Френсис Стюарт
Не ме оставяй (24)

Двадесет и четвърта глава

Хила и Патрик се върнаха в Розарил наскоро след раждането на бебето, веднага щом тя можеше вече да пътува. Научиха за гибелта на „Бозуел“ заедно с целия му екипаж на сутринта, след като бяха пристигнали.

През цялата тази зима Хила живя потънала в онази отдалеченост, за чиито дълбини досега се бяха явявали само догадки. Излизаше на дълги разходки, сама или с Патрик, през добре познатите и поля. Дълги часове седеше в класната стая с подпряно на дланите си лице, надвесена над дъсчената маса, където мастилените петна и следите от молив бяха образували фантастични форми.

През пролетта отново заживя със съзнанието за хората и за нещата около себе си. Но вече отдалечеността й от всичко нито за миг не я напусна, разбулваше настоящето чрез миналото, но не мрачно, а с някаква нежна сладост. Беше доволна, че бебето й беше момиче — не би могла да понесе още едно момче да расне в Розарил.

Един ден, когато береше киселец в Пущинака, намери останки от скелета на заек. Подържа няколко минути гладката бяла шийна кост в ръката си, преди да я остави върху покритата с изгнили листа влажна пръст.

Слабото й бледо лице повече от всеки друг път бе придобило откритата красота на нещо, от което всичко излишно е било махнато. Сивите й очи бяха станали малко по-тъмни, сякаш дивата светлина, блестяла в тях през деня, когато бе скачала по скалите на Бара, и друг един път, сега се беше отдръпнала навътре в нея като лампа, която е пренесена в някоя съседна стая.