Френсис Стюарт
Не ме оставяй (16)

Шестнадесета глава

Един ден в ранна пролет Хила, Патрик, Доминик и Принцесата заминаха за Дъблин със старата кола. Доминик седеше отзад с Принцесата. От околната местност, която след Шанон му бе абсолютно непозната, видя твърде малко, тъй като през цялото време плачеше. Бяха взели и Принцесата, тъй като щяха да я дадат да тренира за надбягванията; това щеше да им коства двайсет и пет фунта стерлинги — сума, която Патрик беше подарил на Доминик. И тъй като стана ясно, че Бълджър беше заличил дълга им след посещението на Майк и Луциус Канавън при него, цялата сума сега можеха да посветят на този свой план.

Отначало щяха да живеят под наем в семейството на един от чиновниците на фирмата „Радиатори Калдекът“. И това също им бе уредила мис Лонгуърт, която щеше да плаща един от трите фунта, които им искаха месечно за храна и наем. Останалите два трябваше да осигурява Патрик от заплатата си, която щеше да се състои от три лири седмично.

Къщата на семейство Уолш (техните хазаи) беше малка, от жълти тухли с червена ивица около вратите и прозорците. Беше една от многото къщи в предградието, малко по-бедно от останалите, но все пак напълно почтено. Доминик си мислеше, че никога през живота си не е виждал нищо по-грозно и то не „величествено грозно“ като кино „Мажестик“ в Голуей, а дребничко, невзрачно и просто.

Понеже беше неделя, и двамата им хазаи си бяха вкъщи да ги посрещнат. Те бяха млади хора, женени не повече от две години; имаха и бебе. Пришълците от Розарил не знаеха за тях нищо повече от това, а Патрик и Хила изобщо не искаха да знаят повече. Що се отнасяше до Доминик, в момента той се чувствуваше твърде потиснат, за да се интересува от нещо толкова незначително като техните хазаи.

Мистър Уолш излезе на вратата, ръкува се и каза, че се надявал да са пътували приятно. Той беше с бледо, жълтеникаво лице, косата му бе черна, сресана назад, пригладена добре с помощта на помада. Носеше очила. Като забеляза хрътката, каза:

— Не знаех, че сте имали и куче.

Мисис Уолш ги посрещна в приемната. Това бе малка стая, пълна с твърде претенциозни мебели, всичко лъщеше от много бърсане и бе отрупано с порцеланови и всевъзможни други украшения. Доминик зяпаше всичко това с най-искрено учудване. Никога не беше подозирал, че някъде могат да съществуват подобни жилища. И все пак то напълно приличаше на останалите стотина къщи от квартала, както и на хиляди други от различните квартали, булеварди и улици на града.

Мисис Уолш заведе Хила горе, като каза, че сигурно първото нещо, което мисис де Лейси би желала, ще е да се измие, макар че от погледа, който хвърли на минаване върху Патрик й Доминик, стана ясно, че последното нещо, което мисис де Лейси би желала, е да я разделят от двамата братя тъкмо в този момент на изпитание. Тя би искала да останат тримата заедно поне за няколко минути, за да си помогнат при първото приспособяване.

След това мистър Уолш трябваше да се заеме с Принцесата. Явно беше, че тя не можеше задълго да остане в такава една стая, без да направи някоя пакост. Той я настани в една пристройка в края на тясната ивица прашна трева, която се намираше зад къщата. Доминик никак не беше съгласен, че това е подходящото място за любимката му, но нали изобщо цялата къща беше съвсем неподходяща за тях, а освен това тя щеше да остане там не повече от ден-два, докато я дадат на треньора. Така че Доминик дори не се възпротиви на това решение.

Мистър Уолш, изглежда, се учуди доста, като разбра, че ще дават кучето да се тренира, но пък се успокои твърде много, че то нямаше да остане в къщата му.

— Разбира се, аз нямам никаква представа от тези неща, тъй като не съм спортист, но винаги съм мислил, че тези състезания сигурно са доста опасни нещо.

— Тогава трябва да дойдете с нас на някое състезание — каза Патрик отчасти от любезност, отчасти да припомни на себе си и на Доминик, че засега имаха поне такава възможност, а и двамата много се нуждаеха от нещо, което да ги окуражи.

— О, не, не мисля, че ще мога да дойда, мистър де Лейси. Знаете ли, фирмата твърде много държи на някои неща и смятам, че няма да е благоразумно от страна, на който и да е от чиновниците на Калдекът да се явява на място, където стават залагания — отвърна мистър Уолш.

— Разбирам — каза Патрик.

— Но вечер тук има доста забавления — започна да ги уверява мистър Уолш. — Съседите ни са много общителни хора. Някои добре играят бридж, не зная дали обичате музика и песни…

— Някои песни — да — рече Патрик.

— Има ли кино? — попита Доминик.

— О, да, имаме кино, съвсем наблизо е. Обикновено през зимата ходим на кино в събота вечер. В петък след вечеря играем бридж. В четвъртък винаги съм зает със събранията в клуба „Рицарите на св. Брендън“, където членувам. Тогава сигурно и вие ще намерите свои развлечения. Всяка сряда едни наши приятели, семейство Лофтус, ни канят на соаре, така че, както виждате, тук няма да скучаете, особено когато свикнете с тази местност — обясни им мистър Уолш.

След това ги заведоха горе да се измият и да настанят багажа си.

— Неделен ден пием чая в шест вечерта, а другите дни — в шест и половина — осведоми ги мистър Уолш. За Доминик имаше една мъничка стая, която гледаше към мъничко кътче с трева, оградено с камъни, а по-нататък погледът се сблъскваше с калканите на цяла редица къщи като тяхната. По-далеч от това не можеше нищо да се види, тъй като лека димна завеса закриваше целия пейзаж. Това се случваше обикновено в неделния ден, тъй като тогава в стотици гостни стаи се палеше камина, която през другите дни не гореше и сега димът образуваше тази завеса.

Стаята на Патрик и Хила беше на малката площадка в края на стълбището. Тя гледаше към улицата и прозорецът беше закрит с богато надиплени дантелени пердета. Имаше едно голямо двойно пиринчено легло и гарнитура за спалня, имитация на махагон. Но разбира се, нито Патрик, нито Хила си имаха представа какво имитираше тя.

Тясната стая на Доминик, по-малко украсена, беше и по-малко потискаща. Над леглото имаше една литография на св. Тереза. Това много зарадва Доминик, защото, макар че и тя беше грозна, грозотата й му бе твърде добре позната — подобни литографии имаше из повечето къщурки около Розарил — и освен това тя излъчваше същата студена неприязън, която лъхаше от цялата останала наредба на къщата. Той седна в края на леглото и ако в автомобила не беше плакал толкова много, щеше отново да се разплаче. Сякаш всичките му сълзи вече бяха изтекли и очите му бяха съвсем сухи и пламтяха. Те тримата щяха да избягат и да се върнат отново вкъщи. Или ако не вкъщи, поне в някое друго, по-малко ужасно жилище на този град, първите впечатления, от който бяха толкова обезсърчаващи. Предградието, където се настаниха, беше в западната част на града, точно в посоката, откъдето бяха дошли. Така че Дъблин им се беше представил в най-мизерния си вид.

Сигурно в този град има квартали, мислеше си той, където къщите са с просторни стаи, без толкова много отвратителни мебели. Съдеше за всичко според критериите на Розарил и никак не се нуждаеше от някакъв особен лукс или пък от украшения и удобства. Искаше само да живее в къща, където е тихо и където човек ще може да се чувствува свободен.

Излезе от стаята си и тръгна по стълбището на пръсти, тъй като се страхуваше, че може би мистър Уолш го чака вън, за да му покаже банята — нещо, за което вече беше измърморил няколко думи. Трябваше да изкачи няколко стъпала, тъй като неговата стая беше на половината път между апартамента на хазаите и стаята на Патрик и Хила. Той намери там Хила и двамата устремно се прегърнаха.

— Ох, сладуранката ми — възкликна той, — можеш ли да понесеш всичко това?

— Ще бъде много мъчно — отвърна му тя.

— Ако само можеше да чуеш мистър Уолш, след като вие се качихте горе! — започна той шепнешком, понеже се страхуваше, че онзи ужасен човек може да изскочи отнякъде и да го чуе.

— А ти ако можеше нея да чуеш — промълви Хила.

— Какво ти каза тя? — попита Доминик.

— Не съм ли била горда, че съм се омъжила за младеж с толкова добра служба като на Патрик; тя била сигурна, че скоро щели да го повишат и да го пратят в отдела за купуване или за продаване или не зная какво, че след това щели сме да имаме възможност да си направим къщичка като тяхната, сигурно дотогава щели сме да имаме дете или може би дори две деца; можела ли съм да се сетя какво й бил казал Симус (сигурно така се казва съпругът й), преди да се роди детето им…

— Ако не бяхме заедно, какво щяхме да правим? — запита Доминик. Най-после двамата разхлабиха успокояващата ги прегръдка и Доминик огледа стаята.

Тя вече беше изгубила малко от потискащия си вид. Дрехите на Хила бяха разхвърляни навсякъде и успокояваха окото. Сватбената й рокля, която не бе преправила във вечерна, както я беше посъветвала сестра й, закриваше част от пиринченото легло. Няколко чифта копринени чорапи бяха сложени върху тоалетната масичка, а бурканче с крем за лице и две червила се търкаляха на шарения килим.

Доминик взе едно червило и отпуснато нарисува върху огледалото една картина, която се предполагаше, че представлява трима души с печален изглед и едно куче, затворено в тъмница.

— Ето — каза той, — всяка сутрин, когато се изправяш пред огледалото, това ще ти напомня в какво положение се намираме.

Тя не му направи забележка, че такова нещо едва ли бе необходимо и че бе изхабил почти цялото й червило, за да нарисува тази мрачна картина.

— Кога ще избягаме? — попита я той.

— Сигурно скоро, любов моя — отвърна му тя.

— Все ще се намери и за нас място в Дъблин, нали? — продължи той.

— О, да, сигурно, нали знаеш, че нямаме много пари. Трябва да пазим онези двайсет и пет лири, за да платим тренировката на Принцесата — напомни му тя.

Доминик почна да си мисли, че може би ще е по-добре да отложат тренировката на хрътката, а вместо това да намерят някоя по-свястна къща. Но след малко реши, че подобно нещо би било твърде неразумно и прибързано.

— Тя скоро ще почне да печели надбягванията и тогава ще имаме много пари — стигна до важен извод той.

— А междувременно ще трябва да се задоволим с това — подхвана Хила със съмнение в гласа. Ако гледаха на цялата работа като на временна жертва, която би им осигурила богатство, а на Принцесата слава, все пак щяха да могат да понесат сегашното си положение. Както Хила, така и Доминик мислеха повече за възможността да се проявят способностите на Принцесата, отколкото за работата на Патрик. Никой от тях не гледаше сериозно на трудовите му перспективи.

— И знаеш ли — продължи Хила, — всъщност хазаите ни са много добросърдечни. Те искат да бъдем щастливи тук.

— Откъде знаеш? — попита Доминик.

— Тъй като те са много различни от нас — опита се да му обясни тя, — затова не могат да разберат, че всичко наоколо ни се струва много ужасно. Сигурно те биха изпитали нашето чувство, ако се озовяха в Розарил.

— Видя ли вече бебето? — попита той, като дори не се помъчи да разгадае тази мистерия.

— Да — отвърна тя.

— Как изглежда? — запита Доминик, като му мина през ума, че едно бебе може и да е интересно.

— Ужасно — отвърна Хила, като разби и последната му надежда за утеха в това чистилище.

Патрик влезе и те го попитаха дали смята, че е разумно да избягат веднага. Но както и Доминик се бе опасявал, той се обяви против подобна постъпка. Патрик започна да обяснява какво е положението с финансите им, най-важното обстоятелство беше, че докато леля им е готова да плаща една от трите лири на седмица за храна и квартира, докато живеят при Уолш, тя едва ли би се ангажирала, ако отидат да живеят другаде, без да й изтъкнат някоя съществена (от нейна гледна точка) причина за промяната на положението.

— Вещица такава, винаги е постъпвала така — възмути се Доминик.

Патрик видя, че малкият му брат е твърде възбуден и реши да прекрати спора.

Стана ясно, че имат само две лири, освен двадесетте и пет на Принцесата. Но разбира се, обясни Патрик, понеже тази сума беше подарена на Доминик, би могъл да я похарчи, както си иска. Ако желае, може да изпрати хрътката вкъщи, а да употреби парите за някое по-приветлива място, където да се настанят.

— За тези пари можем да наемем две празни стаи за шест месеца — отбеляза Хила.

— Да, но в такъв случай не ще имаме мебели — рече Патрик.

— Най-напред бихме могли да си купим две легла и една маса — продължи Хила — и понеже сами ще си готвим, ще можем да спестим за много неща.

— Но тогава никога няма да станем по-богати, отколкото сме сега — възпротиви се Доминик, — така че по-добре да си бяхме останали вкъщи. Най-добрият начин, по който бихме могли да спечелим пари, е да тренираме Принцесата, за да може да участвува в състезания.

— Прав си, любов моя — съгласи се Хила. И тя също бе готова на жертви с оглед на бъдещата печалба, макар че много й се искаше да има две стаи, които сами да си подредят и да ги украсят полека-лека.

През това време се чу звънец.

— Сигурно е за вечеря — каза Патрик.

— Той обясни, че е за чая — напомни Доминик.

— Трябва да е едно и също — реши Хила.

Тя познаваше този нов чудноват живот малко по-добре от момчетата. Все пак беше живяла в друг дом, беше пътувала насам-натам и познаваше повече хора от тях. И тримата бяха много изгладнели от дългия път и след всичко, което бяха изпитали от пристигането си насам.

Чаят беше сервиран не в кухнята, както момчетата се надяваха, а в гостната. Там беше наредена една маса — твърде малка за петима, както си помислиха и тримата. Всички седнаха и чак тогава Доминик забеляза, че мисис Уолш го гледа втренчено; сети се, че е забравил да се измие. Като си спомни колко думи бяха изприказвани за „необходимостта от едно хубаво измиване след дългия път“, той разбра, че това първо сядане на трапезата не предвещаваше нищо хубаво. Миг по-късно съвсем не поправи създаденото неудобно положение, като събори една каничка, в която според него имаше нищожно количество мляко. Всичко тук е в толкова малък размер, като се сравни с Розарил, си помисли той.

Разговорът се водеше най-вече от мисис Уолш, макар че и Хила се стараеше да помага от време на време.

Такава чудесна идея бе хрумнала на Доминик още в самото начало на чая, че не можа да дочака до края, тъй като напълно го беше завладяла, та веднага се обърна към Хила.

— Автомобилът — прошепна й той възбудено, — бихме могли да го продадем.

Хила можа само да му кимне, тъй като и мистър Уолш, и мисис Уолш я гледаха. Това наистина беше добра идея, но, като размисли малко, тя стигна до заключението, че старата разнебитена машина едва ли би могла да им донесе повече от три или четири лири. И разбира се, точно в момента не биха могли да разискват по въпроса.

Тази нова възможност го поразведри малко, затова той веднага се съгласи, когато мистър Уолш попита Патрик дали той и „малчуганът“ биха желали да направят „една малка обиколка“ заедно и да оставят „дамите да си побъбрят“. Доминик дори се усмихна дяволито на Хила за щастливата възможност да поговори с мисис Уолш насаме. Горката Хила едва ли знаеше за какво би могла „да си побъбри“ с хазайката си. Но сега, когато бягството им беше тъй близко, момчето започна да съзира смешното в цялата тази история.

Така че след чая мистър Уолш, Патрик, Доминик и Принцесата излязоха заедно и оставиха Хила сама с отчаяние, изписано върху лицето, седнала на кушетката пред газовата печка с мисис Уолш до нея.

Тръгнаха по улицата и стигнаха до един кръстопът, където широка улица се пресичаше от няколко трамвайни линии.

— Ето, оттук ще вземаме автобуса за кантората — обясни мистър Уолш на Патрик. — Винаги отивам дотам с автобуса — продължи той. — Така стигам четири минути по-рано, отколкото с трамвая. От този ъгъл е точно дванайсет минути, пресметнал съм ги.

— В колко часа трябва да сме там? — попита Патрик мрачно.

— Точно в девет. Старецът държи страшно много на точността.

Патрик нито знаеше, нито искаше да знае кой беше „старецът“. Тези незначителни подробности щяха и без това да му станат известни твърде скоро.

По улиците имаше доста хора, излезли да се порадват на първия хубав неделен пролетен ден. Патрик и мистър Уолш вървяха напред, а Доминик ги следваше с Принцесата, която се тътреше с увиснала опашка и изглеждаше твърде печална.

— Съвсем различно е от полетата край Пущинака, нали, ангелче? — й каза съчувствено малкото момче.

Разхождаха се доста дълго, ако изобщо такова безцелно скитане между тълпи от хора можеше да се нарече разходка, както си помисли Доминик.

От време на време мистър Уолш им показваше места и сгради, които смяташе за забележителности.

— Ето го и училището — каза той, като посочи една жълта постройка, върху едната врата, на която пишеше „момчета“, а върху другата „момичета“. — Тук ще пращате малкия, нали?

— О, не, жена ми го учи — обясни Патрик. Доминик никога дотогава не беше чувал Патрик да нарича Хила „жена ми“ и това му се стори много смешно.

— Това е училището на монахините — рече след малко мистър Уолш, като посочи една каменна стена. — Там булката ще прати дъщеричката ни, когато поотрасне.

— Цялото място е тъпкано с училища — каза Доминик на себе си, като преувеличи малко. — Но това никак не ме учудва — допълни той.

От време на време мистър Уолш се здрависваше с някои от хората, покрай които минаваха. Когато приятелите му биваха с дама, той сваляше шапка и казваше: „Добър ден“, но когато биваха сами или в мъжка компания, просто кимваше и казваше: „Как е, Джо?“ Доминик забеляза всичко това с учудване. Питаше се какво ли би си помислил Дан Делени за мистър и мисис Уолш. След това започна да мисли за баща си, останал в Розарил. Какво ли щеше да бъде, ако, като продадат колата и настанят Принцесата у треньора, се върнат отново вкъщи!

— Този приятел се казва Девлин — разправяше мистър Уолш на Патрик. — Разкарвах се с него, преди да се свържа с булката. Не че сме вършили някакви лудории, разбира се. Понякога играехме билярд в някое от кафенетата, а лете излизахме на екскурзии с едно-две добри момичета. За танци много не ме биваше. „Рицарите на св. Брендън“ много не насърчават подобни работи. Разбира се, нямат нищо против, стига да не се пие алкохол. Все пак е по-добре човек да, бъде на безопасната страна: винаги съм смятал така.

— Прав сте — съгласи се Патрик. И Доминик се зачуди защо брат му си дава вид, че е съгласен дори с най-невъзможните твърдения, с които в действителност никак не бе съгласен. Така се бе държал с мис Лонгуърт, дори и с Бълджър. Доминик знаеше, че Патрик имаше обичай да се съгласява, докато се стигнеше до последната точка, но когато съгласието му трябваше да премине в действие, изведнъж ставаше твърд като стомана и тогава упоритостта му биваше направо безгранична.

— Но откакто влязох в лоното на брака — продължи мистър Уолш с леко възклицание, сякаш беше казал нещо много духовито, — изоставих ергенския живот. Човек бързо разбира, че невястата му не обича много да го вижда в компанията на приятели да се разкарва насам-натам. Сигурно и вие вече сте схванали това, нали?

— О, да — отвърна Патрик.

След малко се озоваха в другия край на тяхната улица, макар че Доминик не можа да я познае — толкова много приличаше на останалите улици, по които бяха минали. Никога досега не бе излизал на толкова скучна разходка.

През това време отново показаха на Хила бебето, което вече се беше събудило.

— Горкичкото — възкликна Хила, тъй като бебето изглеждаше някак твърде за съжаление. Но тази забележка не беше такава, каквато явно се очакваше от нея, и мисис Уолш каза не за пръв път: — Вярвам, че и вие скоро ще си имате такова детенце — и след това добави по-кротко: — Може би вече е на път. Не ми се сърдите, че ви питам, нали?

Хила поклати глава. Тя, която можеше да слуша и най-смелите бележки на Дан Делени и дори сама говореше твърде смело при подходящи случаи, сега усети, че се изчервява.

Това шепнене между жени за бебета в претъпкани от мебели спални й се струваше твърде неприлично.

— Изглеждате ми толкова бледа — продължи мисис Уолш. — И аз бях същата през първите един-два месеца. Просто на нищо бях заприличала.

— Винаги съм била такава — отвърна й Хила сухо.

— Така ли? Това е друга работа значи. Е, има време още. Нали сте женени само от месец-два?

— Да.

— Съпругът ви изглежда толкова мил — продължи мисис Уолш. — За него ще бъде такъв стимул да работи неуморно целия ден, като знае, че вечерта ще се завърне при вас. Симус винаги казва така.

— Шелбърн парк наблизо ли е? — попита Хила, като реши да смени притеснителната тема. Изобщо не можеше да разбере как човек може да разговаря за любимите си хора с разни непознати.

— Парк ли? — повтори мисис Уолш. — Не съм чувала за парк с такова име, но наблизо има една прекрасна градина. Ще ви я покажа утре сутринта.

— Не е парк, а място за надбягване на хрътки — уточни Хила.

— О, така ли? Не знаех. Ходите ли на такива надбягвания, мисис де Лейси?

— Ще отидем, когато ще бяга Принцесата. Тя е кучката, която доведохме с нас.

Но мисис Уолш се интересуваше много повече от съпрузи, отколкото от хрътки, които за нея бяха върхът на глупостта. Особено пък когато от такива неща се интересува млада, току-що омъжена жена, чийто съпруг получава три лири на седмица. Науми си да спомене за това тактично по-нататък в разговора. Сега тя отново се върна към въпросите, които я интересуваха и които смяташе за много по-подходящи; тъкмо тях бе имал предвид и мистър Уолш, когато бе казал, че „дамите трябва да си побъбрят“.

— Симус сега получава пет лири седмично, макар че и той, разбира се, почнал с три. Когато се оженихме, получаваше четири. Бяхме сгодени само около три месеца. Преди това не е дори поглеждал момичета, както аз — момчета, искам да кажа — не съм ги поглеждала за такива работи — продължи тя, докато сменяше пелените на бебето.

Хила с удоволствие би гледала как домакинята се грижи за детето си, ако тя не придружаваше действията си с толкова крайно домашни разговори.

— Смятам да си полегна малко — обади се Хила най-после.

— О, да, мисис де Лейси. Мога ли да ви наричам на малкото ви име? Моето е Мери.

— Казвам се Хила.

— Какво особено име. Не е ирландско, нали?

— Не зная — призна си Хила.

— Как ви беше моминското презиме? — продължи мисис Уолш, като я последва по коридора с бебето на ръце, отново повито в одеялцата си.

— Канавън — отвърна Хила.

— Да не сте роднина на министъра? — запита мисис Уолш.

Когато Хила каза, че му е дъщеря, мисис Уолш остана крайно поразена.

— Света Богородичке — възкликна тя. — Това наистина е чудно! Сигурно се чувствувате много горда. Симус много ще се зарадва, като узнае. Той е усърден привърженик на правителството.

Хила нямаше представа защо би трябвало да се чувствува горда или пък мистър Уолш доволен. Тя все по-малко и по-малко се чувствуваше способна да разбере тази жена, която беше само година-две по-голяма от нея.

Мери Уолш продължи да говори за Луциус Канавън, докато се разхождаше напред-назад с бебето на ръце. Изглежда, много чудно й се виждаше как той не бе настанил зет си на някоя по-доходна служба.

— Ами той, да ви кажа, много не ме обича — обясни й Хила.

— Сигурна съм, че ви обича. Както и да е, всеки баща все пак е баща. Хващам се на бас, че постоянно ще се интересува дали няма да се нуждаете от нещо — продължи мисис Уолш.

Бяха се качили в стаята на Хила и като се разхождаше надолу-нагоре, мисис Уолш успяваше сръчно да придържа бебето с едната си ръка, докато с другата прибираше разхвърляните дрехи и разните принадлежности, които Хила бе оставила, където завърне из стаята. Лицето й имаше учуден израз. Мислеше си, че е твърде необяснимо как такъв човек като министър Канавън е оставил дъщеря си да се омъжи за такъв бедняк като този де Лейси. Не можеше да не се попита каква причина трябва да ги е накарала да се оженят. Ако нямаше бебе на път, значи това не бе причината. Все пак възможно беше момичето да бе сбъркало по-рано и баща й от немай-къде да я беше омъжил, за когото се случи. Това не би я учудило много. Беше започнала да мисли, че у това момиче имаше нещо доста чудновато.

— Полегнете си малко — каза тя на Хила. — Изглеждате доста изморена.

Когато си излезе, мисис Уолш отново взе да се пита дали все пак мисис де Лейси не беше бременна. Сигурно с това трябва да се обясни тази чудатост на Хила, която не можеше да се определи на какво точно се дължи.