Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Betrothal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 82 гласа)

Информация

Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Калпазанов, Габрово, 1993

Печат: Абагар, В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ПЪРВА ГЛАВА

„По общо съгласие беше решено, че господата, които влизат преди дамите в балната зала, демонстрират лоши обноски.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Кроеше се нещо лошо.

Като се опитваше да запази спокойствие, лейди Марджъри Ентуисъл слушаше с престорен интерес разговора между Фредерик, принца на Уелс, и Боу Неш, градоначалника, наричан от всички „краля“ на Бат. Но погледът й се отклони от събеседниците й и се спря на известния с неприятните си вести уелсец, който си проправяше път през изпълнената с хора Зала за пиене на минерална вода.

„О, мили боже, пак ли татко с неговите интриги?“ — изплаши се Марджъри.

— Зле ли ти стана, скъпа? — попита я Боу.

Увисналата му двойна брадичка се набръчка, а в думите му се прокрадна тревога. Подобно изражение не му отиваше, защото Боу Неш беше човек, създаден за веселие.

— Разбира се, че не — излъга тя, поглеждайки към вратата. Дали не беше дошъл най-после баща й?

— Струва ми се, че това е Мегрет — каза Боу, като гледаше с присвити очи към тълпата.

— Мегрет ли? — учуди се принцът, а дребната му глава се разклати на тънката шия и около него се вдигна облак от пудра за перуки. — Човекът е позакъснял. Кой е той?

Замаяна от тревожно очакване, Марджъри промълви:

— Майлоу Мегрет е пратеникът на баща ми.

— Канен ли е?

Като прие ролята на местен монарх, Боу Неш се изправи и запретна ръкавите на богато бродираната си горна дреха.

— Едва ли, сър. Мегрет никога не е бил канен в Бат, защото винаги носи лоши новини.

— Тази вечер няма да има лоши вести — заяви принцът. — Аз заповядвам — той кимна царствено с глава и получи одобрителен шепот от тълпата.

Марджъри прехапа устни. Дори забраната на английския престолонаследник не би могла да осуети плановете на баща й. Тя стисна кристалната си чаша, докато острите ръбове на изрязаното стъкло оставиха резки върху дланта й. Познатото бълбукане на фонтана отекваше от другата страна на каменните стени. Пратеникът като че ли пътуваше в развълнувано море от драпирани поли и бухнали от подплънки ръкави. След него благородниците, които бяха изпълнили залата, замълчаха.

Мегрет, с позагрубели от вятъра страни и надигащи се от ускореното дишане гърди, спря на няколко крачки от Марджъри. С величествен замах той свали покритата си с пера шапка и се поклони на принц Фредерик.

— Ваше Кралско височество!

— Никакви лоши вести на тържеството по случай Нашия рожден ден, Мегрет — каза той. — Забранили сме това!

Сепнат, Мегрет изви глава към Марджъри. Тя забеляза лекия синкав оттенък около устните му и реши, че само някаква голяма неприятност го е накарала да премине Ламанша посред зима.

Той направи по-лек реверанс на Боу Неш.

— С ваше позволение, сър.

Боу промърмори:

— Ако наистина се налага.

Майлоу, със завързан с панделка пергамент в подутата си от студа ръка, коленичи в краката на Марджъри.

— Лейди Марджъри — каза той с тракащи от студ зъби, — предавам ви горещите и искрени поздрави на баща ви, който най-смирено се моли за вашето дълговечно добро здраве и благосклонна съдба.

Сърцето й заби неудържимо. Всичките му противни мисии бяха започвали с фалшиви благопожелания. Ако подозренията й се оправдаеха, сегашната вест също щеше да завърши с убийствено унижение. А ако Мегрет беше тук по безобиден повод? Ако баща й просто оповестяваше пристигането си в Англия? Дали Боу Неш можеше да се сети за него в средата на най-суровата зима? Не. Нейният обичащ удобствата баща не би се размърдал, за да премине Ламанша в такова време.

Мегрет се изправи с извинителна усмивка, която предвещаваше беда. Марджъри изпита непреодолимо желание да разбие чашата си в стената и да напусне демонстративно залата. Но тя беше свикнала с униженията. Независимо какво беше скроил баща й, тя нямаше да пожертва гордостта си или средствата си за препитание заради неговото погрешно разбирано чувство за бащински дълг. Пратеникът се обърна към принца:

— С ваше позволение, сър, бих прочел едно съобщение от бащата на лейди Марджъри.

Жадна за клюки, тълпата се сгъсти още повече.

— Ваша милост — каза Марджъри, като полагаше усилия да запази гласа си равен, — не бих си позволила да ви безпокоя с травиалностите на един експатриран, чийто крак не е стъпвал в Англия от двадесет години.

Тя се молеше той да се съгласи с нея, но за нейно учудване принцът махна царствено с ръка и каза:

— Настроението ми позволява да бъда благосклонен, но свършвай бързо с това, независимо кой си.

Мегрет се изкашля и разгъна пергамента.

— Чуйте, чуйте! — извика той, като хвърли тревожен поглед към вратата. Кого ли очакваше? — „Граждани и гости на божествената провинция Бат на Негово Кралско височество. Аз, сър Джордж Ентуисъл, баща на лейди Марджъри Елизабет Ентуисъл, оповестявам гордо с настоящото нейния неотложен годеж с Негова светлост старши капитан лорд Блейк Честърфийлд, многоуважаемия маркиз на Холкоум и законен наследник на Негова милост херцога на Ендърли.“

Съдържащата желязо минерална вода, която Марджъри беше изпила само преди няколко минути, се превърна в жлъчен сок в стомаха й. Баща й беше поставил на сцена сценария си, за да се получи максимално добър ефект. Беше я притиснал в един ъгъл и блокирал пътищата за бягство. Тъй като не можеше да откъсне очи от вратата, тя се изправи гордо и запази невъзмутимото си изражение. Блейк Честърфийлд! Света Богородице! Този мъж беше майстор по избягването на брачния капан. Какво ли се беше случило?

Тълпата наостри вниманието си. Отвориха се бързо ветрила, монокли и театрални бинокли бяха поставени пред любопитни очи.

— Време е да застави младата госпожичка да се подчини — злорадстваше съпругата на баронета Сърли с високата си перука, изобилстваща от пера на птици и изкуствени плодове, и със загрубелия си от изпитото бренди глас.

— Права сте, госпожо Сърли. Доста е дръзка наистина — каза вдовицата Фонтен. Една сърцевидна изкуствена бенка почти висеше от дебелата й буза. — Нашата управителка на пощенската станция получи хубава вест днес.

Достойнството на Марджъри беше накърнено. „Как можа, татко? — изплака детето в нея. — Как можа да ми причиниш отново това?“

— Браво, лейди Марджъри! — каза принцът въодушевено. — Това е наистина радостна новина! — струйка брилянтин тръгна от перуката към раменете на кадифената му връхна дреха. — Баща ви е надминал себе си, като ви е хванал в капана си един Честърфийлд — и като се обърна към присъстващите, добави: — От битката при Хейстингс до днес родът Честърфийлд винаги е бил на страната на краля на Англия.

Боу Неш се приближи, сякаш долови отчаянието й. За разлика от принца, „кралят“ на Бат имаше способността да усеща настроенията й. Той наклони главата си назад и се усмихна окуражително.

— Не мога да се съглася с неговите методи, но ти е намерил най-богатия и търсен ерген в Англия.

Душата й започна да се бунтува.

— Няма да му позволя да ме ухажва.

Веждите на принца регент докоснаха перуката му. Като мигаше бързо, той попита:

— В името на свети Джордж, бихте ли ми казали защо ще отхвърлите наследника на Ендърли, лейди Марджъри?

Съпругата на баронета Сърли, с помътнели, но проблясващи в очакване очи, се премести по-близо. „Нека клюката се разпространява“ — реши Марджъри. Беше го преживяла преди и не искаше да се противопоставя на това сега.

— Нямам никакво желание да се омъжвам.

Принцът зяпна от изумление.

— Никога ли?

В тежкия за дишане въздух се понесе женски шепот. Марджъри пое с усилие дъх, от което корсетът с цвят на слонова кост се впи болезнено в гърдите й. Как можеше да обясни на принца на Уелс, че се надяваше да се омъжи някой ден, но не по заповед на баща си.

— Имам задължения, Ваше величество.

— Мъжете трябва да поемат отговорностите — усмихна се подигравателно госпожа Сърли. — Пощата от Лондон винаги закъснява и пратките са прогизнали.

Марджъри усети пронизващ гняв.

— Вие, изглежда, нямате нищо против, стига онези отвратителни малки илюстровани вестници да стигнат до вашата врата.

Устата на по-възрастната дама зяпна.

— Отвратителни ли? — изписка тя. — Трябваше да очаквам подобно нещо от вас, тъй като не сте се променили ни най-малко. Все още сте…

— Без такива реплики! — изкомандува Боу. — Достатъчно ви слушахме тази вечер.

Леден въздух нахлу в залата. Листове с напечатани на тях прокламации затрептяха на каменните стени. Глави с напудрени перуки се извиха към вратите. Всеобщото ахване разсече въздуха като с нож.

— Господи! — възкликна принцът. — Това е самият Честърфийлд.

— Да, наистина — отвърна Боу, като нервно търсеше очилата си в един джоб на украсената му с фигури и сърма горна дреха. — Поне е висок. Не че това има някакво значение, разбира се — той погледна Марджъри над очилата си и добави меко: — Ако не проявиш благосклонност към него…

— Няма! — думата се изплъзна от устата й. Като видя втренчените любопитни погледи, тя разбра, че е реагирала твърде прибързано и се поправи: — Ще видим.

— Срещнах го веднъж в Лондон — тържествуваше вдовицата Фонтен и размахваше усърдно китайското си ветрило. — Той е съвършенството на английското възпитание и европейския стил.

— Дай ми този годежен документ — Боу го грабна от объркания Мегрет и го зачете бързо. След това се усмихна и намигна на Марджъри.

— Нужен е подписът ти.

След като се поуспокои, тя стисна кръглия часовник, който висеше на верижка на кръста й. Леките вибрации на този отмерващ времето предмет сякаш погъделичкаха влажната й длан. Злокобно завъртане на шпори и приглушен шум от ботуши отекнаха по каменния под. Тълпата започна бавно да се разрежда. Стъпките се приближаваха в такт с цъкането на часовника.

Страхът у Марджъри й подсказа, че не трябва да мисли за приближаващия се мъж, но силата, нараснала от решимостта да ръководи собствения си живот, задуши импулсивното малодушие. Нямаше причина да се страхува — баща й не можеше да я застави да се омъжи. Беше се опитвал и преди, но без успех.

Тя изправи рамене и се обърна да посрещне противника си с вдигната глава. Някакво лошо предчувствие накара косата й да настръхне. Мъжът, който прекосяваше залата, също като нея се извисяваше над тълпата. Блейк Честърфийлд!

По лъскавата му черна коса, събрана на тила по модата, личаха очертанията на току-що свалена шапка. Черните му мустаци потвърждаваха славата му на донжуан. Аристократичният му, издигнат в горната си част нос и твърдите линии на красивите му скули бяха силно подчертани от зелени очи, блеснали от решителност. Тази благородна брадичка, типична за седемвековния английски род Честърфийлд, носеше същата трапчинка като на известния предшественик, който се беше сражавал рамо до рамо с Вилхелм Завоевателя. Високите до бедрата ботуши бяха покрити с бял прах. Велурените панталони, стигащи до колената, подчертаваха стройните му бедра и мускулестите хълбоци и наподобяваха втора кожа. Той свали наметалото си и откри снежнобяла риза с бухнали ръкави. Разтворената жилетка от тревистозелен атлаз, избродирана с инициалите на рода Честърфийлд, прилепваше към широкоплещестото тяло. Той прекоси залата със силните си крака, подхождащи по-скоро на ездач, отколкото на морски офицер. Идваше към Марджъри.

Той можеше да е потомък на една от най-старите английски фамилии и обект на обожание на жените от Бостън до Барцелона, но за Марджъри този Блейк Честърфийлд беше само най-новият коз в унизителната сватовническа игра на баща й. Защо тогава беше изплашена?

Докато той се приближаваше, тя потърси по лицето му следи от настроението му, някакъв ключ за разгадаване характера на мъжа, който беше не само наследник на херцогска титла, но и най-почитаният офицер в кралската флота. Откри ги, когато погледът му срещна нейния. В очите му проблесна силна злоба.

По гърба й полазиха студени тръпки. Завладян от фикс идеята да й избере съпруг, баща й беше заложил като миза един благородник с право да бъде член на Камарата на лордовете. Един вбесен благородник. Залогът този път беше висок, много висок наистина. Усети съчувствие към този Честърфийлд, който не беше дошъл в Бат по своя собствена воля. Какво беше сторил, за да попадне в капана на лукавия й баща?

Съчувствието изчезна. Всеки мъж имаше слабо място. Още при първата им среща тя щеше да даде на този „шедьовър“ да разбере, че мисията му е обречена на провал. Като застана до Боу, тя уверено се приготви да приеме ролята на почетна домакиня.

Боу Неш кимна царствено.

— Добър вечер, лорд Блейк. Добре дошли в Бат.

— Да, да, Честърфийлд. Винаги има място за един защитник на кралството — каза принцът и като се засмя и размаха пръст, добави: — Но трябва да смените тези ботуши, иначе Неш ще ви изпрати в обора. Нашият „крал“ на Бат е много педантичен по отношение на облеклото.

Лорд Блейк застана дръзко до Марджъри. Колелцата на шпорите му престанаха да се въртят.

— Благодаря, Ваша милост, за предупреждението, но нямам намерение да оставам за дълго.

Неговият плътен баритон сякаш лъхна косата край слепоочието й. Защо трябваше да застава толкова близо?

— Извинете ме за лошите обноски, господин Неш, но да си призная, нямах търпение да се срещна с годеницата си.

Тя се почувства като в капан и осъзна, че този красив мошеник имаше намерение да я постави във възможно най-неизгодно положение. Отдръпна се инстинктивно от него, но една студена ръка докосна голото й рамо.

— Добър вечер, лейди Марджъри.

Въпреки че го познаваше само по име, тя не беше очаквала да бъде толкова нагъл. Дългите му пръсти, поставени небрежно на рамото й, бяха отпуснати, но палецът му настойчиво се притисна в гърба. Тя би се отказала с удоволствие от поверения й маршрут Бристол-Бат за доставяне на пощата, за да разбере какви бяха истинските му мисли.

Като се обърна леко към него, тя се усмихна възможно най-заслепително и откри, че се намира лице в лице с най-красивия мъж в Англия. Решимостта в погледа му й каза, че той не беше ни най-малко очарован от нея. Това беше наказанието й за това, че не беше предвидила тази реакция. Блейк Честърфийлд не я желаеше, а искаше само да се измъкне хитро от обърканата ситуация, която баща й беше създал.

Като реши да отговори на неговата любезност, тя каза:

— Ще изпиете ли една чаша шампанско, лорд Блейк? Ние празнуваме, макар и със закъснение, рождения ден на Негово височество принца на Уелс.

— Бих пийнал… — той замълча.

Суровото му изражение се смени от някаква сдържана веселост. Нищо чудно, че жените се скупчваха около него като деца на Вартоломеев панаир. Погледът му се спусна към гърдите й.

— Да, лейди Марджъри, едно питие от вашата ръка би било възхитително, а една глътка от изящното ви пантофче би била божествена. И трябва да ми обясните как Джордж Ентуисъл е успял да създаде такова прекрасно създание като вас.

— Ето ви един Честърфийлд — засмя се принцът, — кавалер от най-висок ранг.

Марджъри се изчерви цялата. Тя не се беше надявала на ласкателства от страна на Блейк Честърфийлд. Други мъже бяха ставали жалки, за да спечелят ръката й, но тя беше оставала глуха за комплиментите им. Защо тогава ласкателствата на този мъж я накараха да пламне?

Той се изсмя доволно и потърси ръката й. Тръпка на тревога пропълзя по гърба й.

— Сега ще приема тази чаша вино, лейди Марджъри — той сниши гласа си. — А след малко бих желал да поговоря с вас на някое тихо местенце — поне това му дължеше.

— Добре, лорд Блейк.

Боу Неш свали очилата си и му подаде прокламацията.

— Имате ли желание да прочетете това?

В профил лорд Блейк приличаше на образите върху десетината монети, изсечени в чест на неговите прадеди. Той излъчваше благородство, но въпреки това ръката, държаща тази на Марджъри, се стегна.

— Не е необходимо, защото и аз участвах в изготвянето му.

— Бих желала да погледна — каза Марджъри. Сега щеше да го принуди да освободи ръката й. За нейна изненада пръстите му се впиха в нейните. Тя грабна пергамента със свободната си ръка.

— Най-после тръгнахте да си търсите съпруга — каза принцът — и сте си намерили чудесна жена в лицето на лейди Марджъри. Тя е свързана с нас, както знаете, чрез втория брак на баба си.

Живите зелени очи на Блейк се плъзнаха бавно и изпитателно по Марджъри и при вида на величествената й осанка той остана изненадан. Беше сигурна в това.

Той отвърна хладно:

— Колко възхитително.

— Блейк — попита принцът, — как я кара този ваш кочияш? Предложението ми за него все още важи, дори може да носи онези ужасни шапки.

— Педикорд е съвсем добре — промърмори той. — Поласкан съм от вашия интерес, но Честърфийлдови няма да искат да се разделят с кочияша си.

„Типично за него — помисли си Марджъри. — Благородният и разглезен Честърфийлд гледа на слугите си като на своя собственост.“ Ако си мислеше, че ще притежава и нея, щеше да остане горчиво разочарован.

Тобаяс Пондз пристъпи напред. Той беше истински мошеник — от космите на златистата си перука до инкрустираните с диаманти токи на обувките си — и имаше големи шансове да спечели, ако Марджъри се омъжеше, тъй като желаеше службата й.

— Ако позволите, Ваша милост — каза той, — бих ви припомнил, че Джордж Ентуисъл не е опекун на лейди Марджъри, поради което не може да я обвързва с клетви за вярност.

— Това е една формалност. Честърфийлдови винаги са имали пътища, по които да заобикалят правилата, господин…

Тобаяс се поклони.

— Пондз, Ваше величество, Тобаяс Пондз на вашите услуги.

Що за номер беше този? Пондз в ролята на неин защитник? Каква нелепост! Но все пак можеше да се възползва от това.

— Господин Пондз има право — тя се обърна към Честърфийлд и направи дълбок реверанс. — Все пак за мен е удоволствие да ви срещна, милорд.

Той не пусна ръката й, а я дръпна отново.

— Когато моят прославен предшественик ухажвал и спечелил Алексис Стюърт, поетите казали, че вече никой Честърфийлд няма да може да доведе по-красива жена в будоара на нашето семейство — в очите му проблесна дяволито пламъче и той обърна ръката й. — Изглежда — продължи, като дръзко целуна дланта й, — че те не са очаквали да се появи такова съкровище като вас.

Женски въздишки на облекчение се разнесоха из залата. Ръката на Марджъри я засърбя непоносимо. Зачуди се дали Блейк Честърфийлд не беше зле със слуха.

— Лорд Блейк — обади се Боу разгорещено, — не желаем подобно безнравствено съблазняване в Залата за пиене на минерална вода.

Като обърна красивия си невъзмутим поглед към „краля“ на Бат, Честърфийлд каза:

— Между другото, Джордж Ентуисъл ви изпраща поздрави.

Сърцето на Марджъри сякаш падна в петите. И Боу ли беше играл някаква роля в този долен фарс? По лицето на Боу избиха червени петна.

— Може да си запази поздравите.

— Как може Ентуисъл да я принуди да се омъжи? — Изсписка Тобаяс, като се втренчи в Блейк Честърфийлд като малоумен.

Като спести на Тобаяс един презрителен поглед, Честърфийлд пожела още шампанско. След като чашите им бяха напълнени отново, той освободи ръката й и вдигна своята чаша високо. Когато погледът му срещна този на Марджъри, каза:

— Бих желал да вдигна тост.

Заля я вълна от възмущение, защото знаеше, че ще стане обект на неговия неискрен поздрав. Той се усмихна. Изглеждаше изключително доволен.

— Вдигам тост, дами и господа на Бат, за…

— За принца на Уелс — прекъсна го тя. Някой извика:

— Да живее принцът!

Хор от одобрителни възгласи долетя от тълпата.

Марджъри се поуспокои, но скоро лорд Блейк докосна чашата й със своята.

— Вие или сте много умна — прошепна той, — или много безразсъдна.

— Тя беше много безразсъдно момиче — каза госпожа Сърли подигравателно.

— Дръжте си езика, госпожо — изкомандува Боу.

Увереността на Марджъри започна да се възвръща.

— Изгарям от нетърпение да сложа край на този фарс, лорд Блейк.

— Хм — той я изгледа продължително със студен и недоверчив поглед. — Предполагам тогава, че желаете да останете насаме с мен. Много добре — след това се обърна към принца, като изтрака с токовете си, и каза:

— Ваше величество, бих желал, с ваше позволение, да изпратя годеницата си до дома й.

— Вашата самонадеяност е абсурдна. Не желая нищо подобно!

— Разбира се, разбира се, Блейк — отвърна принцът, като се мъчеше да отвори кутията си за енфие. — Но ще закрие тържеството точно в единадесет часа — това е едно от неговите правила, нали разбирате?

Той потупа Боу по гърба. Шампанското изпръска вратовръзката на Неш.

— Бъди добър, Боу, и ги изпрати с твоята карета. Тази нощ навън е ужасно студено.

Боу смръщи сериозното си лице. Погледът му се премести от лорд Блейк към Марджъри. Тя очакваше коварство от баща си, но мисълта, че Боу Неш, нейният приятел и закрилник, я предава, я смаза.

— Не мога да откажа на принца — каза Боу с проблясващи от съжаление очи.

Марджъри докосна ръката му.

— Разбирам — прошепна тя.

— Предайте нашите благопожелания на вдовицата на херцог Локсбърг — каза принцът. — Толкова ни се искаше Роуина да бъде тук тази вечер.

— Ще го направя веднага, Ваше величество — каза Марджъри. — Баба не излиза много напоследък, но вашата загриженост винаги прави чудеса за нейното здраве.

След като се поклони на принца, Блейк Честърфийлд поведе Марджъри през навалицата от изискано облечени любопитни хора. Госпожа Фийлдмаут, известна с острия си език, ги изследваше през лорнета си, а лейди Сюпъртън Милз си водеше бележки върху ленена кърпа за хранене. До следващия ден баните с минерална вода, кафенетата и сладкарниците щяха да жужат от разнасяната клюка. Да вървят по дяволите и следващият ден и всички клюки! До утре тя щеше да си изработи собствен план. С изкусен ход щеше скоро да накъса годежния договор на парчета и весело да пожелае на Блейк Честърфийлд приятно плаване. Марджъри се усмихна благосклонно, докато той поставяше наметалото върху раменете й.

— Забравихте вашето — каза тя. Фалшивата й любезност сякаш прободе Блейк.

— Ще го взема — каза той, а една гореща вълна от гняв го заля от главата до петите. Поведе я към вратата, здраво обхванал с ръка кръста й.

Посрещна ги пронизващ свирещ вятър, но Блейк не му обърна внимание; той приемаше с удоволствие щипещия студ. Великолепната жена до него, изглежда, не беше усетила бързо настъпилата промяна в настроението му. Тя беше същата като Джордж Ентуисъл. В тези благородни гърди туптеше същото студено и хитро сърце като неговото. Можеше да се преструва на невинна и да играе ролята на непокорна дъщеря, докато престанеше да духа този вятър, но нищо не беше в състояние да промени крайния изход. Те щяха да се оженят. Блейк щеше да пожертва ергенството си. Бракът беше ниска цена, с която щеше да заплати, за да избегне унижението, което можеше да разбие живота му.

Сега, след като се беше срещнал с управителката на пощенската станция в Бат, останалата част от мисията му щеше да бъде лека като прекосяването на Гълфстрийм през летен ден. Все пак, докато седеше срещу него в закритата карета с кехлибарения отблясък, който хвърляше лампата върху поруменялото й лице, Марджъри Ентуисъл не му изглеждаше труднодостъпна или покварена. Бяха го предупредили за несломимата й гордост, а собственият й баща беше предвидил раздразнението й.

„Каква шега — мислеше си Блейк, — каква жестока игра между баща и дъщеря.“

Но защо, за бога, Джордж беше пропуснал да спомене за нейната красота или за интелигентността й? Зад очарователните сини очи работеше остър ум, в който той възнамеряваше безмилостно да проникне. Под диплите на тези коприни се криеше тяло, на което той имаше намерение да се наслаждава. Модерната напудрена перука беше избрана по-скоро за да подчертава чертите й, отколкото да отнема от красотата и провинциалната свежест на лицето й. На фона на тежко падащите вълни на бялата перука се открояваха примамливо извити кестеняви вежди и леко обърнати нагоре гъсти ресници. Допадаше му мистерията на перуките, защото му беше приятна играта да отгатва истинския цвят на косата на жената. Но при нея не беше необходимо да го прави.

Косата на Марджъри Ентуисъл сигурно беше червена. Той би заложил пълномощията си на кралски офицер за това. Но до каква степен? Дали не беше с меднозлатист цвят, като тази на Адел — неговата предишна любовница? Или пък беше като огненочервената коса на Керолайн — настоящата му любима? Ако случаят беше такъв, той се надяваше нравът на Марджъри да подхожда на косата й и очакваше разгорещен сблъсък, очи в очи, с лукавата дъщеря на Джордж Ентуисъл.

При мисълта за врага си Блейк усети нов прилив на гняв и ненавист. Стисна здраво юмруци и се размърда на покритата с кадифе седалка. Коленете му докоснаха нейните. И двамата имаха прекалено дълги крака за каретата на Боу. Главата й се извърна рязко.

— Прощавайте — промърмори тя, като започна да оправя наново тежките си поли от брокат, избягвайки погледа му.

Смути ли се, или само така му се беше сторило?

По дяволите, помисли си той, защо трябваше да обръща внимание на нейното настроение? Тя беше най-важната част от този брачен капан и понеже той нямаше друг изход, трябваше да се справи възможно най-добре със ситуацията. А за да й плати за цялата тази интрига, той щеше да я дари с наследник, да я настани в някое от провинциалните си имения и да се върне в морето. Не беше нужно тя да му харесва. Като усети леко задоволство от мислите си, той се изкашля.

— Имате ли някакви въпроси, лейди Марджъри, преди да уточним датата на сватбата? Разбира се, вие незабавно ще трябва да си подадете оставката при пощенския инспектор.

Тя го погледна с толкова ласкав поглед, че той помисли, че не го е чула. Накрая му каза:

— Изглежда, че вие с баща ми сте се споразумели, без да помислите за моите чувства. Тази ваша шега съвсем не е оригинална, но трябва да си призная, че съм заинтригувана. Чудя се обаче как се стигна до този договор?

Той нямаше никакво намерение да прави признания.

— Предполагам, че сте били във Франция и точно там сте станали жертва на баща ми.

Тя имаше ужасно остър език. Той й отвърна с тон, с който се обръщаше към своите неопитни моряци:

— Съвсем изкусно изпълнявахте ролята си досега. Не разваляйте ефекта и не обиждайте интелекта ми, като се опитвате да минете за тъпа.

За негова огромна изненада тя се изсмя. В смеха на жената пред него нямаше нищо превзето, напротив — изглеждаше искрено развеселена.

— Вие се издадохте, лорд Блейк. Знаех, че така ще стане.

Той се стъписа. Къде беше допуснал грешка? Какво беше казал, за да се издаде?

— Защо тогава, като изключим принудата от страна на баща ми, желаете да се ожените за жена, която намирате едновременно за тъпа и оскърбяваща?

Блейк се отпусна. Тя говореше общи приказки. Като се сети, че трябва да подбира думите си по-внимателно, той отговори:

— Един изгарящ от желание младоженец може да прости на своята невяста много неща.

Тя го погледна право в очите.

— Нямам нищо общо с този абсурден годеж.

Блейк беше впечатлен от прямотата й.

— Очаквате това да има някакво значение ли? — попита той.

— Надявах се, че ще има, защото не можете да ме принудите.

— Разбира се, че мога.

— Добре сте се хванали на въдицата му — каза тя с тъга в гласа си. — Какво неудобно за вас положение!

Неудобно положение за него? Боже Господи! Защо трябваше да изпитва съжаление към него, след като той беше направил най-лошото, за да я унижи пред принца на Англия?

— Край на тази безсмислена шега — каза Марджъри, като тръсна глава.

— Отлично — най-после тя щеше да стигне до същността на въпроса. — Трябва да уредим нещата.

— Може би това ще стане, когато ви опозная по-добре — каза тя с нескрита неприязън.

— Бъдете сигурна — заяви той с голямо удоволствие, — че нощта ще настъпи много скоро.

— Няма да притежавате нито частица от мен.

Той се загледа във възхитителните й пълнички устни.

— Ще притежавам всяко сочно късче от вас.

Очите й проблеснаха предизвикателно и той си помисли със задоволство, че вероятно косата й наистина е много червена.

Като се облегна назад, Блейк се заслуша в тракането на колелата на каретата и свиренето на вятъра. Бат можеше да бъде обновен като градина на удоволствието, но този град с лоша слава не го примамваше. Предпочиташе да стъпва върху палуба и да усеща вятъра в гърба си. Жената, която седеше надуто насреща му, не заслужаваше нищо повече от похотта на един дълго плавал из моретата моряк. Той щеше да се погрижи тя да получи цялата дажба от необузданата му страст.

— Приятно ли беше пътуването?

Гласът й прекъсна мислите му. Последното нещо, което беше очаквал или желаеше, беше любезен разговор.

— Доколкото може да бъде приятно преминаването на Ламанша през зимата — отговори той.

— Тогава може би е трябвало да изчакате до пролетта — продължи тя, като наклони царствено брадичката си.

— О, но баща ви не желаеше никакво отлагане.

Долната й устна увисна и придаде известна уязвимост на лицето й.

— Трябва ли да го очакваме тогава? — попита тя с тих глас.

Блейк усети, че започна да омеква против волята си. Детето искаше татко си. Те бяха достойни един за друг.

— Не каза със сигурност.

Тя кимна и преглътна с усилие.

— Така си и знаех. Убеди ли ви да се откажете от плаването, лорд Блейк?

Дали наистина беше видял да проблясват сълзи в очите й?

— Нямам намерение да напускам флота.

— Отлично — каза тя с въздишка. — Аз пък — пощенската станция.

В погледа и се прокрадна съмнение. Ако можеше да се вярва на външния вид, Марджъри Ентуисъл нямаше пръст в тази интрига. Дори и така да беше, това не променяше нещата.

— Но това е неизбежно.

Сякаш не схванала думите му, тя попита:

— Вашият кораб все още ли е в Англия?

— Да, влязохме в док в Бристол.

— Влязохме?

Нейният въпрос, зададен с престорена срамежливост, изличи съчувствието, което беше изпитал преди минута.

— С мен са Майлоу Мегрет и слугата ми.

— Баща ми не е сменил нито методите си, нито пратеника си. Намерили ли сте къде да отседнете в Бат?

Блейк сви рамене.

— Предполагам, че ще отседна у херцога на Кливлънд, а Мегрет ще гостува на вас.

— Това няма да стане дори и за всичките камъни в каменоломните на Бат — каза тя с възмутен поглед.

— Сигурно баща ви е уредил своя…

— Лакей — извика тя жлъчно, като се изпъчи. — Информацията ви е изключително погрешна — уязвимостта й отново пролича. — Не съм виждала баща си от четиринадесет години.

Блейк не знаеше дали да я предизвиква, или да й съчувства. Без да се замисли и без да знае защо, той избра съчувствието.

— Трябва да сте били дете на…

— Десет години — изящните й ноздри се разшириха. — Не се срамувам от възрастта си. Отвратена съм обаче от негодника, който ме е създал, и от противните пионки, които изпраща в Бат.

Блейк се прокле заради съчувствието, което беше изпитал към нея.

— Няма да промените бъдещето си, като ме обиждате.

— Простете. Вие очевидно си мислите, че нямате друг избор.

— Вие също нямате — каза той, като изпита огромна наслада от думите си.

— Лорд Блейк — започна колебливо тя, като сучеше с тънките си пръсти шнурчетата, които украсяваха подплатеното й с хермелин наметало, — докато в повечето случаи годениците са извън… ъ-ъ… контрола на бъдещите си съпруги и най-често извън сферата на разбиране на жените, този случай не е такъв.

Развеселен от надутите й слова и заинтригуван от значението им, той повдигна вежди и попита:

— Богата ли сте?

— Не невероятно богата — каза тя и като се наклони напред, продължи: — Сигурна съм, смятате, че постъпвате както подобава и че подбудите ви са несъмнено толкова благородни, колкото и държанието ви и затова не бих допуснала да хвърлям клевети върху характера или намеренията ви, но… — тя замълча, но тъмносините й очи потърсиха неговите навярно за да открият слабост, от която да се възползва.

„Слава богу, че не може да я открие“ — помисли си Блейк.

— Но? — насърчи я той. Тя сви устни.

— Но съм сигурна, че ако опитаме, ще успеем по най-приемливия и за двамата начин да… ъ-ъ… се измъкнем благополучно от намеренията на баща ми.

— А защо вървите съзнателно против неговите… намерения?

Само майка му го беше гледала толкова изпитателно. А също като херцогинята на Ендърли, Марджъри Ентуисъл беше лишена и от ласкавост, и от великодушие. Гневът му закипя с нова сила. Откакто Джордж Ентуисъл узна ужасната му тайна, Блейк се чувстваше като плячка, хваната здраво в смъртоносните челюсти на своето собствено безсилие.

Марджъри извърна глава.

— Искам сама да избера съпруга си.

— Тогава ще изберете мен.

Тя се обърна отново към него. Откритият й поглед повторно го смути.

— Имайки предвид вашето положение в обществото и нашата публика там, се надявах да пощадя чувствата ви. Както казах на принца на Уелс, нямам никакво желание да се омъжвам сега. Престанете да ме тормозите, лорд Блейк.

Само веднъж да станеше негова, той възнамеряваше да прави много други неща, но не и да я тормози.

— О, но аз със сигурност ще се оженя за вас. Всъщност ще направя всичко възможно да ви вкарам в брачното ложе.

Тя пое въздух.

— Това е невъзможно.

Дали не принадлежи на друг? Подобни мисли се отразяваха пагубно на нрава му. Свикнал да живее с прекалено великодушни и пламенни жени, той се отвращаваше от идеята да се ожени за нецеломъдрена жена, но в случая нямаше друг избор.

— Смятам, че не е задължително да сте девствена.

— Отвратително влечуго! Аз… — тя докосна гърдите си с тънките си пръсти. — Аз, която съм готова да загубя точно толкова, колкото и вие чрез този брак, направих всичко възможно, за да спася вашата високопоставена честърфийлдска гордост. Но сега разбирам, че не сте по-добър от баща ми.

Типична червенокоска! Кръвта му закипя при тази мисъл. Огледа шията й, устните й, търсейки отпечатъка от нейния любим. Страните й пламнаха от погледа му.

— Това може и да е вярно — започна той, като се наслаждаваше на раздразнението й. — Аз обаче ще настоявам да се откажете от настоящата си връзка.

— Абсолютен простак.

Ядът й спаси останките от гордостта му.

— Изглежда, че съм напреднал в развитието си и съм се превърнал в абсолютен простак в отделни моменти. Настройвайте се вече, управителке на пощенската станция в Бат — каза той през зъби, — защото ще станете маркизата на този пълен простак.

— Никога! — тя се обърна настрани и се загледа през прозореца.

— Никога? — той се замисли, сякаш трябваше да вземе някакво военно решение. — Не, смятам, че това ще стане може би след месец. Един много впечатляващ месец, ако разбирате за какво говоря.

Погледът й отново се насочи към него.

— Заслужавате да ви ударя един шамар.

— Не бих ви го препоръчал — измърмори той провлачено.

— А какво бихте ми препоръчали? — предизвика го тя с устни, разтеглени в чаровна усмивка. — Да съсипя живота си само защото баща ми ви е сварил в леглото с чужда жена?

Блейк замръзна на мястото си и се замоли тя да не се добере до това, от което най-много се страхуваше.

— А, виждам от вашата реакция на възмущение, че престъплението ви не е от душевен характер.

Веждите й, наподобяващи крила, се сключиха.

— Сигурно сте пренебрегнали дълга си към Англия и сте го поставили в ръцете на Франция? Или сте проиграли на комар богатството на фамилията си?

Блейк разбра. Тя не знаеше ужасната истина за него.

— Какво значение има това? Не за пари съм дошъл. Дойдох за вас.

Каретата подскочи, а след това спря. Прокламацията се търкулна от седалката, но Блейк не помръдна. Чувстваше се успокоен и леко замаян.

Марджъри грабна документа. Вратата на каретата се отвори и тя слезе леко, с достойнство и развят хермелин.

Блейк я последва и се изравни с нея. За втори път, откакто се срещнаха, обърна внимание на необикновения й ръст. За пръв път наблюдението му достави удоволствие. Без перуката и високите токчета носът й щеше да докосва брадичката му, а гърдите й щяха да прилягат добре на неговите. Високата й тънка талия щеше да…

Той отхвърли тази мисъл, тъй като в плановете му не бяха включени страсти. След няколко седмици щеше да се ожени за нея, а след няколко месеца щеше да я дари с дете. Веднъж да му роди наследник и щеше да я остави да прави каквото си иска.

Тя се спря на вратата и се обърна към него.

— Каквото и да сте направили, каквото и да си мислите, че можете да направите, Блейк Честърфийлд, чуйте това — тя удари пергамента в гърдите му. — Ще бъде нужно нещо повече от фантастично формулирани декларации и прищявки от страна на баща ми, за да бъда принудена да се омъжа.

Стреснат от гордостта и силната й воля, Блейк стисна ръката й.

— Ще трябва да ми станете съпруга, Марджъри.

— Не, няма. Съжалявам, че напразно сте били път до Бат, защото при по-различни обстоятелства можеше да станем приятели. Моля ви, освободете ръката ми.

Той отпусна пръстите си.

— Ще бъдем повече от приятели.

— Не, няма — тя отвори вратата и пристъпи навътре. После подхвърли през рамо: — Не можете да ме накарате насила. Баща ми не може да ме застави да се омъжа. Опитвал се е и преди.

Зад гърба на Блейк впрегнатите сиви коне изпръхтяха. Колелата на красивото превозно средство на Неш изскърцаха по застланата с чакъл алея. Дъхът му секна тревожно.

— Преди?

Погледът в сините й очи се смегчи.

— Вие не сте първият, лорд Блейк. Баща ми е изпращал и други мъже в Бат, за да се оженят за мен. Много пъти.

Леденият вятър сякаш свиреше в колоните, които украсяваха фасадата на голямата къща. Дали беше посрещала и онези мъже пред публика? Дали това прекрасно създание и друг път е било унижавано от баща си?

Марджъри сигурно беше доловила съчувствието му. Сочните й устни се стегнаха, а нежната й ръка се хвана за дървената врата.

— Колко пъти ви е сгодявал?

Тя му отправи поглед, на който дори надменната му майка би завидяла, но под царствената й осанка той съзря една уязвима млада жена.

— Шест пъти — гласът й потрепера, но не и тялото й.

Той изпита уважение към тази млада жена.

— Не бъдете толкова самодоволен, лорд Блейк.

— Защо не, лейди Марджъри? — усмихна се той. — Седем е любимото ми число.