Виктор О’Райли
Игрите на Палача (6)

Пета глава

Фицдуейн реши, че докато кара, ще бъде много по-разумно да не мисли за състоянието на пътя между Дъблин и Корк, защото в противен случай това можеше да го доведе до инфаркт. Започна да прехвърля на ум всички последици от обесването.

Очевидно търсенето трябваше да започне от института „Дрейкър“, само че това не бе толкова просто. Шокът от трагедията и смъртта на Рудолф фон Графенлауб в едно толкова малко и изолирано общество като това в „Дрейкър“ бе огромен. Дадоха му да разбере, че колкото по-бързо тази история бъде забравена, толкова по-добре. Никой от института не желаеше да му припомнят смъртта на Руди. Общото становище бе, че искаме или не, стават и такива неща. Като оправдание се изтъкваше, че сред младите хора най-често срещаната смърт е самоубийството, Фицдуейн никога не се бе замислял за това и му се стори невероятно, но резултатите от досегашното разследване го доказваха.

— Всъщност, ако се вземе предвид статистиката, учудващото е, че това се случва чак сега — каза Пиер Данел, директорът на института, човек, който според Фицдуейн определено не предразполагаше хората към себе си.

— Обикновено студентите в „Дрейкър“ са щастливи — допълни го заместник-директорът, точно копие на Данел.

Разследването отне по-малко от час. Сержант Томи Кийн закара Фицдуейн в каменната над двестагодишна сграда на съда. В багажника на колата му имаше въдица, детска кукла и едно тънко синьо въже, завършващо с клуп, покрит с кафеникави петна. За Хюго беше странно това съжителство на домашния бит и смъртта.

По време на съдебното разследване Фицдуейн бе поразен от желанието, което сякаш бе обзело всички присъстващи, това ужасно нещо да приключи колкото се може по-скоро.

Даде показания пръв, последван от патолога и Томи Кийн, който представи и вещественото доказателство. Бяха призовани директорът на училището и някои от студентите. Оказа се, че едно хубавичко момиче на име Тони Хофман, с миловидно лице и ореол от златисти къдри, е имало връзка с обесения. То се разплака. Според Фицдуейн обаче, никой не посочи убедителна причина за самоубийството на Руди. Кръстосан разпит почти нямаше.

Следователят потвърди, че самоличността на трупа е доказана и че това наистина е Рудолф фон Графенлауб. Смъртта настъпила вследствие на обесване. Познавали го като сериозен, склонен към мрачни настроения младеж, който напоследък бил разстроен заради „световните проблеми“. На родителите му, които не присъстваха, съдът изказа съболезнования. Думата „самоубийство“, вероятно по съдебни причини, въобще не бе спомената.

В колата по обратния път сержант Кийн подметна:

— Очакваше повече, нали Хюго?

— Има нещо такова. Всичко стана някак много набързо.

— Обикновено се прави така — каза Кийн. — По-лесно е за всички замесени. Малка благородна лъжа като тази да кажеш, че момчето е починало моментално, никому не вреди.

— А не е ли било така?

— Ни най-малко. Не бе оповестено в съда, но истината е, че то се е задушило бавно. Доктор Бъкли смята, че се е мъчило около четири-пет минути, но може да е било и повече, доста повече.

Останалият път изминаха в мълчание, Фицдуейн се питаше дали синьото въже е все още в багажника.

* * *

Дежурният лейтенант влезе в кабинета на Килмара. Имаше смутен вид.

— Нали помолихте да ви информирам, ако има нещо ново на острова на Фицдуейн, полковник?

Килмара кимна.

— Току-що ни се обади началникът на местния полицейски участък — продължи лейтенантът. — Още един случай на обесване в „Дрейкър“ — погледна тефтера си. — Жертвата е осемнадесетгодишно момиче, швейцарка, на име Тони Хофман, очевидно близка приятелка на Рудолф фон Графенлауб. Няма нищо подозрително, оставила е бележка — той спря и с мъка преглътна.

Килмара вдигна въпросително вежди:

— И?

— Отвратително е, полковник! Явно го е направила пред очите на цялото училище, в актовата зала. Когато всички студенти и преподаватели са се събрали, откъм балкона, в дъното на залата, се чул вик. Всички се обърнали и я видели да стои на перилата с примка на шията. Щом се уверила, че всички я гледат, скочила. Сигурно е било отвратителна гледка — главата й почти се е откъснала.

— Казала ли е нещо, преди да скочи? — попита Килмара.

— Извикала е: „Помнете Руди!“

Полковникът се облегна и каза сухо:

— Няма да е трудно.

След това освободи дежурния и се обърна към Гюнтер:

— Явно е имала слабост към драматичното изкуство.

Немецът вдигна рамене:

— Горкото момиче! Изглежда като типичен случай на самоубийство по подражание. Когато някой от група близки хора се самоубие, това сякаш предизвиква и останалите да го направят. Затова много следователи смятат, че самоубийствата не трябва да се оповестяват.

Килмара потръпна:

— Уф, че неприятно нещо! Преди дежурният да влезе с мрачните си вести, възнамерявах да си тръгна за в къщи по-рано и да изкъпя близнаците.

— А сега какво смяташ да правиш? — попита Гюнтер.

Полковникът го изгледа за момент и после се усмихна:

— Възнамерявам да се прибера рано и да изкъпя близнаците — облече палтото си, провери си пистолета и се спусна до подземния гараж по специално монтирания пожарникарски стълб. — Ще кажа на Фицдуейн за второто обесване утре. За тази нощ той ще трябва да се примири само с едно.

Децата му го подложиха на безмилостно пръскане.

* * *

Корк, вторият по големина град в Ирландия, от основаването си през шести век насам бил многократно подлаган на опожарявания, плячкосване, ограбване и разрушения и сега като че ли бе построен с единствената цел да възпре всеки, който дръзне да влезе в него.

Движението из града бе толкова сложно, че довеждаше до отчаяние новодошлите и в тази тъмна влажна мартенска вечер като признание за изобретателността на градоустройствената комисия задръстването бе стигнало връхната си точка.

Фицдуейн имаше своя лична теория за увеличаването на населението на града. Той смяташе, че никой от жителите не е успял да излезе от него и тъй като били принудени да останат, станали търговци или адвокати, започнали да се размножават и говорели помежду си на странен напевен език, който непосветеният би оприличил на китайски, но всъщност е местното наречие.

Хюго харесваше Корк, но не можеше да разбере защо град, през който минава само една река, има толкова много мостове и нито един от тях не води към мястото, където отиваше. Той, освен това, сега като че ли имаше повече мостове, отколкото при предишното му идване, а и някои от тях сякаш не бяха на старите си места. Може би бяха така построени, че да се местят под прикритието на нощта. Може би когато през хиляда деветстотин двадесет и първа година британците отново опожарили града, те просто са търсили място за паркиране.

И когато във виелицата пред него изникна силуетът на Южната болница, той не можа да повярва на очите си.

Фицдуейн нареди диапозитивите от обесването в проекционния апарат и го включи. Екранът светна и сякаш запълни малкия кабинет. Натисна бутона за придвижване на кадрите. Чу се щракване, после бръмчене, после пак щракване. Настрои фокуса и пред него се появи уголеменото лице на обесения младеж.

Бъкли държеше светлинна показалка и от време на време върху образа се появяваше малка стрелкичка, когато той посочваше нещо като илюстрация на думите си.

— Тъй като така и не видях мястото на произшествието, тези ваши диапозитиви са от полза — каза патологът. — Трябваше да ми ги предадат преди следствието, но няма значение. При нашата система, дали патологът ще види починалия на мястото на произшествието, зависи изцяло от полицията. Ако те имат някакви подозрения, до трупа не се допуска абсолютно никой, докато не завърши огледът и разследването, което се прави на място. В нашия случай решението е взел сержант Кийн. Мъртвецът е младо момче, чиято смърт е настъпила в района на училището, където е учил. На сержанта май му е дошло множко, пък и гледката на обесен човек може да бъде доста потресаваща. Няма следи, които да будят подозрение за престъпление, а и от опит се знае, че когато има обесен, почти винаги става дума за самоубийство. Освен това, очевидно момчето е било мъртво. Ето защо сержантът е решил, че трябва веднага да свали тялото и по мое мнение е действал правилно.

Хюго гледаше изкривеното в гримаса лице на екрана. За миг изпита желанието да изтрие кръвта и лигите, които го загрозяваха. Опита се да не издава вълнението си:

— Трябва да е бил мъртъв със сигурност. Когато го открих, първата ми работа беше да проверя пулса му — нямаше нищо. Достатъчно е само да го погледне човек. Патологът се изкашля.

— Господин Фицдуейн, трябва да отбележа, че при това положение на висящото тяло силно се съмнявам, че бихте могли да го прегледате както трябва. Единствено липсата на пулс съвсем не е достатъчна причина да се констатира смърт.

— Нима искате да кажете, че когато съм го открил той може да е бил все още жив? Без пулс и във вида, в който го виждате?

— Да — каза Бъкли с безизразен глас. — Не е невъзможно. Направеното разследване, основаващо се на това кога за последен път са го видели в училището, кога точно е спрял дъждът и така нататък, както и вашите показания сочат, че обесването е станало половин до един час преди да го откриете. Има вероятност да е бил жив. По същия начин удавник, който е потънал изцяло, може да бъде спасен чрез изкуствено дишане уста в уста.

Докато доктор Бъкли говореше, Фицдуейн се опита да си представи как прави изкуствено дишане на това посиняло лице. Почти си представи допира на изкривените устни, покрити със слюнка, лиги и кръв. Нима отвращението му бе убило момчето? Наистина ли не бе имало никакъв начин да свали тялото?

— Честно казано — продължи Бъкли, — той е бил практически мъртъв, когато сте го открили. Освен това не виждам как бихте могли да го свалите с голи ръце — доколкото си спомням, в показанията си твърдите, че не сте имали нож или нещо подобно. Не трябва да се забравя и фактът, че би съществувала вероятност за допълнително нараняване на момчето при падането на тялото. В крайна сметка, дори и да е имало признаци на живот, мозъкът е бил вече непоправимо увреден. Щели сте да спасите едно растение. Така че, не се самоизмъчвайте с чувство на вина — няма причини за това, а и носи вреда.

Фицдуейн леко се усмихна.

— Не, не мога да чета мисли — каза патологът. — Просто съм виждал много като вас. Ако самоубийците знаеха какъв удар е гледката на обезобразените им останки за тези, които ги намират, може би биха премислили решението си — той се върна към диапозитива. — Нашият приятел тук е класически пример за смърт от задушаване вследствие на прекъсване на въздуха от притискане. Обърнете внимание на виолетовия цвят на лицето и тези малки червени петънца. Те са най-ярко изразени там, където капилярите са най-слаби. Външно те се проявяват по скалпа, веждите и лицето, над линията на притискане. Езикът е издигнат в основата си, подут и издаден навън. Очите са изпъкнали, а линията, образувана от лигатурата — в случая това е синьото въже — не рисува правилна окръжност по шията, както би станало при затягане на въжето с ръце. Вместо това, както се вижда, въжето минава под гръкляна й се изкачва до точката зад ушите. Отпечатъкът върху тъканите отговаря точно на това, което виждаме. Ако той е бил удушен с въжето преди това или дори ако е бил обесен на друго място, следите нямаше да са същите. Обесването обикновено причинява смърт по един от следните три начина: инхибиция на вагуса, церебрална аноксия или асфиксия.

Фицдуейн вдигна ръка и Бъкли спря.

— Извинете ме — каза Фицдуейн, — запознат съм с някои от тези термини, но мисля, че ще бъде по-разумно, ако се отнасяте към мен като към лаик.

Бъкли се засмя разбиращо. Взе от бюрото си една лула и започна да я пълни с тютюн. Последва драсване на кибрит и характерния звук от разпалване.

— Рудолф е умрял от асфиксия — продължи Бъкли, — безспорно се е задушил до смърт, макар че не точно това е възнамерявал. Избраното от него дърво и клонът, от който е скочил, са му осигурили падане от около метър и осемдесет. В това не можем да бъдем много сигурни, защото може първо да е отскочил нагоре и така да е увеличил височината на падането. Ако използвам непрофесионален език, бих казал, че е възнамерявал да си счупи врата. Вероятно е целял счупване на шийните прешлени, както това става или би трябвало да става при изпълнение на официалната присъда — смърт чрез обесване. В действителност, като изключим съдебните екзекуции, при които палачът е обучен да го прави, рядко се стига до счупване на врата. Рудолф е бил здрав и добре сложен младеж. Вратът му не се е счупил. Както си спомняте, по време на следствието заявих, че смъртта му е настъпила незабавно. Това не е вярно, скриването на част от истината е честа практика и обикновено го правим заради близките. Истинските факти са в писмения доклад, който се предава на следователя.

— А какво ще кажете за белезите по ръцете му? — попита Фицдуейн. — Има драскотини и по пръстите си. Изглежда сякаш се е съпротивлявал.

— Може и така да изглежда — каза Бъкли, — но ако е имало борба от негова страна, която е довела до обесването на жертвата от друго лице, почти със сигурност щеше да има следи от това по тялото му. В конкретния случай отделих много повече време от обикновено, за да направя щателен преглед на трупа, защото замествах и защото не исках да пропусна и най-малката вероятна улика. Колкото и да ни се иска обаче, не открих никаква следа от нараняване, което би могло да се очаква в случай, че е имало борба. Белезите по ръцете и пръстите отговарят напълно на следните две неща: първо, жертвата се е качила на дървото и това е оставило следи по дланите на ръцете й и вътрешните части на пръстите — той спря, за да си дръпне от лулата.

— И второ? — подсказа Фицдуейн.

— Второ, конвулсиите на жертвата докато бавно се е задушавала, висейки на въжето. Разстоянието между ствола на дървото и тялото, от това, което виждам на диапозитивите и най-вече от измерването, направено от полицая, показва, че е много вероятно тялото да се е удряло в дървото при спазмите или по-точно, че пръстите са се вкопчвали в кората на дървото. При случаи като този конвулсиите на тялото са доста силни.

— Съжалявам, че попитах — каза Фицдуейн.

Бъкли се усмихна.

— Освен това взех проби от под ноктите на жертвата и ги подложих на различни изследвания, включително и под микроскоп. Резултатите напълно отговарят на това, което току-що казах. Трябва също да отбележа, че в случай на борба нерядко се откриват следи от кожата, тъканите и дори кръвта на нападателя. В нашия случай такива следи липсват — той се обърна към събеседника си и очилата му проблеснаха през дима от лулата.

Фицдуейн подреди мислите си.

— Добре, ако приемем, че няма доказателства за удушаване, насилствено обесване или каквото и да било физическо насилие, какво ще кажете за вероятността да се е обесил, докато е бил под влиянието на наркотици или дори хипноза?

Бъкли се усмихна.

— Добро хрумване. Както вече споменах, доста се позанимах с нашия приятел. Всъщност направих много неща, които обикновено не се правят при доказателствата, които имаме и то не само заради това, че замествах. Другата причина бе, че жертвата е чужденец и, така или иначе, при пристигането на трупа в Швейцария ще има още една аутопсия. И ако, не дай Боже, заключенията са различни, ще трябва да сърбам попарата, както това се случи с един колега. Много неприятно. Ето защо в този случай, макар че нямаше подозрителни улики, взех допълнителни проби от кръв, коса, урина, стомашно съдържаемо и така нататък, и ги изпратих за изследване в Дъблин. Смятах, че не е изключено да е бил под влиянието на лекарство, което сам е взел и затова поисках специални токсикологични изследвания.

— И? — попита Фицдуейн.

— Нищо — каза Бъкли. — Резултатите показаха млад мъж в добро здравословно състояние, като изключим факта, че е обесен, разбира се. Вижте, не казвам, че такава вероятност е напълно изключена. Съществуват огромен брой препарати и лекарства в днешно време. Искам да кажа, че не открихме никакво доказателство в подкрепа на предположението, че е бил упоен или отровен по някакъв начин. Лаборантите си разбират от работата и затова не ми се вярва да са пропуснали наличието на чуждо съединение в тялото на жертвата. По-вероятно е да им трябва време, за да открият някакво непознато вещество. Но нека пак повторя, такова вещество не беше открито.

— А предположението за хипноза? — Фицдуейн не вярваше много на такава вероятност, но все пак Бъкли беше специалист, а и самият той бе станал свидетел на немалко странни неща в Конго.

— Не знам — каза Бъкли с безизразен глас. — Може на дървото да е имало и някой скрит шаман. Това, което със сигурност мога да кажа, е, че докато преглеждах тялото, не открих златен часовник, люлеещ се пред очите на жертвата.

На Фицдуейн не му беше особено забавно. Знаеше, че патолозите се славят с черните си шеги, но диапозитивите с тялото на Рудолф не изостряха чувството му за хумор.

Бъкли усети реакцията.

— Ако говорим сериозно, наличните доказателства сочат, че вероятността даден индивид да си причини умишлено вреда, дори ако е под хипноза, е много малка. Инстинктът за самосъхранение е много силен. Има, разбира се, сведения за доста необичайни случаи в Африка, Индия и прочие, но при тях обикновено на жертвата през целия й живот е било втълпявано, че шаманът притежава силата да я омагьоса и да причини смъртта й.

— Втълпявано?

— Да. Нещо такова. Малко е вероятно за момче, израснало и възпитано в сърцето на западния капиталистически свят — каза Бъкли.

— Вярно — усмихна се Фицдуейн.

Докторът изгаси загрелия проекционен апарат, за да се охлади. Стаята се осветяваше само от настолната лампа върху бюрото. Фицдуейн се изправи и се протегна. По една или друга причина почти цял ден бе седял, а и беше схванат от дългото пътуване.

Щрак! На екрана се появи долната половина на тялото на Рудолф фон Графенлауб. Бъкли натисна бутона на светлинната показалка и малката стрелкичка се спря на петното върху дънките на слабините на момчето.

— Както се вижда — започна Бъкли с преподавателския си тон, — докато смъртта е настъпвала, червото на жертвата се е изпразнило. Това може да ви наведе на мисълта, че става дума за отравяне или нещо такова. Нищо подобно. В действителност това е доста често срещано явление вследствие на конвулсиите на тялото, но не е задължително да се проявява всеки път. Друго нещо, което също се среща при подобни случаи, е семеизпразването при мъжете. В нашия случай не са открити следи от такова нещо. Полицейското проучване откри, че няколко часа преди да умре, починалият е бил на закуска в училищния стол. Този факт малко ме разтревожи, когато четох доклада, преди да извърша прегледа на тялото, защото от опит знам, че самоубийците почти никога не се хранят непосредствено преди да извършат замисленото. По време на аутопсията при преглеждането на стомашното съдържание с облекчение открих, че той почти не е ял на закуска, а е пил само чай.

— Още нещо, което навежда на мисълта за самоубийство — каза Фицдуейн.

— Е, ако наистина е замислял това, нищо чудно, че господин фон Графенлауб е чувствал устата си пресъхнала — Бъкли подхвана отново с преподавателски тон. — Тук се вижда, че ципът на дънките е затворен, и че пенисът не е изваден. Това изключва възможността за сексуална перверзия с лош край.

— За какво? — попита Фицдуейн слисано.

— Това е част от света на завързването, мазохизма и подобни перверзии — каза Бъкли меко, — и не е типично само за наркоманите от Лондон или Лос Анжелис. Случва се и с обикновени хора като тези в добрия стар католически град Корк. Работата е там, че частичната асфиксия играе ролята на сексуален стимулатор. Често това се разбира случайно, например докато момчетата се боричкат. После някой младок се заключва в банята или тоалетната и започва да си играе с въжета, или вериги, увивайки ги около врата си, за да подсили мастурбацията. Тогава се случва нещо, той се подхлъзва, или слага въжето не където трябва. Прекъсва вагуса и толкова. Оттам нататък от него се интересуват само такива като мене. Родителите разбиват вратата на банята и ето го малкият Джони, посинял досущ като Рудолф, с тази разлика, че пенисът му е изваден навън и от него капе сперма. Нерядко наоколо има разхвърляни порно списания.

— Това е ново за мене — каза Фицдуейн, — а винаги съм смятал, че животът, който водя, съвсем не е отшелнически.

— Е, всеки знае себе си — каза Бъкли. — Хората знаят повече неща за футбола, отколкото за обесването.

* * *

Фицдуейн следваше волвото на патолога по улица „Макъртан“ и зави наляво нагоре по хълма към „Арбатъс Лодж“.

Кутията с диапозитивите и копие от заключението на патолога за мъртвия от Берн лежаха на седалката до него. Изглежда почти нямаше съмнение, че става въпрос за самоубийство. Мотивът обаче все така липсваше.

Паркирането в Корк никога не е било лесна работа. Главният паркинг на хотела бе така задръстен с коли, че затрудняваше маневрирането и им трябваха няколко минути и много нерви, за да успеят да се промъкнат отзад, където намериха свободно място.

Лапавицата беше спряла, но все още духаше бръснещ вятър. Фицдуейн и Бъкли заключиха колите и застанали един до друг се загледаха надолу към река Лий, очертана от крайпътните лампи по двата бряга. От време на време върху черната й повърхност се забелязваха отблясъци, а в дясно се виждаха светлините на търговски кораб, застанал на кея.

— Доста от моите пациенти са извадени от тази река — каза Бъкли. — Хората от Корк обичат да се давят. Миналата година имаше толкова много случаи, че един от погребалните агенти предложи да се построи специален кей за самоубийци и да им бъдат осигурени обозначителни шамандури и котви.

— Мисля, че всичко идва от неуредиците по паркирането — каза Фицдуейн.

Бъкли погледна последната хапка ирландско телешко с тъга. Набучи я тържествено на вилицата си и я украси с остатъците от картофената гарнитура. Натоварената вилица направи последното си пътуване.

— Всяко нещо рано или късно свършва — каза той и бутна чинията си настрани. Погледна Фицдуейн и се усмихна благосклонно. — Това, което искам да кажа, е, че не си струва да се вдига толкова шум за едно самоубийство. В района, който обслужвам, само за миналата година имаше по едно обесване на всеки две седмици. Някой беден нещастник мисли, че прави най-големия си жест към човечеството, а в крайна сметка създава работа за няколко часа на държавни служители като мен.

Фицдуейн се усмихна:

— Интересно виждане.

— Но не ви звучи убедително, нали?

Хюго отпи от портвайна си и не отговори веднага:

— Имам ясна цел — каза той. — Това, което ме интересува, е не как е умрял Рудолф, а защо. Та той го направи под носа ми.

Бъкли вдигна рамене. За известно време вниманието му бе изцяло насочено към блюдото със сирене. След това се върна на темата.

— Самоубийството е странно нещо и ние не знаем достатъчно за причините — той се усмихна. — Мъртвите не говорят много. При едно изследване в Лондон бил направен анализ на почти четиристотин самоубийства и се установило, че в половината от случаите основната причина била физическо или психическо заболяване. Това е, което мога да ви кажа, че Рудолф е бил в отлично здраве, нямал е признаци за рак или венерическа болест, или нещо такова, а докладите, които получих, изключват психическо заболяване. Според изследователите единственото, което остава, са така наречените социални и лични фактори.

— И какво означава това?

— Да ме убият, ако знам.

— О, Боже! — изстена Фицдуейн.

— Има още много да се желае по отношение на статистическото изследване на самоубийствата. Например, ако вярвам на докладите, броят им в Ирландия е толкова нисък, че на практика липсват. Питам тогава откъде идват всичките тези трупове, върху които работя? Или може би жителите на Корк са склонни към самоубийства? — поклати глава Бъкли. — Истината е там, че те тревожат хората и цифрите се подправят. Самоубийството се счита за позор в семейството. През хиляда осемстотин двадесет и трета година в Лондон, на един кръстопът в Челси, бил погребан самоубиец, набоден на кол. Ето ви един добър пример за обществено неодобрение.

Фицдуейн остави чашата си на масата.

— Нека се върнем пак на Руди. Кажете ми, има ли нещо около смъртта му, което да ви е направило впечатление? Каквото и да е то.

— Нещо, което да ми е направило впечатление?

Хюго кимна.

Каната с вино беше свършила. Те решиха да пият по едно последно бренди пред огъня на камината в бара на ресторанта и напуснаха празното вече заведение. Фицдуейн бе доволен, че реши да не се връща у дома тази вечер. За него бе малко чудо как с толкова алкохол в кръвта Бъкли все още е на крака. Патологът бе в приповдигнато настроение, а лицето му малко позачервено. Иначе по нищо не личеше, че е пил. Все още произнасяше думите с лекота.

— Каквото и да е то? — повтори той.

— Да — каза Фицдуейн, — представете си го като част от картинна мозайка.

Бъкли взе железния шиш и започна да разравя огъня. Хюго чакаше, брендито му почти не бе докоснато. Изведнъж докторът се изправи, свали си сакото, нави левия си ръкав и тикна ръката си в лицето му. За миг Фицдуейн си помисли, че той се готви да го удари и че е имал лошия късмет да вечеря с човек, който налита на бой, когато е пиян.

— Виж това — каза Бъкли.

Фицдуейн погледна протегнатата ръка. Под лакътя бе татуирана главата на един ръмжащ булдог с военна шапка. Под него беше написано: МП САЩ 1945.

— Талисманът на морските пехотинци — каза Хюго, — често съм го виждал във Виетнам.

— Ти нямаш ли някакви татуировки?

— Доколкото ми е известно, не — отговори Фицдуейн.

— Знаеш ли какво означава този булдог за морските пехотинци?

— Никога не съм се замислял — каза Хюго.

Бъкли се усмихна.

— Булдогът е станал техен талисман по времето на Втората световна война. През хиляда деветстотин и деветнадесета година във Франция германците наричали морските пехотинци Teufelhunden, тоест дяволски кучета, като признание за бойните им качества. Когато бях млад, в Ирландия нямаше много работа и отидох да отбивам военната си служба в американската военна флота като лекар. Пратиха ме при морските пехотинци. Тази татуировка беше подаръкът, който моята част ми направи. За мене тя е по-скъпа от военно отличие.

— Искате да кажете, че Рудолф е имал татуировка? — попита Фицдуейн.

Бъкли закопча ръкава си.

— Когато човек има татуировка, обикновено такива неща започват да го интересуват. Понякога те могат да означават много. За известно време колекционирах снимки на чудновати татуировки от труповете, които ми минаваха през ръцете. Доста добра колекция стана. Но от години не се занимавам с това. Е, Рудолф имаше татуировка, съвсем не голяма, но нещо, което никога, не бях виждал преди. Приличаше повече на любовен знак, спомен от казармата или нещо такова и беше на място, където трудно може да се забележи, освен ако притежателят й не пожелае.

— Аха — кимна Фицдуейн.

Бъкли се усмихна.

— Е, не на чак толкова скришно място, но доста хитро. Татуировката беше на горната страна на китката му, където обикновено се носи часовник. Беше малка, около сантиметър и половина в диаметър, и представляваше буквата „А“, заобиколена от нещо като цветенца.

— Може би Руди е имал приятелка, чието име е започвало с „А“ — предложи Фицдуейн.

— Не е изключено — каза Бъкли, — но не е зле да разшириш обхвата на предположенията си, като включиш и приятел. Рудолф може да е опитвал и от двете, но това, което мога със сигурност да кажа, е, че по тялото му има недвусмислени следи за редовен хомосексуален живот.

— Бихте ли обяснили?

Лекарят пресуши чашата си и си облече сакото.

— Има една малка подробност — аналният му отвор е поразширен и с признаци на вроговяване. За един патолог няма тайни.

— Ще запомня това.

— Между другото, имало е втора аутопсия в Берн, която е потвърдила моите заключения — без съмнение е самоубийство.

— Наистина прилича на такова — каза Фицдуейн. — Но ако попадна на нещо, ще е възможно ли да се направи ексхумация и да се проведат допълнителни изследвания? И с колко време разполагам при тази ситуация?

Бъкли се засмя:

— Ще трябва отново да потърсиш услугите на шаман, защото патолозите този път няма да могат да ти помогнат. Останките са били кремирани.