Френсис Стюарт
Не ме оставяй (10)

Десета глава

В деня преди сватбата си Хила довършваше роклята в класната стая. Майк сновеше нагоре-надолу из къщата, като носеше различни мебели в гостната, където щяха да се съберат гостите на сватбената закуска. Доминик беше излязъл с Патрик, със Сам-самичък и с Принцесата. Но Патрик бързо се върна с един див заек, хванал се в поставен от него капан, и отиде право в класната стая. Донесе заека и докосна наведеното лице на Хила с една от влажните му студени лапи.

— Внимавай, Патрик — каза му тя, — за Бога, не оставяй заека да докосне тази скъпа рокля.

Въпреки че я шиеше от десетина дни и дори повече, той я забеляза сега за пръв път.

— Покажи ми я — каза той. Тя стана и я разпери, за да може той да я огледа. Торфеният огън проблясваше върху сатена, като го караше да прилича на замръзнала вода под блясъка на залеза.

— Непременно ли трябва да облечеш това нещо? — попита я той.

— Не. Ако не искаш, няма да я сложа. Мислех, че с нея ще бъде тъй хубаво и тъй тържествено — отвърна тя.

— Добре — рече той кратко. В цялата тази работа около роклята, сватбената закуска и другите приготовления имаше нещо, което той не одобряваше напълно. Смяташе, че венчавката им е трябвало да се извърши някак по-тайно. Струваше му се, че има нещо почти шокиращо в шума, който се вдигаше около момента, когато любовта им преминаваше от една фаза в друга.

— Знаеш ли какво прави Доминик? — запита я той. — Отишъл е да набере див чемшир, за да украси стаята ни.

Още сутринта момчето бе казало, че само то ще се погрижи за зеленината. Дотогава никой, изглежда, не беше се замислил върху въпроса за стаята им. Дори не бяха решили коя стая ще бъде тяхна.

— Миличкият — промълви Хила.

Макар че сега бе навечерието на сватбата й, не се чувствуваше особено нервна или възбудена, нито дори любопитна, а само спокойно щастлива. Но Патрик изглеждаше неспокоен и не го свърташе на едно място, а се разхождаше из малката класна стая, като прелистваше омачканите тетрадки на Доминик, разглеждаше най-подробно умрелия заек и разбутваше торфа в камината, който пламваше по-силно.

Бащата на Хила и двете й сестри щяха да прекарат нощта в Голуей, тъй като в Розарил нямаше легла за тях. Патрик още не ги беше виждал, макар че баща им се беше срещнал с тях. Патрик смяташе това за част от нежеланата шумотевица около цялата церемония.

— Те изобщо няма да те обезпокоят, мили — уверяваше го Хила за десети път. — Просто ще приемат нещата такива, каквито са, и не ще причинят никакви неприятности.

— По-добре ще е още веднъж да ми кажеш имената им — отвърна Патрик — и да ми обясниш как да ги разпозная.

— Клариса е най-малката — обясни Хила. — Тя е на дванайсет години, доста грозна, но миличка, при това е много свенлива. Лицето й винаги има озадачен израз, сякаш всичко наоколо й се вижда някак мистериозно. След това идва Лаура, която е седемнайсетгодишна и всъщност във всяко отношение е по-възрастна от мене. Тя или ще се опита да флиртува с тебе, или изобщо няма да ти обърне никакво внимание. А що се отнася до татко, той никога не е бил особено благосклонен към мен и сигурно е доволен да се отърве, та изобщо няма да бъде критичен.

— А ти не си ли го обичала? — попита я Патрик.

— Винаги съм се страхувала от него.

— С какво се занимава той? — смешно беше, че никога дотогава не беше я питал за тези работи. Просто не беше помислял за семейството й.

— Той е политик, миличкият ми.

— Но нали не е същият Канавън? — попита Патрик. Дори и той беше чувал за Луциус Канавън, който като министър на вътрешните работи беше се прочул доста преди няколко години с безцеремонния начин, по който се беше разправил с известни крайни елементи.

— Да, точно той е — каза Хила. Никога дотогава не беше се сещала да спомене на Патрик за прочутия си баща. Беше напълно права, като бе сметнала, че това няма да го заинтересува особено. Едничкият човек, освен мис Лонгуърт, който знаеше чия дъщеря е тя, беше Бълджър, кръчмарят, и той си мълчеше, като се стараеше чрез умелите си маневри да използува тази информация за своя облага. Притежаването на Принцеса Розарил далеч не беше единствената причина за неговата внезапна щедрост, макар че повече му изнасяше да остави Майк да го подозира само в това. Както се казва, беше подгонил много по-едър дивеч. Ако горкият Доминик знаеше тази подробност, това много би облекчило силната му болка.

Сега малкото момче се завърна вкъщи, нарамило клонки от див чемшир и бор, които беше накършило из залесената част на Розарил, наречена Пущинака. Беше вързал клонките върху гърба на сивата кобила. Когато стигна вкъщи, ги довлече до площадката на стълбата, като размишляваше коя стая би била най-подходяща за брачната двойка. Когато сутринта беше попитал Патрик по този толкова важен въпрос, брат му беше отговорил да избере, която стая иска, а самият той сякаш беше напълно безразличен към този проблем.

Доминик реши, че неговата собствена стая е най-хубавата от няколкото спални и макар че му беше много мъчно да се раздели с това място, изпълнено с толкова хубави спомени, бързо започна да мести малкото си принадлежности, преди да се размисли и да се откаже от жертвата, която правеше. Измъкна раклата, в която по-рано трябваше да прибира играчките си, но където твърде малко от тях можеха да бъдат намерени. А сега там се мъдреха най-различни неща, които можеха да минат и за боклуци като например две заешки кожи, една електрическа батерийка, която вече не работеше, карти за игра, много от които липсваха, счупена юзда, една стара телеграма, получена преди няколко месеца от Майк по случай десетия му рожден ден, както и едно малко напукано яйце от див лебед, което с големи мъчнотии беше успял да вземе от гнездото през пролетта.

След това се захвана да украсява стаята. Окачи по стените няколко дълги борови клонки, чиито шишарки висяха като камбанки надолу сред перестите зелени игли. Над прозореца и над леглото постави див чемшир и бръшлян. Това му отне доста време. Когато свърши, стаята му беше придобила особена хубост. Тя съвсем не беше украсена детински, нито пък се чувствуваше нещо весело в нея. Приличаше по-скоро на зала, наредена за някакъв героичен и тържествен ритуал. Сякаш всичко, до което се докоснеше, добиваше вид на донякъде тъжно величие. Няколко минути стоя замислен пред леглото си. Безспорно то беше твърде тясно за двама големи хора. Но нито леглото на Хила, нито на Патрик беше по-широко. Опита се да премахне няколко паяжини от ъглите на тавана с един клон, който не му беше послужил за украсата, но не успя. Сетне отиде в стаята на Хила, която сега бе станала негова, и бързо закачи по стените остатъка от зеленината, без обаче да се старае да я подреди толкова хубаво, както в младоженската стая. Защото, както си мислеше, нямаше много причини да бъде весел. Все пак жалко беше да похаби това, което с такова внимание беше накършил и донесъл. Най-после завърза дръжката на младоженската стая за един гвоздей, за да не я видят преди вечерта. Поради някаква неизвестна причина смяташе, че от тази вечер, а не от следващата, те трябва да почнат да спят в една обща стая.

Този следобед Хила и Доминик излязоха на дълга разходка. Не взеха със себе си нито Сам-самичък, нито Принцесата. И двамата чувствуваха, че за тях това бе един сериозен момент, последния път, когато можеха да бъдат сами, преди да настъпеше промяната в отношенията на малкото им домакинство. Дълго вървяха през добре познатите им поля, без да продумат почти нищо. Понякога Доминик поглеждаше девойката отстрани. Тя вървеше съвсем изправена, както имаше обичай да язди и да седи, с вдигнато малко нагоре лице, по-бледа и слаба от всякога, мислеше си той. Човек не можеше да погледне лицето й, без да долови костите под кожата. Имаше нещо твърдо и сякаш изсечено от камък в начина, по който ябълчните й кости повдигаха бледата кожа, както и в челото, и в дългата й долна челюст. Красотата й беше такава, която малкото момче веднага можеше да почувствува. И у нея имаше някакво тържествено величие, което на мнозина можеше да изглежда, както и на Ани, като пълна липса на хубост.

— Ах, Хила, колко си красива — каза внезапно момчето. Отдавна беше решило, че красотата, такава, каквато я разбира, е най-важното нещо на света.

— Никой не мислеше така, преди да дойда в Розарил — отвърна му Хила.

Те вървяха през малките ниви, като се качваха понякога през каменните огради, което трябваше да вършат внимателно, за да не съборят камъните. Продължиха така, докато най-сетне стигнаха до каменна купчина, издигаща се върху малко хълмче от западната страна на постройката на Розарил. Всъщност това бе сграда, някога обитавана, но от дълго време никой не бе влизал в нея, освен някой случаен скитник. Дори и скитниците обаче я намираха за твърде гола и ветровита, затова я навестяваха твърде рядко. Беше на три етажа, всеки от които се състоеше само от четвъртита стая. Доминик и Хила се качиха най-горе. Говореше се, че когато вятърът духа откъм запад, от тази стая, чийто прозорец отдавна беше без рамка, човек можеше да чуе далечния плисък на морето.

Доминик отиде до прозореца и се заслуша. По-рано често бе правил това и не беше успявал да чуе нищо, освен въздишките и шума на вятъра, който се промъкваше през цепнатините на съборетината. Но днес за пръв път заедно с тези добре познати звуци чу и един нисък и протяжен шум. Едно слабо и далечно буботене, сякаш леко и непрекъснато биеха барабан с някаква обвита в плат пръчка.

— Хила, Хила — извика я той шепнешком, сякаш чудният шум би престанал, ако повишеше гласа си. Тя дойде до него и се ослуша.

— Ето — прошепна той възторжено. Хвана ръката й и я стисна тъй силно, както и тогава, когато със затаен дъх бе чакал да чуе дали баща му ще върне подаръка на Бълджър.

— Недей. Заболя ме, миличък — каза този път тя. — Покажи ми ноктите си.

Тя видя, че бяха дълги и не много чисти.

— О, Хила — каза той с укор, — защо си станала толкова глупаво възрастна?

— Аз ли? — попита го тя учудена.

— Да, ти, ти, проклето момиче, ти, ужасна кучко, ти, лош дяволе — той говореше почти на шега, почти сериозно, като изливаше част от насъбралото се у него раздразнение, което чувствуваше към нея през последната седмица.

— Значи за това се беше замислил.

— Да, за това. И ти си мислеше, че само защото утре ще се венчаваш, можеш да ми разправяш за ноктите ми, когато слушаме шума на Атлантика над морските скали — изкрещя той и гласът му изведнъж прозвуча висок и дрезгав над далечния тайнствен шепот.

— Миличкият ми, миличкият ми — каза девойката, като коленичи върху прогизналите дъски така, че слабичкото й лице се оказа малко по-ниско от неговото. — Не е вярно. Венчана или не, млада или стара, за мене ти винаги, винаги ще бъдеш моята най-скъпа любов и моята дива, дива радост.

Лицето на Доминик светна и сякаш се обгърна в някаква омая, когато слушаше тези думи.

— О, сладуранката ми, наистина ли ще ми позволиш да бъда това за теб? — запита я той.

— Да ти позволя ли? Нима мога да сторя нещо друго? Ако бих могла, нима щяха да ти говоря така? Защото знаеш, че е безумие да се говорят такива неща, нали? — му отвърна тя.

— Аз обичам безумните неща — й рече момчето.

— Много повече, отколкото трябва — каза тя бързо. — Тъкмо затова се страхувам за теб.

— Понеже и аз се страхувам — призна й той.

— Горкичкият — пророни тя и в гласа й имаше такава нежност и такова състрадание, че човек би си помислил: тя говори на някого, когото измъчва и изтезава.

— Хила — каза той и гласът му отново прозвуча съвсем ниско.

— Да — прошепна и тя.

— Ще ти кажа една тайна. Украсих брачната ти стая с клони от бор и див чемшир. Мислех да не ти казвам, за да се изненадаш, когато довечера той и ти влезете в нея.

— Брачната ми стая ли? — попита тя, сякаш това я беше учудила много.

— Да, нали така се казва. Тя ще бъде моята стая, защото е най-голямата и гледа към Пущинака.

— А, агънцето ми! Но това няма да е тази вечер — възрази тя.

— Няма ли? — запита той. — А аз си помислих, че хората спят заедно в брачната стая в деня преди сватбата.

— Не, не — каза тя.

— Да, но сега трябва да спите там — обясни той, — защото всичко е готово и не може да чака.

— Ще трябва да почака до утре — рече само Хила.

— Не, всичко ще се развали. Откъде можех да зная? Мислех си, че ще е тази вечер. О, Хила, недей ми разваля това, което съм намислил. О, Хила, трябва да правиш всичко, каквото искам.

— Да, да, малък заповеднико, но това не мога да направя.

— Добре, ще накарам Патрик. Нали него ще послушаш?

Тя поклати глава, толкова близо до неговата.

— Това е нещо, което можеш да направиш, за да бъда щастлив, защото утре вече ще принадлежиш на него, а днес си още моя.

— Винаги ще принадлежа и на тебе, сладкия ми тиранин — каза тя.

— Не, няма. Не както сега. Никога, никога вече.

Тя кимна и сивите й очи се вгледаха сериозно и продължително в очите на малкото момче.

— Но, ако искаш, ще постъпя така, макар че не знаеш колко мъчно е то за мен, Доминик. И ти ще трябва да попиташ и Патрик. Един ден ще разбереш колко съм те обичала, за да го направя.

След това тя помълча малко. Той отново се заслуша в слабия шепот на Атлантика по скалите в Моер. После взе в горещите си ръце нейната студена длан и я целуна.

— Благодаря ти, сладуранке — каза той с глас, заглушен от ръката й. — Много, много време ще мине, преди отново да те помоля да направиш нещо, което би ме зарадвало. То ще бъде нещо, което би ме уверило, че ме обичаш. А сега ти ме помоли да направя нещо много по-мъчно от това, което ти поисках. Помоли ме — и ще го направя.

Тя знаеше, че той говори истината. Ако искаше мъчни неща от хората, и той самият бе готов да ги извърши.

— Точно сега няма за какво да те помоля — каза тя. — Но може би скоро ще има и тогава ще ти кажа.

— На какво миришеш, Хила? — запита той, като си вдигна лицето. — На нещо мъничко и диво, струва ми се. Някаква студена миризма, като на див бял заек, чийто дъх би усетил, когато си завреш носа в козината му. Стой така. Искам да помириша ръката ти и в същото време да чуя шепота на Атлантика. Той ме кара да си мисля за нещо.

— За какво, миличък?

— За една тайна, Хила. За нещо, което никога, никога не ще кажа дори и на тебе.

Девойката го обгърна с ръката си и притегли малкото момче до себе си. Дълго стояха така пред разрушения отвор на високата стая.

— Хила.

— Да.

— Все пак ще ти кажа тайната си.

Тя зачака, като отчасти знаеше, отчасти се чудеше какво ли ще й каже.

— Ти си и моя годеница. Ти повече си моя годеница, отколкото на когото и да било, Хила. Вярно ли е?

Ала не я дочака да му отговори, дръпна се от нея и се затича надолу, тя чу шума от стъпките му, които кънтяха по-витата каменна стълба тъй бързо, че се уплаши, да не би да падне.