Френсис Стюарт
Не ме оставяй

Първа глава

Лятото беше горещо, а след него рано дойде мразовита есен с почти непрекъснати мъгли, дъждове и ниски облаци, които прииждаха от Атлантика. Те се влачеха по скалистите хълмове на Голуей и зацапваха пейзажа, затова той заприличваше на детска рисунка с водни боички.

Патрик де Лейси, проснал се по корем в полутъмния гараж под бензиновия резервоар на старата кола, промени предишното си положение и се облегна на единия си лакът. Под мижавата светлинка на електрическото фенерче приключи завиването на един винт. Бледото му и оплескано с масло лице се появи изпод колата, сетне младежът излезе изпод раздрънкания автомобил.

Момче на около десет или единайсет години се беше облегнало зад колелото. Сините му очи, засенчени от светли ресници, гледаха сънливо и замислено. Твърде дългата му руса коса падаше на прави кичури върху високото му бяло чело. То се сепна като от дълбок сън, когато Патрик му извика.

— Какво? — попита то, като се наведе и погледна към брат си.

— Голямата отвертка — повтори Патрик. — Там е, в джоба до тебе.

Доминик бръкна в джоба. Там бяха събрани най-разнообразни предмети и всевъзможни инструменти. Повечето от тях той самият беше пускал там от време на време и ги беше забравил. Сега измъкна конска подкова, фотоапарат, две писма с мръсни и омачкани пликове, увеличена снимка на хрътка и няколко други по-незначителни предмети. Той гледа снимката няколко секунди.

През това време Патрик вече се беше изправил и търсеше искания инструмент. Щом видя снимката и той я загледа през рамото на брат си.

— Чудесна кучка, нали! — възкликна той, сякаш виждаше животното за пръв път. Всъщност това бе снимката на Принцеса Розарил, която бяха направили през лятото и сетне бяха забутали някъде. И двамата се зарадваха, че отново я намериха и през този следобед ремонтът на колата беше забравен.

Мислите и на двете момчета (Патрик беше на двайсет и две години) се залутаха по заснежени полета, по които тичат кафяви и пъстри кучета и гонят бързоноги зайци, а те в далечината се превръщат в сенки.

— Ще я пратим в Дъблин да я тренират за надбягвания — каза Патрик. Никой от двамата не помнеше колко пъти беше повтарял тези думи. Те винаги събуждаха у тях особен трепет, който обикновено възниква при нов дързък замисъл. Но нито единият, нито другият знаеше откъде щеше да дойде малката сума, необходима за осъществяването му.

Те живееха сами в голямата гола гранитна къща, наречена Розарил, която се намираше на шест мили от западния бряг. Издържаха се с малкото пари, изпращани нередовно от баща им, който, понеже нямаше как вече да изкарва прехраната на семейството от стотината акри на имението, си беше намерил работа в английски вестник в Париж. Майка им беше умряла отдавна.

Преминаха заедно под дъжда през постлания с плочи двор. Влязоха през задната врата в кухнята, където Ани гладеше ризи върху голяма дъсчена маса, останала от отдавна отминали времена, когато около нея са насядали да обядват и вечерят много хора. Сега бяха останали само двете момчета и старата жена, която по-рано им беше бавачка, а сега бе останала да се грижи за бедните сирачета (за каквито тя ги смяташе).

Доминик постави снимката върху рафтчето на шкафа и се отдръпна, за да прецени как изглежда там. Кухнята до голяма степен им служеше и за всекидневна. Хранеха се със старата жена и заедно прекарваха студените вечери, тъй като там беше единственото място, което наистина можеше да се отопли.

— Виж, Ани — каза Доминик и посочи снимката.

Старата жена пристъпи от масата до шкафа, за да я разгледа.

— Милото животно — промълви тя с усмивка. И тя също като тях се гордееше с кучето. И ако момчетата не бяха извършили нищо през живота си, освен отглеждането на тази хрътка, тя пак би сметнала това за твърде достойно постижение.

Да отгледаш една добра хрътка или кон, в по-малка степен — да се ожениш за жена, с която всеки би могъл да се гордее — за нея беше най-голямата земна амбиция, която един мъж може да има.

Патрик беше висок, слаб и плещест. Лицето му обаче никак не беше слабо. Гъста кестенява коса падаше небрежно на кичури върху челото му. То беше широко, но не толкова високо и бяло като на Доминик, а под гъстите сключени вежди сериозните му сиви очи гледаха малко заспало тихия свят наоколо.

— Чуйте — каза изведнъж Доминик.

Патрик се спря с кърпата в ръце. Старата жена се обърна към прозореца. През отворената врата долетя слаб шум от автомобилен двигател.

Тримата се спогледаха боязливо. Притеснението имаше причина, тъй като съществуваше нещо, което заплашваше техния тих и щастлив живот. А то беше свързано с шума от колата. Кой друг можеше да им дойде на гости с кола, освен лелята на момчетата, мис Лонгуърт, доста възрастна вече, която им изглеждаше баснословно богата и която бе обещала на баща им да ги наглежда. Но тя вършеше, или се опитваше да върши, много повече. Възнамеряваше да сложи край на това, което й се струваше безполезно съществуване. През последните четири години на няколко пъти се беше опитала да прати Доминик на училище, а на Патрик да намери работа в Дъблин или Лондон. Досега те бяха успявали да отблъснат атаките. Но в този момент имаха усещането на малък гарнизон в обсадена крепост, срещу която неприятелят се готви да предприеме решителното нападение.

— Бързо, гълъбчетата ми, качете се горе да се облечете по-добре, а аз ще заведа старата дама в гостната и веднага ще приготвя чая — каза им Ани.

И тя като момчетата се страхуваше. Знаеше, че преди всичко бе необходимо посрещането да направи достойно впечатление на лелята. Не биваше да има дори следа от това, че прекарват времето си в кухнята, близо до Ани.

Момчетата се качиха по голото каменно стълбище, Доминик тичешком, а Патрик бавно и замислено. Нали беше вече достатъчно голям, за да се опълчи решително срещу нея. Беше отговорен за Доминик само пред баща си и пред никого другиго. Но в тази негова броня имаше сериозна пукнатина. И самият той не беше сигурен дали този волен живот беше подходящ за малкото момче. За него самият той беше подходящ, дори не се съмняваше в това. Но какво щеше да стане с Доминик? Предаваше му уроци всеки ден, но знаеше, че това, на което би могъл да го научи, в действителност беше твърде малко и съвсем недостатъчно, ако ще трябва да се бори за място в големия свят. Там беше проблемът: винаги съществуваше неопределената, злокобна заплаха на този голям, жесток свят, за който момчетата трябва да се подготвят, щом нямат пари да излязат срещу него. Що се отнасяше до Патрик, той смяташе, че в Розарил винаги ще бъде щастлив. И може би, когато положението се пооправи, ще може отново да припечелва по нещо от чифлика, колкото да не става нужда баща им да им праща. Това бе най-голямата му амбиция.

Но за Доминик никак не беше сигурен. Имаше нещо у Патрик, което изменнически (както понякога му се струваше) вземаше страната на неприятеля; виждаше, че може би малкият трябва да бъде изпратен на училище. Но в такъв случай и той ще трябва да напусне Розарил. Не мислеше, че животът тук би могъл да бъде щастлив без Доминик.

Той се изкачи бавно по стълбището. Като минаваше покрай отворената врата на Доминиковата стая, видя как момчето усърдно реши непокорната си коса пред пукнатото огледало. Патрик се усмихна на себе си с малко тъжна усмивка и отиде в стаята си, за да смени скъсания си и изцапан пуловер с единствения по-запазен.

Със свито сърце се загледа как голямата старомодна кола на леля му се приближава към вратата. Тази врата служеше само за гости и я чу как изскърца, когато Ани я отваряше. Видя, че в колата до леля му седи още някой. Но тъй като колата бе застанала почти под самия му прозорец, не можа да познае кой беше.

Доминик се втурна тичешком. Непослушната му руса коса изглеждаше по-рошава от всякога, защото четката бе успяла да увеличи само буйството на къдриците й, та сега кичури стърчаха и отзад, и отстрани. Крещящата синя връзка, която беше сложил набързо, изглеждаше прекалено нова върху старите му износени дрехи.

— Дявол да я вземе тази проклета старица — каза момчето.

— Да, да — съгласи се Патрик, но малко по-неохотно.

— Не забравяй да отидеш право при нея, да я целунеш по бузата и да кажеш: „Драго ми е да се видим“ или нещо от този род. А най-важното, не стой вторачен и начумерен като миналия път. Това още повече влошава положението — допълни той.

— Защо занапред Ани да не казва, че не сме си вкъщи — предложи Доминик.

Изобщо не беше от хората, които обичат да правят компромиси. Страхуваше се, че брат му е прекалено предпазлив и отстъпчив пред омразната стара дама. Що се отнасяше до самия него, той беше за борба докрай, без никакви отстъпки.

Слязоха заедно в голямата гостна, излъчваща особената хладина на стая, която твърде рядко се използува. Леля им беше застанала до един от незасенчените със завеси прозорци, обърнат към обрасналата с червеникава трева площадка, която някога е била добре поддържана ливада.

Тя беше дребна жена и изобщо не беше толкова стара, с тъмни очи, сива коса и малки, деликатни ръце.

Доминик веднага отиде до нея, почти бегом прекоси голямата стая, целуна я бързо по бузата и възкликна:

— Колко ни е драго да ви видим.

Цялата сценка излезе твърде неубедителна. След това застана отстрани и се загледа в неравния паркет, който образуваше вдлъбнатини и издутини и приличаше на миниатюрно игрище за голф. Беше постъпил точно както Патрик му беше казал, макар че съвсем пряко волята си. Дълбоко в душата той много вярваше на брат си, а собствените му инстинкти биха го подтикнали да предприеме съвсем други начини на действие.

След като Патрик я поздрави учтиво и каза няколко обикновени фрази, последва неловко мълчание.

— Кажи на Ани да донесе чая — каза Патрик на момчето. Но поради някаква причина, която само той си знаеше, Доминик премина през стаята и натисна звънеца, който от години не работеше и на който дори нямаше какво да се натисне. Това беше жест, целящ да покаже на старата дама, че и те могат да се държат господарски и изобщо не са бедни, декласирани роднини, за каквито явно ги мислеше. Но идеята му имаше и друг резултат; по този начин брат му и леля му нямаха възможност да останат сами. Момчето чувствуваше, че силите на братята по никакъв начин не бива да бъдат разделени по време на това, което той смяташе за решителното нападение.

И Бог или късметът беше на негова страна. След миг Ани отвори вратата и прекоси стаята, понесла голям поднос. Първото впечатление беше много добро, но внимателният оглед би открил, че бялата покривка върху тенекиената табла беше всъщност кърпа за лице, а и никоя от трите чаши не отговаряше на чинийката си. Тя остави подноса върху голямата махагонова маса, представляваща най-важната част от скромната подредба на стаята.

— Е, Ани, как сте? — любезно се обърна към нея гостенката.

— Не мога да се оплача, мис Лонгуърт, слава Богу.

Това споменаване на Божието име никак не беше случайно, тъй като, с право или не, между хората от околността се приказваше, че старата дама е еретичка. На какво се дължеше всичко това — е твърде дълга история, която не може сега да се разнищи докрай.

Доминик се зарадва на това, което схвана като ловка маневра от страна на обсадения гарнизон. И като реши да я подкрепи, добави от себе си:

— Благодарение на Светата Дева — макар че всъщност никак не беше религиозно момче.

Ефектът обаче не изглеждаше да е такъв, какъвто се очакваше, тъй като мис Лонгуърт продължи:

— И двамата изглеждат твърде добре, Ани.

Старата бавачка веднага омекна. Тя се усмихна и каза:

— Искате ли малко препечени филийки с чая, мис? Ще ви ги донеса след минутка.

И ако Доминик, това импулсивно и смело малко момче, би могъл да изрази свързано всичко, което неясно чувствуваше, би се учудил на леснината, с която войнственият дух дори на най-добрите ни съюзници може да бъде сломен. Но самата тази невъзможност да намери израз на противоположните си чувства беше за него още един източник на мъка. Не за пръв път може би предусещаше пустотата на живота и самотната си борба в него.

— Май видях още някого в колата, лельо Дороти — каза Патрик, преди да я помоли да налее чая от големия кафяв чайник с откъртена чучурка.

— Да, с мен е едно момиче, моя гостенка. Дъщеря е на една стара приятелка на майка ти. Не я доведох веднага тук, защото най-напред искам да ти кажа нещо.

Доминик затаи дъх. Съдбовният миг наближаваше. Мигът на битката. Ако се би опитал да проговори, гласът му сигурно щеше да трепери. Но Патрик отговори най-спокойно:

— Да, лельо, сигурно искаш да поговорим за живота ни тук.

— Знаете какво мисля по този въпрос; не можете да продължавате така до безкрайност. Колкото и да ви е хубаво тук, трябва да се замислите и за други неща, нали, Пат?

„Какви други неща? Какви други неща, които биха могли да се сравнят с щастието тук?“ — запитваше се Доминик през един от тези проблясъци на мъдрост, които идват преждевременно дори у такива необуздани и разпилени същества като него.

— Да, лельо? — каза Патрик. Това беше по-скоро въпрос, отколкото съгласие. Той говореше много тихо, много спокойно. Доминик не би могъл да говори така в подобен момент. Но беше доволен, че Патрик се беше нагърбил да понесе тежестта на атаката. Патрик не е като Ани. Той може да си дава вид, че е съгласен, че се двоуми, дори, че отстъпва. От хората е, които се огъват, огъват, почти напълно се превиват, но никога не се пречупват. Така мислеше Доминик за брат си. Не изразяваше тази мисъл с думи, но чувствуваше именно така и чакаше като резервен полк, пред чиито очи битката се разгръща все по-люта, предните линии започват да отстъпват, но въпреки това полкът е наясно, че все още всичко е добре и че не е още време да тича на помощ.

— Един много добър мой приятел — продължи старата дама, — мистър Нолатън, е директор на твърде голяма компания за парно отопление. Мисля, че ще мога да те наредя там с добра заплата, а също и със сигурни перспективи за напредване. Почти всички радиатори, които се виждат напоследък по къщите, са на компанията Калдекът. Дори смятам да ги поканя да ми инсталират парно отопление.

— Да, лельо, разбирам — каза Патрик.

— А за Доминик има училище край Дъблин, където учат момчетата на Рейгънови и разбира се, с удоволствие ще му плащам таксата. Познавам няколко момчета, които са завършили там и смятам, че училището им е дало тъкмо това, което трябва.

„Да я вземат дяволите“ — си помисли Доминик. Радиатори Калдекът, тъкмо това, което трябва. Чудеше се отчаяно още колко такива фрази би могъл да изтърпи Патрик, без да се разбунтува.

Но Патрик стоеше до голямата маса, на която бе оставен чайникът, и си даваше вид, че слуша внимателно думите на старата дама. Чакаше я да свърши, за да налее чая, а след това вече можеха да поканят и приятелката й.

— Какво ви очаква, ако продължите да живеете тук? — запита тя. — Нито за единия, нито за другия има тук някакво бъдеще, нали?

Тя млъкна, но Патрик не й отговори веднага.

— Е? — каза тя. — Какво мислите? — закопчаваше и разкопчаваше черната ръкавица на малката си ръка. Патрик забеляза това движение и му се стори, че и тя е притеснена и че държи на този разговор. Тя и Доминик, си помисли той, имат доста общо помежду си, макар че малкото момче щеше да се ядоса, ако му кажеха такова нещо. Ала това бе вярно. В чувствата и двамата проявяваха еднаква възбудимост и нервност. И на двамата този разговор им струваше твърде много. Но Патрик беше друг и не защото не оценяваше като достатъчно важно това, за което говореха. Може би дори те не осъзнаваха колко сериозни бяха за него тези проблеми. Но нито бе импулсивен, нито лесно се палеше. Очите му се бяха втренчили в тъмния махагон на масата, който твърде силно се нуждаеше от излъскване — тези сиви, полузаспали очи, които сякаш никога не грейваха и никога не се разтваряха напълно.

— Ще помисля — каза той.

— Щял да помисли! Но, Пат, нямаше ли години за това? Не съзнаваш ли, че тъкмо така си пилееш времето, ако продължиш да живееш както досега; но когато се стреснеш, вече ще бъде късно и не ще можеш да направиш нищо — възкликна старата дама.

Тя чувствуваше, че се бори срещу нещо, което не се поддава на влияние. Дори и е буйната неприязън на Доминик би се справила по-добре, отколкото с тази пасивност.

— Така е — съгласи се Патрик. — Времето тук лети тъй бързо. Но, лельо, нека да си помисля поне още седмица.

Тя обаче знаеше, че дори и в този миг мислите му бяха вече другаде, че по някакъв начин се беше изплъзнал от света на парното отопление и на училищата за синове на джентълмени. „Колко прилича на баща си — неволно рече тя. — И той ще е такъв нехранимайко като него“ — помисли си тя горчиво. Доминик беше повече син на майка си. Трябва да измъкне поне него от тази атмосфера на безделие и унес, която цареше над Розарил. Тя обърна поглед към малкото момче.

— Но ти, Доминик, ти искаш да постигнеш нещо в живота си, нали? — каза тя. — Сигурно не ти се иска да прахосаш напразно дните си и да не постигнеш своите мечти само защото не си бил добре подготвен и дисциплиниран, нали?

Беше пребледняла малко и сега, когато говореше на момчето, в очите й имаше блясък, който беше липсвал при разговора й с Патрик.

Доминик беше готов. Моментът за настъплението беше дошъл. Първият отпред бе претърпял известно поражение и сега идваше ред на резервния полк (на самия него).

— Аз ще остана да живея тук — заяви той малко дрезгаво, застанал неловко и вдървено с отпуснати отстрани ръце. — Дори и ако Патрик отиде да прави радиатори, аз ще си остана тук. Момчетата на Рейгънови са много прости и сигурно училището, за което говориш, е ужасно — той изрече всичко това на един дъх, а сетне веднага се обърна към прозореца и се загледа навън. Извърна се, за да не видят как страните му се бяха зачервили и как се задъхваше.

Старата дама стана.

— А сега мога да кажа на Хила да влезе — каза тя и отиде до автомобила.

Доминик сияеше. „Удържах атаката след първото поражение“ — си помисли гордо той. Вярата в собствените му сили никога не беше силна у него (въпреки външната му смелост), но сега укрепна твърде много.

Като слизаше по стълбището, старата дама си помисли: „Колко лесно би било, ако й предстоеше да се разправя само с малкото момче. У него има нещо, на което човек може да повлияе. Но другият, големият — все едно да искаш да направиш впечатление на къс дърво“.

Когато момчетата останаха за малко сами, Доминик погледна Патрик с блесналите си очи изпод светлите си клепачи. Патрик знаеше, че сега е много доволен от себе си и че очаква да го похвалят. Но големият брат се чувствуваше твърде разтревожен и никак не беше сигурен, че борбата е спечелена. За себе си беше сигурен, но не и за Доминик.

— Май не се държа съвсем както трябва — му каза малкото момче, — затова се наложи да се намеся и аз.

— Да — отвърна Патрик. — Цялата тази история много те тревожи.

Зае се да налива чая, като държеше чашата далеч от масата, понеже откъртената чучурка на чайника разливаше чая наоколо.

Втора глава

Мис Лонгуърт се върна с едно момиче, облечено в зелено. Човек би могъл да каже за тази госпожица само едно: облечена в зелено, понеже на пръв поглед нямаше какво друго да се каже. Беше нито грозна, нито хубава, нито висока, нито ниска. Старата дама я представи на племенниците си. Името й се оказа Хила Канавън.

Патрик се здрависа с нея и напълни последната чаша чай, което сега му се удаде сравнително по-добре, тъй като чайникът не пръскаше течността, когато тя останеше малко. Доминик се ръкува с момичето и едва забележимо се намръщи, понеже като приятелка на старата дама тя трябваше да бъде причислена към неприятелските сили. Макар че, да си признае, тя никак не изглеждаше като „неприятел“.

Ако човек не можеше на пръв поглед да каже кой знае колко много за нея, след няколко минути наблюдаване ставаше тъкмо обратното. И все пак не можеше да се изрази точно какво именно притежаваше тя. Преди всичко се долавяше някакво благородство. Не преструвка, не фалшиво величие, а нещо истинско, което човек веднага би разпознал, дори да не го е виждал преди, а само да е чувал или чел за него в книги за отдавна отминали времена. Доминик веднага го схвана и мислено се преклони пред него, тъй като то изведнъж го накара да почувствува най-прекрасното нещо на света.

Може би това бе начинът, по който тя седеше, гледаше или говореше. Той не можеше да разбере на какво точно се дължеше. То му напомняше впечатлението, което сигурно са правили онези величествени кралици, които посещават покрайнините на столиците си, облечени в съвсем бедни дрехи. Те не се мъчеха да изглеждат по-различни от другите хора, но всеки, който поне малко може да вижда, веднага би съзрял у тях нещо наистина благородно. Да, тъкмо това е, мислеше си малкото момче. Тази девойка притежава нещо твърде голямо, но не иска другите да разберат това — иска да си остане инкогнито. Тази дума някак мистериозно го привличаше. Под впечатлението на тези мисли той й поднесе чашата чай и хляба с масло, преди да предложи на леля си. Знаеше, че би било много невъзпитано, ако не постъпеше по този начин, макар че другите смятаха тъкмо обратното.

— Колко е хубаво тука — промълви момичето.

— Да, нали? — съгласи се Доминик.

— Бихте ли пожелали да видите снимката на Принцесата, която самички отгледахме? По-рано принадлежеше на Джо Мулен и се наричаше Ерин Форейвър — продължи той.

Хила Канавън наближи момчето със сериозен израз на лицето. Те веднага се почувствуваха привлечени един от друг.

— Да, разбира се — каза тя. Като слушаше високия приятен глас на момчето и като наблюдаваше как лицето му е грейнало, след като преди малко беше намръщено, не разбра точно чия снимка й предлагаха да види.

— В кухнята е — каза Доминик, като тръгна към вратата. Тя стана бързо и го последва. Следващият миг си помисли, че може би щеше да бъде по-добре, ако беше изчакала да й донесат снимката, но продължи да върви и тръгна подир Доминик през тъмния коридор към кухнята. Когато погледна назад (той почти тичаше), видя, че е изостанала, затова поспря да я изчака.

— Внимавайте тук — каза той. — Подът е хлътнал, а под къщата има блато. Внимавайте да не потънете.

Тя се засмя. Колко смешно беше да се помисли, че човек може да потъне в блато, както си върви по коридора. Но в следващия миг кракът й хлътна до глезена в някаква дупка, пълна с вода и тя се засмя още по-силно.

— О, ето го — възкликна тя. — А аз не повярвах, че наистина съществува.

— Разбира се, че съществува. Трябва да вървите от тази страна, досами стената.

— А какво има отдолу? Нима торф?

— О, не, най-обикновено блато е. Само кал и тиня. В нея се въдят жаби и змиорки. Имате ли кибрит? Може и да намерим някоя жаба. Това никак не би ме учудило — довърши той делово, а думите му прозвучаха твърде комично.

Но тъй като тя нямаше кибрит, продължиха към кухнята.

Доминик би искал да представи новата си приятелка на Ани, но не й знаеше името. Беше твърде възбуден, когато леля му ги запозна, така че не бе могъл да го чуе.

— Ах, мис, нима той ви е оставил да паднете в дупката? — възкликна Ани, когато видя, че чорапът на момичето беше мокър и кален до коляното. — Това място в коридора е много неприятно, когато човек не се опази.

— Да, вярно — съгласи се девойката.

— Събуйте си обувките и си изсушете крака на печката — предложи й старата жена.

Когато Хила се беше навела да се събуе, Доминик тикна снимката под носа й, така че тя дори се сепна.

— Вижте — каза й той.

Тя няколко минути гледа снимката на кучето. Никога по-рано не беше виждала такава хрътка или поне не беше обръщала внимание как именно изглеждат тези животни. Това тук бе доста странно; повече приличаше на риба, особено в главата. Тя каза впечатлението си на Доминик.

— На риба ли? — повтори той замислено. — Не, не прилича много на риба, макар че разбирам какво искате да кажете. Ако нямаше предни крака, щеше да изглежда като змиорка.

— Без предни крака! Боже мой, каква идея! — възкликна Ани.

— Ах, Ани — обърна се към нея Доминик, — старата дама е направо ужасна. Иска да ме прати на училище, където са проклетите момчета на Рейгън, а Патрик щяла да го разкара да се занимавал с радиатори при някакво си същество, наречено Калдекът или нещо подобно.

— Как завърши все пак разговора? — попита угрижена Ани.

— Всичко се нареди благодарение на мен. Казах й, че каквото и да става, няма да мръдна оттук. Нали знаеш, Пат не може много да й противостои. Той се държа ужасно. През цялото време повтаряше: „Да, лельо“.

— Той знае какво прави — възрази Ани. Тя неслучайно го бе отгледала от бебе. Познаваше характера му по-добре от всеки друг и много го обичаше. Всъщност обичаше и двете момчета, но Патрик малко повече.

— Тя настоява да се махнете оттук, така ли? — запита Хила.

— Да. Разправя, че този живот ни погубвал и тем подобни.

— Значи по този въпрос е искала да говори без мен. Тя ми каза да не влизам веднага при вас.

— Ами да. Но нали не сте на нейна страна?

— А вие как мислите? — попита Хила, като го погледна. Той все още държеше снимката, но за миг я беше забравил.

— Не, вие ми кажете — настоя той.

— Винаги ще бъда на ваша страна — каза тя много сериозно.

— Чуваш ли? — извика той зарадван, като се обърна към старата жена.

— Докато съм тук да ги гледам, нищо няма да им липсва — заяви Ани и добави: — Баща им е в чужбина.

— В Париж — поправи я Доминик. И той не знаеше защо се чувствуваше горд, че баща му е там, но смяташе, че е унизително, когато Ани каже само: „Той е в чужбина“.

— Били ли сте там? — попита той девойката.

— Да. Един път, останах няколко седмици.

— Как изглежда Париж?

— В едно отношение като всички големи градове, но все пак се различава от тях.

— Добре, но как изглеждат големите градове?

— Като Дъблин, само че са много по-големи — Доминик кимна. Никога не беше ходил в Дъблин, но не искаше да признае. Дори на кино беше ходил само два пъти.

— Там има една огромна черна кула горе-долу насред града и вечер е осветена.

— Виждал съм я на пощенски картички — заяви Доминик. — Много е хубава.

— Да — продължи Хила, — макар че има хора, които не я харесват. Има и една много широка улица, която стига до една голяма арка и вечер всички светлини от двете страни заприличват на две дълги огърлици от звезди, които се съединяват в далечината, а автомобилите вървят бързо надолу-нагоре между тях.

— Сигурно е чудесно — промълви Доминик, който твърде неясно си представяше това, което Хила разказваше. Искрено казано, си мислеше, че тя не обяснява много добре. Изобщо момичетата явно не ги бива за тези работи.

Париж, Принцеса Розарил, самата тази девойка — всичко това му се струваше, че е обгърнато от някаква тайнственост, която вдъхновява. Един град, едно куче, сега една девойка му шепнеше за романтиката на живота.

Щом се върнаха в голямата стая, където бяха оставили Патрик и старата дама, Хила и Доминик видяха, че те бяха излезли и сърцето на малкото момче се сви. Лелята е пожелала сама да види докъде е стигнал с уроците, които големият брат му предаваше и е настояла да надникне в малката гола стая, която им служеше за училищна зала, за да прегледа тетрадките му. И разбира се, Патрик, какъвто е мек, веднага се е съгласил.

— Сигурно е там — каза той на Хила и бялото му лице стана тревожно, — преглежда тетрадките ми.

— Лоши ли са? — запита го тя.

Той кимна. След като ги види, тя още по-упорито ще настоява да го прати в онова ужасно нейно училище.

— Какво бихме могли да направим? — попита го девойката. Тя беше застанала до масата и изглеждаше сериозна и донякъде изплашена върху фона на покритите с влажни петна стени, на които висяха една-две големи картини. Бе вдигнала глава, сякаш се мъчеше да долови някакъв звук, който да потвърди страховете им. Но дори и в този тревожен момент малкото момче не можеше да не мисли за нея като за нещо особено — нещо далечно или отдавна случило се. Не беше ли това образът на някоя млада царица в затвор, видян по страниците на стара историческа книга? Или може би не книга, а в някоя романтична приказка за северни страни, за тъмни и заснежени земи. Не беше си представял, че такива хора все още съществуват. Но какво точно разбираше под „такива хора“ — не би могъл да обясни.

Старата дама влезе, последвана от Патрик. Беше понесла с малката си ръка зацапана с мастило тетрадка, част от корицата, на която бе откъсната. Уви, Доминик веднага я позна. Когато говореше за „тетрадките ми“, всъщност доста преувеличаваше, тъй като имаше само една тетрадка, в която пишеше домашните, диктовките, упражненията по смятане и всичко останало, което Патрик му задаваше.

Мис Лонгуърт се приближи до масата и сложи тетрадката върху нея. Върху голямата маса тя изглеждаше някак още по-изцапана, прилична на изобличаващо доказателство при съдебно заседание.

— Струва ми се — каза мис Лонгуърт, — че това вече е непоносимо.

Тя помълча малко, но Доминик не каза нищо.

— Сигурна съм, че ако баща ти я види и той ще се съгласи с мен — трябва непременно да бъдеш пратен на училище.

Една страшна мисъл заля съзнанието на малкото момче. Тя сигурно иска да изпрати злополучната тетрадка на баща му. Доминик беше наясно, че всичко би било загубено, ако лелята спечели баща му на своя страна. Защо Патрик й беше позволил да я види?

Почувствува се така, сякаш брат му внезапно го бе изоставил, бе станал предател. Усети, че го хваща по-силен яд на него, отколкото на старата дама, че в този яд има и мъка. Ако тетрадката беше на Патрик, той знаеше, че на всяка цена щеше да я скрие от погледа на лелята дори с цената на живота си, ако се наложеше. Неговият остър усет към драматичното сега го караше да си представя най-различни случаи, при които подобно положение би могло да се осъществи. И понеже мислеше за такива неща, все още нищо не отговаряше, а леля му го чакаше да проговори, като го поглеждаше и обръщаше изцапаните листа на злополучната тетрадка нервно и безцелно.

Беше вече твърде много за малкото момче.

— Защо й я показа? — избухна той срещу брат си. Всъщност не бе искал да разкрие чувствата си. Не желаеше да се издаде пред неприятеля. Но не можеше вече да се владее. Още малко — и щеше да се разплаче.

Патрик, който досега бе стоял до вратата, се приближи до брат си. Хвана го за ръката нежно и полузасрамено и го дръпна към себе си.

— Нямаме какво да крием — каза му Патрик. — Леля Дороти искаше да види как върви учението ти.

— И съм твърде много разочарована — обади се тя.

— Но може би — продължи Патрик — аз съм в състояние да съдя за това по-добре от тебе. Именно аз го уча. Вярно, той започна твърде късно, само преди две години, но напредва много добре.

— Това, което виждам, едва ли може да се нарече „много добре“ — заяви старата дама, като отвори тетрадката наслуки. — Да ти кажа, драги ми Пат, не съм сигурна, че и ти знаеш кой знае колко много.

— Едва ли е кой знае колко, лельо, но все пак достатъчно, за да преподавам на Доминик още една-две години.

— Слушай — каза тя. — Ще ти задам три съвсем прости въпроса, един по история, един по география и един по геометрия. Не на Доминик, а на теб.

— Добре, лельо.

Доминик отново бе възвърнал самообладанието си. В края на краищата Патрик се беше държал чудесно. Сега вече се срамуваше от избухването си. Що се отнася до въпросите, очакваше резултата от изпита с най-голямо спокойствие. Имаше голяма вяра в знанията на Патрик.

— Най-напред — подхвана старата дама усмихнато, — в коя прочута битка ирландците победиха друг един народ и по този начин може би промениха целия ход на историята?

Патрик нямаше ни най-малка представа. Ръката му бе полуобърнала Доминик и той бе застанал неподвижно, загледан в тъмния далечен ъгъл на голямата стая. Ясно му беше, че щеше напълно да се изложи. Не само пред старата дама, но — което беше хиляди пъти по-лошо — и пред Доминик.

В този критичен момент се обади девойката.

— Зная — каза тя, — че това няма нищо общо с мен. Абсолютно нищо. Но съществуват две неща, в които ме бива. История и математика.

Мис Лонгуърт погледна девойката малко озадачено, но не каза нищо.

— Мога да идвам тук сутрин и да водя уроците по тези предмети на Доминик, ако ми се даде тази възможност — продължи Хила.

— А как ще стигаш дотук? — запита старата дама.

— На кон.

— Това ще бъде чудесно — обади се Доминик.

— И макар че не съм толкова силна по френски, все пак бих могла да ти го преподавам, а брат ти ще те занимава по останалите предмети; може би така ще бъде почти както в училище, нали! — рече Хила.

Патрик я погледна. Досега почти не беше я забелязал. Имаше толкова други грижи, за които трябваше да мисли.

Всички жени и девойки му бяха чужди. Никога не беше имал нищо общо с жена, но доста беше мислил за тях. И съдеше за малкото жени, които беше срещал, именно по тези възвишени и донякъде мъгляви критерии. Естествено нито една от тях не можеше да бъде това, което очакваше, понеже от всички мъчни неща за една жена най-мъчното е да осъществи очакванията на едно романтично двайсет и двегодишно момче. Но Хила осъществи тъкмо това. По какъв начин — той не можеше да каже. Може би защото и самата тя беше малко мъглява и неясна като мечтите му.

Тя беше по-скоро загатване, отколкото определение на женствеността. Беше момиче, очертано не с ясни, груби линии, а само екипирано, така че, когато вече го нямаше при вас, бихте могли сякаш да прибавите и рисувате още подробности. Поради всичко това Патрик внезапно реши, че е много красива, което не беше съвсем вярно.

— Това би било прекрасно — каза той, — стига леля Дороти да се съгласи.

— А ще можете ли да ми преподавате катехизис? — запита Доминик, колкото да подразни старата дама. — Нали знаете, това е твърде важно — допълни той.

— Да, сигурно — отвърна Хила.

— Добре, ще видим — намеси се леля му. — Не ми се струва, че този план е най-подходящият. Ще трябва да пиша на баща ви — и тя се огледа за тетрадката. „Сигурно иска да му я изпрати, проклетата бабичка“ — си помисли Доминик. Но тетрадката я нямаше на масата. Леля му го погледна, но той изглеждаше тъй искрено учуден от изчезването й, че нямаше как да го обвини. Освен това не би се събрала в нито един от джобовете му.

Мис Лонгуърт не беше човек, който прави сцени, когато може да ги избегне, особено когато не бе сигурна, че ще ги приключи успешно. Тетрадката беше изчезнала и нямаше изгледи лесно да бъде намерена. Тя погледна Хила и момичето извърна очи, без да срещне погледа й. Старата дама никога не узна, че Патрик, когото изобщо не подозираше, я беше мушнал под пуловера си, понеже отчаяните обвинения на малкия му брат още звучаха в ушите му.

Трета глава

Облачната есен преминаваше в сурова зима със силни ветрове, които помитаха всичко и изсушаваха малкото ниви. През повечето сутрини Хила идваше в Розарил с малката сива кобила, за да дава уроци на Доминик.

Понякога момчето излизаше да я посрещне. То заставаше на пътя и я чакаше, когато едва се бе показала, а през това време си разказваше приказки за тази, която се приближаваше към него, възседнала сивата кобила, гологлава, със зелен жакет и с бели ръкавици. Понякога тя пристигаше в галоп през полето, но повечето пъти оставяше кобилата да върви бавно, а тя седеше изправена, вперила поглед пред себе си, замислена.

Когато понякога я наблюдаваше, без да го забележи, Доминик се чудеше за какво ли мислеше толкова. Дали и тя като него си разправяше романтични приказки? Или пък мислите й бяха по-практични, както на повечето големи хора? А щом съзреше малката русокоса фигурка, която тичаше срещу й с разперени ръце, прилична на вятърна мелница, или я чакаше, възседнала дъските на разнебитената градинска врата, Хила махаше весело с ръка. Понякога тя му даваше да поязди малко кобилата, докато стигнат до къщата, а той кряскаше весело и размахваше обутите си в домашни пантофи крака, като подкарваше кобилата в галоп и отиваше в съвсем противоположна посока. Той никога не се задоволяваше да поязди кротко като нея и винаги вдигаше страхотна врява, без да може да накара кобилата да го отнесе, където той иска. Но Доминик никога не признаваше това.

Полека-лека Хила и Доминик се обикнаха, всеки по свой начин. Тя не показваше много чувствата си, които се изразяваха в съвсем дребни неща като например в начина, по който понякога го поглеждаше със сивите си очи, плъзнали се бързо по светлото му лице, сякаш искаха изцяло да обгърнат неговата привлекателност и обичливост. Най-многото, което си позволяваше, бе да хване малката му изцапана ръка и да я сложи върху бузата си.

Що се отнася до Доминик, той изразяваше обичта си към нея по свой особен начин. Малкото критично настроено момче намираше грешки на всекиго, освен на нея и на Патрик. Дори и на Ани често мърмореше, а понякога й правеше хапливи забележки. За другите си познати имаше обичай да казва, каквото му дойде на ума. И това, което му идваше на ума, често пъти бе доста заядливо. Той показваше обичта си най-вече чрез подаръците, които й правеше. Те бяха най-разнообразни. Беше решил, че Хила е човекът, на когото непременно трябва да се правят подаръци; не обикновени неща и в никакъв случай не полезни предмети. Това би било едва ли не обида, тъй като не можеше да се предположи, че тя се нуждае от каквото и да било. Не, на нея трябваше да се дават неща по същия начин, както се поднасят дарове на благородниците. Той разтършува из тавана и намери там най-различни предмети като например едно почерняло сребърно огледало със счупено стъкло, но красиво изгравирано с цветя и плодове. Даде й един позлатен дървен свещник, а също и малка кама в кожена ножница. Вярно, че нито едно от тези неща не му принадлежеше, но те не принадлежаха и на никой друг, разбира се, нито Патрик, нито баща му биха ги поискали за себе си.

Що се отнася до Патрик, той беше почнал да се тревожи. Животът на тримата в Розарил не струваше кой знае колко скъпо, но все пак им беше нужна известна сума, а вече бяха изминали два месеца, откак бяха получили за последен път пари от баща си. Сметката при местния търговец, от когото си купуваха всичко, което им трябваше, бе се покачила доста, а освен това скоро трябваше да платят и полугодишните данъци. Започна да се кани да пише на баща си за пари, но това му беше страшно неприятно. Може би през тези тежки дни баща им не изкарваше повече, отколкото бе необходимо за самия него и не биваше да го безпокои. Можеха да вземат малко пари от старата кола, а и кучката можеха да продадат. Но той знаеше, че това би донесло страдания на Доминик. Принцеса Розарил беше събудила толкова надежди у малкото момче. Твърде много надежди, си казваше Патрик, но какво друго можеха да направят? Доминик можеше да очаква толкова малко. За него животът не беше тъй щедър, както за много други момчета, на които предлагаше успех и богатство.

Той можеше да обсъжда всичко това само с Ани.

— Колко пари са ти останали? — попита го тя.

— Три лири и шест шилинга.

— Съвсем малко, момчето ми — каза старата жена. По-късно сутринта, като остави яденето да ври и сложи масата за обед, тя се качи на тавана. Там бяха струпани най-различни неща. Повредени мебели и всякакви украшения бяха качени тук „за не повече от седмица“, докато дойде местният майстор да ги поправи. Но седмицата се удължаваше в десет или двайсет седмици, а понякога и в сто години. Отдавна вече не беше прибавяно нищо към тази колекция и от години никой не бе идвал, освен Доминик, който напоследък търсеше тук подаръци за Хила.

Ани носеше свещ, понеже таванското прозорче бе замрежено от прах и паяжини и осветяваше само това, което беше непосредствено под него. Тя смяташе, че някъде из отдалечените ъгли може би ще намери нещо, което Патрик би могъл да продаде.

Дълго време измина, преди Ани да стигне до ъглите, тъй като свещта й показа някои отдавна забравени предмети — бебешко столче, малка, тенекиена ваничка и други такива, пред които дълго стоя, като си спомняше дни и случки, които нищо друго не би извикало в паметта й.

Тя все повече потъваше в спомените, тъжни и сладки, които излитаха като тамян от ръждясалото желязо и от избелелия плат, чиито отдавна изтрити шарки отново оживяваха пред очите й.

Старата жена стоеше със свещ в ръка, а восъкът падаше като потъмнели перли върху потъмнелите дъски. И сякаш времето наистина беше само един криволичещ път, а човекът на него само пътник, за какъвто науката напоследък започваше да го смята; и тя изведнъж отиде далеч, много далеч, като стигаше на някои места от другата им страна, така че те й бяха едновременно сладостно познати и съвсем неизвестни.

Дъждът се лееше по външната страна на прозореца над нея и свещта, чийто пламък трепкаше от течението, ставаше все по-малка. Този ден те обядваха много късно.

Нещата, които старата жена бе избрала за продаване, отначало не направиха особено впечатление на Патрик. Между предметите имаше една картина, представяща петли и кокошки в запуснат двор. Рамката беше счупена и сигурно затова картината е била качена на тавана още преди много години.

— Спомням си, баща ви веднъж каза, че е много ценна — рече му Ани, — макар че не ми се вижда чак толкова хубава. Никога не са ми харесвали домашните птици, но все пак трябва да призная, че тези ми се виждат чудесна порода.

Патрик беше вперил очи в картината. Никога дотогава не беше я виждал.

— Знаеш ли — каза той, — картината е прекрасна. Погледни този червен петел. Сякаш всеки миг ще се хвърли върху другия.

Имаше и сребърна купа. Едната от богато украсените й дръжки беше изкривена, на едната й страна пишеше: „Спечелена от Сам-самичък, сивия жребец на мистър Франсис де Лейси през 1872 г.“ На другата страна бе изгравирано: „Купата Коноут“.

— За това нещо ще можеш да вземеш доста — каза Ани. — Усещаш ли колко е тежка? Не е ли по-добре да продадеш тези неща, отколкото Принцесата?

— Права си, и аз мисля така — отвърна Патрик, — но не ти ли се струва смешно, че искаме да продадем една купа, за да можем да тренираме хрътка с надеждата, че тя ще ни спечели друга купа? Другата, която бихме спечелили, няма да стигне дори половината от стойността на тази.

— Но си помисли каква гордост би било това за теб, детето ми.

— А не са ли се гордели всички, когато тази е била спечелена? Е, къде е сега тази слава? Сив жребец на име Сам-самичък — повтори Патрик. — Колко ли е било романтично! Състезание с големи препятствия. И дядо ми е яздил. Може денят да е бил бурен като днешния, вятърът да е блъскал лицата им, а хората да са се трупали по хълмовете покрай дългия път, където е ставало надбягването…

— Не говори повече, моля ти се — каза му старата жена. — Още малко и сигурно не можеш събра сили да я продадеш.

— Дали има някой в околността, който да си спомни за това състезание? — попита той.

— Ако някой си спомни, може да бъде само Дан Делени.

— Ако изобщо го улучим трезвен — прибави момчето.

— Там е въпросът. Пиянството здравата го е хванало, въпреки че според мен тъкмо то го крепи досега. Сигурно спиртът е консервирал вътрешностите му, така че те не могат да заболеят. Ако пиянството не убие човека, сигурно го запазва почти завинаги.

— Дори и да е пиян, може пък да си спомни — предположи Патрик.

— Но в такъв случай ще вземе да си измисля. Много го бива да лъготи.

Този ден следобед двете момчета и Хила отидоха да видят стария Дан Делени. Патрик много искаше да чуе нещичко за състезанието. Макар че никога не бе чувал за битката при Клонтарф и не знаеше нищо по история, имаше чувството, че някога народът му е преживял славни дни, времена, когато са се случвали грандиозни неща. И сега, когато беше намерил една веществена останка от онова романтично минало, той искаше да му разправят всичко за надбягването, което сигурно е станало през някой бурен ден.

Тръгнаха през полето, Доминик възседнал сивата кобила на Хила, а Патрик и девойката вървяха. Ниските сиви облаци се стелеха откъм Атлантика. Те приличаха на валма пушек, сякаш светът на запад тлееше под дъжда.

Доминик караше в галоп кобилата през подгизналата земя и те чуваха шума от копитата, идващ иззад разкъртената каменна ограда, която обграждаше нивите. Влажната, процеждаща се мъгла съвсем ги беше закрила.

— Далече ли е? — запита девойката.

— Не. Уморена ли сте?

— Не съм. Иска ми се да е много далеч. Тези дни са прекрасни.

— Да — каза Патрик. Той никога не бе мислил така за тях. За него те бяха само есенни дни. Влажни, ветровити дни на късната есен. Погледна Хила, като обърна лице срещу вятъра. Тя беше с черна мушама, закопчана до шията. Над нея лицето й изглеждаше бледо, а сивите й очи имаха точно цвета на есенния следобед. И той видя, че у нея имаше нещо, което досега беше забелязвал само у Доминик. Нещо прекрасно, тайнствено и далечно. Когато я гледаше, изпитваше същото чувство, което го обхващаше, щом си помислеше за онова отдавнашно надбягване, заради което се бе запътил сега при Дан Делени. Или може да не беше съвсем същото. Имаше неща, които сякаш крият някаква тайна, която би била просто прекрасна, стига само да можеше да я разкрие. Тя бе у Доминик, в миналото, а сега и у Хила. Но Доминик винаги щеше да пази тайната си и миналото щеше да крие повечето от тайните си, ала у нея тя би могла да бъде открита. Защо ли беше така? — чудеше се той. Дали защото беше момиче? О, не, не. Не беше затова. Нямаше нищо общо с факта, че е момиче, мислеше си той. И все пак сигурно и това имаше някакво значение.

Когато стигнаха до следващото заблатено място, осеяно от острите двойни отпечатъци от краката на овцете, бродили тук, за да търсят посърналата вече трева, те се спряха. В далечината Доминик крещеше на кобилата или на себе си.

— Май ще трябва да запазим тази купа — пророни Патрик. — Срамота ще е да я продадем.

Така винаги отстъпваше пред романтичното и обръщаше гръб на всичко, което искаше да го разруши и замести в този нов свят. С това не само отхвърляше настоящето заради по-прекрасното минало, но и по този начин сякаш се приближаваше до нея. Тя схвана това без размисъл и без дълги обяснения. И понеже го схвана, когато никое друго момиче не би могло да стори това, двамата се озоваха в един светъл миг върху тъмната земя. Един от миговете, когато думите и мелодията се намират в хармония и се сливат в песен. Дива, тъжна, весела песен, полулюбовна песен, полухимн. Но неприличаща на никой химн, който се пее в църквите.

— Никога не бива да ме оставяш — каза й той, но не я целуна. Хвана за миг ръката й. И двете й ръце бяха студени. Само едно мигновено докосване на две влажни ръце, мокри, полувкоченясали. Сивите й очи пробягнаха бързо по лицето му, сякаш искаха завинаги да го отпечатат в паметта й. Нищо повече. Само двама души, които си пробиват път през калта, покрай разкъртената каменна ограда.

Четвърта глава

В съборетината на Дан Делени беше толкова тъмно, че отначало не можеше нищо да се види. Имаше само едно малко прозорче, чието стъкло беше опушено от торфения дим. Старецът ги посрещна безшумно. Никак не изглеждаше изненадан, че ги вижда. Приличаше на човек, напълно откъснат от събитията на този свят. Той беше едно твърде рядко явление не само в Ирландия, а и другаде — самотен пияница. Дан Делени имаше обичай да стои буден почти през цялата нощ, сам в едничката стая на колибата си с шише уиски на масата и със свещ на рафтчето над торфения огън. Говореше се за него, че имал много пари, спечелени в Америка, където като младеж прекарал цели петнайсет години. Никак не беше лош човек, просто предпочиташе собствената си компания пред тази на когото и да било от съседите си. Той и бащата на момчетата бяха прекрасни приятели и никой не чувствуваше отсъствието на Майк де Лейси толкова силно, както този старец. Той беше работил и на дядо им, с когото бяха връстници.

Когато тримата се разположиха на пейката до огъня, старецът седна върху масата, която му беше твърде удобна, тъй като бе доста висок. След това се наведе напред, като опря ръцете си на дебелия ясенов бастун.

— Една капчица спирт ще ви стопли, мис, след дългия мокър път дотук — обърна се той към Хила. — Само дано нямате нищо против да ви налея в пръстената чаша.

В този момент тя видя, че в малката ниша на пръстената стена до нея има бутилка с няколко чаши.

— А що се отнася до вас — продължи той, като погледна момчетата, — няма защо да ви казвам, че можете да вземате, каквото си искате и да се чувствувате също тъй свободно, както и в Розарил, особено пък като си спомня колко пъти сме седели тук с баща ви и сме приказвали съвсем сами, необезпокоявани от никого.

— А за какво сте приказвали? — запита Доминик.

— Ех, момчето ми, ти можеш да питаш, но спомня ли си човек какво е говорил, когато всичко вече е минало? Все едно да вземеш уловената и умряла риба и да я хвърлиш отново в реката.

— Това е много смешно, Дан — каза Доминик.

— На долапа има мляко за тебе — каза старецът. — Слава Богу, още си твърде млад, за да пиеш друго.

— Защо казваш „слава Богу?“ — запита малкото момче, като си представяше как изглежда полицата, която Дан наричаше долап.

— Защото то е още пред тебе — отговори старецът. — И ти ще се заловиш с него, когато ти дойде времето, понеже то ти е в кръвта, както ми е твърде добре известно.

— Ами ти пиеш ли много уиски? — попита го Доминик.

— Да, да, пия — потвърди Дан Делени. — Ако не пиех, нямаше да съм тук и да ви говоря, а отдавна щях да лежа в гроба. Сега съм на осемдесет или може би на осемдесет и пет години. Дявол знае дали не съм и на деветдесет! Но за да ти влияе добре, то трябва да бъде в кръвта ти. Виждал съм много хора да се залавят с пиене, без то да им е в кръвта… — той млъкна и поклати глава, като се наведе от масата и кръстоса едрите си длани върху дръжката на бастуна.

— И какво става с тези хора? — запита Доминик.

— Много лоши работи, момчето ми, много лоши. Един от тях се удави, както се връщаше с две непродадени свине от панаира в Клугмор. Друг умря в кревата си едва на четирийсет години, а лицето му беше сиво като тези стени. А имаше един, казваше се Саймън Джон Рош, който смяташе, че е толкова силен, та може да прави, каквото си иска. Смяташе, че може да се надпива с най-опитните от нас, с мен и баща ви, дано Господ да го закриля…

— Защо казваш така, нали татко е жив и здрав? — прекъсна го Доминик.

— Защото баща ви е далеч от нас, в чужда страна. Жив е и най-хубавите му години са все още пред него, но нали не е с нас и е страшно да си помисли човек, че мъж като него е трябвало да напусне отечеството си, за да си изкарва прехраната другаде. Лошо е за Ирландия, че такива неща трябва да се случват тук.

Той млъкна и черните му очи под рошавите бели вежди се загледаха в червените торфени въглени.

— А какво стана с човека, за когото бяхте почнали да ни разправяте? — напомни му Хила.

— За кого, мис? — попита старецът, като си вдигна главата.

— За Саймън Джон Рош, такова име споменахте — отвърна девойката.

— Саймън Джон Рош ли? — повтори Дан Делени, сякаш чуваше това име за пръв път или сякаш то му напомняше за нещо далечно и твърде отдавнашно, ясният спомен, за което вече беше изчезнал.

— Нещо се било случило с него — подсказа Доминик.

— Наистина ли? — запита старецът любопитно. — Че какво се е случило с него?

— Може и да се е удавил, както се връщал от някакъв панаир, но струва ми се, ще е било нещо по-лошо — продължи момчето.

— Може, може. Има и по-страшни работи от удавянето. Веднъж видях един човек, след като конят му го беше влачил цели шест мили. Единият му крак беше се заплел в стремето. Ужасна смърт, нали?

— Когато го видя, беше ли умрял? — попита Доминик.

— Да, беше.

Доминик зачака. Мислеше, че старецът ще им разправи цялата случка, но Дан не каза нищо повече.

От време на време от сламения покрив се процеждаше по някоя капка върху пръстения под. Дан се наведе и разбърка торфа в огнището с бастуна си.

— Напълнете си чашата, мис — каза той на Хила. — Щом се стъмни, ще ви направя и малко чай.

Старецът нямаше часовник и затова си измерваше времето по други начини. Доминик си помисли, че в колибата не можеше да стане по-тъмно, отколкото беше в момента. Пиеше млякото си само от учтивост, за да не обиди стария човек, ако му откаже.

Патрик започна да разпитва стареца по въпроса, заради който бяха дошли. Той се чувствуваше много щастлив. Да седи на пейката до Хила, да мисли за нея тъй, както не беше мислил за никой друг, да слуша разказа на Дан — това му се струваше най-прекрасният начин, по който можеше да се прекара един следобед. А нали и Доминик беше от другата му страна. Той държеше гледжосаната пръстена чаша, чорапите му изпускаха пара пред огъня, а лицето му беше осветено от леките пробягващи пламъци. Беше един от тези редки моменти, когато потокът на живота забавя бързия си ход и се влива в някакъв дълбок, засенчен вир, скрит от звука на собственото си буйство.

— Пътят, където ставаше надбягването, беше дълъг цели пет мили — подхвана Дан. — От кръста при Килбрайд до двора на О’Махони в Клугмор. Не зная някой да беше преброил препятствията и ямите, които трябваше да бъдат прескачани, но сигурно не са били по-малко от четирийсет. А някои от тях бяха такива, за които Мик Кленси казваше, че никога не е прескачал, а той е участвувал в голямото английско национално състезание. Едва ли при друга надпревара в целия цивилизован свят са се пребивали толкова много коне и хора — добави старецът гордо.

— Сигурно е било чудесно надбягване — обади се Доминик.

— След това законите го забраниха — продължи Дан, — та трябваше да се провежда тайно. Понякога се случваше, че нито един от трийсетте или четирийсетте коня, които тръгваха, не успяваше да стигне до финала, а понякога пристигаше само един. Най-многото, които съм чул да са стигнали до двора на О̀Махони, са били пет, два от тях без ездачите си.

— А ти вземал ли си някога участие? — попита Доминик.

— Как бих могъл, като съм толкова тежък? — отвърна с въпрос Дан. За него винаги беше голямо разочарование, че поради едрия му ръст нито един от конете за надбягване не можеше да бъде язден от него при състезанията за купата Коноут.

— Но понякога ги следвах отстрани — продължи той — и успявах да се движа наравно с тях една или две мили. А веднъж дори съзрях чифлика на О’Махони. И досега не проумявам как бях успял да стигна чак до там. Бяха останали само трима ездачи и аз, при това изобщо не вземах участие в надпреварата; нито се бях записал, нито ме бяха отбелязали сред участниците.

— Спри, Дан — викаше ми Мак Кленник, а той беше лорд, макар че за ония дяволски синове това нямаше никакво значение.

— Спри, спри — крещеше той, — ти не си от състезателите. — Не можех да си поема дъх, за да му отговоря, а пред мен беше най-голямата и най-опасната яма.

Старецът прекъсна разказа си, сякаш предпочиташе само да мисли за тези отдавнашни отлетели славни дни, вместо да разправя за тях.

— Тогава ти какво направи? — попита Доминик. Погледът му не се отделяше от лицето на стареца.

— А какво щеше да сториш ти, хлапе, на моето място?

— Не зная — отвърна Доминик, — щом не съм бил там.

— Прав си — поде отново Дан. — Мъдростта ни навестява само когато е нужна. Не ми беше писано да участвувам и може би нямах право да бъда там. Все едно, че има някаква царица, толкова красива, че прилича по-скоро на ангел, отколкото на земна жена. И само съвсем малко мъже могат да мечтаят за нея. Но полека-лека тя отказва на всички. И ако тогава отидеш там, като си се промъкнал през задната врата и тя ти се усмихне и разтвори ръце, а в това време чуеш самите небесни създания да ти викат да спреш — о, тогава ти е нужна много мъдрост, за да знаеш как да постъпиш.

— Струва ми се, не ще е много мъчно да отгатнеш как да постъпиш в такъв случай — намеси се Хила.

— Ако не си постъпил, както трябва, разбира се, ще е много жалко — рече старецът, — но една жена не би могла да разбере такова нещо.

— Е, ти какво направи — настоя Доминик.

— Не спрях — каза Дан. — Ние се отправихме към последната голяма яма. Той беше великолепен коя и ако върху него имаше човек със среден ръст, щеше да спечели тогава купата Коноут. Но и двамата не можехме вече да си поемем дъх, а той все още скачаше, макар че, ако бях слязъл, нямаше да може да се удържи на краката си. Той си счупи врата в ямата. Каква величествена смърт!

Дан помълча няколко минути.

— Ами с теб какво стана? — попита Доминик.

— Цели три дни не можах да си отворя очите — продължи Дан, — но те бяха трите ми най-прекрасни дни.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита отново момчето. Лицето му бе грейнало.

— Не зная — отвърна Дан. — И аз не мога да кажа. Може да са били сънища, а може да е било и действителност. Но ако изпитам същото нещо, когато умирам, всеки ден от сега до смъртта ми е похабен ден.

— Значи сте били прав да отидете, когато царицата е разтворила ръце, за да ви прегърне — каза Хила.

— Не зная дали съм бил прав. Ако наистина е било жена, а не надбягване, не съм щял да бъда прав. Нито една жена не би могла да ме направи тъй лудо щастлив, както бях тогава. Нито пък някакво питие би могло да стори това, макар че уискитата донякъде успяват. Сигурно само ангелите Господни могат да накарат хората да почувствуват подобно нещо, но аз едва ли ще имам право да отида някога при тях. Това е състезание, в което също така никога не ще мога да участвувам, да ме помилва Господ.

— Също и мене — добави Доминик, без сам да знае защо. Разказът на стареца беше го замаял напълно.

Що се отнасяше до Патрик, той се сети какво беше казала Ани за Дан: „много го бива да лъготи“. Не знаеше дали му вярва, или не. Но и той също се чувствуваше някак вдъхновен от разказа на стария човек. През всичкото време си бе мислил не за конни състезания, а за онази царица, която старецът беше избрал за момент като образ на онова голямо величие, което още не беше изчезнало от земята. И за Патрик всичкото това величие беше скрито в Хила. В това момиче до него с мократа мушама, която тя беше съблякла и оставила да се изцежда върху пръстения под.

Върнаха се в Розарил по тъмно, Патрик водеше сивата кобила, а Доминик беше хванал Хила за ръка и вървеше по калния път.

— В края на краищата не можахме да чуем за състезанието, което е било спечелено от Сам-самичък — обади се Доминик.

Но бяха чули толкова други неща и толкова много им беше загатнато от думите на стария пияница, че това им беше все едно.

Като повървяха една миля, срещнаха кола, чиито светлини ги заслепяваха през полегато падащия дъжд. Кобилата опита да се отскубне от Патрик. За спомен от този следобед Доминик я беше кръстил Сам-самичък твърде безоснователно, тъй като тъкмо за него Дан Делени не им разправи нищо. Колата намали и спря до тях. В нея беше леля им, мис Лонгуърт, тръгнала да ги търси. По време на чая отскочила до Розарил, където ги чакала цял час.

— Какво правите тук в тази тъмница? — попита ги тя. В гласа й се долавяше явно неодобрение.

— Още не е нощ — обясни й Доминик.

— Хайде, качвайте се и тримата — настоя лелята.

— Четирима сме — възрази Доминик.

— Какво искаш да кажеш, момчето ми?

— И Сам-самичък е с нас — извика той. Беше застанал до пътя на тревисто място.

— Кой е този Сам-самичък?

— Кобилата — намеси се Хила. — Ако вземете момчетата със себе си, аз ще се върна с нея.

— Няма да се наложи — отвърна мис Лонгуърт. — Ще я заведе Джо, а Патрик ще кара вместо него.

Джо беше шофьорът.

— Аз ще се върна с нея — каза Доминик; той вече се бе покатерил върху кобилата. Водата се стичаше по русата му коса, полепнала права и тежка върху челото му. В светлината на фаровете той изглеждаше тъй малък върху фона на огромната влажна тъмнина.

— Подай ми ги — пошепна той на Патрик, който все още държеше поводите.

Патрик пусна кобилата. Той знаеше какво чувствува сега малкото момче. Това яздене през такава вечер би било тъкмо съзвучно с разказа на Дан. Разбираше, че Доминик трябва да постъпи именно така, тъй като беше развълнуван и нервен. Щом пусна поводите, Доминик тупна с крака животното по корема и последното, което Патрик видя, беше наведеното напред дребно лице, бледно и обсипано с блесналите на фаровете дъждовни капки. В следващия миг той вече се беше изгубил надолу по пътя, а леля му го викаше да спре с високия си глас. Сетне тя престана да вика и вече се чуваше само жвакането на копитата по калния път, както и шумолът на дъжда, който съскаше, щом паднеше върху горещия радиатор на автомобила.

— Бързо обърни колата — каза мис Лонгуърт на Джо. — Ще се пребие.

— Нищо му няма — рече Патрик.

— Бързо, влизайте — настоя лелята. Хила и Патрик седнаха отзад. Мина известно време, преди да успеят да обърнат колата на тесния път.

— Наистина ли няма да му се случи нищо? — прошепна му Хила.

— Да — отвърна Патрик. Но и той беше неспокоен. Всъщност Доминик не беше добър ездач и сега, когато главата му беше пълна с разказите на Дан Делени, Бог знае какво му бе хрумнало. Това беше най-лошото. Обикновено той биваше съвсем кротък, но веднъж развълнувай, просто полудяваше. И всичкото това заради глупавите бълнувания на онзи пияница. Хората като Дан Делени живееха в свят на мечти и всичките им преживелици бяха само въображаеми, докато хората като Доминик искрено изживяваха всичко в реалността. Патрик знаеше това и разбираше, че нямаше средство да го спре. Дори тази вечер да му попречеше, не би могъл цял живот да го възпира. И никой не би могъл да извика на Доминик „спри“, както бяха заповядали на Дан в разказа му, защото Доминик винаги щеше да бъде участник в реалната надпревара. Но Патрик чувствуваше, че и самият той отстъпваше пред глупави, романтични мисли, в които нямаше нищо реално. Опита се да затвърди това свое убеждение, но не успя.

Мис Лонгуърт бе седнала отпред, намръщена и мълчалива. Хила не говореше нищо. Ръцете й бяха вплетени една в друга върху влажната мушама на коленете й. Патрик можеше да докосне ръцете й с най-малкото движение. Но не го стори. Защото Доминик препускаше някъде далеч по тъмния път пред тях — затова той не докосна ръцете й. Всичко трябваше да чака; всичко друго беше маловажно пред неговото благополучно завръщане. И дори имаше суеверното чувство, че по някакъв начин Доминик би се върнал здрав и читав само ако с нищо не напомнеше на Хила за това, което й бе казал на отиване.

И Хила също съзнаваше защо той не докосна ръката й. Тя беше доволна, защото й се струваше, че по този начин се чувствуваха твърде близо един до друг, без да говорят, без да се допират. И мисълта за малкото момче не само не ги разделяше, но дори още по-пълно ги свързваше. У него има нещо трагично, си мислеше тя, нещо, което го няма нито у Патрик, нито у нея. И разбра, че тревогата, която изпитваше за него, беше не само за тази вечер, а завинаги, за бъдещето. И в този момент, когато дъждът се блъскаше в колата и бляскаше пред погледа й, един чудноват въпрос се надигна у нея. Толкова чудноват, че се усмихна сама на себе си в мрака. Не беше ли влюбена в Доминик?

Какво би могла да отговори на толкова фантастичен въпрос? И все пак се опита да си отговори разумно. Беше избрала Патрик, не Доминик. Но ако Доминик беше десет години по-голям? — настояваше тя мислено. На този въпрос не отговори.

Не можаха да настигнат Доминик. След около една миля мис Лонгуърт нареди да спрат и Джо излезе да види дали наоколо няма следи от копита. Нямаше нито една.

— Сигурно е минал напряко през нивите, мис — каза шофьорът.

— През нивите ли! Боже мой, каква лудост! — възкликна старата дама.

— Вероятно е хванал пътя към О’Брайъй. По-рано там е бил чифликът на О’Махони — обясни Патрик.

— Но какво го интересува на кого е бил по-рано този чифлик? И за какво може да е отишъл нататък? — попита ядосано лелята.

Патрик замълча не се опита да й обясни какво беше значението на факта, че някога там е бил чифликът на О’Махони.

— От там спокойно ще стигне до вкъщи — само рече Патрик. — Хайде да тръгваме, защото иначе ще ни изпревари.

— Много сбърка, като му остави кобилата — смъмри го леля му. След това продължиха пътя си.

Доминик влезе в двора на Розарил почти в момента, когато пристигна и колата на мис Лонгуърт. Той веднага се качи горе, за да съблече мокрите си дрехи и се позабави малко, като по този начин се надяваше напълно да избегне присъствието на леля си.

Но не му провървя, тъй като Патрик я бе поканил на вечеря и за негово учудване тя прие. Патрик не бе предполагал, че тя ще се съгласи и затова отиде в кухнята да види какво би могло да й поднесат. Остави леля си в голямата приемна, където имаше три свещи. А Хила той намери в кухнята, седнала пред печката. Беше събула чорапите и обувките си, за да ги изсуши. Беше сресала косата си назад от челото и сега седеше със скръстени в скута ръце и е изправени рамене, изглеждаше тъй спокойна и далечна, че приличаше по-скоро на рисунка. Имаше много широко чело, скулите й бяха добре очертани, а брадичката придаваше на бледото й лице остър, почти хладен израз. Очите й бяха съвсем сиви. Те му напомняха за лекия пушек, който се е вдигнал над куп листа или вейки, по които пробягва пламък, преди вятърът да го разпръсне.

Бяха сами в кухнята. Ани беше отишла да види дали Доминик ще измие калта от лицето и ръцете си, преди да слезе за вечеря. Но Патрик не бързаше да каже на Хила нещо повече от това, което беше изрекъл днес по пътя. Да бъде сам, в една стая с нея, беше за него сега почти достатъчно. Едничкото нещо, което му се искаше, бе да докосне босите й нозе. Но още не копнееше да я целува. Всичко им предстоеше, както Дан беше казал за пиенето на Доминик. И все пак той още не можеше да повярва, че им предстоеше. Но не можеше никога да бъде негова, защото изглеждаше така, че не можеше да бъде на когото и да било. Тази нейна отдалеченост беше едно от най-хубавите неща у нея. Такъв човек не би могъл да принадлежи на никого, нали? — питаше се той. Но пък какво ли разбираше той от такива неща. Искаше да знае много за хората и за любовта, може би тогава по-лесно щеше да разбере момиче като Хила.

— Ще ми дадеш ли чаша вода? — попита го тя. — Това уиски ми предизвиква такава жажда.

Той взе една чаша и грабна с нея от кофата с вода за пиене, поставена на пода.

— Така е, защото не си свикнала — обясни й Патрик, подаде и чашата и тя я изпи на един дъх.

— Ще трябва скоро да си ходя — промълви тя.

— Но леля остава тук за вечеря, макар че изобщо си нямам представа с какво ще я нагостим.

— Нямах предвид това. Искам да кажа, че ще трябва да си замина у нас, вкъщи — обясни тя.

— О — възкликна Патрик. Това го изненада, тъй като не беше мислил, че тя, разбира се, е само на гости у леля му; беше забравил, че си има дом, където трябва да се върне. Никога дори не беше я питал за него.

Сега впери очи в нея, за да разбере дали ще й бъде мъчно. Но тя гледаше право в примигващите пламъчета на печката.

Той докосна рамото й, за да я накара да го погледне. Тя обърна глава и сивите й очи сякаш светнаха, може би от лампата на камината. Бузите й леко се бяха зачервили от топлината на огъня. В този момент не изглеждаше толкова далечна. Хила му подаде празната чаша. Той не разбра дали иска отново да й гребне вода, или само да я остави. Като я попита, тя поклати глава, като го загледа усмихната. Тогава целувките и всичко, което ги придружава, не бяха никак далеч от тях. Дошъл беше моментът, който той все още смяташе, че е далеч. Устните й бяха топли, а влажната й коса миришеше на торфен дим, изпълнил я с аромата си в колибата на Дан.

Тя взе ръката му, вплете пръстите си в неговите и го загледа.

— Щом те видях, веднага забелязах ръцете ти — каза тя.

— С какво ти се видяха толкова интересни?

— Но ти изобщо не ме забеляза — продължи Хила.

— Наистина. Бях разтревожен.

— Ще направя живота ти такъв, че никога вече да не се тревожиш — рече му тя.

— Обична моя.

— Ще бъда за тебе това, което е пиенето за Дан и приключенията за Доминик, само че няма да ти причинявам зло като пиенето, нито ще ти нося опасности както приключенията — продължи тя с тих глас, почти шепнешком, сякаш се свенеше да му говори такива неща.

— Недей — промълви той, — не ми говори така, чувствувам се толкова много щастлив. Може да не е на добро.

— Какво искаш да кажеш, Патрик?

— Може би не е на добро да сме толкова щастливи тъй внезапно. Дали не ти говоря глупости? — запита той.

— Да, глупости са. Но бъди и глупав, ако искаш, бъди такъв, какъвто желаеш, само да си при мене.

— Струва ми се, че никога на света не е имало друга като тебе — каза той. — Преди няколко минути си помислих, че си тъй далечна и не смеех да те докосна.

— Искам да бъда много далечна и спокойна, за да мога много да ти дам — отвърна тя. — Разбираш ли какво искам да ти кажа? Пред света ще бъда спокойна и далечна, а с тебе такава, каквато ме искаш.

— Само искам никога да не ме напуснеш.

— Тогава няма — обеща му тя.

— Освен това, Хила…

— Да, мили, но виж какво, леля ти не е ли сама в гостната и няма ли да я поканиш за вечеря?

— Да, сама е, на всичкото отгоре я поканих вече! Не е ли ужасно? При това нямаме нищо за ядене.

Тя освободи пръстите си от неговите, стана и като стъпваше на пръсти по цимента, понеже беше боса, отиде до шкафа и го отвори.

— Има три яйца — каза тя.

— Поне да бяха четири — възкликна той, — тъй като, ако един от нас не яде, ще си помисли, че гладуваме, което всъщност е вярно.

— Иди при нея и си поговорете — предложи му Хила. — Не се безпокой. Ани и аз ще приготвим чудесна вечеря.

Патрик тръгна към гостната. Животът беше толкова светъл, че черният коридор никак не му се видя мрачен и „жабешката дупка“, която трябваше да прескочи, вече не му напомняше за разрухата, която цареше наоколо, а само го накара да се засмее весело. Така че, когато влезе в голямата стая, където леля му чакаше с трите свещи, тя го попита:

— Какво смешно се е случило? — тя, горката, никак не се чувствуваше весела.

Пета глава

Вечеряха на голямата маса. Ани донесе една лампа, която дори и от малката маса осветяваше само единия ъгъл на стаята. Духна едната от свещите, понеже три свещи носели нещастие и те трябваше да се хранят при светлината на останалите две. Вкъщи нямаше друга, за да станат четири. Тя донесе и една по-голяма газена лампа, която пък поради късия си или много влажен фитил (защото никога не я употребяваха) само изпълваше гостната с миризмата на газ и пушек. Накрая с високо вирната глава донесе едно вдигащо пара блюдо, поставено върху поднос, който някога е бил черен, но понеже Доминик го бе използувал Бог знае за какво, сега представляваше само изкривена, ръждясала ламарина. Хила стъпваше след нея с една съдинка с някакъв сос.

Патрик вдигна капака на голямото блюдо. Зачуди се как три яйца могат да бъдат приготвени така, че да изпълнят толкова голям съд. Но това, което видя, го успокои — поне що се отнасяше до количеството. Там имаше достатъчно за шест души. Нямаше ни най-малка представа какво беше то. Нито при слабата светлина можеше да познае ястието по цвета му.

Започна да разсипва и тъкмо щеше да подаде една чиния на леля си, когато Ани, която се оказа зад гърба му, я дръпна от ръката му и сама й я поднесе, като заобиколи цялата маса. След това й поднесе съдинката със соса, от който мис Лонгуърт отказа да си сложи.

— Нямаме ли супа тази вечер? — попита Доминик, като не искаше да бъде надминат в усилието си да създаде благоприятно впечатление за живота им. Всъщност вечерното ядене на момчетата (което ставаше в кухнята) обикновено се състоеше от чай, хляб с масло и понякога по едно яйце.

Никой не обърна внимание на въпроса му. Чувството му за хумор понякога се оказваше твърде опасно, понеже неволно обръщаше ситуацията във фарс. Когато Патрик сипа всичкото ядене, веднага го опита, за да се успокои относно вкуса му. Макар че не разбираше твърде от ястия, това не му хареса никак. Приличаше по-скоро на десерт, отколкото на основно ядене. Причината беше, че единствените продукти, които се намериха из кухнята, освен яйцата, бяха пет-шест банана. Към всичко това беше прибавена малко сол, пипер, щипка бахар, открит случайно в една тенекиена кутия, както и няколкото картофа, останали от обеда. Сосът, който Хила беше забъркала от оцет, горчица и жълтъка на едно от скъпоценните яйца, трябваше уж да маскира нежелателната в случая сладост на бананите. За нещастие отказът на старата дама да си сипе от този деликатес попречи на плановете му.

— Прекрасно — възкликна Доминик, като наруши донякъде неловкото мълчание. Беше много весел. Този ден бе един от най-хубавите, които беше преживявал. Винаги щеше да си го спомня.

Мис Лонгуърт преглъщаше мълчаливо. Тя почти не усещаше вкуса на яденето, тъй като долавяше една сдържана радост, която беше обхванала и тримата. В мрачната студена стая витаеше някаква щастлива атмосфера, която не можеше да не се усети. И тя се почувствува съвсем самотна и съвсем стара, макар че едва беше прехвърлила шейсетте. Мислеше си за хиляден път, че Доминик трябва да тръгне на училище, а Патрик да се залови на работа. Не че искаше да ги лиши от тяхното тайнствено щастие, което те, както й се струваше, изпитваха при толкова неблагоприятни условия. Никак не беше лоша жена, макар че Доминик беше на друго мнение. Но чувствуваше, че те потъват в празно и безполезно съществуване. И колкото по-щастливи се чувствуваха тук, толкова по-зле беше за тях и толкова по-мъчно биха променили живота си. Мислеше си, че и девойката вземаше тяхна страна против нея. Лошото беше там, че виждаше у Хила нещо, което лесно би я накарало да се приспособи към подобно съществуване. А именно тази част от характера й никак не допадаше на мис Лонгуърт.

— Как върви учението на Доминик? — попита тя Хила.

— Много добре. Само да знаете колко се старае! — отвърна девойката с усмивка.

„Защо ли се смее? — зачуди се мис Лонгуърт. — Няма нищо за смях в тази къща няма какво толкова да зарадва човека“ — и тя потрепери леко, сетне се загледа в един от тъмните ъгли на стаята, където Ани шеташе нещо.

— Радвам се, ако е така — каза тя с глас, който изразяваше съмнение в истинността на чутото.

— Можеш ли да ми прочетеш някое, изречение? — обърна се тя към момчето.

— Не — отвърна й то искрено. Чувствуваше се твърде радостно, за да смята, че е необходимо да й прави добро впечатление, както би сторило друг път. Не че беше човек, който много държи да прави добро впечатление на хората.

— Получавали ли сте скоро писма от баща си? — обърна се тя към Доминик.

— Напоследък не.

— Това не ви ли тревожи?

— Дали ме тревожи? — запита той. И макар че наистина беше се обезпокоил от мълчанието му, знаеше, че въпросът на леля му изразяваше по-скоро неодобрение от бащиното му поведение и затова й отговори, че никак не се безпокои.

— Човек трудно може да си даде сметка кое е най-доброто, което трябва да предприеме — продължи тя. Чувствуваше, че й тежи почти нравственото задължение да разпръсне лекомисленото веселие, което беше обхванало и тримата тази вечер.

— Да ти сипя ли още малко? — попита Патрик. Той погледна Хила, помъчи се да си спомни всичко, каквото тя му беше казала преди половин час. Но като я видя отново далечна и загадъчна с лице, засенчено от слабата светлина на свещите, стори му се, че почти е невъзможно да е казала думите, които звучаха в ушите му. Колко хубаво беше, че сега и леля им е до тях и те трябва да се преструват, че не са нищо повече от обикновени познати, а в същото време да чувствуват какво са в действителност един за друг. Добре де, какво са? Влюбени? Той повтори тази дума сам на себе си. Каква хубава дума! На света има хиляди и хиляди влюбени, но никои не са точно като тях, си помисли той. В този момент усети, че леля му го гледа озадачено и с леко неодобрение. Дали не беше му казала нещо, а той да не е чул.

— Ще дойда утре сутринта — каза тя — и ще си поговорим. След малко ще трябва да тръгваме. Не обичам да задържам Джо. А утре ще пратим някого за кобилата — обърна се тя към Хила.

Това означава, че уроците ще се прекъснат, помисли си Патрик. Ако мис Лонгуърт смята да дойде в Розарил утре сутринта можеше да остави кобилата и Хила да я язди на връщане. Сигурно съжалява, че изобщо е довела девойката при тях, вероятно възнамерява да я върне веднага при родителите й. Това означаваше, че бе дошъл един от редките моменти за решително действие. Той не можеше да рискува да загуби Хила по такъв начин. Как така ще му я вземат точно сега, когато се намериха един друг. А цялата история толкова много приличаше на някакво чудновато приключение; сякаш беше моряк, който след дълго пътуване съзира очертанията на някакъв дивен бряг, целият в зеленина, а половината свят все още остава неоткрит.

Нямаше време за никакво обмисляне. Можеше да се предприеме само една нещо, чийто успех сега зависеше единствено от Хила.

— Помолих Хила да не се връща сега с тебе, а да остане малко при нас и тя ми обеща — обърна се той към леля си.

Когато беше поискал от Хила да не го изоставя никога, изобщо не беше помислил, че нещата ще се развият толкова внезапно, но сега тази стъпка му се струваше единственият възможен начин за действие. Знаеше, че ако я остави да си отиде тази вечер, може би никога вече нямаше да й позволят да дойде в Розарил. Ако човек няма пари, как да се съпротивлява на хората, които ги имат. Патрик зачака угрижено какво ще каже не леля му, а Хила. Това, което тя каза след малко мълчание, беше:

— Да, аз му обещах.

И тя също беше разбрала, че бе настъпил моментът, когато трябваше твърдо да устояват срещу ударите на външния свят. Не виждаше сериозна причина да не остане в Розарил, понеже толкова лесно се беше приобщила към живота тук, че беше започнала да смята тази къща едва ли не за свой дом. Сякаш беше тяхна сестра, завърнала се вкъщи след дълго отсъствие.

— Не, разбира се. В никакъв случай не можеш да останеш — сухо изрече мис Лонгуърт, като я изгледа учудено.

— Но защо? — запита неочаквано Доминик. Мисълта за оставането на Хила малко при тях му беше харесала страшно много. Когато нещо се нареждаше, както трябва, всичко потръгваше от добре по-добре. Често беше забелязвал тази закономерност. Но почнеше ли зле денят, нищо не беше в състояние да го промени.

— Проблемът няма нищо общо с тебе, миличък — каза леля му. — Аз разговарях с Хила.

— Дайте съгласието си, много ви моля, защото обещах да остана — промълви девойката.

— Как така си обещала? Много на сериозно го вземаш. Патрик не би те поканил, ако поне малко би помислил как изглежда подобно нещо отстрани. Много добре знаете, че живеем в такъв край, в който ужасно много се клюкарствува — обясни старата дама.

— Трябва да остана — каза Хила. — Не мислете, че постъпвам грубо към вас или че не уважавам желанията ви. Бяхте много добра и търпелива смел и времето, което прекарах у вас беше щастливо за мен. Винаги ще си го спомням и ако само има нещо, с което бих могла да докажа колко съм ви благодарна… — Хила млъкна за миг. Тя говореше с нисък глас, който потреперваше от време на време, сякаш дъхът й пресекваше. За нея беше толкова мъчно да изрече всичко това.

— И ако искам да остана тук, изобщо причината не е, че при вас не съм се чувствувала добре. Нищо подобно…

— Какво искаш да кажеш? Говориш така, сякаш възнамеряваш да останеш тук задълго.

— Не съм сигурна — пророни Хила — може да остана доста задълго.

— Не си с ума си, Хила. А и ти, Патрик, как си представяш всичко това? Да не би онзи ужасен старец, при когото сте ходили този следобед, да ви е накарал да пиете от уискито му? — мис Лонгуърт ги загледа угрижено, сякаш искаше да разбере дали не са малко пияни. Това, си помисли тя, би могло да обясни странните им усмивки и цялата тази атмосфера на необяснимо веселие, която толкова много я беше обезпокоила.

— Дан Делени е чудесен човек — каза Доминик.

— Моля ти се, Доминик, излез от стаята за няколко минути. Искам да поговоря с брат ти и с Хила насаме — каза мис Лонгуърт.

— Не може ли най-напред да свърша с вечерята си? Много съм гладен — заяви той с тон, с който човек би се обърнал към някое капризно дете, което го безпокои с безсмислените си въпроси.

— Добре, миличък, но побързай. Нямаме намерение да се прибираме късно вкъщи.

Той веднага взе един от четирите банана, които бяха сложени отделно на масата и започна да си бели единия и да си отрязва от него. След това реши, че не е зле да изяде още две-три филии хляб с масло, а сетне да довърши и останалите банани, ако никой не ги иска. Нямаше защо да бърза.

— Всички изпихме по мъничко уиски — отвърна Патрик на леля си, — понеже ни беше студено и целите се бяхме измокрили. Но това беше преди повече от три часа. — Щом е така, извинявам се за предположението си, но всичко е толкова необичайно…

Мис Лонгуърт по всякакъв начин се мъчеше да разбере какво се беше случило, но не успяваше. Знаеше, че понякога хората се влюбват, макар че с нея подобно нещо никога не беше се случвало, но сигурно това не се случваше особено лесно. Последното нещо, което влюбено момиче би направило, е да остане в къщата на любимия си. Нима би желала девойката да покаже колко е достъпна и лесна за завладяване. Една влюбена госпожица сигурно винаги се мъчи да покаже, че не е много склонна да остане насаме с любимия си. Така би се държала тя, ако мисли за женитба. И макар че това би била твърде чудно, като се има предвид финансовото положение на Патрик, все пак какво друго би могла да мисли Хила?

Мис Лонгуърт реши, че в случая изобщо не се отнася до влюбване. Сигурно е някаква маневра, чрез която и тримата искат да й попречат да прати Доминик на училище. И тази мисъл я накара да бъде още по-подозрителна.

На старата дама й се струваше, че Доминик изобщо няма намерение да приключва с вечерята си. И все пак не можеше да го обвини в умишлено протакане, тъй като той не спираше да яде.

Най-накрая предложи на Хила и Патрик да излязат с нея вън и започна да им говори в тъмния коридор, понеже единствената друга стая в къщата, в която все пак имаше мебели, беше стаята, в която девойката преподаваше на Доминик. Патрик не можеше да предложи тази стая „да разговаря“, тъй като леля му неминуемо щеше да спре погледа си върху някоя от тетрадките на брат му, а той в никакъв случай не искаше да се повтори това, което се беше случило миналия път.

Затова взе третата свещ, която Ани бе изгасила и при слабата й светлина от високия перваз тримата застанаха прави (столове нямаше) в пронизвания от течението коридор на старата къща.

Първа заговори не мис Лонгуърт, а Хила:

— Чуйте — каза тя, — зная, че всичко това ви изглежда грубо и неучтиво. Самата аз признавам, че никак не е възпитано и че изобщо не е хубаво от моя страна. Постъпката ми е просташка и ме кара да се срамувам. Така е, защото все още не съм се научила да се държа мило и изискано. Но поне този път ми простете, мила мис Лонгуърт, тъй като съм неопитна и глупава.

Хила замлъкна. Тя беше застанала в полумрака и все още влажната й коса беше осветена тук-там от мъждукащия пламък на свещта.

— Боже мой, Хила, какви празни думи за нищо и никакво. Изобщо не се отнася за неучтивост, проявена към мене. Работата е много по-сериозна. Ако останеш тук, това ще предизвика цял скандал. Цялата околност само за това ще приказва.

— Според мен това няма никакво значение — отвърна девойката. — За много почтени хора се е клюкарствало, но те никога не са се проявявали като зле възпитани. Тъкмо заради това се срамувам.

— Може ли да поговоря с Хила само минутка? — попита Патрик леля си.

— Да, да, защо не. Няма да ви слушам, но цялата тази работа става вече фантастична — отвърна притеснено старата дама. Тя се запъти към другия край на коридора и се загледа през тесния прозорец на вратата в черната като катран нощ.

Патрик се приближи до Хила и взе ръката й.

— Когато ме помоли да не те изоставям, точно това ли имаше предвид? — попита го Хила.

— Не — призна си той, — но ти никога няма да постъпиш така, нали?

— Никога е страшна дума — промълви тя.

— Не, Хила, никога, никога не бива да се разделяме.

— Да, Патрик. Вече се започна — тези нейни думи, прошепнати в тъмния коридор тази вечер, нямаше никога да излязат от съзнанието му: — Вече се започна.

Щастливи, трагични думи. Нямаше какво повече да си кажат. Той започна да възприема постъпката й така, както и самата тя я възприемаше; по-зле би било да наруши обещанието си, отколкото да се избегне неучтивостта, която би проявила тя към леля му, ако тъй внезапно прекъснеше гостуването си у нея. Това обещание беше твърде скъпо, за да бъде нарушено или дори забравено за ден-два. Иначе сигурно щеше да им донесе нещастие, си мислеше той.

Отиде при леля си и й каза, че Хила непременно трябва да остане. Настъпи момент, в който замалко да избухне разпра, но такова нещо изобщо не би могло да се случи, понеже Патрик беше толкова тих младеж и толкова мразеше всякакви груби думи. Ако вместо него беше Доминик, сцената, която би последвала, щеше да бъде твърде драматична. И сигурно нямаше да остане никаква горчивина след себе си. Но този разговор между леля и племенник, никой, от които не повиши гласа си, спомогна да се увеличи хладината, която вече се бе загнездила между тях.

Мис Лонгуърт направи последно усилие.

— Помислете само как би повлияло това на Доминик — каза тя. — Той във всички случаи ще дочуе намеците и загатванията, които ще отровят невинността му, ще…

— Но Хила я прекъсна.

— Не мисля, че трябва да говорите така — рече тя. — Никой от хората наоколо не би постъпил по подобен начин. И те са невинни.

— Нима ги познаваш? Това изобщо няма да е първият скандал, който става в тази къща — продължи мис Лонгуърт.

— Но това няма да е никакъв скандал — отвърна учудено момичето.

Патрик не каза нищо. Това, че леля му разнищваше отново онази стара история, свързана с баща му в миналото, го възмути много. Спомняше си твърде добре за жената, която бе останала тук няколко месеца. Тя беше много висока и говореше английски с чуждестранен акцент. Той не можеше да я понася. Задачата й беше уж да се грижи за Доминик, който тогава нямаше дори година. Майка им се беше споминала, когато Доминик бе едва на шест месеца.

— Тогава поне ми дайте възможност да взема оттук Доминик — каза мис Лонгуърт.

— Не — отвърна Патрик. Този път гласът му беше, студен и волята твърда. В същия миг той усети, че нещо ощипа крака му отзад. Малкото момче се беше промъкнало в тъмния коридор и беше седнало зад него. Беше чуло всичко, дори и това, което Хила и Патрик си бяха шепнали. То особено го беше зарадвало.

Шеста глава

През следващите няколко дни Патрик, Хила и Доминик имаха чувството, че живеят в обсадена крепост. За да се приключи с това, което мис Лонгуърт наричаше „такъв скандал“, тя беше казала на местния търговец, от когото и тя пазаруваше, да не им дава повече на кредит. Бълджър, собственикът — дребен, плешив човек с червени мустаци и безцветни очи, не съжаляваше много, че си беше намерил подходящо извинение да предприеме нещо, което и без това възнамеряваше да стори.

Това беше жесток удар за малкия обсаден гарнизон. Магазинът на Бълджър беше единственият в околността, където човек можеше да си купи повечето неща, които му трябваха. Патрик беше наясно, че никак няма да е лесно да си открият кредит в някой по-отдалечен магазин. И все пак не им оставаше друго. Освен това не се знаеше дали леля им не беше предприела и нещо повече, за да засили обсадата. Той си мислеше, че тя може да се опита да създаде чувства на неприязън към тях у селяните от околността. Знаеше все пак, че това няма да е много лесно. Макар че някои от тях бяха строги моралисти, стигащи до фанатизъм, все пак не вярваше, че съвсем лесно ще се поддадат на някакви лоши слухове за него и Хила. И дори сигурно ще са много по-склонни да вземат тяхна страна, отколкото на леля им. Но все пак самата възможност за клюки го караше за известно време да не се отдалечава много от Розарил.

Зад стените на тази крепост животът продължи да си тече щастливо и весело. Въпреки че Хила бе казала: „Вече се започна“, всичко си вървеше тихо и спокойно. Нямаше нищо нетърпеливо, нищо трескаво в ранната им любов. Беше много романтична любов, която не отиваше по-далеч от целувки и дори те бяха твърде редки, без много жар, а спокойни и кротки.

Сутрин Хила преподаваше на Доминик четене, писане, география и история. За това им служеше малката занималия, където гореше огън от съчките, които те събираха из гората.

Често пъти сред четенето Хила поглеждаше момчето и виждаше, че сивите му, засенчени от светли клепачи очи са отправени не към книгата, а към нея. В такива моменти тя се опитваше да бъде строга, измисляше някакво наказание или казваше: „Миличък, защо не ми помагаш в усилието да те уча? Ако и сега не научиш нищо, ще те пратят на училище и тогава всичко ще се развали“.

— Аз мислех — отвръщаше й той.

— За какво? — Тя винаги се мъчеше да го разбере колкото може по-добре.

— За тебе, Хила, но би било твърде дълго да ти разправям.

Какви бяха тези мисли, които прекъсваха заниманията им и биваха твърде дълги за разправяне — тя никога не можа да узнае.

Историята го интересуваше донякъде и то само когато там се разправяше за някои хора, но те никога не бяха най-значителните от педагогическа гледна точка. Тя не беше много сигурна, че по-подробното познаване живота на Беатриче Ченчи, на Марко Поло и Мария Стюарт например е кой знае колко полезно и поучително. Когато учеше за такива хора, той не се спираше посред урока, за да я гледа. Нямаше защо да върши това, понеже в подобни уроци имаше нещо, което го интересуваше толкова, колкото и Хила. Това беше простото обяснение, което тя откри след доста дълго време. Интересуваха го хора; психологията (да употребим една грозна дума) също го интересуваше; това, което другите правеха от живота си (а нали това в края на краищата е единственият начин, по който животът може да ни заинтересува) го привличаше извънредно много. За нещастие той обаче не се увличаше кой знае колко от съдбините на народите, а само от орисията на отделните личности. Когато участта на народите се вплиташе в тази на отделните хора, той проявяваше големи способности по история. Но според Хила и според учебника това се случваше твърде рядко.

По едно време Мария Антоанета стана една от любимите му героини.

— Но тя не е била на страната на потиснатите, не е била справедлива — отбеляза Хила със съмнение.

— Винаги е било справедливо, чиято и страна да е вземала — възкликна Доминик.

— Не зная дали освен красотата си, и Хила, и учебникът бяха на едно мнение по въпроса, е притежавала някое друго ценно качество.

— Била е много горда — отвърна Доминик.

— Но с какво ли е можела да се гордее? Франция е била зле, хората са живеели в мизерия, миличък.

— Трябвало е да се гордее със себе си — настоя Доминик.

— Но помисли за хората около нея, които са гладували. Помисли си за децата, които не са имали какво да ядат за всички ужасни неща, които са ставали тогава — му рече Хила. И тя самата не беше сигурна в подробностите.

— Тя е била велика кралица — продължи Доминик.

— Не се е възкачила на престола сама. Така се е случило, защото просто не е можело да бъде другояче. Затова е била права да се гордее. Била е прекрасна. Жалко, че хората са гладували, но това е съвсем друго нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е Божа работа, не е нейна.

Жестоко, романтично малко момче. И все пак в същото време толкова нежно и състрадателно. Очите му се напълниха със сълзи, когато за пръв път чу за обезглавяването на героинята си.

— Представи си, че си бил един от най-бедните хора на Франция, тогава щеше да си на страната на революционерите, нали? — каза му тогава Хила.

— Но в такъв случай нямаше да бъда аз, а някой съвсем друг човек.

— Значи мислиш, че би могъл да се родиш само аристократ, така ли?

— О, Да. Какви други бихме могли да бъдем ти и аз? — запита той учудено.

И може да е прав, си помисли тя. Поне що се отнася до него. Сигурно това я караше да вижда у него нещо трагично, нещо, което тъй много го отделяше от модерния свят. С право или не, хората са разбрали, че аристокрацията е прекалено скъп идеал, един такъв страстен неин привърженик като Доминик не би могъл да не страда заради нейната загубена кауза. Много предпазливо и донякъде без желание, тъй като и тя вярваше в аристокрацията, тя се мъчеше да укроти неговия буен и непонасящ компромиси дух.

Обикновено свършваха уроците малко преди обед. По това време и Патрик се връщаше от градината или от полето. Понякога донасяше по някой заек, който Принцесата беше уловила. Това напомняше на другите двама, че въпреки въображаемите им пътешествия във времето и пространството все пак живееха в обсадена крепост, което толкова много им харесваше.

За Хила единствената лоша страна на „обсадата“ беше, че нямаше никакви дрехи, освен тези, с които бе облечена вечерта, когато „се беше започнало“. Преди да спрат кредита им у Бълджър, беше успяла да си вземе от него някои необходими неща, но единственото й горно облекло беше черната рокля, която бе облякла в деня на посещението у Дан Делени.

На обед Патрик разсипваше супата. Той носеше вкъщи стар, изцапан пуловер, а един кичур на кестенявата му коса винаги падаше върху широкото му чело. Хранеха се повече със супа, понеже тя е единственото възможно ядене, когато продуктите отиват на свършване.

Винаги имаше за какво да говорят и за какво да се смеят. Но имаше и тъжни неща. За тема им служеше животът в неговата чудновата цялост, такъв, какъвто го знаеха или какъвто можеха да си го представят. Изглеждаше, че колкото и дълго да живееха в Розарил, винаги щяха да имат за какво да разговарят.

Когато беше в настроение, Патрик разправяше на Доминик дълги фантастични приказки, които и Хила слушаше с голямо увлечение. Той имаше способността да придаде реалност и на най-фантастичните и невероятни неща. Когато ги слушаше, лицето на малкото момче добиваше съвсем съсредоточен вид, той мразеше дори най-малкото прекъсване. Понякога Патрик спираше да говори само за да чуе неговото нетърпеливо:

— Продължавай, продължавай!

Разказите започваха така: „Разправял ли съм ви за времето, когато тръгнах на запад от Голуей Бей?“

— Хайде, говори — възкликваше Доминик.

— Поех на корабче, но екипирано за дълго пътуване. Бяхме взели към дузина хрътки, за да ги продадем в Колумбия. Тогава се въртеше голяма търговия. През първите дни случихме лошо време. Не е лесна работа да се катериш по зелените хълмовидни вълни на Атлантика с черно осемнайсеттонно корабче. Какво качване беше, какво хлъзгане, какво клатушкане! Бях на кормилото, а ръцете ми дърпаха и охлабваха въжето и разбира се, бях измокрен до кости. Когато дежурството ми свършваше, отивах в малката каюта, където гореше торфен огън в едно каменно огнище.

— Ами хрътките?

— О, на тях нищо им нямаше. Бяхме ги настанили удобно в трюма на корабчето и им бяхме постлали слама. След това времето се оправи. Стана много горещо и полъхваше едва доловим ветрец, но все успявахме да се движим напред. Една сутрин забелязахме голяма гемия.

— Видът й не ми харесва й рекох аз на Мик Клан Уйлям.

— По дяволите — отвърна той. — Явно е някоя от старите гемии, които прекарват жито.

— Тя се движеше право към нас, разперила всичките си платна. Хората могат да си разправят, че океаните сега са толкова безопасни, както пътят оттук за Дъблин, но кои са хората, които говорят така? Пътниците от големите параходи, при това такива, които се движат по добре познатите маршрути. Съвсем друго е да прекосяваш Южния Атлантик в една голуейска черупка, която носи ценен товар.

— Наистина ли беше ценен?

— Дванайсет от най-добрите хрътки, каквито някога са били отглеждани в Коноут — каза Патрик. — Хрътки, редки като диамантите на юг от линията.

— Коя линия?

— Линията през средата на земното кълбо, съединяваща двата полюса — обясни Патрик.

— Какво общо има тя с това?

— С кое?

— Хайде, продължавай! — възкликна Доминик.

— Не ми харесва тази работа — казах аз.

Тъкмо когато разказвачът започваше „да не харесва тази работа“, Доминик се увличаше и заинтересуваше най-силно.

— Беше привечер — продължи Патрик — и слънцето беше на не повече от няколко лакътя над хоризонта…

Така разказът продължаваше: хрътките лаеха посред тропическата нощ, торфеният огън гореше през решетката на огнището, попътният вятър издуваше черните платна на корабчето, а моряците пиеха чай под непознатите южни звезди.

Но Доминик не се интересуваше много от тези описания. Интересуваше го само гемията, която въображението му вече беше напълнило с пирати. Хила пък се увличаше от разказа тъкмо тук. И тя мечтаеше за чудни страни и непознати места, но Патрик, мислеше си тя, само си въобразява живота, без да го живее. Той измисля всички тези приключения колкото да направи удоволствие на Доминик, толкова и да задоволи собствената си жажда за романтика. Но сега, продължи тя мислите си, аз ще бъда за него всичко това, стига да мога.

Следобед отиваха на разходка. Понякога Хила яздеше Сам-самичък, а понякога Доминик. В черната си рокля върху сивата кобила тя представляваше картина, която завинаги се запечата в паметта на малкото момче. То никога не можа да я забрави такава — възседнала Сам-самичък, докато влажният вятър духаше откъм Атлантика и носеше ниско облаците, които изпълваха небето през тези сиви зимни дни. За него това беше една от онези картини, малко неясни и замъглени, които никога не се изличават от въображението.

Патрик никога не яздеше. Когато беше на възрастта на Доминик, нямаше кон, така че чувствуваше — никога не ще може да бъде добър ездач. По-добре, си мислеше той, в местност като тази да не яздиш никак, отколкото да не си добър ездач. Също както, ако човек е живял по времето на кралица Елизабет, да има смелостта да се занимава с поезия или с писане на драми.

Но все пак тръгваше с тях, като крачеше с малко привдигнати рамене, облякъл прокъсана мушама. А когато стигаха до границата на собствената си земя, спираха, без да продължат по-нататък.

Така, както вървеше покрай Хила, докато вятърът ги блъскаше или дъждът се стичаше по лицата им, му беше по-лесно да й говори, отколкото когато оставаха вкъщи. В кухнята пред огъня или в занималнята на Доминик, когато пиеха чай, той винаги намираше, че му е много трудно да й каже всичко, което искаше.

Когато понякога минеше ден без поне косвено да са говорили за любовта си, той мислеше, че тя може би започва да се отегчава от него и от живота им в Розарил. Тогава отиваше да спи, като слагаше запалената свещ до леглото си и дълго, дълго мислеше за нея. Но това не бяха радостни мисли. Обземаше го някакво отчаяние и си въобразяваше, че съвсем скоро ще я загуби. Може би, каквото и да се случеше, той винаги ще се измъчва, както се бе измъчвал често в миналото. Може би това беше част от самия него, от която никога не ще може да се отърве. Сигурно това бе наследено от цяла върволица прадеди, които, както казваше старият Дан Делени, имаха виното в кръвта си. Но през дните, когато беше успял да й каже нещо, дори и най-простичкото като например: „Любима Хила“, или „Никога няма да се разделим“ и тя му се беше усмихнала или бързо и нежно бе докоснала ръката му, тогава беше щастлив и не лежеше буден под бледата светлина на свещта. През такива нощи четеше старите, изпокъсани книги, които намираше из прашните ъгли на къщата и след това бързо заспиваше.

Хила изобщо не преживяваше такива мрачни моменти. Дълги часове тя мислеше за него. Някои неща у него й бяха напълно ясни, други й се струваше, че ще разбере по-нататък, а имаше някои, които беше сигурна, че никога няма да си обясни. Но това не я тревожеше.

Веселостта му например и шегите, които си правеше с Доминик, тъй много я забавляваха; но понякога той биваше потиснат и мрачен, не говореше, а гъстите му вежди сякаш падаха още по-ниско върху премрежените му очи; а нежността му, колкото и тиха и дълбока да беше тя, понякога едва изразена с няколко гальовни думи, казани с равния му сладостен глас, ги превръщаше в изгарящи въглени.

Вечер, когато Доминик отиваше да спи, те сядаха в класната стая. Поставяха лампа върху камината, жълтеникава светлина изпълваше занималнята. Хила обикновено сядаше с изправен гръб, прибрани колене и леко раздалечени ходила. Светлината на лампата очертаваше дълбоки сенки около очите й. Копринените й чорапи бяха закърпени малко несръчно. Те бяха единственото, което не можеше да се купи от бакалниците в околността. Това беше едно от първите външни указания за въздействието на „обсадата“.

— Смяташ ли, че трябва да предприемем нещо? — попита тя една вечер.

— Според мен е добре да изчакаме — отвърна й той. Тя не каза нищо повече. Това беше неговият начин да действува: изчакването. Може да не беше лош. Имаше някаква особена мъдрост в бездействието му. Тя беше започнала да се уверява в това.

— Доминик напредва добре с уроците, а нали и ти си при мен. Какво по-хубаво можем да желаем? — продължи той.

— Мисълта ми беше за друго. С какво ще живеем, това сега е най-важното.

— Аз ще се погрижа — каза той. — Няма защо да говорим за тези неща.

— Не, разбира се. Щом не искаш, няма да говорим. Много неща ще си споделяме, но има и много други, за които човек не може да говори, колкото и да е влюбен. Тъкмо това е тъжното в отношенията между хората.

— Значи и ти си разбрала това, така ли? — запита я той.

— О, да, човек не може да не го разбере. Особено по отношение на тебе, мили. Има една част от тебе, която с никого не можеш да споделиш.

— Но никога няма да ме оставиш, нали? — настоя той.

— Как бих могла да те оставя? Принадлежа ти, ще бъда с тебе, докато ме искаш. Не зная как да ти обясня това усещане. И всичко, каквото имам, е твое. Чуй: този чорап е твой — и тя привдигна крака си, за да го покаже, — само защото аз го нося и тази стара черна рокля, и всеки косъм от косата ми. (Макар че трябва вече да я подстрижа, мили). Може би, като ти говоря тези глупости, ми се иска точно да ти обясня какво искам да ти кажа.

— Хила, любима моя! Чуй какво ще ти кажа. Може да ти прозвучи фантастично. Но аз го вярвам. Никога на света не е имало момиче като тебе. Ти превръщаш любовта в нещо по-прекрасно, отколкото е всъщност. И постигаш това без всякакво усилие, без да мислиш, сякаш за теб тя е най-естественото нещо.

Той беше седнал на пода, облегнат до нея и с ръце около коленете й. Тенекиеният будилник, с помощта, на който тя и Доминик брояха учебните часове, тиктакаше мелодично върху изцапаната с мастило дъсчена маса.

Имаше хиляди неща, които искаше да й каже, но не можеше да намери думи, за да ги изрази. Мислеше си, че ако в това време бяха вън, из мокрото поле, би намерил думите, които сега му липсваха. Изправи се на колене и я целуна, като обгърна правите й тръпнещи рамене. Целувките заместиха думите. Но дали действително бяха способни да ги заместят? Целувките не можеха да изразят всичко, което искаше да й каже.

Той мълчеше, отпуснал глава на рамото й.

— Никога не бива да се тревожиш, ако искаш да ми кажеш нещо, което не можеш да изразиш — промълви тя след малко. — В такива случаи казвай, каквото ти дойде на ума, или не казвай нищо. То е все едно — сякаш беше прочела мислите му.

— Всеки кичур от косата ти — шепнеше той, — всяка ресничка, леко извита, като листенце на хризантема, дори и най-малката розова чертица около свивките на пръстите ти — всичко това мое ли е, Хила?

Тя кимна утвърдително. Изведнъж и двамата се засмяха, сякаш бяха чули нещо много весело. И наистина, за тях беше така, защото, да бъдеш влюбен по този начин беше действително смешно — чудновато, фантастично, невъзможно и все пак истина. За тях то беше още една фантастична духовна, но не телесна шега. Или по-скоро, ако мислеха за тази част на любовта си, то беше като нещо все още невъзможно, все още невероятно.

Седма глава

Доминик имаше един план за вдигане на обсадата. Той то каза само на Хила. Беше следният: една вечер ще застанат на пътя между Дъблин и Голуей и ще зачакат, докато мине някоя богата кола. Тогава ще я спрат и ще вземат всичките пари на пътниците.

— Разбира се, ще бъдем маскирани, а и Патрик ще вземе револвера си, който държи в едно чекмедже в шкафа.

Не мога да не призная, че този план не възмути Хила. Тя дори обмисли най-безстрашно въпроса. Понеже нямаше абсолютно никакво чувство за собственост, никак не й се струваше престъпно, ако успеят да вземат десет фунта стерлинги от някои хора, на които това не би навредило особено.

— Но една девойка й едно малко момче може би не ще успеят да уплашат хората от колата, дори ако имат револвер — обясни Хила.

— В такъв случай ще трябва да вземем с нас и Патрик, а ти би могла да се облечеш като мъж.

— Мислиш ли, че Патрик би харесал идеята ни, миличък?

— Н-н-не — призна си Доминик замислено.

— Е добре, докъде бяхме стигнали? Къде е Еквадор? — продължи Хила прекъснатия урок.

— Не зная — заяви малкото момче решително.

— Но нали ти казах преди малко.

— Има ли значение, Хила? Непременно ли трябва да зная такива неща?

— Разбира се.

— Ох, къде ли беше…

— Еквадор е в Южна Америка — каза му тя с отворения учебник върху коленете си.

— Под екватора ли е?

— Да, миличък, вероятно.

— Самата ти не знаеш много, сладуранке, нали? — понякога той я наричаше така, понеже беше чул Патрик да се обръща към нея по същия начин вечерта, когато тайничко се беше промъкнал в тъмния коридор.

Хила се усмихна. Всъщност тя знаеше география доста добре.

— Но през нощта мъчно ще разберем коя кола е скъпа и коя не е, преди да сме я спрели — продължи той.

— Ако разберем, че е най-обикновена кола, ще ги попитаме за пътя или нещо подобно и ще я оставим да си продължи — обясни Хила, тъй като и тя се увлече в разискването на смелия им план.

— Да, имаш право. Този, който ще спира колата, няма да носи маска. Най-добре би било ти да се заемеш. Разбира се, ще бъдеш преоблечена като мъж. Те няма да те познаят — продължи Доминик. — След това Патрик и аз ще изскочим от канавката с револвер в ръка и ще кажем: „Хайде, проклетници, давайте всичко, каквото имате, ако не искате да отнесете по някой куршум в кратуните си“. — Тук той спря и прихна да се смее при тази реалистична проява на въображението си и светлото му лице поруменя.

— Смятам, че ще бъде по-добре, ако се държим учтиво — забеляза Хила.

— О, защо? Ще трябва здравата да ги стреснем и освен това не бива да им оставим дори най-малката улика — обясни Доминик.

— Къде е Еквадор, Доминик?

— Под екватора.

— Но на кой континент?

— Е, нали то си е отделна държава.

— Много добре знаеш за какво те питам.

— В Южна Африка.

— Боже мой, Боже мой!

— Южна Америка.

Хила въздъхна и обърна страницата.

— Ще ти кажа какво трябва да направим — подхвана отново Доминик. — Ще отидем при Дан Делени и ще го попитаме какво мисли за моя план.

Доминик смяташе стария пияница за много мъдър по всички въпроси. Освен това вече му беше дотегнало да седи само в Розарил, за което Патрик настояваше, тъй като не беше сигурен дали малкото момче нямаше да чуе някакви клюки около „скандала“, както им беше предрекла мис Лонгуърт. Не че смяташе това за кой знае колко вероятно. Беше сигурен, че повечето хора от околността по-скоро биха умрели, отколкото да покажат, че мислят нещо лошо за него. Но може би все пак имаше един-двама като Бълджър, които имат причина да се оплакват и биха задали на Доминик няколко косвени въпроса, макар че едва ли биха му заговорили направо. Ала дори и това Патрик не би понесъл, ако се случеше.

Хила реши, че идеята не е лоша. Искаше й се още веднъж да види Дан Делени.

— Смяташ ли, че Патрик ще ни позволи да отидем? — попита го тя.

— Ще му кажем чак когато се върнем. Ще тръгнем сутринта, когато вече ще е излязъл с Принцесата — така Доминик смяташе с един куршум да убие два заека, единият от които щеше да бъде утринният урок.

— Ще видим — отвърна тя. — Кои други държави се намират в Южна Америка, Доминик?

— Дявол ги знае! — мисълта за отиването у Дан Делени и за смелия му план го бе погълнала изцяло и развълнувала.

— Не бива да си толкова груб, миличък, когато се мъча да те уча.

— О, сладуранке, извинявай. Няма вече да бъда груб с тебе, честна дума.

— Добре, тогава отговори на въпроса.

Доминик намръщи бялото си чело, сякаш всички възможни знания по този въпрос наистина бяха в главата му и трябваше само да се помъчи, за да си припомни отговора. Но след няколко минути трябваше да си признае, че не знае.

Патрик влезе в стаята и хвърли един заек върху масата. Ушите му лежаха назад върху гладките му рамене, а дългите му задни крака стърчаха вдървени върху картата на Южна Америка. Доминик прокара ръка по ушите му. Няколко капки дъжд все още се криеха в козината му. Той наведе глава, докато носът му докосна все още неизстиналото тяло, а дъхът му разделяше сивкаво-кафявата козина на малки звездоподобни отвори, които стигаха до белезникавите корени на космите.

— Горкото умряло животинче! Миличкото, горкичкото зайче — заповтаря той, не гласно, а само на себе си, сякаш се опитваше да изрази по всички възможни начини съжалението, което беше го обхванало.

За миг се замисли за смъртта, представи си Хила умряла, след това Патрик, а сетне и себе си. Но само за секунда. Не беше мрачно момче, нито дори склонно към размисъл, само със силно влечение към приключенията и понякога много смело.

— Къде го улови? — запита той Патрик.

— Горе, на поляните. Вървеше покрай стената и Принцесата го настигна при завоя на гората…

Патрик разправи всичко най-подробно, до самото убиване. Доминик слушаше увлечен. Въображението му рисуваше цялата картина — бягащия заек, подскачащата хрътка, бързите завои, захапващите челюсти… Но за него бе дори още по-бързо и по-драматично, тъй, както възприемаше и целия свят.

— Сигурно е било чудесно — пророни той. Ужасно го беше яд, че и той не бе взел участие в лова. Понякога Патрик чакаше Доминик да свърши уроците си и заедно излизаха, но този път бе тръгнал самичък, за да се отърси от потиснатостта, която го бе обхванала. Беше открил, че това му действува чудесно: да излезе на лов с породистото си куче и да убие заек.

Сега отново се чувствуваше, весел и тъгата се бе изпарила от погледа му. Косата му се развяваше на прави кичури над челото му, лицето му бе пребледняло от студа и само носът и ушите му бяха малко зачервени.

Имаше едно нещо, което Хила не можеше да разбере. Това беше чудното преследване на зайци с две или с едно куче. Веднъж или два пъти беше излизала с момчетата на такъв лов. Тогава желаеше заекът да избяга, а сърцето й силно заби: Изобщо не можеше да си обясни защо по време на лова очите на Патрик толкова остро блясваха и защо той толкова ускорено дишаше.

Може би и тя щеше да стане такава, но по-вероятно беше, че щеше да си остане различна от тях. Но какво значение имаше това? В изживяванията си той винаги щеше да си остане сам — както човек посреща най-добрите и най-лошите си моменти.

— Не зная какво точно изпитвам. Горе-долу същото като пред мятаща се пъстърва. Искам аз да съм пъстървата, но понеже е невъзможно, искам следващото — да я хвана. И аз не зная защо. Искам да бъда и заека, и кучето, и дивия петел. Или поне така ми се струва. Може пък да не искам точно това. По същия начин мога да кажа, че те целувам, защото искам да съм не аз, а ти. Но не това.

— Значи, ако не можеш да ме целунеш, ще поискаш да ме подгониш с хрътката си или да ме хванеш с въдица, или да ме застреляш, така ли? — засмя се тя.

— Не мога да ти обясня — призна той. — И на мен не ми е ясно.

— А нима има някой, на когото да му е напълно ясно? — Ще го сготвим за вечеря — каза Патрик след малко.

— Но нали е невъзможно. Ще го оставим да престои няколко дни — обясни му Хила.

Изведнъж Доминик посочи масата:

— Сега там има петна от кръв, както и от мастило — каза той.

Тънка вадичка кръв се процеждаше от заека.

— Е, какво от това? — запита Патрик.

— Така ще е по-добре. Само мастилени петна не струва.

— Защо? — погледна го Патрик.

— Така. Мастилото е мъртво — обясни Доминик. „Понякога говори като детенце на четири-пет години, а понякога като голям човек“ — помисли си Хила. Малкото момче потопи молива си в кръвта на заека и започна да пише нещо в тетрадката си.

— Върви да се измиеш и среши тази твоя руса коса — каза му тя.

— Добре, сладуранката ми.

И той изтича към банята, която беше долу, до кухнята. Беше пристроена към къщата доста време след като къщата бе завършена. Тя беше тъмна, студена, малка стаичка с циментов под, прилична по-скоро на затворническа килия, отколкото на баня. Крановете отдавна не действуваха и човек можеше да си служи с нея само когато си донесеше кофа с вода от кухнята.

— Значи, мили, ти прекара една хубава сутрин? — обърна се Хила към Патрик.

— Да. Макар че ти не би харесала лова. Но, ако не беше ти, и на мен почти никак не би ми харесало.

— Но аз нямам нищо общо с хрътки и зайци — каза тя.

— В такива моменти винаги мисля за тебе. Когато оглеждам всяко храстче, половината от съзнанието ми е заето с тебе.

— Е, и какво мислиш за мене?

— Луди и невъзможни неща. Тогава ми се струваш прекрасна и недостижима. Сякаш си първата девойка, която са създали и оставили на земята. Така че аз нито зная много добре какво си, нито пък какво трябва да правя с тебе…

— Все едно че съм някой бял слон — усмихна се тя.

— Не, по-скоро бял заек. Тъкмо си мислех, че ако зад един от храсталаците изскочеше див бял заек, би било много по-обикновено явление, отколкото твоята поява тук — продължи той. — Знаеш ли, те наистина съществуват. Все някъде има диви бели зайци — той беше седнал в края на масата и се беше навел към огъня.

— Говори — настоя тя. — Разправи ми още какво мислиш.

— Мисля си и други по-смешни работи, но ако ти ги кажа, нищо няма да излезе.

— Хайде, разправи ми ги — помоли тя.

— Мисля си колко си особена. Колкото си по-спокойна, седнала ей така с изправени рамене и ръце на скута, като не говориш почти нищо, толкова по-силно впечатление правиш. Сякаш златна пъстърва изведнъж подскача в някакво тихо вирче. Това значи да си влюбен в пъстървата или в заека, или в каквото и да било, което го кара тъй сладостно да потръпва. Така ми се струва. Но когато пъстървата е хваната или заекът е убит, всичко се свършва. След това си мисля: Ще уловя и Хила, дивия бял заек, златната пъстърва.

— Да — каза тя, — а как смяташ да сториш това?

— Тъкмо там е въпросът. Ако никога по-рано не е имало създание като тебе, кой ще знае как да бъдеш хваната?

— А защо изобщо трябва да ме уловиш?

— Заради спорта — засмя се той.

— Само заради спорта ли? Това ли било всичко? — намръщи се тя.

— Но то е най-хубавото, което може да съществува. Имай предвид, че това е спорт, различен от всички други, по-необуздан, по-фантастичен и по-смешен…

— Как така смешен? — погледна го тя.

— Не мислиш ли, че е смешно, Хила, когато се замислиш върху него?

— Да. По-смешно от всичко друго. Само че не такова, което те кара да се смееш. Иска ти се просто да се чудиш, да се чудиш, когато изведнъж ти дойде на ума за него през нощта или когато и да било друг път — завърши малко объркано тя.

Той я целуна, тогава и двамата се засмяха, въпреки че тя беше казала, че не е нещо, което да те разсмива.

— Ще се омъжиш ли за мене? — попита я той.

— Не.

— Хила! Не говори така дори на шега.

— Ако съм първата девойка на света, не би знаел нищо за женитбата, нито ти, нито който и да било друг.

— Може би след дълго време и това щеше да ни дойде на ума — отвърна й той.

— Ако съм див бял заек или златна пъстърва…

— Кажи, миличка — прекъсна я той.

— Отдавна съм ти казала, че ти принадлежа, така че, ако искаш да се оженим, няма защо да ме питаш. Изобщо не бива да ме питаш за каквото и да било.

Доминик влезе. Косата, която беше намокрил с малко вода, отпред беше сресана гладко и разделена на път, но отзад стърчеше разбъркана нагоре.

— Може би тази девойка и аз ще се оженим — каза му Патрик.

— Но това ще спре скандала — възпротиви се малкото момче. Не беше сигурно какво точно е скандал, но „обсадата“ му доставяше голямо удоволствие.

— Жалко, наистина — съгласи се Хила, тъй като сегашното им положение се харесваше и на нея. Но все пак цялата тази работа бе доста непрактична. Тя наистина имаше нужда и от други дрехи.

— Значи ще ми станеш сестра? — попита я той.

— Да. Няма да е лошо, нали?

— Да — отвърна колебливо Доминик. Тази мисъл много не го привличаше. Имаше някакво смътно чувство, че ще бъде по-добре, ако си остане както сега. Дълбоко в себе си мразеше всякакви връзки и съдружия. Те му вдъхваха някакво недоверие, което не би могъл да обясни. А най-вече не искаше да бъде спрян „скандалът“, нито да бъде вдигната „обсадата“, преди поне да обмислят неговия план за обира.

— Не — каза Хила. — Виждам, че няма да ти хареса, ако ти стана сестра.

— Както сме сега е по-добре — отвърна й Доминик.

— Хубаво тогава, дори и ако се оженим с Патрик, няма да ти стана сестра, ще си останем такива, каквито сме си сега обеща му Хила.

Когато тя отиде да закачи някъде заека, Патрик се обърна към Доминик:

— Имаш ли нещо против да се оженя за нея? Кажи ми искрено — помисли си, че ако на Доминик не му се иска, че е по-добре да не се женят. Не беше ли Доминик неговото „вдъхновение“? А човек никога не бива да тръгва против вдъхновението си. Вярваше, че в края на краищата подобно нещо не би донесло нищо добро. Може да беше много суеверен или много мъдър.

За миг малкото момче не отговори нищо. Само прокарваше пръст по тъмните линии на дъсчената маса.

— Каква ще бъде разликата със сегашното положение? — попита той.

— Ще имаме обща стая и нощем ще спим заедно — каза му Патрик.

Отново Доминик помълча няколко минути.

— Смятам, че би било много хубаво — каза той. Наистина му изглеждаше така. Това е нещо по-особено, мислеше си той, и някак смешно. Една хубава, смела шега. Нещо, за което беше сигурен, че ще се хареса на Дан Делени, но не и на леля им. Тъкмо затова го одобри.

— Милият ми Доминик — промълви Патрик и прокара ръката си по мократа му, полепнала коса, като я разчорли и там, където беше сресана.

На обед съобщиха на Ани.

— Това е най-хубавата новина, която чувам от деня, когато кучката на баща ти спечели купата Клуана — радостно възкликна тя. — Милото ми момиче, ти донесе благословия в тази къща още от първия ден, когато дойде — продължи старата жена, застанала права с черния тиган в ръка, от който им сипваше пържени картофи.

— Тя има чудесно сърце — обърна се старата жена към Патрик, — а в края на краищата единствено това е важно.

Явно беше, че външният вид на Хила не беше направил голямо впечатление на Ани. Красотата й беше твърде бледна и далечна, за да се хареса на старата селянка, която се възхищаваше от ярките цветове и от по-закръглените форми. Но не държеше много на външния вид, а от друга страна беше сигурна, че Хила ще бъде чудесна жена за Патрик. Ако по отношение на външността си не беше кой знае какво, Ани смяташе, че това няма особено значение. Като се има предвид виното в кръвта на прадедите му, той не би бил много взискателен в това отношение, както например някой момък, чийто темперамент е по-буен. Така си разсъждаваше Ани.

— Сигурно смяташ да отидеш до селото, за да пратиш телеграма на баща си и да определиш със свещеника точния ден на венчавката — каза след малко тя.

Патрик изобщо не бе помислял за тези работи.

— А докато се занимаваш с тези неща, аз и Хила ще отидем да видим Дан Делени — предложи Доминик. Той не беше изоставил напълно плана си. Може би все още има време, си рече той, да направим, каквото сме намислили, преди венчавката. Той смяташе, че „обсадата“ ще продължи до самия ден на венчавката.

Осма глава

Преди да приключат обеда през този ден, вън пред входа се чу силен шум.

— Татко — възкликна Доминик, като се затича по тъмния коридор към предверието и едва успя да избегне жабешката дупка.

И наистина, беше пристигнал Майк де Лейси. Бе се завърнал от Париж, с куфар в едната ръка и куп вестници в другата.

— Ето ме, ето ме — каза той, като прегръщаше малкия си син, — чудесно, нали? Старият скитник се връща, а? Току-що пристигнал от полето на честта.

— Да, да — каза Доминик, като се смееше възбудено и се вглеждаше с учудване в слабото набръчкано лице на баща си. Едното око на Майк де Лейси беше леко зачервено и това караше Доминик да си въобразява, че баща му наистина се завръща от най-невероятни приключения. Всъщност това беше последица от една „весела нощ“ на парахода.

Патрик също дойде и те си стиснаха здраво ръцете. Тогава Майк се сети, че дълго време не им беше пращал пари и се почувствува засрамен. Затова каза веднага:

— Изненадах ли ви? Хващам се на бас, че изобщо не сте ме очаквали. Тъкмо това исках и аз. След малко всичко ще се нареди чудесно.

Запътиха се към кухнята.

— Този коридор трябва да се освети отгоре, чудесни стъкла могат да се поставят там — продължи Майк. — Утре ще видим и тази работа.

— Да, но стъклата ще трябва да бъдат поставени на пода на моята стая — обясни Доминик, — понеже тя е точно над коридора.

— О, вярно, — засмя се Майк. — Ех, да ме вземат дяволите — добави той и веднага забрави обновителните си планове. В този момент се спъна в жабешката дупка и се изсмя още по-силно.

— Ще пресушим това нещо — заяви той — и ще покрием с дъски, а отгоре ще сложим килим или парче линолеум… — но в този момент стигна до кухнята и видя Хила, за която Патрик още не бе успял да каже нито дума.

Потокът от думи веднага пресекна. Той мушна пръсти под ревера на сакото си и повдигна рамото му. Това беше машинално движение, което правеше винаги, когато бе смутен и което вероятно издаваше съмнението му в чистотата на ризата.

За да прекъсне неловкостта на положението, в което за момент бе изпаднал, той спря да поздрави Ани.

Доминик му представи Хила.

— Патрик и тази девойка тъкмо щяха да се женят — каза той, като създаде впечатление, че баща му просто бе прекъснал началото на церемонията.

— Е де, е де — възкликна Майк, като не знаеше какво да каже, но отново се усмихна и се ръкува с Хила.

Доминик веднага започна да му разправя за „скандала“, за „обсадата“, за лошотията на леля им и дори спомена за „плана“ си — от което Майк не разбра почти нищо, но не искаше да разочарова момчето и затова рече:

— Хубава каша се е забъркала, а? Но нищо, добре, че си дойдох. Изглежда, че съм пристигнал тъкмо навреме. Скоро всичко ще се оправи.

— Да, татко, сигурно — отвърна Доминик. Страхуваше се, че може би мис Лонгуърт беше писала на баща му за неговите уроци, затова веднага искаше да го убеди, че има по-важни неща за разискване. Тъй че отново спомена за жабешката дупка, чието заковаване така решително бе постановил баща му.

— Какъв срам да държим тази дупка — възкликна Майк с пълна уста, тъй като Ани му беше донесла обичайната за Розарил супа. — И при това вкъщи има момиче. Наистина ли си решил да се жениш? — попита той Патрик. Беше си помислил, че споменаването на сватбата беше само един от фантастичните планове на Доминик.

— Да — каза Патрик, — стига да не възразяваш.

— Аз ли да възразявам? Направо съм очарован. Желая ти всичко най-хубаво! Е, какво мислиш по въпроса, Ани? — попита той старата жена. Знаеше, че от нея ще разбере самата истина.

— Току-що им казах, че това е най-хубавата новина, която съм чула от деня, когато спечелихте купата Клуана с малката шарена кучка — отвърна му Ани.

Това напълно задоволи Майк. Той би желал да каже нещо на бъдещата си снаха, но нищо не му идваше наум. Дори не и знаеше името. Майк й се усмихна, като я погледна през масата. Тогава тя забеляза, че дългата му уста беше като на Патрик, а и четвъртитото му лице приличаше на неговото. Но беше по-слаб и тук-там по кожата му имаше петна. И очите му гледаха също тъй замислено, кротко — причината погледът им да изглежда така беше начинът на двамата да поглеждат надолу с полусведени клепачи.

— Колко много новини, и много хубави, и не до там добри — продължи Майк. Доминик трепна при последните думи. — Виждам, ме сте прекарали доста бурни дни. Кога ще бъде сватбата?

— Днес щяхме да ходим при свещеника — отвърна му Патрик.

— Всички ще отидем да го навестим. Отец Мак Грат е, нали? Макар че много не държа на него. Той е една такава студена риба. Все пак може да се е променил или, ако не той, поне аз може да не съм вече същият. Както и да е, това е весело събитие и той ще се радва заедно с нас. Ами роклята? Имате ли си булчинска рокля? — запита той Хила, сякаш такава рокля бе част от гардероба на всяко момиче.

Тя поклати отрицателно глава. Нещо я караше да се срамува от Майк. Доминик му обясни:

— Тя няма никакви дрехи — рече той. — Онази вещица не й ги дава.

— Боже мой! Коя вещица? — попита Майк.

Доминик му каза.

— И за това ще се погрижим. Но все пак тя не е толкова лоша, колкото си мислиш ти, Доминик. Дори е много добра — заяви Майк. — Миличките ми — продължи той, като изведнъж се почувствува много виновен пред тях, — как я карахте? Искам да кажа в парично отношение.

Червенина заля набръчканото му лице. Изпита парлив срам. Имаше известни излишества, които сега му се струваха по-големи, отколкото бяха всъщност и които, ако ги беше избягнал, щеше да спести малко пари и да ги прати на децата си. Той ги обичаше толкова много, а толкова малко бе мислил за тях. През последните два месеца не беше им пратил пукната пара. А самият той се беше черпил в дома, в Купола, при Хари и къде ли не. А през това време те, милите, са чакали да им се обади в Розарил. Всичко това сега му се стори ужасно. Обаче истината беше, че макар да беше посетил по един-два пъти тези заведения, за които сега си спомняше с угризение (въпреки че не спомена мястото, в което бе ходил най-често), и самият той не бе имал много пари през това време, а ако пиеше, това не означаваше, че и ядеше редовно. Напоследък работите му не бяха вървели особено добре. И в английската журналистика на Париж се бе почувствувала криза.

След обеда се качиха на колата, за да отидат при отец Мак Грат. Майк настояваше да не отивали пеш, макар че данъкът на колата не беше платен, а освен това бе твърде мъчно да я накарат да тръгне.

— И за това ще трябва да се погрижим — каза Майк. — Когато се ожениш, ще имаш нужда от кола. Можете да обиколите местността наоколо и да направите чудесно сватбено пътешествие, а Доминик и аз ще останем тук.

Сватбена рокля! Сватбено пътешествие! Колко чудновато звучеше всичко това за Патрик. Има нещо почти скандално в това публично изразяване на любовта им, мислеше си Патрик.

Той караше колата и баща му беше седнал до него, а Хила и Доминик се гушеха и свиваха отзад, като се мъчеха да се запазят от дъжда и вятъра в откритото возило. Всички се бяха запътили при свещеника. Той беше млад мъж с аскетично лице и черна коса. Посещението на тримата де Лейси и на момичето, за което беше чул, го изненада доста. Когато се здрависа с нея, не си вдигна очите, защото се страхуваше от това, което може да прочете в погледа й. Беше от онези пуритани, които имат твърде много предразсъдъци по въпроса за пола. Не би могъл да каже точно от какво се страхуваше, но у него имаше една смътна мисъл, че дори доближаването до жена, която се е оставила да приказват за нея, е само по себе си опасно, освен, разбира се, когато се отнася до изповед.

Щом обаче Майк му обясни, че Патрик и Хила възнамеряват да се оженят, той се почувствува облекчен и си позволи да я погледне, но и това стори много бързо и почти крадешком. Спомни си, че имаше неколцина светци, които през целия си живот не са поглеждали жена. Все пак те са принадлежали към някои религиозни ордени, а в такъв случай им е било по-лесно. Но това, което долови с бързия си поглед, по-скоро го разтревожи, отколкото го успокои. Дали въображението му не беше по-скоро чувствително, или действително имаше някаква сладка отрова, скрита в тези сиви, леко раздалечени очи и в извивката на устните над изострената брадичка? Колко мъчно беше да се примири мисълта за красотата на жените и на младите момичета с тази за Разпнатия!

А що се отнася до Майк де Лейси, той беше чувал достатъчно и за него. Но алкохолът беше неприятел, с който човек може по-лесно да се справи. С него, можеш да се бориш открито и яростно. Та само външният вид достатъчно го издаваше. Явно беше, че здравето и способностите му бяха немалко подронени.

С Доминик свещеникът се чувствуваше по-добре. Той обичаше децата. Прекалено критичният му ум не намираше у тях нищо, което би го измъчвало. Отиде до едно чекмедже на шкафа с книгите, който беше един от малкото мебели в оскъдно наредената стая, и извади парче шоколад, което свенливо подаде на Доминик.

— Благодаря ви, отче — каза Доминик. Счупи го на две и подаде половината на Хила. Беше се загледал в една статуя на Дева Мария, боядисана в синьо и бяло, сложена върху камината. Главата беше наклонена, а ръцете бяха отпуснати надолу с извърнати нагоре длани. Много я хареса.

— Виж я как е застанала — прошепна той на Хила. — Иска ми се да видя как ще изглеждаш ти, ако застанеш като нея.

Но Хила си помисли, че свещеникът може да схване това като проява на светотатство, затова само поклати глава.

— Моля ти се, сладуранката ми — и когато я молеше по този начин, тя никога не можеше да му откаже, макар че сега не й се искаше да изпълни молбата му. В този момент свещеникът я погледна и се сепна, като видя добре познатата му поза, въпреки че не я свърза със статуята върху камината. И той се загледа в нея, като забрави решението си да не отправя поглед към това лице. Хила веднага промени положението си. В старата си черна рокля и закърмени копринени чорапи, с тъмната си влажна коса, виеща се почти до раменете й, с бледата си далечна хубост тя приличаше на ангел, който е дошъл в тази стая под образа на просякинче. Подобни мисли прекосиха съзнанието на свещеника. Но сигурно тя не беше божи ангел, а някакъв тъмен ангел, дошъл да го изкушава и подиграва с позите си на светица. Той не вярваше, че в нея има нещо нечовешко, но само си помисли, че дяволът просто я е избрал, за да го изкуши. Ако не беше така, защо тогава най-лошите и най-отвратителни мисли се трупаха в главата му и почти го караха да се вслушва в тях? Не разбираше с какво беше съгрешил. Той, който винаги е бил толкова чист в помислите си и в делата си! За него ставаше все по-мъчно и по-мъчно да внимава в това, което Майк де Лейси му говореше.

— Към двайсет и трети… само неколцина приятели… а след това, надявам се, ще дойдете на малка закуска в Розарил, отче.

— Благодаря ви, мистър де Лейси — отвърна той машинално.

Значи тя щеше да стане някому жена и черквата щеше да ги благослови. Е добре, защо не? Но младият пуритан не можеше да не изпита чувството, че някак го бяха измамили, че самата черква беше измамена, като трябваше да благослови нещо срамно и съвсем не свято. Тези де Лейси, те винаги са озадачавали свещениците. Беше чувал за тях и от предшественика си.

Патрик се беше изправил в дъното на стаята. Усмихваше се, почти без да усеща какво прави. Преди няколко седмици една девойка беше влязла в голямата гостна на Розарил заедно с леля му, а сега те бяха дошли при свещеника да го помолят да ги венчае. Това е, разбира се, начинът, по който стават всички женитби. Само че, когато човек си спомни всичко, не може да не забележи нещо донякъде смешно в първата среща и в запознаването на двамина, на които е предопределено да се оженят един за друг. Бяла книга би могла да се напише за това, си мислеше той. Тя би представлявала наниз от случки, като се почне от първите срещи и дори без да се стигне до първата целувка. Книгата би могла да се нарече: „Тези двамата се влюбиха“.

— Сигурно намирате твърде много време за четене — казваше Майк на свещеника. Макар че бяха уговорили всичко, за което бяха дошли, той не бързаше да си тръгват.

— Да, имате право — отговори отец Мак Грат.

— Какво е мнението ви за модерните ни писатели? — запита го Майк.

— Те са езичници — каза младият свещеник и за пръв път тъмните му очи блеснаха. — Те възпяват най-низките страсти, разпространяват култа към чувствата, поезията на тялото — и той погледна Хила, когато свърши. Младият свещеник чувствуваше, че тъкмо тя би била героиня на някой роман, творба на модерен писател.

— Езичници — повтори Доминик на себе си. Тази дума някак го привличаше, макар че не разбираше значението й. А и тези думи „поезия на тялото“. И те много му харесаха, макар че не му бяха напълно ясни. И сам не знаеше защо ги свързваше със статуетката върху камината, чиято поза толкова много го беше привлякла. Дева Мария без съмнение представя самата поезия на тялото, си мислеше той. Изобщо не беше схванал, че думите на свещеника изразяваха порицание.

На Патрик му се искаше да си тръгне. Никак не му допадаше този млад фанатик и неговата мрачна стая. След голия, запуснат и беден наглед Розарил тази дребнава мизерия му действуваше потискащо. В нея се чувствуваше усилието да изглежда почтена, което напълно липсваше на Розарил и на селските къщи наоколо. И той се зарадва, когато отново се озоваха вън на улицата.

— Чуден човек — отбеляза Майк. — Сигурно много му се иска да организира още една свещена инквизиция.

— На мен пък ми хареса — обади се Доминик.

Майк се засмя.

— Никак не е лош — съгласи се той. — Един или двама като него не могат да причинят никаква вреда. Но за хора като нас съвсем не би било прекрасно, ако имаше повечко като него.

Колата се движеше по широката разкаляна улица с ниските бели къщици от двете страни, разделени тук-там от някоя двуетажна тухлена постройка. Една от тях беше кръчмата и бакалницата на Бълджър, където те спряха. Това наистина означава да пренесеш атаката в самата столица на неприятеля, си помисли Доминик. Защото тук беше мястото, откъдето при подстрекателството на мис Лонгуърт беше започнала обсадата.

— Ще уредя работата с този кръчмар — каза им Майк. — Вие ме почакайте у Дан Делени. Няма да се забавя много.

— И аз искам да дойда — каза Доминик. Никак не му се искаше да пропусне това, което според него щеше да означава прекратяване на обсадата.

— Защо не — съгласи се баща му. Малкото момче изскочи от автомобила и последва Майк във възтъмната бакалница, където се продаваха най-различни неща. Щом мина през задната част на помещението, Майк отиде до тезгяха на кръчмата. Поради особената вътрешна уредба на зданието тук винаги трябваше да гори газена лампа, дори и през най-светлия летен ден. Това може би беше направено нарочно, тъй като в Ирландия, противно на навиците в континентална Европа, хората обичат да пият в уединение. Но тук имаше и едно по-скрито място, отделено с дъсчена преграда от кръчмата и Майк се запъти натам, последван от Доминик. Макар че зад тезгяха нямаше никого, щом влязоха, след миг се появи самият Бълджър, като подаде ръка на Майк де Лейси. Но журналистът изглежда не забеляза това негово движение. Доминик, опрял брадичка на високия тезгях, наблюдаваше всичко е разтуптяно сърце.

— Добре дошъл, мистър де Лейси — каза кръчмарят. Лицето му беше кръгло с много гладка кожа като на малко дете. Очите му бяха безцветни.

— Дай ми един коняк и една бутилка лимонада — поръча Майк.

Бълджър донесе питието и бутна обратно монетата, която Майк сложи на тезгяха.

— Аз черпя — каза той. — И двойно се радвам да ви видя отново при нас, мистър де Лейси, тъй като има една малка работа, която ме тревожи и за която бих искал да си поговорим.

— Ако става дума за сметката — каза Майк, — дошъл съм тъкмо заради нея, както и да ти кажа, че това е последното вземане-даване, което имаш с Розарил.

Кръчмарят се наведе към Майк през тезгяха и понижи глас.

— Мистър де Лейси — промълви той и бледните му бебешки очи придобиха оскърбен израз, — по-скоро бих дал една година от живота си, отколкото да ви чуя да говорите така. Нима не знаете, че в цялата околност няма къща, към която да съм толкова привързан, както към Розарил? Чуйте ме сега само за минутка: тук има някаква грешка. Не обвинявам никого, нито мис Лонгуърт, тъй като зная, че тя има сериозна причина за всичко, каквото върши…

— По дяволите, какво общо има с това мис Лонгуърт? — попита пак така високо Майк, както си говореше от самото начало.

— По-скоро бих поел вината върху себе си — продължи Бълджър. — По-скоро бих казал, че не съм я разбрал добре, когато ми стана ясно от думите й, че вие сте пожелали да не давам вече нищо на мистър Патрик. Моето желание изобщо не беше такова; няма защо да ви го казвам. Но причините, които тя ми изтъкна… Както и да е, не зная дали е трябвало да ги взема предвид, или не, но понеже и вас ви нямаше, пък и тя ми даде да разбера, че вашето желание е именно такова… Така че изобщо нямах представа как да постъпя — продължи хитрият кръчмар. Погледът му нито за миг не се отмести от лицето на Майк де Лейси. Беше готов при най-малката промяна в израза му да наблегне на това или онова обстоятелство, за да оцвети разказа си така, както би постигнал най-голям ефект. Притежаваше дребнавото умение да обяснява, както и вещата гъвкавост на езика, което му позволяваше да озадачава тези, които го слушаха, да ги ласкае и в същото време да кара жертвата си да се чувствува задължена. Нямаше нищо, колкото и объркано да е то, което този човек не би могъл да обясни не само задоволително, но много пъти дори повече от задоволително.

— Мис Лонгуърт ти е казала, че според моето желание ти не бива да даваш стоки на Розарил, така ли да разбирам думите ти? — попита Майк. Но той не говореше вече толкова високо.

Не беше в тактиката на кръчмаря да кара Майк да мисли, че работата е чак толкова проста. Така въртеше и сучеше внушенията, догадките и недомлъвките си, че човек никога не би могъл да го изобличи в лъжа. Той веднага каза:

— Вижте какво, мистър де Лейси, не обвинявам никого. Нима самият вие не знаете колко често човек иска да направи нещо добро и въпреки това да допусне грешка? Клюки и интриги. Това е проклятието на този край в Ирландия. Зная, че тъкмо от това се страхуваше мис Лонгуърт и тъкмо това, изглежда, искаше да възпре. „Вие сте приятел на зетя ми, мистър Бълджър — каза ми тя, — и съм сигурна, че не бихте желали да продължите едно положение, което би го разтревожило до смърт…“. Така че вие виждате, мистър де Лейси, в каква бъркотия се озовах неволно, нали…

— Каква бъркотия? — прекъсна го Майк.

— Ами онези измишльотини на злите езици, това имам предвид — продължи Бълджър, като още повече се наведе над тезгяха и вмъкна в гласа си нотка на доверие и приятелство. — Само трябва да погледнете младата госпожица, за да разберете, че е наивно дете — а що се отнася до мистър Патрик, направих всичко, каквото можах, за да спра клюките. Една вечер изпъдих оттук двамина нехранимайковци, когато ги чух какво говореха — Бълджър взе бутилката и доля своята чаша и чашата на Майк.

Доминик чакаше и слушаше, а разочарованието му растеше. Не разбра как се случи така, че смелото нападение на баща му беше отблъснато и напълно парализирано. Видя как твърдостта на този, от когото очакваше толкова много, се огъваше и отслабваше под напора на словоохотливия кръчмар. Всеки миг очакваше баща му да избухне, но такова нещо не се случи. Вместо това чашата беше напълвана няколко пъти и двамата събеседници се навеждаха все по-близо един до друг, сега гласът на Майк бе станал толкова нисък, както и този на Бълджър.

Доминик не близна дори лимонадата си. Макар че подобна почерпка беше рядкост за него, стори му се, че ако доближи чашата до устните си, ще се задави.

Героично и може би глупаво малко момче. Колко трагизъм има у тебе сред компромисите и несъобразностите на живота! Клето романтично момче, което търси истината в един изпълнен с интриги свят.

Девета глава

Краят на този първи ден от бащиното му завръщане не беше едничкото разочарование на Доминик. През тази година и половина, откак Майк беше далеч от къщи, малкото момче си беше създало един твърде героичен образ на баща си. Но полека-лека този образ започваше да се руши. И сега Доминик изживяваше страшната мъка на разочарованието. По това време му се струваше, че дори и Хила не е същата. Чувството, което имаше, че е изпратена на земята, за да се сражава рамо до рамо с него за тази загубена кауза, в която толкова страстно вярваше, беше започвало да отслабва. Тази кауза на романтиката, макар че не й даваше това име, сега му се струваше изоставена от всички рицари. Останал й беше само той. Защото в очите на Доминик брат му Патрик никога не се бе числил към тях. Любовта му към Патрик беше по-обикновена и по-практична, като все още оставаше безоблачна.

Не знаеше какво се беше случило с Хила. Тя вече не му изглеждаше толкова дружелюбна. Сякаш и тя беше станала толкова заета, колкото и другите хора. По-рано никога не биваше заета. Винаги имаше време да вършат това, което й предложеше. Освен това вече не носеше старата черна рокля, която за него беше част от личността й. Дрехите й бяха пристигнали от мис Лонгуърт и сега понякога биваше толкова изискано облечена, че той й казваше полунашега, полунаистина, че вече не може да я познае. Тя самата си шиеше сватбената рокля и често пъти следобед не излизаше от занималнята им, където усилено работеше. Понякога Доминик оставаше при нея и й приказваше, докато тя кроеше и шиеше белия сатен, но след малко поемаше по мокрото поле със Сам-самичък или с Принцесата.

То беше гордо малко момче и затова не искаше да я попита за промяната, настъпила в нея. Но и то самото не можеше още да отгатне какво точно се беше случило. Сякаш изведнъж Хила бе пораснала.

Това, което наистина се беше случило, бяха две-три неща едновременно. Преди всичко тя беше вече ясно и официално сгодена с Патрик, а същия ден и Майк се беше завърнал, заедно с него бяха дошли и всички грижи и приготовления за сватбата. Веднага последва и посещението при свещеника. Това последното се оказа от голямо значение за нея. Тя беше доловила нещо от неприязънта му към нея. И си мислеше, че без съмнение той беше схванал интуитивно и не беше одобрил нейната детинска непоследователност, която не би трябвало да съществува у една девойка, която скоро ще стане съпруга. С усилие и съвсем съзнателно Хила се стараеше да бъде по-сериозна и по-възрастна. Когато се занимаваше сутрин с Доминик, вече не си позволяваше да бъбри с него за най-фантастични неща. Сега повече се грижеше за облеклото си, което чудесно й се удаваше, понеже вече всичките й дрехи бяха при нея. Сега употребяваше червило за устни и вече не яздеше сивата кобила със старата си черна рокля, усукана около коленете й, а си слагаше брич за езда и зелено сако. По хиляди дребни начини, които е скучно да се описват, тя смяташе, че се беше коригирала. Но никога не би предположила, че Доминик е забелязал това и че, ако го е забелязал, тъкмо то е причинило чувството му за самотност.

През това време малкото момче, склонно да преувеличава нещата и да вижда прекрасното там, където има само хубаво и ужасното в най-обикновеното лошо, имаше усещането, че сега само Принцесата му е другар. Само тя би могла да задоволи жаждата му за приключения. Кучката с нейното извито, гъвкаво тяло му се струваше в пълно противоречие с всекидневието и скуката на живота. А що се отнасяше до сивата кобила, и нея би искал да има „на своя страна“. Но искрена казано, не я намираше за достатъчно породиста, за да задоволи напълно изискания му вкус. Имаше нещо твърде неподвижно и обикновено в тромавото й тяло и в тук-таме разрошената й козина. Много я обичаше, но като противник на всеки компромис не можеше да я приеме за един от членовете на малката дружина от рицари на загубената кауза на романтиката, чийто водач доскоро беше Хила. Всъщност той не размишляваше върху тези неща. Само ги чувствуваше интуитивно. Малката дружина беше почнала да се разпада. Най-напред баща му се оказа дезертьор, а сега изглеждаше, че и девойката, дивият заек, и тя сякаш беше хваната, опитомена и го напущаше.

През тези малко тъжни дни той продължаваше да си спомня за свещеника. Нали той държеше онази прекрасна статуя в стаята си? Нали той беше говорил за поезията на тялото? (нещо, което Доминик смътно свързваше със статуята, с Хила и с Принцесата). А черните му очи не светнаха ли по едно време от някаква особена възбуда? Може би и той, си мислеше Доминик, щеше да му стане съюзник. А тази възможност все пак намаляваше чувството му на самота.

Иначе животът в Розарил след бащиното му завръщане продължаваше както по-рано. Почти няма смисъл да казваме, че „жабешката дупка“ не беше пресушена, нито закрита с дъски и никакви тавански, нито стенни прозорци не бяха прорязани, за да осветят тъмния коридор. Всъщност Майк се беше върнал с не повече от седем или осем лири. Но тъй като сега отново бе възможно да се взема всичко необходимо от Бълджър на кредит, положението много се беше подобрило. Оказа се, че мис Лонгуърт беше платила старата сметка, преди да накара кръчмаря да не им дава повече на кредит до завръщането на Майк или докато мис Канавън се размисли върху „скандалното си положение“ в Розарил и се прибере отново при нея. Обаче Майк не спомена нищо за това, нито дори на Патрик. Горкият Майк! След заточението си в Париж с всичките мъчнотии и дребни развлечения на зле платен журналист той се чувствуваше толкова щастлив и доволен от живота в Розарил. Не съжаляваше за развлеченията, които обикновено не биваха особено изтънчени и винаги след това му действуваха потискащо. Започна да се занимава с нещо, за което дълго бе мечтал — да пише книга. Вършеше това сутрин в леглото, като ставаше само за обед. Вечер често отиваше в заведението на Бълджър. Изглежда, нещо като приятелство се беше зародило между него и бледоокия кръчмар.

Но в това негово ясно небе имаше и няколко облачета. Съзнаваше, че беше разочаровал Доминик, това жестоко и трагично малко момче, което най-много от всички хора би желал да го обича и да му се възхищава. Съществуваше също така и опасението, че Бълджър твърде силно желае да купи Принцесата. Кръчмарят имаше голяма слабост към хрътките и беше пуснал няколко на състезанието в Голуей. И тъй като дългът му към Бълджър постоянно се увеличаваше, не виждаше никаква друга възможност, освен да му даде кучката.

— Ще зачеркнем всичкия дълг, ако ми я дадете — предложи му кръчмарят — и освен това ще ви платя десет лири стерлинги.

Майк бе поклатил отрицателно глава, облегнат на високия тезгях, и Бълджър не беше настоял.

— Както обичате, мистър де Лейси. Знаете, че изпитвам слабост към такива хрътки. Тези кучета са ми в кръвта. Както и да е, това е предложение, което ще бъде валидно за още една-две седмици. Разчистени сметки плюс десет лири.

И на следната сутрин бе изпратил в Розарил каса половин дузина бутилки уиски, един бут шунка и един голям кейк със сливи. Бълджър чудесно познаваше всички, с които си имаше вземане-даване. Много добре знаеше кога да бъде твърд като кремък и кога да прояви щедрост. Повечето от хората в района му бяха длъжници, освен тези, на които бе отказал кредит. Те бяха хората, от които бе наясно, че не ще може да измъкне нищо, ако успее дати зароби. Имаше и малцина, които не купуваха на кредит, а предпочитаха да плащат на всяко пазаруване. Един от тях беше Дан Делени. С тези свои клиенти Бълджър беше крайно учтив, тъй като ужасно ги мразеше.

Сутринта, когато пристигна подаръкът от кръчмаря, Майк беше в леглото си и пишеше. Доминик и Хила видяха колата от прозореца. Тъй като едно момче на велосипед носеше продуктите за Розарил, пристигането на колата беше цяло събитие. Доминик измоли да го пуснат и се завтече към кухнята, за да види какво бяха донесли. Хила, която безпомощно съзнаваше, че през последните няколко дни той изведнъж беше станал нещастен, не му отказа. И тя слезе след него, долу намериха Ани да разглежда любопитно пакетите. Но когато ги отвориха, тя най-малко се възхити. Беше единствената вкъщи, която знаеше, че Майк се беше завърнал със съвсем малко пари. Също така намери върху един от пакетите листче, върху което беше написано с канцеларския почерк на Бълджър:

„С най-добри пожелания от Алоизиус Бълджър.“

Беше чувала доста за слабостта на кръчмаря към кучетата, както и за факта, че твърде отдавна беше хвърлил око на Принцеса Розарил. Все пак тя не беше жена, която веднага се оставя на мъката си, затова достойно оцени грандиозния вид на наредените върху рафта шест бутилки с техните внушителни етикети, където се мъдреше автентичният подпис на прочутия производител на уиски, както и петнайсетгодишната им гаранция, изписана с черни букви върху златната търговска марка.

— Както едно време — каза тя, макар че никога не беше видяла времената, когато шест бутилки от най-доброто уиски да е обикновена гледка върху рафтовете в Розарил. Разбира се, подобно нещо не се дължеше на въздържание, а само на парични причини. И Доминик също не се удържа да не им се възхити. Те изглеждаха толкова безценни, а и златистата течност блестеше толкова привлекателно на бледата външна светлина. Но се заинтересува много повече от грамадния кейк със сливи, който не можеше да се купи от магазина на Бълджър и който сигурно е бил поръчан от другаде. И шунката също изглеждаше прекрасна в шумолящата си хартиена обвивка.

Доминик се затича горе, за да каже на баща си какво е пристигнало. Майк беше седнал в кревата си, облегнат на две възглавници, едната, от които без калъфка. Върху мръсните му колене бе метната доста мръсна завивка. Косата му стърчеше отзад на главата също както на Доминик. Но неговата не беше руса, а кестенява и вече доста побеляла.

— Нещата дойдоха, татко — изкрещя Доминик, още преди да е влязъл в стаята.

— Кои неща, миличък? — запита Майк, като вдигна глава от изписаните листове.

— Нещата, които си поръчал — продължи Доминик, вече пред баща си.

— Какво? Аз нищо не съм поръчвал — Майк си спомни, че наистина бе говорил, че ще поръча доста неща, но естествено нямаше възможност да стори подобно нещо.

Момчето се спря по средата на голямата гола стая.

— Значи, значи… — каза то и светлото му лице изведнъж стана сериозно и малко изплашено. — Значи е подарък.

— Какво? Подарък ли? Чудесно — възкликна Майк. — Какъв е този подарък?

Но най-различни мисли и догадки се породиха в главата на Доминик. Защо ли онзи проклетник ще им прави подаръци?

— Бълджър виждал ли е Принцесата? — попита той, като бавно се приближи до кревата.

— Да, виждал я е — отвърна баща му. За мг се беше почувствувал много щастлив. Книгата му вървеше добре. Тази сутрин беше забелязал, че красотата, която познаваше, може да се изрази с думи по неговия особен начин и вече бе започнала да блика от написаното. След това внезапното влизане на малкото му момче, което беше негово и което му беше тъй скъпо, тъй скъпо! И на всичкото отгоре — подарък. Още едно хубаво нещо, с което чудесно можеше да завърши една чудесна сутрин. Но сега, при въпроса на Доминик, всичката радост на Майк се изпари. Бълджър! Принцесата! Той нямаше сили да каже това на момчето си. Лицето на Доминик поруменя и очите му го парнаха малко, но той възпря сълзите си. Ако ще плаче, по-добре ще е, когато е самичък, когато никой няма да го гледа. Пред тези, които сега отиваха „на другата страна“ не биваше да показва никаква слабост.

— Този проклет пияница! — възкликна той. Знаеше, че Бълджър изобщо не беше пияница. Беше твърде пресметлив, за да пие. Но в този момент не можа да измисли друго, с което да го охули. Не че „пияница“ го задоволяваше, понеже не смяташе това прозвище за кой знае колко обидно.

— Малкият ми Доминик — промълви безпомощно Майк. Знаеше, че мами малкия си син, че го разочарова и това беше последното нещо, което можеше да понесе. Защото от всички в Розарил именно Майк беше идеалът на малкия, от него черпеше вдъхновение. Но изглежда, съдбата бе решила той да не може да се издигне до висотата на този идеал.

Доминик беше застанал край леглото на баща си, като подритваше железния крак, играеше си с разпръснатите по мръсната завивка листове и не оставаше спокоен нито за минутка.

— Спомняш ли си — попита го Майк — как ти пеех, за да те приспя, когато беше малък?

— Да — каза Доминик, като върна мисълта си към миналото и си спомни колко романтична фигура беше за него тогава баща му, застанал до възглавницата му, полюлявайки се леко в ритъма на песента, с полуспуснати клепачи и запленен от магията на героичните думи. Той знаеше само една песен, ала Доминик и не искаше друга.

— Можеш ли и сега да я изпееш? — попита го Доминик.

Майк отметна назад прошарения кичур коса, паднал върху челото му, поизкашля се и подхвана „Царицата на Конемара“. Това беше песен за една лодка, която пренасяла торф, дива и тъжна песен; и когато стигна до думите: „Защото тя е най-бързата лодка между Голуей и Кинсейл“, старото очарование отново обхвана Доминик и той се заслуша, загледан в посърналото лице на баща си, по което се четяха следи на голямо благородство, на благородство, което не беше дало никакви плодове.

Когато свърши, той остана с очи, вперени в една точка някъде на тавана, със срамежлива усмивка, от ъглите на устните му се надипляха дебели бръчки и стигаха чак до едрия му нос. Не гледаше малкия си син, но чакаше, полувярващ и полустрахуващ се да вярва, че Доминик ще разбере — не всичко е загубено между тях, че въпреки всички свои слабости Майк все още беше свидният и верен приятел на своя самотен малък син.

Хила, която сметна, че Доминик достатъчно се беше бавил, влезе, за да му напомни за прекъснатите уроци.

Нещо в лицата и на двамата я накара да се спре на вратата.

Тя почувствува, че беше прекъснала много важен разговор, в който не може да участвува. Обаче никой от тях не бе проговорил. Доминик я извика:

— Хила, Хила — й рече той, — ела тук.

Тя отиде до кревата.

— Какво има? — го попита.

— Обещай ми — подхвана развълнувано той — да не хапнеш нито парченце от тази шунка, от кейка и нито капка да не опиташ от уискито.

Той почувствува, че критичният момент беше настъпил и трябва да събере всичките си сили и стига само да бъде достатъчно смел, този ден ще спечели важна победа. Беше все още под обаянието на песента.

— Обещавам — каза тя. И какво ли не би му обещала? Всичко, колкото и неразумно или детинско да бъде то.

— Виж какво, татко — продължи Доминик, вече малко разведрен, — никой то нас не ще докосне подаръка на този човек, защото той най-напред искаше да ни лиши от тази девойка, а сега иска да ни отнеме Принцесата.

— Какво? — възкликна Майк. — Нима е поискал Хила?

— Искаше да ни принуди да ни напусне, затова не ни даваше нищо за ядене. Той и онази бабичка.

— Не е така. Той ми обясни всичко — възрази Майк.

— Казвам ти, че беше точно така и замалко да те спечели на своя страна. Едва не те отдели от нас — продължи разпалено малкото момче. — Но ако ние сме сплотени, не може нищо да ни направи. Никой не ще може да ни причини каквото и да било, нали? Ще му върнеш ли нещата, които ни е изпратил?

Майк се подвоуми. Знаеше какво иска Доминик. Песента все още звучеше в ушите му. „Този див и самотен бряг.“

Да, знаеше, че тъкмо в това беше поезията на живота. Недостижимата красота, за която би се борил, ако постъпеше така, както го молеше Доминик. Да, да, мислеше си той, черните платна са готови, ветровитата нощ се е спуснала, заливът е пред нас и само последната дума трябва да се изрече, и ние ще тръгнем; това малко момче, тази девойка с нейното слабичко лице, със сивите очи и високото бяло чело; ето, тръгваме… Но този момент на вдъхновение изгасна толкова бързо, както и беше пламнал. Подобно нещо бе възможно с деца и с млади влюбени девойки. Но той трябваше да се справя с реалните и мъчни задачи на живота. В никакъв случай не биваше да превръща Бълджър в свой неприятел, като се имаха предвид парите, които му дължеше, и разноските за предстоящата сватба. А и онези шест бутилки уиски… Това, което човек можеше да вземе от тях, можеше да замести радостта от песните, от бляновете и от Доминик. Каквото и да стореше, не можеше да си възвърне отдавна загубеното. „Защото всички хора убиват това, което обичат“ — беше за него най-тъжният цитат на света.

Той поклати глава и я отпусна върху възглавницата. Доминик беше хванал Хила за ръката и докато чакаше баща си да отговори, я стискаше толкова силно, че я заболя. Сега я задърпа със себе си към вратата. Тя тръгна с него, но се обърна да погледне Майк, седнал с вдигнати колене и с глава върху раираната възглавница, която нямаше калъфка. Беше втренчил поглед натам, където тапетът беше започнал да се бели от влажния ъгъл на стената.

Хила издърпа ръката си от Доминик, изтича през стаята и като се наведе, целуна Майк по бузата.

— Милият, милият ми — каза тя.

— Не, не. Върви при него. Той съвсем ще се отчае, ако не си до него — прошепна Майк. Но когато погледна тези сиви очи, бледите бузи, под които очертанията на ябълчните кости личаха толкова ясно, дългата извивка на брадичката толкова близко до него, той за пръв път долови голямата й красота. Цяла седмица беше живял в една къща с нея, но едва сега се сепна от тази дивна хубост, която тя излъчваше; един съвсем особен чар, който говореше за скали и морета, студен и далечен, който те кара да се стряскаш като от крясък на чайка. Хубост не за салон, нито за спалня. „Този див и самотен бряг“, повтаряше си той думите на песента, като тихичко тананикаше тъжната, болезнена мелодия.

Десета глава

В деня преди сватбата си Хила довършваше роклята в класната стая. Майк сновеше нагоре-надолу из къщата, като носеше различни мебели в гостната, където щяха да се съберат гостите на сватбената закуска. Доминик беше излязъл с Патрик, със Сам-самичък и с Принцесата. Но Патрик бързо се върна с един див заек, хванал се в поставен от него капан, и отиде право в класната стая. Донесе заека и докосна наведеното лице на Хила с една от влажните му студени лапи.

— Внимавай, Патрик — каза му тя, — за Бога, не оставяй заека да докосне тази скъпа рокля.

Въпреки че я шиеше от десетина дни и дори повече, той я забеляза сега за пръв път.

— Покажи ми я — каза той. Тя стана и я разпери, за да може той да я огледа. Торфеният огън проблясваше върху сатена, като го караше да прилича на замръзнала вода под блясъка на залеза.

— Непременно ли трябва да облечеш това нещо? — попита я той.

— Не. Ако не искаш, няма да я сложа. Мислех, че с нея ще бъде тъй хубаво и тъй тържествено — отвърна тя.

— Добре — рече той кратко. В цялата тази работа около роклята, сватбената закуска и другите приготовления имаше нещо, което той не одобряваше напълно. Смяташе, че венчавката им е трябвало да се извърши някак по-тайно. Струваше му се, че има нещо почти шокиращо в шума, който се вдигаше около момента, когато любовта им преминаваше от една фаза в друга.

— Знаеш ли какво прави Доминик? — запита я той. — Отишъл е да набере див чемшир, за да украси стаята ни.

Още сутринта момчето бе казало, че само то ще се погрижи за зеленината. Дотогава никой, изглежда, не беше се замислил върху въпроса за стаята им. Дори не бяха решили коя стая ще бъде тяхна.

— Миличкият — промълви Хила.

Макар че сега бе навечерието на сватбата й, не се чувствуваше особено нервна или възбудена, нито дори любопитна, а само спокойно щастлива. Но Патрик изглеждаше неспокоен и не го свърташе на едно място, а се разхождаше из малката класна стая, като прелистваше омачканите тетрадки на Доминик, разглеждаше най-подробно умрелия заек и разбутваше торфа в камината, който пламваше по-силно.

Бащата на Хила и двете й сестри щяха да прекарат нощта в Голуей, тъй като в Розарил нямаше легла за тях. Патрик още не ги беше виждал, макар че баща им се беше срещнал с тях. Патрик смяташе това за част от нежеланата шумотевица около цялата церемония.

— Те изобщо няма да те обезпокоят, мили — уверяваше го Хила за десети път. — Просто ще приемат нещата такива, каквито са, и не ще причинят никакви неприятности.

— По-добре ще е още веднъж да ми кажеш имената им — отвърна Патрик — и да ми обясниш как да ги разпозная.

— Клариса е най-малката — обясни Хила. — Тя е на дванайсет години, доста грозна, но миличка, при това е много свенлива. Лицето й винаги има озадачен израз, сякаш всичко наоколо й се вижда някак мистериозно. След това идва Лаура, която е седемнайсетгодишна и всъщност във всяко отношение е по-възрастна от мене. Тя или ще се опита да флиртува с тебе, или изобщо няма да ти обърне никакво внимание. А що се отнася до татко, той никога не е бил особено благосклонен към мен и сигурно е доволен да се отърве, та изобщо няма да бъде критичен.

— А ти не си ли го обичала? — попита я Патрик.

— Винаги съм се страхувала от него.

— С какво се занимава той? — смешно беше, че никога дотогава не беше я питал за тези работи. Просто не беше помислял за семейството й.

— Той е политик, миличкият ми.

— Но нали не е същият Канавън? — попита Патрик. Дори и той беше чувал за Луциус Канавън, който като министър на вътрешните работи беше се прочул доста преди няколко години с безцеремонния начин, по който се беше разправил с известни крайни елементи.

— Да, точно той е — каза Хила. Никога дотогава не беше се сещала да спомене на Патрик за прочутия си баща. Беше напълно права, като бе сметнала, че това няма да го заинтересува особено. Едничкият човек, освен мис Лонгуърт, който знаеше чия дъщеря е тя, беше Бълджър, кръчмарят, и той си мълчеше, като се стараеше чрез умелите си маневри да използува тази информация за своя облага. Притежаването на Принцеса Розарил далеч не беше единствената причина за неговата внезапна щедрост, макар че повече му изнасяше да остави Майк да го подозира само в това. Както се казва, беше подгонил много по-едър дивеч. Ако горкият Доминик знаеше тази подробност, това много би облекчило силната му болка.

Сега малкото момче се завърна вкъщи, нарамило клонки от див чемшир и бор, които беше накършило из залесената част на Розарил, наречена Пущинака. Беше вързал клонките върху гърба на сивата кобила. Когато стигна вкъщи, ги довлече до площадката на стълбата, като размишляваше коя стая би била най-подходяща за брачната двойка. Когато сутринта беше попитал Патрик по този толкова важен въпрос, брат му беше отговорил да избере, която стая иска, а самият той сякаш беше напълно безразличен към този проблем.

Доминик реши, че неговата собствена стая е най-хубавата от няколкото спални и макар че му беше много мъчно да се раздели с това място, изпълнено с толкова хубави спомени, бързо започна да мести малкото си принадлежности, преди да се размисли и да се откаже от жертвата, която правеше. Измъкна раклата, в която по-рано трябваше да прибира играчките си, но където твърде малко от тях можеха да бъдат намерени. А сега там се мъдреха най-различни неща, които можеха да минат и за боклуци като например две заешки кожи, една електрическа батерийка, която вече не работеше, карти за игра, много от които липсваха, счупена юзда, една стара телеграма, получена преди няколко месеца от Майк по случай десетия му рожден ден, както и едно малко напукано яйце от див лебед, което с големи мъчнотии беше успял да вземе от гнездото през пролетта.

След това се захвана да украсява стаята. Окачи по стените няколко дълги борови клонки, чиито шишарки висяха като камбанки надолу сред перестите зелени игли. Над прозореца и над леглото постави див чемшир и бръшлян. Това му отне доста време. Когато свърши, стаята му беше придобила особена хубост. Тя съвсем не беше украсена детински, нито пък се чувствуваше нещо весело в нея. Приличаше по-скоро на зала, наредена за някакъв героичен и тържествен ритуал. Сякаш всичко, до което се докоснеше, добиваше вид на донякъде тъжно величие. Няколко минути стоя замислен пред леглото си. Безспорно то беше твърде тясно за двама големи хора. Но нито леглото на Хила, нито на Патрик беше по-широко. Опита се да премахне няколко паяжини от ъглите на тавана с един клон, който не му беше послужил за украсата, но не успя. Сетне отиде в стаята на Хила, която сега бе станала негова, и бързо закачи по стените остатъка от зеленината, без обаче да се старае да я подреди толкова хубаво, както в младоженската стая. Защото, както си мислеше, нямаше много причини да бъде весел. Все пак жалко беше да похаби това, което с такова внимание беше накършил и донесъл. Най-после завърза дръжката на младоженската стая за един гвоздей, за да не я видят преди вечерта. Поради някаква неизвестна причина смяташе, че от тази вечер, а не от следващата, те трябва да почнат да спят в една обща стая.

Този следобед Хила и Доминик излязоха на дълга разходка. Не взеха със себе си нито Сам-самичък, нито Принцесата. И двамата чувствуваха, че за тях това бе един сериозен момент, последния път, когато можеха да бъдат сами, преди да настъпеше промяната в отношенията на малкото им домакинство. Дълго вървяха през добре познатите им поля, без да продумат почти нищо. Понякога Доминик поглеждаше девойката отстрани. Тя вървеше съвсем изправена, както имаше обичай да язди и да седи, с вдигнато малко нагоре лице, по-бледа и слаба от всякога, мислеше си той. Човек не можеше да погледне лицето й, без да долови костите под кожата. Имаше нещо твърдо и сякаш изсечено от камък в начина, по който ябълчните й кости повдигаха бледата кожа, както и в челото, и в дългата й долна челюст. Красотата й беше такава, която малкото момче веднага можеше да почувствува. И у нея имаше някакво тържествено величие, което на мнозина можеше да изглежда, както и на Ани, като пълна липса на хубост.

— Ах, Хила, колко си красива — каза внезапно момчето. Отдавна беше решило, че красотата, такава, каквато я разбира, е най-важното нещо на света.

— Никой не мислеше така, преди да дойда в Розарил — отвърна му Хила.

Те вървяха през малките ниви, като се качваха понякога през каменните огради, което трябваше да вършат внимателно, за да не съборят камъните. Продължиха така, докато най-сетне стигнаха до каменна купчина, издигаща се върху малко хълмче от западната страна на постройката на Розарил. Всъщност това бе сграда, някога обитавана, но от дълго време никой не бе влизал в нея, освен някой случаен скитник. Дори и скитниците обаче я намираха за твърде гола и ветровита, затова я навестяваха твърде рядко. Беше на три етажа, всеки от които се състоеше само от четвъртита стая. Доминик и Хила се качиха най-горе. Говореше се, че когато вятърът духа откъм запад, от тази стая, чийто прозорец отдавна беше без рамка, човек можеше да чуе далечния плисък на морето.

Доминик отиде до прозореца и се заслуша. По-рано често бе правил това и не беше успявал да чуе нищо, освен въздишките и шума на вятъра, който се промъкваше през цепнатините на съборетината. Но днес за пръв път заедно с тези добре познати звуци чу и един нисък и протяжен шум. Едно слабо и далечно буботене, сякаш леко и непрекъснато биеха барабан с някаква обвита в плат пръчка.

— Хила, Хила — извика я той шепнешком, сякаш чудният шум би престанал, ако повишеше гласа си. Тя дойде до него и се ослуша.

— Ето — прошепна той възторжено. Хвана ръката й и я стисна тъй силно, както и тогава, когато със затаен дъх бе чакал да чуе дали баща му ще върне подаръка на Бълджър.

— Недей. Заболя ме, миличък — каза този път тя. — Покажи ми ноктите си.

Тя видя, че бяха дълги и не много чисти.

— О, Хила — каза той с укор, — защо си станала толкова глупаво възрастна?

— Аз ли? — попита го тя учудена.

— Да, ти, ти, проклето момиче, ти, ужасна кучко, ти, лош дяволе — той говореше почти на шега, почти сериозно, като изливаше част от насъбралото се у него раздразнение, което чувствуваше към нея през последната седмица.

— Значи за това се беше замислил.

— Да, за това. И ти си мислеше, че само защото утре ще се венчаваш, можеш да ми разправяш за ноктите ми, когато слушаме шума на Атлантика над морските скали — изкрещя той и гласът му изведнъж прозвуча висок и дрезгав над далечния тайнствен шепот.

— Миличкият ми, миличкият ми — каза девойката, като коленичи върху прогизналите дъски така, че слабичкото й лице се оказа малко по-ниско от неговото. — Не е вярно. Венчана или не, млада или стара, за мене ти винаги, винаги ще бъдеш моята най-скъпа любов и моята дива, дива радост.

Лицето на Доминик светна и сякаш се обгърна в някаква омая, когато слушаше тези думи.

— О, сладуранката ми, наистина ли ще ми позволиш да бъда това за теб? — запита я той.

— Да ти позволя ли? Нима мога да сторя нещо друго? Ако бих могла, нима щяха да ти говоря така? Защото знаеш, че е безумие да се говорят такива неща, нали? — му отвърна тя.

— Аз обичам безумните неща — й рече момчето.

— Много повече, отколкото трябва — каза тя бързо. — Тъкмо затова се страхувам за теб.

— Понеже и аз се страхувам — призна й той.

— Горкичкият — пророни тя и в гласа й имаше такава нежност и такова състрадание, че човек би си помислил: тя говори на някого, когото измъчва и изтезава.

— Хила — каза той и гласът му отново прозвуча съвсем ниско.

— Да — прошепна и тя.

— Ще ти кажа една тайна. Украсих брачната ти стая с клони от бор и див чемшир. Мислех да не ти казвам, за да се изненадаш, когато довечера той и ти влезете в нея.

— Брачната ми стая ли? — попита тя, сякаш това я беше учудила много.

— Да, нали така се казва. Тя ще бъде моята стая, защото е най-голямата и гледа към Пущинака.

— А, агънцето ми! Но това няма да е тази вечер — възрази тя.

— Няма ли? — запита той. — А аз си помислих, че хората спят заедно в брачната стая в деня преди сватбата.

— Не, не — каза тя.

— Да, но сега трябва да спите там — обясни той, — защото всичко е готово и не може да чака.

— Ще трябва да почака до утре — рече само Хила.

— Не, всичко ще се развали. Откъде можех да зная? Мислех си, че ще е тази вечер. О, Хила, недей ми разваля това, което съм намислил. О, Хила, трябва да правиш всичко, каквото искам.

— Да, да, малък заповеднико, но това не мога да направя.

— Добре, ще накарам Патрик. Нали него ще послушаш?

Тя поклати глава, толкова близо до неговата.

— Това е нещо, което можеш да направиш, за да бъда щастлив, защото утре вече ще принадлежиш на него, а днес си още моя.

— Винаги ще принадлежа и на тебе, сладкия ми тиранин — каза тя.

— Не, няма. Не както сега. Никога, никога вече.

Тя кимна и сивите й очи се вгледаха сериозно и продължително в очите на малкото момче.

— Но, ако искаш, ще постъпя така, макар че не знаеш колко мъчно е то за мен, Доминик. И ти ще трябва да попиташ и Патрик. Един ден ще разбереш колко съм те обичала, за да го направя.

След това тя помълча малко. Той отново се заслуша в слабия шепот на Атлантика по скалите в Моер. После взе в горещите си ръце нейната студена длан и я целуна.

— Благодаря ти, сладуранке — каза той с глас, заглушен от ръката й. — Много, много време ще мине, преди отново да те помоля да направиш нещо, което би ме зарадвало. То ще бъде нещо, което би ме уверило, че ме обичаш. А сега ти ме помоли да направя нещо много по-мъчно от това, което ти поисках. Помоли ме — и ще го направя.

Тя знаеше, че той говори истината. Ако искаше мъчни неща от хората, и той самият бе готов да ги извърши.

— Точно сега няма за какво да те помоля — каза тя. — Но може би скоро ще има и тогава ще ти кажа.

— На какво миришеш, Хила? — запита той, като си вдигна лицето. — На нещо мъничко и диво, струва ми се. Някаква студена миризма, като на див бял заек, чийто дъх би усетил, когато си завреш носа в козината му. Стой така. Искам да помириша ръката ти и в същото време да чуя шепота на Атлантика. Той ме кара да си мисля за нещо.

— За какво, миличък?

— За една тайна, Хила. За нещо, което никога, никога не ще кажа дори и на тебе.

Девойката го обгърна с ръката си и притегли малкото момче до себе си. Дълго стояха така пред разрушения отвор на високата стая.

— Хила.

— Да.

— Все пак ще ти кажа тайната си.

Тя зачака, като отчасти знаеше, отчасти се чудеше какво ли ще й каже.

— Ти си и моя годеница. Ти повече си моя годеница, отколкото на когото и да било, Хила. Вярно ли е?

Ала не я дочака да му отговори, дръпна се от нея и се затича надолу, тя чу шума от стъпките му, които кънтяха по-витата каменна стълба тъй бързо, че се уплаши, да не би да падне.

Единадесета глава

Вечерта всички бяха насядали в гостната, където в камината гореше буен огън. Доминик не си спомняше да е имало такова нещо по-рано и затова страшно много се радваше на големите пънове, които баща му сам бе насякъл. Масата вече бе наредена за сватбената закуска. Имаше девет чаши, само четири, от които бяха от един и същи сервиз, най-разнокалибрени винени чаши, както и три бутилки шампанско в средата на масата, а до тях бяха вече поставени шунка и две пилета.

Майк беше сложил до себе си бутилка уиски, която беше отворил рано вечерта, и сега наля по чашка на Патрик и Хила. Патрик бе подпрял с длани четвъртитата си брадичка, загледан в буйния огън, и не продумваше почти нищо. От време на време хвърляше поглед към бледото лице на Хила, което отново бе придобило странния си изглед на отдалеченост от всичко, така че му се струваше невъзможно, че ще се жени за нея.

— Изпий това уиски — каза й той. — Изглеждаш настинала.

— Как може да ми е студено при такъв огън? — запита го тя, като вдигна сивите си очи и го погледна учудено.

— Не зная — отвърна той и отново замлъкна.

— Нищо й няма — обади се Майк. — Нима всяко момиче не се чувствува неспокойно в навечерието на сватбата си?

— Тя съвсем не е неспокойна — рече Патрик вече раздразнено.

— А също и ти, Пат — продължи Майк. — Това е голямо напрежение и за двама ви. Не трябва да седите до късно, като знаете колко дълъг ден ви очаква утре.

— Да, отивам да си легна вече — промълви Патрик. Доизпи своето уиски и стана. След това си подаде ръката на Хила. Той никога не я целуваше, когато в стаята имаше други хора.

— Лека нощ, мила.

Доминик изтича след него. Работите съвсем не се наредиха така, както ги беше намислил. Обикновено Хила си лягаше първа и малкото момче бе решило, че тази вечер тя ще е вече в леглото в украсената брачна стая, когато Патрик ще влезе при нея. Сега цялата изненада се разваляше. Когато настигна Патрик в коридора, той не му каза нищо, а само се качи с него в стаята му. Познаваха стълбите и коридора толкова добре, че минаха през тях в тъмното. Когато влезе в стаята си, Патрик запали свещ и седна на леглото. Там беше студено, но изглежда, не усещаше това. Доминик се изправи до тоалетната масичка, като си играеше с малкото предмети, които брат му държеше там. На масичката имаше един стар гребен, много от зъбите му бяха изронени, и сега Доминик го въртеше, за да види пред кого ще застане, когато спре. Гребенът спря да се върти, обърнат към един от тъмните ъгли на стаята. Завъртя го отново. Някакво униние го беше обхванало. Въпреки смелите си думи в старата кула чувствуваше, че животът, който бяха водили досега, се свършва и той остава сам.

— Доминик.

Гласът на Патрик прозвуча толкова сериозно, че малкото момче спря гребена по средата на въртенето му и се обърна. Брат му седеше свит на тясното легло, а премреженият му поглед беше отправен към вехтия килим.

— Какво? — попита го Доминик.

— Ела седни тук.

Малкото момче отиде при кревата и седна до него. Патрик измъкна юргана и покри с него своите и на брат си рамене. Поседяха така няколко минути, съвсем близо един до друг в полутъмната стая, като не говореха. Чуваше се дъждът, който клокочеше по водосточната тръба и се изливаше на двора.

— Скоро ли ще имате деца? — запита го внезапно Доминик.

— Не, едва ли. Кой ти каза такова нещо? — рече Патрик.

— Ани.

— За какво й е било да говори такива неща? — извика ядосано Патрик.

— Но нали все пак може да имате деца.

— Е, какво от това?

— Тогава няма да ме обичате толкова — обясни момчето.

— Боже мой, как можеш да говориш така? Какво общо могат да имат децата с мене и с тебе?

— Не зная, Патрик.

— Нищо, абсолютно нищо не може да застане между нас двамата. Дори и Хила. Разбираш ли? — Патрик говореше остро, сякаш беше ядосан на някого, но на кого — Доминик не знаеше. Как би могъл да знае, че Патрик беше ядосан на самия себе си, защото беше обхванат от някаква магия — от магията на Хила. Отначало беше само влюбен в нея, но сега вече беше омагьосан, а искаше да избегне от това, защото чувствуваше, че то го оплита твърде много и го отдалечава от Доминик. Защото дори и сега, когато седеше до малкото момче, се ослушваше да чуе дали тя няма да се качи в стаята си. През цялото време мислеше за нея — най-диви, най-луди мисли го изпълваха. Беше му струвало голямо усилие да каже: „Тя не може да застане между нас“. А сега Доминик промълви:

— Украсих моята стая за вас двамата, защото тя е най-хубавата стая и защото мислех, че тази вечер трябва да спите там. Хила ми каза, че това ще стане утре вечер, но ми обеща, че все пак ще отиде там сега, за да ми направи удоволствие.

— Обещала ти е да отиде там тази вечер? — повтори Патрик.

— Да, докато клонките са още свежи.

— О, Боже мой — възкликна Патрик.

— Защо казваш „Боже мой“ по такъв начин? Това не те ли радва? — попита Доминик.

— Проклетото момиче — промърмори брат му. — Тази вечер не беше нейна.

Тази вечер той искаше да говори с Доминик, а вече беше невъзможно. Тя го бе покорила на себе си като човек, обладан от духове.

— Какво лошо има в това? — попита Доминик, изплашен от думите на брат си.

— О, миличък, не ми обръщай внимание. Прости ми тези думи. Тя е добра и прекрасна.

— Да, такава е.

— Но няма защо да говорим за нея сега.

— Тогава за какво искаш да говорим, Патрик?

— Спомняш ли си деня, когато Принцесата за пръв път уби заек в нивата зад Пущинака? — запита Патрик. — Беше вечер.

Искаше да припомни тихи, щастливи случки, които някога бе преживявал с Доминик. Но ушите му се вслушваха в шума от стъпки по стълбището.

— Не, тогава тъкмо се свечеряваше — напомни му Доминик.

Патрик обгърна с ръка малкото рамо на брат си.

— Винаги е прекрасно, когато здрачът се спуска на земята — продължи малкото момче. — Но е и толкова тъжно, нали? Тогава в училище ще ми бъде най-страшно. Каквото и да правя, здрачът винаги ще ми напомня за вкъщи, и сигурно някой ден ще избягам.

— Може би след време ще забравиш.

— О, не, не. Колкото и да остарея, вечер винаги ще мисля за тукашните поля, за Пущинака, за тебе, за Принцесата, за всичко.

Искаше да спомене и Хила, но премълча. Доминик почувствува, че двамата не бива да говорят за нея, защото тя е нещо, което всъщност не могат да споделят. Утре сутринта тя можеше да се омъжи за Патрик, но малкото момче бе сигурно, че в действителност е негова, и това беше тайната, която внезапно беше открил днес следобед в разрушената кула.

Когато най-после Патрик чу стъпките й, Доминик вече беше заспал под юргана. Той го сложи да легне внимателно, като събу калните му обувки и постави главата му с щръкналата отзад коса върху възглавницата. След това излезе в коридора.

Хила беше застанала пред отворената врата на Доминиковата стая, която той беше украсил. Тя сякаш не можеше да реши дали да влезе, или не. В ръката си държеше свещ и жълтият пламък отхвърляше сянката й във вид на дълго, подвижно петно върху пода на голия коридор. За миг Патрик се загледа в нея, без да проговори. Свещта осветяваше извивката на устата и изпъкналостта на скулите й, а потапяше очите й в дълбока сянка. Тя приличаше на нещо толкова диво, толкова диво и той отново усети, че го обзема чувството пред вида на мятаща се пъстърва или на див заек, който изскача от някой влажен храст.

Тя се усмихна и кимна леко с глава, сякаш пожелаваше някому лека нощ, след което влезе в стаята, но вратата остана отворена след нея и той видя бледия пламък, който осветяваше леко стената на коридора, но самата тя не се виждаше. Остана на мястото си, сърцето му биеше силно, бе се загледал в неясния светлик, който понякога изчезваше от стената, когато тя закриеше свещта. Ослушваше се, но не можеше да чуе нищо, освен дъжда, който ръмеше вън на двора.

Обърна се и сложи ръка върху вратата на своята стая. След това се поколеба, отново се върна, отиде на пръсти до осветената стая и надникна вътре. Хила беше застанала до леглото. Изглеждаше много висока в зелената си нощница с цвета на лъскавите бръшлянови листа, които красяха кревата. Беше се обърнала настрани и не го видя. След това тя духна свещта и той чу слабото шумолене на чаршафите, когато си лягаше, и видя смътния правоъгълник на прозореца, който гледаше към Пущинака.

Той влезе в стаята. След това протегна ръка и докосна листата на дивия бръшлян, после и косата й.

— Милата ми годеница — прошепна той.

— Недей още — каза тя и той си представи лицето й в тъмнината, усмихнато и все пак спокойно и кротко. По-рано го дразнеше това нейно спокойствие, което сякаш нищо не можеше да наруши. Искаше му се да го разклати, да я направи неспокойна, такава, какъвто беше и той. Защото сега му изглеждаше по-далечна от всякога. Тъй далечна, каквато беше през първия ден, когато влезе в гостната с леля му и старата дама каза: „Това е мис Канавън“.

— Защо остави вратата отворена? — попита я той.

— Защото обещах на Доминик. Той не ти ли каза?

Патрик беше коленичил на пода с лице до нейното на възглавницата. Той мушна ръка под завивката и я сложи под гърдите й. Скоро студената му трепереща ръка долови тихите и равномерни удари на сърцето й. Лека-полека ръката му се стопли, но все още трепереше заради леката заобленост, която усещаше като нещо, недокосвано никога до тогава. Нещо по-особено и по-тайнствено от докосването до пъстърва във вирчето под скалата. Но сърцето й не трепна под ръката му като рибата. То си оставаше спокойно, а ударите му бяха тихи и равномерни. Долавяше се смолистият дъх на борово клонче над леглото й. Той помръдна леко главата си и устните им се допряха почти случайно и останаха така. След това той вдигна глава и се опита да я види, но лицето й беше само бледа сянка върху още по-бледото очертание на възглавницата. Той се изправи и застана за миг до леглото. Усещаше краката си отмалели както веднъж, когато беше станал след дълго боледуване.

— Лека нощ, Хила — промълви той.

— Лека нощ, Патрик.

Тръгна към вратата и всяка стъпка му струваше огромно усилие. След това затвори вратата и застана в коридора с рамо, опряно в стената. Зачуди се на това, което можа да направи. Беше я оставил само защото му се стори срамно и смешно да остане при тази спокойна и далечна Хила. Сякаш щеше да си направи някаква груба и неуместна шега. О, ако тя беше смутена и объркана като него — но не би! — тя лежеше кротка, спокойна и почти тържествена в голямата тъмна стая.

Патрик отново слезе долу. Баща му все още седеше в гостната. Беше се навел към огъня, като си тананикаше някаква песен. На пода до него имаше чаша и бутилка уиски. А от другата страна на голямата камина се беше изправил кръчмарят Бълджър. Беше дошъл да се срещне с Майк по работа, която бе дал да се разбере, че е от изключителна важност. Бе определил за срещата този късен час, за да завари Майк самичък. Това, което го беше подтикнало да дойде в Розарил, беше желанието да се срещне с Луциус Канавън, за да му предложи една схема за снабдяване с продоволствие на някои предприятия в западните области при специални цени. В замяна на това беше готов да заличи целия дълг на Майк де Лейси и да продължава да му дава на кредит до известни граници, разбира се. Вече беше уговорил всичко това и Майк му беше обещал да го срещне на другия ден с министъра на вътрешните работи.

— Хей — каза Майк, — тук ли търсиш утрешната си младоженка? Тя хвръкна към гнездото си.

— Искам да ви честитя, мистър Патрик — обади се кръчмарят. — Каква хубавица сте избрали! Няма съмнение в това.

— Всъщност бащата на хубавицата те интересува — отбеляза Майк.

— Толкова голям патриот — промълви благоговейно Бълджър.

— Смяташ ли, че той ще ми намери някаква работа? — попита Майк.

— Защо не? — каза Бълджър. — Няма по-подходящ човек от вас за държавна служба. Тъкмо от такива хора имаме нужда, които са се блъскали по чужбина и познават живота. Все сме склонни да разсъждаваме донякъде като провинциалисти, макар че така смятам аз, който никога не съм напускал родния бряг.

Патрик стоеше и се мръщеше. Никак не му се слушаше как Бълджър и баща му се гласят да използуват връзките си със семейството на Хила. Струваше му се, че така използуват Хила за търговски далавери.

— Не можеш да искаш нищо от него — отсече той.

— Защо не?! — попита го Майк. — Сега той ще стане член на нашето семейство.

— Изобщо няма да стане такъв. Освен това Хила не го обича — каза Патрик.

— Зная какво чувствувате — намеси се веднага Бълджър — и то ви прави чест. Все пак това, което ще искаме от него, изобщо не е услуга, ни най-малко. Просто приятелска сделка между роднини.

Патрик въставаше против начина, по който кръчмарят говореше, като казваше „ние“. Не му беше ясно какво именно смята да поиска той.

— А каква е тази „приятелска сделка“, която искате да сключите? — попита той.

— Никаква. Съвсем никаква. Само казах на баща ви, че бих се чувствувал горд да стисна ръката на един такъв патриот като мистър Канавън и вашият баща любезно ми обеща да го доведе на малък обед у мен, след като свърши празненството тук.

— Ами ако не го доведе? — попита Патрик. Чувстваше се много раздразнен и напълно изгубил търпение.

— Това би било голямо разочарование за мен, мистър Патрик — отвърна Бълджър.

„Белоснежната птичка отлетя към гнездото“ — си тананикаше Майк, наведен към загасващия огън и хванал с двете си ръце чашата е уиски. Беше изпил доста уиски тази вечер и вече не мислеше много за Бълджър и за „приятелската сделка“. Кръчмарят като добър психолог беше доловил това съвсем ясно. Сметна, че ще е най-добре да тръгне, преди Майк де Лейси да е казал нещо, което би означавало, че си взема обещанието обратно. Макар че, дори и да стореше това, кръчмарят нямаше да се обезпокои особено, тъй като беше сигурен, че сутринта Майк ще види положението по-практично и в по-разумна светлина.

Що се отнася до Патрик, кръчмарят изобщо не го слагаше в сметките си. Някакъв си нехранимайко, затичал се след първото срещнато момиче, и при това доста грозничко. Бледо и кокалесто, макар че във всички случаи Канавън можеше да намери по-добра партия, за дъщеря си от този беден безделник де Лейси. Както и да е, тази страна на въпроса не го засягаше.

— Ще кажа лека нощ и на двама ви — обади се отново той, като посегна да си вземе шапката. — Утре ще се чувствувате горд, че водите толкова прекрасно създание към Божия олтар.

Когато той си отиде, Патрик седна. След това си наля чаша уиски.

— Много ли му дължим? — попита той баща си.

— Дявол знае колко — каза Майк.

— Сигурно нямаш пари, нали?

— Към три лири — отвърна баща му — Хубава каша сме забъркали, нали?

— Май изобщо не трябваше да се женя — рече Патрик.

— Разбира се, че трябваше. Можеш да се ожениш с три лири или с трийсет хиляди, в края на краищата всичко се свежда до едно и също.

— Време е да се захвана с някаква работа.

Сега, когато беше ясно, че Майк се е завърнал вкъщи завинаги, вече нямаше нужда той да остава по-дълго в Розарил. Ужасяваше се при мисълта, че трябва да се махне оттук, но беше съвсем наясно, че не би могъл да продължи досегашния си живот и че дори вече не би могъл да бъде щастлив, ако останеше. За миг почти съжали за онези дни, вече тъй далечни, когато той и Доминик бяха съвсем сами тук с Ани. Но това беше по-скоро само сянка на съжаление. Когато си помисли за Хила, горе в украсената стая, всичко друго се изличи при радостта от тази мисъл.

Дванадесета глава

Сватбеното утро почна зле. Ани, която беше станала много рано, отиде в стаята на Хила, за да я събуди, понеже щеше да й трябва доста време, за да се приготви. В стаята й нямаше никого. След това отиде в стаята на Доминик, където намери Хила със свещ в ръка да търси чорапите, които трябваше да обуе за венчавката — при бързото местене на нещата от едната стая в другата те се бяха забутали някъде. Ани й помогна при търсенето, но и това не даде никакви резултати, поради което Хила се принуди да обуе чорапи, които изобщо не отиваха на роклята й. Друг път това не би я обезпокоило много, но, измръзнала и сънена, онази сутрин това й се стори лоша поличба. Тя, която никога не плачеше, дори и когато сърцето й се късаше, едва не избухна в сълзи.

След това Ани отиде да повика Патрик. Той се събуди с изморен вид и веднага се озърна наоколо, като попита за Доминик.

— Той не е в стаята си, или по-право в стаята на мис Хила, тъй като те ги разменили снощи — каза му Ани.

— Разбира се, че не е. Снощи той беше тук. Сигурно е станал и е излязъл някъде.

— Е, нищо — рече Ани, — сигурно скоро ще се върне.

— Но той много ми трябваше — каза Патрик. Почти не беше спал тази нощ. Очите му горяха.

— По дяволите — извика ядосано той.

— Сигурно е някъде по двора — успокои го Ани.

— Какво ще дири по двора в това време? — раздразнено й се тросна Патрик.

И Майк не беше в стаята си. Ани го намери заспал на един стол в гостната. Там имаше две празни бутилки от уиски, едната върху камината, другата на пода. Тя доста се измъчи, докато го събуди.

— Преди това ще те вземат дяволите — повтори той два пъти.

Сетне си отвори очите, огледа се и се усмихна. Имаше много мила усмивка и в този момент тази усмивка върху сивото му, набръчкано лице, което изглеждаше съсипано, трогна твърде много старата жена. Тя се наведе и сложи оставените наблизо чехли на краката му, петите му се подаваха и през двата чорапа.

— Сега не мърдайте — каза му тя нежно, — ще ви донеса чая след минута.

Преди да може да проговори, той кашля няколко минути.

— Капни вътре и малко уиски, мила Ани — помоли я той, — за Бога. Сега е сватбеното утро, а аз се чувствувам като в деня на Страшния съд.

— Разбира се, че не се чувствувате така — отвърна му тя, — защото тогава ще получите всичко, което ви се полага, драги мой, когато всички тайни ще бъдат разкрити.

И тя избърза от стаята, за да му донесе чая. Останал сам, той отново затвори очи, но студът го накара да потрепери. Олюлявайки се, той стана и закопча жилетката си върху не особено чистата си риза. След това отиде бавно до прозореца, където бледата светлина току-що почваше да надделява над мрака. Затананика, а сетне запя доста фалшиво:

— Научих се да пия далече в Коста Рика и никой няма грижа за това!

Постоя така няколко минути. Голите дървета изглеждаха толкова мъртви и самотни, сякаш клоните им щяха да се счупят при най-малкото докосване. Няколко гарвани, обезпокоени от светлината през прозореца, изграчиха и след това млъкнаха, заспаха отново Ани се върна с чаша чай, в която беше наляла доста голяма порция уиски и беше сложила четири бучки захар.

— Заповядайте. След този чай ще бъдете готов за всичко.

— Нищо ми няма — отвърна й той. — Много лесно се съвземам.

— Винаги сте били такъв — съгласи се тя гордо. — Само Дан Делени може да се мери с вас след цяла нощ пиене.

— Една нощ! По дяволите! Не си ли спомняш времената, когато сме пили по четири-пет нощи, без да споменавам и дните между тях?!

— Да, разбира се, Господ да ви благослови.

Той си изпи чая набързо и започна да се оглежда за цигари. Но в стаята имаше само една празна кутия.

— Няма нито една цигара в цялата къща — продума той с въздишка, сякаш това бе най-голямото нещастие тази сутрин. — Дай ми още една чаша чай — добави той.

Ани излезе отново и Майк засъбира малки парченца торф около изгорелите въглени и взе да ги трупа на малкото място, което беше разчистил. След това се наведе и задуха, като се мъчеше да им вдъхне живот. Пухкавата торфена пепел се разхвърча на облаци и посипа косата му и омачканите му дрехи. Светла искра проблесна върху парченце торф, след миг угасна, загасена от силното духане. Той клекна и като видя една недопушена цигара между въглените, взе я, избърса я от пепелта и я сложи в устата си. Като извърши това, я забрави и се загледа в изгасналия огън.

Чудновати мисли и далечни спомени прорязваха съзнанието му, сякаш още спеше и сънуваше. Живо си спомняше някои случки, които вече няколко години постоянно се връщаха, за да го измъчват. Виждаше голямо равно поле и ниски сини хълмове в далечината под ниското сиво небе. Имаше кучета, навързани две по две, и цяла тълпа хора, а до него бе застанала жена с черна мушама и черна шапка. Тя беше висока и тънка, с кафяви очи и заострена брадичка.

— Мили — му каза тя, — толкова много те обичам — и в момента, когато го изричаше, той гледаше един стар човек на дорест кон, който яздеше по влажното поле, отдалечавайки се от тях. Измъчващи, сладки, обвиняващи спомени! Преди години дъждът бе валял върху онази черна мушамена шапка, и онези устни, които отново виждаше толкова ясно (и които никога не можеше да забрави) бяха изрекли тези пет магични думи. Светлина бе огряла от небесата онова равно, влажно поле, ореол на радост бе украсил далечните хълмове.

Но това сладостно и безкрайно тъжно видение изчезна и той отново видя малката пирамидка от чер опушен торф, който не беше могъл да се запали. Влезе Ани с втората чаша чай с уиски.

— Господи, помилуй — каза тя. — За момент си помислих, че се молите. Огънят ли искате да запалите? — тя му подаде чашата чай и той бързо я изпи. След това се покашля, избърса си устата и отново се изправи.

— Колко е часът? — попита той.

— Минава седем и колата ще бъде тук след четвърт час — бяха поръчали кола от селото, за да ги откара в черквата.

Майк се качи в стаята си, за да облече това, което смяташе за хубавия си костюм, макар че той не беше по-малко овехтял от дрехите на гърба му. Почука на вратата на Хила, като минаваше, извика й „добро утро“, а тя го покани да влезе. Беше отишла до предишната си стая, за да потърси белите копринени чорапи, от които беше успяла да намери единия. Беше с венчалната си рокля, седнала на леглото, с боси нозе и гледаше някакво късче хартия, което смачка в ръката си, щом Майк влезе. То беше от Доминик и тя го бе намерила бутнато под вратата си. С грозен почерк и ужасен правопис за едно десетгодишно момче на бележката пишеше:

„Много съжалявам, но ти ще разбереш (нали, сладуранке моя, Хила), че не бих могъл да понеса сватбата ти, както трябва, затова няма да дойда, но въпреки това пожелавам на теб и на моя мил Патрик много радост и веселие, а когато умрете — рая. Ще дойда навреме за закуската, затова дотогава сбогом, моя вярна годенице.

Оставам вечно обичащият те Доминик.“

Ако би се замислила, би разбрала, че не загубеният чорап, а тази малка бележка я бе разстроила. Само тя, която го учеше, знаеше колко много, много време трябва да му е отнело това писмо. Тя се позамисли малко върху думите „вярна годеница“, но бързо реши, че изобщо не са написани с ирония. В ограничения речник на момчето „вярна“ беше само една звучна гальовна дума и той я е употребил, за да изрази обичта си към нея.

Когато Майк влезе, тя стана права.

— Добре ли изглеждам — попита тя, — като не вземате предвид, че съм без чорапи?

Майк я заоглежда при светлината на свещта и на утрото, която се беше смесила в стаята. Друг път я беше виждал да изглежда по-хубава. Външността й имаше чудноватата способност да се променя ден след ден, дори час по час. Но сега не му изглеждаше както през хубавите си часове. Наистина изящната моделировка на лицето и главата й ясно се открояваше; тя не би могла да се промени, но носът й лъщеше дори и под пудрата; под очите й имаше сенки и си личеше, че й беше студено.

— Изглеждаш чудесно — каза й той, — но сякаш имаш главоболие.

— О — каза Хила, — така ли?

— Няма значение — продължи той, — ти си от тези жени, които се разхубавяват постепенно и след всеки изминат час стават все по-красиви. Забелязал съм това у тебе.

— Доминик няма да дойде — съобщи му тя.

— Няма ли? — повтори Майк учуден.

— Не.

След първото си учудване Майк не попита нищо повече. Когато се отнасяше до малкия му син, той биваше много тактичен. А Хила, като долови изведнъж това рядко качество в раздърпаната и полупалячовска фигура, взе едната му ръка с двете си длани и каза:

— Гордея се, че ще стана де Лейси.

Майк се засмя.

— Едно време това име беше прочуто в Ирландия — отвърна той, — но ако запиташ за него сега, повечето от дребните благородници наоколо ще кажат за нас, че вече сме изродено, неспособно за нищо семейство.

— Мразя дребните благородници — възкликна тя.

Те чуха колата, която се приближаваше по пътя, и Майк бързо излезе. Все още беше необръснат и необлечен, а и Хила трябваше да обуе чорапите си, които не подхождаха на бялата сатенена рокля.

Едничък Патрик беше готов, когато колата пристигна.

От края на гората от листокапна борика и дъбак, която наричаха Пущинака, Доминик наблюдаваше как проблясващите фарове на колата се приближаваха по пътя за Розарил. Беше се подпрял на едно тънко дърво, като изглеждаше много раздърпан и разчорлен. Беше по чехли, тъй като обущата му бяха останали в стаята, в която спеше Хила. Пръстите на ръцете му бяха изпоцапани с мастило от усърдното писане на бележката, която му бе отнела не по-малко от час. А вместо с колана, който не бе успял да намери, се беше препасал с един копринен чорап.

Чака дълго, за да види кога колата ще потегли от къщата, но вече беше почнало да се развиделява и фаровете щяха да бъдат загасени, така че едва ли щеше да я забележи. Хрътката пристъпваше нетърпеливо до него, като от време на време изтичваше към полето и спираше да го изчака там, но като видеше, че той няма да я последва, се връщаше отново бавно при него. Макар че утринният въздух беше изпълнен с възбуждащи миризми, тя не се отдалечаваше много от мостчето.

Доминик тръгна нагоре през рядката гора, като размахваше ръце — винаги правеше така, когато размишляваше.

Никак не беше преувеличил, когато беше загатнал в бележката си, че би се разплакал, ако останеше да присъствува на венчавката. Но трябва да признаем, че малко се гордееше с това, както и с чувството за пълната си самота сред общото веселие, което обаче досега преувеличаваше. Представяше си, че от самото излизане, от къщи до късно през деня сватбеното тържество ще бъде непрекъсната редица от смях, песни, пируване и пиене само от едно малко прекъсване, през време, на което ще бъдат изречени някакви тържествени думи. Всичко това му се струваше нещо средно между панаир и надбягване, единствените две развлечения, на каквито бе присъствувал.

Когато стигна почти до върха на Пущинака, свърна на запад и тръгна по посока на една поляна, която се спускаше от другата страна на хълма. Оттук се разкриваше широк изглед към цялата местност наоколо. В ладийките се стелеше мъгла, която приличаше на останки от преспи след цял ден топене.

Изведнъж забеляза, че Принцесата не беше вече до него. Видя ниския й извит силует да тича през поляната. И там, на не повече от двайсет ярда пред нея, пробягна една бяла сянка!

Доминик се завтече. Сърцето му заби тъй силно, че просто му пречеше да бяга. Белият заек! За него това беше заекът, а не просто един заек, защото той му се струваше почти като някакво митично същество. Въображението му го рисуваше като символ на собствената му съдба, както сам той си го казваше, без да си дава много ясно сметка какво точно означаваше това. Белият заек беше също така и символ на Хила, което за него не беше противоречие, понеже неговата съдба по някакъв начин се сливаше със съдбата на Хила.

Принцесата описа широк кръг в края на Пущинака, втурна се с най-голямата си бързина и прогони белия заек към откритото поле. Доминик продължи да тича. Нито извика, нито издаде някакъв звук, тъй като възбудата му направо го задушаваше.

Сега заекът тичаше надолу по хълма и Принцесата сякаш летеше по бухналата трева като прехвръкваща птица. На половината път надолу животното почна да се стрелка насам-нататък под прав ъгъл, за да открие някакъв отвор в разкъртената каменна ограда. Хрътката тогава направи завой, какъвто Доминик никога не бе виждал, какъвто никога не би могъл да си представи. Тя сякаш се изви във въздуха, без да докосва земята.

През шума от собственото си дишане едва можа да чуе изтракването на внезапно затварящи се челюсти. Но белия заек се стрелна през отвора с бързината на малко светло петно, отразено на стената или на тавана с мъничко огледало.

След това заекът отново се стрелна настрани, но този път Принцесата беше на един-два ярда зад него и се изви тъй бързо, че челюстите й се затвориха върху бялата сянка и тя се спря.

Сърцето на Доминик подскочи и той едва дишаше, когато стигна до хрътката, която възбудено душеше плячката си. Наведе се и взе от нея белия заек. Той имаше кафяви очи, а не розови, и беше истински бял заек, а не обикновен, див с рядка зимна козина. Хрътката стоеше трепереща и Доминик прокара ръката си по тясната й издължена глава.

В този момент той съжаляваше, че беше хванала белия заек. Но не й показа това. Днес беше тичала така, както никоя друга хрътка в Ирландия не беше бягала, и той се гордееше с нея повече, отколкото можеше да го изрази. Но по-силна от гордостта му за хрътката беше безкрайната му мъка за белия заек, който като някакво чудо се беше появил през тази сива съдбовна сутрин и беше изчезнал завинаги. В това виждаше някаква поличба, чието значение при това беше Хила. И тези две неща щяха да се слеят, но само за миг, а след това всичко щеше да се свърши. И това щеше да бъде краят. Такава орисия прочете той в днешната случка и то бе достатъчно за него. Схвана го и не му трябваше да узнава нищо повече. И като го разбра, почувствува се едновременно щастлив и уплашен.

Стоя дълго време с белия заек в ръце. В далечината се виждаше бледият блясък на Голуей Бей зад обвитите в мъгла ниви. Полека-лека бързото дишане на Принцесата отново стана равномерно, а и неговото сърце вече биеше по-спокойно.

Най-сетне се обърна и тръгна обратно към гората. Щом стигна до Пущинака, зарови белия заек под влажните борови иглички и кафявия рохкав мъх. Направи голямо усилие да не го занесе победоносно в Розарил. Какъв триумф би било това за Принцесата и дори за него. Но знаеше, че не беше нещо, с което може да се похвали пред другите. То трябваше да си остане дълбока тайна, която може да се сподели само с това диво бързоного създание, прекрасно и гъвкаво, което никога нямаше да го издаде.

Постави знак на мястото, за да може само той да го разпознае, и тръгна полека към Розарил, пребледнял и с размахващи се ръце.

Тринадесета глава

Когато Доминик се прибра вкъщи, останалите се бяха върнали от черква. Качи се бързо в стаята си. Първото нещо, което направи, беше да измие пръстта, полепнала по ръцете му, когато беше заравял заека. Обърна особено внимание на външността си, тъй като смяташе, че трябва да направи добро впечатление на Хила и нейното семейство. Мислеше си, че те ще са повече или по-малко като нея, само че не толкова хубави, и затова среса косата си много внимателно, смени калните си пантофи и мокрите си чорапи и слезе в гостната. Чувствуваше голямо притеснение, когато отвори вратата. Никога по-рано не беше се явявал пред толкова хора в една стая и затова постоя вън до вратата няколко минути, за да събере смелост да влезе.

Патрик се зададе по коридора откъм кухнята.

— О, Патрик — подхвана малкото момче, но веднага замлъкна и се изчерви. Изобщо нямаше представа как да обясни на брат си своето отсъствие от черквата.

— Миличък — каза Патрик, когато го наближи и разчорли толкова грижливо сресаната му коса по начина, по който винаги го разчорляше, когато чувствуваше особено силна нежност към него.

— Не се ли сърдиш, Патрик? — попита го Доминик.

— Не. Но все пак никак не беше хубаво от твоя страна! Ако ти се женеше, аз непременно щях да дойда на сватбата ти.

— Ако се женех за Хила ли? — попита Доминик.

— Дори и тогава — отвърна Патрик.

— Да, сигурно ти би дошъл — промълви малкото момче замислено. — Ти си чудесен човек.

— Разбира се, така е, миличък — съгласи се брат му усмихнат.

— Всички ли са там? — попита Доминик. — Какви са роднините на Хила? — добави той.

— Мисля, че ги бива — отговори Патрик.

Отвориха вратата и влязоха заедно. Патрик го запозна, той се ръкува с роднините на Хила. След това се здрависа със свещеника, целуна леля си по бузата и седна между отец Мак Грат и Клариса, най-малката дъщеря на Луциус Канавън. Не погледна Хила, докато не се намести добре на стола си и докато прекъснатият разговор не започна отново. Тогава й отправи дълъг поглед през светлите си ресници. Но Клариса Канавън го заприказва.

— Защо не бяхте на венчавката? — попита го тя.

— Имах си работа.

Тя беше пълничко малко момиче с черна коса и розови бузи и изобщо не приличаше на Хила. Все пак и тя имаше нейното високо чело. Но докато на Хила то придаваше тържествен вид, на Доминик му се стори, че високото чело правеше малката й сестра смешна. Тя имаше едри кафяви очи и както казваше Хила, те наистина й придаваха малко учуден вид.

— Страшно обичам да съм вън от града — каза му Клариса.

На Доминик тази забележка се стори доста глупава. Това беше едно от нещата, които се разбират от само себе си и никога не се казват.

— А вие не обичате ли? — попита го тя след малко.

— Не е за пренебрегване — отвърна той кратко.

Но след малко, като се сети, че това беше сестрата на Хила и че бе решил да прави добро впечатление, допълни:

— Къде живеете?

— О, но нима не знаете? Колко смешно!

Глупаво малко момиче, реши той. Изобщо не разбираше защо трябва да й бъде чудно, че не знае нищо за тяхното семейство.

— Какво смешно има? — попита я той търпеливо.

— Ех, а аз си мислех, че Хила ви е разказала всичко за нас.

Той не отговори нищо. Никак не му се искаше да й каже, че сестра й никога не му беше говорила за нея, нито пък за другите си близки.

— Тя ви преподава уроци, нали? — продължи Клариса. — По-рано учеше и мен. Много е умна, нали?

— Така ли? — попита Доминик. Умът беше нещо, за което той никога не мислеше.

— Нервира ли се с вас заради уроците ви? — попита го Клариса.

— Не.

— Наистина ли? С мен понякога направо се вбесяваше. Мислите ли, че е хубавичка?

„Хубавичка“ беше последното прилагателно, което той би й прикачил. Това беше дума, която според него разваляше всяко добро впечатление. Той обичаше красотата, величието и дивата тъга, която излъчваха някои неща и случки. Доминик обичаше дори и грозотата, когато биваше проста и внушителна като онази счупена статуя, но всичко, което беше само „хубавичко“, го отвращаваше. Всъщност това беше понятие, което в Розарил употребяваха, за да изразят презрението си, и той изобщо нямаше представа, че другите могат да го употребяват за похвала.

— Разбира се, че не — отвърна той удивен, че сестрата на Хила може да мисли така.

— О — възкликна тя. Видът — стана по-учуден от всеки друг път.

— Бихте ли желали да пояздите кобилата след закуската? — запита я той. Доминик чувствуваше, че разговорът не върви както трябва.

— Не бих могла с тази рокля — възпротиви се Клариса.

„По дяволите — помисли си Доминик. — Хила би яздила, с каквато и да е рокля“. Като съдеше за всички момичета по Хила, той си беше избрал една доста необикновена мярка.

На другия край на стаята Лаура Канавън се опитваше да флиртува със свещеника по много изкусен начин. Но това само забавляваше отец Мак Грат. Той, когото Хила беше объркала толкова, не изпитваше ни най-малко изкушение от Лаура, въпреки че тя беше облечена много по-изискано от Хила; макар седемнайсетгодишна, не изглеждаше да е на по-малко от двайсет. По вид приличаше още по-малко на Хила, отколкото Клариса. Лицето й беше по-скоро широко, отколкото издължено, бузите й бяха кръгли и челото й не беше особено високо. Доминик можеше да я види само ако си изкривеше врата и ако надникнеше зад свещеника. Той наистина стори това, тъй като, щом сега цялото семейство се беше събрало, на всяка цена искаше да го разучи, макар че по-рано изобщо не беше помислял за него.

Всъщност реши, че Лаура не е грозна. Никога по-рано не беше виждал изискано облечено младо момиче и ефектът от това му направи доста сериозно впечатление. Макар че Хила беше обличала някои доста скъпи рокли след „обсадата“, никога не беше успявала да изглежда напълно елегантна.

След това той огледа Луциус Канавън, И той имаше голямо чело, високи скули и дълга уста над малко изпъкналата брадичка. Да, той най-много прилича на Хила, си помисли Доминик! И все пак, макар че анатомически това беше вярно, изразът на лицето му бе съвсем различен от нейния. Така че миг след това Доминик реши, че той никак не прилича на нея. Вместо радостната тържественост, която се излъчваше от Хила, лицето на баща и издаваше безкрайна студенина. Хората често говореха за голямата прилика между бащата и дъщерята, но след мигновеното учудване пред близостта на структурата Доминик веднага схвана огромната разлика помежду им.

Винаги бърз в преценките си, Доминик стигна до следното заключение относно роднините на Хила: Клариса беше добра и глупава. Луциус не беше нито добър, нито глупав. Лаура беше донякъде добра и не много глупава. Тя беше едничката, която му хареса. Като разреши тази не особено важна задача, той пожела да каже нещо на свещеника, но се свенеше да започне.

Що се отнася до отец Мак Грат, и самият той се чувствуваше крайно, неудобно. В този момент Лаура приказваше с Майк. На няколко пъти той погледна отстрани към Доминик. Обожаваше децата, но беше интересно, че винаги отначало се чувствуваше смутен в тяхно присъствие. И понеже всичките му връзки досега бяха със селските дечурлига от народните училища, не беше сигурен дали децата на благородниците биха го сметнали за интересен. Защото младият свещеник въпреки строгите си пуритански възгледи беше крайно смирен.

Най-после събра малко смелост и като извади от джоба си един малък пакет, обвит в кафява хартия, го подаде на Доминик.

— Донесох ви един малък подарък за спомен от сватбата на брат ви — при тези думи той се изчерви кой знае защо.

Доминик взе пакета и му поблагодари. Не знаеше дали трябва да го разтвори сега, или да изчака малко. Много му се искаше да стори това, което свещеникът явно очакваше от него. Не знаеше, че както и да постъпеше, отец Мак Грат би го възприел като напълно редно. Би се учудил само, ако момчето хвърлеше подаръка през прозореца.

В края на краищата той реши да го отвори. Пакетът съдържаше малка статуетка, копие на тази, която беше видял върху камината на свещеника и която го бе очаровала толкова силно.

— О, прекрасна е — каза той. — Как разбрахте, че толкова много я харесах през онзи ден, когато бяхме у вас?

Свещеникът не би могъл да обясни как е доловил това. Всичко се дължеше на обстоятелството, че чудесно разбираше децата, а Доминик въпреки всичките си способности в някои отношения си беше твърде наивно дете, чиито предпочитания и неодобрения лесно можеха да се схванат от всекиго, който би си дал малко труд.

— След закуска елате да видите Принцесата — предложи Доминик. Беше поставил статуетката на масата срещу себе си.

— С най-голямо удоволствие — отвърна свещеникът. Изобщо не разбра какво му предлагат да види, но се надяваше, че няма да е нещо скандално. Беше чувал толкова фантастични слухове за хората от рода де Лейси от предишните поколения, както и за по-старите обитатели на Розарил, че наистина вярваше във възможността да му разкрият някакви греховни тайни, скрити в старата мрачна къща.

Мис Лонгуърт, седнала между Патрик и бащата на Хила, се мъчеше безуспешно да подхване разговор с политическия мъж. Тя познаваше семейство Канавън доста отдавна. Помнеше Хила като момиченце, не по-голямо от Доминик. И тъкмо това беше обстоятелството, което смяташе, че я оправдава по отношение на „скандала“. Тя се чувствуваше отговорна пред Майк не само за поведението на децата му, но изпитваше същото, макар и в по-малка степен, спрямо Луциус Канавън и Хила. Сега обаче, когато въпросът се беше вече уредил, тя се чувствуваше наистина облекчена. И в знак, че поне не изпитва вече никакво огорчение, мис Лонгуърт беше подарила сутринта на Патрик чек за двайсет и пет лири. За Патрик това бяха доста пари и той беше решил, че ще ги употреби, за да плати дълга си към Бълджър, а ако останеше нещо, щеше да направи подарък на Доминик.

Семейство Канавън и мис Лонгуърт останаха до вечерта. Доминик не си спомняше друг път да е имало толкова хора в Розарил. Той се суетеше насам-нататък, като не знаеше какво да прави. Всекидневната рутина на живота беше нарушена и той чувствуваше, че трябва по някакъв начин да забавлява гостите, но изобщо си нямаше представа как да постъпи. Заведе свещеника да види Принцесата, но това не се оказа много забавно. След това обаче се поразходи с него към селото и откри, че от всички, които тъй внезапно бяха нахълтали сред уединения им живот в Розарил, Мак Грат беше единственият ценен човек. А дори и той понякога му се струваше крайно скучен. Доминик обеща да му отиде някой път на гости.

След това се запъти към кухнята и твърде много се зарадва, когато намери там Дан Делени, седнал до печката, докато Ани миеше голяма купчина съдове, събрани от закуската.

— Е, юнак — възкликна Дан, — чудесен ден е днес, нали?

— Няма съмнение — отвърна момчето не без известно колебание, но все пак се усмихна мило на стария човек.

— Изглежда, че не си много сигурен в това, а? Зная, зная какво чувствуваш. Но никому нито дума по тези неща — продължи той, като намигна. Момчето се зачуди дали старият човек наистина разбра. Сигурно, помисли си той, сигурно Дан е разбрал всичко, понеже не познаваше по-мъдър човек от този просмукан от уиски старец.

— Искам да ти кажа една тайна — каза ниско Доминик, като внезапно взе решение. — Нещо, което не бих казал на никого в света.

— Избрал си точно човека, който ти трябва — отвърна Дан. — Дявол знае колко много тайни са ми доверявали; и някои са били толкова страшни, че могат да накарат косите ти да настръхнат, но нито една от тях не е излязла от устата ми, колкото и пиян да съм бивал.

— Виж какво — каза Доминик, като започна да говори веднага след това уверение, — рано тази сутрин излязох с Принцесата и тя подгони един див бял заек. Преобърна го на два пъти и го уби при отвора в оградата на голямата нива западно от Пущинака.

— Очите му розови ли бяха? — попита Дан Делени. Той слушаше с наострени уши.

— Не, не бяха. Очите му бяха кафяви, а козината беше бяла до корените.

— Къде си го сложил? — попита Дан.

— Зарових го — отвърна Доминик — и си отбелязах мястото.

Старият Дан Делени се загледа няколко минути в огъня. Веднъж или два пъти хвърли поглед на малкото момче. Ефектът от това съобщение беше едничкото нещо, което Доминик би искал.

— Много странно — каза Дан най-сетне, — през целия си живот съм чувал само за един истински див бял заек, убит в Каунта Голуей. Но най-чудното от всичко е това, че си го видял тъкмо днес.

— Какво, за Бога, си шепнете там двамата? — попита Ани откъм умивалника.

— Гледай си собствената работа — отвърна й Дан. — Приказваме за неща, които изобщо не са за женски уши.

— Господи помилуй! — засмя се Ани.

— Хрътките, конете, жените и пиенето — продължи старецът с още по-снишен глас, — всички те по свой особен начин правят живота толкова чудноват. Ако не бяха те, нямаше да има тайни — всичко би било ясно като бял ден. И, за Бога, кой би могъл да понесе такъв един живот.

Доминик се мъчеше да следи мислите на стария човек.

— Имате право — съгласи се той, — и аз обичам нещата, които са тайнствени.

— Точно това е думата, юначе — каза Дан. — Тайнствени. Това е чудната дума, а аз я бях забравил. И тези неща, които ти изброих, правят живота толкова дяволски тайнствен. Ето, виж и самия днешен ден. Първо, белия заек — нали и това е нещо толкова тайнствено, макар че засега още не би го разбрал — то пак се причинява от жена. А довечера ще дойде и пиенето, и то е още една тайна — това, което то прави с мислите ти; всички тези неща съм ги изпитал — прибави той след малко. — И в края на краищата виждам, че най-хубавото от тях е пиенето, ако, разбира се, можеш да издържаш.

Доминик слушаше в захлас. Той приемаше всяка дума, която старецът изричаше, едва ли не за божие откровение.

— Аз разбирам малко от жени — каза той, — нали съм бил около Хила.

— Е, може и да разбираш повече, отколкото мисля. Може би знаеш най-хубавото от тайната, която те представляват. Но все пак не знаеш всичко. То все още не е дошло за теб. И ако малкото, което знаеш, си научил от нея, ти си много щастлив, защото не съм виждал друга, от която би могъл да го разбереш по-добре. „Защото тя е блясъкът на утрото“ — процитира старецът. — Макар че не съм сигурен дали с тези думи е възпявана жена или някоя бутилка — добави той.

— И татко също така чудесно понася уискито — каза Доминик. — Нали?

— О, да. Никой не го понася по-добре от него. И никога, или почти никога не съм го виждал пиян. Никак не мога да търпя хора, които не умеят да пият, да вървят изправени или да говорят свързано, когато са попрехвърлили някоя и друга чашка. Тъкмо заради тях разните въздържателни дружества имат възможността да се изявяват. Човек никога не бива да позволява да го разберат, че е пиян. Само той трябва да си знае. Защото, ако то не е тайнствено като всичко, за което си говорихме, пиенето е страшно просташко нещо, момчето ми.

— Да — каза Доминик. Ако и в другите си уроци бе влагал толкова внимание и съсредоточеност, колкото влагаше сега, би бил едно твърде начетено момче.

— Дошъл съм да видя баща ти — продължи Дан, — но, като идвах насам, видях го запътен към селото с мистър Канавън, отиваше към къщата на онзи дяволски син Бълджър.

— Там ли отиваха? — попита Доминик неспокойно.

— Да, Бълджър е направо луд да се срещне с бащата на това момиче.

Момчето не пропусна да отбележи, че старият човек смяташе Хила за негова, а не на Патрик. Това го правеше много горд. Дан беше направо гениален в умението си да ласкае изтънко, като долавяше инстинктивно къде беше слабото място дори и на най-неподатливите към ласкателства. Но никога не ласкаеше за друго, освен да направи щастливи малцината, които смяташе за свои приятели.

— Но все пак дойдох тук на чашка чай. Изобщо не се надявах да се срещна нито с тебе, нито с Патрик, като видях колко гости трябва да забавлявате.

— Те са се разпилели из цялата къща — отвърна Доминик, — но изобщо не зная как да ги забавлявам. Все пак се надявам, че няма да се чувствуват зле. Защо Бълджър иска да се срещне с бащата на Хила? — попита той след малко.

Но стария човек нямаше време да му отговори, понеже в този момент самата Хила влезе в кухнята. Тя все още беше с бялата си сатенена рокля, но си беше махнала воала и венчето. Здрависа се с Дан Делени.

— Значи тук си се скрил, любов моя? — обърна се тя към Доминик.

— О, Хила, изобщо не съм се крил, само си говоря с Дан.

— Разискваме някои много важни въпроси — каза й старецът. Той беше много сериозен.

— Понякога се чудя кои са тези сериозни въпроси. Ти знаеш ли, Дан? — попита тя.

— Зная — каза й той, — но едно момиче не би ги разбрало. Те не са за него, защото самото то е един от тези въпроси.

Тя седна до масата, като подпря глава на лакътя си и сложи брадичката си върху ръката. Спокойното й чело явно бе пълно с мисли върху това, което Дан й бе казал.

— Искаш да кажеш за любовта ли — запита го тя.

— Не, не казвам това — възпротиви се Дан. — Думата ми беше за жените, не за любовта. Любовта може да бъде нещо страшно просташко, както казах преди малко и за пиенето. Ако един мъж обича някое момиче така, че всички да видят, все едно че е долнопробно пиян, а това на нищо не прилича. Един мъж трябва да знае как да приема жените, също както и да приема пиенето, за да замаят повече главата, отколкото тялото му. Тука — каза той, като се почука по набръчканото чело с черния си нокът, — тук трябва да е запален огънят, нали? — обърна се той към малкото момче, сякаш за да потърси подкрепата му. Колкото и да се възхищаваше от една жена (и може би беше единственият в цялата околност извън обитателите на Розарил, който смяташе Хила за хубава), той никога не вярваше, че с нея може да се разсъждава сериозно. — Имайте предвид, изобщо не казвам, че човек не бива да спи с любимата си. И, това си има мястото. Но мисълта, светлият пламък, който тя подпалва тук (този път той се удари по широките гърди), това е, което прави от него човек. А спането с нея не кара огъня да блести по-светло.

— А тъкмо то го изгасва и в края на краищата — каза Хила.

— Хубави приказки за момиче в деня на сватбата му — пророни Дан. — Все пак думите ви бяха умни. Може би то го изгасва, а може би и възрастта. Както и да гледа човек на тези работи, все пак пиенето е най-доброто от всичко, защото неговият пламък никога не отслабва. Или поне за мене е така, а за петдесет години съм изпил повече уиски, отколкото който и да било из цялата околност.

— Може би в цялата Ирландия — прибави Доминик, който не искаше да бъде надминат в комплиментите.

— За Бога — намеси се Ани, която се беше приближила и искаше да вземе участие в разговора, когато Хила влезе, — такива ли неща трябва да приказвате на тези деца?

— Кои деца? — попита Дан учудено. — За Доминик ли искаш да кажеш? Той е човек, преди да бъде дете, имай това предвид. И ако младата булка не вижда в думите ми нищо лошо, ти ли трябва да ми правиш бележки?

— Разбира се, че не виждам нищо лошо в думите ти, Дан — каза Хила — макар че има хора, които биха видели.

— А какво общо имат те с нас? — попита той веднага.

— Нищо, слава Богу — отвърна тя.

— Ето, видя ли? — обърна се Дан към Ани. — Какво ще кажеш сега?

— Е, само така го казах — рече му Ани. — И най-невинното детенце не би намерило нещо лошо в приказките ви.

— Е — възпря я той колебливо, — май сега пък отиде в другата крайност. Дечицата не ми трябват. А що се отнася до невинността, не сме ли всички все още такива благодарение на Бога и на Пресветата Дева?

— Невинни ли? И ти ли с твоето пиене всяка вечер? — зачуди се Ани.

— А какво общо има това с пиенето? — тросна се той ядосано. — Никога съзнателно не съм обидил по-слабия от мен нито с дума, нито с постъпка. Никого не съм измамил, нито силен, нито слаб. Не съм целунал никоя жена, ако не съм я обичал до последна капка кръв и страхът от смъртта никога не ме е карал да се махна от пътя, който съм поемал.

Докато говореше, той изглеждаше разгневен и малките му очи, потънали между набръчканите му клепачи, за миг проблеснаха. Но като спря да говори, внезапно се засмя и добави, като се обърна към Доминик, и сякаш думите му вече изобщо не се отнасяха до жените:

— Пък може и да не съм нищо друго, освен един стар смешник. Глупав бърборко, надут стар пияница, а?

Малкото момче не можа да не се усмихне при тази смяна на тактиката. Но в същото време поклати отрицателно глава.

— Не зная какво бих правил без тебе — каза то.

Четиринадесета глава

Този приятен разговор беше прекъснат от двете сестри на Хила, които нахълтаха в кухнята.

— Търсихме ви навсякъде — каза Клариса. Лаура оглеждаше изкаляната си обувка и мокрия си чорап; беше стъпила в жабешката дупка по пътя за кухнята.

Хила ги представи на Дан. Ръкуваха се, настъпи мълчание. Доминик мислено ги пращаше по дяволите. Хила се чувствуваше някак виновна. Всъщност тя беше дошла в кухнята само за да поговори с Ани за обеда. Дан изгледа любопитно двете девойчета с малките си присвити очи, подир, което отново се обърна към печката.

— Чухме, че някъде наоколо се разговаря, и проследихме звука — обясни Лаура.

— Толкова ли шум сме вдигали? — учуди се Хила.

— Нещо се препирахте — допълни Лаура.

— Изобщо не сме се препирали. Всички бяхме съгласни по това, за което говорехме — възрази й Хила.

— А за какво приказвахте? — запита сестра й. Вероятно й се виждаше чудно, че Хила намира удоволствие да разговаря с този раздърпан старец, който миришеше на торфен дим и на уиски. А що се отнася до малкото момче, тя смяташе, че сестра й едва ли е търсила компанията му, като се има предвид, че му е учителка и че сигурно то доста я е отегчило.

— Говорехме за пиене и за любов — каза й Хила.

— Така ли — възкликна Лаура. Всеки един от тези въпроси й се стори твърде неподходящ за разискване в такава компания, а от друга страна, изобщо не виждаше какво общо може да има между пиенето и любовта. Според нея любовта беше най-интересната тема за разговор, но едва ли би имало нещо по-скучно от пиенето, освен че е вредно. Тя никак не харесваше мъже, които пият. Баща им едва ли беше пил нещо през целия си живот.

— И за невинността — добави Доминик. Искаше да предизвика Дан отново да заговори.

— Внимавай да не си изцапаш роклята, като се допираш до тази маса, Хила — предупреди я Клариса.

Доминик се намръщи при тази глупост.

— Нали тя вече ни ми е нужна? — попита Хила.

— Да, но можеш да си я преправиш на вечерна рокля. Така се постъпва обикновено — отвърна й Лаура.

— Трябва да си тръгвам — каза Дан, като се размърда. — Не забравяй да дойдеш скоро да ме видиш и да доведеш със себе си и момичето си — прибави той, като се обърна към Доминик.

— Ако ме повика, ще дойда — каза Хила, — но нали сам много добре знаеш, че предпочиташ да разговаряш, когато няма жени около тебе.

Лаура загледа сестра си изумена. Лицето на Клариса придоби обичайния си учуден израз. Дан Делени се засмя.

— Вярно — призна си той, — но започвам да мисля за тебе малко по-различно. Относно важните неща си истинска жена, повече от всяка друга, но в други някои отношения твърде много се различаваш от останалите жени.

— А кои са важните неща, Дан? — попита го тя.

— Хайде де, не ме карай да засрамвам тези млади госпожици. Нали не очакваш от мен такова нещо? — попита той, като хвърли бърз поглед към сестрите й.

— О, за мен това няма никакво значение — засмя се Хила.

— Хила! — извика укорно Лаура.

— За омъжена жена като теб няма да е срамота да ме слушаш, нито пък за това юначе тук, но зная кога да си слагам спирачка, нали, Ани? — запита Дан, като се обърна към старата жена.

— Може и да знаеш — промълви тя доволна, че той вече не й се сърди.

— В такъв случай — обади се Лаура, — ако пречим на разговора ви, по-добре да си отидем.

Доминик въздъхна с облекчение, което дори не се опита да скрие. Смяташе, че всички хора говорят искрено, но Лаура, разбира се, нямаше намерение да си тръгва. Тя беше много любопитна да узнае какво щеше да каже старецът, което би ги засрамило. Докато Хила и Доминик гледаха на разговора с Дан Делени като на нещо цялостно и не забелязваха винаги последните му думи, тъкмо тези думи можеха да заинтересуват Лаура и да я накарат да го слуша.

— Струва ми се, че всички май трябва да си ходим — каза Хила със съжаление.

Доминик страшно се ядоса, че трябваше да отиде в другата част на къщата, която сякаш беше нападната от скакалци. Но Дан Делени се сбогува и си тръгна, като прошепна на малкото момче, което го придружи до задната врата:

— Бог ти е дал най-хубавия си подарък, юначе.

С тези тайнствени думи той се затътри по пътечката. Доминик поразмисли върху тях няколко минути. Не се върна в кухнята, а мина през двора и влезе в къщата от главния вход. „Сигурно Дан е имал предвид заека“ — беше чудноватото му заключение.

— Доста страшен старец — каза Лаура на Хила, когато минаваха през тъмния коридор. — И какво смешно момченце е деверът ти.

Хила не каза нищо.

— Знаеш ли какво ми каза то на закуска? — възкликна Клариса. — Според него ти никак не си била хубава.

— Никой не може да ме обвини, че притежавам такова качество — съгласи се Хила.

— Винаги си била малко особена, миличка — каза Лаура, — но, струва ми се, си станала още по-чудновата, откак живееш при тези хора. Вече няма да живееш тук, нали?

— Не зная.

— Нямате ли никакви планове?

— Не.

— Изобщо не смятам, че ще бъде добре за тебе, ако останеш да живееш тук — продължи Лаура.

— Защо?

— Патрик е чудесно момче, но баща му и брат му наистина са малко особени. Не е зле човек да вижда такива хора от време на време, но едва ли е добре да живее с тях по-продължително.

— Млъкни, моля ти се — сряза я Хила остро.

— Освен това ми се струва, че свекърът ти пие, нали? — продължи Лаура.

— Да, пие — отвърна Хила твърде високо.

— Горкичката Хила… Знаеш ли, струва ми се, че…

— Според мен ще е най-добре да се махаш оттук и да вземеш със себе си това розово гълъбче — кресна Хила, като посочи по-малката им сестра с нейната розова празнична рокля.

— О, Хила — и малката се разхълца.

— Миличкото ми — промълви Хила, като коленичи върху влажния циментов под и я прегърна. — Ужасно беше от моя страна. Отвратителна съм!

— Разбира се, ти си малко нервна — отбеляза Лаура.

— Това е напълно естествено — и тя погледна хитро сестра си, сякаш двете имаха някаква тайна за случая, която трябваше да крият от Клариса.

— Кое е напълно естествено? — попита Хила.

— Да изпитва човек това, което ти изпитваш в деня на сватбата си.

— По дяволите сватбата ми — каза Хила. — И третата ми сватба да е това, пак бих ти казала да се измиташ оттук, ако говориш така за хората, които обичам.

— Мислех, че само Патрик е човекът, когото обичаш. Не знаех, че се омъжваш за цялото му семейство — продължи иронично Лаура.

— Млъкни, моля ти се — но думите й този път прозвучаха повече уморено, отколкото ядосано.

В трапезарията намериха Патрик и мис Лонгуърт. Патрик се беше опитал, донейде смирено, да заглади впечатлението от доскорошните обтегнати отношения помежду им и опитът му бе посрещнат с по-голяма топлота и разбиране, отколкото се бе надявал.

— Виж какво — му каза лелята, — не мога да кажа, че не съм била права, защото вярвам, че бях, но виждам, че и вие сте били прави, наистина. Дори не мога да кажа, че е имало някакво недоразумение, нали? Но това, от което се възхищавах, беше, че издържахте смело.

— Не ни беше лесно — призна той. Правеше му впечатление, че говорят като командири на две армии, които доскоро са били неприятели, но вече са си подали ръце. — Но все пак бяхме щастливи.

— О, разбира се, че сте били щастливи — съгласи се тя. — И, разбира се, аз не бях щастлива — и двамата се засмяха.

— Не вярвам, че Доминик ще ми прости някога — добави тя нажалено.

Патрик знаеше, че това бе най-голямата й болка. Той не каза нищо. И сам не беше сигурен — може би Доминик вече беше й простил, но дори и да бе така, винаги щеше да я подозира и постоянно да бъде нащрек с нея, мислеше си Патрик. За добро или за лошо, Доминик беше момче, което не можеше да забравя, дори когато прощаваше.

Когато трите момичета влязоха, ти донесоха със себе си едва доловимата атмосфера на напрегнатост, която Патрик веднага долови.

— Знаете ли къде намерихме Хила? — попита го Лаура.

— Не съм разбрал, че сте я търсили — каза той. Никак не му беше приятно да мислят, че е искал да я търси, или да си въобразяват, че трябва двамата непременно да седят един до друг, щом днес е денят на сватбата им. Знаеше, че колкото и да я обича, все пак винаги ще трябва да я оставя свободна. Хила беше нещо толкова необуздано и диво.

Лаура отиде до прозореца и се загледа навън. Чувствуваше се много отегчена. Ако бе имало поне един младеж сред гостите, тя би се забавлявала. Но един свещеник и сестриният младоженец представляваха най-неподходящите кавалери от нейна гледна точка.

Мис Лонгуърт, която усещаше, че роднините на Хила изобщо не се чувствуват, както трябва, започна да прави опити да забавлява малкото момиче. Взе я на малко кокалестите си колене, което беше твърде неприятно за Клариса, тъй като, мислеше си тя, с момиче на дванайсет години изобщо не бива да се държат като с малко дете. Освен това мис Лонгуърт започна да й разправя някаква дълга приказка, от която тя запомни само паузите и запъванията. Последният човек, на когото я беше разправяла, бе майката на Патрик, а тя бе доста по-млада от нея.

Тя никога не бе разправяла приказки на Патрик, защото той нямаше търпение да ги изслушва до край, а що се отнася до Доминик — той винаги бе чувал толкова много приказки от Майк и от Патрик, че на нейните не обръщаше никакво внимание.

И така, мис Лонгуърт сега разпростираше крилата на фантазията си, за да забавлява малката Клариса Канавън. Но дори самата себе си не можеше да убеди, че този полет на въображението й имаше поне малък успех.

— Процесията спряла пред вратата — продължаваше да бъбри тя — и царицата погледнала през прозореца. Дали пък не е царят? — чакай да си помисля… — но това ни най-малко не успя да заинтересува Клариса.

— Да, да, докъде бях стигнала? — мис Лонгуърт поде отново след минута размисъл. Малкото момиче си нямаше представа къде беше спряла старата дама, тъй като отдавна бе престанало да слуша. Но понеже се изискваше по-голяма смелост да прекъсне приказката, отколкото да я продължи, мис Лонгуърт се заплете още повече сред действуващите лица и случки и все по-мъчно ставаше да налучка щастливия завършек, който единствено би я спасил.

Следобедът се точеше бавно. Доминик надзърна в стаята един или два пъти, като все още изглеждаше удивително спретнат и крайно отегчен. Най-сетне Майк и Луциус Канавън се завърнаха.

В момента, когато влязоха в стаята, стана ясно, че работите не отиваха на добре. Преди всичко Майк беше пиян. Той вървеше изправен и говореше свързано, но момчетата, Хила и дори мис Лонгуърт веднага схванаха, че не беше трезвен. Лицето на Луциус Канавън беше по-студено от всякога.

— Ето на, отново сме тук след един приятен малък обед — възкликна Майк.

— Къде бяхте? — попита мис Лонгуърт, като смяташе, че така ще разведри малко неудобното положение.

— У един стар семеен приятел, или поне приятел на част от семейството, у Алоизиус Бълджър — отвърна й той.

— Къде живее той? — попита Лаура, вече не толкова отегчена. Един свободен мъж, дори възстаричък и малко пиян, представляваше истински благослов след часовете, които беше прекарала тук.

— Неговото убежище през краткото му пребиваване на тази мрачна земя е една кръчма — каза Майк. — Вечното му жилище ще бъде някой кръг от ада.

— Вие съвсем не давахте да се разбере, че мислите толкова лошо за него, докато бяхте там — обади се Луциус Канавън.

— Държах се така само от тактичност — едно твърде ценно качество — обясни Майк.

— Какво не му харесвате? — попита Лаура.

— Той е змия. Пепелянката в пазвата ми. Всеки си има по някоя пепелянка в пазвата. Така е казал апостол Павел — отвърна й Майк.

— Каква чудесна идея — възкликна Лаура.

— Така ли мислите? Е, добре, мога да ви изкажа още чудновати идеи като тази. Прекарал съм доста часове в обмисляне на разни идеи. Винаги са ме интересували най-разнообразни мисли.

— Кажете ми някои от тях — помоли го Лаура.

Сега те разговаряха само двамата, тъй като другите четирима се бяха събрали около огъня.

— Скучно ли ви беше тука? — попита я той, като промени темата.

— Сега не ми е скучно — отвърна тя.

— Сигурно много сте се отегчили — продължи Майк, — някой трябваше да се погрижи за забавлението ви.

— Ако човек скучае, грешката е само негова — възрази благоразумно Лаура.

— Елате с мене, ще ви разведа из къщата — предложи той и двамата излязоха.

Видяха Доминик, седнал на стълбището. Той изглеждаше малко засрамен, че го виждат да чака по този начин възвръщането на нормалния живот в Розарил.

Майк я въведе в няколко празни стаи, в които нямаше нищо за гледане, освен пейзажа през прозореца. Тя направи няколко бележки за привлекателността на старите къщи. Щом стигнаха до четвъртата стая, тя се попита кога ли Майк ще започне да се държи по-смело. Защото не се съмняваше, че именно заради това бяха дошли тук. Чудеше се дали ще се опита да я целуне или само ще вземе ръката й. Вече никак не й беше скучно. Но след шестата стая започна да се съмнява и си помисли, че може би беше дори още по-чудноват, отколкото изглеждаше от пръв поглед. Тя нарочно се забави в стаята на Доминик, за да си види добре лицето в напуканото огледало. Къщата й се стори може би най-мрачната постройка, в която някога беше влизала.

Майк седна на кревата на Доминик, за да я изчака. Когато свърши, тя отиде и седна до него. Ето, помисли си тя, едно момиче не може да стори нищо повече. Той обгърна кръста й с ръка. Тя се наведе малко към него. Но някак си цялата тази маневра изглеждаше несполучлива. Тази къща разваля всичко, помисли си тя ядосана. Майк беше попаднал в същото положение, в което преди не много време се бе озовала и мис Лонгуърт. Той не знаеше как да изведе този епизод до щастлив край. Съзнанието му също като нейното никак не беше бистро.

— Горкият любовен призрак — рече той тъжно, но Лаура изобщо не можа да разбере дали се обръща към нея, или това бе някоя от „идеите“ му.

Тя потреперваше от време на време донякъде от потиснатостта, която чувствуваше. Срещу тях на стената имаше голямо влажно петно; част от мазилката се беше оронила и бе останала не изметена на пода. От един гвоздей се бе провиснала гирлянда от бръшлян, която, както Лаура си мислеше, допълваше съвсем уместно впечатлението за тъга й униние, излъчвано от всичко наоколо.

— Е — каза той най-сетне, — смятам, че е време да се върнем при останалите.

Като последен опит да облекчи скуката си Лаура успя да си придаде крайно виновен вид, когато влязоха отново в гостната. Тя не разчиташе да ядоса Хила или дори да събуди любопитството й, тъй като от опит знаеше, че сестра й не се интересуваше дори от най-гръмките й флиртове. Дори не си даваше труда да я упреква заради тях. Но знаеше, че баща й непременно щеше да се зачуди какво беше правила насаме с Майк. Противно на Хила тя никак не се страхуваше от баща си, понеже винаги беше негова любимка.

Наистина Луциус Канавън изглеждаше крайно недоволен, когато те влязоха в стаята. Патрик и Хила бяха напълно погълнати от разговора си и дори не ги погледнаха. Чудеше се за какво ли толкова могат да разговарят с подобно увлечение. Имаше една част от личността на по-голямата й сестра, която й беше съвсем непозната и без съмнение, с тази своя част тя се беше влюбила в Патрик и тъкмо нея той обичаше. Това беше същата част, която толкова добре се бе пригодила към цялото семейство де Лейси. Ако само можеше да дочуе какво си говореха, Лаура сигурно щеше да успее да надзърне в този свят, към който, както особено днес й се струваше, тя никога не можеше да принадлежи. Тя се приближи до тях, като си даваше вид, че разглежда една програма за лов, оставена от преди много години върху камината.

Те май играеха на нещо. Патрик изговаряше имена на хора, а Хила казваше „луна“ или „слънце“.

— Отец Мак Грат — каза Патрик.

— Слънце — отвърна Хила.

— Дан.

— Луна.

— Доминик.

— Луна. Твърде много.

След това отговорите се промениха.

— Доминик — каза отново Патрик.

— Вода — отвърна Хила.

— Патрик — каза Патрик.

— Въздух — отвърна Хила.

— Хила.

— Вода.

— Отец Мак Грат.

— Огън.

„Е, добре, щом такива неща им доставят удоволствие, не съм изгубила много“ — си рече Лаура.

Петнадесета глава

За Доминик предишният живот в Розарил никога вече не се върна напълно. Сега Патрик приказваше за търсене на работа, което означаваше, че той и Хила трябваше да отидат другаде, и затова, макар че можеха още да продължат да живеят както по-рано, имаше нотка на нещо изчезващо в дивата, сладостна симфония на тези последни дни, които бързо водеха към неизбежния край.

Патрик беше разговарял на няколко пъти с леля си и сега очакваше окончателното писмо от фирмата „Радиатори Калдекът“, с което трябваше да потвърдят назначаването му за чиновник в дъблинския клон на фирмата. Тази мисъл му беше крайно омразна, но все пак съществуваха и някои добри страни. Сигурно щеше да бъде хубаво да е с Хила в един чужд град, където заедно щяха да прекарват свободните си вечери. Беше ходил в Дъблин много рядко и никога не беше напускал Ирландия, поради което Дъблин му се струваше твърде шумен и огромен град. Освен това, веднъж като се настанят там, може би щяха да открият пред себе си други, по-обширни хоризонти.

Веднъж той и Хила бяха отишли доста далеч от Розарил, той пеш, а тя на Сам-самичък. Стигнаха до едно село, наречено Бара, на скалистия атлантически бряг. Качиха се на една тежка лодка, употребявана за хвърляне на мрежи и за ловене на раци и я закараха под скалите покрай брега. Стигнаха до едно малко заливче между канарите и подножието им. Тук вързаха лодката и се закатериха по тесния скалист гребен, заливан от водата по време на прилива, хлъзгав и покрит със златистокафяви водорасли. Хила си беше оставила обувките в лодката и се катереше по чорапи.

Макар че малко по-далеч морето изглеждаше спокойно, точно под тях се чуваше постоянно бучене и плискане, вълните с рев се разбиваха в скалистата стена, която се простираше дълбоко под повърхността. Когато разговаряха, трябваше да викат, но крясъците на чайките се долавяха ясно и отчетливо както винаги, сякаш писъците им нарочно бяха създадени така, че да не бъдат никога заглушавани от рева на разбиващите се вълни.

Стигнаха до едно място, откъдето изглеждаше невъзможно да се отиде по-нататък. Скалистият гребен беше пресечен от тясна ивица море, чиито зелени, поръбени с бяла пяна вълни се плискаха върху голите скали. Хила се спря и Патрик я настигна. Бяха застанали върху последната плоска скала, покрита с водорасли, чиито малки черни зрънца се пукаха под краката им. Морето бучеше, из въздуха се ширеше дъх на йод и на сол. Обичайното спокойствие на Хила беше изчезнало, влажните й страни пламтяха и тя изглеждаше тъй, както той бе желал и очаквал тя да изглежда през онази нощ преди сватбата и през много други нощи след това, но тогава никога не бе я видял такава. Обгърна я с едната си ръка, за да се удържат по-здраво върху малката каменна площадка, която едва им даваше възможност да стоят един до друг. Ръката му се промъкна под гърдите й и той усети задъханите удари на сърцето й, което биеше бързо след скачането, промъкването и катеренето от скала на скала.

— О, Хила — каза той, — никога по-рано не си изглеждала толкова красива — и ако не говореше толкова близо до ухото й през влажните, развявани от вятъра кичури на косата й, тя не би могла да го чуе.

Тя се засмя, като продължаваше да гледа към морето, което рисуваше най-чудновати образи с бялата пяна под краката им.

— Моя любима ли си ти, Хила, или на морето и на черните скали?

Тя поклати глава.

— Не ти ли казах още отдавна, че всяка частица от мен ти принадлежи?

— Но никога не можах да те накарам да изглеждаш толкова дива и толкова прекрасна. Знаеш, че сърцето ти никога не е биело толкова силно заради мене — промълви той със слаб укор.

— Разочаровала съм те, нали? — запита тя, като наведе главата си към него.

— Спомняш ли си, когато ми каза, че би искала да изглеждаш далечна и неуловима за другите, за да можеш да хвърлиш всичко това, когато си с мене?

Тя кимна.

— Но ти никога не хвърляш от себе си своята студенина и отдалеченост.

— Слушай — каза тя, — нека да отидем нататък — и тя посочи над тесния зелен проток.

Той погледна към плоската скала от другата страна. Беше малко по-ниска от тази, върху която бяха застанали, но до нея имаше почти три ярда, а и нямаше никакво място да се засилят и да прескочат. И отсрещната скала беше покрита с дебел слой златистокафяви водорасли.

— Много е опасно — възпря я Патрик.

— Не е много. Само опасно — отвърна му тя.

— Не ще можем да се върнем. Тук е по-високо.

— Тогава ти остани тук, за да ме поемеш, когато ще скоча на връщане, а аз ще отида там.

— Не, Хила.

— Моля ти се, любов моя — замоли го тя.

— Не.

Но изведнъж тя се освободи от ръката му с едно бързо движение и с омотана около коленете пола скочи. Стъпи на самия край на отсрещната скала и падна на колене, като сграбчи с пръсти буйните, здраво закрепени водорасли. След това се изправи бързо, стъпи на обутите си с чорапи крака и се обърна за миг да погледне, като се засмя.

„Каква красота!“ — помисли си той. — Ако сега можеха да я видят! Ако всички можеха да я видят в този момент, никога не биха посмели да критикуват дори най-малката частица от фигурата й, от лицето й. Но в същото време той се беше ядосал. И то не защото не го беше послушала. Това за него нямаше никакво значение. Сякаш беше избягала от него тъкмо в момента, когато изглеждаше истински обхваната от вълнение.

Видя как тя се наведе и забоде с игла роклята си, за да не й пречи. След това започна да подскача по края на скалата, което сега беше много по-мъчно от стъпването по канарата, по която бяха дошли. Той се загледа как тя скача от скала на скала с невероятна бързина. С черната рокля, навита до коленете, с дългите си крака, които едва се задържаха и отново пак скачаха, тя беше почти обзета от нечовешко вдъхновение. Ако през онази първа нощ, както и през другите нощи, той се беше утешавал, казвайки си, че такава жена като нея не може никога да бъде страстна и способна да загуби ума си, сега вече не го вярваше.

Върху фона на черната скала черната й рокля се различаваше трудно сред мъглата от морските пръски, така че виждаше само лицето й и краката й под коленете. Тя прехвърчаше като някое голямо морско птиче, което за пръв път изпитва крилете си. Той започна да я вика да се върне, но гласът му не можеше да стигне до нея сред силното бучене или ако достигаше, тя не го слушаше. Напред и все по-напред хвърчеше тя; сякаш нещо я караше да изразходва в този шеметен танц над острите зъбери всичката страст, която се бе събрала у нея. И както казват, че грижовната съдба пази пияните от естествените последици на собствената им глупост, така също някаква подобна сила, изглежда, не оставяше Хила да се подхлъзне и да падне. Патрик не смееше да я гледа и все пак беше хиляди пъти по-лошо да извърне глава. Но освен страха той изпитваше и притегателна сила, която кара тълпата да се смълчава и да приковава поглед в опитния въжеиграч в цирка или в тореадора на арената.

Най-сетне тя спря. Далеч върху една точка на брега той съзря тъмната й фигура, която сякаш се люлееше върху някакво слонче, на което беше кацнала. Този ефект възникваше от движението на клатещите се вълни, които образуваха фона на тази чудна картина. Роклята й се беше отпуснала до глезените или може би я беше смъкнала, а самата тя стоеше изправена като някакво тъмно петно през солената мъгла.

Тя се върна бавно. И сякаш едва сега внимаваше къде стъпва и чак тогава той схвана напълно колко опасен е бил пътят й. Тя се подхлъзна няколко пъти, като едва успяваше да се спаси, залавяйки се за корените на водораслите. Когато най-сетне стигна до плочата срещу мястото, където той я очакваше, бе забелязал, че изглежда уморена. Влажният солен вятър бе изправил косата й там, където по-рано се къдреше около шията й и сега лудешки блъскаше мокрите кичури върху лицето й. Страните и челото й бяха влажни от пот и от солените пръски, а чорапите й се бяха изпокъсали. Но не се спря, сякаш чувствуваше, че ако спреше, никога не би събрала сили да скочи последния път. Той си протегна ръцете, като я видя да се приближава, и едва успя да я издърпа, като хвана роклята й при врата и я скъса на рамото.

Тя се облегна на него, когато отново застанаха на тесния скалист гребен, и се отпусна, тежка и задъхана. Виждаше се пулсът, който усилено биеше на шията й.

Той й помогна и двамата бавно тръгнаха по гребена към лодката. Настани я на кормилото върху няколко чувала, които се намираха там, и като си съблече сакото, за да гребе по-лесно, го сгъна и го подложи под главата й вместо възглавница.

През цялото това време едва ли бяха си казали и няколко думи. И сега той трябваше да гребе усилено с двете дълги весла, така че нямаше възможност да приказва. Дори и не помисли да я укори заради лудешката й постъпка и тя продължи да гледа към морето над борда на лодката и след малко, притвори очи.

Патрик отместваше поглед от нея само когато от време на време трябваше да погледне за посоката на движението. Вълнението се беше усилило и с мъка успяваше да предпази тежката, клатеща се лодка да не се блъсне в скалите. Хила отново изглеждаше бледа, дори по-бледа от всеки друг път. Беше легнала на една страна със свити колене и макар да бе издърпала нагоре роклята си, скъсаното парче се развяваше и той видя бялата кожа на шията й чак до меката извивка на гърдите й.

Както лежеше под студената светлина, излъчвана сякаш от самото море, тя изглеждаше изпита и слаба. Върху затворените й клепачи и върху устните й се беше появила някаква синкава сянка. Върху страните й също бе паднала сянка. За миг той си представи как би изглеждала, когато остарее. Сигурно щеше да се промени по-малко от останалите жени, защото красотата й не се дължеше на гладката или на розовата й кожа, а беше нещо по-дълбоко, което пронизваше сякаш до костите. Красота, която се появяваше и изчезваше по такъв необикновен начин. Ако сега изглеждаше красива, това бе една хубост дива и донякъде плашеща, подобна на самотна развалина, за която казват, че по мръкване из нея бродят призраци. Направо е за чудене, си мислеше той, една толкова млада жена да изглежда по този начин. И за няколко минути се помъчи да не я гледа, сякаш взирането в нея, когато изглежда така, беше равносилно на желанието да се изтръгне някаква нейна тайна, която тя трябва да запази само за себе си. Беше като омагьосан от нея и му се струваше, че никога не беше я желал толкова силно, както сега, когато тя изглеждаше по-далеч от всякога от неговите чувства.

Само като влагаше всичките си сили да кара лодката успяваше да се отърси от безумните мисли, които го бяха обзели. Понякога вълните се вдигаха по-високи и измокряха роклята й, но той не можеше да остави веслата, за да я настани на по-сухо място, а й самата тя нито си отваряше очите, нито пък изглеждаше да чувствува каквото и да било.

Оставиха Сам-самичък под един сайвант зад кръчмата в Бара и наеха автомобил, за да се приберат вкъщи. Тя мълчеше през цялото време и той не смееше да стори нищо друго, освен да държи студената и ръка и да мълчи като нея.

Когато слезе за вечеря, тя си беше сменила дрехите и бе изсушила и сресала косата си. Беше се съвзела напълно. Разправи приключението си на Доминик, като по-скоро го омаловажи, но не му придаде по-голяма нежност.

— Ах, Хила — каза малкото момче, — защо не взе и мене! Колко прекрасно щеше да бъде!

— Не си още достатъчно голям — отвърна му тя.

— Някой ден ще участвуваме заедно в такива приключения, нали, сладуранке? — запита я той.

— Да — обеща му тя.

И Патрик знаеше, че ако би имал възможност, Доминик щеше да сподели с нея онзи див възторг, който самият той не можа да изпита. Но не ревнуваше. Никога, никога не би могъл да я ревнува от това малко момче, макар да знаеше, че едва ли някога би имал по-сигурно основание да я ревнува от друг.

Тази вечер те си легнаха рано, като оставиха Майк да седи в занималнята с половин шише уиски. Той седя там дълго, като пиеше бавно и четеше разсеяно един детективски роман, спирайки се дълго, преди да обърне страницата, потънал в мисли и планове, които му бяха по-интересни от романа.

Всичките му планове бяха в зависимост от притежаването на значителна сума пари, които засега биха могли да се получат единствено ако книгата, която пишеше, би имала главоломен успех. Виждаше конюшните на Розарил пълни с породисти коне и хрътки, а стаите, отново подредени и украсени, представляваха подходящ фон за една висока жена, която обаче беше облечена по отдавна отминалата мода и чиито кафяви очи и рязко очертана долна челюст си спомняше толкова често през късните часове, когато подобно на тази вечер беше изпил само половин бутилка, или понякога в ранно утро, когато се пробудеше, след като вечерта бе пил доста повече.

О, той имаше толкова непоносимо сладки спомени за тази жена, за която Доминик толкова много му напомняше. Но, понеже я беше разочаровал и измамил, тези спомени бяха също така горчиви като нещо сладко, което в устата се превръща в пепел.

На сутринта само Патрик и Доминик слязоха за закуска в кухнята. Сутрин Майк винаги оставаше в леглото и пишеше книгата си, а Хила все още спеше. След закуска Доминик се качи да я види. Отвори вратата много предпазливо и влезе на пръсти в стаята. Но без да иска, ритна една обувка, останала насред стаята (Хила не си прибираше твърде нещата) и шумът я събуди.

— О, Хила, извинявай — възкликна той.

— Няма нищо, миличко — каза тя, все още сънена, като се привдигна и зави голите си рамене. Лицето й се сви в гримаса.

— Какво ти е, сладуранката ми?

— Ръцете и краката ме болят страшно — отвърна му тя.

— Колко ми се иска да съм бил с тебе вчера!

— Колко си упорит — продума тя и се засмя, — само за това мислиш.

— Какво значи „упорит“?

— Не е важно — отвърна тя, — много съм гладна.

— Значи не си болна, Хила.

— Разбира се, че не съм. Само съм изморена и схваната.

— Ще ти приготвя закуската — каза Доминик. Върна се в кухнята и помогна на Ани да й направят закуската. Всъщност работата му се състоеше в това да изхвърли овлажнялата сол от солницата, макар че всички отдавна бяха свикнали да я употребяват такава. След това сложи нова суха сол и завинти капачето на солницата, което едва успя да намери.

Доминик заговори на Ани за предстоящата раздяла. За двамата тази тема бе доста тъжна.

— Мислиш ли, че ще вземат и тебе? — попита го Ани.

Подобна възможност не беше му идвала наум. Сигурно причината беше, че за него животът далеч от Розарил изглеждаше почти невъзможен. И въпреки това сега, когато старата жена му загатна за такъв вариант, започна да мисли, че ще е изход от наближаващата трагедия. Знаеше, че няма да бъде щастлив далеч от Розарил. Все пак не можеше да реши кое е за предпочитане: да си малко нещастен в омразна нова обстановка, или напълно нещастен в място, което обичаш и където е домът ти. Човек доста трябваше да си помисли. Тук, в Розарил, можеше да бъде някак величествено нещастен без Хила и Патрик. А не беше ли това за предпочитане пред едно мизерно съществуване, нито нещастно (защото ще бъде с тях), нито щастливо (защото ще бъде изгнаник)? И тъй като беше едно романтично момче без никаква капка реализъм, си отговори утвърдително на този въпрос.

Когато занесе горе таблата със закуската на Хила, сложи я върху коленете й и като я наблюдаваше как си служи със солницата, без да забележи, че сега тя има капачка, й каза:

— Ще дойда ли с вас в Дъблин, или ще остана тук?

— Но мислиш ли, че бих могла да те изоставя? — попита го тя учудено, сякаш мисълта, че той би могъл да остане тук, беше предварително изключена. И когато му отговори по този начин, той не намери сили да й изложи причината, поради която би предпочел да остане. Освен това, когато беше с нея, му се струваше, че не е много сигурен дали иска да остане. Би било чудесно според законите, които тайно си бе изработил, но изискваше по-голяма смелост от неговата, призна си той.

— Вярно, че не би могла — съгласи се Доминик.

Шестнадесета глава

Един ден в ранна пролет Хила, Патрик, Доминик и Принцесата заминаха за Дъблин със старата кола. Доминик седеше отзад с Принцесата. От околната местност, която след Шанон му бе абсолютно непозната, видя твърде малко, тъй като през цялото време плачеше. Бяха взели и Принцесата, тъй като щяха да я дадат да тренира за надбягванията; това щеше да им коства двайсет и пет фунта стерлинги — сума, която Патрик беше подарил на Доминик. И тъй като стана ясно, че Бълджър беше заличил дълга им след посещението на Майк и Луциус Канавън при него, цялата сума сега можеха да посветят на този свой план.

Отначало щяха да живеят под наем в семейството на един от чиновниците на фирмата „Радиатори Калдекът“. И това също им бе уредила мис Лонгуърт, която щеше да плаща един от трите фунта, които им искаха месечно за храна и наем. Останалите два трябваше да осигурява Патрик от заплатата си, която щеше да се състои от три лири седмично.

Къщата на семейство Уолш (техните хазаи) беше малка, от жълти тухли с червена ивица около вратите и прозорците. Беше една от многото къщи в предградието, малко по-бедно от останалите, но все пак напълно почтено. Доминик си мислеше, че никога през живота си не е виждал нищо по-грозно и то не „величествено грозно“ като кино „Мажестик“ в Голуей, а дребничко, невзрачно и просто.

Понеже беше неделя, и двамата им хазаи си бяха вкъщи да ги посрещнат. Те бяха млади хора, женени не повече от две години; имаха и бебе. Пришълците от Розарил не знаеха за тях нищо повече от това, а Патрик и Хила изобщо не искаха да знаят повече. Що се отнасяше до Доминик, в момента той се чувствуваше твърде потиснат, за да се интересува от нещо толкова незначително като техните хазаи.

Мистър Уолш излезе на вратата, ръкува се и каза, че се надявал да са пътували приятно. Той беше с бледо, жълтеникаво лице, косата му бе черна, сресана назад, пригладена добре с помощта на помада. Носеше очила. Като забеляза хрътката, каза:

— Не знаех, че сте имали и куче.

Мисис Уолш ги посрещна в приемната. Това бе малка стая, пълна с твърде претенциозни мебели, всичко лъщеше от много бърсане и бе отрупано с порцеланови и всевъзможни други украшения. Доминик зяпаше всичко това с най-искрено учудване. Никога не беше подозирал, че някъде могат да съществуват подобни жилища. И все пак то напълно приличаше на останалите стотина къщи от квартала, както и на хиляди други от различните квартали, булеварди и улици на града.

Мисис Уолш заведе Хила горе, като каза, че сигурно първото нещо, което мисис де Лейси би желала, ще е да се измие, макар че от погледа, който хвърли на минаване върху Патрик й Доминик, стана ясно, че последното нещо, което мисис де Лейси би желала, е да я разделят от двамата братя тъкмо в този момент на изпитание. Тя би искала да останат тримата заедно поне за няколко минути, за да си помогнат при първото приспособяване.

След това мистър Уолш трябваше да се заеме с Принцесата. Явно беше, че тя не можеше задълго да остане в такава една стая, без да направи някоя пакост. Той я настани в една пристройка в края на тясната ивица прашна трева, която се намираше зад къщата. Доминик никак не беше съгласен, че това е подходящото място за любимката му, но нали изобщо цялата къща беше съвсем неподходяща за тях, а освен това тя щеше да остане там не повече от ден-два, докато я дадат на треньора. Така че Доминик дори не се възпротиви на това решение.

Мистър Уолш, изглежда, се учуди доста, като разбра, че ще дават кучето да се тренира, но пък се успокои твърде много, че то нямаше да остане в къщата му.

— Разбира се, аз нямам никаква представа от тези неща, тъй като не съм спортист, но винаги съм мислил, че тези състезания сигурно са доста опасни нещо.

— Тогава трябва да дойдете с нас на някое състезание — каза Патрик отчасти от любезност, отчасти да припомни на себе си и на Доминик, че засега имаха поне такава възможност, а и двамата много се нуждаеха от нещо, което да ги окуражи.

— О, не, не мисля, че ще мога да дойда, мистър де Лейси. Знаете ли, фирмата твърде много държи на някои неща и смятам, че няма да е благоразумно от страна, на който и да е от чиновниците на Калдекът да се явява на място, където стават залагания — отвърна мистър Уолш.

— Разбирам — каза Патрик.

— Но вечер тук има доста забавления — започна да ги уверява мистър Уолш. — Съседите ни са много общителни хора. Някои добре играят бридж, не зная дали обичате музика и песни…

— Някои песни — да — рече Патрик.

— Има ли кино? — попита Доминик.

— О, да, имаме кино, съвсем наблизо е. Обикновено през зимата ходим на кино в събота вечер. В петък след вечеря играем бридж. В четвъртък винаги съм зает със събранията в клуба „Рицарите на св. Брендън“, където членувам. Тогава сигурно и вие ще намерите свои развлечения. Всяка сряда едни наши приятели, семейство Лофтус, ни канят на соаре, така че, както виждате, тук няма да скучаете, особено когато свикнете с тази местност — обясни им мистър Уолш.

След това ги заведоха горе да се измият и да настанят багажа си.

— Неделен ден пием чая в шест вечерта, а другите дни — в шест и половина — осведоми ги мистър Уолш. За Доминик имаше една мъничка стая, която гледаше към мъничко кътче с трева, оградено с камъни, а по-нататък погледът се сблъскваше с калканите на цяла редица къщи като тяхната. По-далеч от това не можеше нищо да се види, тъй като лека димна завеса закриваше целия пейзаж. Това се случваше обикновено в неделния ден, тъй като тогава в стотици гостни стаи се палеше камина, която през другите дни не гореше и сега димът образуваше тази завеса.

Стаята на Патрик и Хила беше на малката площадка в края на стълбището. Тя гледаше към улицата и прозорецът беше закрит с богато надиплени дантелени пердета. Имаше едно голямо двойно пиринчено легло и гарнитура за спалня, имитация на махагон. Но разбира се, нито Патрик, нито Хила си имаха представа какво имитираше тя.

Тясната стая на Доминик, по-малко украсена, беше и по-малко потискаща. Над леглото имаше една литография на св. Тереза. Това много зарадва Доминик, защото, макар че и тя беше грозна, грозотата й му бе твърде добре позната — подобни литографии имаше из повечето къщурки около Розарил — и освен това тя излъчваше същата студена неприязън, която лъхаше от цялата останала наредба на къщата. Той седна в края на леглото и ако в автомобила не беше плакал толкова много, щеше отново да се разплаче. Сякаш всичките му сълзи вече бяха изтекли и очите му бяха съвсем сухи и пламтяха. Те тримата щяха да избягат и да се върнат отново вкъщи. Или ако не вкъщи, поне в някое друго, по-малко ужасно жилище на този град, първите впечатления, от който бяха толкова обезсърчаващи. Предградието, където се настаниха, беше в западната част на града, точно в посоката, откъдето бяха дошли. Така че Дъблин им се беше представил в най-мизерния си вид.

Сигурно в този град има квартали, мислеше си той, където къщите са с просторни стаи, без толкова много отвратителни мебели. Съдеше за всичко според критериите на Розарил и никак не се нуждаеше от някакъв особен лукс или пък от украшения и удобства. Искаше само да живее в къща, където е тихо и където човек ще може да се чувствува свободен.

Излезе от стаята си и тръгна по стълбището на пръсти, тъй като се страхуваше, че може би мистър Уолш го чака вън, за да му покаже банята — нещо, за което вече беше измърморил няколко думи. Трябваше да изкачи няколко стъпала, тъй като неговата стая беше на половината път между апартамента на хазаите и стаята на Патрик и Хила. Той намери там Хила и двамата устремно се прегърнаха.

— Ох, сладуранката ми — възкликна той, — можеш ли да понесеш всичко това?

— Ще бъде много мъчно — отвърна му тя.

— Ако само можеше да чуеш мистър Уолш, след като вие се качихте горе! — започна той шепнешком, понеже се страхуваше, че онзи ужасен човек може да изскочи отнякъде и да го чуе.

— А ти ако можеше нея да чуеш — промълви Хила.

— Какво ти каза тя? — попита Доминик.

— Не съм ли била горда, че съм се омъжила за младеж с толкова добра служба като на Патрик; тя била сигурна, че скоро щели да го повишат и да го пратят в отдела за купуване или за продаване или не зная какво, че след това щели сме да имаме възможност да си направим къщичка като тяхната, сигурно дотогава щели сме да имаме дете или може би дори две деца; можела ли съм да се сетя какво й бил казал Симус (сигурно така се казва съпругът й), преди да се роди детето им…

— Ако не бяхме заедно, какво щяхме да правим? — запита Доминик. Най-после двамата разхлабиха успокояващата ги прегръдка и Доминик огледа стаята.

Тя вече беше изгубила малко от потискащия си вид. Дрехите на Хила бяха разхвърляни навсякъде и успокояваха окото. Сватбената й рокля, която не бе преправила във вечерна, както я беше посъветвала сестра й, закриваше част от пиринченото легло. Няколко чифта копринени чорапи бяха сложени върху тоалетната масичка, а бурканче с крем за лице и две червила се търкаляха на шарения килим.

Доминик взе едно червило и отпуснато нарисува върху огледалото една картина, която се предполагаше, че представлява трима души с печален изглед и едно куче, затворено в тъмница.

— Ето — каза той, — всяка сутрин, когато се изправяш пред огледалото, това ще ти напомня в какво положение се намираме.

Тя не му направи забележка, че такова нещо едва ли бе необходимо и че бе изхабил почти цялото й червило, за да нарисува тази мрачна картина.

— Кога ще избягаме? — попита я той.

— Сигурно скоро, любов моя — отвърна му тя.

— Все ще се намери и за нас място в Дъблин, нали? — продължи той.

— О, да, сигурно, нали знаеш, че нямаме много пари. Трябва да пазим онези двайсет и пет лири, за да платим тренировката на Принцесата — напомни му тя.

Доминик почна да си мисли, че може би ще е по-добре да отложат тренировката на хрътката, а вместо това да намерят някоя по-свястна къща. Но след малко реши, че подобно нещо би било твърде неразумно и прибързано.

— Тя скоро ще почне да печели надбягванията и тогава ще имаме много пари — стигна до важен извод той.

— А междувременно ще трябва да се задоволим с това — подхвана Хила със съмнение в гласа. Ако гледаха на цялата работа като на временна жертва, която би им осигурила богатство, а на Принцесата слава, все пак щяха да могат да понесат сегашното си положение. Както Хила, така и Доминик мислеха повече за възможността да се проявят способностите на Принцесата, отколкото за работата на Патрик. Никой от тях не гледаше сериозно на трудовите му перспективи.

— И знаеш ли — продължи Хила, — всъщност хазаите ни са много добросърдечни. Те искат да бъдем щастливи тук.

— Откъде знаеш? — попита Доминик.

— Тъй като те са много различни от нас — опита се да му обясни тя, — затова не могат да разберат, че всичко наоколо ни се струва много ужасно. Сигурно те биха изпитали нашето чувство, ако се озовяха в Розарил.

— Видя ли вече бебето? — попита той, като дори не се помъчи да разгадае тази мистерия.

— Да — отвърна тя.

— Как изглежда? — запита Доминик, като му мина през ума, че едно бебе може и да е интересно.

— Ужасно — отвърна Хила, като разби и последната му надежда за утеха в това чистилище.

Патрик влезе и те го попитаха дали смята, че е разумно да избягат веднага. Но както и Доминик се бе опасявал, той се обяви против подобна постъпка. Патрик започна да обяснява какво е положението с финансите им, най-важното обстоятелство беше, че докато леля им е готова да плаща една от трите лири на седмица за храна и квартира, докато живеят при Уолш, тя едва ли би се ангажирала, ако отидат да живеят другаде, без да й изтъкнат някоя съществена (от нейна гледна точка) причина за промяната на положението.

— Вещица такава, винаги е постъпвала така — възмути се Доминик.

Патрик видя, че малкият му брат е твърде възбуден и реши да прекрати спора.

Стана ясно, че имат само две лири, освен двадесетте и пет на Принцесата. Но разбира се, обясни Патрик, понеже тази сума беше подарена на Доминик, би могъл да я похарчи, както си иска. Ако желае, може да изпрати хрътката вкъщи, а да употреби парите за някое по-приветлива място, където да се настанят.

— За тези пари можем да наемем две празни стаи за шест месеца — отбеляза Хила.

— Да, но в такъв случай не ще имаме мебели — рече Патрик.

— Най-напред бихме могли да си купим две легла и една маса — продължи Хила — и понеже сами ще си готвим, ще можем да спестим за много неща.

— Но тогава никога няма да станем по-богати, отколкото сме сега — възпротиви се Доминик, — така че по-добре да си бяхме останали вкъщи. Най-добрият начин, по който бихме могли да спечелим пари, е да тренираме Принцесата, за да може да участвува в състезания.

— Прав си, любов моя — съгласи се Хила. И тя също бе готова на жертви с оглед на бъдещата печалба, макар че много й се искаше да има две стаи, които сами да си подредят и да ги украсят полека-лека.

През това време се чу звънец.

— Сигурно е за вечеря — каза Патрик.

— Той обясни, че е за чая — напомни Доминик.

— Трябва да е едно и също — реши Хила.

Тя познаваше този нов чудноват живот малко по-добре от момчетата. Все пак беше живяла в друг дом, беше пътувала насам-натам и познаваше повече хора от тях. И тримата бяха много изгладнели от дългия път и след всичко, което бяха изпитали от пристигането си насам.

Чаят беше сервиран не в кухнята, както момчетата се надяваха, а в гостната. Там беше наредена една маса — твърде малка за петима, както си помислиха и тримата. Всички седнаха и чак тогава Доминик забеляза, че мисис Уолш го гледа втренчено; сети се, че е забравил да се измие. Като си спомни колко думи бяха изприказвани за „необходимостта от едно хубаво измиване след дългия път“, той разбра, че това първо сядане на трапезата не предвещаваше нищо хубаво. Миг по-късно съвсем не поправи създаденото неудобно положение, като събори една каничка, в която според него имаше нищожно количество мляко. Всичко тук е в толкова малък размер, като се сравни с Розарил, си помисли той.

Разговорът се водеше най-вече от мисис Уолш, макар че и Хила се стараеше да помага от време на време.

Такава чудесна идея бе хрумнала на Доминик още в самото начало на чая, че не можа да дочака до края, тъй като напълно го беше завладяла, та веднага се обърна към Хила.

— Автомобилът — прошепна й той възбудено, — бихме могли да го продадем.

Хила можа само да му кимне, тъй като и мистър Уолш, и мисис Уолш я гледаха. Това наистина беше добра идея, но, като размисли малко, тя стигна до заключението, че старата разнебитена машина едва ли би могла да им донесе повече от три или четири лири. И разбира се, точно в момента не биха могли да разискват по въпроса.

Тази нова възможност го поразведри малко, затова той веднага се съгласи, когато мистър Уолш попита Патрик дали той и „малчуганът“ биха желали да направят „една малка обиколка“ заедно и да оставят „дамите да си побъбрят“. Доминик дори се усмихна дяволито на Хила за щастливата възможност да поговори с мисис Уолш насаме. Горката Хила едва ли знаеше за какво би могла „да си побъбри“ с хазайката си. Но сега, когато бягството им беше тъй близко, момчето започна да съзира смешното в цялата тази история.

Така че след чая мистър Уолш, Патрик, Доминик и Принцесата излязоха заедно и оставиха Хила сама с отчаяние, изписано върху лицето, седнала на кушетката пред газовата печка с мисис Уолш до нея.

Тръгнаха по улицата и стигнаха до един кръстопът, където широка улица се пресичаше от няколко трамвайни линии.

— Ето, оттук ще вземаме автобуса за кантората — обясни мистър Уолш на Патрик. — Винаги отивам дотам с автобуса — продължи той. — Така стигам четири минути по-рано, отколкото с трамвая. От този ъгъл е точно дванайсет минути, пресметнал съм ги.

— В колко часа трябва да сме там? — попита Патрик мрачно.

— Точно в девет. Старецът държи страшно много на точността.

Патрик нито знаеше, нито искаше да знае кой беше „старецът“. Тези незначителни подробности щяха и без това да му станат известни твърде скоро.

По улиците имаше доста хора, излезли да се порадват на първия хубав неделен пролетен ден. Патрик и мистър Уолш вървяха напред, а Доминик ги следваше с Принцесата, която се тътреше с увиснала опашка и изглеждаше твърде печална.

— Съвсем различно е от полетата край Пущинака, нали, ангелче? — й каза съчувствено малкото момче.

Разхождаха се доста дълго, ако изобщо такова безцелно скитане между тълпи от хора можеше да се нарече разходка, както си помисли Доминик.

От време на време мистър Уолш им показваше места и сгради, които смяташе за забележителности.

— Ето го и училището — каза той, като посочи една жълта постройка, върху едната врата, на която пишеше „момчета“, а върху другата „момичета“. — Тук ще пращате малкия, нали?

— О, не, жена ми го учи — обясни Патрик. Доминик никога дотогава не беше чувал Патрик да нарича Хила „жена ми“ и това му се стори много смешно.

— Това е училището на монахините — рече след малко мистър Уолш, като посочи една каменна стена. — Там булката ще прати дъщеричката ни, когато поотрасне.

— Цялото място е тъпкано с училища — каза Доминик на себе си, като преувеличи малко. — Но това никак не ме учудва — допълни той.

От време на време мистър Уолш се здрависваше с някои от хората, покрай които минаваха. Когато приятелите му биваха с дама, той сваляше шапка и казваше: „Добър ден“, но когато биваха сами или в мъжка компания, просто кимваше и казваше: „Как е, Джо?“ Доминик забеляза всичко това с учудване. Питаше се какво ли би си помислил Дан Делени за мистър и мисис Уолш. След това започна да мисли за баща си, останал в Розарил. Какво ли щеше да бъде, ако, като продадат колата и настанят Принцесата у треньора, се върнат отново вкъщи!

— Този приятел се казва Девлин — разправяше мистър Уолш на Патрик. — Разкарвах се с него, преди да се свържа с булката. Не че сме вършили някакви лудории, разбира се. Понякога играехме билярд в някое от кафенетата, а лете излизахме на екскурзии с едно-две добри момичета. За танци много не ме биваше. „Рицарите на св. Брендън“ много не насърчават подобни работи. Разбира се, нямат нищо против, стига да не се пие алкохол. Все пак е по-добре човек да, бъде на безопасната страна: винаги съм смятал така.

— Прав сте — съгласи се Патрик. И Доминик се зачуди защо брат му си дава вид, че е съгласен дори с най-невъзможните твърдения, с които в действителност никак не бе съгласен. Така се бе държал с мис Лонгуърт, дори и с Бълджър. Доминик знаеше, че Патрик имаше обичай да се съгласява, докато се стигнеше до последната точка, но когато съгласието му трябваше да премине в действие, изведнъж ставаше твърд като стомана и тогава упоритостта му биваше направо безгранична.

— Но откакто влязох в лоното на брака — продължи мистър Уолш с леко възклицание, сякаш беше казал нещо много духовито, — изоставих ергенския живот. Човек бързо разбира, че невястата му не обича много да го вижда в компанията на приятели да се разкарва насам-натам. Сигурно и вие вече сте схванали това, нали?

— О, да — отвърна Патрик.

След малко се озоваха в другия край на тяхната улица, макар че Доминик не можа да я познае — толкова много приличаше на останалите улици, по които бяха минали. Никога досега не бе излизал на толкова скучна разходка.

През това време отново показаха на Хила бебето, което вече се беше събудило.

— Горкичкото — възкликна Хила, тъй като бебето изглеждаше някак твърде за съжаление. Но тази забележка не беше такава, каквато явно се очакваше от нея, и мисис Уолш каза не за пръв път: — Вярвам, че и вие скоро ще си имате такова детенце — и след това добави по-кротко: — Може би вече е на път. Не ми се сърдите, че ви питам, нали?

Хила поклати глава. Тя, която можеше да слуша и най-смелите бележки на Дан Делени и дори сама говореше твърде смело при подходящи случаи, сега усети, че се изчервява.

Това шепнене между жени за бебета в претъпкани от мебели спални й се струваше твърде неприлично.

— Изглеждате ми толкова бледа — продължи мисис Уолш. — И аз бях същата през първите един-два месеца. Просто на нищо бях заприличала.

— Винаги съм била такава — отвърна й Хила сухо.

— Така ли? Това е друга работа значи. Е, има време още. Нали сте женени само от месец-два?

— Да.

— Съпругът ви изглежда толкова мил — продължи мисис Уолш. — За него ще бъде такъв стимул да работи неуморно целия ден, като знае, че вечерта ще се завърне при вас. Симус винаги казва така.

— Шелбърн парк наблизо ли е? — попита Хила, като реши да смени притеснителната тема. Изобщо не можеше да разбере как човек може да разговаря за любимите си хора с разни непознати.

— Парк ли? — повтори мисис Уолш. — Не съм чувала за парк с такова име, но наблизо има една прекрасна градина. Ще ви я покажа утре сутринта.

— Не е парк, а място за надбягване на хрътки — уточни Хила.

— О, така ли? Не знаех. Ходите ли на такива надбягвания, мисис де Лейси?

— Ще отидем, когато ще бяга Принцесата. Тя е кучката, която доведохме с нас.

Но мисис Уолш се интересуваше много повече от съпрузи, отколкото от хрътки, които за нея бяха върхът на глупостта. Особено пък когато от такива неща се интересува млада, току-що омъжена жена, чийто съпруг получава три лири на седмица. Науми си да спомене за това тактично по-нататък в разговора. Сега тя отново се върна към въпросите, които я интересуваха и които смяташе за много по-подходящи; тъкмо тях бе имал предвид и мистър Уолш, когато бе казал, че „дамите трябва да си побъбрят“.

— Симус сега получава пет лири седмично, макар че и той, разбира се, почнал с три. Когато се оженихме, получаваше четири. Бяхме сгодени само около три месеца. Преди това не е дори поглеждал момичета, както аз — момчета, искам да кажа — не съм ги поглеждала за такива работи — продължи тя, докато сменяше пелените на бебето.

Хила с удоволствие би гледала как домакинята се грижи за детето си, ако тя не придружаваше действията си с толкова крайно домашни разговори.

— Смятам да си полегна малко — обади се Хила най-после.

— О, да, мисис де Лейси. Мога ли да ви наричам на малкото ви име? Моето е Мери.

— Казвам се Хила.

— Какво особено име. Не е ирландско, нали?

— Не зная — призна си Хила.

— Как ви беше моминското презиме? — продължи мисис Уолш, като я последва по коридора с бебето на ръце, отново повито в одеялцата си.

— Канавън — отвърна Хила.

— Да не сте роднина на министъра? — запита мисис Уолш.

Когато Хила каза, че му е дъщеря, мисис Уолш остана крайно поразена.

— Света Богородичке — възкликна тя. — Това наистина е чудно! Сигурно се чувствувате много горда. Симус много ще се зарадва, като узнае. Той е усърден привърженик на правителството.

Хила нямаше представа защо би трябвало да се чувствува горда или пък мистър Уолш доволен. Тя все по-малко и по-малко се чувствуваше способна да разбере тази жена, която беше само година-две по-голяма от нея.

Мери Уолш продължи да говори за Луциус Канавън, докато се разхождаше напред-назад с бебето на ръце. Изглежда, много чудно й се виждаше как той не бе настанил зет си на някоя по-доходна служба.

— Ами той, да ви кажа, много не ме обича — обясни й Хила.

— Сигурна съм, че ви обича. Както и да е, всеки баща все пак е баща. Хващам се на бас, че постоянно ще се интересува дали няма да се нуждаете от нещо — продължи мисис Уолш.

Бяха се качили в стаята на Хила и като се разхождаше надолу-нагоре, мисис Уолш успяваше сръчно да придържа бебето с едната си ръка, докато с другата прибираше разхвърляните дрехи и разните принадлежности, които Хила бе оставила, където завърне из стаята. Лицето й имаше учуден израз. Мислеше си, че е твърде необяснимо как такъв човек като министър Канавън е оставил дъщеря си да се омъжи за такъв бедняк като този де Лейси. Не можеше да не се попита каква причина трябва да ги е накарала да се оженят. Ако нямаше бебе на път, значи това не бе причината. Все пак възможно беше момичето да бе сбъркало по-рано и баща й от немай-къде да я беше омъжил, за когото се случи. Това не би я учудило много. Беше започнала да мисли, че у това момиче имаше нещо доста чудновато.

— Полегнете си малко — каза тя на Хила. — Изглеждате доста изморена.

Когато си излезе, мисис Уолш отново взе да се пита дали все пак мисис де Лейси не беше бременна. Сигурно с това трябва да се обясни тази чудатост на Хила, която не можеше да се определи на какво точно се дължи.

Седемнадесета глава

Изминаха седмици, а двамата братя и Хила все още живееха в дома на мистър Уолш. Продажбата на старата кола им беше донесла само четири лири. Бяха дали Принцесата на треньора и макар че това им бе струвало само три фунта и десет шилинга на месец, решиха, че трябва да запазят достатъчно пари, за да може тя да остане там шест месеца. Това означаваше, че от двадесетте и пет фунта им оставаха четири, и с четирите от колата им се събираха всичко осем, които, както Хила реши, не стигаха да се преместят другаде, поне засега.

Всяка сутрин Патрик отиваше в кантората с мистър Уолш и се връщаше малко след шест. Работата беше дори по-скучна, отколкото си я беше представял и само шегите, които си правеха по неин адрес с Хила и Доминик, донякъде го спираха да не я напусне веднага. Ако я вземеше на сериозно, не би могъл да я понася дълго.

През това време отношенията им със семейство Уолш не се подобриха. Особено Мери Уолш намираше държанието им за твърде странно. Имаше хиляди неща, които не можеше да разбере и да си обясни. А за нея да не разбере беше почти равнозначно на неодобрение.

Преди всичко й правеше впечатление поведението на Доминик особено по отношение на Хила.

— Боже мой, ако не беше дете, човек би си казал, че той е женен за нея! — казваше тя на съпруга си. — Само да чуеш с какви нежности я обсипва и за какви неща си говорят! Влязох в стаята тази сутрин, когато предполагах, че му преподава уроци, и за какво мислиш, че приказваха? Как се чувствувал човек, когато е пиян, моля ти се. Тя му разправяше, че същото нещо можело да се изпита само чрез алкохола и че тя изпитвала такова нещо по два начина. Веднъж, когато била на някакви си скали или нещо подобно. А после той й каза, че е усещал същото нещо на два пъти. Мисис де Лейси му отвърна, че знае за единия път — в някакви развалини или не зная къде, а след като продължиха да си говорят за такива глупости, момчето каза, че човек изпитва същото усещане и когато е влюбен. Представяш ли си?

— И те си говориха тези неща, докато ти беше в стаята? — попита съпругът й.

— Не бях в стаята, но тъкмо щях да вляза, когато ги чух, и се спрях отвъд за минутка, понеже не исках да ги безпокоя, а когато почаках и те все още продължаваха, потропах с дръжката, макар че вратата беше открехната, и влязох; тогава, разбира се, те замлъкнаха — рече Мери Уолш.

— Но не си подслушвала нарочно, нали? — попита съпругът й. — Нали знаеш, че не бива да се постъпва така.

— Не, не съм, естествено — отвърна тя кратко.

След това идваше отношението на Хила към службата на мъжа й. И то бе голям източник на неодобрение за другата млада жена.

— Изглежда, тя смята това за някаква шега — оплака се тя на Симус.

Мистър Уолш беше по-снизходителен към квартирантите си, отколкото жена му. Но и той никак не се чувствуваше спокоен, когато се замислеше за тях. Имаше една доста неприятна случка, която бе станала в присъствието на някои от техните съседи. На една музикална вечер, на която мисис де Лейси бе настояла да дойде и малкото момче, бе решено да черпят с по чашка кларет дамите, които пожелаят, а останалите с чай, като за мъжете имаше уиски. Когато запитаха мисис де Лейси дали желае кларет или чай, тя отговори, че би искала уиски. Вярно, че стори това твърде учтиво и дори с известно притеснение, но все пак това бе направило лошо впечатление.

— Как бих могла да понеса подобна вечер, ако пия само кларет? — бе пошепнала тя на Доминик. Разбира се, обстоятелството, че беше дъщеря на Луциус Канавън поправи донякъде работата. И това трябваше да се има предвид. Дъщерята на толкова уважавания крепител на обществото би могла да си позволи доста неща, които едно обикновено младо момиче е принудено да избягва. Мистър Уолш признаваше това. Всъщност той бе готов да направи доста отстъпки, тъй като по натура беше доста по-толерантен от жена си.

Отношенията между младата мисис де Лейси и нейния знаменит баща го озадачаваха. Беше се надявал, че министърът често щеше да посещава къщата му. Той не живееше далеч от Дъблин и освен това сигурно всеки ден пристигаше в града във връзка с работата си като министър. Обаче нито веднъж не бе дошъл да види дъщеря си и зет си. Нито пък те, доколкото мистър Уолш беше разбрал, бяха ходили да го навестят. Това го беше разочаровало страшно много. И той си беше намислил в скоро време най-тактично да заговори по този въпрос, щом му се удаде случай.

Освен това мисис Уолш се тревожеше от начина, по който Хила се явяваше сутрин на закуска. Във всеки случай в Тара Терас (техния квартал) човек не се появяваше на трапезата с черен халат върху зелена нощница с голямо деколте, с начервени устни и начернени клепачи. Всъщност по отношение на клепачите й тя се лъжеше. Те бяха естествено тъмни.

Човек винаги трябва да намира време да се облича за закуска, дори ако остави да си гримира лицето и да си подреди косата за по-късно.

А и какво беше отношението й към съпруга или по-право, взаимните им отношения? Вечер, след като малкото момче отидеше да спи, и двете съпружески двойки оставаха за малко във всекидневната. Мери Уолш обикновено сядаше на страничното облегало на креслото, в което седеше съпругът й, той обгръщаше с ръце талията й, а понякога само си държаха ръцете. Но тези де Лейси, изглежда, никога не чувствуваха необходимост да си разменят такива дребни нежности както при дадените условия (с други думи, в присъствието на друга съпружеска двойка) — нежности не само позволени, но дори и желателни, защото по този начин на страстта се придава един по-почтен облик. Като не вършеха това никога, те породиха у нея съмнението, че съпружеският им живот, макар и още толкова кратък, не е напълно щастлив. Но разбира се, човек напълно не би могъл да разбере хора като тях.

Най-после това, което я шокира може би най-силно (макар че и самата тя не знаеше точно защо), беше, че най-малко два пъти през нощта беше чула от стаята им толкова лудешки и невъздържан смях, който направо я беше възмутил. Боже мой, последното нещо, което човек очаква да чуе през такъв късен час от това, което все пак може да се нарече брачна спалня, е смях. Милувки, шепот — да. Разбира се, ако човек би си позволил да подслушва, което естествено би било ужасна липса на възпитание. Дори и лека кавга би могла да се чуе. Но смях! И при това такъв смях! Не, подобно нещо изобщо не може да се обясни. И то неведнъж, а най-малко два пъти. Този смях твърде много шокира чувството й за допустимо и дори чувството й за приличие.

След втория случай тя отиде толкова далеч, че каза на мисис де Лейси (никога не можеше да се отпусне и да й каже само „Хила“):

— Май нощес си разправяхте някаква много весела шега.

Но квартирантката й не отвърна нищо, а само почна пак да се смее, после сигурно беше разправила за това и на момчето, защото по времето, когато се предполагаше, че се занимават с уроците, тя успя да чуе острия му смях в унисон с чудноватия дълбок смях на девойката.

От цялата компания мистър и мисис Уолш караха най-лесно с Патрик. Не че и с него човек можеше да се почувствува особено близък, тъй като беше най-неразговорливият от тримата, но поне не действуваше толкова явно в разрез с общоприетите оценки и навици, както другите двама.

— Особен човек е — казваше мистър Уолш на жена си. — Всъщност работи много усърдно в кантората, но се страхувам, че никога няма да напредне. Няма абсолютно никаква инициатива. И когато старецът дойде и го заприказва, никога не се държи така, че да спечели благоволението му; просто се чумери и изобщо не съумява да се представи в по-благоприятна светлина.

— Не би ли могъл да му намекнеш за тези неща? — предложи добросърдечно Мери Уолш.

— Опитвал съм, но не от зима от съвети. Жалко, наистина, защото се труди, заляга и ако не беше това негово държание, сигурно щеше да напредне.

Вярно беше, че Патрик наистина работеше усърдно във фирмата Калдекът, макар че работата му беше много досадна. Колкото и да се смееше на новата си длъжност с другите двама, виждаше, че трябваше да продължи да се труди поне дотогава, докато не се намереше нещо по-подходящо, с което да изкара прехраната и на тримата. Дори почувствува известна гордост, когато в края на първата седмица даде на Хила два фунта, за да плати на мисис Уолш, а останалия един фунт раздели между себе си и нея. Но не можеше да признае това нито на нея, нито на Доминик, защото знаеше, че никога не биха разбрали подобно чувство. За тях парите бяха нещо, което или трябваше да се получава и харчи нашироко, или пък без него напълно можеха да минат както в Розарил. Нито Хила, нита Доминик бяха склонни да се занимават с това седмично получаване и разпределяне на трите фунта.

Всички техни надежди в това отношение и дори очакванията на Патрик се съсредоточаваха в Принцесата. Хила беше скътала настрана техните непокътнати осем фунта, които щяха да заложат при първото надбягване на хрътката.

Една съботна вечер отидоха в Шелбърн парк, за да видят първата репетиция, която хрътката щеше да направи сама. Мистър и мисис Уолш щяха да имат гости малко по-късно, затова на няколко пъти им напомниха, че не бива да закъсняват.

Доминик никога по-рано не бе ходил на място, където стават надбягвания с кучета, и бе очаквал да види нещо по-различно, макар че и той не знаеше какво. Електрическият заек му се стори твърде смешен уред и беше сигурен, че Принцесата няма да се хване на подобен номер. Право или криво, не се знае, но тя се втурна след него и го погна толкова бързо, че взе определените петстотина двайсет и пет ярда за невероятно краткото време от трийсет секунди. Треньорът остана крайно доволен от този резултат и разбира се, Хила и момчетата много се зарадваха, въпреки че поне Доминик никак не се учуди на това постижение. Хората тук, все професионалисти в кучешките надбягвания, я смятаха за много бърза, а и самият той я беше виждал да побеждава най-добрите по-възрастни кучета от околността на Розарил. Както и да е, той се гордееше твърде много с нея и лицето му беше поруменяло, а очите му бяха грейнали.

Треньорът ги покани в една мъничка стая в сутерена, за да пийнат по чашка. Доминик беше толкова развълнуван, че едва докосна лимонадата си. Макар да беше сигурен, че треньорът разбира от хрътки по-малко от Дик Делени например, все пак се възхищаваше от него. И макар че плацът за надбягвания го беше разочаровал, като го сравняваше с влажните поля на запада, затънтените околности на Шелбърн парк, очертаващи се в здрача, със силуетите на пристанищните кранове, откроили се върху вечерното небе покрай реката, му харесаха твърде много и му се сториха много по-привлекателни за живеене от Тара Терас. Тук, между плаца за надбягвания и реката с нейните чайки и моторници, мястото му изглеждаше твърде подходящо за живеене, макар че не чак толкова подходящо като Розарил.

Той изложи съображенията си на Хила и на Патрик, когато си тръгнаха за вкъщи с трамвая. Те се съгласиха донякъде с него и решиха, че когато Принцесата спечели първото си надбягване, ще се преместят в тази не дотам почтена част на града. В този момент не бързаха много да се върнат в благопристойното си жилище и при играта на карти, или за каквото изобщо щяха да дойдат приятелите на Уолш. Патрик предложи да отскочат до един хотел близо до Пилар и да пийнат вино по случай репетицията на Принцесата.

Хила и Доминик се възхитиха от тази идея. И когато влязоха, момчето се учуди доста на големия хол, на стъклата върху масите и на всичко останало. След кръчмата на Бълджър с нейните вечно запалени газени лампи тази зала му се стори много хубава. Беше си помислил, че всички места, където хората се отбиват на по чашка, са тъмни и тайнствени като кръчмите край Розарил.

Патрик и Хила пиха бургундско, чийто тъмночервен блясък на електрическата светлина им се стори най-празнично изглеждащото нещо, което бяха виждали. Това беше първият път след пристигането им в Дъблин, когато се почувствуваха отново щастливи с онова старо, безоблачно щастие на предишните, отдавна отминали, както им се струваше, далечни дни Принцесата скоро щеше да спечели някое надбягване и тогава ще си вземат две самостоятелни стаи между Шелбърн парк и реката, а Хила сама ще ги подреди.

После Принцесата ще спечели още едно състезание или може би две, след което ще имат достатъчно пари, за да се завърнат триумфално в Розарил.

Те взеха няколко бланки от хотела и Патрик написа писмо на Майк, като от време на време слагаше и по някое изречение, продиктувано му от Патрик или от Хила. Най-накрая се подписаха и тримата. Знаеха, че и той като тях ще се зарадва от отличното постижение на Принцесата при репетицията.

— Горкият татко — каза Патрик. — За него е по-лошо, отколкото за нас, защото, макар че той е в Розарил, всеки от нас има другите двама до себе си.

— Трябва да пратим и една картичка на Дан — каза Доминик.

Избраха най-вулгарната картичка от павилиончето на хотела и я изпратиха на стареца. Тя представляваше някакъв много дебел тип с преувеличено червен нос, с бутилка в ръка, който се мъчи да се качи в трамвая. Доминик му нарисува и брада, за да заприличала Дан, Хила написа нещо на гърба на картичката, което Патрик задраска, като каза, че пощата няма да го пусне, затова тя написа нещо не толкова възмутително, което и тримата сметнаха за много смешно.

— Не е лошо да прибавим: ако някога станем много богати.

— Сладуранката ми, колко особено изглеждаш — каза внезапно Доминик.

— Как?

— Някак занесена. Очите ти са някак… — опита се да обясни Доминик.

— Пияна е — каза Патрик, като се засмя.

— Да, да, вярно — съгласи се Доминик и грейна от удоволствие.

— Не съм, не съм — запротестира Хила. — Не пияна, а само щастлива и облекчена, че за малко сме избягали от нашия затвор.

Пияна или не, това беше една от вечерите, когато тя изглеждаше прекрасна. Беше облякла черната рокля, която бе носила през време на „обсадата“, както и една черна шапка, която не закриваше много красивото й чело; лицето й беше по-румено от обикновено и очите й наистина изглеждаха тъмни и замечтани.

— Да, изглеждаш страшно щастлива — каза Доминик. — И съвсем малка, почти колкото мене: Нали, Патрик?

— О, миличките ми, аз съм пияна — повтори тя, така че двете момчета се заляха от смях и отново почнаха да мислят, че наистина е пияна.

— Няма значение дали си пияна, или не, щом като пак си щастлива — каза й Патрик.

— Разбира се, че има значение. Младите момичета не бива да се напиват. Дори Дан Делени казва така — отвърна тя.

— Е, когато се напиват съвсем малко и това се случва много, много рядко — позволено е — отбеляза Доминик, за да оправи работата, ако тя действително беше пияна. Разбира се, той не можеше напълно да противоречи на Дан. Не че някога го беше чул да изказва подобно съждение.

— Зависи — каза Патрик. — Под влиянието на виното някои от тях проявяват склонност към изказване на тайните си.

— Ти чувствуваш ли сега тази склонност? — попита я Доминик, без да разбира напълно значението на думите си.

— Струва ми се, че не.

— Хайде, кажи ни най-голямата си тайна, миличка — помоли я Патрик.

Тя отрицателно поклати глава.

— Моля ти се, сладуранката ми — присъедини се към него и Доминик.

— Как бих могла да откажа на моите мили — каза тя най-после.

Те я загледаха в очакване, но тя не рече нищо повече.

— Хайде, започвай — подкани я нетърпеливо Доминик.

— О, не, не — промени тя решението си. — Не сме достатъчно сериозни.

— Вече ще бъдем сериозни — обеща Патрик. Доминик се помъчи да придаде подходящ израз на лицето си, но не успя напълно.

— Добре, но да не е най-голямата ми тайна — помоли ги тя.

— Добре де, хубаво, но все пак да е някоя наистина важна тайна — опита се да помогне Доминик.

— И въпреки всичко не съм пияна — повтори тя.

— Разбира се, че не — съгласи се Патрик.

— Ето започна Хила, — щом те видях още първия ден, реших, че ще се омъжа за тебе и на следващата сутрин писах в Дъблин и си поръчах бял сатен за сватбената рокля. Когато баща ти се върна, вечерта, когато се сгодихме, и ме попита дали имам булчинска рокля, казах, че нямам; но това не беше вярно, бях получила плата вече от няколко седмици.

— О, това е било прекрасно — каза Патрик.

Но Доминик не сметна, че тайната е чак толкова интересна, колкото беше очаквал.

— Пийни си малко — каза й той с надежда това да докара до някоя по-друга тайна. Но бутилката беше вече празна.

Когато се върнаха вкъщи, Патрик посъветва Хила и Доминик да си легнат веднага, защото Доминик поради вълнението си и Хила поради смесеното влияние на вълнението и виното не бяха според него подходящи за „соарето“ на мисис Уолш. За нещастие самата Мери Уолш им отвори вратата. Сигурно тя ги беше чакала и вече бе раздразнена от закъснението им. Беше решила в никакъв случай да не разочарова гостите си, които очакваха да видят дъщерята на Луциус Канавън. За нейния обществен кръг беше голям успех да представи подобна личност и за щастие тази личност за пръв път не отказа да се появи пред гостите й. Дори и Доминик не отказа, макар че никой не бе имал намерение да го кани. Патрик ги последва в малката, натъпкана с хора гостна, като предчувствуваше крайно неблагоприятен изход от цялото това начинание.

Имаше около седем или девет души — двамина чиновници на Калдекът с жените си и един младеж на име Мак Кейб, помощник-редактор на месечния вестник, издаван от „Рицарите на св. Брендън“, годеницата му и един или двама други.

Отначало всичко потръгна добре. Хила и Доминик се заприказваха с момичето, което беше годеница на мистър Мак Кейб. Всъщност девойката не беше много привлекателна, тъй като имаше къс и дебел нос и дребни кафяви очи, но в голямата й уста имаше нещо иронично и когато се засмиваше, лицето й се променяше, като за миг ставаше крайно дяволито и то по някакъв не твърде почтен начин. Макар че живееше съвсем наблизо, мястото й сякаш не беше в Тара Терас, а по-скоро в Рингсед, в пристанищния квартал, помисли си Хила, там, където се намираше Шелбърн парк и където за нея и за момчетата бе почти обетована земя.

Роза Дженкинс, така се казваше госпожицата, не взе да говори на Хила за баща й. А това веднага й спечели благосклонността на Хила. Освен това тя много се заинтересува от репетицията на Принцесата, така че и Доминик още веднага започна да се чувствува твърде добре с нея.

— Харесва ли ви да живеете тук? — попита я любопитно малкото момче.

— Но аз не съм живяла никъде другаде. А вие? — запита го тя. Тази вечер за пръв път гостуваше на семейство Уолш.

— Боже мой — възкликна Доминик. — Ние изобщо не живеем тук.

Мис Дженкинс се засмя.

— Май това място не ви харесва много — отбеляза тя.

— Да ви кажа — подхвана Доминик, — тук… — но при тези думи момчето замлъкна. Въпреки всичко то беше тактично дете и се страхуваше да не засегне мис Дженкинс, ако домът й се окажеше в този квартал и ако кажеше, че е отвратителен.

— Брат и сестра ли сте? — попита го мис Дженкинс.

Хила поклати глава.

— Приличате си — продължи девойката и от този миг завинаги спечели сърцето на Доминик.

Стана ясно, че тя работи в отдела за горни дрехи в един голям магазин на О’Конъл стрийт.

— Наминете някога да ме видите, ако бъдете някъде наблизо — покани ги тя.

— Сигурно работата ви е интересна, толкова хора виждате всеки ден — каза Хила.

— Вярно, но да ви кажа, идват само жени, при това възрастни повечето. Ех, ако бях в някой магазин за цигари или нещо подобно, където да продавам предимно на мъже, щеше да е по-добре. С тях се разбирам по-лесно.

— Да — съгласи се Хила. — И аз бих се чувствувала по същия начин.

— О, за вас е друго, вие сте хубава — отвърна мис Дженкинс.

Хила искрено се учуди. Тя знаеше, разбира се, че Майк и момчетата я смятаха за хубава, или ако невинаги, то понякога, но смяташе, че това е само някаква тяхна щастлива особеност, част от чудноватите им идеи. Но това практично и разумно момиче да мисли така — бе нещо съвсем различно.

— Да, нали? — възкликна Доминик. — И тази вечер е по-хубава от всякога.

— О, сега много добре виждам, че не сте й брат — засмя се мис Дженкинс. — Братята никога не казват толкова хубави неща.

— Смятате ли, че бих могла да си намеря работа като вашата? — попита я Хила. — В такъв случай ще можем веднага да се преместим — обърна се тя към Доминик.

— Вие ли? — попита девойката учудено. — Искам да кажа, че изглеждате като момиче с много пари.

— Нямам нищо — отвърна й Хила.

— Бас държа, че дрехите ви струват доста пари — продължи мис Дженкинс. — Поне от това разбирам.

— А като ги износя, не зная какво ще облека — рече Хила.

— Ако наистина искате, мисля, че можете да се уредите, където работя и аз — каза девойката. — Нали знаете, външният вид е много важен, макар че изобщо нямам представа какво значение има това за дамските отдели.

— Но какво ще стане с мен, сладуранката ми? — напомни Доминик на Хила. — Аз просто ще умра, ако остана тук съвсем сам.

Мис Дженкинс неволно се засмя, като видя жалния израз на лицето му при тези думи.

— Но нали тогава няма да сме тук. Ще си имаме самостоятелен апартамент и ти ще се грижиш за него.

— Е, тогава може да е по-различно — съгласи се той, но не без известно съмнение.

Уговориха се мис Дженкинс да поговори за Хила с началничката на отдела, където работеше, и ако излезеше нещо, щеше да дойде някоя вечер на гости, за да им съобщи резултата.

Приятелският им разговор беше прекъснат от мисис Уолш, която изобщо нямаше намерение да остави важния обект на соарето да си губи времето в разговор с някаква си продавачка.

Представиха Хила на групата гости, насядали около газовата камина, където бяха заклещили Патрик от самото му влизане. Той не беше проговорил почти нищо, затова гостите останаха с впечатлението, че е просто навъсен младеж, така че появата на дъщерята на Луциус Канавън бе добре дошла.

— Ние сме големи почитатели на баща ви — започна мистър Мак Кейб, който беше застанал в средата на групата.

— Аз пък не съм — отвърна му Хила. Тя изобщо не искаше да бъде груба, но просто държеше още веднага да им стане ясно, че това умилкване около баща й изобщо не й харесва.

Тази забележка бе посрещната с малко неестествен смях, сякаш гостите си дадоха вид, че я сметнаха за особено остроумие, не твърде сполучливо.

— „Рицарите“ — продължи мистър Мак Кейб — много искат да имат честта и да го поканят на някое от седмичните им събирания, на което да им изнесе лекция, затова смятам, че ще е добре да му споменете нещичко по този въпрос.

— Какви са тези рицари? — попита тя.

— „Рицарите на св. Брендън“ — обясни търпеливо мистър Мак Кейб. В тази изискана компания не се смяташе за необходимо да бъде произнесена бялата им титла.

— Ама че смешни рицари — прошепна тихичко Доминик, който се беше приближил до трупата заедно с мис Дженкинс. Беше чувал за тях от мистър Уолш, който смяташе и него за възможен кандидат за юношеската група. Едничките рицари, които Доминик признаваше, бяха от неговия таен орден — на „Рицарите на романтиката“, чиито героични водачи бяха Принцесата и Хила. Сам-самичък едва бе допусната да членува и стоеше последна в списъка веднага след Доминик, тъй като момчето никак не беше суетно и не обичаше да се надценява.

Мис Дженкинс се изкиска, но веднага успя да обърне смеха си в несполучлива кихавица.

— Какво представляват те? — попита Хила.

Тя не би могла да зададе въпроса си на по-въодушевен член от мистър Мак Кейб.

— Дали сме клетва да се борим с трите най-опасни злини, които опропастяват страната ни — подхвана речта си мистър Мак Кейб, като все повече изпадаше в патос при звука на собствените си често употребявани бомбастични изрази. — Борим се против невъздържанието, хазарта и моралната разпуснатост. Борим се срещу тях дотолкова, доколкото ни позволяват способностите и ако Божието желание е такова, ще продължим в тази насока до последната си капка кръв.

Чу се шепот на одобрение.

— Що се отнася до хазарта — заяви Хила със спокойния си дълбок глас, който след пискливия монолог на младежа звучеше едва ли не заспало, — току-що идвам от едно място, където ходих да видя как една кучка тренира за надбягване, за да преценя дали ще мога успешно да заложа на нея, когато вземе участие в първото ни надбягване. Що се отнася до въздържанието, в момента съм малко пияна, а ако вземем моралното невъздържание — избягнала съм го само поради някаква случайна особеност на темперамента си.

— Мисис де Лейси! — извика Мери Уолш. Този път мис Дженкинс откровено се изкиска.

— Но тя ви каза самата истина — рече Доминик с тънкия си от вълнението глас. Чу се как Патрик промърмори нещо под нос, което прозвуча като проклятие, но тъй като едновременно се усмихна на Хила и намигна на Доминик, стана ясно, че то не се отнасяше за тях.

Осемнадесета глава

След тази фатална вечер положението на тримата де Лейси в къщата на Тара Терас стана много деликатно. Хила нетърпелива чакаше съобщение от мис Дженкинс, а през това време Патрик реши, че ще бъде по-добре, ако спомене на мистър Уолш, че сигурно както той, така и жена му биха предпочели да си намерят други квартиранти. Той каза това по възможния най-тактичен начин, когато в понеделник сутринта двамата заедно взеха автобуса на път за кантората.

— Знаете ли — рече му той, — всичко се свежда до това, че гледаме на нещата малко по-различно. Страшно сме ви благодарни, че ни търпите досега, но смятам, че най-добре би било да си потърсим някоя друга квартира.

Мистър Уолш си играеше с цигарената кутия.

— Вижте какво, де Лейси — каза той, явно смутен. — Проблемите се дължат на моята жена и на вашата. Те просто не могат да се погодят. Така потръгна от самото начало. Ето на, вие и аз се разбираме много добре. А освен това трябва да спомена и за малчугана. Не ми се сърдете, ако ви кажа, че малко сте го разглезили. Ето, това училище тук би било чудесно място за него.

— За да стане като тукашните хора ли? — запита Патрик необичайно гневно като за него.

— За това няма да спорим — каза примирително мистър Уолш. Но трябва да кажа, че, струва ми се, мисис де Лейси нямаше право да каже всички онези неща миналата вечер. Ако бяхме сами, пак иди-дойди…

— Но те бяха съвсем верни — обясни Патрик. Макар че мистър Уолш и жена му бяха разисквали цялата скандална случка от всички възможни гледища, тъкмо от тази страна на въпроса не бяха погледнали.

— Тогава е съвсем друго.

— Но за нас не е — отвърна му Патрик.

— Тя просто ни се подигра — възрази мистър Уолш.

— Нищо подобно — отвърна му Патрик с досада. — Тя говореше съвсем искрено. Би било много неучтиво, ако говореше несериозно, ала каквито и да сме, поне не сме неучтиви.

По този въпрос мистър Уолш не отговори нищо, тъй като и той, и жена му ги смятаха точно за такива. Най-малкото — жена му и брат му.

Когато вечерта Патрик повтори този разговор на Хила и Доминик, и тримата стигнаха до заключението, че мистър и мисис Уолш биха предпочели да не виждат повече злополучните си квартиранти. Имайки това предвид, те взеха необходимите мерки.

На другата сутрин Доминик и Хила взеха трамвая за Шелбърн парк и оттам проникнаха в непознатия, но романтичен за тях квартал между парка и реката. И двамата трябваше да си признаят, че на дневна светлина той не изглеждаше особено привлекателен. Тук вместо страшната беднотия на Тара Терас, грижливо маскирана, налице беше една мръсна и парцалива бедност. Макар теоретично (разбира се, според специалните теории на де Лейси) това да беше за предпочитане, когато очите и носовете им доловиха особеностите на квартала, предимствата му им се сториха доста нищожни.

— Май не сме намерили подходящото място — продума Доминик. Той се смяташе за водач на тази експедиция и изобщо не му се искаше да допусне, че мечтите му за по-приятно жилище са останали само мечти.

Измъкнаха се най-после от това, което им изглеждаше цяла мрежа от неприветливи улици, дори не тесни, както забеляза Хила, а по-скоро широки. Макар че биха могли да понесат мръсотията и неприветливостта на някоя тясна уличка, мизерията им изглеждаше противна на една толкова ужасно широка и открита за всички погледи улица като тази, по която вървяха. Когато стигнаха до реката, и двамата си отдъхнаха с облекчение. Тук, срещу постланите с камъни кейове, зад които едно или две невероятно ръждясали параходчета бяха отпуснато товарени или разтоварване, се виждаше цяла редица къщи със съвсем смахнат вид.

— Тук не би било зле — заяви важно Доминик.

И Хила си помисли същото. Не бяха вървели толкова дълго, откак бяха напуснали Розарил, затова и двамата се чувствуваха изморени.

Едно беше да се каже тържествено: „Тук не би било зле“, а съвсем друго — да се осъществи това твърдение. Голямото им начинание бе да отидат в една кръчма, където събудиха доста голям интерес сред посетителите, и да си поръчат чаша порто и лимонада. Хила би предпочела уиски, но сега се чувствуваше твърде икономично настроена и смяташе, че така ще им излезе по-евтино. И въпреки че още по-икономично би било просто да попита дали някъде наблизо дават стаи под наем, без да поръчва каквото и да било, такава постъпка й се стори съвсем просташка. Така че двамата изследователи седнаха сред пристанищните работници и скитниците, които те най-оптимистично сметнаха за моряци, и запреглъщаха бавно напитките си, преди да запитат каквото и да било.

След като измина времето, което според вродената учтивост на Хила беше достатъчно, за да не помисли някой, че са дошли тук само за услуга, тя запита кръчмаря дали знае да се дават стаи под наем около кейовете.

Такива чисти домашни грижи не са твърде интересни, за да се разправят подробно, затова ще е достатъчно да кажем, че накрая им показаха две спални на горния етаж, над самата тази кръчма. Нито една от тях не гледаше към реката; и двете бяха обърнати в противоположна посока. Макар че това бе голямо разочарование, и двамата вече се чувствуваха твърде изморени и склонни да преувеличат мъчнотиите на по-нататъшното търсене и затова се съгласиха да ги наемат. Кръчмарят им поиска само петнайсет шилинга седмично, което им се стори крайно евтино.

— Това, момчето ли ви е, госпожо? — попита кръчмарят, техния бъдещ хазаин, като сложи голямата си червена ръка върху русата глава на Доминик.

— Не е — каза Хила възмутена. „Нима изглеждам толкова стара?“ — помисли си тя.

— Извинете, госпожо. Като ви види човек по-добре, веднага му става ясно, че това е невъзможно. — Наистина прозорците не бяха нито големи, нито чисти, та светлината в стаята бе доста оскъдна.

Тя предплати от осемте фунта наема за една седмица и каза, че ще се преместят на следната сутрин. В една от стаите имаше малка камина и тя има благоразумието да попита дали ще могат там да си готвят.

— Ха, защо не? — отвърна кръчмарят. — Правете, каквото си искате. Не сме от тези, дето се бъркат във всичко, стига само да си живеете умерено, разбира се, включително и що се отнася до шума. Струва ми се, че и вие сте разбрани хора — допълни той.

Значението на тази забележка им стана ясно след време.

След това отидоха до една трамвайна спирка и се върнаха в Тара Терас, без да са сигурни дали се чувствуват радостни, или потиснати.

— Както и да е, поне сме на кейовете и сме свободни — подчерта Доминик, който беше малко по-голям оптимист.

— Смяташ ли, че Патрик ще хареса стаите? — запита го тя отново.

— Разбира се, миличка — това бе първото нещо, което той правеше, щом влезеше в някоя стая.

— Нима изгледът беше ужасен? — продължи тя. Той кимна. Макар че, формално погледнато, къщата беше на кейовете, това, което се виждаше о прозорците, напомняше по-скоро някой още по-мрачен квартал в някой миньорски център или поне както те си представяха, че може да изглежда миньорски център.

— Все пак наемът е много, много нисък — каза тя. — Дори ако мис Лонгуърт престане да плаща обичайната една лира, все ще имаме две лири и пет шилинга седмично за храна, въглища и осветление.

— Това изглежда доста — отбеляза Доминик.

И на Хила така й се струваше, но все пак не беше сигурна, преди да са опитали.

— Смяташ ли, че тя ще престане да ни дава парите? — запита Доминик.

— Може би, ако семейство Уолш й пишат и й кажат, че не сме се държали добре и че сме били неучтиви към тях — отвърна Хила.

— Но това няма да е вярно.

— Разбира се, че не е, любов моя — отговори тя. — Може би ще е по-добре ние първи да й пишем.

— Да я вземат дяволите — рече малкото момче нетърпеливо.

Когато Хила съобщи на Мери Уолш, че още на другия ден ще се изнесат, за голямо нейно учудване младата жена посрещна новината с голямо неудоволствие. Разбира се, това се дължеше на обстоятелството, че трите фунта, които получаваше седмично за трима души, единият от които не обядваше вкъщи, а другият бе дете, представляваше сума, от която една толкова грижлива домакиня като нея лесно можеше да икономисва. Тъй като тази страна на въпроса не би могла да дойде на ума на тримата де Лейси дори и след сто години, Хила изобщо не знаеше как да си обясни това раздразнение, с което бе посрещнато съобщението.

— А мога ли да запитам къде ще отидете? — отношенията им бяха стигнали до това деликатно положение, при което тя започваше или завършваше всеки свой въпрос към Хила с думите „мога ли да запитам“. Това беше една от проявите на дребнавост и лошотия, крайно неприятна за Хила. Но тя бе решила да не дава на мис Лонгуърт повече поводи за обвинения, тъй като най-много себе си укоряваше за създалото се положение. Впрочем и преди „скандалната случка“, както и тримата присмехулно я наричаха, отношенията им със семейство Уолш вече бяха доста обтегнати.

— Ще живеем на кейовете, край Саут Уол — отговори тя любезно.

— Но там е предградие — възкликна Мери Уолш.

— Да, но е твърде здравословно. Човек просто усеща дъха на морето — отвърна Хила, като се стараеше да бъде приятна.

— Понякога се чудя дали сте само особена, или просто нарочно се държите така, за да дразните хората — заяви мисис Уолш. Въпреки яда си и тя се стараеше да не създава „неприятности“. — Но няма да вземете със себе си момчето в такъв квартал, нали? — продължи тя.

— Кое момче? — попита Хила.

— Вярно, че трябва да питате, защото, ако не бяха годините му, хората понякога щяха да се чудят за кого от братята сте омъжена — каза й мисис Уолш. В действителност тя не би искала да изрече това, което смяташе за особено заядлива бележка. Но любезната дистанцираност на Хила просто я влудяваше. Тази именно дистанцираност винаги я бе нервирала най-много. Това момче обикновено изглеждаше толкова далеч от всичко човешко и внезапно, когато най-малко бе уместно, човешките му качества се проявяваха съвсем недвусмислено. Но тази забележка, изглежда, никак не я засегна.

— Да, и аз тъй мисля — съгласи се Хила. — Ако Доминик беше по-голям, „хората“ (които и да са) биха се чудили на много работи.

— Много сте особена! Знаете ли какво си помислих за вас, още щом ви видях? — попита Мери Уолш.

— Да, помислихте си, че съм бременна, макар че никак не е ясно защо — отвърна Хила.

— Не исках да кажа това. Исках да разбера дали се сещате каква смятах, че сте били, преди да се омъжите. И да ви кажа, мислех, мислех, че сте били улично момиче — избъбри тя, като внезапно отхвърли решението си да не създава неприятности. Каза нещо, което дори сега, в яда си, не бе мислила. Шокирана, нервирана и подразнена от Хила, тя все си мислеше, че около тази жена има някаква мрачна тайна, поради което семейството й я изпъдило и тя е била доволна да се омъжи за Патрик, само колкото да намери някакъв изход. Но дори и най-силно ядосана, Мери Уолш никога не беше си помисляла, че Хила е била проститутка, а само че е имала двама-трима любовници, преди да се вкопчи в Патрик.

Хила веднага се досети, че тези думи би трябвало да я разгневят, както и да я накарат да се нахвърли срещу Мери Уолш. Много добре си даваше сметка, че ако не постъпи така, хазайката й ще вземе това нейно държание за потвърждаване на нейната неморалност. Защото би си казала, че никое свястно момиче не може да остане спокойно, когато го обвиняват, че е (или че дори е било) уличница. Но най-лошото беше, че Хила се почувствува съвсем безразлична към това обвинение и дори ужасно я досмеша. При това не с надменен саркастичен смях на несправедливо обвинен човек, а с напълно човешки, непосредствен смях, породен от нещо наистина весело.

Когато Патрик си дойде, Хила и Доминик го чакаха в стаята на Хила. Нямаха много време да му изложат всичките предимства на новото им жилище, пък и след вълненията около търсенето и наемането му сякаш душевно се бяха изморили. Почти веднага се чу звънецът за чая и те слязоха долу, за да прекарат последната си вечер със семейство Уолш. Но най-напред наредиха на Доминик да се качи веднага след вечерята в стаята им и да ги изчака там, докато и те се приберат за лягане. Нямаше да се бавят много при хазаите и щяха да побързат да се качат също наскоро след вечерята, като се помъчат да не изглеждат невъзпитани. След това щяха тримата да обсъдят всичко най-подробно. Разбира се, на сутринта Патрик щеше да отиде на работа, както обикновено, а Доминик и Хила щяха да пренесат багажа.

Последният чай в къщата на Уолш не беше особено приятен. Твърде странно наистина, но освен напрежението в отношенията им Хила чувствуваше и едно съвсем слабо съжаление. Не че не се радваше, че всичко вече свършва, но все пак й беше мъчно, че тук не бяха щастливи и присъствието им не бе радостно за двамата Уолш. Изведнъж младите им хазаи й се сториха твърде безпомощни в старанието си да постигнат това, което смятат за най-хубаво, и съвсем неспособни да разберат защо всичко бе потръгнало наопаки. Дори изпита страх за бъдещето им, като си представи какъв щеше да бъде техният живот, когато станат по-възрастни, когато вече ще са охладнели един към друг (тъй като, си помисли тя, едва ли има нещо по-дълбоко, което да ги свързва).

През цялото време, докато мълчаливо вечеряха, тя толкова мислеше за това нещастно според нея семейство, че най-накрая сама се учуди на себе си. Сигурно причината беше, че най-вече себе си обвиняваше заради недоразуменията. Но знаеше, че не беше съвсем така. Грешката не беше нито тяхна, нито на семейство Уолш. След това започна да мисли за бебето им. Нито го бе виждала кой знае колко често, нито го беше чувала. То беше съвсем кротко създание. Разбира се, нямаше някакви особени чувства към него, но в този момент то й се стори повече за съжаление, отколкото родителите му. Представяше си го как спи в креватчето си в стаята на хазаите, която по наредбата си толкова приличаше на тяхната с Патрик. То си лежи толкова безпомощно и доверчиво, като се е насукало с млякото на клетата си нервирана майка. И тя почувствува, че може би то беше най-много пострадало от злополучното им пребиваване тук и от техния толкова чудноват, според родителите му, начин на живот. Но като премисли всичко, не можеше да си представи по какъв начин мислите й можеха да бъдат верни. Въпреки това след чая се качи горе и влезе в спалнята, където то спеше.

На тоалетната масичка гореше малка лампа. Прозорецът беше отворен и около креватчето беше омотан един бял шал, за да го предпазва от течението. Тъкмо тогава й мина през ума, че повечето неща, които я дразнеха у Мери Уолш, я правеха, от друга страна, толкова грижлива и съвестна майка. Тази нейна грижовност и крайна сериозност в дребните неща например. И като си спомни хиляди дребни случаи, Хила си даде сметка колко добра майка е всъщност Мери Уолш, колко внимателна към детето си, без да вдига много шум около грижите, които полага за него.

Тя се наведе и докосна с устни гладката гола главичка на детето. То лъхаше на толкова пудра и на топло мляко. За тях тримата Мери Уолш изглеждаше може би жалка, но за това мъничко създание тя беше сигурно някакъв неясен, но грижлив ангел. Тя можеше да се надува за глупости и да дрънка за важните си познати, можеше да се перчи с евтините си претенциозни мебели и да показва на гостите си Патрик и Хила като някакви екзотични екземпляри, но с тази своя скрита същност не помисляше да се перчи и да се хвали. Тази нейна същност съдържаше толкова нежност и беше толкова проста и естествена! Боже мой, колко жалък биваше животът понякога! Така си мислеше Хила, докато стоеше в полутъмната спалня на Тара Терас. Замалко да заплаче. След това погледна за последен път малкото нежно дишащо вързопче, и отново слезе долу.

Вечерта се точеше едва-едва. И Патрик изпитваше някаква неопределена тъга, не толкова остра, както Хила, но все пак достатъчно силна, за да го подтикне да я изрази в думи, макар и неловки и навъсени.

— Все пак оставането ни тук беше сериозна помощ за нас. Не мислете, че не сме ви благодарни, макар че не можем да го изразим, както бихте очаквали — каза той, без да си вдигне главата.

— Всичко ще се уреди — отговори мистър Уолш. — Ще ви дойдем на гости някой неделен ден, нали, Мери? — обърна се той към жена си.

— Ако мисис де Лейси ни покани — отговори тя. Дори и тя беше поомекнала.

Само безмилостният романтичен Доминик не показа нищо друго, освен зле прикрита радост заради скорошното им избавление. Само той, който не търпеше никакви компромиси и никога не обръщаше поглед назад, прекара последната вечер, без да изпитва друго, освен крайно неудоволствие от компанията на своите хазаи. Като виждаше държанието му, Хила не го укоряваше дори в себе си. Нещо повече, тя виждаше, че дълбоко у него има бляскав, неугасим пламък — нетолерантен и може би жесток, но толкова сигурен и постоянен! Той я въодушевяваше така, както нищо друго не беше я въодушевявало досега. И сърцето й се сви заради този светъл, неугасим пламък, който светеше в един свят на неясни очертания. Той беше утехата й, рицарят й, свидната й любов.

На следната сутрин той и тя напуснаха Тара Терас, като качиха куфарите в едно такси и се запътиха за новото си жилище веднага след като Патрик отиде на работа. Бяха му дали адреса на кръчмата, където да се прибере вечерта. Когато пристигнаха, заведението още не беше отворено и след като кръчмарят им помогна да изнесат багажа си по тесните стръмни стълби, изобщо не изглеждаше склонен да ги остави сами. Явно твърде много бяха събудили любопитството му.

— Май този град ви е чужд — опита се да ги заговори той.

Хила му каза, че са тук от няколко седмици и че съпругът й е чиновник във фирмата на Калдекът, след което го попита как биха могли да си намерят малко въглища. Той й каза, че ще им прати един чувал.

— По-добре да не е цял чувал — възпротиви се Хила. — Няма къде да го вържем — и двете стаи бяха доста малки и тя смяташе, че един чувал едва ли би им създал уют и домашна обстановка, към каквато толкова много се стремеше сега.

Разбраха се чувалът да остане долу, а кръчмарят им даде една кофа, с която да си изнасят въглища, когато им потрябват.

Другият въпрос, който тя накара Доминик да му зададе, беше за мястото, където щяха да се мият. Той заведе момчето, за да му го покаже.

— Да знаеш само колко е далеч — каза й то, когато отново се качи при нея на третия етаж. Къщата им беше от тези, които полека-лека биваха надстроявани и стърчаха над околните постройки по кейовете. — Ще се мием долу в нещо като зимник — обясни й той. — Оттам ще си вземаме и вода за пиене.

Тя започна да се уверява, че домашната наредба на новото им жилище няма да е много лесна. Кръчмарят се появи отново с една кофа въглища и снопче трески, които сам постави в малката камина. След това ги подпали и подир малко стаята почна да се пълни с пушек.

— Почакайте, докато коминът се постопли — каза им той, — след това ще тегли като фурна.

— Отсрещната стая заета ли е? — запита го Хила. През коридора отсреща имаше врата, която сигурно водеше към друга стая, обърната към реката.

— Не е — отвърна той, — защото покривът й е продънен и тече.

Той ги заведе да я видят. Стаята беше голяма и празна. Под едно влажно петно на тавана беше поставена ръждива вана, а под друго — кофа. Ваната беше преляла и по-голямата част от дъските на пода бяха мокри.

— Ще имате ли нещо против, ако използуваме тази стая при хубаво време? — попита го Хила.

— Нищо, разбира се — рече й той, — но когато вали, от тавана тече като от сито.

От прозорците се разкриваше прекрасна гледка към реката, към параходчетата, чайките, към отсрещните кейове, а далеч отвъд леката димна мъгла, разстлала се над града, се виждаха неясните очертания на горите край Мийт. Доминик се възхити от изгледа, от пробития таван, от всичко.

Кръчмарят го остави, тъй като трябваше да слезе долу и да отвори заведението. Довършиха разопаковането на багажа в стаята без камина, тъй като коминът не даваше признаци да се е „затоплил“.

— Колко много дрехи имаш, Хила — възкликна Доминик. Разопаковането на собствения му куфар не беше му отнело повече от минута и той беше легнал на съвсем тясното легло като наблюдаваше как Хила трупаше цяла камара дрехи, както му се струваше, из чекмеджетата на един жълто лакиран скрин.

— Остави някои от тях из стаята — продължи той, — за да я направят по-уютна — нямаше защо да се безпокои за това, тъй като след малко, когато всичко беше готово, малката стая бе придобила доста разхвърлян вид и вече не правеше толкова потискащо впечатление.

Доминик сложи подарената му от свещеника статуетка на една разнебитена бамбукова масичка до стената, на която бе окачено малко огледало.

— Другата стая ще ни бъде кухня и трапезария — реши Хила. — Освен това ти ще можеш да спиш там, но дрехите и нещата си е най-добре да държиш тук.

— Искам да спя в отсрещната стая — каза й той. Решиха на следващия влажен ден да преценят дали ще остава някое сухо местенце, което да побере едно легло, върху което да не тече от покрива.

Обедът им беше цяло приключение. Най-напред попитаха кръчмаря къде са най-близките магазини. Оказа се, че се намират на известно разстояние към вътрешността на квартала, зад кейовете, които бяха обиколили предишния ден.

Преди да излязат за покупки, Хила направи известни преценки. Като сложи настрана десет шилинга за такива неща като въглища, пране и трамвай, им оставаха трийсет и пет шилинга седмично за храна.

— Ами обед за Патрик? — напомни й Доминик.

Чак тогава тя се сети за това.

— И досега той е харчил за обеда си само десет шилинга седмично — възкликна тя. — Никога не ми беше идвало на ума. Каква безнадеждна съпруга съм!

— А от тези пари той трябва да плаща и пътуването си до работата — отбеляза Доминик.

Най-после тя пресметна, че за храна дневно можеха да си позволят да харчат най-много три шилинга и шест пенса. Това откритие я ужаси. Един шилинг за едно ядене, а всеки ден трябваше да се яде по три пъти.

— Какво можем да купим за един шилинг? — попита тя, но Доминик нямаше никаква представа.

— Сама ще пера дрехите — реши тя, — а ти и аз никога няма да вземаме трамвай. По този начин ще имаме четири шилинга дневно. Два за вечеря, по един за закуска и за обед. Разбира се, днес ще трябва да похарчим повече, понеже ще трябва да купим някои продукти като например сол, чай, захар, които обаче ще ни изкарат доста дълго време.

Върнаха се, отрупани с пакети и напълно доволни от себе си. Успяха да вземат от кръчмата някои прибори, една тенджерка, един тиган и други някои неща, след което Хила приготви първото им ядене. То се състоеше от картофи, варени яйца, хляб и мармалад. Сложиха обеда си върху масичката и я занесоха в отсрещната стая до един от прозорците. Докато обядваха, погледите им бяха отправени към огряната от слънцето река и към палубата на едно параходче, където върху едно въже бяха накачени дрехи, прострени да съхнат на свежия пролетен въздух.

— Хила, сладуранката ми, погледни чайките! Тук е прекрасно. Виж, изцапала си си едната буза със сажди.

Деветнадесета глава

Пет години тримата де Лейси живяха там над кръчмата на Саут Уол. От временно жилище, докато Принцесата спечели първото си надбягване, то стана техен дом. Естествено през това време им се случиха доста неща, както добри, така и лоши.

Преди всичко, Принцесата изобщо не спечели никакво надбягване. Скоро след първата си репетиция тя почна да губи тегло и макар че опитваха всички познати на треньорите средства, продължи да линее, докато най-сетне по предложение на Доминик я изпратиха в Розарил. Там тя отново се поправи и помогна донякъде да се поразвесели самотният живот на Майк. Това беше голям удар за тях, но малкото момче го посрещна героично. В действителност дори изпита някакво горчиво задоволство от неспособността й да вирее в мрачните околности на Шелбърн парк. Тя е нещо твърде диво, мислеше си той, за да показва способностите си на един мизерен плац пред цяла тълпа алчни за печалба хора.

След това имаше дни, когато не знаеха дали да се върнат в Розарил, или да останат в Дъблин. След връщането на Принцесата по-нататъшното им оставане беше едва ли не безпредметно. Но както казваше Патрик, щяха да им трябват пари, дори и да живееха в Розарил. Страшно мъчително биваше винаги, когато си заминаваха от Розарил.

От време на време Майк им идваше на гости, но не оставаше за повече от седмица. Все още работеше върху книгата си, която според тях или беше много дълга, или твърде бавно напредваше.

Хила отиде да работи в магазина, където беше Роза Дженкинс, но само за няколко седмици. Преди всичко тя никак не беше сръчна в работата, бъркаше сметките, забутваше нещата тук и там и изобщо не й спореше, а освен това Доминик оставаше твърде дълго самичък.

Отначало това не му беше неприятно и дори му правеше удоволствие сам да приготвя обеда, да се грижи за „апартамента“, както наричаха двете си мизерни стаички, и да обикаля около кейовете. Но като изминаха седмица-две, момчето, посрещащо вечер Хила и Патрик, изглеждаше много печално и запуснато.

След това го пратиха в местното училище, където остана към седмица. Но и това не можа да помогне. Преди всичко, когато се върнеше следобед, часовете, прекарани в самота, преди да се върнат брат му и Хила, бяха още по-мрачни от предишните, когато през цялото време поддържаше огъня в камината и изобщо се „грижеше“ за къщата. Освен това и самите часове в училището му бяха твърде тягостни.

Освен това за голямо тяхно учудване не беше изостанал от другите ученици по никой предмет, освен по вероучение. Това показа, че и той и Хила бяха, вървели много по-добре с уроците по учебниците, отколкото си мислеха. Но имаше нещо в държанието му, в гласа му, във външния му вид или във всичко наведнъж, което го отличаваше от другите деца. Това изобщо не се дължеше на дрехите му, които с нищо не се различаваха от техните, нито че не вършеше същото, което правеха и те. Особеността беше може би по-скоро в начина, по който го вършеше; имаше някаква скрита разлика между него и тях, която впечатлителните му съученици нямаше как да не доловят. Беше ясно, че и в този слой на обществото имаше толкова конвенционалности и придържане към самоналожили се правила, колкото и Тара Терас. Но както Роза Дженкинс беше готова да се съпротивлява срещу всичко това и бе съзряла в лицето на Хила едно по-особено създание, промъкнало се тук от друг някакъв свят, така и в училището се намери едно момче, което долови у Доминик същото тайнствено качество, което веднага го привлече и го направи негов приятел.

Това момче, което се казваше Дик Маги, беше две години по-голямо от Доминик. То имаше жълтеникаво пепелява, щръкнала коса и носеше очила. Беше много стеснително и Патрик и Хила го сметнаха за крайно притеснително, макар Доминик да ги увери, че „едва ли има някой по-смел от него“.

Дик Маги, Роза Дженкинс и хазаинът им, с когото не друг, а Патрик се беше сближил полека-лека, бяха единствените им близки приятели през тези пет години. А трима добри приятели за пет години никак не са малко. Роза и Дик, отначало приятели само на Хила и Доминик поотделно, скоро станаха близки и на тримата.

Обаче Джери Мърфи, кръчмарят, никога не стигна с тях по-далеч от формалната учтивост, освен с Патрик, когото чувствуваше доста близък.

Доминик и Дик прекарваха доста време в обикаляне по кейовете вечер, когато Дик излезеше от училище. Така те се запознаха с някои моряци, чиито параходчета пристигаха на редовни интервали, за да товарят стоки.

Дик напусна училището и се канеше след година-две да стане моряк, ако успее да намери свободно място. През това време се хвана на работа във фирмата на един радиоинженер. Тъкмо тогава и Доминик реши, че и той ще се отдаде на същото. Една сутрин заговори за плановете си на Хила и макар че тя не се възпротиви открито, все пак си личеше, че не й се искаше много да го насърчава в тези му намерения.

— Виж какво — обясни му тя, — макар че не вярвам много в класовите различия и не съм снобка, все пак ти казвам, че не си за този живот, както не беше и за живота, който водеха семейство Уолш. Ако искаш да станеш моряк, миличък, трябва да отидеш във флотата, където ще срещнеш хора горе-долу като себе си, макар че това никога не може напълно да стане, тъй като едва ли биха се намерили хора като тебе. Така че, както виждаш, миличък, и аз самата не съм много наясно. Както и да е, има поне година, докато изобщо ще можеш да отидеш някъде, нали? — попита тя внезапно угрижена.

— Дик казва, че ще можем да отидем, когато станем на шестнайсет години — отвърна й Доминик.

— Е, но ти си само на тринайсет — разговорът стана две години след женитбата й.

— Моряшкият занаят ще ми допадне повече от всяка друга работа, с която бих си изкарвал прехраната — продължи той.

— Да, миличък, виждам. Но нали в такъв случай ще трябва да ме оставиш.

— Така е, сладуранката ми, но няма друг изход. Нали знаеш, че не съм женен за тебе.

— Не си — промълви тя с тъга, която дори не се опита да скрие. — Но би могъл да си намериш работа като на Патрик и тогава не ще трябва да ме оставяш — допълни тя.

— Мислиш ли, че бих изтърпял по цял ден да седя в някоя канцелария? — запита я той и тя трябваше да признае, че е прав.

— А освен това май никога няма да имаме достатъчно пари, за да заживеем щастливо в Розарил — продължи той.

Вечер Роза Дженкинс често идваше да ги навестява. Мистър Мърфи беше поправил покрива на отсрещната стая и Патрик, Хила, Доминик, Роза и Дик често имаха обичай да седят там край камината, откъдето можеха да виждат светлините по параходните мачти, но ако искаха да погледнат надолу към кея, трябваше да се наведат от прозореца.

Роза Дженкинс беше толкова разговорлива, колкото Дик беше мълчалив. Тя беше скъсала годежа си с мистър Мак Кейб. Това дойде като резултат от привързаността й към Хила; не че тя й беше казала каквото и да било против този младеж. Тя просто беше започнала да гледа на света от гледната точка на Хила или дори от още по-особената на рода де Лейси. Разглеждан по този начин, мистър Мак Кейб не беше подходящ съпруг за никое момиче. Оттогава тя се беше влюбвала най-малко два, пъти, но тъкмо в тази лятна вечер отново беше скъсала с последното си увлечение.

— Каква си кокетка — казваше й Хила. — Просто не издържаш да не си влюбена, но в действителност още не си срещнала човека, когото наистина ще обикнеш.

— Сигурно си права — съгласи се Роза. — Животът е толкова скучен, щом човек се забавлява само като ходи на кино и от време на време на гости, нали? Разбира се, вечерите у вас ми доставят огромно удоволствие. Когато съм в магазина, с какво нетърпение само очаквам да си тръгна и да дойда у вас! Вие тримата си живеете в свой собствен, отделен свят. Както и да е, много авантюристично ви минават дните, без да се случва каквото и да било. Искам да кажа, на вас, не ви се случват много неща, нали, и все пак човек усеща, че в свят като вашия може да се случи нещо вълшебно или страховито.

— Може и да се случи — вметна Доминик, като все пак успя да вземе думата.

— Но дори и да не се случи — продължи Роза, — това няма значение. Приключението е някак у самите вас, нали, Дик?

— О, не зная — понечи да се измъкне той. Чувствуваше, че и Роза не би трябвало да говори толкова много на тези лични теми.

— Много си сантиментална, Рози, там ти е грешката — каза й Патрик. Той винаги я подкачаше. Освен това тя мразеше да я наричат Рози.

— А ти толкова се страхуваш да не изглеждаш сантиментален, че едва се решаваш да си отвориш устата за нещата, които обичаш — върна му тя. — Нали, Хила?

Хила поклати глава. Знаеше, че на никого не би могла да обясни какъв е Патрик. И си мислеше, че от петимата най-малко щастлив е тъкмо той, защото най-малко можеше да се приспособи към сегашния им живот. Повече от нея и дори повече от Доминик той се нуждаеше от свободния живот в Розарил. Спомняше си как ден след ден той се беше връщал от полето, кафявите кичури на правата му коса падаха разбъркани върху челото му, сякаш сънените му очи бяха грейнали, и носеше някоя птица или заек, понякога се връщаше без нищо, само с чудноватата сила, вливаща се в него през тези самотни разходки. Никога не се бе радвал на живота съзнателно там, както правеше Доминик, но сякаш се движеше в него и той бе естествената му среда, както водата за рибите, и през ум не му минаваше да става лиричен на тема Розарил. А тук живееше със запасите, които все повече и повече намаляваха. Той черпеше от тях сили, за да може да понесе дългите дни в канцеларията и работата, която не му допадаше, в която не влагаше никакви амбиции за напредване, нито пък се гордееше с труда си, а беше изпълнен със съзнанието, че все пак трябва да се работи. И тя знаеше, че дори и тя му причиняваше мъка в известно отношение. Не можеше да му замести това, което беше загубил. Тя, която беше дива и необуздана с необуздаността, която той толкова много обичаше и която търсеше или в нея, или във влажните поля и в дивите, брулени от ветровете гори край Розарил, не биваше никога необуздана в любовта си към него. Никога не биваше с него такава, каквато си я спомняше през оня ден на скалите край Бара.

Затова тя остави без отговор полусериозния въпрос, който Роза й зададе, и само поклати глава.

— О, на мен ми е много добре — каза Патрик за учудване на всички. И това не беше отговор на Розиния въпрос, а по-скоро отговор на мислите на Хила, които беше отгатнал.

— Да, любов моя — каза Хила малко загрижено.

Роза и Дик бяха свикнали с това внезапно преминаване от шеги към сериозност и дори по-често от сериозност към смях, нещо тъй характерно за тримата де Лейси.

— Представям си как ще застанеш пред райските врати, Пат, и като погледаш ангелите и светците, ще кажеш: „Тук не е лошо“. И си представям също, че същите думи би казал ако се озовеш в ада — каза му Роза.

Макар че не обичаше да го дразни, тя ясно долавяше тази особеност, тази летаргична сила, която бе в основата на често дразнещото му безразличие.

В десет часа чуха как долу в кръчмата изпращаха последните посетители. Това винаги ставаше шумно и с много подканвания, понякога някои упорити веселяци дълго още се въртяха около заключената врата, като се препираха, пееха, свиреха на акордеон и най-накрая се разотиваха — моряците към корабите си, които може би още на сутринта щяха да отплуват, момичетата към града около кейовете, а другите, чието присъствие беше по-необяснимо, отново към предградията.

Тази вечер те се разпръснаха бързо. Дик, загледан през прозореца, видя двамина моряци да се качват на параходчето, пуснало котва точно срещу къщата. Беше пристигнало преди няколко дена, натоварено с цимент от Антверпен, и той знаеше, че на следващата сутрин щеше да товари желязо. Все съжаляваше, че не може да тръгне с него. Каква полза имаше от тези чудесни разговори, които тъй често чуваше в тази висока къща над реката, щом не можеше да ги приложи на практика? И едничкият начин, по който знаеше, че може „да ги приложи на практика“, беше да тръгне по море.

— Виж — обърна се той към Доминик, — ето мистър Уилкинс и друг един моряк се качват на „Бозуел“.

Доминик застана до него пред прозореца и започна да наблюдава как моряците вървят не много стабилно по дървеното мостче, което водеше към параходчето.

— Не те ли кара да се чувствуваш неспокоен? — продължи Дик, а очилата му се чукаха в стъклата на прозореца. Доминик не можеше да каже съвсем искрено, че тази гледка го въодушевява много. Имаше други случаи, когато морето му действуваше още повече. Когато често наблюдаваше от леглото си само светлинките на мачтите, които се поклащаха леко и дъгообразно, някакво непонятно безпокойство го обхващаше и той започваше да желае неща, които и самият той не можеше да определи точно.

Но за Дик, който беше може би по-голям реалист, качването на парахода на тези двамина моряци, с единия от които беше говорил няколко пъти, го караше още по-ревностно да мисли за морето.

Двете млади жени сега говореха за рокли, които напоследък бяха станали доста труден проблем за Хила.

— Хвърлила съм око на едно-две неща, които много ще ти отиват — каза й Роза. — Ела другата седмица, преди да се е свършила разпродажбата, и ще ги вземеш на дяволски ниска цена.

— Стига дотогава да не се продадат — забеляза скептично Хила.

— За това не се безпокой. Ще се погрижа да не бъдат продадени.

Кръчмарят, като бе врътнал ключа на заведението си, се качи за няколко минути, както често имаше обичай.

— Нищо ли ново няма? — запита той, като седна върху края на масата. Такъв беше почти неизменният му поздрав.

— Кажи ти — обади се Роза, — ти би трябвало да знаеш новини, нали долу вечно става нещо интересно, срещаш и много хора. Кръчмата ти става истинско космополитно място за срещи.

— Какво? — попита мистър Мърфи припряно, сякаш Роза беше обидила заведението му.

— Кои ще заминават утре сутринта, мистър Мърфи? — попита Доминик. Той винаги му задаваше този въпрос, когато го видеше по това време.

— Само онази стара черупка, която е отсреща, доколкото зная — отвърна му мистър Мърфи. — А когато вие станете моряци, да не сте посмели да се качите на толкова окаяно параходче. Просто е скандално, като си помисли човек на какви разнебитени черупки се качват момчетата. Истински плаващи ковчези! Пък и невинаги плаващи — допълни той мрачно.

— Толкова ли е лош „Бозуел“? — попита Дик, чиито очи се ококориха зад очилата.

— Да — отговори кръчмарят кратко. Каза така, защото знаеше, че Дик се беше сприятелил с Уилкинс и че бяха преговаряли да го вземат като младши моряк за следващото плаване. Ако не беше тази причина, не би казал нито думица. Годините, прекарани в крайбрежна кръчма, го бяха научили, че повечето неща, които чуваше иззад тезгяха си, бе най-добре да се премълчават също както тайните, доверявани на изповедника.

Доминик погледна тъмните очертания на параходчето с по-голям интерес и с някакво чувство на страхопочитание. Плаващ ковчег! Тези думи се забиха в съзнанието му и той почна да съзира нещо тайнствено дори в лекото поклащане на черната маса, откроила се върху слабо осветения кей.

— Какви хора имаше долу тази вечер, Джери? — попита го Патрик. Понякога, когато му се намереха няколко излишни шилинга, прекарваше по един-два часа в кръчмата. По този начин се беше запознал с някои от постоянните посетители.

— Все същите, Пат — отвърна му мистър Мърфи. — Имаше впрочем и една нова личност. Не съм го виждал друг път. Мисля, че беше белгиец. Не зная и от кой параход е слязъл, може би от онази гемия, дето е пуснала котва край железопътния мост. Питаше дали ще купя от него дузина бутилки бренди за пет лири. Изглежда, редовно се занимава с контрабанда.

— Ти прие ли? — попита Роза.

— Какви ли работи не са ми предлагали — продължи мистър Мърфи, като не обърна внимание на въпроса й. — Като почнеш от парахода на един разорен собственик и стигнеш до един контрабанден автомобил. А веднъж ми предложиха половин корабен товар пушки, поръчани за някакво въстание, което вече било потушено.

Докато говореше, поглеждаше от време на време Роза. Хила предполагаше, че му се иска да се ожени за нея. Това би могло да е твърде добре за Роза, размишляваше тя, и се усмихна, като си представи какво биха казали семейство Уолш и приятелите им от Тера Терас, ако това се случеше. От мистър Май Кейб, рицаря на св. Брендън, до Джереми Мърфи, крайбрежния кръчмар! И, разбира се, всички ще отдадат това, и то с право, на нейното лошо влияние.

Но досега Роза не бе насърчила много кръчмаря, макар че бе твърде податлива към подобни работи. Беше може би романтична, но изглежда, романтиката й не стигаше до там да види в лицето на мистър Мърфи интересен обожател, си помисли Хила.

— Има още време — казваше си Хила. — Само дано не се втурне да се омъжва за някого от блудкавите младежи, с които се занася.

Като прекараше с тях тримата още една или две годишни, сигурно щеше да разбере, че макар и романтиката наистина да беше най-важното нещо, не всичко, което блестеше, беше романтично.

След малко цялата група се раздели на три двойки. Хила и Роза говореха за мъже, за рокли и филми, като Хила повече мълчеше; Доминик и Дик приказваха за морето; а Патрик и мистър Мърфи разискваха световните проблеми, докато най-после Хила съобщи, че времето за лягане на Доминик отдавна беше минало. Тъй като той спеше в голямата стая откъм реката, това означаваше, че Роза трябваше или да си отиде, или да влезе в малката стаичка в дъното, която наричаха „кухнята“. На Дик не предоставиха никакъв избор, тъй като тя смяташе, че и за него е време да си ляга. Що се отнася до Патрик и мистър Мърфи, те или продължаваха разговора си в кухнята, или по-често Патрик също си лягаше, тъй като на другата сутрин трябваше да тръгне в осем часа, понеже наоколо нямаше автобусни линии, а трамваят беше на десет минути път.

Осемнайсет месеца след тази вечер Дик тръгна по море. Въпреки предупрежденията на мистър Мърфи той отплава с „Бозуел“. Не че го беше избрал, а просто нямаше други възможности за късогледо момче едва на седемнайсет години, което иска да стане моряк. Познанството му с мистър Уилкинс, все още боцман на параходчето, единствено повлия върху приемането му.

Доминик узна новината два дена преди отплаването му. Тя събуди най-разнообразни чувства у него. Сърцето му се свиваше при мисълта, че оставаше вън от това диво приключение, но, от друга страна, усещаше, че не би могъл да напусне Хила, дори и да беше достатъчно голям, за да го приемат на парахода. Както и да се наречеше досегашната му привързаност към нея, като стигна петнайсетата си година, той беше безспорно влюбен в младата жена. Безсмислено беше да се отрече този факт. Не че се опитваше да го отрече, нито пък изобщо анализираше чувствата си. Но някаква скрита промяна се беше вмъкнала в отношенията им, за която не помисляха да говорят. Той вече не я наричаше „сладуранката ми“ и „любов моя“, нито я прегръщаше в момент на вълнение или потиснатост. Вече не й казваше всичко, каквото му хрумнеше. Често обичаше да я рисува, когато останеше сам; рисуването доста му се удаваше, но мъчно можеше да се предаде на хартия тази дива красота, която той виждаше у нея. Понякога рисуваше заек, бял заек, макар че не беше лесно да се подчертае с молив белият цвят на козината му. Заекът го караше да я вижда по-ясно от всички рисунки, представляващи самата нея, които той винаги изгаряше.

Роза беше изживяла още една серия любовни приключения, но не се беше омъжила за никого от младежите си и изглежда, рухването на всичките й романтични илюзии бе успяло да вложи малко мъдрост в глупавото й романтично сърце. Хила беше сигурна, че това сърце не беше вече само сантиментално, както го беше нарекъл Патрик, а нещо повече.

Сега Патрик печелеше четири лири седмично и все още работеше много усърдно, но без всякакъв интерес към работата си. Все по-често и по-често говореха, че трябва да се завърнат в Розарил, и просто си съсипваха мозъците да измислят някой начин, чрез който да изкарат достатъчно пари, с които да се издържат. Мис Лонгуърт отново беше почнала да им дава по една лира седмично и Хила, както смятаха, поддържаше чудесно домакинството.

Така можаха да уредят чудесна гощавка за Дик вечерта преди заминаването му. И Майк пристигна за случая, както и Дик, и Роза, и мистър Мърфи, и сестрите на Хила — Лаура и Клариса, вече госпожица на шестнайсет години. Мислеха да поканят и семейство Уолш, но се отказаха, понеже Доминик се възпротиви.

Това беше първото празненство, освен сватбата, което имаха възможността да уредят, и всички приготовления бяха направени с голямо вълнение.

Доминик обиколи околностите на града и се върна с толкова бръшлян, див чемшир и дори борови клонки, колкото можеше да носи. Украси голямата стая също така, както преди години бе украсил брачната спалня.

Двадесета глава

За да дадат възможност на мистър Мърфи да не пропусне много от празненството, решиха гощавката да почне по-късно. Имаше достатъчно напитки, качени от заведението долу, Патрик беше платил само половината и то след като дълго увещава кръчмаря, който отказваше да вземе каквито и да било пари. Имаше бутилки бренди, които, разбира се, бяха убегнали от погледа на акцизните власти. Имаше уиски и бира, а също и лимонада, и доматен сок за Доминик, Клариса и вероятно Дик, мислеше си Хила. Но младежът, който вече ставаше моряк (в началото само помощник на готвача, както се оказа на практика), се възпротиви презрително да се налива с безалкохолни питиета.

Хила беше облякла бяла вечерна рокля, но не беше преправената сватбена, по една или друга причина не беше сторила такова нещо. Роза й я беше отделила от вещите, които Хила успя да купи на „страшно ниска цена“, както казваше палавата продавачка. Тази рокля, както и скъпото бренди, може би мъчно оправдаваха присъствието си в скромното домакинство, но тези, които отблизо познаваха как стоеше въпросът с осигуряването на тези неща, не се безпокояха много за цената им.

Както му бяха поръчали, Майк донесе стария грамофон, с който си свиреха в Розарил, така че започнаха вечерта с танци, макар че имаха само една-две подходящи плочи. Най-напред Дик танцува с Клариса, но се оказа, че е толкова тромав, че веднага след това се върна при Доминик, застанал в един ъгъл; оттам и двамата започнаха да наблюдават танцуващите.

— Тя изобщо не е компания за нас — сподели той с Доминик, който веднага се съгласи с приятеля си.

Роза и Майк се забавляваха чудесно. Тя му разправяше за живота на децата му у семейство Уолш и той се веселеше от сърце. Роза имитираше превзетия говор на Мери Уолш, когато пита Хила дали бебето не е на път, едничкото нещо, което според нея обяснявало странностите й, дори му разправи някои случки, които никога не бяха ставали, но разнообразиха впечатленията му за Тара Терас.

— И да ти кажа — допълни тя, — дотогава не бях си давала сметка колко ужасен беше този живот. Но те тримата ми отвориха очите. Просто ме стреснаха и сякаш прогледнах.

— Подействували са ви като шок — отбеляза Майк.

— Може да ми се подигравате, мистър де Лейси, но не знаете какво е да живеете все сред такива хора и изведнъж да срещнете Хила, да не говорим за момчетата.

— Хила — повтори Майк замислено. — Знаете ли, никога не бях мислил за нея по този начин. Вкъщи някак подхождаше толкова добре на всичко наоколо, че изобщо не личеше да има нещо особено у нея, освен, разбира се, външността й.

— О, да, преди всичко външността й — съгласи се възторжено Роза. Тя страшно обичаше да говори за своя идол. И не само да говори за нея, но през последните една-две години се беше опитвала да й подражава, което понякога даваше съвсем неподходящи за нея резултати. Някои от по-новите й обожатели направо не знаеха как да се държат с момиче, което изглеждаше съвсем непосредствено и въпреки това се държеше толкова дистанцирано, когато им казваше „любов моя“ или „единствен мой“. Сресваше косата си назад, за да може челото й да заприлича на челото на Хила.

Патрик танцуваше с Лаура. Направи му впечатление, че от сватбата насам тя се беше променила много и то в благоприятен смисъл. Въпреки разликата в чертите бе заприличала на Хила.

— Кое е това изплашено момче? — запита тя, като кимна към Дик.

Патрик й разправи за него.

— Приятел ли е на Хила? — поинтересува се тя.

— Да, но най-вече на Доминик.

— Знаете ли, вие трябва да внимавате с Хила — продължи тя, като го гледаше закачливо, — ако ви изневери; сигурно ще е с някой такъв недодялан младеж като този. Може би с моряк, а може и не, просто с някого, който е свързан с морето. Тя винаги върши толкова странни неща!

Хила изпя една от песните, които бе научила от Майк. Беше се облегнала на перваза с леко вдигнато нагоре лице, хванала халба черна бира, поклащаше леко раменете си, гласът й звучеше с лека дрезгавина, така че в думите „Този див и самотен бряг“ сякаш се дочуваше, плисъкът на вълните и се долавяше самотната им красота. Докато пееше, Доминик я гледаше с предишния си израз на съсредоточеност и почуда, изписан върху светлото му лице. Всичко го караше да се впусне из далечните морета, вълните и корабите бяха едничкото нещо, в което можеше да въплъти изгарящото желание за приключения, което пеенето пораждаше у него. Представяше си, че никой не би предпочел задрямалото осигурено съществуване, след като е чул Хила да пее тази песен.

— Всичкото злато на Дъблин да ми предложат, за да остана, пак бих отплавал утре сутринта — каза му Дик, когато песента свърши. В този момент и той бе влюбен в новия живот, който започваше за него, или може би в Хила — и той самият не бе наясно в кого, понеже двете неща не можеха да се разделят едно от друго.

Мистър Мърфи влезе в стаята. Беше се облякъл твърде грижливо по случай празненството. Черният му костюм бе отдавал последна почит не на едно погребение. Отначало изглеждаше малко смутен, може би от присъствието на двете госпожици Канавън, които имаха толкова изискан вид! Но полека-лека и той бе увлечен във веселието, което толкова рядко присъствува на подобни вечери; всички се забавляваха от сърце и кой както умееше. Но у Хила се забелязваше някакво леко безпокойство и то скрито я измъчваше. Не бе забравила предупреждението на кръчмаря за кораба „Бозуел“ и когато за малко останаха само двамата, му спомена за него.

— Наистина ли е опасно да се плава на „Бозуел“? — попита го тя.

— Е — промълви той, като говореше с паузи, сякаш се мъчеше да бъде точен, без да преувеличава или омаловажава. — Едва ли е кой знае колко опасно. Не чак както вие си представяте. Тази стара черупка може да изкара още пет години и дори повече, пък и повечето моряци не плават винаги на един и същи кораб. От друга страна, ако при следващото си плаване попадне в истинска буря, мъчно ще може да се откопчи. Казвам ви само това, което съм чувал от хората, плавали на него.

— Не можем да го спрем да не замине — пророни тя.

— Наистина — съгласи се той, — не можем. Нали знаете какви са младежите. Не е малко щур, макар да прилича на книжен плъх. Но има едно нещо, което можете да сторите, мисис де Лейси. Пратете този ваш Доминик с баща му вкъщи. Всеки изминат ден укрепва намерението му да постъпи и той като Дик; докато очилатият му приятел плава, може и Доминик да го последва. Или да го изчака и да отиде при него също на „Бозуел“.

— О, не, не — възкликна Хила. — Той не би ме оставил — говореше с такава сигурност, че кръчмарят я изгледа любопитно.

— Не бъдете толкова сигурна — каза й той. — И той е необуздан. Дори може би по-необуздан, отколкото предполагате.

— Нима бих могла да се лъжа? — попита го тя. — Кой друг го познава толкова добре като мен?

— Вие сте жена, извинете ме, не влагам нищо лошо в тези думи — продължи кръчмарят, — просто не си представяте дори половината от това, което минава през ума на един младеж. Не виждате ли, че колкото повече е привързан към вас, толкова по-силно ще се стреми да отплава?

— Но защо? — попита Хила, като се мъчеше да го разбере.

— Не сте ли омъжена за брат му? — отвърна й с въпрос мистър Мърфи. Може би думите му да прозвучаха по-грубо, отколкото бе желал, но не умееше да го усуква. Беше човек с голям житейски опит и лесно прозираше в същината на някои човешки отношения, така че му беше ясно накъде щяха да се развият събитията.

— Да — промълви тя бавно.

— Може би смятате, че това не е моя работа — продължи той, — и ако някой ми кажеше, че ще имам нахалството да ви давам съвети за подобни работи, щях да го сметна за луд. За пръв път сега си пъхам носа в чувствата на хората, сигурно защото никога не съм виждал други като вас тримата.

— Няма защо да се извинявате заради мнението си — успокои го Хила. — По-скоро бих послушала вас, отколкото когото и да било друг, освен един старец близо до Розарил, но той не е тук, за да ме посъветва.

— Е, само толкова мога да направя — рече пой. — Или му намерете някой по-свестен кораб, а такива има достатъчно, макар че тъкмо сега не е лесно за начеващ моряк да се добере до тях, или го изпратете вкъщи с баща му, където морето ще е далеч и тогава полека-лека ще се успокои.

— Точно така ще сторя — каза тя, — защото не искам да отплава с какъвто и да било кораб.

— Както намерите за добре — съгласи се кръчмарят, — макар че за момче като него моряшкият живот няма да е лош. Той ще го извади от сегашната безизходица.

Хила разбра какво искаше да каже с тези думи. Понеже преди всичко беше приятел на Патрик, той смяташе по този ловък начин да премахне влиянието на Хила върху порасналия вече Доминик. Изглежда, че този дебелак беше доловил нещо трагично в отношенията на тримата и затова правеше опит да предотврати злото, което може би ги дебнеше. Хила поклати глава.

— Не — каза тя, — не мога да го оставя да отплава. Ще го изпратя в Розарил, стига да мога. Той има толкова твърда воля, мисля, че и вие сте я забелязали, затова може и да не ме послуша.

— Сигурно смятате, че съм забелязал повече неща, отколкото трябва — промърмори той. — И може би греша, като съдя за хора като вас по същия начин, по който бих съдил някои от моята среда, но, Бога ми, вече няма да чуете нито дума от мен по този въпрос. Каквото и да се случи, много добре знаете, че с радост бих помогнал както на вас, така и на малкия.

— Да, зная това — отвърна му Хила. Думите му дооформиха в ума и това, което досега само смътно я беше безпокоило. Но и тя, както и кръчмарят, смяташе, че може би ги сравнява с хора, съвсем различни от тях. Нима тя, Патрик и Доминик можеха да се заплетат в толкова ужасни последици, за каквито той й беше загатнал? Какво общо можеше да има между тях и подобни отвратителни неща? Това малко романтично момче, у което имаше толкова трагизъм — моята скъпа, скъпа любов — мислеше си тя, — и аз, един див бял заек — спомни си тя думите на Патрик, като се усмихна, почти успокоена.

Но що се отнасяше до въпроса за отплаването му, сметна, че мистър Мърфи имаше право. Желанието му трябваше да се премахне още в зародиш.

Мистър Мърфи танцуваше с Роза. Умел в своите работи, както и в проблемите на другите, той още не беше й загатвал за женитба. Но тази вечер сметна, че моментът е подходящ. Беше стигнал до заключението, че Роза вече е изживяла достатъчно любовни приключения, които почваха толкова страшно и завършваха твърде досадно. Почака грамофонната плоча да спре и я заведе в един ъгъл, където нямаше кой да ги чуе.

— Но аз не съм мислила за такова нещо — рече тя в отговор на предложението му, наистина зачудена.

— Прекрасно момиче си — каза той — и аз ще се грижа добре за тебе.

— О, в това съм сигурна — отвърна тя, — но съвсем не съм такава, за каквато ме мислиш.

— Че за каква те смятам според теб, по дяволите? — запита я той.

— Искам да кажа, че едва ли ме смятат за свястно момиче — с усилие промълви тя.

— Чудесна си — проговори той — и това е, което искам от теб. Изобщо не ми трябва някоя невинна госпожичка.

— Тогава — промълви тя, — тогава с най-голямо удоволствие бих се омъжила за теб.

След тези думи тя затича в кухнята, защото сълзите й неволно закапаха.

Тази малка случка не можа да убегне от вниманието на Дик и Доминик, но те изобщо не можаха да се досетят за какво е ставало дума и защо Роза се беше разплакала.

— Май ще трябва да проверим какво й е — рече Дик. Взеха чаша бренди и отидоха да търсят Роза. Тя беше застанала до прозореца в малката стая, вперила поглед в това, което Доминик смяташе за един от най-мрачните изгледи на света.

— Изпий тази чаша — й каза той, като я сложи под носа й. Тя изпи част от брендито, все още гърбом към тях, сетне се обърна и ги погледна.

— Няма защо да се ядосваш заради приказките на Джери Мърфи; той е голям шегаджия — опита се да я успокои Дик.

— Никакви шеги не си е правил с мен — обясни тя. — Ще се омъжа за него.

— О, само това ли било? — проточи Дик, без да крие разочарованието си. И сам не знаеше какво беше очаквал, но явно нещо по-интересно от новината, която беше чул.

— Както и да е, Хила ще се зарадва много — забеляза Доминик, като се опита да заглади разочарованието.

— Колко щастлива щях да бъда, ако не бях направила някои неща — въздъхна Роза.

— Не се безпокой; след сто години всичко ще е все едно — каза й Дик. Искаше да я утеши, но думите му едва ли биха помогнали на което и да било развълнувано момиче.

— По-добре изпий брендито — предложи й Доминик, понеже не му идваше нищо друго на ума. Обезпокоени от сълзите й, си помислиха, че се разиграва кой знае каква драма.

Най-после, подпомогнато от брендито, чувството за хумор надделя у Роза, победи угризенията и съжаленията и тя се засмя. След малко и тримата се върнаха с шеги в голямата стая.

Клариса Канавън, започнала да се чувствува малко не намясто, отиде при двете млади момчета. Но Дик се измъкна под претекста, че трябва да напълни чашите на гостите, и я остави сама с Доминик. Чувствуваше се съвсем вързан в присъствието на толкова наперена госпожица. Но Клариса изобщо не сметна липсата му за голяма загуба.

— Не сте ме канили да танцувам — каза тя на Доминик.

— Аз не умея да танцувам — отвърна той.

— Колко смешно. А не искате ли да се научите?

— Не.

— Но ако харесате някое момиче, няма ли да ви се танцува с него? — настоя тя.

— Кое момиче? — попита той.

— Не мислех специално за никое. Предполагам, че още нямате приятелка.

Доминик беше отправил поглед към тъмния правоъгълник на прозореца, нашарен тук и там от светлините, които проблясваха откъм кея оттатък реката.

— Кажете де, имате ли? — настоя тя.

Той поклати глава. Ужасно се беше ядосал на нетактичните й, вулгарни според него въпроси. Но беше тъжен поради мислите, които тя събуди у него.

Веднъж той бе имал годеница. Не приятелка. Не би могъл да нарече така тази, която бе радостта на сърцето му. За малкия Доминик това бе реалност, не въображение. Но сега, когато вече беше на петнайсет години, тази действителност вече не съществуваше, а той не се задоволяваше само с въображението си.

— Кой е онзи ужасен човек с траурните дрехи? — попита го Клариса, като се опита да смени темата.

— Мистър Мърфи, наш добър приятел — отговори Доминик.

Клариса не се реши да каже нищо повече.

Хила разговаряше с всеки по малко. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно проличаваше, че това бе нейна вечер. Сякаш духът й, нейната метежна, необуздана душа беше докоснала всички. Само Клариса не забелязваше това, общото настроение не можа да я обхване, тя дори се почувствува отегчена и далечна на всички. Дори и Лаура призна в себе си, че тази вечер Хила беше наистина блестяща, макар че само тя можеше да събере толкова неподходящи хора, на които да раздава очарованието си. Хила беше застанала до камината с халба черна бира в ръка, единственото питие, което пиеше тази вечер, и изобщо не съзнаваше, че с бледото си лице и лъскавата бяла рокля приличаше на звезда, която дълго щеше да свети за повечето от присъствуващите.

Когато празненството свърши, Доминик отиде с Дик на кея, където „Бозуел“ бе хвърлил котва. Нощта беше светла и ветровита, звездите блестяха ярко над тях, докато те вървяха един до друг.

— И ти ще дойдеш, веднага щом можеш, нали? — попита Дик за стотен път.

— Да — обеща му Доминик.

— Просто не ми идва наум какво да ти кажа. Не че няма хиляди неща, които ми се иска… но нали ние двамата… всичко е наред, нали? — завърши той смутено.

— Да — каза Доминик.

Разбра много добре какво искаше да му каже Дик на сбогуване, макар че не можа да изрази мислите си. Той питаше за съюза, който бяха сключили. Сега Дик заминаваше, а когато дойдеше време, и Доминик щеше да го последва. Така щяха да осъществят мечтите си на практика и да изпълнят малко неясните си стремежи, които за пръв път ги бяха свързали преди няколко години, през малкото нещастни дни, които Доминик беше прекарал в училището. За плановете си бяха разговаряли толкова дълго и сега, в момента на изпълнението им, или поне на част от изпълнението им, не бе останало какво повече да си кажат.

Стиснаха си ръцете за пръв път, откак се бяха запознали. Сетне Дик се качи по малкия дървен мостик и изчезна по тъмната палуба на малкото параходче. Ако се беше обърнал да махне още веднъж на Доминик, той едва ли би могъл да го види сред тъмнината. Доминик продължаваше да стои на кея, разочарован, че раздялата им бе станала толкова набързо. Това не го безпокои дълго. Знаеше, както бе казал, че между него и Дик всичко беше „наред“ и щеше винаги да си остане „наред“. Обърна се и тръгна надолу по кея, като вървеше по самия му ръб, съвсем близо до реката, и слушаше плисъка на водата във влажната стена. Почувствува се много самотен; освен това почувствува, че от сега нататък винаги щеше да се чувствува самотен.

След година или две и той щеше да отиде при Дик, както му беше обещал. Но искрено казано, сърцето му се свиваше малко при тази мисъл. Какво ли щеше да изпита, когато ще си вземе сбогом с Хила, питаше се той, и още отсега тази мисъл вледеняваше сърцето му. И все пак знаеше, че това бе неизбежно, също както идването на лятото. И всеки месец, който се прибавяше към годините му, доближаваше този момент. Доминик растеше и за него това бе нещо твърде трагично. Колко вълшебен би бил животът, ако можеше завинаги да си остане малкият Доминик и да нарича Хила своя годеница. Той се засмя малко съжалително към самия себе си заради глупостта на това свое желание. Какво ли би казал Дик за тази негова слабост, Дик, който сигурно смята, че той се ядосва заради бавния ход на дните, които го отделят от чудните морски приключения.

Ако някога е имало момче, което не е искало да порасне, това бе Доминик при изпращането на Дик. Но все пак по-добре да порасне, си рече той, вместо да остане такъв, какъвто беше сега — нито голям, нито малък. Защото усещаше, че всяка възраст е за предпочитане пред неговите петнайсет години; те бяха толкова самотна, самотна възраст.

Продължи да върви по опустелия кей, като се клатушкаше и размахваше ръце. По едно време се спря и се обърна назад, но вече не можеше да различи тъмните очертания на „Бозуел“ сред мрака. Беше се отдалечил доста. До кръчмата на Мърфи имаше още път и той закрачи по-бавно, тъй като още не му се връщаше вкъщи. Преди да се върне, искаше да сложи малко ред в мислите си. А в пози момент те бяха толкова разбъркани, тъжни и непоследователни. Така например по някаква неизвестна причина започна да мисли за Бълджър и за деня, през който беше отишъл в кръчмата му с баща си, как полека-лека Майк бе привлечен на негова страна от безкрайните му приказки, докато малкият, опрял брадата си на тезгяха, усещаше, че мъката го завладява все по-силно и по-силно. И самият той не знаеше защо тъкмо сега този спомен възкръсва пред него толкова ясно. Може би случката му бе показала за първи път, че животът не е някаква достойна борба между силите на светлината и на мрака, както дотогава си беше въобразявал.

Сега му ставаше ясно, че животът е нещо много по-мъчно и по-сложно, отколкото беше предполагал, и е твърде трудно да се справи с него. Всъщност може би тъкмо това искаше да реши, преди да се върне вкъщи: как да се справи с живота? А за него това означаваше: Трябваше ли да заглуши любовта си към Хила, или да я остави жива? Нищо и никой не можеше да му отговори на този въпрос. Студеният морски вятър шибаше ръцете и краката му, но той вдигна яката на старото си палто и мушна ръце в джобовете.

Доминик си мислеше за статуетката, която му беше дал свещеникът и която винаги стоеше на камината в стаята му. Тази вечер заради празненството я беше махнал оттам, понеже смяташе, че тя е нещо твърде интимно, което не бива да попада пред очите на всекиго. Не беше от религиозност; за него тя символизираше щастливите дни в Розарил и далечното, далечно бъдеще, което отново щеше да бъде щастливо. Дали това бъдеще щеше да дойде в този живот, или в следващия — не помисляше дори.

След това се замисли за Принцесата. Едно след друго през ума му минаваха всички неща, които биха му помогнали да събере разпилените си мисли и биха му показали как да уреди живота си. Но изглежда, в този момент нито една от тях не можеше да му подскаже как да постъпи. Колкото и да викаше, нямаше кой да му се притече на помощ. За пръв път в живота си се чувствуваше самотен и изоставен.

Продължи да се разхожда, ако изобщо бавният му вървеж, в който ясно проличаваше обзелата го мъка, можеше да се нарече разходка. Вятърът се усилваше. Сега беше още по-остър от преди, когато Дик и той бяха тръгнали към кея за параходчето. Дик ще потегли през бурно утро за първото си плаване, помисли си той.

— Скоро и аз ще тръгна — рече си гласно Доминик, сякаш по някакъв тайнствен начин силният вятър бе решил съдбата му вместо него, при това в момента, когато всякаква помощ от близките му бе отказана. И в това решение имаше толкова болка, колкото можеше да понесе, но то съдържаше и жадуваното от него успокоение. Пътят беше сигурен и прав, затова той, който винаги се бе отвращавал от всякакъв компромис, се почувствува облекчен, когато решението окончателно бе взето.

Двадесет и първа глава

Когато Доминик се прибра вкъщи, завари Хила сама в голямата стая. Беше разтребила следите от гощавката и дори бе внесла постелята и застлала леглото му.

— Колко се забави — каза му тя. Патрик и Майк си бяха легнали. Беше почти четири сутринта. Хила го бе очаквала неспокойно. Уплаши се да не би и Доминик да последва своя приятел. От един час бе стояла до отворения прозорец, докато най-сетне бе зърнала слабата му фигура да се движи бавно към къщата.

— Така ли мислиш, Хила? — попита той.

Не бе осъзнал колко време се беше разхождал. Тя го познаваше толкова добре, че веднага успя да прочете в засенчените му от светлите клепачи очи и може би по свитите му устни голямата тревога, която го беше обхванала. Отначало си помисли, че сигурно е поради заминаването на Дик, но след малко долови с изострената си интуиция, която се проявяваше винаги спрямо Доминик, че едва ли раздялата с приятел ще е единствената причина.

— Какво те е разтревожило, любов моя? — запита го тя.

— Само това, че съм пораснал — отговори той някак уморено, както бе започнал да говори от известно време насам.

— Е — възрази му тя, — не си напълно пораснал, пък и нима това е толкова лошо?

— За нас, Хила — каза той, — е страшно.

Тя не рече нищо. Какво ли можеше да отвърне? Знаеше, че тези думи някой ден трябваше да прозвучат, но не бе мислила, че ще е толкова скоро.

— Реших как трябва да постъпя — продължи той. — Скоро и аз ще си отида.

— В Розарил ли? — запита тя.

— О, не, при Дик — отвърна той.

— Не ще мога да понеса това — каза тя. — И няма да те пусна.

— Да. Точно така ще постъпя, когато му дойде времето. Ето, виж, имам свой начин, по който ще действувам.

— По твоя безжалостен начин — пророни тя горчиво.

— Не е безжалостен — възрази той.

— Винаги си бил безжалостен — сякаш не го чу Хила. — Към семейство Уолш, към мис Лонгуърт, към Майк и сега към мене.

— Хила, Хила, какво искаш да кажеш с това? — извика той удивен.

— Вярно е — продължи тя, — че досега не те укорявах. Смятах, че си прав; че тъкмо така трябваше да постъпваш. Но сега, сега не мисля вече, че си прав, сега, когато постъпваш така спрямо мене.

— А какво според теб трябва да стане в края на краищата? — запита я той.

— Почти не съм мислила за това.

— А не би ли трябвало да помислиш и за двама ни, Хила? Знаеш, че аз не бих могъл. Не беше ли тъкмо ти жестока към мене тогава — и през всичкото време? Не беше ли тъкмо ти безжалостна?

— Така ли трябва да свърши всичко? Като ме изоставиш? — запита тя диво. — Защото ти позволявах да ме наричаш сладуранка и своя годеница.

— Спри, Хила, спри — извика той.

— Веднъж, за една седмица, се помъчих да приключа с тази история. Когато там в онази развалина, в старата кула, спомняш ли си, ме запита защо съм се променила и ме помоли да съм се върнела отново при теб — помниш ли? О, ти не ми каза точно тези думи, тъй като не беше особено красноречив, макар че използуваше толкова мили думи. О, тогава сбърках, когато коленичих до тебе върху старите прогнили дъски и казах… о, няма значение какво казах, но се върнах при тебе, нали? Чуваше се и далечният припев на вълните, който ти тъй много обичаше. Бих ли могла тогава да предположа, че един ден ще ме обвиняваш, задето думите ти стоплиха сърцето ми, задето винаги съм мислила, че от всичките часове на живота ми този беше най-прекрасният час?

Изведнъж той хвана китките на ръцете й и ги стисна силно. Тя изглеждаше бледа и уморена, и толкова по-възрастна от него. Всичко у нея, което преди два часа беше напомняло за някакви чудни далечни приключения, беше изчезнало от лицето й, сякаш само рамката на красотата й бе останала. Дори и в най-лошите й моменти не бе я виждал да изглежда тъй малко хубава.

— Искаш ли да разрушиш всичко, което имаме? — гласът му прозвуча остро и ясно, както по-рано.

— Нали тъкмо ти разруши всичко, когато почна да ме обвиняваш — каза тя.

— Не, ти, ти. Ти само искаше да си намериш извинение, за да забравиш — извика той, като почти не мислеше какво говори, само усещаше, че всичко бе загубено, и искаше да я нарани, да й причини болка и по този начин тя да види колко страшно нещо се беше случило.

— Е, сега вече можем и двамата да забравим — отвърна тя. — Ето, ти вече си намерил твърде добро решение — допълни след малко, като се мъчеше да прикрие отчаянието си с ирония.

Вратата се отвори и влезе Майк. Изгледа ги и се поколеба на вратата, преди да влезе. Гъстата му коса се бе разчорлила, лицето му бе бледосиво, освен на скулите, където бяха избили кафяви петна.

— За Бога, какъв е този шум? Просто ще съборите къщата с крясъците си — каза той.

Беше си легнал след доста пиене и както се мяташе в леглото полубуден, полузаспал, гласовете им му се струваха като рев на морски вълни, които искат да го удавят.

— Съжалявам — промълви Хила. — Приказвахме си.

Майк отиде в ъгъла, където Хила беше събрала чашите и бутилките, огледа ги и като намери малко бренди, си наля в една чаша.

— Така ли се приказва? — рече отново той. — Вие направо крещяхте.

— Не е вярно — възрази Доминик. Когато Майк се бе появил на вратата, той още стискаше китките на Хила.

— Горките деца — промълви Майк, като промени внезапно кавгаджийския си тон и заговори кротко, сетне се отпусна тежко върху току-що застланото легло на Доминик.

— Нищо ни няма — произнесе беззвучно Доминик.

— Ти винаги би повтарял това, горкото ми момче — продължи баща му. — На мен винаги би отговорил така, защото те разочаровах, нали? Мислиш ли, че не го чувствувам? Но тя никога няма да постъпи така — той погледна Хила, но след това бързо отмести поглед, сякаш това, което бе прочел на лицето й, го бе озадачило.

— Толкова е безжалостен — пророни Хила уморена пред Майк, без да се стеснява.

— И майка му беше такава — отвърна Майк; — тъкмо тя обаче умря и това беше най-безжалостното, което можа да направи, защото е укор, който вечно ще ме преследва.

Хила беше чувала тази история и лесно разбра какво искаше да каже той сега. Майката на Доминик бе обожавала Майк, но когато веднъж й изневерил, го напуснала въпреки молбите му за прошка. Нежна по природа, хванала пневмония от небрежност към здравето си и твърде бързо умряла, без той да може дори да я види преди смъртта й. Оттогава сърцето му постоянно се терзаеше. Още твърде отдавна бе решил да бъде за Доминик, който толкова приличаше на майка си, това, което не бе могъл да бъде за нея. Но и това му намерение се бе провалило. Беше съвсем наясно, че и на него беше изневерил, и него беше разочаровал. Сега щеше да направи всичко, което беше по силите му, подтикван, както му се струваше, от онова бледо, хубаво лице, което постоянно го преследваше, за да попречи на малкия си син да страда поради любовта си към Хила.

— Тя е била права, каквото и да е сторила — произнесе Доминик жестоко. Не че не знаеше какво се беше случило през онова далечно време, но инстинктивно усети, че трябва да вземе нейна страна.

— Да, миличък, права беше. И ти си прав. Хила, ти не бива никога да го разочароваш — каза Майк и след това изпи на един дъх брендито, което си бе налял. — Той не е като нея — продължи Майк. — Повече прилича на мене, само че не е толкова мекушав.

— Какво искаш да направя? — извика Хила. Тя вдигна ръка и отметна назад един кичур, паднал върху високото й бледо чело. Бялата й дреха започна да отразява студената синя светлина на ранното утро, която показваше, че вън се пукваше зората. И Доминик, загледан през прозорците и заслушан как свири вятърът над покрива на старата къща, в която сякаш имаше нещо смахнато, си мислеше отчаяно: „И аз ще си отида скоро. О, тогава ще бъде чудесно“. Дори и в момент като този чувството му към всичко, което беше драматично, не го напускаше. Знаеше, че единственият начин, по който би могъл да понесе раздялата с нея, беше да отплава с някой разнебитен кораб като „Бозуел“ в някое диво и бурно утро.

— Горките, горките деца — повтори Майк, без да отговори на въпроса й. И какво ли би могъл да каже? Можеше ли да я посъветва да остави сина му, за когото бе омъжена, заради другия му син, който беше на петнайсет години? Би могъл да постъпи и така, ако не бе останало у него едно чувство, което би могъл да нарече приличие или може би разум.

— Толкова съм уморен — промълви Доминик. Майк стана. Отиде до прозореца и погледна към реката, по която пробягваха малки, поръбени с бяло вълни; вятърът ги гонеше към морето. След това прекоси стаята и като стигна до вратата, се спря и каза:

— Защо утре не си дойдете с мене? Все ще намерим с какво да живеем.

— Аз ще си дойда — отвърна Доминик и Хила не каза нищо.

— Колко ще се радва Принцесата, като те види отново — рече Майк на Доминик. — Лека нощ — прибави гой и полекичка затвори вратата.

И двамата зачакаха, без никой да продума. След това Доминик се отпусна на кревата, като остави одеялото да падне на пода. Хила се приближи и го вдигна. Беше скрил лице във възглавницата, а едната му ръка, щръкнала от твърде късия ръкав, беше отпусната надолу и китката й стигаше до земята. Тя легна до него в тесния креват. Той вдигна отпуснатата си ръка и я прегърна, тя покри него и себе си с одеялото. Той усещаше до гърдите си лудешките удари на сърцето й, сякаш нещо я беше уплашило. Никой от двамата не пророни нито дума; над тях студеното ветровито утро просветляваше все повече; най-после той стана.

Когато се събуди, вече беше късно. Беше сам, но когато доближи дланта на ръката си, почивала върху нейното бяло рамо, усети слабо ухание. Доминик стана и опита да оправи омачканите си дрехи. След това отиде до прозореца и като го отвори, остави вятъра да брули наведеното му напред лице. Погледът му се насочи упорито към кея. Видя, че „Бозуел“ е отплавал. После отиде в кухнята и намери там Майк да пие чай, стегнал вече малката си пътна чанта. Доминик си отряза филия и си наля чай.

— Можеш ли да се приготвиш за десет минути? — попита Майк. — Ако предпочиташ, можем да почакаме и вечерния влак.

— Не, ще тръгнем още сега — отвърна Доминик. Отиде в другата стая с филията в ръка. Там видя учебниците си, които Хила беше подредила върху малката бамбукова масичка. По това време обикновено започваха уроците. Но Хила не се виждаше никаква. Той нахвърля малкото си вещи в един от нейните куфари, тъй като неговият отдавна се бе протрил по ъглите. Когато свърши, застана в средата на малката стая и се зачуди дали Хила не беше излязла, за да не ги гледа как си заминават. Но в този момент чу Майк да го вика и като пъхна статуетката в джоба си, понеже беше забравил да я сложи в куфара, се върна в отсрещната стая, все още окичена с бръшляна и дивия чемшир, който сам беше накъсал, хвърли последен поглед наоколо, погледът му се спря за малко върху походното легло, след това забърза след баща си по тесните, стръмни стълби.

Двадесет и втора глава

Завръщането в Розарил предизвика у Доминик горчива радост. По-рано никога не бе оставал тук без Патрик и твърде много се учуди колко силно чувствуваше отсъствието му. По отношение на Хила беше друго. Без нея усещаше една пустота, за която знаеше, че ще го съпровожда навсякъде, където отиде. А пустотата от Патрик беше не в него, а в къщата. Нямаше сили да отиде в стаята, която преди сватбата бе принадлежала на Патрик. Защото си спомняше толкова ясно за онзи Патрик за брат си, какъвто беше преди идването на Хила. Всичките неща, които вършеха заедно с Принцесата, с колата, шегите, които си правеха с Ани, уроците, които Патрик му беше давал и които се бяха оказали толкова безрезултатни — всичко това сега изпълваше съзнанието му и му тегнеше със страшна сила. Патрик с неговия сънлив вид, с вдигнатите рамене върви покрай него през влажните сиви следобеди към Пущинака или към старата полуразрушена кула, сетне казва: „Може да има заек в съседната нива, миличък, но ако си уморен, кажи ми“. Сигурно това е било твърде отдавна, щом е било възможно да се умори от толкова малко ходене, тъй като си спомняше много добре мястото, където Патрик му беше казал тези думи. Патрик, седнал до него в стаята му, докато самият той, легнал си вече, отчупва мекия восък покрай фитила на свещта и го мачка в най-различни форми.

И сега, твърде често, седнал самичък в стаята си, той си повтаряше тихичко името му и то винаги го караше да се просълзява. Това бяха сълзи, които го изгаряха, без да му носят сладост. Сякаш превръщаха спомените му в пепел.

— Какво трябва да сторя, Патрик — шепнеше той, — за да оправя отново всичко? За да стане пак, както беше? — И с думите „както беше“ означаваше сякаш отдавна отминали дни. Но той знаеше какво трябва да направи, едничкото, което можеше да направи, ала още не бе дошло времето.

Получи писмо от Дик, както се бе надявал, препратено му от Дъблин. То беше само една бележка, написана върху доста мръсно късче хартия; в него Дик казваше, че се намира в едно място, наречено Халифакс, в Канада, откъдето „Бозуел“ щял да поеме за Панама, натоварен с желязо. (За какво ли ще е то, зачуди се Доминик) След това не знаел къде ще спрат, но мистър Уилкинс бил казал, че след около шест месеца, изобщо преди края на есента, параходчето отново щяло да спре в Дъблин. После Дик пишеше:

„И може би тогава ще можеш да дойдеш с нас. Говорих с мистър Уилкинс и той каза, че според него можело да се уреди. Отначало много се мъчих от морската болест, но сега вече ми мина. Старата черупка не е толкова лоша, колкото я представяше мистър Мърфи, макар че, като е натоварена малко повечко, има навика малко да се клатушка.“

Доминик се усмихна при тези думи, тъй като си представи как неговият приятел е писал тези редове с гордост и повишено самочувствие. Но частта от писмото, която го развълнува най-много, беше с думите „преди края на есента“.

Той писа на Патрик. Изпрати му всъщност малко осведомително писмо, в което му разправяше за Принцесата, за Дан Делени и за други такива неща. Не можеше още да му пише така, както му се искаше. Не, преди да беше дошъл „краят на есента“, не, преди да беше уредил всичко по начина, по който бе решил — по своя си начин. Получи отговор от брат си още със следващата поща, написан с грижливия му чиновнически почерк; смяташе, че той никак не подхожда на Патрик.

„Липсваш ми ужасно много, вечерите са толкова пусти без тебе. Но скоро всичко ще се нареди и ние ще дойдем в Розарил. Джери Мърфи казва, че без тебе къщата не е, каквато е била по-рано. Сега получавам четири фунта и десет шилинга седмично, Хила успява да спести доста от тях, така че скоро ще имаме достатъчно, за да се върнем. Хила ти праща много поздрави.“

Освен тези две случайни споменавания на Хила за нея нямаше писано нищо друго. Доминик знаеше, че Патрик нарочно не беше писал „липсваш ни“, за, да не би да изглежда, че свързва Хила със себе си, и по този начин да натрапва на Доминик, че са мъж и жена. Този благороден жест твърде много трогна Доминик. Държа писмото във вътрешния си джоб, докато най-сетне пликът започна да се разпада и той го премести в друг плик. Написа на Хила няколко писма, но не й изпрати нито едно от тях. Някои му изглеждаха твърде сдържани и неестествени, а други твърде много естествени и недостатъчно сдържани.

Често отиваше до полянката край Пущинака, където Принцесата бе удушила белия заек. Не я вземаше със себе си, понеже не искаше, ако намери друг бял заек, да убие и него. Но никога вече не видя бял заек, макар че както винаги имаше много зайци; дори тази година сякаш бяха повече от всеки друг път.

Принцесата сега не беше толкова бърза, както по-рано: повечето зайци се измъкваха от нея, отколкото успяваше да хване. Майк поиска да му подари едно кученце, но Доминик отказа, защото знаеше, че от късна есен няма да бъде вече тук, въпреки че не споменаваше нищо по този въпрос на баща си.

Ани се радваше толкова много, че Доминик отново си беше дошъл вкъщи. Постоянно повтаряше, че в Дъблин бил отслабнал много, и му приготвяше най-различни деликатеси, повечето от които той не харесваше, но от учтивост се мъчеше да ги яде. Въпреки това не стана по-пълен, но растеше твърде бързо и тромавостта на движенията му проличаваше все по-ясно, а освен това ставаше все по-затворен в себе си и вече не приказваше толкова много, както в миналото. Косата му не само че не потъмняваше, но дори сякаш ставаше по-светла, а веждите и клепачите заедно с ресниците сякаш бяха златни.

Лятото дойде, но не и Патрик и Хила. Това го изненада. Обикновено тя идваше в Розарил всяко лято, макар и само за няколко дена. Не беше ли тази раздяла негова идея, а не нейна? Опитваше се да си обясни това по сто различни начини, но не успяваше, а и не искаше да й пише и да я попита защо не идва, и макар че понякога получаваше писмо от нея, вече не го питаше кога ще се върне, нито в тях се загатваше възможност тя и Патрик да се появят в Розарил, нещо, което предишните години бе толкова сигурно.

Истината беше, че Хила бе бременна и не искаше клетото безжалостно момче да я види така. Знаеше, че би намразил сегашния й вид, който щеше да разруши отношенията им. Но рано през есента, когато беше изминало доста време, откак я бе напуснал, не можа вече да издържи, без да го види, поне съвсем за малко, да му хвърли поне един поглед. Пристигна неочаквано, прекара една нощ в Голуей, а на сутринта нае автомобил и спря на около миля от Розарил. Каза на шофьора да дойде вечерта отново там, за да я вземе, и тръгна нагоре към Пущинака през заобиколния път. Това й отне доста време, защото сега се задъхваше много лесно. Когато стигна до рядката горичка, седна на един от камъните, пръснати между листнокапните борики и дъбовете наоколо. Виждаше в далечината старата сива къща, издигаща се гола и мрачна над лавровите храсти, които откъм тази страна образуваха малка горичка. Беше втренчила поглед в любимата каменна сграда и сивите й очи не се отделяха от нея. Ето, там беше прозорецът на Доминик, третият отляво, приличаше на малко черно петно върху стената.

Денят беше топъл и ясен, никак не приличаше на дните, когато беше пристигнала за пръв път в това скъпо за нея място. Небето беше високо и почти безоблачно. Бориките тъкмо бяха започнали да стават златистокафяви. Тя тръгна към Пущинака, като всяко хълмче и всяка падинка й напомняха за Доминик и за самата нея през онези далечни дни. Не смееше да излезе на открито из полянките, защото знаеше, че ако я зърнеше, дори отдалеч, веднага би я познал и би изтичал при нея, протегнал устремно ръце и би закрещял, поруменял и полудял от радост. И макар че широкото палто щеше да закрива тялото й, което не беше вече тънко и гъвкаво, от немай-къде ще трябваше да отида с него в къщата и да се съблече, тогава той щеше да види какво се бе случило с неговата годеница. Защото дълбоко в сърцето си тя знаеше, че и за нея, и за него, въпреки всичко, каквото се бе случило, тя още беше негова годеница и завинаги щеше да си остане такава. Затова остана скрита в гората и зачака да го съгледа отнякъде нали затова бе дошла. Но той не се мярна никакъв. Най-сетне тя се върна на пътя, по който бе пристигнала, като бавно се спускаше надолу по хълма.

На следната сутрин дойде отново. Небето не беше вече ясно. Твърде добре познатите облаци се стелеха откъм Атлантика и, погледната откъм Пущинака, къщата на Розарил изглеждаше гола и както й се струваше, по-прекрасна от всяко човешко жилище.

Той дойде твърде скоро и тя го забеляза още от много далеч.

Вървеше тъй, както винаги си го спомняше — с широко размахани ръце, което обаче нямаше обичай да прави, докато живееше в Дъблин.

Щом го съзря, сърцето й сякаш спря, а сетне заби тъй лудо, че тя се задъха. Сложи ръка върху гърдите си да го успокои.

Той вървеше бавно, русата му глава бе наведена, той не поглеждаше наоколо и беше някак умислен и угрижен. Как се удържа да не го извика — никога след това не можа да си обясни. По едно време въпреки усилията й устните й се разтвориха и тя произнесе първата сричка на името му. Но слабият пресекнал звук бе отнесен от вятъра и не достигна до него. Бе застанала неподвижна зад клоните на бориките, които като завеса обвиваха края на малката горичка.

Той заобиколи далечната страна на Пущинака, мина през същата дупка на оградата, където Принцесата бе удушила белия заек. По този път двамата бяха минавали често и тя знаеше накъде щеше да тръгне, като заобиколи горичката и мине покрай потока, а след това щеше да се върне през двора, тъкмо навреме за обед.

Тя тръгна след него по края на Пущинака и стигна до малкото ъгълче, откъдето можа да ги види за последен път.

Сега той беше вече далеч, отдалечаваше се все повече от нея, но тя все още виждаше малката светла точка, която се издигаше над тъмния фон на сакото му. Както скиташе така самичък, й изглеждаше толкова трагичен! Не можеше да понесе така да изчезне от очите й; хвърли му един последен дълъг поглед, като сърцето й не биеше вече лудо, а сякаш беше умряло в гърдите й. След това се върна в горичката и седна, понеже краката й бяха твърде отмалели, не я държаха.

Когато на следния ден Доминик дойде с Принцесата в Пущинака, хрътката бе твърде възбудена и потичваше насам-нататък, като душеше листата и боровите игли, застлали земята наоколо.

— Какво има? — попита я Доминик. — Заек ли? — Като чу гласа му, Принцесата се спря и го загледа, а тясната й като на риба глава потрепваше.

— Остаряваш и ставаш вече глупава — каза й той, като помилва дългото й гладко тяло. Тя заскимтя, сякаш негодуваше, че я наричат стара, когато беше едва на седем години.

Принцесата изостави гората и изтича пред него надолу по хълма, той я последва отчасти да й направи удоволствие, отчасти от любопитство да види къде ще го заведе. Но като стигна до пътя, тя потича по него насам и натам, сетне се върна при него и го загледа.

— Значи така, заекът е тръгнал по пътя, а? — подигра я той. — О, миличка, какво ли ще ме накараш да вярвам утре!

Този ден той с мъка я накара да се върне вкъщи.

Няколко седмици по-късно получи още едно писмо от Дик. Този път той му съобщаваше точната дата, когато „Бозуел“ щеше да пусне котва в Дъблин. Казваше, че всичко било уредено и че щели да вземат Доминик за помощник-готвач, докато самият той благодарение на опитността му, придобита при електроинженера, при който бе работил по-рано, бил повишен в длъжността радист. Казваше на Доминик да му пише чрез моряшкия институт в Антверпен, закъдето били тръгнали с товар ламарина. Писмото беше изпратено от Монреал.

Доминик отговори веднага. Писа на Дик, че ще се качи на „Бозуел“ в Дъблин, но Дик в никакъв случай не бива да го търси в къщата на Джери Мърфи, нито пък да споменава за него, ако случайно се отбие там. Той свършваше писмото си:

„Ще бъде чудесно да сме отново заедно. Макар че едва ли ще ми хареса много отначало. Но това трябва да стане и то е голяма тайна.

Твой верен Доминик.“

Като изпрати това писмо, изпита някакво спокойствие. Пак можеше да мисли за Патрик без горчивите съжаления, които изпитваше напоследък, а колкото се отнасяше до Хила, отново започна да я нарича на себе си „сладуранката ми“ и „моята скъпа любов“, като изричаше това със старата си безоблачна простота. Но пустотата, която чувствуваше без нея, бе все тъй дълбока и дори по-дълбока от всякога.

Последните си дни в Розарил прекара като насън. Каза на Майк, че в края на седмицата ще отскочи до Дъблин, но повече от това не му съобщи. Майк го изгледа любопитно и много нежно. За него това бяха най-щастливите месеци, които бе изживял от много, много време насам. Думите да Доминик го обезпокоиха.

— По-добре ще бъде да изчакаш малко — каза той — поне до края на ноември. Патрик ми съобщи, че Хила не била много добре. Не че е болна, не, но изглежда, малко се е преуморила и трябвало повечето време да прекарва на легло. Вярвам, че скоро ще се съвземе.

Доминик не отвърна нищо, само помълча и сетне го разпита по-подробно за Хила. Майкъл му обясни, че нямало нищо сериозно. По този начин той изпълняваше обещанието си, което й беше дал. Самият той не виждаше защо тя се страхуваше толкова какво щял да изпита Доминик, като я видел в такова състояние, но пък и не разбираше нищо от тази чудновата любов между Доминик и нея. Знаеше за съществуването й, беше наблюдавал развитието й, без да казва нищо, освен през онази вечер в Дъблин. Сега беше стигнал до впечатлението, че Доминик бе почнал да я забравя.

— Зимата ще бъде тежка — каза Майк. — Виждаш ли колко много зрънца е вързал тази година дивият бръшлян?

И Доминик беше забелязал това.

— Старата конюшня е почти догоре пълна с дърва, така че няма да я усетим — продължи Майк — Когато се върнеш, ще палим хубав огън всяка вечер.

Последния ден Доминик яхна Сам-самичък и отиде с кобилата до селото, за да си вземе сбогом с Дан Делени и да му каже тайната си.

Старият човек седеше до огъня в малката задимена стаичка на колибата си. Известно време приказваха за най-различни неща и след това Доминик му призна, че ще отплува с „Бозуел“.

— А в четвъртък съобщи това на татко — каза той — тъй като през този ден вече ще съм отплавал.

— Идеята ти е твърде дива, момче — каза старецът бавно. Отново беше започнал да нарича Доминик „момче“, макар че преди две-три години се бе отказал от това обръщение.

— Само нещо диво може да се направи за тази работа — отвърна Доминик загадъчно.

— Тази е истината, до която стигаме в края на краищата — рече старият човек, — въпреки че, Господ е свидетел, ти си още твърде млад, за да почувствуваш това. Но така е, то ти е в кръвта, макар че си първият де Лейси, който отива да го търси по море. Повечето от тях избираха някой кон и големите трапове на пистата за надбягвания като стария път за купата Коноут, за тях това беше най-добрия начин за изразходване на страстите, които бушуваха у тях.

— А какви са били тези страсти? — запита момчето.

— О, дявол ги знае! Твърде силни, та ги вкарваха в какви ли не бели. Но у тебе има нещо друго, зная. Не разбрах ли още тогава, когато ми разправи къде си бил през утрото, когато онова момиче се венчаваше — не узнах ли тогава какво гризе сърцето ти?

— Ти знаеш всичките ми тайни — промълви Доминик.

— Да — отговори старият човек съвсем сериозно — и ти казвам, че е голямо бреме за мен. Много тайни съм чувал на времето и много хора са ми се доверявали, но техните тайни никога не са ми тежали така, както сега твоите.

— Но няма да му кажеш преди четвъртък, нали? — попита Доминик загрижено.

— Няма, в името на Бога. Но каквото и да излезе, а аз не крия, че много се страхувам за тебе, и пръста си не бих помръднал, за да те спра. Та нима не съм знаел винаги, че никой не бива да се бърка в съдбата ти? Нейният знак те е белязал и да бъде благословен Бог за него, каквото и да се случи — старецът се наведе напред, а едрите му ръце се подпираха на бастуна, който той държеше пред себе си, забоден в пръстения под на колибата.

Доминик си излезе от дома на Дан Делени рано, доста преди да се стъмни, защото този ден искаше да обиколи всичките земи на Розарил.

Сам-самичък изобщо не беше буйно животно, за което той беше мечтал, но кобилата му беше скъпа заради Хила, пък и заради самата нея, макар не дълго се бе колебал, преди да я включи в малката си банда от „рицари“.

Караше бавно през малките ниви, като от време на време се поспираше и махаше някои от разклатените камъни от оградата, за да прескочи по-лесно кобилата. Докосването на влажните камъни му носеше особено приятно чувство. Имаше нещо утешително в тежината и в грубата им форма, докато всичко друго наоколо придобиваше нематериалност и абстрактност, която обвива добре познатите места и неща в часа, когато ще ги напуснем.

Мина покрай полуразрушената кула, но не влезе. Спря коня и я погледа няколко минути. За него тя беше мястото на сватбата му, на нещастната му самотна сватба, мислеше си той, а пръстите на едната му ръка се впиха в гъстата сива грива на Сам-самичък.

Доминик обиколи навред и се върна през Пущинака. Сега вече не подкарваше кобилата с крясъци, както по-рано, а яздеше бавно и спокойно, като се оглеждаше на всички страни и не пропускаше нищо от познатите си неща, дори забеляза някои, на които досега не беше обръщал внимание като например трите бряста, издигащи се един до друг покрай широкия път, или опасаните от овцете тръни, пораснали в края на една от нивите.

Когато стигна до нивите край Пущинака, вече беше почнало да се здрачава. Спомни си как веднъж беше казал на Патрик, че винаги, където и да се намира, ще си мисли за Розарил, когато здрачът се спуска. А през всичките години, прекарани в Дъблин, нито веднъж не беше се сетил за дома си през този час. Разбира се, често беше мислил за Розарил, но никога специално по това време. „Това ти показва — си казваше той — колко глупаво романтично момче си бил, щом си смятал, че здрачът винаги ще те кара да си мислиш за дома.“ Сякаш и сега не беше същият!

Погледна бледите очертания на къщата, както и Хила ги беше гледала от мястото, където се беше скрила преди около два месеца. Видя бледа жълтеникава светлина в прозореца на Майк. „Той все още пише книгата си, макар че само дяволът знае за какво се разправя в нея“ — помисли си отново Доминик с усмивка.

Слезе от кобилата, завърза юздите й за едно дърво, тъй като тя спокойно можеше да се върне без него вкъщи, и тръгна към горичката, като се облегна на един голям камък. Не искаше да се върне, докато не беше се стъмнило напълно. След вечеря би могъл да каже, че ще си стяга багажа, да се качи в стаята и да си легне рано. Не му се приказваше за пътуването до Дъблин и не му се отговаряше на въпроси кога ще се върне, какво смята да прави там и тъй нататък.

Все още не беше измислил начин как да види Хила още веднъж, преди да отплава, но без да й каже, че вече си отива. Колкото и да мисли, нищо не можа да реши. Може да беше по-добре изобщо да не я вижда, си рече, понеже, ако я видеше, кой знае дали щеше да събере смелост за тръгване.

През време на вечерята Майк беше много мълчалив. Не говореше за пътуването на Доминик до Дъблин, нито пък му задаваше въпроси, от които юношата много се бе страхувал.

За вечеря имаха супа, за пръв път от доста дълго време насам. Това бе сигурен признак, че продуктите бяха на привършване. Колкото и да се мъчи, Доминик не можа да хапне почти нищо. Гърдите му горяха, не можеше дори и да говори.

Веднага след вечеря се качи в стаята си. Когато дойде време да си събира нещата, усети, че не може нищо да похване. Смъртна умора и апатия го сковаваше. Слезе отново долу и пристъпи на пръсти до килера, където се надяваше да намери четвърт бутилка уиски. Вдигна бутилката и отпи голяма глътка. Едва не се задави, като се помъчи да спре кашлицата, която питието му причини. Почака с бутилката в ръка, но не почувствува нищо друго, освен че огънят в гърдите му се беше засилил. Вдигна отново бутилката и отпи две по-малки глътки; след това я остави на рафта и се качи в стаята си. Щом стигна там, започна да усеща това, което бе очаквал. Чувствуваше се не по-щастлив — нито бе искал, нито бе очаквал да постигне подобен ефект, а само по-лек и по-способен да извърши няколкото работи, които му предстояха.

Така успя да реши какво ще вземе със себе си. Ето, старият му син пуловер, макар да му беше малък, щеше да му свърши добра работа. Имаше и едно шалче, което всъщност беше на баща му, но взе и него. За щастие имаше и една почти нова мушама, тя приличаше на онази, която Хила беше носила в Розарил, спомни си той. Погледна сандъчето, в което бе държал детските си съкровища. Никое от тях не му се стори достатъчно ценно, за да го вземе със себе си. Но откъсна парче от една заешка кожа, върза на снопче писмата, получени тук от Хила, уви ги в кожата и ги стегна с връзка за обувки, твърде стари, за да ги вземе. След това сложи доста набъбналия пакет във вътрешния джоб на сакото си. По този начин, си помисли той, няма да ги измокри морската вода. Защото представите му за моряшкия живот на „Бозуел“ бяха твърде неясни. А и Дик изобщо не му го обясняваше в писмата си. И наистина, ако Доминик не познаваше обичайната мълчаливост на приятеля си, би се учудил защо не му пишеше нищо за живота на параходчето.

Нямаше намерение да вземе статуетката, затова я остави там, където си бе стояла по-рано, на нощната масичка пред пукнатото огледало.

Като свърши всичко, слезе долу да каже сбогом на Майк и на Ани, след това се качи горе почти веднага й си легна полусъблечен. Изведнъж се почувствува болен, доста дълго лежа в тъмнината, без да помръдне, докато най-сетне полека-лека започна да му минава. Бе се заслушал в добре познатите шумове, които разпознаваше, без някога да беше ги слушал съзнателно. Чуваше се скърцането на прозореца и проточеният вой на вятъра в комина, както шуртенето на водата във водосточната тръба — вечерта бе заваляло, както и стотици други звуци, чийто произход мъчно можеше да разпознае.

Заспа и се събуди само след няколко минути, разтреперан и изплашен, без сам да знае от какво. Мъчеше се да не мисли за всички онези неща, които с горчива монотонност пулсираха в главата му и измъчваха съзнанието му.

— Хила — извика той няколко пъти, без да съзнава. За втори път през живота си видя бледата светлина на утрото да се процежда в стаята му, сетне най-после заспа.

Двадесет и трета глава

Доминик намери „Бозуел“, пуснал котва не до Южната стена, както предишните два пъти, когато бе спирал в Дъблин, а на Северната стена, от другия бряг на реката. Беше благодарен, ако изобщо не е кощунство да се употреби тази дума при съществуващите обстоятелства, понеже така не би рискувал да срещне Хила на качване. Невероятно беше също мистър Уилкинс да се веене в кръчмата на Джери Мърфи, докато е в Дъблин, тъй като би трябвало да премине около миля покрай Бът Бридж и нагоре по отсрещния кей, ако не искаше да си направи труда и да прекоси реката с лодка.

Доминик намери Дик на борда. Не бе имал време да слезе от параходчето, откак бяха пуснали котва предишния ден, затова Доминик го откри без никаква мъчнотия. Освен това, понеже го бяха помолили да не ходи у Джери Мърфи, а собственият му дом не го привличаше особено, нямаше закъде специално да бърза.

Доминик се изненада, като видя колко се беше променил. Беше изгубил почти напълно крехкия си вид, беше станал по-як и устните му бяха придобили потвърди очертания. Но имаше и нещо друго, което Доминик не можеше да си обясни добре. Не че изглеждаше някак изплашен (винаги бе изглеждал така, макар че не беше страхлив), но все пак у него имаше нещо, което Доминик забеляза още от пръв поглед. То обаче се стопи веднага, щом заговориха, и стана такъв, какъвто си беше по-рано.

Ако Доминик си бе представял, че ще чуе увлекателни разкази за приключения по далечни земи и моря, трябваше да се разочарова. Но тъй като познаваше Дик твърде добре, не очакваше да чуе за нещата, които бяха му се случили, поне не веднага. През следващите дни едно по едно те може би щяха да излязат наяве. И все пак съвсем не беше се подготвил за сдържаността, която Дик бе проявил относно последните десет месеца.

Доминик предложи да отидат при мистър Уилкинс веднага, за да се свърши по-скоро със записването му в екипажа на „Бозуел“.

— Виж какво — възпря го тогава Дик, — преди да подпишеш, има някои неща, които трябва да ти кажа.

— Нима в края на краищата няма да ме приемат? — извика Доминик и искра на надежда проблесна в душата му въпреки твърдото му решение.

— О, не, не е тази причината — успокои го Дик. — Думата ми е за параходчето. Наистина то е едно проклето, ръждясало, пробито старо корито и всички от екипажа, освен готвача са мошеници и грубияни; единствено той е свестен, само че трябва да свикнеш добре с жаргона му. И мистър Уилкинс не е чак толкова приятен, колкото изглежда пред тезгяха в кръчмата на Джери Мърфи.

— И все пак ти си издържал — отбеляза Доминик.

— Не ми оставаше нищо друго. Вкъщи не мога да остана. Но при пръв удобен случай ще се преместя на друг кораб. Нали разбираш, всичко това трябва да стигне до теб, преди да подпишеш договора, нали?

— Да — съгласи се Доминик, — но това няма значение.

— Добре — промълви Дик, — но за мен ще има огромно значение. Двама по-лесно можем да понесем трудностите, които са прекалено тежки за сам човек.

Дори мистър Уилкинс да знаеше нещо за семейството на Доминик и за предишния му живот, той не спомена нищо за тях. Държеше се с него като с приятел на Дик, пораснал в едно предградие с него и готов да се махне от не особено приветливия си дом. Не можеше особено да придиря за хората, които приемаше на „Бозуел“. И макар че Доминик нямаше още пълни шестнайсет години, беше толкова висок, че на пръв поглед изглеждаше дори по-голям, но като се вгледаше човек, забелязваше, че може да мине дори и за по-малък.

Никой от колегите им моряци не се появи същата вечер, а Дик и Доминик можеха сами да се разполагат в малко мръсното помещение на машинното отделение, където миришеше на ръжда и сажди. На Доминик му стана ясно, че Дик бе назначен за радист само временно, докато намерят човек с по-голям ценз. Поради тази причина той си оставаше в машинното отделение и разбира се, не влизаше в състава на началството. Това бе една от не съвсем вредните прояви на „Бозуел“, които биха предизвикали възраженията на чиновниците от търговската флота, ако те не бяха толкова успешно заблуждавани. Първото впечатление на Доминик от кораба беше тази смесена миризма на ръжда и сажди; вонята на сажди, предизвикана от използуването на евтини въглища, беше проникнала във всяко кътче и във всяка пукнатина.

От палубата Доминик можа да види тънките, високи очертания на къщата на Джери Мърфи, която се съзираше през реката почти срещу тях. Виждаше се светлината в най-горната стая, в „неговата стая“, както все още я наричаше. Бе застанал облегнат на парапета й дълго гледа към къщата със скритата надежда, че може би Хила ще мине покрай някой от прозорците. Но тя не се мярна, понеже тази вечер беше легнала рано (бебето щеше да се роди след няколко дни) на малкото сгъваемо легло, което по-рано беше негово. Тя четеше, а Патрик седеше до огъня. Докато Доминик гледаше към къщата, тя проговори само веднъж:

— Имам писмо от Роза, пише, че утре се връщат от сватбеното пътешествие.

Доминик продължи да стои и да гледа, докато най-сетне светлината в стаята угасна.

 

 

Първите два-три дни от плаването страдаше ужасно от морска болест и през цялото време лежа със затворени очи, като слушаше безучастно непознатите гласове и звуци, които се чуваха наоколо. Дик се вясваше при него от време на време, сядаше в края на леглото му, като приказваше твърде малко: „Няма да умреш. И аз мислех така, но на, не пукнах“ — повтаряше той. А понякога казваше: „Всичко е наред“. И макар съвсем да не беше така, думите му успокояваха Доминик, както биха успокоили дете.

На третия ден стана, смени си ризата, с която досега беше облечен, с тъмносиния памучен пуловер, омота врата си с шалчето, което беше задигнал от Майк, и се запъти към кухнята, предвождан от Дик. Утрото беше студено и сиво, корабът плаваше всред силна буря, както се стори на Доминик. Но Дик го увери, че всъщност това е съвсем умерено морско течение.

Големи сиво-зелени вълни следваха една след друга в редица. Тъмносивият дим на кораба се стелеше ниско, като образуваше черна следа, сякаш вятърът го натискаше отгоре и гонеше сърдитите сплескани вълни, а облаците сякаш се раздираха в бавно клатещата се мачта. Доминик забеляза, че никой предмет наоколо нямаше ясни очертания; беше го обхванала голяма умора. Работата му беше в кухнята, където трябваше да мие емайлираните чинии, канчета и тенджери. Готвачът беше стар човек. Скоро му стана ясно, че на този кораб хората бяха или много млади, или много стари, с изключение на мистър Уилкинс и на помощник-капитана, освен работата в кухнята трябваше да носи яденето и на последните двама, както и на капитана, и да помага при почистването на каютите им.

Скоро започна да свиква с реда в „Бозуел“. Да се каже, че се приспособи към живота на него, би било погрешно, понеже никога не би могъл напълно да го приеме. Все пак най-добре свикна с работата, всъщност бе в по-добри отношения с дванайсетимата си другари от машинното отделение, отколкото със свития и доста мълчалив Дик. Те смятаха, че Дик е пипнал съвсем лека работа поради приятелството си с боцмана, когото всички мразеха. Доминик им съчувствуваше за отвращението им към мистър Уилкинс, който беше дребен човечец с малки очи и приличаше на плъх, макар че Дик го защищаваше пред екипажа.

— Защо не се разкараш от нас и не отидеш горе при началниците? — обръщаше се язвително към Дик един от четиримата огняри, който се казваше Бил.

— Защото не искам — отговаряше Дик, който лесно се сдържаше, понеже никак не беше сприхав.

Наистина имаше такава възможност, тъй като мистър Уилкинс, който наистина управляваше кораба вместо капитана, му беше казал, че може да спи в стаята с радиостанцията и да се храни с него, с помощник-капитана и с капитана. Но Дик му бе отказал, защото искаше да остане с Доминик.

— Онзи хлапак, твоят приятел, е голям хитрец — каза Бил на Доминик, когато Дик си излезе. — Държи се много свойски с мистър Уилкинс. Слушай мене, момченце, не се усуквай много около началството. Хитрината не помага много на този кораб.

Доминик изобщо нямаше намерение да се „усуква около началството“ и си го рече на младия огняр. Бил не беше лошо момче, но дори Доминик, който не държеше много на чистотата, намираше, че беше доста мръсен, а и езикът му беше най-гадният, който беше чувал. Но се мъчеше, доколкото бе възможно, да не взема страна в разприте между хората от машинното отделение, от едната страна, и Дик, помощник-капитана и мистър Уилкинс, от друга. Помощник-капитанът, макар и не толкова мразен, колкото Уилкинс, също май беше замесен в противоборството. А що се отнасяше до капитана, той не представляваше абсолютно нищо на кораба, стоеше само проформа, виждаха го и го чуваха твърде рядко и на мостика се мяркаше от дъжд на вятър.

Според хората от машинното отделение той бил закоренял пияница. Собствениците го държали, понеже лесно се примирявал с икономиите им и твърде умело заобикалял разпоредбите на Министерството на търговията.

— Чака ни лошо време — каза веднъж Дик на шестата и седмата вечер от отплаването им. Доминик беше влязъл при радиостанцията, като беше почистил навред след вечерята.

— А това време нима е хубаво? — попита го Доминик.

— О, това е нищо. Ще видиш — обеща му Дик.

Леки тръпки побиха Доминик. Всъщност не беше толкова изплашен, но по-мъчно беше да посрещне тази дребна опасност, отколкото бе очаквал. В изпитаното досега нямаше нищо диво и романтично. Твърде мъчно е да се търси морска романтика в постоянната миризма на лук и на машинно масло. Дори и когато не беше в кухнята, тази миризма не оставяше дрехите и косата му и дълго стоеше на вятъра, за да се отърве от нея. А и в самото машинно отделение постоянно миришеше на мокра ръжда и ужасното клокочене на вода в дъното на кораба бе по-силно от рева на вълните. Мразеше този шум повече от всичко. Беше сподавен, монотонен шум, който идваше изпод дъските на пода с убийствено еднообразие.

— По-добре ще е да се държиш настрана от Бил — отбеляза Дик. — На няколко пъти те виждам да приказваш с него. Нищо хубаво няма да научиш от този мръсник.

— Не е лошо момче — възрази Доминик, — харесва ми.

— Не го познаваш — и Дик започна да му разправя най-подробно за двуличието и крадливостта на младия огняр, които бил проявил при предишни плавания. На Доминик му се стори, че Дик бе станал дребнав, зъл и подозрителен; сякаш този живот съсипваше всички, дори и тези, които преди са били съвсем добри хора.

Мистър Уилкинс се появи откъм капитанския мостик и даде едно съобщение на Дик да го изпрати. С черната си мушама, с острото си дребно, сиво лице над вдигнатата яка още повече бе заприличал на плъх според определението на Доминик. Уилкинс остана да поговори с Дик.

— Мърморят ли заради храната в машинното отделение? — попита той.

— Не повече от обикновено — отвърна му Дик.

Мистър Уилкинс се усмихна. Доминик видя жълтите му зъби, почти черни в основата си.

— Защо не прескочиш до нашата каюта, когато решиш да си хапнеш по-добре — рече той на Дик. — А ти — обърна се той към Доминик — нали не гладуваш в кухнята?

Без да изчака отговора, се обърна наново към Дик:

— Ако започнат да те тормозят долу, ще ми кажеш — и си излезе.

Доминик изчака малко Дик да изпрати радиограмата, сетне му каза:

— Няма да ставаш доносник на този проклет тип, нали? Какво току те подпитва за храната?

— Ако останеш на този кораб колкото мен, няма да си толкова придирчив — отвърна му Дик.

Доминик не каза нищо. Излезе на палубата. Знаеше, че никога не би станал като Дик, нито би възприел това негово практично отношение към живота. Неприличните думи, иронията и злобата на мъжете от машинното отделение бяха за предпочитане. Тръгна напред. Вълните все още се блъскаха косо в „Бозуел“. Но сега от време на време по някоя се разбиваше в носа на кораба и пръски бяла пяна излитаха от мрачните дълбини върху моряците.

Този беше часът, си спомни той, когато бе казал на Патрик, че винаги по здрач ще мисли за Розарил. И сега, подпрян пред външната стена на машинното отделение до един илюминатор, от който навън се процеждаше жълтеникава светлина, си спомни за всички онези дни, които изведнъж се сляха и станаха само един ден, сякаш времето се сгъваше като акордеон пред него. Трябваше да направи усилие, за да сложи някакъв хронологичен ред в спомените си, за да отдели една случка от друга.

И там, с бръмналия кошер на мислите му, споменът за Хила беше като уханен мед. Там беше скрита тя, тайният извор на сили, който щеше да му помогне да се влее нова струя преди идването на някоя далечна, несигурна пролет. И също както презимуващите в сън пчели се затваряха със златното си съкровище, едничкото му богатство през тези първи, изпълнени с разочарование дни на „Бозуел“ бяха мислите му за нея. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да си припомни добре лицето й. Не можеше да го види черта по черта, сянка по сянка, а само най-общо, сякаш беше някой чужд човек, който я бе виждал само веднъж или два пъти. А това го безпокоеше и го плашеше. Нямаше у себе си нейна снимка и затова се опитваше да нарисува лицето й върху хартията, която вземаше от Дик. Но и тези рисунки не излизаха кой знае колко сполучливи.

Постепенно времето се разваляше. Доминик, който винаги беше слаб по география, нямаше дори представа къде се намираха. Знаеше, че бяха някъде из Атлантика, но това не му се струваше особено далеч; нали веднъж бе чул напева му чак от Розарил. Сега морето нямаше предишния си потиснат, навъсен изглед. Дългите вълни се издигаха почти в готически извивки и сивкава пяна пръскаше от гребените им, сякаш отдолу нещо вреше.

„Бозуел“ се кандилкаше в бавни, тежки движения, сякаш искаше, както си мислеше Доминик, да опази лицето си от тежките удари. Но не успяваше да се извръща достатъчно енергично. Избегнеше ли едната вълна така, че тя да блъснеше под него, той се залюляваше и налиташе точно в бурния център на следващата. След това се чуваше трясък като от експлозия и черният ръждив скелет се разтракваше и разтреперваше, между ребрата му се чуваше шуртенето на развилнялата се вода, след което се изправяше и се заклащаше тъкмо навреме, за да избегне следващия удар.

Не можеше да посочи точно времето, когато бурята избухна. Тя пропълзя върху тях постепенно над бавно надигащото се море. През следобеда на седмия или на осмия ден от отплаването, тъй като бе престанал да брои дните, Доминик бе застанал в задната част на кораба, хванал се здраво за дебелото въже, и наблюдаваше целия кораб пред себе си как се гмурка във вълните и след това минава през високите сиво-зелени гребени. Сега вече не можеше да отбегне нито един от ударите.

Мистър Уилкинс беше променил курса му, за да може по-успешно да преодоляват вълните. Доминик го виждаше на мостика — малка, черна фигурка, виждаха се само главата и раменете над мръсното платнище. Той крещеше нещо на човека на кормилото и гласът му, дрезгав и уплашен, отекваше назад към Доминик.

Хванал се здраво за въжето, Доминик се накланяше заедно с движението на кораба. Това бе нещо, на което можеше да устои много по-добре, отколкото на гадното, долно, подло клатушкане през предишните дни. В ставащото сега нямаше никаква дребнавост, никаква нищожност. Беше изплашен, но това нямаше значение. С този си страх можеше да се справи. За миг успя да зърне във въображението си прекрасните начупени линии на Хилиното лице. Когато затвореше очи и солената вода пръскаше страните и челото му, я виждаше почти съвсем ясно. Ето я в бялата рокля, която носеше, когато бе лежала до него през онова бурно сиво утро. И през дивата, солена миризма на студената вода отново долавяше лекия дъх на пудра, останал върху широката му длан.

Колкото повече минаваха часовете, толкова по-мълчаливи ставаха моряците, чиито лица сякаш се вкаменяваха. Бяха придобили израза, който Доминик беше забелязал върху лицето на Дик при първата им среща след отплаването му и който толкова много го беше озадачил’. Само Бил и един друг моряк продължаваха да разговарят, привлякоха към разговора си и Доминик, който обикновено мълчеше, докато другите моряци разговаряха.

Беше му по-спокойно, като крещеше и разговаряше с тях, като повтаряше псувни и проклятия, които не разбираше. Нали така заглушаваше силния шум отвън, проклинаше и се смееше, крещеше всичко, каквото му дойдеше на ума, и през всичкото време пиеше от меда, скътан тайно в самотния кошер на сърцето му.

Чуха звънец откъм капитанския мостик — сигнал за всички моряци да се явят на палубата. Като си навлякоха мушамите и ботушите, моряците навъсено заизлизаха навън. Бил събуди спящия огняр, с когото отиде да пренася въглищата, разхвърляни от лудото блъскане на кораба. Зората се беше пукнала, но Доминик, който се затича наведен към кухнята, нямаше време да гледа към небето, нито към морето. Виждаше само как огромни сиви стени се издигаха, разпукваха се за миг и отново всичко потъмняваше. Намери дървата и въглищата измокрени, а и печката бе прогизнала, понеже кухненският прозорец се бе счупил и при всяка вълна, която залееше „Бозуел“, цял поток вода нахлуваше вътре. Някой му изкрещя, че го викат в радиорубката. Промъкна се натам с мъка, част от пътя пропълзя по ръце и колене. Дик се беше навел над радиостанцията си, над него все още гореше една крушка, а краката си бе омотал около една от подпорните греди, за да не падне от стола. Вдигна глава, когато Доминик влезе и вратата се блъсна лудо след него.

— Върви до мостика — му каза Дик — и донеси радиограмите, които мистър Уилкинс иска да изпратя.

Доминик се обърна, отвори с усилие вратата, която бе под силния натиск на вятъра, и се закатери към мостика. Там бяха както боцманът, така и капитанът. Самият мистър Уилкинс бе застанал на кормилото, а кормчията стоеше малко отстрани и предаваше заповедите на машинната кабина.

Доминик зачака, вгледан в капитана, когото никога не беше виждал отблизо. Той се оказа стар човек с твърде голяма като за него шапка; тя закриваше челото му, така че единствено се виждаше посинелият му нос и редките бели мустаци. Като видя Доминик, каза нещо на боцмана, което момчето не можа да чуе. Мистър Уилкинс не отговори. Беше вперил поглед напред, а ръцете му заизвиваха кормилото малко на едната страна, сетне на другата и след това, без Доминик да разбере защо, завъртваха цялото кормило няколко пъти.

Доминик беше започнал да се чуди дали го беше забелязал и дали не трябваше да привлече вниманието му, или не, когато боцманът заговори, без нито за миг да отклони замръзналия си напред поглед.

— Кажи му да изпрати следното. Той знае достатъчно добре къде се намираме.

„SOS. Параход «Бозуел». Ширина, дължина. Огромни вълни.“

— Разбра ли? — извика той.

Доминик се изхлузи надолу по стълбата. По едно време тя му се стори съвсем хоризонтална, след което изведнъж се наклони под него, така че се залюля над палубата. Когато се добра до радиостанцията, предаде съобщението на Дик. Без да каже ни дума, Дик си свали очилата, избърса ги и след това се наведе над предавателя, за да изпрати радиограмата.

Доминик мушна полувкочанената си ръка под мушамата и сакото си и опипа малкия, обвит в кожа пакет.

Подържа там ръката си, за да я постопли, а и защото това му носеше облекчение. Само чрез нея можеше да бъде смел, „Любов моя — мълвеше си той тихичко, — ако това е краят, не ми е мъчно, защото твоята дива сладост е в сърцето ми.“

На няколко пъти Дик изпрати вика за помощ и сега слушаше напрегнато, като притискаше слушалките върху ушите си, за да изолира външния шум, а с другата държеше молива върху парче хартия, готов да хване всеки отговор, който разбушувалият се Атлантик би му прошепнал.

И Доминик, който го наблюдаваше, знаеше също, че съдбата им зависеше от тези моменти. Но дори и в тези мигове на напрегнато очакване не преставаше да мисли за нея, като смъртно изплашената му самотна душа смучеше сладкия мед на мисълта за любимата. Видя, че моливът в ръката на Дик забърза по хартията, като най-напред отбеляза морзовия шифър, а след това го обърна в думи. Подаде листчето на Доминик.

— Занеси това на мостика — му каза той.

Доминик погледна небрежните драскулки на Дик.

„“Камерания" вика „Бозуел“. Хванахме вашето SOS. Променям курса, за да ви се притечем на помощ. Намираме се на около двеста мили. Ще продължим да поддържаме връзка с вас."

До вратата Дик го извика. Доминик се обърна.

— Всичко е наред, нали? — попита го той.

— Искаш да кажеш, че ще стигнат до нас ли? — рече Доминик.

— Не, не. Искам да кажа между теб и мен — каза младежът.

Той погледна приятеля си през очилата с предишния си плах поглед.

— Разбира се — едва успя да каже Доминик. Дик се обърна отново към предавателя. Отново пращаше отчаяната молба за помощ.

Доминик предаде листчето на мистър Уилкинс. Той беше застанал до капитана, а кормчията отново бе стиснал колелото. Като го прочете, Доминик го чу да казва:

— По дяволите, сякаш това би ни помогнало — той написа на листчето точното местоположение на кораба и предаде съобщението си на Доминик, за да го отнесе при радиопредавателя. Той отново мина по опасния път и взе от Дик още една радиограма за капитанския мостик. Беше отговор на вика за помощ от петролоносача „Лисмър“ на около сто и петдесет мили от тях; той също както и „Камерания“ беше променил курса си и вземаше по деветнайсет възли сред разбушувалите се вълни, за да дойде на помощ.

Когато мистър Уилкинс хвърли поглед върху листчето с радиограмата, той го смачка и го хвърли по вятъра, Доминик видя как малкото бяло листче бе погълнато от разпенената бездна.

През тази сутрин на няколко пъти ходи и се връща до радиорубката и до мостика. Най-сетне бурята го заклещи на мостика, не му даваше възможност да помръдне, макар че се опита на няколко пъти да се откопчи. Малкото разстояние между радиорубката сега бе постоянно заливано от вълните. „Бозуел“ се бе оказал по-ниско от водата и вече не се опитваше да се отърси от вълните, едва лъхтеше под тях с бавни, уморени движения, сякаш всичката му смелост вече го беше напуснала.

Сега шумът бе по-малко от по-рано. Дивото блъскане и тътен бе сякаш заглушено, като че морето вече бе здраво стиснало кораба в пазвите си. Доминик гледаше около себе си сънено и замаяно. Едва долавяше затихващата борба, която се водеше около него. Най-после беше успял да види лицето й ясно и живо, когато бе затворил очите си. Високото бледо чело, сивите, засенчени с тъмни ресници очи, изпъкналите ябълчни кости, издължените устни. Беше лице, което човек не можеше да не си припомни сред такава сцена, помисли си той, докато повечето лица биха влизали в противоречие с топлотата и хубостта си, колкото и свидни да са, така че биха могли само да докоснат съзнанието, а не и да останат в него при такава ужасна буря като сегашната.

— Защото ти си зората на утрото — повтори й той, като си спомни песента на Майк, а може би на Дан Делени? Мистър Уилкинс, като погледна премръзналото малко лице, посиняло покрай устата, като видя устните да помръдват сякаш в молитва, тикна една бутилка коняк в ръцете му.

— Глътни си — рече му той. Но Доминик поклати глава. Не търсеше топлината на алкохола. Искаше само да го оставят на мира с това студено, опияняващо видение, което изникваше пред него върху фона на разбеснялата се стихия.

Изведнъж видя разкривеният поток от дим да изчезва и вместо него тънка бяла струйка да изригва като гейзер от комина. Водата беше нахлула в пещите и беше изгасила огъня. Доста след това можаха да измъкнат двамата огняри, попарени и обгорени, и като ги увиха в одеяла, ги сложиха на пода до мостика.

Доминик откри, че пак може да отиде до радиопредавателя. „Бозуел“, наклонен на едната си страна, потъваше полека-лека, палубата от дясната страна се издигаше понякога и се показваше над вълните. Като се тътреше предпазливо по нея, видя двамина от моряците, които се мъчеха да развържат едната от двете лодки на „Бозуел“. Другата висеше на парчета от мястото, където беше прикрепена. Безполезността на усилията им направи впечатление дори и на Доминик, но позна по лицата им, че паниката ги бе обзела напълно и те приличаха на хора, които са пили прекалено много, за да си дават сметка какво вършат.

Дик все още седеше заклещен пред апарата си, макар че, откак машините бяха загасени, радиостанцията не можеше вече да действува. Слушалките бяха на ушите му, а ръцете му стискаха листчетата с последните радиограми, които не бе имало кой да занесе на мистър Уилкинс. Доминик ги дръпна и тръгна да ги носи, но Дик му каза да остане при него.

— Прочети ги — каза му той.

Доминик хвърли поглед само върху една или две. Изглежда, радистът на „Камерания“ се бе опитвал да окуражава „Бозуел“, като постоянно бе разговарял с Дик.

„Сега правим осемнайсет възли, приятелю. Колко още можете да издържите? Кажи още веднъж къде се намирате. Вълнението е много силно, приятелю. Променихме малко курса, като получихме съобщението за новото ви местоположение. Сигналите ви стават все по-слаби, приятелю…“

Доминик не прочете по-нататък.

— Колко време остава, докато дойдат? — попита той Дик.

— Дванайсет часа.

— Те ли са най-близо?

— Петролоносачът е по-насам, но прави само дванайсет възли — каза Дик.

В радиорубката имаше към педя вода. Тя само се люлееше назад-напред с бавни движения.

— Виждаш ли я? — каза младежът на Доминик, — вече е заляла навред.

Имаше нещо ужасяващо в бавните движения на водата, която навлизаше в помещението все по-кротко и по-кротко.

— Колко още? — запита Доминик. Гласът му бе станал някак дрезгав.

Дик не отговори. Измъкна се от стола, където бе седял заклещен толкова дълго.

— По-добре да излезем — рече той.

Излязоха на палубата и се качиха на мостика, където се бяха събрали всички. Дик все още стоеше със слушалките върху главата си. Една жица с контакт накрая висеше от тях.

Очите на Доминик бяха затворени: бе пъхнал едната си ръка под мушамата и здраво стискаше малкото вързопче, увито в заешката кожа, във вътрешния си джоб. Солта бе напукала устните му. Русата му коса бе прилепнала на кичури върху главата му и само на темето бе малко щръкнала нагоре.

Вълните минаваха през полупотъналия кораб и едва се спираха в полета си, когато трябваше да се блъснат в средните му части. Сега при всеки сблъсък те се пръскаха все по-малко, като завличаха „Бозуел“ със себе си. Имаше почти нежност в движенията на вълните, докато корабът издъхваше, а някъде дълбоко от вътрешността някакво разлюляно желязо блъскаше в нещо и издаваше сподавени звуци, сякаш това бяха последните неправилни удари на ръждясалото желязно сърце.

Доминик въздъхна леко. Отвори си очите и там горе, зад високия гребен на една вълна, видя безкрайна върволица зелени хълмове и сиви пропасти, а мъгливото безоблачно небе се топеше зад тях. Здрач в Пущинака. Здрач в Розарил. Вече се е сбогувал с всички. Кимнал е за последен път на света, в който се бе появил десет години по-късно, отколкото трябваше. И все пак бе събрал съкровищата си. И не с мъка, нито с отчаяние шепнеше името й, а по-скоро с учудване за чудото, което бе я сторило негова годеница.

Двадесет и четвърта глава

Хила и Патрик се върнаха в Розарил наскоро след раждането на бебето, веднага щом тя можеше вече да пътува. Научиха за гибелта на „Бозуел“ заедно с целия му екипаж на сутринта, след като бяха пристигнали.

През цялата тази зима Хила живя потънала в онази отдалеченост, за чиито дълбини досега се бяха явявали само догадки. Излизаше на дълги разходки, сама или с Патрик, през добре познатите и поля. Дълги часове седеше в класната стая с подпряно на дланите си лице, надвесена над дъсчената маса, където мастилените петна и следите от молив бяха образували фантастични форми.

През пролетта отново заживя със съзнанието за хората и за нещата около себе си. Но вече отдалечеността й от всичко нито за миг не я напусна, разбулваше настоящето чрез миналото, но не мрачно, а с някаква нежна сладост. Беше доволна, че бебето й беше момиче — не би могла да понесе още едно момче да расне в Розарил.

Един ден, когато береше киселец в Пущинака, намери останки от скелета на заек. Подържа няколко минути гладката бяла шийна кост в ръката си, преди да я остави върху покритата с изгнили листа влажна пръст.

Слабото й бледо лице повече от всеки друг път бе придобило откритата красота на нещо, от което всичко излишно е било махнато. Сивите й очи бяха станали малко по-тъмни, сякаш дивата светлина, блестяла в тях през деня, когато бе скачала по скалите на Бара, и друг един път, сега се беше отдръпнала навътре в нея като лампа, която е пренесена в някоя съседна стая.