Френсис Стюарт
Не ме оставяй (21)

Двадесет и първа глава

Когато Доминик се прибра вкъщи, завари Хила сама в голямата стая. Беше разтребила следите от гощавката и дори бе внесла постелята и застлала леглото му.

— Колко се забави — каза му тя. Патрик и Майк си бяха легнали. Беше почти четири сутринта. Хила го бе очаквала неспокойно. Уплаши се да не би и Доминик да последва своя приятел. От един час бе стояла до отворения прозорец, докато най-сетне бе зърнала слабата му фигура да се движи бавно към къщата.

— Така ли мислиш, Хила? — попита той.

Не бе осъзнал колко време се беше разхождал. Тя го познаваше толкова добре, че веднага успя да прочете в засенчените му от светлите клепачи очи и може би по свитите му устни голямата тревога, която го беше обхванала. Отначало си помисли, че сигурно е поради заминаването на Дик, но след малко долови с изострената си интуиция, която се проявяваше винаги спрямо Доминик, че едва ли раздялата с приятел ще е единствената причина.

— Какво те е разтревожило, любов моя? — запита го тя.

— Само това, че съм пораснал — отговори той някак уморено, както бе започнал да говори от известно време насам.

— Е — възрази му тя, — не си напълно пораснал, пък и нима това е толкова лошо?

— За нас, Хила — каза той, — е страшно.

Тя не рече нищо. Какво ли можеше да отвърне? Знаеше, че тези думи някой ден трябваше да прозвучат, но не бе мислила, че ще е толкова скоро.

— Реших как трябва да постъпя — продължи той. — Скоро и аз ще си отида.

— В Розарил ли? — запита тя.

— О, не, при Дик — отвърна той.

— Не ще мога да понеса това — каза тя. — И няма да те пусна.

— Да. Точно така ще постъпя, когато му дойде времето. Ето, виж, имам свой начин, по който ще действувам.

— По твоя безжалостен начин — пророни тя горчиво.

— Не е безжалостен — възрази той.

— Винаги си бил безжалостен — сякаш не го чу Хила. — Към семейство Уолш, към мис Лонгуърт, към Майк и сега към мене.

— Хила, Хила, какво искаш да кажеш с това? — извика той удивен.

— Вярно е — продължи тя, — че досега не те укорявах. Смятах, че си прав; че тъкмо така трябваше да постъпваш. Но сега, сега не мисля вече, че си прав, сега, когато постъпваш така спрямо мене.

— А какво според теб трябва да стане в края на краищата? — запита я той.

— Почти не съм мислила за това.

— А не би ли трябвало да помислиш и за двама ни, Хила? Знаеш, че аз не бих могъл. Не беше ли тъкмо ти жестока към мене тогава — и през всичкото време? Не беше ли тъкмо ти безжалостна?

— Така ли трябва да свърши всичко? Като ме изоставиш? — запита тя диво. — Защото ти позволявах да ме наричаш сладуранка и своя годеница.

— Спри, Хила, спри — извика той.

— Веднъж, за една седмица, се помъчих да приключа с тази история. Когато там в онази развалина, в старата кула, спомняш ли си, ме запита защо съм се променила и ме помоли да съм се върнела отново при теб — помниш ли? О, ти не ми каза точно тези думи, тъй като не беше особено красноречив, макар че използуваше толкова мили думи. О, тогава сбърках, когато коленичих до тебе върху старите прогнили дъски и казах… о, няма значение какво казах, но се върнах при тебе, нали? Чуваше се и далечният припев на вълните, който ти тъй много обичаше. Бих ли могла тогава да предположа, че един ден ще ме обвиняваш, задето думите ти стоплиха сърцето ми, задето винаги съм мислила, че от всичките часове на живота ми този беше най-прекрасният час?

Изведнъж той хвана китките на ръцете й и ги стисна силно. Тя изглеждаше бледа и уморена, и толкова по-възрастна от него. Всичко у нея, което преди два часа беше напомняло за някакви чудни далечни приключения, беше изчезнало от лицето й, сякаш само рамката на красотата й бе останала. Дори и в най-лошите й моменти не бе я виждал да изглежда тъй малко хубава.

— Искаш ли да разрушиш всичко, което имаме? — гласът му прозвуча остро и ясно, както по-рано.

— Нали тъкмо ти разруши всичко, когато почна да ме обвиняваш — каза тя.

— Не, ти, ти. Ти само искаше да си намериш извинение, за да забравиш — извика той, като почти не мислеше какво говори, само усещаше, че всичко бе загубено, и искаше да я нарани, да й причини болка и по този начин тя да види колко страшно нещо се беше случило.

— Е, сега вече можем и двамата да забравим — отвърна тя. — Ето, ти вече си намерил твърде добро решение — допълни след малко, като се мъчеше да прикрие отчаянието си с ирония.

Вратата се отвори и влезе Майк. Изгледа ги и се поколеба на вратата, преди да влезе. Гъстата му коса се бе разчорлила, лицето му бе бледосиво, освен на скулите, където бяха избили кафяви петна.

— За Бога, какъв е този шум? Просто ще съборите къщата с крясъците си — каза той.

Беше си легнал след доста пиене и както се мяташе в леглото полубуден, полузаспал, гласовете им му се струваха като рев на морски вълни, които искат да го удавят.

— Съжалявам — промълви Хила. — Приказвахме си.

Майк отиде в ъгъла, където Хила беше събрала чашите и бутилките, огледа ги и като намери малко бренди, си наля в една чаша.

— Така ли се приказва? — рече отново той. — Вие направо крещяхте.

— Не е вярно — възрази Доминик. Когато Майк се бе появил на вратата, той още стискаше китките на Хила.

— Горките деца — промълви Майк, като промени внезапно кавгаджийския си тон и заговори кротко, сетне се отпусна тежко върху току-що застланото легло на Доминик.

— Нищо ни няма — произнесе беззвучно Доминик.

— Ти винаги би повтарял това, горкото ми момче — продължи баща му. — На мен винаги би отговорил така, защото те разочаровах, нали? Мислиш ли, че не го чувствувам? Но тя никога няма да постъпи така — той погледна Хила, но след това бързо отмести поглед, сякаш това, което бе прочел на лицето й, го бе озадачило.

— Толкова е безжалостен — пророни Хила уморена пред Майк, без да се стеснява.

— И майка му беше такава — отвърна Майк; — тъкмо тя обаче умря и това беше най-безжалостното, което можа да направи, защото е укор, който вечно ще ме преследва.

Хила беше чувала тази история и лесно разбра какво искаше да каже той сега. Майката на Доминик бе обожавала Майк, но когато веднъж й изневерил, го напуснала въпреки молбите му за прошка. Нежна по природа, хванала пневмония от небрежност към здравето си и твърде бързо умряла, без той да може дори да я види преди смъртта й. Оттогава сърцето му постоянно се терзаеше. Още твърде отдавна бе решил да бъде за Доминик, който толкова приличаше на майка си, това, което не бе могъл да бъде за нея. Но и това му намерение се бе провалило. Беше съвсем наясно, че и на него беше изневерил, и него беше разочаровал. Сега щеше да направи всичко, което беше по силите му, подтикван, както му се струваше, от онова бледо, хубаво лице, което постоянно го преследваше, за да попречи на малкия си син да страда поради любовта си към Хила.

— Тя е била права, каквото и да е сторила — произнесе Доминик жестоко. Не че не знаеше какво се беше случило през онова далечно време, но инстинктивно усети, че трябва да вземе нейна страна.

— Да, миличък, права беше. И ти си прав. Хила, ти не бива никога да го разочароваш — каза Майк и след това изпи на един дъх брендито, което си бе налял. — Той не е като нея — продължи Майк. — Повече прилича на мене, само че не е толкова мекушав.

— Какво искаш да направя? — извика Хила. Тя вдигна ръка и отметна назад един кичур, паднал върху високото й бледо чело. Бялата й дреха започна да отразява студената синя светлина на ранното утро, която показваше, че вън се пукваше зората. И Доминик, загледан през прозорците и заслушан как свири вятърът над покрива на старата къща, в която сякаш имаше нещо смахнато, си мислеше отчаяно: „И аз ще си отида скоро. О, тогава ще бъде чудесно“. Дори и в момент като този чувството му към всичко, което беше драматично, не го напускаше. Знаеше, че единственият начин, по който би могъл да понесе раздялата с нея, беше да отплава с някой разнебитен кораб като „Бозуел“ в някое диво и бурно утро.

— Горките, горките деца — повтори Майк, без да отговори на въпроса й. И какво ли би могъл да каже? Можеше ли да я посъветва да остави сина му, за когото бе омъжена, заради другия му син, който беше на петнайсет години? Би могъл да постъпи и така, ако не бе останало у него едно чувство, което би могъл да нарече приличие или може би разум.

— Толкова съм уморен — промълви Доминик. Майк стана. Отиде до прозореца и погледна към реката, по която пробягваха малки, поръбени с бяло вълни; вятърът ги гонеше към морето. След това прекоси стаята и като стигна до вратата, се спря и каза:

— Защо утре не си дойдете с мене? Все ще намерим с какво да живеем.

— Аз ще си дойда — отвърна Доминик и Хила не каза нищо.

— Колко ще се радва Принцесата, като те види отново — рече Майк на Доминик. — Лека нощ — прибави гой и полекичка затвори вратата.

И двамата зачакаха, без никой да продума. След това Доминик се отпусна на кревата, като остави одеялото да падне на пода. Хила се приближи и го вдигна. Беше скрил лице във възглавницата, а едната му ръка, щръкнала от твърде късия ръкав, беше отпусната надолу и китката й стигаше до земята. Тя легна до него в тесния креват. Той вдигна отпуснатата си ръка и я прегърна, тя покри него и себе си с одеялото. Той усещаше до гърдите си лудешките удари на сърцето й, сякаш нещо я беше уплашило. Никой от двамата не пророни нито дума; над тях студеното ветровито утро просветляваше все повече; най-после той стана.

Когато се събуди, вече беше късно. Беше сам, но когато доближи дланта на ръката си, почивала върху нейното бяло рамо, усети слабо ухание. Доминик стана и опита да оправи омачканите си дрехи. След това отиде до прозореца и като го отвори, остави вятъра да брули наведеното му напред лице. Погледът му се насочи упорито към кея. Видя, че „Бозуел“ е отплавал. После отиде в кухнята и намери там Майк да пие чай, стегнал вече малката си пътна чанта. Доминик си отряза филия и си наля чай.

— Можеш ли да се приготвиш за десет минути? — попита Майк. — Ако предпочиташ, можем да почакаме и вечерния влак.

— Не, ще тръгнем още сега — отвърна Доминик. Отиде в другата стая с филията в ръка. Там видя учебниците си, които Хила беше подредила върху малката бамбукова масичка. По това време обикновено започваха уроците. Но Хила не се виждаше никаква. Той нахвърля малкото си вещи в един от нейните куфари, тъй като неговият отдавна се бе протрил по ъглите. Когато свърши, застана в средата на малката стая и се зачуди дали Хила не беше излязла, за да не ги гледа как си заминават. Но в този момент чу Майк да го вика и като пъхна статуетката в джоба си, понеже беше забравил да я сложи в куфара, се върна в отсрещната стая, все още окичена с бръшляна и дивия чемшир, който сам беше накъсал, хвърли последен поглед наоколо, погледът му се спря за малко върху походното легло, след това забърза след баща си по тесните, стръмни стълби.