Френсис Стюарт
Не ме оставяй (20)

Двадесета глава

За да дадат възможност на мистър Мърфи да не пропусне много от празненството, решиха гощавката да почне по-късно. Имаше достатъчно напитки, качени от заведението долу, Патрик беше платил само половината и то след като дълго увещава кръчмаря, който отказваше да вземе каквито и да било пари. Имаше бутилки бренди, които, разбира се, бяха убегнали от погледа на акцизните власти. Имаше уиски и бира, а също и лимонада, и доматен сок за Доминик, Клариса и вероятно Дик, мислеше си Хила. Но младежът, който вече ставаше моряк (в началото само помощник на готвача, както се оказа на практика), се възпротиви презрително да се налива с безалкохолни питиета.

Хила беше облякла бяла вечерна рокля, но не беше преправената сватбена, по една или друга причина не беше сторила такова нещо. Роза й я беше отделила от вещите, които Хила успя да купи на „страшно ниска цена“, както казваше палавата продавачка. Тази рокля, както и скъпото бренди, може би мъчно оправдаваха присъствието си в скромното домакинство, но тези, които отблизо познаваха как стоеше въпросът с осигуряването на тези неща, не се безпокояха много за цената им.

Както му бяха поръчали, Майк донесе стария грамофон, с който си свиреха в Розарил, така че започнаха вечерта с танци, макар че имаха само една-две подходящи плочи. Най-напред Дик танцува с Клариса, но се оказа, че е толкова тромав, че веднага след това се върна при Доминик, застанал в един ъгъл; оттам и двамата започнаха да наблюдават танцуващите.

— Тя изобщо не е компания за нас — сподели той с Доминик, който веднага се съгласи с приятеля си.

Роза и Майк се забавляваха чудесно. Тя му разправяше за живота на децата му у семейство Уолш и той се веселеше от сърце. Роза имитираше превзетия говор на Мери Уолш, когато пита Хила дали бебето не е на път, едничкото нещо, което според нея обяснявало странностите й, дори му разправи някои случки, които никога не бяха ставали, но разнообразиха впечатленията му за Тара Терас.

— И да ти кажа — допълни тя, — дотогава не бях си давала сметка колко ужасен беше този живот. Но те тримата ми отвориха очите. Просто ме стреснаха и сякаш прогледнах.

— Подействували са ви като шок — отбеляза Майк.

— Може да ми се подигравате, мистър де Лейси, но не знаете какво е да живеете все сред такива хора и изведнъж да срещнете Хила, да не говорим за момчетата.

— Хила — повтори Майк замислено. — Знаете ли, никога не бях мислил за нея по този начин. Вкъщи някак подхождаше толкова добре на всичко наоколо, че изобщо не личеше да има нещо особено у нея, освен, разбира се, външността й.

— О, да, преди всичко външността й — съгласи се възторжено Роза. Тя страшно обичаше да говори за своя идол. И не само да говори за нея, но през последните една-две години се беше опитвала да й подражава, което понякога даваше съвсем неподходящи за нея резултати. Някои от по-новите й обожатели направо не знаеха как да се държат с момиче, което изглеждаше съвсем непосредствено и въпреки това се държеше толкова дистанцирано, когато им казваше „любов моя“ или „единствен мой“. Сресваше косата си назад, за да може челото й да заприлича на челото на Хила.

Патрик танцуваше с Лаура. Направи му впечатление, че от сватбата насам тя се беше променила много и то в благоприятен смисъл. Въпреки разликата в чертите бе заприличала на Хила.

— Кое е това изплашено момче? — запита тя, като кимна към Дик.

Патрик й разправи за него.

— Приятел ли е на Хила? — поинтересува се тя.

— Да, но най-вече на Доминик.

— Знаете ли, вие трябва да внимавате с Хила — продължи тя, като го гледаше закачливо, — ако ви изневери; сигурно ще е с някой такъв недодялан младеж като този. Може би с моряк, а може и не, просто с някого, който е свързан с морето. Тя винаги върши толкова странни неща!

Хила изпя една от песните, които бе научила от Майк. Беше се облегнала на перваза с леко вдигнато нагоре лице, хванала халба черна бира, поклащаше леко раменете си, гласът й звучеше с лека дрезгавина, така че в думите „Този див и самотен бряг“ сякаш се дочуваше, плисъкът на вълните и се долавяше самотната им красота. Докато пееше, Доминик я гледаше с предишния си израз на съсредоточеност и почуда, изписан върху светлото му лице. Всичко го караше да се впусне из далечните морета, вълните и корабите бяха едничкото нещо, в което можеше да въплъти изгарящото желание за приключения, което пеенето пораждаше у него. Представяше си, че никой не би предпочел задрямалото осигурено съществуване, след като е чул Хила да пее тази песен.

— Всичкото злато на Дъблин да ми предложат, за да остана, пак бих отплавал утре сутринта — каза му Дик, когато песента свърши. В този момент и той бе влюбен в новия живот, който започваше за него, или може би в Хила — и той самият не бе наясно в кого, понеже двете неща не можеха да се разделят едно от друго.

Мистър Мърфи влезе в стаята. Беше се облякъл твърде грижливо по случай празненството. Черният му костюм бе отдавал последна почит не на едно погребение. Отначало изглеждаше малко смутен, може би от присъствието на двете госпожици Канавън, които имаха толкова изискан вид! Но полека-лека и той бе увлечен във веселието, което толкова рядко присъствува на подобни вечери; всички се забавляваха от сърце и кой както умееше. Но у Хила се забелязваше някакво леко безпокойство и то скрито я измъчваше. Не бе забравила предупреждението на кръчмаря за кораба „Бозуел“ и когато за малко останаха само двамата, му спомена за него.

— Наистина ли е опасно да се плава на „Бозуел“? — попита го тя.

— Е — промълви той, като говореше с паузи, сякаш се мъчеше да бъде точен, без да преувеличава или омаловажава. — Едва ли е кой знае колко опасно. Не чак както вие си представяте. Тази стара черупка може да изкара още пет години и дори повече, пък и повечето моряци не плават винаги на един и същи кораб. От друга страна, ако при следващото си плаване попадне в истинска буря, мъчно ще може да се откопчи. Казвам ви само това, което съм чувал от хората, плавали на него.

— Не можем да го спрем да не замине — пророни тя.

— Наистина — съгласи се той, — не можем. Нали знаете какви са младежите. Не е малко щур, макар да прилича на книжен плъх. Но има едно нещо, което можете да сторите, мисис де Лейси. Пратете този ваш Доминик с баща му вкъщи. Всеки изминат ден укрепва намерението му да постъпи и той като Дик; докато очилатият му приятел плава, може и Доминик да го последва. Или да го изчака и да отиде при него също на „Бозуел“.

— О, не, не — възкликна Хила. — Той не би ме оставил — говореше с такава сигурност, че кръчмарят я изгледа любопитно.

— Не бъдете толкова сигурна — каза й той. — И той е необуздан. Дори може би по-необуздан, отколкото предполагате.

— Нима бих могла да се лъжа? — попита го тя. — Кой друг го познава толкова добре като мен?

— Вие сте жена, извинете ме, не влагам нищо лошо в тези думи — продължи кръчмарят, — просто не си представяте дори половината от това, което минава през ума на един младеж. Не виждате ли, че колкото повече е привързан към вас, толкова по-силно ще се стреми да отплава?

— Но защо? — попита Хила, като се мъчеше да го разбере.

— Не сте ли омъжена за брат му? — отвърна й с въпрос мистър Мърфи. Може би думите му да прозвучаха по-грубо, отколкото бе желал, но не умееше да го усуква. Беше човек с голям житейски опит и лесно прозираше в същината на някои човешки отношения, така че му беше ясно накъде щяха да се развият събитията.

— Да — промълви тя бавно.

— Може би смятате, че това не е моя работа — продължи той, — и ако някой ми кажеше, че ще имам нахалството да ви давам съвети за подобни работи, щях да го сметна за луд. За пръв път сега си пъхам носа в чувствата на хората, сигурно защото никога не съм виждал други като вас тримата.

— Няма защо да се извинявате заради мнението си — успокои го Хила. — По-скоро бих послушала вас, отколкото когото и да било друг, освен един старец близо до Розарил, но той не е тук, за да ме посъветва.

— Е, само толкова мога да направя — рече пой. — Или му намерете някой по-свестен кораб, а такива има достатъчно, макар че тъкмо сега не е лесно за начеващ моряк да се добере до тях, или го изпратете вкъщи с баща му, където морето ще е далеч и тогава полека-лека ще се успокои.

— Точно така ще сторя — каза тя, — защото не искам да отплава с какъвто и да било кораб.

— Както намерите за добре — съгласи се кръчмарят, — макар че за момче като него моряшкият живот няма да е лош. Той ще го извади от сегашната безизходица.

Хила разбра какво искаше да каже с тези думи. Понеже преди всичко беше приятел на Патрик, той смяташе по този ловък начин да премахне влиянието на Хила върху порасналия вече Доминик. Изглежда, че този дебелак беше доловил нещо трагично в отношенията на тримата и затова правеше опит да предотврати злото, което може би ги дебнеше. Хила поклати глава.

— Не — каза тя, — не мога да го оставя да отплава. Ще го изпратя в Розарил, стига да мога. Той има толкова твърда воля, мисля, че и вие сте я забелязали, затова може и да не ме послуша.

— Сигурно смятате, че съм забелязал повече неща, отколкото трябва — промърмори той. — И може би греша, като съдя за хора като вас по същия начин, по който бих съдил някои от моята среда, но, Бога ми, вече няма да чуете нито дума от мен по този въпрос. Каквото и да се случи, много добре знаете, че с радост бих помогнал както на вас, така и на малкия.

— Да, зная това — отвърна му Хила. Думите му дооформиха в ума и това, което досега само смътно я беше безпокоило. Но и тя, както и кръчмарят, смяташе, че може би ги сравнява с хора, съвсем различни от тях. Нима тя, Патрик и Доминик можеха да се заплетат в толкова ужасни последици, за каквито той й беше загатнал? Какво общо можеше да има между тях и подобни отвратителни неща? Това малко романтично момче, у което имаше толкова трагизъм — моята скъпа, скъпа любов — мислеше си тя, — и аз, един див бял заек — спомни си тя думите на Патрик, като се усмихна, почти успокоена.

Но що се отнасяше до въпроса за отплаването му, сметна, че мистър Мърфи имаше право. Желанието му трябваше да се премахне още в зародиш.

Мистър Мърфи танцуваше с Роза. Умел в своите работи, както и в проблемите на другите, той още не беше й загатвал за женитба. Но тази вечер сметна, че моментът е подходящ. Беше стигнал до заключението, че Роза вече е изживяла достатъчно любовни приключения, които почваха толкова страшно и завършваха твърде досадно. Почака грамофонната плоча да спре и я заведе в един ъгъл, където нямаше кой да ги чуе.

— Но аз не съм мислила за такова нещо — рече тя в отговор на предложението му, наистина зачудена.

— Прекрасно момиче си — каза той — и аз ще се грижа добре за тебе.

— О, в това съм сигурна — отвърна тя, — но съвсем не съм такава, за каквато ме мислиш.

— Че за каква те смятам според теб, по дяволите? — запита я той.

— Искам да кажа, че едва ли ме смятат за свястно момиче — с усилие промълви тя.

— Чудесна си — проговори той — и това е, което искам от теб. Изобщо не ми трябва някоя невинна госпожичка.

— Тогава — промълви тя, — тогава с най-голямо удоволствие бих се омъжила за теб.

След тези думи тя затича в кухнята, защото сълзите й неволно закапаха.

Тази малка случка не можа да убегне от вниманието на Дик и Доминик, но те изобщо не можаха да се досетят за какво е ставало дума и защо Роза се беше разплакала.

— Май ще трябва да проверим какво й е — рече Дик. Взеха чаша бренди и отидоха да търсят Роза. Тя беше застанала до прозореца в малката стая, вперила поглед в това, което Доминик смяташе за един от най-мрачните изгледи на света.

— Изпий тази чаша — й каза той, като я сложи под носа й. Тя изпи част от брендито, все още гърбом към тях, сетне се обърна и ги погледна.

— Няма защо да се ядосваш заради приказките на Джери Мърфи; той е голям шегаджия — опита се да я успокои Дик.

— Никакви шеги не си е правил с мен — обясни тя. — Ще се омъжа за него.

— О, само това ли било? — проточи Дик, без да крие разочарованието си. И сам не знаеше какво беше очаквал, но явно нещо по-интересно от новината, която беше чул.

— Както и да е, Хила ще се зарадва много — забеляза Доминик, като се опита да заглади разочарованието.

— Колко щастлива щях да бъда, ако не бях направила някои неща — въздъхна Роза.

— Не се безпокой; след сто години всичко ще е все едно — каза й Дик. Искаше да я утеши, но думите му едва ли биха помогнали на което и да било развълнувано момиче.

— По-добре изпий брендито — предложи й Доминик, понеже не му идваше нищо друго на ума. Обезпокоени от сълзите й, си помислиха, че се разиграва кой знае каква драма.

Най-после, подпомогнато от брендито, чувството за хумор надделя у Роза, победи угризенията и съжаленията и тя се засмя. След малко и тримата се върнаха с шеги в голямата стая.

Клариса Канавън, започнала да се чувствува малко не намясто, отиде при двете млади момчета. Но Дик се измъкна под претекста, че трябва да напълни чашите на гостите, и я остави сама с Доминик. Чувствуваше се съвсем вързан в присъствието на толкова наперена госпожица. Но Клариса изобщо не сметна липсата му за голяма загуба.

— Не сте ме канили да танцувам — каза тя на Доминик.

— Аз не умея да танцувам — отвърна той.

— Колко смешно. А не искате ли да се научите?

— Не.

— Но ако харесате някое момиче, няма ли да ви се танцува с него? — настоя тя.

— Кое момиче? — попита той.

— Не мислех специално за никое. Предполагам, че още нямате приятелка.

Доминик беше отправил поглед към тъмния правоъгълник на прозореца, нашарен тук и там от светлините, които проблясваха откъм кея оттатък реката.

— Кажете де, имате ли? — настоя тя.

Той поклати глава. Ужасно се беше ядосал на нетактичните й, вулгарни според него въпроси. Но беше тъжен поради мислите, които тя събуди у него.

Веднъж той бе имал годеница. Не приятелка. Не би могъл да нарече така тази, която бе радостта на сърцето му. За малкия Доминик това бе реалност, не въображение. Но сега, когато вече беше на петнайсет години, тази действителност вече не съществуваше, а той не се задоволяваше само с въображението си.

— Кой е онзи ужасен човек с траурните дрехи? — попита го Клариса, като се опита да смени темата.

— Мистър Мърфи, наш добър приятел — отговори Доминик.

Клариса не се реши да каже нищо повече.

Хила разговаряше с всеки по малко. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно проличаваше, че това бе нейна вечер. Сякаш духът й, нейната метежна, необуздана душа беше докоснала всички. Само Клариса не забелязваше това, общото настроение не можа да я обхване, тя дори се почувствува отегчена и далечна на всички. Дори и Лаура призна в себе си, че тази вечер Хила беше наистина блестяща, макар че само тя можеше да събере толкова неподходящи хора, на които да раздава очарованието си. Хила беше застанала до камината с халба черна бира в ръка, единственото питие, което пиеше тази вечер, и изобщо не съзнаваше, че с бледото си лице и лъскавата бяла рокля приличаше на звезда, която дълго щеше да свети за повечето от присъствуващите.

Когато празненството свърши, Доминик отиде с Дик на кея, където „Бозуел“ бе хвърлил котва. Нощта беше светла и ветровита, звездите блестяха ярко над тях, докато те вървяха един до друг.

— И ти ще дойдеш, веднага щом можеш, нали? — попита Дик за стотен път.

— Да — обеща му Доминик.

— Просто не ми идва наум какво да ти кажа. Не че няма хиляди неща, които ми се иска… но нали ние двамата… всичко е наред, нали? — завърши той смутено.

— Да — каза Доминик.

Разбра много добре какво искаше да му каже Дик на сбогуване, макар че не можа да изрази мислите си. Той питаше за съюза, който бяха сключили. Сега Дик заминаваше, а когато дойдеше време, и Доминик щеше да го последва. Така щяха да осъществят мечтите си на практика и да изпълнят малко неясните си стремежи, които за пръв път ги бяха свързали преди няколко години, през малкото нещастни дни, които Доминик беше прекарал в училището. За плановете си бяха разговаряли толкова дълго и сега, в момента на изпълнението им, или поне на част от изпълнението им, не бе останало какво повече да си кажат.

Стиснаха си ръцете за пръв път, откак се бяха запознали. Сетне Дик се качи по малкия дървен мостик и изчезна по тъмната палуба на малкото параходче. Ако се беше обърнал да махне още веднъж на Доминик, той едва ли би могъл да го види сред тъмнината. Доминик продължаваше да стои на кея, разочарован, че раздялата им бе станала толкова набързо. Това не го безпокои дълго. Знаеше, както бе казал, че между него и Дик всичко беше „наред“ и щеше винаги да си остане „наред“. Обърна се и тръгна надолу по кея, като вървеше по самия му ръб, съвсем близо до реката, и слушаше плисъка на водата във влажната стена. Почувствува се много самотен; освен това почувствува, че от сега нататък винаги щеше да се чувствува самотен.

След година или две и той щеше да отиде при Дик, както му беше обещал. Но искрено казано, сърцето му се свиваше малко при тази мисъл. Какво ли щеше да изпита, когато ще си вземе сбогом с Хила, питаше се той, и още отсега тази мисъл вледеняваше сърцето му. И все пак знаеше, че това бе неизбежно, също както идването на лятото. И всеки месец, който се прибавяше към годините му, доближаваше този момент. Доминик растеше и за него това бе нещо твърде трагично. Колко вълшебен би бил животът, ако можеше завинаги да си остане малкият Доминик и да нарича Хила своя годеница. Той се засмя малко съжалително към самия себе си заради глупостта на това свое желание. Какво ли би казал Дик за тази негова слабост, Дик, който сигурно смята, че той се ядосва заради бавния ход на дните, които го отделят от чудните морски приключения.

Ако някога е имало момче, което не е искало да порасне, това бе Доминик при изпращането на Дик. Но все пак по-добре да порасне, си рече той, вместо да остане такъв, какъвто беше сега — нито голям, нито малък. Защото усещаше, че всяка възраст е за предпочитане пред неговите петнайсет години; те бяха толкова самотна, самотна възраст.

Продължи да върви по опустелия кей, като се клатушкаше и размахваше ръце. По едно време се спря и се обърна назад, но вече не можеше да различи тъмните очертания на „Бозуел“ сред мрака. Беше се отдалечил доста. До кръчмата на Мърфи имаше още път и той закрачи по-бавно, тъй като още не му се връщаше вкъщи. Преди да се върне, искаше да сложи малко ред в мислите си. А в пози момент те бяха толкова разбъркани, тъжни и непоследователни. Така например по някаква неизвестна причина започна да мисли за Бълджър и за деня, през който беше отишъл в кръчмата му с баща си, как полека-лека Майк бе привлечен на негова страна от безкрайните му приказки, докато малкият, опрял брадата си на тезгяха, усещаше, че мъката го завладява все по-силно и по-силно. И самият той не знаеше защо тъкмо сега този спомен възкръсва пред него толкова ясно. Може би случката му бе показала за първи път, че животът не е някаква достойна борба между силите на светлината и на мрака, както дотогава си беше въобразявал.

Сега му ставаше ясно, че животът е нещо много по-мъчно и по-сложно, отколкото беше предполагал, и е твърде трудно да се справи с него. Всъщност може би тъкмо това искаше да реши, преди да се върне вкъщи: как да се справи с живота? А за него това означаваше: Трябваше ли да заглуши любовта си към Хила, или да я остави жива? Нищо и никой не можеше да му отговори на този въпрос. Студеният морски вятър шибаше ръцете и краката му, но той вдигна яката на старото си палто и мушна ръце в джобовете.

Доминик си мислеше за статуетката, която му беше дал свещеникът и която винаги стоеше на камината в стаята му. Тази вечер заради празненството я беше махнал оттам, понеже смяташе, че тя е нещо твърде интимно, което не бива да попада пред очите на всекиго. Не беше от религиозност; за него тя символизираше щастливите дни в Розарил и далечното, далечно бъдеще, което отново щеше да бъде щастливо. Дали това бъдеще щеше да дойде в този живот, или в следващия — не помисляше дори.

След това се замисли за Принцесата. Едно след друго през ума му минаваха всички неща, които биха му помогнали да събере разпилените си мисли и биха му показали как да уреди живота си. Но изглежда, в този момент нито една от тях не можеше да му подскаже как да постъпи. Колкото и да викаше, нямаше кой да му се притече на помощ. За пръв път в живота си се чувствуваше самотен и изоставен.

Продължи да се разхожда, ако изобщо бавният му вървеж, в който ясно проличаваше обзелата го мъка, можеше да се нарече разходка. Вятърът се усилваше. Сега беше още по-остър от преди, когато Дик и той бяха тръгнали към кея за параходчето. Дик ще потегли през бурно утро за първото си плаване, помисли си той.

— Скоро и аз ще тръгна — рече си гласно Доминик, сякаш по някакъв тайнствен начин силният вятър бе решил съдбата му вместо него, при това в момента, когато всякаква помощ от близките му бе отказана. И в това решение имаше толкова болка, колкото можеше да понесе, но то съдържаше и жадуваното от него успокоение. Пътят беше сигурен и прав, затова той, който винаги се бе отвращавал от всякакъв компромис, се почувствува облекчен, когато решението окончателно бе взето.