Виктор О’Райли
Игрите на Палача (10)

Девета глава

На предната седалка в салона за първа класа на самолета за Цюрих имаше една голяма арфа, здраво стегната с предпазен колан. На Фицдуейн му стана интересно. Попита стюардесата, но отговорът не го удовлетвори. Казаха му, че арфата е на пилота.

Известно време мисли за това, но после заспа. Надяваше се, че ще доживее да се събуди. На единадесет хиляди метра височина се намираше по-близо до рая, отколкото му се искаше, дори и ако не беше поверил живота си в ръцете на пилот, който сякаш бе по-подготвен за оня свят; отколкото да се държи приветливо с пътниците. На Фицдуейн често му се налагаше да пътува със самолет и това не му харесваше. В Конго го бяха свалили. Във Виетнам също. От войните, в които бе участвал или отразявал, стигна до убеждението, че по самолетите винаги стрелят, без значение чии са те.

Събуди се, когато летяха над Бристол Чанъл и погледна навън. Крилото все още беше там и той се почувства по-добре. Нямаше и нови дупки. Микрофонът изпращя и един механичен глас ги уведоми, че пътуват с пет хиляди мили в час и че температурата в Цюрих е пет градуса по Целзий, Фицдуейн затвори очи и заспа отново.

* * *

Мъжът, когото скоро всички щяха да наричат Палача, стоеше гол пред огледалото и се любуваше на отражението си. По лицето и тялото му имаше кръв, която беше започнала да засъхва. Космите на гърдите и слабините му бяха сплъстени от нея. Беше заспал веднага след акта и убийството, което съпътстваше кулминацията. В стаята миришеше на кръв, сперма, пот и на страха на жертвата, което най-много му харесваше. Осакатеното тяло беше все още в стаята, грижливо прибрано в непромокаема торба в единия ъгъл.

Жената, която този път бе извършила убийството, спеше дълбоко на леглото, изтощена от положените усилия. Задоволството й обаче нямаше да трае дълго.

Мъжът се усмихна и влезе под душа. Гледаше как струйките на водата отмиват последните следи от това, което бе останало от момчето, стичат се по плочките на пода, вливат се в канала и оттам — в канализацията на Берн. Хубавият Клаус беше дотук.

Мъжът на име Кадар, едно от многото му имена, се изсуши и облече лек копринен халат. Преживяването и последвалият сън му се бяха отразили добре. Отиде в кабинета си и се отпусна в стола стил Чарлз Иймс, готов за първия си сеанс с доктор Пол.

Беше съвсем просто — тъй като бе много рисковано да отиде на психиатър, щеше сам да свърши тази работа. Сам ще проникне в дълбините на съзнанието си и сам ще направи преценка на това, което е там. Експертът ще бъде самият той. Така ще може да говори за себе си съвсем искрено, което в друг случай нямаше да е възможно, и, както винаги, щеше да владее положението напълно.

Още от малък Кадар имаше навика да си измисля въображаеми приятели. Отначало бе Майкъл — с бяло лице и изрусяла от слънцето коса. Майкъл беше това, което Кадар винаги бе искал да бъде. После се появиха и други.

С течение на времето се усъвършенства и превърна процеса на сътворяване на нов образ в истински ритуал. Винаги лягаше по гръб на леглото, затваряше очи и се отпускаше. Съсредоточаваше се толкова силно, че сам не можеше да си обясни как го прави. Беше нещо като фина настройка на живителната му сила. Когато пред очите му застанеше полупрозрачна трептяща сребриста пелена, това бе знак, че е готов да започне. Тя светеше, като че ли със собствена светлина.

Постепенно се появяваше силует с неясни очертания, но с точно определен ръст. Независимо от възрастта, пола или външния вид на образите, които сътворяваше, Кадар винаги започваше с ръста.

Често си мислеше, че тази първа фаза е най-трудната. За нея отиваше много енергия. Случваше се да лежи с часове, целия окъпан в пот и въпреки това сребристата пелена не показваше нищо. Щом се появеше силуетът, работата ставаше по-лесна и по-приятна. Впускаше се да извайва чертите и да пасва цветовете, като е ли беше в ателие на художник, но вместо четки и бои, използваше силата на мисълта си. Първо избираше ръста, после работеше върху телосложението. Появяваха се чертите на лицето. Отделяше особено внимание на позата. После добавяше дрехите, тъканите, от които бяха изработени и цветовото им съчетание. Накрая създаденият образ бе завършен, но в него нямаше живот. Щом решеше, че е настъпил подходящият момент, му вдъхваше живот и тогава, по негово желание, създанието започваше да се движи и да говори.

Повечето от мъжете, които измисляше, бяха привлекателни, със светла кожа и изрусяла от слънцето коса. При образите на жените, с някои изключения, външният вид не бе от такова значение.

С времето той се научи да видоизменя ритуала си, за да моделира и обработва живи хора. И макар властта му върху тях да бе ограничена, преживяването беше по-вълнуващо. Вярно, имаше повече брак, но това носеше и своите предимства.

Единствено процесът на убиване възвръщаше пълната му власт.

* * *

Фицдуейн погали лекичко арфата и слезе от самолета. Полетът бе продължил по-малко от два часа. Пристигнаха навреме. Насочи количката за багаж към изхода с надпис Nichts zu deklarieren^[2] и се огледа за телефон.

Понякога интуицията и усетът можеха да бъдат и недостатък, дори проклятие.

Разделиха се със смесени чувства. Етен лежеше до него, телата им се докосваха, но бяха далеч един от друг. Различни хора, различен начин на мислене, различни цели, като че ли нямаше нищо, което да ги свързва. Обич и страст — да. Но нямаха допирна точка. Такава точка щеше да бъде обвързването — не само приказките за брак, а действителна промяна на начина им на живот, за да могат да бъдат заедно. Щяха да се появят деца, за които да се грижат. Това означаваше истински дом, който не можеш да оставиш просто така, за да се втурнеш в преследването на нова цел. Щеше да се налага да избира и да взема трудни решения. Усмихна се вътрешно. Вече му липсваше. По дяволите, много трудно е да пораснеш, когато си вече стар.

В крайна сметка само Гуидо можеше да му намери сведенията за семейство фон Графенлауб, които му трябваха. Неведнъж той и Фицдуейн бяха отразявали заедно горещи събития или се надпреварваха за тях. Но откакто го раниха в Ливан, вследствие на което получи остро възпаление на черния дроб, Гуидо не можеше вече да работи като фоторепортер и запълваше времето си като правеше проучвания за архивния отдел на „Ринжие“ — най-голямата издателска къща в Швейцария.

Със слушалка в ръка Фицдуейн се поколеба — все пак Гуидо бе имал продължителна любовна връзка с Етен и познаваше тялото й не по-зле от него самия. В ума му като на лента преминаха редица интимни сцени между жената, която обичаше и мъжа, който му бе приятел. Вярно, оттогава бе минало доста време, но представите бяха така истински.

„Животът е твърде кратък, за да си причиняваме сами болка“, помисли си той и започна да набира номера.

* * *

Доктор Пол имаше бледо лице с аристократични черти, косата му бе гладка като коприна.

— Чувстваш ли се удобно? — попита той. Успя да придаде загрижена нотка на гласа си. Вдъхваше сигурност, а в тембъра му прозираше увереността на професионалиста.

Кадар със задоволство помисли, че е успял с доктор Пол. Отпусна се в стола си и кимна.

— Щом е така, защо не ми разкажеш за себе си? — каза доктор Пол. — Нека започнем с името ти.

— Казвам се Феликс Кадар, но това не е истинското ми име.

— Разбирам.

— Имам много имена — непрекъснато ги сменям.

Доктор Пол се усмихна загадъчно. Имаше красиви бели зъби.

— В свидетелството ми за раждане пише, че съм роден през 1944 в Берн. Всъщност съм роден в един малък апартамент на „Брюнерщрасе“ на пет минути път оттук. Името на майка ми е записано като Виолета Консуела Мария Баларт. Баща ми е Хенри Бриджнорт Лодж. Тя е кубинка и е работела като секретарка в дипломатическата мисия, той е гражданин на САЩ. Не били женени. Било военно време, дори и в Швейцария бушували страсти.

Баща ми работел за ОСС. Така й не споменал, че в Щатите го чакат жена му и малкият му син. Когато майка се опитала да обясни, че талията й е понапълняла не от големите военни порциони на швейцарската кухня, на баща ми внезапно му се наложило да замине за Италия и няма съмнение, че добре е изкарал войната.

Нас ни изпратили обратно в Куба, в един затънтен малък град наречен Майари, в провинция Ориенте. Най-забележителното нещо в тази част на страната била една огромна хасиенда, простираща се на километри наоколо — била над четиридесет хиляди декара — но по-важното е, че била собственост на човек на име Анхел Кастро. Той имал седем деца и едно от тях нарекли Фидел.

Много хора казват, че не се интересуват от политика, защото според тях е все едно кой е на власт — животът така или иначе ги мачка. Е, не съм съгласен с това. Управлението на Батиста значеше много за мен. По това време съм бил на около осем години и ето — имах нови дрехи, носех обувки и можех да ям колкото искам. Майка си направи нова прическа и започна да ухае на парфюм. И всичко това благодарение на майор Алтамир Вешпура — шефът на тайните служби на Батиста за нашата провинция. Винаги носеше униформа, имаше лъснати до блясък кафяви ботуши и около него се носеше миризма на пот, уиски, пури и одеколон. Когато си сваляше куртката и оставяше колана с кобура на стола, виждах, че под мишницата носеше и друг, по-малък пистолет.

— Какво чувстваше към майка си по онова време? — попита доктор Пол.

— О, тогава още не я мразех, а сега пък е вече безсмислено. Просто я презирах. Беше глупава и слаба — родена да бъде нечия жертва. Каквото и да направеше, никога не беше както трябва. Определено нямаше късмет в живота. Баща ми я бе изоставил. Семейството й се държеше ужасно с нея. Бе принудена да пести и да се лишава от много неща, за да си осигури прехраната. Накрая стана и играчка в ръцете на Вентура.

— Обичаше ли я?

— Обич, обич, обич — странна дума, да обичаш е обратното на това да властваш. Не зная дали съм я обичал, вероятно когато съм бил съвсем малък съм я обичал — та тя беше всичко, което имах. Но пораснах бързо.

— А тя обичаше ли те?

— Сигурно — отговори Кадар с равен глас, — по някакъв си неин начин. Обикновено ме взимаше да спя при нея в леглото.

— И това продължи докато не се появи Вентура.

— Да.

— Майка ти хубава ли беше?

— Дали е била хубава? О, да, и нещо повече — бе чувствена. Обичаше да гали и да я галят. Винаги спеше гола.

— Липсваха ли ти нощите в леглото на майка ти?

— Да — каза Кадар, — чувствах се самотен.

— И плачеше много, нали? — продължи доктор Пол.

— Но никой не разбра.

— И тогава ти се закле пред себе си, че вече никога на никого няма да се осланяш.

— Да — отговори Кадар.

— Но наруши клетвата си.

— Да — прошепна Кадар, — наруших я.

* * *

До срещата му с Гуидо след края на работния ден имаше няколко часа и Фицдуейн реши да ги използва, за да разгледа града. Остави багажа си на централната гара в центъра на Цюрих, преметна фотоапарата си през рамо и се отдаде на изследователската си стихия. Обичаше да се разхожда пеша из улиците на непознати градове.

Както очакваше, Цюрих бе лъскав град и носеше отпечатъка на охолен живот, но наред с банките, небостъргачите и скъпите магазини тук-таме като че ли нещо не беше както трябва. На пръв поглед изглеждаше като следи от вандалщина. После забеляза, че разрушенията, макар и не сериозни, бяха повсеместни. Сградите и улиците носеха отпечатъка на неотдавнашни протестни действия. Много прозорци и витрини бяха напукани и прилежно оградени за предстоящ ремонт. Други, явно изпочупени, бяха заковани с дъски не по-малко прилежно. В канавките на улиците проблясваха парчета стъкло. Стените бяха изпъстрени с надписи от спрей. Една църква недалеч от „Банхофщрасе“ бе омазана с червена боя сякаш обляна с кръв. Изпод изсъхнали струйки личеше надписът „ЕВТАНАЗИЯ = РЕЛИГИЯ“. В една странична уличка откри две празни кутии от сълзотворен газ. Купи си карта на града и се отправи към „Дюфурщрасе“ №23.

„Ринжие“ бе една от най-големите издателски къщи в Швейцария и за успеха й можеше да се съди от бляскавата сграда в модернистичен стил, където се помещаваше седалището й. Имаше обширно фоайе с огромна рецепция. На приземния етаж имаше и магазин за списания. Докато чакаше да открият Гуидо, Фицдуейн прегледа някои от изданията на „Ринжие“. Една малка телевизионна камера на подвижна стойка бръмчеше тихичко, следвайки движението му.

Последният път, когато се видяха, швейцарецът излъчваше увереност и заслужено самочувствие. Беше привлекателен. Оставяше впечатление на стабилен и сериозен мъж и това не бе далеч от истината. С времето Гуидо си бе създал редица връзки с най-различни хора, които му се доверяваха без колебание.

Но когато го видя да излиза от асансьора, Фицдуейн се сепна и сърцето му се сви. Гуидо не изглеждаше никак добре и Фицдуейн знаеше какво означава това. Лицето му някак се бе смалило, бяха се появили нови бръчки, кожата му имаше жълтеникав оттенък. Очите му бяха кървясали и помътнели. Бе отслабнал. Вървеше бавно, предишната пъргавина я нямаше. Дори гласът му не беше същият — увереността бе заменена от болка и умора. Само усмивката не се бе променила.

— Доста време мина от последната ни среща, Самурай — каза той. Пое ръката му и топло я стисна.

Фицдуейн почувства прилив на обич, но не можа да намери думи.

Гуидо го изгледа мълчаливо и после каза:

— Аз самият изпитвам подобно нещо всеки път, когато се видя в огледалото. Но се свиква, пък и няма да е задълго. Не ми се говори за това. Хайде, нека да отидем в къщи и ще ми разкажеш всичко.

* * *

Последните години от управлението на Батиста предоставяха възможността както за напредване в йерархията, така и за натрупване на богатство, поне що се отнасяше до майор Вентура.

Международният политически климат по това време подхранваше още повече амбициите на Вентура. Студената война бе в разгара си. Държавният департамент и ЦРУ бяха в ръцете на братята Далъс, а те се дразнеха дори от споменаването на думата комунизъм в някоя от съседните страни. Може би кариеризмът на Батиста не беше начинът, по който се правят нещата, както американците ги виждаха, но поне, копелето, не можеше да бъде обвинен, че е комунист.

За две години майор Вентура стана полковник Вентура и бе изпратен обратно в Хавана като заместник-директор на Б.Р.А.К. — специалната антикомунистическа полиция. Престана да носи униформи и започна да се облича в безупречно ушити кремави костюми, по-широко скроени под лявата подмишница. Обичаше да слага обувки от крокодилска кожа. Отпуските си прекарваше в Швейцария. Работата му бе да проучва, арестува, разпитва, измъчва и убива хиляди хора, набедени, че са комунисти. Работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ и това в последствие доведе до срещата между Кадар и Уитни Рестън, единственият човек, когото Кадар обичаше истински и от когото бе прелъстен.

— Живеехме в Хавана вече няколко години — разказваше Кадар. — Вентура все още се виждаше с майка ми, но вече започваше да се отегчава. Той имаше и много други жени.

Уитни работеше за един от ЦРУ на име Къркпатрик. Идваше често в къщи, за да се срещне с Вентура.

ЦРУ бяха инициаторите на създаването на Б.Р.А.К. при Батиста и те осигуряваха средствата. Искаха да знаят къде отиват парите им. Вентура беше техен човек в Б.Р.А.К. и вероятно не беше единственият. Освен заплатата си, която получаваше от тях, той вземаше всеки месец значителна сума и от ЦРУ, а освен това си докарваше и допълнителни доходи. Един от любимите му похвати беше да арестува някой от богато семейство, да поизтупа праха от дрехите му и след това да принуди близките му да платят известна сума срещу освобождаването на задържания.

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам си начини — каза Кадар. — Къщата, в която живеехме, беше голяма и стара. И понеже нямах приятели, а и бях решил да не се сприятелявам с никого, разполагах с достатъчно време. Междувременно бях осъзнал, че никак не съм глупав и доста ме бива в главата. Открих, че ако можех да намеря книга за това как се прави нещо, ми бе достатъчно само да я прочета няколко пъти, за да овладея тънкостите. Така научих някои основни строителни похвати, научих се как да поставям микрофони и как да шпионирам. Много от нещата, които ми трябваха, свих от Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах как се подслушват телефони. Честно казано, не беше трудно.

Отрано научих, че знанието дава власт. Ето защо основното ми занимание бе да следя всичко, което става в къщата във всеки един момент. Така научавах и с какво друго се занимаваха Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах, че думи като „добро“ и „зло“ са безсмислени. Човек или е господар на положението, или е жертва.

Често наблюдавах Вентура и майка ми в леглото. Не беше трудно, защото моята стая бе над тяхната и само трябваше да направя дупка на пода в стаята ми към техния таван. Сложих монокъл, за да мога да виждам ясно всичко и разбира се — микрофони. Караше я да прави отвратителни неща, но тя явно нямаше нищо против. Беше просто жалка.

— Разкажи ми за връзката си с Уитни Рестън — помоли доктор Пол. — Имаше ли хомосексуални наклонности?

— По онова време не съм бил нито хомо, нито хетеросексуален, просто навлизах в пубертета и бях много самотен. Още не умеех да си създавам връзки с хора, така че да взема това, което искам, без да се чувствам обвързан, все още бях уязвим.

Когато бях малък имах един въображаем приятел на име Майкъл. Уитни изглеждаше досущ като него, само дето беше по-голям. Имаше същата руса коса, бяла кожа и красиви черти. Беше мил с мен, много внимателен и ме обичаше. Това продължи близо година. Бях невероятно щастлив.

Прекарвах толкова много време с Уитни, че дори занемарих следенето. Все още държах под око Вентура, но ако знаех в коя стая е майка, не си правех труда да я наблюдавам. Смятах, че тя не е важна. Но грешах. Дори една жалка отрепка като нея можеше да бъде опасна.

Не помня всичко, което се случи, но си спомням достатъчно. Двамата с Уитни бяхме отишли на плажа близо до Санта Мария — Гуанабо. Всички мислеха, че Уитни бе приятел на семейството, който просто води на излет един самотен тийнейджър. Пазехме се много. Уитни знаеше, че здравата ще загази, ако от ЦРУ разберат за отношенията ни. Казваше, че не гледат с добро око на хомосексуалистите.

Плажът се намираше на около двадесетина километра от Хавана и представляваше десеткилометрова ивица от бял пясък, на единия край на която имаше ананасова горичка. Обичахме това място, защото беше наблизо, а през седмицата почти винаги можеше да се намери усамотено местенце. Обикновено хората се струпваха около баровете и ресторантите. Стигаше да повървиш само десет минути и човек придобиваше усещането, че светът е на негово разположение.

Беше много горещ ден, горещ и влажен. Морето бе спокойно и лениво, плискането на вълните действаше приспивно. Бях почти задрямал под навеса, който сами си бяхме направили. Въздухът миришеше на море, а откъм горичката вятърът довяваше аромат на ананас.

Чух гласове. Не беше разговор, а по-скоро размяна на кратки реплики. Повдигнах леко клепачи. Отблясъците на морето и белият пясък ме заслепяваха. Главата ми натежаваше от изпитата половин бутилка cerveza^[3]. Уитни ми разрешаваше само половин бутилка, според него бях твърде малък, за да пия повече.

Той бе влязъл да поплува, но не беше отишъл много навътре. Сложих си слънчевите очила и видях двама мъже да вървят към водата. Бяха с памучни ризи и летни панталони. И двамата носеха шапки с широки периферии, като тези на тръстикоберачите.

Един от мъжете извика Уитни. Не чух какво му каза, но Уитни махна и извика нещо в отговор. Доплува до брега и застана на плиткото. Погледна към мен и се усмихна. После прекара пръсти през косата си, за да изцеди водата. Загорялото му мокро тяло блестеше на слънцето.

Двамата мъже пристъпиха напред и за момент Уитни се скри от погледа ми. Видях как един от мъжете направи някакво движение и почти веднага чух двата изстрела. Гърмежът бе заглушен от прибоя.

Надигнах се, но все още не бях разтревожен. Това, което виждах, не беше истинско. Като че ли нищо от видяното нямаше връзка с мен. Потта ме заслепяваше и трябваше да сваля слънчевите си очила, за да се избърша.

Тогава двамата мъже се разделиха. Единият презареждаше къс, но тежък пистолет. Виждах слънчевите отблясъци по патроните. Другият държеше в дясната си ръка автоматичен пистолет. Той навлезе във водата и го насочи към Уитни, но не стреля веднага. За момент го погледна вторачено с протегната напред ръка, като че ли гледката пред очите му го бе вцепенила.

Тялото на Уитни стоеше все още изправено, но там, където бе лицето и горната част на главата, нямаше нищо. Бликна кръв, обля тялото му и оцвети водата около него.

Тогава мъжът с пистолета стреля. Първият изстрел захвърли тялото назад във водата сред розови пръски. Мъжът продължи да стреля докато патроните не свършиха. После извади нов пълнител от джоба си и презареди. Погледна към мен. Другият каза нещо и двамата се запътиха към гората.

Кадар вдигна глава към доктор Пол:

— Сега имам нужда от почивка.

* * *

Взеха такси до улица „Лиматщрасе“, където се намираше апартамента на Гуидо и по пътя прибраха багажа на Фицдуейн от гарата.

Във вечерния здрач река Лимат сивееше. Движението бе натоварено, но нямаше задръствания. Трамваите бяха пълни с уморени хора, които се прибираха в къщи.

Като завиха към апартамента на Гуидо, минаха покрай склад, който изглеждаше така, сякаш е бил арена на бойни действия — окичен със знамена и изпъстрен с надписи. По земята се търкаляха камъни и други подръчни боеприпаси. Мястото бе оградено с бодлива тел. Полицаи, някои от които с бойна униформа, бяха заели всички най-важни позиции. Зад бодливата тел стояха групички хора, които наблюдаваха и коментираха.

— Както виждаш — каза Гуидо, — апартаментът ми е на много удобно място. Имам възможност да съм в центъра на събитията дори и при сегашното ми здравословно състояние, спорната зона е само на триста метра.

— Каква е тази спорна зона? — попита Фицдуейн.

— Става дума за Автономния младежки дом. Ще ти разкажа по-подробно като седнем на масата — изглежда на Гуидо му беше забавно. — Май не очакваше да видиш такова нещо в спокойната Швейцария?

— Вярно е — каза Фицдуейн.

Апартаментът беше на втория етаж. Гуидо тъкмо се канеше да отключи, когато вратата се отвори. Една привлекателна тъмнокоса жена, малко над тридесетте, го прегърна. Той обгърна с ръка раменете й.

— Това е Кристина. Тя се грижи да се държа прилично. Смята, че имам нужда някой да ме наглежда и според нея не мога да си сваря сам дори яйце — целуна я по челото и тя стисна в отговор ръката му.

Апартаментът бе просторен и уютен. Гуидо въведе Фицдуейн в кабинета си и наля по една чаша бяло вино.

— Би трябвало сега да съм зает с приготвянето на салатата, но Кристина знае, че искаме да си поговорим.

— Тя е хубава жена — каза Фицдуейн. — Не мислех, че някога ще се превърнеш в домашар.

— Ако знаех, че е толкова хубаво, щях да опитам доста по-рано.

— Вече опита — каза Фицдуейн, — не помниш ли?

Гуидо го погледна право в очите и не отговори веднага.

— Не, не помня — за известно време настъпи тишина. Гуидо се покашля и каза: — Поработих върху Беат фон Графенлауб, както ме помоли. Намерил си си страхотен обект за разследване. Не заставай на пътя му. Иначе може да се озовеш в самолета за Ирландия по-рано, отколкото искаш.

— Защо?

— Фон Графенлауб е основна фигура в системата. А швейцарската система се грижи за себе си. Ако създаваш твърде много неприятности, те отстраняват. Просто и ясно.

— А какво се разбира под това да създаваш неприятности? — попита Фицдуейн.

— Това вече е относително понятие. Не е задължително да знаеш. Те правят законите, страната си е тяхна.

— А също и твоя.

— По документи да, но за разлика от фон Графенлауб, аз не притежавам голяма част от нея.

— Това означава ли, че си по-малко швейцарец от него?

— Не, разбира се — каза Гуидо, — но това, което имам предвид, е власт, истинската власт — той се усмихна и добави: — Такава власт, която не би желал някой да упражнява над теб — Фицдуейн го погледна и кимна. Гуидо се усмихна: — Но не бързай още да си стягаш багажа.

— Преди да ми разкажеш за фон Графенлауб, бих искал да науча нещо повече за устройството на швейцарското общество — каза Фицдуейн. — Кой е във върхушката, как работи системата, как е станало така, че в страна на мира и благополучието се водят улични боеве? Какъв е този Автономен младежки дом?

Гуидо запали една „Брисаго“ — дълга, тънка и грапава пура с мундщук. Напомняше много на възлест корен на растение. В стаята бе топло и от кухнята долитаха характерните звуци, съпътстващи приготвянето на вечерята.

— Ще започна от най-главното — население шест милиона й триста хиляди. Понастоящем една от най-проспериращите нации в света. Минимална степен на инфлация и почти никаква безработица. Тук всичко се движи по график — самолетите, автобусите, влаковете и дори бягащите за здраве. Трудно може да се нарече нация този сбор от различни общности. Малко са нещата, които ги свързват — говорят на различни езици, имат различна култура, а много често дори не се и понасят. Все пак, в името на взаимната изгода, те са обединени.

Говорят се четири различни езика — немски, френски италиански и реторомански — и само Бог знае още колко диалекта. Швейцарците са допълнително разделени и от религията. Близо петдесет процента са католици и около четиридесет и осем са протестанти в различните им отсенки. Не съм много сигурен в цифрите.

За разлика от много други страни с централизирана власт, в Швейцария управлението, поне на теория, а в много случаи и на практика, се осъществява отдолу нагоре. В основата на всичко е Gemeinde^[4]. Няколко Gemeinde образуват кантон. Двадесет и шестте кантона или полукантона образуват това, което на външния свят му е известно като Швейцария.

Правителството в Берн съзнателно се поддържа безсилно. Конституцията стриктно ограничава неговите правомощия и избирателите са спокойни, че то няма да навреди много на данъчните постъпления. Властта означава контрол върху парите. Малко пари — малко власт.

Гуидо се усмихваше цинично, но изражението не отговаряше на тона му. Той определено се гордееше, че е швейцарец.

— Различни езици, различни диалекти, различни религии, различни съседи и обичаи, какво ги държи заедно? — попита Фицдуейн.

— Различни неща — отговори Гуидо с идиотската си усмивка, — например, добре изпипаната конституция, седемстотингодишен опит в държавното дело, високият стандарт — макар че не за всички е еднакво висок — и не на последно място армията, чиято роля съвсем не е маловажна.

— Разкажи ми повече за нея.

— Хайде на масата — показа се Кристина на вратата. — Гуидо не трябва да вечеря много късно — тя се насочи към него, за да му помогне да стане от стола. Направи го дискретно, но с добре тренирани движения. Поради здравословното си състояние Гуидо имаше нужда от грижи, но самочувствието му не трябваше да бъде накърнявано. Това бе жест на внимание или по-скоро на любов.

Фицдуейн понечи да помогне, но се овладя. Изчака ги и за да не стои с празни ръце, пренесе чашите в трапезарията и отвори нова бутилка вино.

* * *

Кадар бе потънал в спомени. Обвинението за смъртта на Уитни Рестън хвърлиха върху Кастро и неговите революционери. Като човек от ЦРУ, стоящ зад гърба на Батиста и антикомунистическата му полиция, Уитни очевидно бе подходяща жертва.

След смъртта му Кадар се върна в своя малък свят на шпиониране, подслушвателни и звукозаписни уредби. Инсталира часовникови превключватели и старателно ги изпробва. Сам си направи насочващ се микрофон и се опита да използва електрическата мрежа за предавателна среда. Успя дори да монтира микрофони в колата на майка си и в тази на Вентура.

Отстрани погледнато можеше да се сметне, че всичко, което вършеше, бе, с цел да открие кой е убил Уитни. По ирония на съдбата това съвсем не беше така. Кадар все още бе в стресово състояние. Прие твърдението на Вентура, че убийците са хванати и наказани. И дори когато от един разговор в колата научи, че хората, които са били екзекутирани, не са истинските убийци, все още смяташе, че Уитни е убит от революционери.

В интерес на истината той не преследваше нищо конкретно. Шпионирането само по себе си бе цел. Помагаше му да не мисли за това, което бе изгубил — своего рода подготовка за бъдещия му самостоятелен живот. Носеше му усещането за власт.

Един ден Вентура го извика. Каза, че някой иска да го види, но не трябва да казва за това на майка си. Накара го да се изкъпе, да сложи костюм и вратовръзка и го откара до една къща на „Кале Олиспо“ в Хабана Виейя. По пътя му съобщи, че човекът имал да му каже нещо много важно и че ако Кадар мисли за бъдещето си, ще слуша внимателно, ще бъде учтив и ще приеме това, което му предложат.

Въведоха го в една оскъдно обзаведена стая на втория етаж и го оставиха сам. Прозорците бяха затворени, помещението имаше вид на място, където дълго никой не е живял. След няколко минути влезе изискан американец. Заключи вратата и го покани да седне.

Кадар веднага разбра кой е той. Майка му все още пазеше снимка на мъжа и не един път му бе говорила за него. Сега, разбира се, изглеждаше по-стар и косата му бе започнала да посивява, но той беше от хората, които възрастта не загрозява.

Извади една тънка пура от сребърна табакера и я запали. Бе облечен в светлосив летен костюм, скъпа вратовръзка от известна модна къща, синя риза с копчета на якичката. На краката си имаше обувки, каквито носят банкерите. Очевидно бе човек от привилегированата класа.

— Мисля, че знаеш кой съм — каза мъжът.

— Ти си моят баща — Хенри Бриджнорт Лодж.

— Говориш добре английски — отбеляза Лодж. — Майка ти те е научила, нали?

Кадар кимна.

— Нямам много време — започна Лодж, — затова слушай внимателно. Знам, че досега не съм се проявявал като твой баща. Нямам намерение да се извинявам. Би било излишно. Случват се и такива неща, а особено във военно време. Толкова по този въпрос.

По времето когато се запознах с майка ти, вече бях женен и имах малък син. След като се върнах в Щатите за известно време дори не исках да чувам за Европа. Беше като лош сън. Просто изтрих последните няколко години от паметта си, което означава и теб и майка ти. Дори за момент не съм помислял за вас.

Тихият и спокоен живот е хубаво нещо, но до време. Започнаха да ми липсват силните усещания. В края на войната Труман, който нямаше време за призраци, разпусна ОСС. След година, когато Сталин го би по всички фронтове и червените започнаха да завземат все нови и нови страни, Труман се обърна на сто и осемдесет градуса и създаде ЦРУ. Като бивш служител на ОСС бях един от първите, които започнаха работа там. Имах опит, говорех няколко езика, включително и испански. Скоро след това ме повишиха.

Преди около седем години ми възложиха да проверя как вървят операциите ни в Куба. Някъде по това време ЦРУ пое Куба и имаше някои съмнения за надеждността на голям брой от агентите, които бяхме наследили от ФБР. Накрая всичко се оправи, но докато се занимавах с това, нещо ме накара да потърся майка ти и теб.

Не искам да правиш грешни заключения. Нямах за цел да възпламенявам стари страсти. Имах щастлив брак. Аз съм един от малкото късметлии, които са успели в брака. По-скоро бе от любопитство.

Открих, че вие двамата не живеете никак добре. Бяхте в някакво затънтено градче в дълбоката провинция и едва свързвахте двата края.

С годините се научих да приемам хладнокръвно нещата — работата ми съвсем не укрепва вярата в доброто у човека — но нещо ме накара да се опитам да ви помогна. Реших, че се нуждаете от малко пари и от някой, който да ви защитава.

— Вентура — промълви Кадар.

Лодж погледна Кадар с одобрение.

— Умно момче. Вентура винаги е казвал, че си те бива. Вероятно се досещаш за останалото. Дълго време той беше един от нашите хора тук. Но не съм му казвал да стане любовник на майка ти. Вентура просто съчетаваше работата с удоволствието и така си спестяваше излишни пътувания. Заръчах му да се грижи за вас и му плащах за това. Парите бяха мои, а не служебни. Естествено той си получаваше и парите от ЦРУ. Вентура знае как да си осигурява допълнителни доходи.

— Защо ме извика тук? — попита Кадар. — Благодарности ли очакваш?

Лодж се усмихна:

— Виждам, че ние с теб добре ще се разбираме. Не, не очаквам да ми благодариш. И не си мисли, че е защото изпитвам някакви чувства. Аз дори не мога да разбера дали ми харесваш. Но не това е важното. Ти си ми нужен заради моята съпруга. Преди две години нашият син почина от менингит. Тя не може да има повече деца, а не искаме да осиновяваме напълно непознато дете. Ти си идеалният вариант. Откак Тими умря, тя е много потисната. Само такъв като теб може да й върне радостта.

— А тя знае ли за мен? — попита Кадар.

— Да, казах й за тебе преди около година. Отначало го прие тежко, но в последствие стигна до идеята, че ще е чудесно. Тя е религиозна и реши, че Бог желае ти да заместиш момчето й. А и в жилите ти тече синята кръв на рода Бриджнорт Лодж.

— А, какво ще стане с това, което имам тук? — попита Кадар. — Ами майка? Тя знае ли за това?

— Слушай сега, момченце, след няколко седмици Кастро и неговите комунисти ще вземат властта и Куба ще затъне още повече. А и в момента тази страна не е кой знае какво. Под управлението на фиделистите положението ще стане много по-лошо. Те говорят за демокрация, но това, което всъщност имат предвид, е еднопартийна власт, която да контролира изцяло живота на всеки един. Хората ще си спомнят за управлението на Батиста като за доброто старо време.

Но ако дойдеш да живееш с мен и съпругата ми в Щатите, ще имаш шанса да постигнеш това, за което само си мечтал. Ще говориш без акцент, ще учиш в най-добрите училища и университети и ще имаш възможност да направиш кариера, стига да искаш. И сега те питам, кое е по-изгодно?

— Ами майка? — повтори Кадар. — Тя знае ли за предложението ти?

— Все още не, но не се прави на загрижен за нейното мнение. Не се опитвай да ме изпързаляш, знам какви са отношенията между теб и майка ти. Не забравяй, че Вентура е мой човек.

— Ти богат ли си? — попита Кадар.

— Май не си от сантименталните. Виждам, че си наследил някои от нашите семейни черти — Лодж се подсмихна. — Достатъчно.

— Колко е това?

— Ако се съгласиш с предложението ми, ще ти дам един милион долара, когато навършиш двадесет и една години. Така по-ясно ли е?

— Да, татко — каза Кадар.

Вече бе разбрал, че ще има нужда от много пари. Милионът, който Лодж му обещаваше, нямаше да е достатъчен, а и сигурно щеше да има и допълнителни условия. Освен това искаше да има пари, за които никой да не знае. Парите са власт, но тайните пари са абсолютна власт.

Същата вечер докато лежеше в леглото си и подслушваше Вентура и майка си, Кадар чу нещо, което го накара да реши какво трябва да направи, за да си дойде всичко на мястото.

— Сладка моя, та ти си била по-глупава и по-опасна отколкото си мислех — каза Вентура. Майка му не отговори нищо. Вентура продължи. — Снощи моите хора прибраха някой си Мигел Ровере, подставено лице на американските ни приятели, които подпомагат икономиката на нашата страна като финансират хазарта, проституцията, наркотиците и други подобни въплъщения на Американската мечта. Явно повече го бива да причинява болка, отколкото да я понася. На сутринта вече пищеше за милост. Каза, че имал някаква много важна, поверителна информация, която обаче щял да предаде само на мен. Отнасяло се за някой си сеньор Рестън, покойният сеньор Рестън.

Ровере каза, че той и наемен убиец от Маями са убили Уитни Рестън и че за това си платила ти. Знаеш ли, свикнал съм да слушам какви ли не лъжи от затворниците — хората са способни да кажат всичко, само и само да спрат мъченията — ето защо правдоподобността на твърденията му ме озадачи. Винаги съм смятал, че истината е нещо необикновено и тъкмо заради това си качество не може да се сбърка. Ровере не лъжеше.

Майката на Кадар се разплака. После започна да обвинява Вентура, че ако той се бил погрижил за Уитни, нямало да се стигне до това. Нима е трябвало да наблюдава безучастно как някакъв перверзен американец превръщал момчето й в хомосексуалист? Всъщност тази тирада бе един израз на безпомощността, омразата и гнева й. Повечето от фактите бяха изопачени и пресилени. Кадар не мислеше, че са убили Уитни единствено заради връзката му с него. По-скоро с неговата смърт майка му е искала да отмъсти на всички, които са я използвали и захвърляли през всичките тези години.

* * *

— Значи тя е знаела — намеси се доктор Пол. — Някога споменавала ли ти е нещо за това?

— Нито дума.

— Предполагам е знаела, че това няма да промени нещата.

— Сигурно — каза Кадар. — Когато значението на това, което чувах, достигна до съзнанието ми, в мен започнаха да се борят смесени чувства. От една страна бях толкова потресен, че едва дишах. В същото време една част от съзнанието ми остана напълно спокойна. Сякаш не бях много изненадан. Двамата убийци бяха облечени като campesinos^[5], но поведението не отговаряше на външния им вид. Държаха се по-скоро като граждани. Бях се научил да обръщам внимание на тези неща.

Майка подсмърча известно време и после пак започна да говори. В гласа й прозираше страх. Попита Вентура какво смята да прави. Той й каза, че за момента няма намерение да предприема каквото и да било срещу нея, докато не му се изяснят нещата. После тя го попита дали ще съобщи за случая на ЦРУ. Той отвърна, че би трябвало да го направи, но, честно казано, се страхувал да не попадне в черния списък.

Вече бях убеден, че майка ми трябва да си плати. Малко по-късно ми стана ясно, че и Вентура трябва да бъде убит. Не че имах нещо лично против него, даже напротив — възхищавах се на безскрупулността, с която действаше и дори се учех от нея — но той притежаваше нещо, от което се нуждаех и което можех да получа, ако той беше мъртъв.

През следващите няколко дни обмислях много и най-различни планове и начини на действие. С оглед на пълната сигурност реших да не използвам помощта на никой друг — ето как Ровере издаде майка ми. Освен това знаех, че ако следвам предначертания си план, за в бъдеще също ще ми се наложи да убивам. Можех да опитам с един успешен старт. И макар че бях гнуслив и не обичах да гледам кръв, бях решен да преодолея слабости от този род в характера си.

Не си мислете, че не знаех що е насилие. Даже напротив. Много е трудно за хората около Вентура да не научат за тази страна на живота. И въпреки това, едно е да гледаш как убиват някого, а друго е сам да го направиш. За мен бе от изключително значение да придобия личен опит.

Започна да ми става ясно, че като за начало съм си избрал доста трудна мишена, тъй като майка ми също бе охранявана толкова добре колкото и Вентура. Самият той беше сложен доста добре и вдъхваше страх, а и винаги носеше оръжие. Къщата имаше денонощна охрана, а когато Вентура тръгнеше на път, използваше само бронирани коли. При всяко от пътуванията му пред и зад неговата кола винаги имаше по един тежковъоръжен полицейски джип. Щаб квартирата на Б.Р.А.К. също имаше засилена охрана. Много хора желаеха смъртта му и той си го знаеше. Не беше никак глупав. Предпазните мерки, които вземаше, бяха добре обмислени и прилагани.

В крайна сметка зарязах всичките си сложни планове и чудесата на техниката и се спрях на един сценарий, който се възползваше от най-големия пропуск в метода им на охраняване — това, че в самата къща нямаше постове. Същевременно щеше да ми позволи да придобия собствен опит и да си отмъстя. Беше съвсем прост план и зависеше изцяло от разчета на времето.

Отначало мислех да направя така убийствата, че съмнението да падне върху ЦРУ или поддръжниците на Фидел, тъй като за всяка от версиите имаше достатъчно основания, но никой нямаше да повярва, освен ако не убиех и някой от постовете отвън. Щях да имам предимството, че действам отвътре — нещо, което те не очакваха, — но дори и в такъв случай за новак в бранша това си беше изпитание.

По метода на елиминирането, макар по едно време да обмислях варианта за мафията, която несъмнено не бе доволна от изчезването на Ровере, стигнах до мотив, коренящ се в природата на кубинците — темпераментни и импулсивни.

Дни наред упражнявах подписа на Вентура и тъй като рисувах добре, резултатите бяха задоволителни. Междувременно Вентура и майка ми работеха за мен, без да го съзнават. Вече се караха пред охраната и прислугата. Помежду им все по-често настъпваха периоди на ледено мълчание и двамата започнаха да пият много. Напрежението се засили още повече, когато стана ясно, че Батиста ще падне. Последователите му започнаха да бягат. Майка ми пред всички обвиняваше Вентура, че крои планове да я остави на отмъщението на фиделистите. Това бе добре за мен. Осигуряваше ми един правдоподобен мотив. Останалото бе въпрос на изчакване и на нерви.

Къщата бе голяма и на три етажа. Постовете бяха разположени до портата, край стените и входовете на самата сграда. Слугите бяха пет, но само двама живееха вътре. Стаите им бяха над гаража, откъдето през една врата се слизаше направо на първия етаж. Вратата бе тапицирана, за да изолира шумовете. Вероятността изстрелите да се чуят през нея беше малка, но аз исках да се подсигуря.

На машината на Вентура написах една бележка, подписах я със собствения му подпис и я адресирах до майка ми. После я прибрах в джоба си. Вече бях взел един малък автоматичен пистолет, който преди няколко години Вентура бе дал на майка ми. Проверих го и го сложих в другия си джоб.

Имаха навика да си лягат късно. С поставени слушалки ги наблюдавах през тайната си шпионка. Като следях движенията им, си мислех — ето, те правят това или онова за последно. Имах усещането, че съм всесилен.

Вентура си легна съвсем гол. Отпи от чашата си коняк и после се отпусна на възглавниците. Пушеше пура. На нощното шкафче отстрани лежеше автоматичният му пистолет. Зареден и със спуснат предпазител. Майка седеше пред тоалетката. Знаех, че ще бъде там още няколко минути. Вече не желаеше да споделя леглото си с Вентура.

Оставих вратата на стаята си отворена и слязох долу. Почуках внимателно на вратата и казах, че съм аз. Майка ме пусна да вляза.

— Трябва да си поговорим — казах аз.

Вентура изглеждаше раздразнен, но в същото време се забавляваше. Чашата му беше почти празна. Минах от неговата страна на леглото и я напълних. Гърдите му бяха покрити с косми и бе изпотен.

— Благодаря, момче — беше приятелски настроен.

Майка стоеше с гръб към нас. Оставих бутилката с коняк на нощното шкафче, до една кърпа за ръце, която Вентура бе използвал. Беше пропита с пот. Избърсах ръцете си в нея и бръкнах в джоба за пистолета. Стрелях два пъти в гърдите му. Обърнах се едновременно с майка ми и с три бързи крачки застанах пред нея. Коленичих. Над рамото ми тя виждаше Вентура. Гледаше вторачено със зяпнала уста и бе така смаяна, че дори не можеше да извика. Поставих дулото на пистолета в устата й, насочих го нагоре и дръпнах спусъка. Всичко бе станало по-тихо отколкото очаквах.

Чух хриптене и се върнах при Вентура. Беше все още жив, макар че погледът му бе започнал да помътнява. По чаршафите имаше петна от кръв и коняк. Вентура се опитваше да каже нещо. Наведох се по-близо над него, но внимавах да не се изцапам. Той прошепна: „Защо мен, защо точно мен?“

Извадих бележката от джоба си и му показах собствения му подпис. В очите му се появи разбиране. Прочетох му един номер и сума — един милион триста двадесет и седем хиляди долара.

— Мислех да ги направя два — прошепна той, — но онова копеле Кастро ми обърка сметките.

Стрелях два пъти, този път в главата. Скъсах бележката и посипах парчетата по тялото му. На бележката пишеше, че той напуска Куба и че оттук нататък майка ми ще трябва да се грижи сама за себе си. Сложих пистолета в ръката на майка.

Никой нищо не беше разбрал. Нямаше нужда да ме открият как пищя, като че ли съм се втурнал в стаята им, след като съм чул изстрелите. Изчаках десет минути и предпочетох втория вариант. Заключих вратата на спалнята им, качих се в стаята си и си легнах. Спал съм непробудно. На другата сутрин охраната разбила вратата им и аз се събудих от трясъците и виковете. Не беше трудно да оставя ключа на майка ми от спалнята на мястото, където би изхвърчал при разбиването на вратата.

След три дни се запознах с новата си майка. Баща ми ме изгледа странно, когато си стиснахме ръцете, но не каза нищо.

— Какво почувства, след като уби майка си? — попита доктор Пол.

— Искаше ми се да бях използвал ловна пушка.

* * *

Вечеряха леко — салата, картофи, сирене и плодове. На масата имаше свещи. Припомниха си стари преживявания, говориха за общи приятели, обсъдиха храната, виното, но никой не спомена за бъдещите си планове. На няколко пъти, когато мислеше, че никой не я гледа, Фицдуейн забеляза, че в погледа на Кристина се четеше тъга. В останалото време тя грееше от нежност и дълбока обич. Хюго осъзна, че въпреки болестта и приближаващата смърт Гуидо бе спокоен и доволен от живота си.

Говориха за скорошните бунтове в Цюрих и младежкото движение.

— Съвсем се обърках — каза Фицдуейн, — освен че нямате безработица, почти не съществува инфлация и имате един от най-високите стандарти на живот, с какво друго нямате проблеми? Кой всъщност се бунтува и защо чупят прозорци наляво-надясно?

— Счупените прозорци не са всичко, имаше и няколкохилядно шествие от съвсем голи младежи през центъра на Цюрих.

Фицдуейн се подсмихна.

— Не мога да ти кажа срещу какво точно протестират — продължи Гуидо. — По-скоро е нещо като не съвсем мотивирана реакция на част от младите хора срещу системата като цяло. Независимо от безспорните предимства на швейцарския начин на живот, не може да се отрече фактът, че съществува и огромен обществен натиск, с който отделният човек трябва да се съобразява. Сами по себе си повечето закони са напълно смислени, но когато всичките образуват система, какво се получава? Една демокрация от западен тип, където почти няма свобода — или поне те така твърдят.

— Прилича ми на студентските вълнения от хиляда деветстотин шейсет и осма във Франция.

— Да, има нещо общо между двете неща, но вълненията от хиляда деветстотин шейсет и осма бяха по-добре организирани. Имаше и лидери като Даниел Кон Бендит, бяха поставени конкретни искания. Това тук като че ли няма обединяваща цел, дори и исканията им не са изработени прецизно. Няма представители, с които може да се преговаря. Властите не знаят какво да правят и с кого да водят разговори и, естествено, понеже са стреснати, вместо да обмислят трезво нещата, пращат полицията да разгони бунтовниците с палки, сълзотворен газ и водни струи.

— Това младежко движение обхваща ли цялата страна? — попита Фицдуейн.

— Обхваща почти цяла Европа, но под различни форми. Що се отнася до Швейцария, мисля, голяма част от младите хора се вълнуват от тези въпроси, но много малко от тях се впускат в активни действия и то основно по градовете.

— Това се отнася и за Берн, нали?

— Донякъде — отговори Гуидо, — но не по същия начин. Хората в Берн си имат своя философия за живота. Не обичат конфронтацията. Лично аз смятам, че управата в Берн успява да се справи по-добре в подобни ситуации.

— Мислех, че смяташ жителите на Берн за повърхностни — каза Фицдуейн, като си спомни забележката на Гуидо от преди малко.

— Почакай малко, аз казах, че жителите на Берн са прочути със своята мудност, но не съм казвал, че са глупави. Искам да ти покажа нещо — той се усмихна, изправи се и отиде до един шкаф, откъдето извади един обемист предмет. Постави пушката на масата сред празните винени чаши и остатъците от сирене. На светлината на свещите оръжието имаше матов отблясък. Двукраката стойка бе спусната и леко извитият пълнител си беше на мястото.

— Това е „SG-57“ — каза Фицдуейн. — Калибър седем милиметра и половина, пълнителят събира двадесет и четири патрона, самозареждащ се и напълно автоматичен. Ефективна стрелба до четиристотин и петдесет метра. Никоя трапеза няма завършен вид без неговото присъствие.

— Както винаги експерт по оръжията — каза Гуидо. Фицдуейн сви рамене. — Близо шестстотин хиляди швейцарски семейства имат по един такъв автомат — каза Гуидо, — както и пломбиран контейнер с двадесет и четири патрона. Почти всеки мъж на възраст от двадесет до петдесет години е в армията. Над шестстотин и петдесет хиляди мъже могат да бъдат напълно мобилизирани за часове. Готови сме за война и в мирно време. Армията е една от главните социални организации, които задържат швейцарците в едно цяло.

— Ами ако не искаш да участваш във всичко това?

— При положение че си в добро здраве — каза Гуидо — и си на двадесет години, влизаш в системата. Ако откажеш, те очакват около шест месеца затвор, след което ще си имаш проблеми в намирането на държавна работа, а и други спънки. Има някои важни неща, които трябва да научиш за армията. Не е само нещо, през което всички швейцарци между двадесет и петдесет години трябва да преминат, на тренировъчните площадки в армията се срещаш с голяма част от управляващия елит.

Започваш като обикновен войник. След четири месеца обучение се връщаш в цивилния живот заедно с униформата и автомата си до следващата година, когато изкарваш двуседмичен опреснителен курс, и така докато станеш на петдесет.

Най-добрите се привличат за ефрейтори, после стават офицери и в крайна сметка стигат до генералния щаб. Има около петдесет хиляди офицери, а само две хиляди от тях съставляват генералния щаб и точно те са хората, които дърпат конците в тази държава. Колкото по-нагоре отиваш във военната йерархия, толкова повече време трябва да отделяш от цивилния си живот. Това ние наричаме „да си плащаш за длъжността“. За обикновения работник или за малките бизнесмени това се оказва доста трудно. В резултат на това генералният щаб, а до известна степен и офицерският корпус се състоят предимно от директори на големи банки, индустриални корпорации или хора от правителството.

— Или както е казал Айзенхауер — „Военно-промишлен комплекс“ — обади се Фицдуейн.

— Той е имал предвид Америка и тайните споразумения между военните и големите пари. А тук не е точно така. Големите в армията и големите в бизнеса са едни и същи хора. Те не просто произвеждат оръжията. Те ги купуват, а после ги използват.

— Но само за обучение — каза Фицдуейн.

— И слава Богу.

По-късно, когато Гуидо се поумори, Кристина заведе Фицдуейн в стаята му. До прозореца имаше огромно растение, което сякаш искаше да се добере и удуши лампиона.

— Добре върви — каза тя, — пристигна от Англия в една бутилка от мляко.

— Двуметрова бутилка от мляко? — учуди се Фицдуейн.

— Е, доста порасна оттогава.

— И как се нарича?

— Това е папирус, има още едно до леглото ви.

— Господи, колко бързо расте тази чудесия?

* * *

Кадар отново бе потънал в спомените си.

Не знаеше дали трябва да изпитва някакви угризения. Казано честно, след случилото се не чувстваше нищо, освен крайна умора и някакво неясно чувство на удовлетворение, че все пак е успял да го направи. Беше взел изпита. Разполагаше с вътрешна сила, която не всеки притежаваше. Беше роден да управлява.

Опита се да не си спомня как се бе чувствал на следващия ден. Откакто го бяха събудили не можа да спре треперенето, а спазмите продължиха през целия ден. „Нормална реакция от шока“ — беше казал докторът, а Кадар лежеше и скърцаше със зъби в тиха ярост срещу предателството на тялото си. След години, когато премина курса си на обучение по източни бойни изкуства, Кадар се научи да контролира физическата и психическата си сила и шоковото състояние след акция не се повтори повече. Много рядко, той все пак си задаваше въпроса, дали тези стресови реакции не се проявяват, макар и по някакъв скрит и невидим начин, както тънките като косъм пукнатини по крилото на самолет, причинени от умората на метала.

За няколко минути настъпи тишина. Кадар бе обзет от радостно чувство щом си спомни за времето на новия си живот в Щатите. Тогава най-много бе изненадан не от лукса в новия си дом или от материалните блага, от които той можеше да се ползва в рамките на разумното, или от заобикалящия го свят, в който като че ли всичко бе възможно, а от отношението на баща си.

При тяхната първа среща в Хавана, Хенри Бриджнорт Лодж се беше показал като студен, твърд и циничен, почти лишен от чувства човек. Имаше нужда от син, за да угоди на жена си. Така да бъде. По-късно, макар че държанието му спрямо Кадар бе все още студено и впечатленията за цинизма и твърдостта му се проявиха, Лодж все пак показваше загриженост към развитието на сина си и Кадар почти бе свалил гарда и бе започнал да го обича.

Трябваше да използва всичките си сили, за да се противопостави на това чувство, което заплашваше да го обземе. Постоянно си повтаряше, че ако иска да владее положението изцяло, трябва да остане над чувствата, които изпитват обикновените хора. Всяка вечер в леглото той непрекъснато си напомняше това, през сълзи, а тялото му бе обзето от чувства, които той не можеше и по-скоро не искаше да разбере.

Скоро след като се настани в новия си дом на не повече от двадесет минути път с кола от Лангли, той бе подложен на серия от изпити и тестове, с цел да се разбере как трябва да продължи по-нататъшното му обучение.

Оказа се, че е изключително надарен. Подобен коефициент за интелигентност бяха показали само нула цяло и един процента от населението. Езиците му се отдаваха. Показа и артистични заложби. Имаше отлична координация на тялото и беше ако не забележителен, то поне много добър спортист.

Стана ясно, че за неговите способности обикновеното училище просто бе загуба на време. През първата година го обучаваха частни учители. Лодж бе надникнал из средите на висококвалифицираните специалисти и психоаналитици, които бяха част от общността на ЦРУ. В резултат на това Кадар получи възможността за пряк контакт с високо ерудирани хора, с бърз ум и забележителен интелект, каквито дотогава бе срещал само в книгите. Беше вълнуващо преживяване. Всичко му харесваше и той израсна интелектуално и физически.

През втората учебна година го изпратиха в специализирано училище за надарени деца и едновременно с това продължи подготовката му и с частните учители. Това се превърна в практика и през следващите години докато не завърши „Харвард“. През същата година той откри, че притежава чар и че привлича хората и може да използва тези свои качества, за да ги манипулира за свои собствени цели.

Осъзнаваше, че няма почти никакъв опит в отношенията си с тях, и че това е слабост от негова страна. Впусна се да изучава начина, по който те реагираха спрямо него и хвърли много сили, за да се изгради като личност. Така общественият му облик се отдалечи още повече от истинската му същност. Стана един от най-обичаните момчета в класа.

Лодж инстинктивно усещаше истинската природа на сина си. Знаеше, че съществуват рискове, но в същото време позволяваше на една от слабостите си да потиска инстинкта му — талантливостта го привличаше неудържимо. За него беше много трудно да устои на момче като Кадар, което така бързо и резултатно реагираше на интелектуалните стимули. Беше нещо като това да имаш градина, където всяко посято семенце се прихваща и избуява. Да образова, обучава и окуражава този невероятен млад непознат, който му беше син, се превърна в мания.

Хенри Бриджнорт Лодж произхождаше от много богато семейство от доста поколения. За тях да направиш кариера не означаваше нещо кой знае какво пред способността да се печелят пари. Те притежаваха дарбата да ги печелят и то в огромно количество, повече, отколкото им трябваха. Това явно се предаваше от поколение на поколение, но техните истински стремления бяха насочени към по-висши неща, като това да поставиш себе си в служба на родината. Всичките им усилия бяха насочени към защита интересите на Съединените Щати, както те ги разбираха, ревностно и безмилостно като йезуити. За всички от фамилията, за каквато се смятаха, целта оправдаваше средствата.

Много хора изживяват живота си, без да имат дори веднъж шанса да попаднат на човек, от когото наистина могат много да научат. В това отношение Кадар бе двоен късметлия. Вентура, макар и несъзнателно, го бе научил на това как да се докопа до властта, как да използва насилието, манипулирането и изнудването. Лодж и неговите колеги научиха Кадар да мисли стратегически, създадоха му мрежа от връзки във висшия ешелон на властта, научиха го на светски маниери и благодарение на тях той придоби редица умения като се започне от езиците и високата обща култура, и се стигне до планиране на проекти и стрелба с боен пистолет.

Лодж вероятно подозираше за вътрешната борба на Кадар, но се надяваше с времето страстите да се уталожат, което бе присъщо за всички от семейството. Синът му бе подготвен за забележителна кариера в ЦРУ, последвана от прехвърляне в държавното управление.

Години по-късно Кадар се забавляваше от мисълта, че обучението, което бе преминал и чиято цел бе да го подготви за държавната власт, бе направило от него един от най-опасните престъпници на века, който презираше всичко, за което семейство Бриджнорт Лодж се бореха. Освен, разбира се, парите им.

* * *

Когато на сутринта Фицдуейн се събуди, в апартамента нямаше никой. Въпреки двойните прозорци шумът от улицата достигаше до него. На масата го чакаше лека закуска. Автоматът бе прибран.

Отвори шкафа в кухнята, търсейки конфитюр. Имаше два вида и един буркан английски мармалад. Най-отзад имаше един запечатан контейнер с двадесет и четири патрона. Приличаше на кутия от газирана напитка.

Докато закусваше започна да преглежда бележките и записите за фон Графенлауб, които Гуидо му бе оставил. Остави лентите за по-късно и съсредоточи вниманието си върху писмения материал. Гуидо бе представил ясно нещата.

„Семейство фон Графенлауб е едно от най-старите и уважавани в Берн. От векове членове на семейството участват в градската управа или в управлението на кантона. Беат фон Графенлауб е един от стълбовете на швейцарското общество чрез семейството, бизнеса и армията.

Освен предимствата на произхода си Беат поставил основата на зашеметяващата си кариера още през Втората световна война, като осъществил няколко мисии за швейцарското военно разузнаване. Накратко бил е куриер между информатори, внедрени във висшето немско командване и швейцарското военно разузнаване. Под прикритието на изложби за скиорски принадлежности и разни други спортни прояви, той донасял важна стратегическа информация, като подробности за операцията «Таненбаум» и немско-италианският план за нахлуване в Швейцария.

И тъй като рискувал живота си в служба на родината, за награда получил бързо издигане и в армията, и в цивилния живот.

След войната няколко години се занимавал с бизнес, но после решил да учи право. Като се дипломирал, започнал собствена практика и в крайна сметка станал съветник на много от големите швейцарски корпорации. Същевременно направил кариера и в армията, по-специално във военното разузнаване. Официално се уволнил през хиляда деветстотин седемдесет и осма с чин полковник от генералния щаб.

Влиянието му в деловите кръгове се подсилва и от факта, че той се явява довереник на няколко частни имения. Като такъв броят на избирателите му значително надвишава този, който немалкото му лично богатство би му осигурило и по този начин той се превръща във важна фигура за деловите кръгове в Швейцария…“

Бележките продължаваха страница след страница. Беат фон Графенлауб бе олицетворение на швейцарския модел на управление. Какво ли е било отношението на Руди спрямо такъв баща? Действие и противодействие. Дали това пък не криеше отговора за начина, по който се е чувствал Руди?

Стига, каза си той, когато мисълта му от Руди се насочи към гаснещия Гуидо. Стига толкова мисли за умрелите и умиращите. Беше му мъчно за Етен.

Прибра си багажа и слезе с трамвай до центъра, откъдето взе влака за Берн.