Мари Никол
Смях през сълзи (1)

Първа глава

Аплодисментите я обгърнаха като топла ръкавица. Както студът бива забравен, когато почувстваме отново животворна топлина, така и от страха й от провал, смразявал кръвта във вените й до преди секунди, не бе останал и помен. Като по чудо бе изчезнало и лудешкото препускане на сърцето й, което сякаш бе напирало да изскочи от гърдите. Възторжено аплодиращата я публика постепенно доби очертанията на отделни усмихнати лица, подредени около малките маси на клуба. Хората продължаваха да се смеят. Тя ги бе накарала да се смеят!

За първи път през живота си Саманта Мадисън се почувства горда от себе си. Усмивката, с която благодари за аплодисментите, бе лека и сдържана — за разлика от звънкия й смях, звучал до преди секунди.

Едва ли някой би заподозрял заложби на комедийна актриса у нея. Или пък, че животът й е бил поредица от изпитания. Дребна и крехка, тя смущаваше наблюдателя с волевите очертания на брадичката и решителния блясък в зелените си очи. Сам наистина бе оцеляла като по чудо. Беше я спасило изключителното й чувство за хумор. Именно умението й да извърти една фраза така, че да разсмее околните, бе причината да бъде на тази слабо осветена сцена.

Престраши се и погледна към момичетата от компанията, в която работеше. По време на петнайсетминутния й монолог не бе посмяла да го стори нито веднъж. Чувстваше, че ако съзре и най-малкия намек за съжаление върху някое от лицата им, това щеше да е краят й. Все пак те имаха известен дял, за да се яви на този конкурс. Отначало идеята й се струваше истинска лудост. Да говориш с един-двама души и да ги разсмееш беше едно, а да се изправиш пред толкова хора в „Ден ъв Комеди Клъб“ — съвсем друго. Дори и това да се случваше в Нощта на аматьорите. Накрая бе отстъпила, за да не си помислят, че се бои. А тя никога не даваше израз на страха си. Не искаше никой да знае за съществуването на другата Саманта — деликатната и уязвимата. Освен Силвия.

Силвия… Тя трябваше да бъде тук тази вечер, помисли Сам, като продължи да се усмихва на публиката, спирайки поглед на отделни лица. Защото тя й вдъхваше кураж в минутите на ужасна сценична треска, преди да дойде тук. Ала в последния момент Беки, дъщеричката на Сам, внезапно бе вдигнала температура. Тогава Силвия заяви категорично, че остава при детето и без да й даде възможност да възрази, я изпрати с думите: „Ти ще спечелиш конкурса!“ И ако се съдеше по реакцията на публиката, предсказанието й най-вероятно щеше да се сбъдне. През цялото време Сам беше наблюдавала зрителите иззад кулисите. Допреди малко реакциите им бяха вяли и отегчени. С изпотени длани бе стояла до вратата на малката гримьорна, а до ушите й беше достигало слабо хихикане и дори по-зле — присмех. В този миг се бе запитала кой дявол я бе накарал да участва. И си бе дала сметка, че изпитва необходимост от подобен контакт с хора. Контакт, непознат й до този момент, при който не съществуваха опасните подводни камъни на личните взаимоотношения. С една дума — имаше нужда от публика.

Облечена в рокля, за която бе похарчила почти цялата си месечна заплата на служителка в застрахователна компания, бе излязла гордо на сцената. Беше обзета от едно-единствено желание — да ги накара да се превиват от смях!

Тишината в залата за нея би била равносилна на смърт.

Но каква ти тишина? Хората се смееха до сълзи над онова, което им разправяше за себе си, обвила болката в дебел пласт самоирония. Това бе нейният защитен механизъм, за да я превъзмогне. И явно си бе заслужавало, щом хората се смееха.

Докато гледаше невярващо към въодушевената публика, погледът й се спря случайно на седналия отстрани мъж. Светлината бе доста оскъдна и до преди малко това й действаше успокояващо — в случай, че се провалеше, би могла незабелязано да се измъкне навън. Защото едва ли имаше нещо по-лошо от това да те освиркат под ярката светлина на прожекторите. Сега обаче й се искаше да е малко по-светло. Доколкото виждаше оттук, мъжът не се смееше. Той се усмихваше унесено. Изглеждаше като хипнотизиран. А какво прекрасно и одухотворено лице имаше! Ах!

Всъщност всичко, което се случваше и което чувстваше в този момент, би могло да има само едно заглавие: „АХ!“ Тя се поклони към публиката, потискайки инстинктивното си желание да се втурне и разцелува всеки от тях с благодарност! Тъкмо когато си тръгваше от сцената, Брайън Сандърс, собственикът на клуба, се запъти към нея и я спря, като я хвана за ръката.

— Май няма никакво съмнение кой е победителят, нали? — обърна се към зрителите той, а после се усмихна сърдечно на Сам. Вместо отговор посетителите на малкия лосанджелиски клуб ги заляха с нова вълна от аплодисменти. — Мисля — наклони чернокосата си глава към нея Брайън, — че бяха достатъчно красноречиви, госпожице Мадисън. Вие печелите конкурса!

Тя се усмихна щастливо, при което се очерта ясно трапчинката на дясната й буза.

— Благодаря ви! — изрече щастливо тя.

Всичко в нея бе еталон за женственост. До момента, в който си отвореше устата. Тогава се превръщаше в „симпатична малка хулиганка“, както я бе нарекъл бившият й съпруг. А тази роля страхотно й отиваше. Бе го потвърдила току-що и публиката, помисли не без чувство на гордост тя.

Те я обичаха, усещаше го!

— Отбийте се в кабинета ми, за да получите наградата си — каза Брайън.

Все още замаяна от успеха. Сам кимна и се запъти към малката прашна гримьорна. Имаше още една, но като единствена дама тази вечер, имаше привилегията на самостоятелна гримьорна — комедийното шоу бе чисто мъжка територия — смяташе се, че в него актрисите губят своята женственост. Сам обаче не се плашеше от това.

Колежките й бяха на мнение, че за нея всичко е шега. Не знаеха, че историята, която току-що им бе описала, е истинска. Никому не би минало през ума, че през по-голямата част от живота си е била съвсем невзрачна и обикновена, че гъстата й кестенява коса е била като сноп слама — остра и неподатлива към каквато и да е фризьорска намеса, а едва ли не единствената й отличителна черта са били очилата. Гримът, контактните лещи и някои полезни съвети, прочетени в книгите за красота, я бяха превърнали в сегашното привлекателно създание. Ала под неузнаваемата външност все още дишаше недодяланата й очилата душа.

— Да, той — долетя до ушите й гласът на Джери. — Слушай, съвсем наблизо има новооткрит клуб за екзотични танци…

— Без мен — прекъсна я Сам, преди да е чула предложението й.

— Какво има, Сам? Нима не ти харесва да гледаш хубави мъжки тела? — попита Сю. Останалите я гледаха подозрително.

— Ако си видяла едно, все едно че си видяла всички — отвърна равнодушно Сам. — Освен това, вкъщи ме чака болно дете.

Те измърмориха съчувствията си като древногръцки хор — и трите нямаха семейни ангажименти.

— Но нали Силвия е при нея — заубеждава я отново Денис. — Хайде, Сам, само за един час. Ще бъде чудесно!

— Съжалявам — остана непреклонна тя. Искаше да се прибере вкъщи и да сподели радостта с единствените си близки същества, колкото може по-скоро, преди да е отминало въодушевлението й. — Запазвам си правото за друг път.

Колежките й изглеждаха разочаровани точно пет секунди.

— Утре ще ти разкажем как сме прекарали — обещаха те.

Тя се обърна и влезе в гримьорната. Дъските на пода изскърцаха унило, когато застана пред тоалетката. От осемте лампи около огледалото светеха едва пет. „Сигурно дори преди сто години този театрален атрибут е изглеждал по-добре“, помисли и извади от долното чекмедже чантичката си. Добре поне, че никой не бе задигнал ключовете от колата й. Единствената й двайсетдоларова банкнота бе от вътрешната страна на чорапогащника — подозрителността й бе дълбоко вкоренена. Родителите й и Алан се бяха потрудили доста, за да стане такава.

Погледът й се спря в огледалото. Сребристосинята рокля без гръб, която сякаш фокусираше светлината, контрастираше с матовата й кожа. Отсреща я гледаше лице с безгрижно светско изражение, обкръжено с ореол от едри къдрици.

— Не е зле, Сами — кимна към огледалото тя. — Баща ти и майка ти не биха те нарекли невзрачна сега, нали? Изяж се от яд, Елейн — продължи да се усмихва тя. — Сестра ти току-що спечели наградата за най-добро аматьорско комедийно шоу! — Нямаше намерение да допусне споменът за унизителното отношение на роднините да помрачи радостта й. — А сега е време да се превърна отново в Пепеляшка. Не мога да рискувам да съсипя роклята си. Кой знае, може пак да ми потрябва…

Спортните панталони и бледозеленият й пуловер бяха провесени отстрани на паянтовия параван-съблекалня, разположен зад гърба й. Не й се разделяше с прекрасната дреха. Чувстваше се съвсем различна в нея. Като победителка. Все пак накрая разумът надделя.

— Триумфът — произнесе с нравоучителен тон, докато се измъкваше от роклята — е състояние на духа, а не някакъв си скъпо струващ парцал. — Същите думи, които си бе повтаряла безброй пъти, за да си дава кураж.

Облечена само с чорапогащник, бикини и сутиен без презрамки, Сам се зае педантично с поставянето на роклята на закачалката. В този миг някой зад гърба й се прокашля. Тя подскочи, при което скъпата рокля се озова на прашния под. Сам моментално се наведе и я вдигна.

— Кой е? — обърна се и надникна над паравана тя.

От другата страна я гледаше многозначително усмихнатото лице на русокосия мъж, когото бе забелязала сред публиката. Той се усмихваше широко. А от двете страни на лицето му се виждаха две дълбоки трапчинки.

— Какво правите тук? — изгледа го спокойно тя.

Непознатият наистина имаше хубаво лице.

— Възползвах се от гледката — отвърна непознатият.

Саманта се изчерви за миг, но реши, че той сигурно се занася. Не би могъл да види друго, освен лицето й.

— Каква гледка? — попита подозрително Сам. Изпитваше силно желание да го постави на мястото му.

— Най-хубавата от доста време насам. Ако искате да запазите тайните си, никога не се преобличайте пред огледало — без да отмества поглед от нея, каза той.

С разширени от изненада очи, тя извърна глава и погледна зад себе си — действително цялата се отразяваше в огледалото!

— Ах, ти, любопитен натрапник! — извика вбесено тя, обърна се отново и скръсти ръце предизвикателно.

— Джейк — представи се учтиво той, — любопитният Джейк. Всъщност нито съм любопитен, нито съм натрапник. Просто станах жертва на обстоятелствата, за което съм им безкрайно признателен. — Още малко и устата му щеше да се цепне от самодоволната усмивка.

Саманта бе толкова възмутена, че не знаеше как да реагира. Опита да придърпа към себе си паравана и да се обгради с него. Ала единственият резултат от действието й бе, че го наклони опасно. Той падна, при което повлече и нея.

— Ей! — извика Джейк и пъргаво отскочи встрани. Успя да я хване навреме и преди да е разбрала какво става, я целуна.

Толкова леко, толкова бързо, че ако тялото й моментално не бе реагирало, не би повярвала, че изобщо се е случило. Който и да бе този мъж, знаеше как да целува. „Хей, какво правиш, та ти си почти гола!“, помисли ужасена. Тя бързо се овладя и го отблъсна. Скръсти ръце и застана предизвикателно срещу преценяващия му поглед.

— Така си дори по-хубава, отколкото в огледалото — каза с мека усмивка неканеният гост.

— Изчезвай оттук! — изкрещя Сам. Кой бе този мъж? Защо беше тук и я гледаше така похотливо? — Ще викам!

— Ако не ме лъжат ушите, вече го направи. — Разтърси глава, сякаш да дойде на себе си. После вдигна падналия параван и добави развеселено: — Подобни прояви на моминска свенливост ми действат изключително освежаващо.

— Освежен или не — процеди иззад паравана тя, — върви по дяволите!

— Не искаш ли да знаеш за какво съм дошъл? — попита той.

— Вече зная! — Бързо започна да се облича, преди да е станало още нещо. Едва не падна, докато обуваше панталона си. — Разиграваш евтин театър!

— Нищо евтино няма в онова, което видях — увери я той.

— Не си въобразявай, че това ме ласкае — сряза го, докато навличаше пуловера.

— А би трябвало, защото съм виждал най-доброто.

Тя излезе иззад паравана, като държеше в едната си ръка роклята, а в другата — закачалката.

— Чудесно — каза язвително и изигра страхотна пантомима на тема „Търсене на петна по рокля“.

— Във всеки случай, преди да вляза, почуках.

Бе застанал обезпокоително близо до нея. Присъствието му сякаш спираше дъха й и тя отстъпи крачка назад.

— Не съм чула — изрече ледено Сам.

— Защото разговаряше с някакви хора. Всъщност те къде са? — огледа се той. Малката стаичка беше празна и в нея не би могъл да се скрие никой.

— Говорех си нещо… — призна неохотно тя.

— Хм, говори си сама, крие парите си в чорапогащника… — Джейк отново се забавляваше. — Интересна личност си ти, Саманта Мадисън!

Парите й! Заради него забрави да ги извади. Не можеше да прецени дали е повече притеснена, или объркана.

— А ти… Как ти беше името? Джейк ли? — Той кимна утвърдително. — Ти си вбесяващо дразнещ човек!

— Ще промениш мнението си, когато ме опознаеш — обеща с подкупваща усмивка той.

Сам профуча край него в посока към вратата и изрече хладно:

— Нямам никакво желание да те опознавам! — Ако не беше толкова ядосана, едва ли би направила подобно изявление. Въпреки че не бе забелязала Брайън Сандърс и отхвърли предложението да гледа екзотични мъжки тела, не можеше да отрече, че господин Джеймс Еди-кой-си бе рядко хубав мъж. Палавите му ясносини очи я стрелкаха изпод тъмнорусия перчем. Косата му, макар и права, бе подстригана чудесно. Като повечето посетители на клуба тази вечер, и той имаше истински калифорнийски загар, а косъмчетата на ръцете му изглеждаха като златни. На рамото му бе безгрижно преметнато джинсово яке, несъмнено с цел подсилване на ефекта. „Ако бях мъж, имах толкова широки рамене и тесен ханш, сигурно и аз нямаше да ги крия под яке“, помисли Сам. Бе изненадана от себе си — с един-единствен поглед бе разбрала толкова много неща! Ако колежките й можеха да го видят отнякъде, щяха да полудеят по него! Тя обаче нямаше никакво намерение да се поддава, въпреки че този мъж несъмнено й харесваше.

Джейк бързо й препречи изхода, като я гледаше закачливо. Явно си играеше с нея.

— Не действай прибързано. — Вдигнала лице нагоре, Сам почти усещаше дъха му. — Още не знаеш от какво се отказваш.

— Сигурна съм, че носиш препоръчителни писма от приятелките си — изгледа го гневно тя, — но просто не ме интересуваш. А сега ще се махнеш ли от пътя ми, или да повикам собственика?

— Брайън ли? — попита той.

— Познаваш ли го? — премигна насреща му Сам.

— Естествено. Той ми е приятел.

— Чудесно. — Съмняваше се в думите му. — Приятелят ти ме помоли да отида при него в кабинета му след шоуто, така че бързам… — Безцеремонно отстрани ръката му, която препречваше пътя й като бариера.

— Ти си костелив орех! — засмя се очарован той.

— Налага се — подхвърли тя и забърза по коридора. Усети, че я следва и ускори крачка. Този похотлив тип вече я изкарваше от търпение! — За да се отскубна от хора като теб!

За нейно задоволство Джейк спря. Слава Богу!

— Толкова много хора с предложения за сериозен бизнес ли тичат след теб? — Гласът му отекна в сумрачния коридор.

— Какво каза? — бавно се обърна тя.

Джейк го прие като знак на промяна в отношението й.

— Аз съм импресарио. Казвам се Джейк Бенедикт. — Подаде й ръка. Сам я пое предпазливо, сякаш се боеше да не би той да си прави някаква шега с нея. — Но както виждам, името ми нищо не ти говори.

Не изглеждаше засегнат. Сигурно не беше важна личност.

— Така е — отвърна Сам.

— Не четеш вестници, нали? — полюбопитства Джейк, като продължаваше да държи ръката й.

— Не. — Искаше й се вече да я пусне. — А трябва ли да ги чета? — Усещаше, че я обливат горещи вълни. Беше тясно и задушно, а допирът на този мъж… Той държеше ръката й така, като че ли искаше да стане част от нея и това я караше да се чувства неловко и същевременно й доставяше удоволствие…

— Защо ли? — каза тихо той. — Защото, скъпа, много скоро името ти и снимките ти ще бъдат в тях. Само трябва да ми се довериш и да правиш онова, което ти кажа.

— Ти си последният човек, на когото бих се доверила! — Сам се отскубна, затича се по коридора и влезе в първата попаднала й врата, за да избяга от него.

— Ехей, това е мъжката тоалетна! — извика след нея Джейк.

Сам видя писоарите и се измъкна бързо, преди някой от посетителите в клуба да я е видял.

— Кабинетът на Брайън е нататък, по стълбите. Ще те заведа дотам — предложи й учтиво той.

— Не е нужно да си правиш труда. — Ускори крачка.

— За мен е удоволствие. — Джейк взе три стъпала наведнъж.

— Защо ме преследваш? — Вече се изнервяше. Дали щеше да я остави, ако извика, чудеше се, прехапала устни.

— Защото мисля, че в твое лице съм открил една бъдеща звезда. Освен това ми харесва да стоя в допотопни гримьорни и да наблюдавам полуголи дами — отвърна с усмивка той.

Наистина прекаляваше! Тя обаче не се обърна. Когато стигна вратата на Брайън, влезе направо, без да почука, и я затръшна точно под носа на натрапника. Надяваше се, че вече се е отървала!