризма й отправяха към края на предаването, личеше, че те се страхуват повече от нея, отколкото от самите терористи. Министърът на правосъдието така и не можа да даде приемливи отговори и ясно се виждаше как през грима му избиват капчици пот.

Всеки момент програмата щеше да завърши. Фицдуейн погледна към блока от десет монитора и чу как продуцентът и помощниците му обсъждаха положението на камерата, докато секундите изтичаха. Забеляза, че всички бяха с черни чорапи, дъвчеха ментови бонбони и пушеха цигара от цигара, докато съсредоточено следяха мониторите и контролното табло, и подготвяха следващото по ред предаване. Да работиш такова нещо май не ти удължава живота.

Изнизаха се надписите, гръмна музиката към предаването и то завърши. Отново реклами. За момент бързината, с която изчезва трудът на хората, го шокира. После се зарадва, че поне неговата работа може да се види.

Мониторите още работеха. Виждаше се Етен, която подреждаше записките си. Тя наведе глава и изведнъж пролича колко уморена и уязвима е всъщност. Поиска му се да я прегърне. И защо, по дяволите, пак се канеше да заминава? Май бе дошло време да се установи на едно място и може би да създаде семейство. Чувстваше се изморен.

Работният екип гледаше към мониторите. Фицдуейн сякаш не осъзнаваше присъствието им. Продуцентът сложи ръка на рамото му и каза:

— Ела да пийнем по нещо.

 

 

Стаята за отдих на „През днешния ден“ беше като спешен кабинет в болница. Редакторът на програмата от опит знаеше, че колкото по-бързо се предпишеше алкохол в достатъчни количества, толкова по-бързо се възстановяваха пациентите.

Обикновено интервюиращите имаха навика да хващат жертвите си за гушата, но не биваше да забравят, че ако ще работят и за в бъдеще с тях, в края на интервюто са длъжни да им възвърнат донякъде самочувствието. Смисълът на стаята за отдих бе интервюираните политици или бюрократи, чиито преструвки и некомпетентност минути преди това биваха разкрити и показвани в най-гледаното телевизионно време, след няколко джина да се почувстват така, сякаш бяха преминали с чест през изпитанието и нямаха търпение да дойдат отново.

Това радваше редактора, който знаеше, че в малка страна като Ирландия запасът от високопоставен телевизионен материал е ограничен. А и бе добър човек. Искаше хората да се чувстват приятно.

За да не дава лош пример Фицдуейн взе предложената му свръхдоза джин, който обикновено не пиеше и се замисли за неща, които бе отбягвал почти двадесет години.

Етен с подновен грим влезе в стаята делово. Той сведе поглед към краката й, обути в черен чорапогащник, отведе я в ъгъла на стаята и каза:

— Размишлявах.

Тя го погледна над ръба на чашата си, после наведе очи към топящия се лед и резенчето лимон.

— За какво?

— За бъдещето ни заедно, за спокоен живот и други такива.

— Това добре ли е или зле?

— Прекрасно — отговори той — е, поне аз мисля така, но ми трябва и още едно мнение — той се наведе и я целуна по челото.

— Съвет ли искаш? — попита тя. Беше пребледняла.

На другия край на стаята, което означаваше под носа им, като се има предвид големината й, пияният министър на правосъдието се втрещи, като видя, че доскорошният му мъчител е способен на чувства. Явно нямаше да се изненада кой знае колко, ако видеше от устата й да излиза огън.

Телефонът иззвъня. След трийсет секунди Фицдуейн вече го нямаше.

Министърът се приближи до Етен и сложи месестата си ръка на рамото й. Беше пиян до козирката.

— Млада госпожице — каза той, — трябва да се научите в кого са ножът и хлябът! Работите за държавната телевизия — той се ухили.

Етен махна ръката му с два пръста, сякаш я беше гнус. Изгледа го от глава до пети, като се чудеше защо, при условие, че на Ирландия не й липсваха талантливи хора, отрепки като тоя толкова често стигат до високи постове.

— Разкарай се, малоумнико! — каза тя точно когато в стаята бе настъпила пълна тишина.

Редакторът се задави с питието си.

 

 

Джеронимо Грейди неслучайно имаше слава на бесен шофьор.

В ръцете му форсираният Сааб Турбо профуча със свирещи гуми през дъблинските улици и излезе на пътя за Галуей с проблясваща синя светлина, мирис на изгоряла гума и виеща сирена. Когато колите не му даваха път бързо, Грейди не се колебаеше да кара срещу движението по еднопосочни улици да се качва по тротоарите и да пресича паркингите. За Фицдуейн той бе шантав, но опитен и отправяше благодарности към съдбата, че колите на „Рейнджърите“, които използваха при преследване са специално укрепени и сигурни. Дъхът му спря, когато Грейди настъпи газта на червен светофар и на сантиметри заобиколи един двуетажен автобус. Все още стискаше чашата си с джин и бе поставил другата си ръка отгоре, опитвайки се да задържи плискащата се течност.

Те взеха шестдесетте километра до командния център за половин час. Фицдуейн се радваше, че косата му бе посивяла преди това. Откопча предпазния си колан и подаде на Грейди вече празната си чаша.

— Сега разбирам какво значи да караш бясно.