Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 68 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“


ПЪРВА ЧАСТ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА РОЗАТА

ПРОЛОГ

Уинчестър, 1076

Той пак не успя да заспи. Лежеше на кревата, притиснал буза към сламата, вслушваше се в хъркането на рицарите около себе си… и в пиянския смях и разговорите, които се носеха от дневната на горния етаж.

Намираше се в двореца на краля едва от три седмици, но така и не забрави родния си дом и не престана да тъгува за пустите полета на Нортъмбърланд, нито за приятната топлина в големия замък на Елфгар.

Момченцето потрепери, защото беше зима и му беше студено. Помъчи се да се сгуши още повече в сламата и в тънкото вълнено одеяло, което му бяха дали. Не искаше да си спомня за Елфгар, тъй като знаеше, че ще си спомни и за братята и родителите си. Колко му липсваха! Майка му беше все пред очите. Все си спомняше кога я видя за последен път. Лейди Сеидре му махаше с ръка, а той яздеше сред хората на краля. Тя се усмихваше, за да му вдъхне смелост. Усмивката й бе коствала големи усилия на волята. По лицето й се стичаха сълзи и тя ридаеше беззвучно.

Стивън преглътна с усилие. И тогава, както сега, неотлъчно преследващата го сцена заплашваше да го сломи.

— Мъжете не плачат — изрече строго баща му, след като го отведе настрана в деня преди заминаването му за Уинчестър. — Голяма чест е да отраснеш при краля, Стивън, голяма чест. Сигурен съм, че ще се справиш като мъж и ще ме накараш да се гордея с теб.

— Обещавам ви, господарю — каза Стивън, а сърцето му беше изпълнено с решителност.

Баща му се усмихна и стисна рамото му, но яркосините му очи необяснимо защо гледаха тъжно.

Но Стивън не беше подозирал за съществуването на самотата. Не бе предполагал какво в действителност ще означава за него раздялата с дома и семейството. Не знаеше, че скришом ще тъгува точкова много за родния дом. Идеше му да се разплаче, но нямаше да го направи, защото мъжете не плачеха. Един ден щеше да се върне, за да поиска наследството си, вече пораснал, рицар с шпори, а майка му и баща му щяха да се гордеят с него.

— Събуди се, паленце.

Стивън настръхна. Дънкан се наведе над него. Той беше друго момче, дадено за възпитание в кралския двор. Беше няколко години по-голям и се намираше в много по-тежко положение, защото не само растеше заедно с крал Уилям, но беше и заложник. Дънкан бе син на шотландския крал от първия му брак. Поне на теория от краля на Шотландия, Малкълм, се очакваше да прекрати наглата си война срещу Англия сега, когато крал Уилям държеше сина му.

Стивън съжаляваше Дънкан, но момчето беше толкова неприятно, че не бе по силите му да го харесва. Неясно защо и Дънкан го мразеше.

Стивън седна уморено и махна една сламка от бузата си.

— Принцът те вика — каза Дънкан. — Плачеше ли? — запита той подигравателно.

Стивън настръхна отново.

— Вече съм голям и не плача — изрече той хладно и стана. Беше на шест години. — Какво иска принцът?

— Отде да знам? — отвърна Дънкан, но самодоволната усмивка и тонът противоречаха на думите му.

Лека тревога обзе Стивън, въпреки че нямаше основание за това. Не се безпокоеше от поканата при принца. Руфъс се беше държал дружелюбно при запознаването им, което стана скоро след пристигането му. Той беше единственият му приятел сред всичките момчета в двора. Тъй като беше най-млад и беше пристигнал последен, другите момчета или го пренебрегваха, или го тормозеха и му се присмиваха. Стивън бързо беше научил кога да отвръща на удара и кога да отстъпва. Обаче сега беше смутен. Никога досега не го бяха викали при Руфъс посред нощ. Стивън забърза, за да не изостава от Дънкан, докато двамата се измъкваха неусетно от двореца.

Стивън се запита къде отиват, но не каза нищо. Преди тръгването баща му го бе предупредил да си отваря очите, да внимава и да не разкрива мислите и чувствата си. Посъветва го да не вярва на никой друг освен на себе си. През последните няколко седмици той успя да оцени по достойнство съветите на баща си.

Стивън застина на прага на обора. Руфъс не беше сам. Намираше се в компанията на няколко приятели, младежи почти на възрастта на принца, който беше шестнадесетгодишен. Всички бяха пияни. Едно от момчетата пееше мръсна песен. При тях имаше една слугиня. Двама от младежите я прегръщаха. Туниката й беше скъсана и се виждаха пищните й гърди. За миг Стивън се втренчи в нея, а след това се изчерви силно и отмести поглед, когато един от младежите я замилва.

Принцът гледаше вторачено шестгодишното момче. Неясно защо първоначалната неловкост на Стивън се усили. Руфъс беше почервенял от напитките и очите му блестяха силно. Той сви пръста си и го повика с тих глас: „Ела, скъпи Стивън.“

Стивън не помръдна. Очите на принца блестяха ярко. Той беше обвил ръката си доста интимно около едно по-малко момче. Стивън не го познаваше. Дрехите му бяха скъсани и парцаливи като на селянин. Явно не беше син на влиятелен лорд и не го бяха изпратили да отрасне в кралския двор. Стивън изпита прилив на внезапна симпатия към момчето, когато погледите им се срещнаха.

Баща му го беше предупредил, че в двора има мъже, които харесват момченца и че трябва да внимава и да стои далеч от такива. Стивън почти не бе разбрал за какво му се говори. Той беше виждал прояви на похотта в повечето й форми, макар и да не разбираше точно какво се разиграва пред очите му. Сега осъзна всичко мигновено и с плашеща яснота.

Но сигурно бъркаше! Та това беше Руфъс. Синът на краля.

Принцът забрави за младото момче и се приближи.

— Добър вечер, Стивън — изрече той с усмивка. Докато се усмихваше, изглеждаше твърде хубав въпреки буйната си яркочервена коса. Обви ръката си около крехкото рамо на Стивън и го притисна близо до себе си. — Пийни от моето вино. То е много хубаво, от Бургундия е.

„Принцът ми е приятел“, каза си Стивън, а сърцето му заби учестено. Руфъс се бе държал любезно с него още от първата му поява в Уинчестър. Беше единственото момче, което постъпи така. Но на Стивън не му хареса страстният поглед на принца, нито предвкусването на ново забавление, което се четеше по лицата на всичките му приятели, нито видимото облекчение, с което го гледаше младото селянче. Стивън усещаше, че не само е станал прицел на всеобща насмешка, но го и грози голяма опасност. Стори му се, че е попаднал в капан. Изтръгна се от прегръдката на принца.

— Не, благодаря, господарю.

Руфъс затърка гърба му.

— Защо се държиш толкова студено, момко? Ела, седни тук и ми кажи защо се изплаши изведнъж от мен.

Стивън не искаше да разбере какво става. Но разбра. Усети, че намерението на принца не е да бъдат само приятели. Долови противоестествената страст на владетеля си.

Стоеше вцепенен и раздиран от противоречиви чувства. Не желаеше да повярва в най-лошото. Не искаше да се откаже от единствения си приятел, обаче съзнаваше, че се намира в опасност и трябва да избяга незабавно. Внезапно отекна един непознат глас: „Остави го на мира, Уил. Пусни го!“

Стивън се стресна, когато едно непознато момче ги блъсна и застана между тях. На вид не изглеждаше по-стар от самия Стивън, но в гласа му се долавяше сила и властност. Приликата му с Руфъс беше очевидна, въпреки че лицето му имаше по-правилни черти, а косата му не беше толкова ярък цвят. Значи това беше най-младият син на краля, Хенри.

— Защо се месиш, където не ти е работата? — сопна му се Руфъс. Усмивката на Хенри беше не по-малко неприветлива.

— Ти с всичкия ли си? Нима ще изнасилиш момчето, което един ден ще стане владетел на Нортъмбърланд? Кой ще ти бъде най-довереният съюзник?

Стивън потрепери, когато най-накрая разбра всичко. Сърцето му заби от ужас и гняв. Интересът на принца към него тази вечер нямаше нищо общо с приятелството. Стивън се почувства предаден. Обзе го разочарование.

— Ще ми платиш скъпо за това — извика Руфъс.

Изведнъж той се нахвърли върху брат си, може би за да го удуши. Лицето му беше почервеняло от гняв. Хенри се наведе бързо и двамата със Стивън хукнаха да бягат едновременно. Излязоха стремително от обора и се озоваха в двора.

— Оттук! — извика Хенри и Стивън последва малкия принц, който тичаше към главната кула. Миг по-късно се намериха в безопасност в голямата зала сред спящите мъже.

Заедно се стовариха върху сламеника на Стивън. Дишаха тежко, не можеха да се успокоят. За ужас на Стивън той усети, че по лицето му се стичат сълзи. Същите сълзи, които бе потискал с мъка, откакто бе пристигнал в замъка. Искаше да се прибере вкъщи.

Но реши, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на Хенри да го види. Затова извърна настрана лицето си и се овладя. Когато успя най-сетне да отвори уста, той каза:

— Благодаря ти.

— Няма защо — изрече непринудено Хенри. Сламата прошумоля, когато той седна на нея. — Никой ли не те предупреди да внимаваш с брат ми? На него момчетата му харесват много повече от момичетата.

— Не — Стивън се взираше в ръцете си. — Той се държа учтиво с мен. Смятах го за приятел. — Сърцето го заболя. Нямаше никакви приятели. Не и тук, в двора. Намираше се далеч от къщи и беше сам. След това погледна неловко Хенри, който му се беше притекъл на помощ по своя воля. — Защо ми помогна?

Хенри се разсмя.

— Защото не съм като брат си. Защото някой ден ще станеш владетел на Нортъмбърланд и… ще бъдем съюзници.

За пръв път в живота си Стивън долови силата на властта, която някой ден ще бъде негова.

— А ако не бях наследник на Нортъмбърланд?

Хенри го изгледа, вече без да се усмихва. Най-накрая каза:

— Ще изляза голям глупак, ако се противопоставям на брат си без причина.

Стивън не успя да сдържи разочарованието си. Уилям Руфъс не му беше приятел, същото важеше и за Хенри. Хенри му се беше притекъл на помощ не от приятелски чувства, а по политически причини.

Хенри кръстоса ръце.

— Такова дете си! Никога няма да оцелееш и да станеш Нортъмбърланд, ако не пораснеш.

Стивън се ядоса.

— Не си по-голям от мен.

— На седем години съм. И отраснах в двора, тук и в Нормандия. Знам какво говоря. — След това се усмихна победоносно. — Много по-добре е да имаш съюзник, отколкото приятел.

Гневът на Стивън утихна и той обмисли внимателно тези думи. Хенри беше прав. Случката тази нощ го доказваше.

— В такъв случай ние сме съюзници — обяви той. Гласът му беше толкова твърд, че Хенри го изгледа изкосо. — И ще стоя далеч от брат ти.

Устните му се присвиха. Усети, че го обзема гняв. Как смее принцът да се отнася към него като със селянин, след като един ден той ще стане владетел на Нортъмбърланд!

Един ден принцът ще бъде неговият крал. Стивън овладя гнева си. Един ден Руфъс щеше да бъде неговият законен господар.

— Обикновено се държи по-добре — отбеляза Хенри, — но в твоя случай, нали си само заложник, реши, че никой няма да го е грижа, ако задоволи желанието си.

На Стивън му трябваше доста време, за да осъзнае смисъла на думите на Хенри.

— Не съм заложник.

— Е, хайде! Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш? Никой ли не ти е споменал? Баща ти не ти ли съобщи?

Стивън не искаше да повярва.

— Не съм заложник. Ще израсна заедно с бъдещия крал.

— Ти си заложник, Стивън. Дънкан е даден като залог срещу евентуално нахлуване от страна на баща му. И ти се намираш тук по същата причина.

— Но… моят баща и кралят… са приятели!

Хенри гледаше мрачно.

— Някога са били приятели, но знам много добре какво говоря. Чух как баща ми излива гнева си срещу лорд Ролф де Уорън. Той се бои от него, защото му е дал твърде много, а лорд Ролф е взел и това, което не му е било дадено. Намираш се тук като гаранция, че лорд Ролф ще продължи да подкрепя краля срещу враговете му.

Внезапно Стивън се почувства още по-самотен отпреди.

— Той н-не м-ми каза — прошепна той и затвори очи.

Хенри не каза нищо.

Стивън не беше в състояние да помръдне, нито да диша. Баща му не му беше казал истината! Той не беше знатно дете, дошло да бъде отгледано със сина на краля, а заложник! В присъствието му тук нямаше нищо почетно.

Стивън отвори очи и стисна юмруци. Гневът отново го обзе. Как мразеше краля за това, че го бе измъкнал насила от дома му и бе принудил баща му да го предаде! Баща му… когото така обичаше… също го беше излъгал! Болката го разкъсваше. Сега разбираше защо майка му плачеше така. Сега разбираше всичко.

— Съжалявам — промълви Хенри, сякаш наистина го мислеше.

Стивън го погледна предпазливо. След това потисна гнева си, като същевременно се насили да се усмихне.

— По-добре е да го знаеш — каза Хенри и сви рамене. — Какво ще правиш?

— Всичко си е както преди — заяви Стивън. Гласът му прозвуча така, сякаш говореше не шестгодишно момче, а мъж. — Ще си изпълня задълженията.

Но от този миг всичко се беше променило, и то завинаги.