Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kuss des Verfemten, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 32 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Хейстингс. Целувката на прокудения

ИК „Ирис“, София, 2005

Американска. Първо издание

Превод на стиховете: Елена Панова

Редактор: Ваня Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-076-1


1.

Утрото бе студено и влажно, над поляните се носеха тънки воали мъгла, когато голямата порта на манастира „Св. Мартин“ се отвори. Войниците, които дотогава бяха лагерували пред манастира, се надигнаха със сковани крайници. Две монахини изведоха на пътя конски впряг. В каручката, натоварена с кошници и ракли, седяха две млади жени, увити в тъмносини наметки.

Абатисата пристъпи към колата.

— Отново сте светска дама, Изабела. Дворцовият живот ви очаква.

Младата жена сведе глава и по раменете й се посипаха гъсти руси къдрици.

— Ще ми липсвате, майко Долороза. Вие и всички сестри, които споделяха живота ми зад тези стени. Бих искала да остана завинаги тук. Ала трябва да се подчиня на волята на баща си, както изисква дългът ми. Никога няма да ви забравя.

В пристъп на умиление абатисата стисна ръката на девойката.

— Бог да е с теб, детето ми — прошепна тя, — и да те пази от суровия живот и жестокостта на мъжете. — После се обърна и изчезна със сведена глава зад портата на манастира.

Войниците възседнаха конете си и се наредиха от двете страни на каручката. Капитанът пристъпи към младите дами и отдаде чест. Нареди на един от войниците да се качи на колата като кочияш. Двете жени се опитаха да се наместят удобно между кошниците и раклите.

Изабела се огледа. Очите й бяха пълни със страх.

— Колко голям е светът — проговори с треперещ глас тя и хвърли тъжен поглед към стария манастир, който бързо се смаляваше зад тях. Вкопчи се в ритлата на колата и продължи шепнешком: — Чувствам, че изгубих опорите си. В манастира всичко беше просто, подредено, семейно. А сега… Нямам представа какво ме очаква навън.

— Очаква ви радост, Изабела — отвърна другата млада жена, която изглеждаше няколко години по-възрастна от спътницата си. Огненочервените й къдрици бяха стегнати с няколко панделки в дебела плитка. Носът й беше обсипан с весели лунички, в кафявите очи святкаха златни точици като звездички. — Радост от завръщането. Баща ви с нетърпение очаква да ви прегърне. Това не е ли достатъчна причина?

— Минаха десет години, Матилда. Почти не помня баща си. Помня само внушителен мъж с руса коса и дълга брада, която обичах да дърпам, когато бях дете. Седях на коленете му и той ми разказваше за зли дракони и смели герои. — Този спомен я накара да се усмихне. — Помня и бавачката си — тя ме утешаваше, когато нощем се страхувах от зли духове или си ожулвах коляното на камъните в градината. Замъкът беше голям, направо огромен, по стените изрисуван със златни лица.

— Не бяха златни лица — възрази Матилда. — Бяха светци с ореоли. На всяка част от ламперията в празничната зала беше изрисувано лице на светец.

Изабела погледна Матилда и се намръщи замислено. Всъщност тя нямаше право да противоречи на господарката си. Матилда беше дъщеря на един от рицарите на княза и още като малко дете я бяха определили за камериерка и спътница на самотната Изабела. Беше три години по-голяма от принцесата, имаше ведър характер и достатъчно разум, за да се грижи за нея. През годините Матилда бе станала повече приятелка, отколкото прислужница на княжеската дъщеря, която растеше сама в големия замък на баща си. Нямаше братя и сестри, майката бе починала скоро след раждането й. Князът беше зает да укрепва властта си, сражаваше се със съседните князе, които харесваха малкото княжество и със или без съгласието на императора протягаха алчни ръце към него.

За голямо съжаление на княз Карл Август, който силно желаеше синове и наследници, Изабела живееше затворено в замъка, познаваше само рицарите на баща си, слугите и ратаите. Беше изключена от повечето празненства, помнеше само смътно един многоцветен турнир, на който присъстваха много рицари с пъстри знамена, великолепни коне, блестящи ризници и дълги копия.

Щом Изабела навърши шест години, княз Карл Август я изпрати в далечен манастир, където да я възпитат строго и последователно в християнската вяра. Основната му цел беше да я отдалечи от общуването с мъже и с хората от нисшето съсловие, които не бяха подходяща компания за бъдещата владетелка на земите му. Още по онова време беше ясно, че един ден Изабела ще стане господарка на княжеството. Естествено тя щеше да се омъжи за някой знатен рицар, който след смъртта на княза да продължи наследството му и двамата да управляват заедно. Това беше най-трудната задача на княза — да намери най-добрия съпруг за дъщеря си.

Тогава деветгодишната Матилда придружи Изабела в манастира, където двете бяха подслонени и заобиколени с грижи в съответствие с общественото си положение и много скоро станаха част от манастирското всекидневие. През изминалите десет години, прекарани в аскетичната обител, съсловните различия лека-полека изчезнаха и двете момичета отдавна се чувстваха като сестри.

Няколко седмици преди шестнадесетия рожден ден на Изабела абатисата проведе сериозен разговор с възпитаницата си. Князът бе наредил дъщеря му да се върне при него. Абатисата изрази голямото си съжаление, че Изабела трябва да напусне манастира. Една от причините със сигурност беше, че занапред монахините щяха да се лишат от щедрите дарения на княза. Но най-вече защото достопочтената божия служителка се бе привързала искрено към Изабела, макар винаги да внимаваше да се отнасят към нея не по-добре и не по-зле, отколкото към другите.

Изабела прекара много безсънни нощи при мисълта, че трябва да напусне манастира, в който живееше като в роден дом. Боеше се от външния свят, от живота, от дявола, от всички непознати неща, които не съществуваха в манастира.

— Е, поне ще видим отново златните лица — рече примирено тя. — Сигурно ще трябва да преоткриваме целия замък. Може би ще намерим неща, за които още си спомняме.

— Да, може би — въздъхна Матилда. — Макар че повечето ми спомени са избледнели и виждам образите като в мъгла. — Тя се уви по-плътно в наметката и потисна треперенето си. И тя се страхуваше от бъдещето. Предстоеше сватба, брак, деца — неща, от които и двете не разбираха. Сигурно беше, че Изабела щеше да се омъжи, и то скоро. Кой знае дали Матилда щеше да остане нейна камериерка и след женитбата…

— Какво ти е, Матилда? — попита съчувствено Изабела, забелязала угриженото лице на приятелката си.

— О, нищо ми няма — махна с ръка младото момиче. Не искаше да плаши Изабела с лошите си предчувствия. — Това е заради сбогуването, нищо друго. По-добре да мислим за бъдещето, за прекрасните неща, които ни очакват.

— Да, права си. Трябва да се радваме, макар че и на мене ми е мъчно, че напуснахме манастира. Но като размисля, виждам, че можем да се радваме на някои светски неща, например на някоя хубава рокля, вместо това синьо расо.

Матилда се изкиска развеселено.

— Какво ще каже абатисата, ако те чуе да говориш така? Вместо да проливаш сълзи заради раздялата, ти си представяш какви нови одежди ще носиш.

— Точно така! Представям си още как ще избродирам на новата си рокля сребърен бордюр. Научих се да бродирам отлично, макар че досега съм се упражнявала само по олтарните покривки.

— Идеята ти не е лоша. Ако ни дадат повечко пъстри конци и сребро… — Матилда притисна ръка към устата си. — Това е грешно — пошепна уплашено тя.

— Аз съм княжеска дъщеря и положението ми ме задължава да нося скъпи одежди — отговори гордо Изабела и упорито вирна брадичка.

— Дали е богоугодно да си суетна? — попита със съмнение Матилда.

— Не, суетата не е богоугодно качество. Обаче хубавата рокля няма нищо общо със суетата, тя е израз на мястото, което заемаме в обществото. Да не мислиш, че някой рицар ще поиска да се сражава за мен, ако седя в ложата, облечена в това синьо расо?

Момичетата избухнаха в смях.

— Защо не? Ти и в расото си много красива, Изабела.

Младата дама засрамено сведе глава и се изчерви.

— Странно ми е да си представям, че десетки рицари ще се сражават, за да спечелят благоволението ми. Това ме ласкае, макар да звучи доста суетно. — Тя попипа горещите си бузи. — Все пак бих предпочела рицарите да ме ухажват с песни и стихове.

— Да, това наистина е много по-романтично. Освен това можеш да гледаш певците и поетите в лицата, докато участниците в турнира винаги спускат наличника на шлема.

Изабела погледна замислено приятелката си.

— Защо трябва да ги гледам в лицето?

— Ами за да разбереш дали са красиви! Какво ще стане, ако победителят в турнира е грозен? Ще се омъжиш за него и ще трябва цял живот да понасяш грозното му лице.

— Знаеш ли, не помислих за това! Но според мен всички рицари са красиви. Те са воини, герои. Когато ризниците им блестят и пъстрите флагове на копията им се развяват, когато знамената плющят на вятъра и великолепните жребци препускат, човек разбира, че всичко това е много по-важно от красивото лице. Рицарят трябва да притежава всички добродетели и да уважава дамата на сърцето си.

— И да я обича.

— Да я обича? Откъде ти хрумна това, Матилда? Съпрузите не се обичат. Браковете се сключват с определена цел. Съпрузите живеят заедно, за да управляват земите си. Женитбата със сигурност не е богоугодна, иначе нямаше да има монаси и монахини. Истинският християнин обича само Бога.

— Наистина ли мислиш така?

— Естествено, малка глупачке. Аз ще даря с благоволението си рицаря, който се сражава особено смело и показва своята сръчност на турнирите, но това няма нищо общо с любовта. Може би той ще ми рецитира романтични стихове или ще изпълнява нежни песни с красивия си глас, за да ласкае слуха ми, но словата му няма да стигнат до сърцето ми. Не, Матилда, всичко, което излиза извън установените правила, е дело на дявола.

Матилда не отговори. Не беше очаквала, че животът извън манастирските стени може да бъде толкова сложен. Бъдещето все повече я плашеше. Вече не можеше да се радва на предстоящите празненства и турнири и особено на сватбата на Изабела.

Младата й господарка също следваше мислите си. Докато живееше в манастира, тя разбра, че съществува само един вид любов, любовта към Бога. Всичко останало беше само груб инстинкт, дело на дявола. Никога нямаше да изпита към мъж друго чувство, освен уважение и възхищение. Щеше да го дари с благоволението си и да очаква той да й служи. Това беше основната цел на любовното ухажване: дамата стимулира и подтиква рицаря към смели дела, силите му нарастват и го правят способен на учудващи, изключителни постижения. При всички обстоятелства обаче, рицарят е длъжен да спазва рицарските добродетели. Колкото по-далечна и чужда е обожаваната дама, толкова по-достойна за уважение става тя, толкова по-истинско олицетворение на идеала. Следователно, не е изгодно за нея да се явява пред него в красиви одежди и дори да показва лицето си. Суетата не е на място в случая. Разстоянието увеличава желанието, прави дамата да изглежда прекрасна, дори приказна. Споделеното усилие в стремежа към съвършенство допринася за по-голяма изисканост на обществото.

Младото момиче нахлупи качулката върху русата си коса. Никой не биваше да знае, че в простата каручка се вози Изабела, дъщерята на княз Карл Август от Франкенау.

Погледите на Изабела и Матилда се срещнаха и с увереността на дългогодишното приятелство всяка отгатна мислите на другата. Изабела извади изпод наметката си верижка с малък медальон, на който беше изобразен свети Мартин. Той беше закрилник на манастира и абатисата й бе подарила медальона на сбогуване.

— Мисля, че трябва да се изповядаме — каза Изабела и вдигна вежди.

— При това сме на свобода само от няколко часа — добави Матилда и отново вдигна ръка към устата си. Защо говореше за свобода? Пребиваването им в манастира в никакъв случай не можеше да се нарече затворничество. Абатисата щеше да се смае, ако ги чуеше!

— Ще спрем пред следващата църква, за да се помолим и да се изповядаме — реши Изабела и Матилда кимна в знак на съгласие.

 

 

След няколко часа по неравния път, раздрусани и изнервени, двете откриха малко встрани от пътя село, в средата на което се издигаше църковна кула. Зарадвана, Изабела веднага повика капитана на ескорта, който яздеше най-отзад.

— Искаме да си починем, капитане — каза тя. — Там виждам село с малка църква. Ще спрем в селото, за да се помолим в храма.

— Не бива да напускаме пътя, господарке — възрази намръщено капитанът. — Ще почиваме под открито небе. А да се помолите можете и в колата.

Изабела смръщи вежди.

— Защо ми противоречите, капитане? Аз желая да се помоля в църквата и да се поразтъпча. С какво право отказвате да изпълните желанието ми?

Капитанът я погледна сериозно.

— Знам, че нямам право да се противопоставям на желанията ви, Ваше Височество, но аз отговарям за вашата сигурност. Затова съм на мнение, че не е особено умно да напускаме пътя.

— Каква е причината за недоверието ви? Смятате, че положението в земите на баща ми е несигурно? Дори за дъщеря му?

— О, не, не бива да мислите така, Ваше Височество. Естествено, че пътищата на баща ви са сигурни.

В бързината на капитана и старанията му да я успокои имаше нещо съмнително, но ядосаната Изабела не го забеляза.

— Е, тогава какво ни пречи да влезем в онова селце и да се помолим в църквата? — попита тя и отметна глава назад. Все пак тя беше дъщерята на княза. Наистина, в манастира я бяха възпитавали на скромност и смирение, но въпреки това не можеше да позволи на един прост войник да се противопостави на скромното й желание да се помоли в селската църквица.

Макар и неохотно, капитанът нареди на ескорта да отбие към селото. Скоро колоната наближи населеното място, разположено в подножието на малко възвишение. На самия връх се издигаше църквата, масивна постройка с яка кула. Странно, но кулата нямаше покрив. Зад широката кула самата сграда почти не се виждаше.

Изабела беше толкова изненадана от странния вид на църквата, че не обърна внимание на онова, което срещаха по пътя си. Едва когато Матилда нададе тих писък, тя се изтръгна от съзерцанието и се огледа.

Матилда сочеше към дървото, което се издигаше самотно сред необработено поле. На клоните му висяха две безжизнени тела. Ято черни гарвани бяха накацали наоколо и от време на време излитаха, за да кълват от труповете.

Ужасена, Матилда закри лице с ръцете си. Изабела обаче се подаде навън, за да види по-добре.

— Капитане, спрете! Какво е станало тук?

— По-добре да не спираме, Ваше Височество — отвърна глухо мъжът. — Това място е прокълнато.

Изабела премълча, но бледото й лице изрази голяма загриженост. Сега видя, че къщите са изгорени, оборите — празни, а нивите опустошени. Да не би да е избухнала чума?

Изабела скочи от каручката, без да я изчака да спре и без да обърне внимание на протестиращите викове на Матилда.

— Не бива да ходите там, Изабела! — извика подире й момичето.

Капитанът обърна коня си, но Изабела беше по-бърза. Влезе в една от малките паянтови къщурки, които се подаваха иззад съборените плетове, и се огледа ужасено.

Къщата се състоеше от едно-единствено помещение с огнище до стената. Малкото мебели бяха натрошени и разхвърляни по утъпкания под, тръстиковият покрив беше изгорен и съборен в помещението, обгорени греди стърчаха призрачно към небето. В единия ъгъл лежеше кучешки труп и от него се носеше нетърпима воня. Всички долапи и сандъци бяха разбити и по пода беше разсипано брашно. Навсякъде щъкаха мишки. Бяха нагризали и черния хляб, който още стоеше на масата. Двете легла до стената бяха натрошени на трески, напълнените със слама матраци бяха разпорени. Изабела видя кървавите следи по стената и се разтрепери. Ясно личаха отпечатъци от пръсти — очевидно някой отчаяно се беше опитвал да се вкопчи в стената.

Нищо не беше откраднато, оскъдните хранителни продукти на селяните бяха налице. От един отворен сандък бяха извадени няколко простички дрехи и платове и разпръснати по пода. Сякаш в къщата беше върлувал луд. Цареше призрачна тишина. Не ревяха волове, не блееха овце, не лаеха кучета. В селото не бе останала нито една жива душа.

Изабела хвърли поглед в обора, който беше непосредствено зад къщата, но и той беше празен. И там някой беше бушувал със сляпа ярост. Всичко бе разбито. Опорните греди бяха насечени, покривът висеше под неестествен ъгъл върху стената, навсякъде се виждаха нарязани въжета, с които селяните бяха връзвали добитъка си.

Разтърсена до дън душа, младата жена излезе навън. Капитанът поиска да й помогне да се качи на колата, но тя го отблъсна и продължи към следващата къща. И там я очакваше същата ужасяваща гледка. Колкото по-нататък вървеше, толкова по-страшна ставаше картината. Къщите бяха разрушени, някои полуизгорели, добитъкът откраднат или изколен. Навсякъде лежаха разлагащи се трупове, вонящо жито, разбити съдове. В един двор Изабела забеляза отсечена човешка ръка.

Стиснала здраво зъби, девойката се затича по мръсната селска улица към църквата. Войниците я следваха по петите.

Матилда остана в колата и само надничаше иззад платнището. Видът на разрушеното село, вонята на разлагаща се плът и тежката миризма на дим я уплашиха до смърт.

— Изабела, върнете се, моля ви! — изплака жално тя.

Но Изабела не спираше. Бавно, стъпка по стъпка, изкачи възвишението до църквата. Още отдалеч бе видяла полюляваните от вятъра тела, които висяха по старите дървета около божия храм. Черните гарвани грачеха и капитанът се прекръсти суеверно.

Най-после Изабела разбра защо кулата изглеждаше толкова странно. Покривът беше изгорен, овъглените греди бяха разпръснати наоколо. Кулата се издигаше от западната страна на църквата, там беше и входът — сравнително малък и сводест. Двукрилата дървена врата беше избита със сила. Изабела вдигна глава към дебелата каменна стена, която беше преживяла пожара почти без повреди. Църквата беше едновременно и крепост — стената беше поне два метра дебела. Изабела се прекръсти и влезе вътре.

Трябваше да се движи много внимателно, защото подът беше осеян с изгорени греди, керемиди и части от мазилката.

Престъпниците не бяха пощадили дори църквата! Там, където простият дървен кръст беше съборен на пода, Изабела коленичи и потъна в пламенна молитва. Не чу приближаването на Матилда. Приятелката й спря на прага и огледа с безмълвен ужас разрушената вътрешност на църквата. За разлика от Изабела тя не беше в състояние да се моли. Трепереше, зъбите й тракаха от страх. Когато един черен гарван излетя от близката греда, Матилда изпищя.

Изабела се стресна от вглъбеността си и се обърна към Матилда с посивяло от болка лице.

— Кой го е направил? — попита беззвучно тя. — Кой дявол в човешки образ е извършил това грозно престъпление?

— Не знам — изхълца Матилда. — И не искам да знам. Искам само да се махна от това страшно място! — Раменете й се разтресоха в нов пристъп на плач.

Изабела стана и отиде при нея.

— Няма нищо, мила, не плачи. Ще се молим за душите на тези нещастници.

Пред църквата Изабела изпъна тесните си рамене и се обърна към капитана, който седеше на коня си и очакваше излизането им.

— Господин капитан, наредете на хората си да свалят труповете и ги погребете, както се полага на почтени християни.

Капитанът вдигна отбранително ръце.

— Не мога да го направя! — извика решително той. — Тези хора са отцепници, престъпници, получили заслуженото наказание! Не мога да ги погреба в осветена земя!

— Престъпници? Нима цялото село се състои от престъпници? Какво са сторили бедните селяци, та са ги наказали толкова жестоко?

— Нима не знаете, че по тези места върлува един прокуден? Той е цареубиец, отлъчен от закона! Трябва веднага да се махаме, защото може да е някъде наблизо!

Най-сетне и Изабела изпита страх. Заповяда да обърнат колата, двете с Матилда се наместиха отново между сандъците и кошниците и произнесоха гореща молитва за клетите души на мъртвите. Какъв беше този ужасен свят, който бяха заменили срещу уюта на манастира?

Пътуването продължи в мълчание. Всяко от момичетата мислеше за нещо свое. Матилда продължаваше да се моли горещо за душите на нещастните селяни, докато Изабела усилено размишляваше какъв е престъпникът, отговорен за тези злодейства.

Войниците от ескорта също мълчаха. Капитанът гневно се проклинаше, че се бе съгласил да се отклонят от пътя. Гледката на опожареното село сигурно беше предизвикала много въпроси у младите дами. Можеше само да се надява, че докато пристигнат в замъка на княза, ще забравят преживяния ужас.

 

 

Двете кули на катедралата надвишаваха всички други сгради в град Вормс и привличаха погледите на всеки пътник, който влизаше в града. По тесните улици и улички цареше трескава суетня. Едра фигура в тъмна наметка с дълбоко нахлупена качулка бързаше през улиците, без да удостоява хората наоколо дори с поглед. Очевидно имаше определена цел. Скоро стигна до квартала, където като лястовичи гнезда бяха струпани бедняшките дюкянчета на занаятчиите и хижите на надничарите.

Къщата, в която отиваше, се намираше на тясна, мръсна странична уличка. Мъжът в тъмна наметка премина с големи крачки през купищата боклуци и вонящите вадички, които се разклоняваха на всички страни. Няколко пилета изхвърчаха с лудо крякане изпод краката му, а едно прасе, което се ровеше в боклуците, отскочи настрана с гневно грухтене. Пред ниската врата на къщата, чиято мазилка се ронеше на едри парчета и разкриваше сламения плет, мъжът спря и удари с юмрук по паянтовата дървена врата. Вратата се открехна и мъжът бързо се мушна вътре. Спря за миг в ниското тъмно антре и свали качулката от главата си. Тясното лице с високи скули и орлов нос изглеждаше още по-кораво в полумрака, а малките тъмни очи, които се движеха с невероятна бързина, обхванаха обстановката с един поглед. Вътре миришеше на кожа, плесен и гниещо месо. От гредите на покрива висяха тъмни парчета кожа, по утъпкания глинен под се виждаха купища кожи, отпадъци, във върбовата кошница имаше два-три чифта евтини обувки. Едрият мъж недоволно отмести настрана няколко от висящите парчета кожа.

— Влезте тук, господине — рече окъсаната фигура, която бе отворила вратата, и забърза напред към помещението, което беше непосредствено след антрето.

Непознатият влезе в стаята с тежки стъпки и спря на вратата. Насреща му седеше стар човек с мазна сива коса и го гледаше с очакване.

— О, Рупърт дьо Казевил, радвам се да ви видя.

— Наистина ли? — Заговореният вдигна едва доловимо едната от черните си вежди и погледът му стана още по-пронизващ. — Не се ли боите да се срещнете с мен в такава обстановка? — Той хвърли бърз поглед към бедняшката стаичка.

Старият се изсмя, по-скоро изблея като овца, и влезлият изпита чувството, че под краката му се троши сухо дърво.

— Аз бих попитал кой от двама ни трябва да се страхува повече. — Костеливите му пръсти се вкопчиха в облегалката на стола.

Дьо Казевил не се помръдна. Само пробождащите му очи останаха втренчени в лицето на седналия.

— Каква задача имате за мен? — попита той.

Сивокосият безмълвно му протегна руло лош пергамент. Печатът беше счупен.

Дьо Казевил разви пергамента и пробяга с поглед по редовете.

— Значи тя ще напусне манастира — проговори равнодушно той.

Сивокосият кимна.

— За съжаление не знаем точната дата.

Дьо Казевил погледна възрастния мъж с известно презрение.

— Защо не я знаете? Това е важно!

— Князът го държи в тайна. Дочуха се слухове, че в чест на пристигането й ще има празненство. Вероятно смята да я омъжи и ще организира турнир.

— И? Какво възнамерявате?

Най-сетне възрастният мъж вдигна глава и погледна Дьо Казевил право в очите. Без да каже дума, той хвърли през стаята торбичка, която Дьо Казевил улови с учудваща сръчност. В издутата кожена кесия зазвъняха монети. Мъжът изпитателно претегли кесията в ръката си.

— Трябва да го направите безшумно — изрече заплашително старият.

— Вие за какъв ме мислите? — попита гневно Дьо Казевил и му върна пергамента. Не му се искаше да го даде, но старият вече бе посегнал да го вземе. Застанали един срещу друг, двамата се измерваха с погледи.

— Избирайте шпионите си по-внимателно — рече Дьо Казевил. — Трябват ми точни сведения! Не искам да се повтори случилото се с епископ Алберт. Трябва да успеем от първия път! — Той се обърна и нахлузи качулката на главата си. На прага спря и попита: — Можете ли да разчитате на човека отвън?

— Дадох му пари.

Дьо Казевил изпухтя презрително.

— Като го подложат на мъчения, ще признае всичко! — изсъска презрително той и напусна помещението.

Сивокосият дълго стоя неподвижен, загледан във вратата.

Кърпачът се стрелна към антрето с намерението да отвори вратата на знатния гост. Казевил я натисна с длан и беднякът изненадано вдигна глава към него. Мъжът насреща му измъкна нещо изпод наметката си и в следващия миг кърпачът се свлече на земята с тихо хъркане. Дьо Казевил изтри окървавената кама в дрипите му и отново я пъхна под колана си. След това бързо напусна къщата.

 

 

Досегашната равнинна местност с ниски възвишения, през която препускаше отрядът войници с двете млади дами в каручката, скоро премина в неравен терен с гора и блата. Пътят зави на изток. Минаха през плитка река. Мостът изглеждаше ужасно западнал, къщичката на пазача беше празна.

Ако дотук пътят беше що-годе поносим, сега пътуваха по дълбоко изровени коловози, осеяни с локви. От копитата на конете пръскаше кал, каручката се люлееше и скърцаше застрашително. От заблатената гора се издигаха зловонни изпарения, навсякъде миришеше на див чесън. Напредваха по-бавно отпреди.

Пътят се стесни. Описаха многобройни и непредвидими завои около обрасли с дървета и храсти хълмове. На някои места гората стигаше почти до края на пътя. Пътят ставаше все по-лош. Дълбоки коловози в средата му, оставени очевидно от тежки каруци, натоварени с отсечени дървета, го правеха почти непроходим. Клони се удряха в платнището на колата и Матилда се уплаши, че още малко и някой от тях ще го разкъса.

Войникът, който управляваше каруцата, крещеше и ругаеше, теглейки с все сила юздите, докато превозното средство се накланяше застрашително ту на едната, ту на другата страна — като лодка при силно вълнение.

— Какви ужасни ругатни — изхленчи Матилда. — Би трябвало да си запушите ушите, принцесо.

— Няма как да стане — изохка Изабела. — Трябва да се държа здраво, за да не се удрям в страничните дъски. Велики боже, такива ли са пътищата на баща ми?

— Не знам, не знам! Да си бяхме останали в манастира! — Матилда продължи да нарежда тихичко под носа си.

Конете цвилеха и теглеха неравномерно натоварената каручка.

— Проклети кранти! — изрева войникът. — Няма ли кой да дойде да ми помогне? Жалки гадини! Стават само за кланицата!

Един от войниците скочи от коня си и грабна юздите на страхливо подплашените коне. Дръпна ги нетърпеливо и още повече раздразни животните. Другите войници от ескорта ги наобиколиха и започнаха един през друг да дават съвети как да се справят с положението.

— Побързайте, момчета! — извика капитанът. — Дръжте ги здраво и не им позволявайте да се отклонят от пътя! Ако някое от колелата се закачи за дебел клон, ще се счупи!

Войникът отчаяно се опитваше да насочи конете в широкия коловоз. Ала докато той теглеше животните в една посока, коларят дърпаше юздите в противоположната.

— И двамата сте дървени глави! — ядоса се капитанът и нареди на трети войник да им се притече на помощ.

Едното колело на каручката пропадна в дълбоката бразда. Чу се силен трясък. Изабела и Матилда изпищяха и се хванаха здраво за дъските. Кошниците и сандъците се разпиляха, колата се наклони опасно на една страна.

— Какво стана? — извика стреснато Изабела и избута настрана кошниците, които бяха нападали върху краката й.

Капитанът провря глава под платнището.

— Добре ли сте, господарке? — попита загрижено той.

— Аз съм добре, но с колата стана нещо. Скърцането беше страшно.

Тя пролази напред, като се държеше за дъските, и скочи от колата. Един от войниците беше коленичил до колелото, което се бе извило в неестествен ъгъл спрямо оста.

— Оста е счупена, Ваше Височество. Опасявам се, че трябва да направим принудителна почивка.

Изабела се намръщи недоволно. След ужасното преживяване в селото, единственото й желание беше възможно най-бързо да стигне до замъка на баща си.

— Кой може да поправи оста? — попита нервно тя.

— Не знам още. Първо трябва да разтоварим колата, за да я измъкнем от коловоза. Едва тогава ще се разбере можем ли да я поправим тук.

— Само това липсваше — изохка Изабела и Матилда отново захленчи тихичко. — Я се стегни — изсъска й гневно тя и веднага прехапа устни. Матилда имаше нужда от съчувствие. Очевидно беше в шок след страшната гледка в селото. Отиде при нея и я прегърна закрилнически. — Няма нищо, миличка — пошепна утешително тя.

Матилда избърса сълзите си и двете застанаха в края на пътя. Коленичиха в тревата и произнесоха кратка молитва. Изабела извади амулета на свети Мартин и го стисна с две ръце. Закрилникът на манастира щеше да ги подкрепи в бедата.

Войниците слязоха от конете и се заеха да разтоварват колата. Вързаха конете за близките храсти, измъкнаха набързо кошниците и сандъците изпод платнището и ги струпаха в края на пътя.

Когато колата се опразни, един от войниците се пъхна отдолу, за да разбере каква е повредата. Изабела прекъсна молитвата си и клекна до него.

— Е, как е, можете ли да поправите оста? — попита загрижено тя.

— Оста е счупена. Трябват ни инструменти. Почти сигурно е, че днес няма… — Войникът млъкна изведнъж. Чу се тихо, остро изфучаване и младият мъж падна по лице. Изабела с ужас забеляза стрелата, която стърчеше от гърба му. Изправи се бързо и изпищя.

В следващия миг от всички страни връхлетяха тъмни, облечени в дрипи фигури. Изабела чу металния звън на извадени мечове и грозен рев на мъжки гласове. Още един войник от ескорта падна до нея, улучен от смъртоносна стрела. Малко по-нататък лежаха още двама. Зад завоя се водеше битка. Мръсна ръка посегна към нея.

— Изчезвай! — изпищя тя.

Успяла да запази присъствие на духа, изтръгна меча от ръката на лежащия в краката й войник и се обърна. Стисна дръжката с две ръце и се учуди от тежестта на оръжието. Удари с все сила непознатия нападател и очевидно го рани, защото той изохка и политна назад.

— Света майко божия — пошепна ужасено младото момиче, — раних човек!

Покрусена, тя отпусна меча. В същия миг я обкръжиха черни фигури. Огледа се трескаво. Не се виждаше нито един от войниците на баща й. Четирима лежаха мъртви на пътя, останалите бяха изчезнали. До колата стоеше парализираната от страх Матилда с восъчнобяло лице и широко отворени очи.

— Виж ти какво съкровище имало тук! — изграчи дрезгав глас, фигурите направиха крачка към нея и протегнаха жадно мръсните си пръсти.

— Назад! — извика отчаяно младата жена и светкавично развъртя меча. Стената от черни фигури се отдръпна. Изабела направи още няколко движения, за да ги държи на разстояние. С ужас усети, че ръцете й бързо отслабваха. Проклетият меч беше много тежък. Стисна здраво очи, надявайки се да отклони кошмара.

— Не смейте да я докосвате! — извика дълбок, мелодичен мъжки глас.

Изабела отвори очи и се олюля. На пътя стояха двама рицари. И двамата носеха прости плетени ризници под кожени нагръдници. Скромните им жакети бяха стегнати на кръста, наличниците на шлемовете бяха спуснати.

Изабела въздъхна облекчено. Свети Мартин й бе изпратил двамата рицари в решителния миг! Изпрати безмълвна благодарност към небето и отпусна меча. Дрипавите фигури страхливо се отдръпнаха и застанаха на почтено разстояние.

— Небето ви изпраща! — извика щастливо Изабела.

— Така ли мислите? — отзова се единият рицар и спря коня си. Другарят му скочи от седлото, но и двамата останаха на завоя.

Изабела очакваше, че след като битката е приключила, двамата рицари ще свалят шлемовете си и ще се представят. Потърси герб, който да разкрие идентичността им, и остана безкрайно изненадана: нито един от двамата не носеше герб, знак или определен цвят. Нищо не издаваше произхода им.

В сърцето й се надигна страшно подозрение и тя стисна с все сила дръжката на меча. Нямаше да се предаде без борба.

— По-добре вижте какво има в сандъците — чу тя гласа на рицаря на коня, който поради спуснатия наличник звучеше металически. В дясната си ръка стискаше дълъг двуостър меч. Изабела с ужас отбеляза, че острието е изцапано с кръв. Рицарят остана спокойно върху тъмния си жребец — загадъчен в обикновеното си сиво-кафяво наметало.

Вторият рицар беше облечен също така просто. Върху плетената ризница носеше вехт жакет в сиво-зелен цвят, стегнат на кръста с кожен колан. Мечът му беше в ножницата. Отдясно на колана му висеше дълга кама. Главата му бе увенчана от леко коничен шлем, наличникът беше спуснат. Шлемът беше без украса и каквито и да е отличителни знаци.

Изабела преглътна тежко. Бяха паднали в лапите на рицари-разбойници!

— Кой смее да се изпречва на пътя ми? — извика тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си. — Аз съм дъщерята на княза!

— Моля ви, Изабела, не казвайте нищо повече! — изплака зад нея Матилда. В мига, когато дрипавите мъже се отдалечиха от Изабела, за да преровят сандъците, тя бе изтичала да се скрие зад гърба на приятелката си.

— Как така? — отзова се гневно Изабела. — Трябва да знаят с кого си имат работа и че това ще е последното им мерзко дело!

Пожъна оглушителен смях, както от двамата рицари, така и от дрипльовците около тях. Матилда се вкопчи в раменете й и затрепери с цялото си тяло.

— Не прекалявайте с приказките, уважаема госпожице — отбеляза спокойно рицарят и направи няколко крачки към нея.

— Нито крачка напред или ще ви насека на парчета като печен паун! — изкрещя Изабела и околните отново избухнаха в смях.

— Смела е, трябва да й се признае. — Рицарят продължи спокойно напред и Изабела вдигна заплашително меча.

— Назад! — изсъска тя.

— В сандъците има само платове, олтарни покривки, плодове, вино и сладкиши — изрече една от тъмните фигури и показа на рицаря няколко скромни женски одежди.

Той поклати глава.

— Значи няма нито пари, нито накити? Невъзможно! Където има жени, има и накити! — извика ядно рицарят. — Продължавайте да търсите! Сигурно са ги скрили.

Изабела изкриви устни в язвителна усмивка.

— Има дълго да търсите — изрече развеселено тя. — Ние идваме от манастир, а там не носят накити.

Рицарят явно се стъписа.

— Монахини ли сте? — попита смутено той.

— Да! — извика Матилда.

— Не! — отговори гордо Изабела.

Матилда я ощипа болезнено по гърба.

— За бога, Изабела, не издавайте коя сте! — изсъска в ухото й тя. — Ще ни вземат като заложници и ще искат откуп от баща ви. По-точно ще вземат само вас, защото аз не струвам нищо. Мен ще ме пронижат с мечовете си или ще ми отрежат главата.

— Глупости! Сигурна съм, че се страхуват от баща ми. Той ще изпрати войниците си да ги заловят и да ги предадат на съда. Убедена съм, че не търпи в земите си разбойници и убийци.

— Не приличат на монахини — отбеляза рицарят на коня, — макар да са облечени просто. Не мога да разбера защо две млади и красиви дами пътуват сами.

Бузите на Изабела се обагриха в червенина. Никога не беше чувала комплимент от мъжки уста. Първият мъж в живота й, който й направи комплимент, е разбойник! Тя размаха заплашително тежкия меч.

— Очевидно крият нещо, след като са се облекли подчертано просто. Искат да останат незабелязани. Какво носиш на шията си?

Рицарят протегна ръка към амулета на свети Мартин. Изабела бе забравила да го скрие под наметката след последната молитва.

— Не смей да го докосваш! Това е закрилникът ми свети Мартин! Получих го като подарък за сбогом от майка Долороза от манастира „Свети Мартин“!

— Свети Мартин? — повтори рицарят на коня и се надигна неспокойно на седлото. — Колко подходящо!

Изабела не разбра какво искаше да каже. Трябваше на всяка цена да попречи на другия рицар да вземе амулета й. Когато той отново посегна към шията й, тя замахна с меча към рамото му. Той без усилие избягна удара, но очевидно остана много учуден от решителността й.

Рицарят на коня протегна кървавия си меч напред. В първия миг Изабела го погледна слисано и забрави за нападателя. С две големи крачки другият рицар се озова до нея и сграбчи грубо китките й. Изабела извика от болка и изпусна оръжието. Едва сега, когато рицарят застана съвсем близо до нея, тя видя колко е грамаден.

— Защо не извадихте меча си, за да се защитите, както подобава на рицар? — изсъска тя и разтърка китките си.

Зад наличника прозвуча развеселен смях.

— Не е нужно. Не кръстосвам меч с малки момиченца. Те стават за по-приятни неща…

Изабела отново се изчерви до корените на косите. Какво безсрамие!

Рицарят посегна към амулета и откъсна верижката от шията й.

Матилда едва успя да задържи господарката си, която беше готова да се нахвърли върху нахалника с голи ръце.

— Пусни ме, глупачке! — изкрещя Изабела и я блъсна ядосано.

— Според мен тази млада дама е много по-разумна от вас, скъпа госпожичке — отбеляза рицарят и окачи верижката на окървавения меч, който беше протегнал другият рицар. После се обърна и се запъти обратно към коня си.

Рицарят на коня взе верижката и пъхна меча си в ножницата. Огледа замислено медальона и дори вдигна наличника си, за да го види по-добре.

— Наистина е свети Мартин — промърмори той.

Вторият рицар възседна коня си и се приведе към него.

— Може би малката не лъже. Може би наистина идват от манастира.

— Възможно е. Олтарните покривки, сладкишите, виното, библиите, ленените платна, женските дрехи, билковите микстури — всичко това мирише на манастир, не на княжески двор. Не носят накити, парите им са малко…

— Какво ще ги правим? — попита по-едрият от двамата рицари.

Другарят му изпъна гръб.

— Приберете всичко в сандъците и ги вземете! — извика на бедняците той. — И пуснете момичетата да си вървят.

— Защо да не ги вземем за заложници? Може би тя наистина е дъщерята на княза и ще я използваме, за да го принудим най-после да ни…

— Ами ако не е? — прекъсна го сърдито другият. — Ще имаме само две гладни гърла повече.

Рицарят подкара коня си и мина съвсем близо до Изабела. Тя вдигна глава към него — и погледна в две прекрасни, сияещи сини очи. Отдръпна се като ударена от гръм, но не беше в състояние да отдели погледа си от неговия. За няколко мига очите им се потопиха едни в други — мигове, които се сториха на Изабела цяла вечност. Безсилният й гняв от коварната засада отстъпи място на странна възбуда, която не можеше да си обясни. Задиша тежко, накъсано и несъзнателно прокара език по пресъхналите си устни. Рицарят я гледаше втренчено и Изабела изведнъж повярва, че в очите му свети неземна, божествена светлина като в скъпоценни камъни. Докато стоеше като закована, с лице вдигнато към неговото, той изведнъж хлопна наличника си, обърна рязко коня и махна с лявата ръка на другаря си да го следва. Дрипавите фигури моментално изчезнаха с плячката си между дърветата. Зад завоя се чу тропотът на препускащите коне. После се възцари дълбока тишина.