Френсис Стюарт
Не ме оставяй (14)

Четиринадесета глава

Този приятен разговор беше прекъснат от двете сестри на Хила, които нахълтаха в кухнята.

— Търсихме ви навсякъде — каза Клариса. Лаура оглеждаше изкаляната си обувка и мокрия си чорап; беше стъпила в жабешката дупка по пътя за кухнята.

Хила ги представи на Дан. Ръкуваха се, настъпи мълчание. Доминик мислено ги пращаше по дяволите. Хила се чувствуваше някак виновна. Всъщност тя беше дошла в кухнята само за да поговори с Ани за обеда. Дан изгледа любопитно двете девойчета с малките си присвити очи, подир, което отново се обърна към печката.

— Чухме, че някъде наоколо се разговаря, и проследихме звука — обясни Лаура.

— Толкова ли шум сме вдигали? — учуди се Хила.

— Нещо се препирахте — допълни Лаура.

— Изобщо не сме се препирали. Всички бяхме съгласни по това, за което говорехме — възрази й Хила.

— А за какво приказвахте? — запита сестра й. Вероятно й се виждаше чудно, че Хила намира удоволствие да разговаря с този раздърпан старец, който миришеше на торфен дим и на уиски. А що се отнася до малкото момче, тя смяташе, че сестра й едва ли е търсила компанията му, като се има предвид, че му е учителка и че сигурно то доста я е отегчило.

— Говорехме за пиене и за любов — каза й Хила.

— Така ли — възкликна Лаура. Всеки един от тези въпроси й се стори твърде неподходящ за разискване в такава компания, а от друга страна, изобщо не виждаше какво общо може да има между пиенето и любовта. Според нея любовта беше най-интересната тема за разговор, но едва ли би имало нещо по-скучно от пиенето, освен че е вредно. Тя никак не харесваше мъже, които пият. Баща им едва ли беше пил нещо през целия си живот.

— И за невинността — добави Доминик. Искаше да предизвика Дан отново да заговори.

— Внимавай да не си изцапаш роклята, като се допираш до тази маса, Хила — предупреди я Клариса.

Доминик се намръщи при тази глупост.

— Нали тя вече ни ми е нужна? — попита Хила.

— Да, но можеш да си я преправиш на вечерна рокля. Така се постъпва обикновено — отвърна й Лаура.

— Трябва да си тръгвам — каза Дан, като се размърда. — Не забравяй да дойдеш скоро да ме видиш и да доведеш със себе си и момичето си — прибави той, като се обърна към Доминик.

— Ако ме повика, ще дойда — каза Хила, — но нали сам много добре знаеш, че предпочиташ да разговаряш, когато няма жени около тебе.

Лаура загледа сестра си изумена. Лицето на Клариса придоби обичайния си учуден израз. Дан Делени се засмя.

— Вярно — призна си той, — но започвам да мисля за тебе малко по-различно. Относно важните неща си истинска жена, повече от всяка друга, но в други някои отношения твърде много се различаваш от останалите жени.

— А кои са важните неща, Дан? — попита го тя.

— Хайде де, не ме карай да засрамвам тези млади госпожици. Нали не очакваш от мен такова нещо? — попита той, като хвърли бърз поглед към сестрите й.

— О, за мен това няма никакво значение — засмя се Хила.

— Хила! — извика укорно Лаура.

— За омъжена жена като теб няма да е срамота да ме слушаш, нито пък за това юначе тук, но зная кога да си слагам спирачка, нали, Ани? — запита Дан, като се обърна към старата жена.

— Може и да знаеш — промълви тя доволна, че той вече не й се сърди.

— В такъв случай — обади се Лаура, — ако пречим на разговора ви, по-добре да си отидем.

Доминик въздъхна с облекчение, което дори не се опита да скрие. Смяташе, че всички хора говорят искрено, но Лаура, разбира се, нямаше намерение да си тръгва. Тя беше много любопитна да узнае какво щеше да каже старецът, което би ги засрамило. Докато Хила и Доминик гледаха на разговора с Дан Делени като на нещо цялостно и не забелязваха винаги последните му думи, тъкмо тези думи можеха да заинтересуват Лаура и да я накарат да го слуша.

— Струва ми се, че всички май трябва да си ходим — каза Хила със съжаление.

Доминик страшно се ядоса, че трябваше да отиде в другата част на къщата, която сякаш беше нападната от скакалци. Но Дан Делени се сбогува и си тръгна, като прошепна на малкото момче, което го придружи до задната врата:

— Бог ти е дал най-хубавия си подарък, юначе.

С тези тайнствени думи той се затътри по пътечката. Доминик поразмисли върху тях няколко минути. Не се върна в кухнята, а мина през двора и влезе в къщата от главния вход. „Сигурно Дан е имал предвид заека“ — беше чудноватото му заключение.

— Доста страшен старец — каза Лаура на Хила, когато минаваха през тъмния коридор. — И какво смешно момченце е деверът ти.

Хила не каза нищо.

— Знаеш ли какво ми каза то на закуска? — възкликна Клариса. — Според него ти никак не си била хубава.

— Никой не може да ме обвини, че притежавам такова качество — съгласи се Хила.

— Винаги си била малко особена, миличка — каза Лаура, — но, струва ми се, си станала още по-чудновата, откак живееш при тези хора. Вече няма да живееш тук, нали?

— Не зная.

— Нямате ли никакви планове?

— Не.

— Изобщо не смятам, че ще бъде добре за тебе, ако останеш да живееш тук — продължи Лаура.

— Защо?

— Патрик е чудесно момче, но баща му и брат му наистина са малко особени. Не е зле човек да вижда такива хора от време на време, но едва ли е добре да живее с тях по-продължително.

— Млъкни, моля ти се — сряза я Хила остро.

— Освен това ми се струва, че свекърът ти пие, нали? — продължи Лаура.

— Да, пие — отвърна Хила твърде високо.

— Горкичката Хила… Знаеш ли, струва ми се, че…

— Според мен ще е най-добре да се махаш оттук и да вземеш със себе си това розово гълъбче — кресна Хила, като посочи по-малката им сестра с нейната розова празнична рокля.

— О, Хила — и малката се разхълца.

— Миличкото ми — промълви Хила, като коленичи върху влажния циментов под и я прегърна. — Ужасно беше от моя страна. Отвратителна съм!

— Разбира се, ти си малко нервна — отбеляза Лаура.

— Това е напълно естествено — и тя погледна хитро сестра си, сякаш двете имаха някаква тайна за случая, която трябваше да крият от Клариса.

— Кое е напълно естествено? — попита Хила.

— Да изпитва човек това, което ти изпитваш в деня на сватбата си.

— По дяволите сватбата ми — каза Хила. — И третата ми сватба да е това, пак бих ти казала да се измиташ оттук, ако говориш така за хората, които обичам.

— Мислех, че само Патрик е човекът, когото обичаш. Не знаех, че се омъжваш за цялото му семейство — продължи иронично Лаура.

— Млъкни, моля ти се — но думите й този път прозвучаха повече уморено, отколкото ядосано.

В трапезарията намериха Патрик и мис Лонгуърт. Патрик се беше опитал, донейде смирено, да заглади впечатлението от доскорошните обтегнати отношения помежду им и опитът му бе посрещнат с по-голяма топлота и разбиране, отколкото се бе надявал.

— Виж какво — му каза лелята, — не мога да кажа, че не съм била права, защото вярвам, че бях, но виждам, че и вие сте били прави, наистина. Дори не мога да кажа, че е имало някакво недоразумение, нали? Но това, от което се възхищавах, беше, че издържахте смело.

— Не ни беше лесно — призна той. Правеше му впечатление, че говорят като командири на две армии, които доскоро са били неприятели, но вече са си подали ръце. — Но все пак бяхме щастливи.

— О, разбира се, че сте били щастливи — съгласи се тя. — И, разбира се, аз не бях щастлива — и двамата се засмяха.

— Не вярвам, че Доминик ще ми прости някога — добави тя нажалено.

Патрик знаеше, че това бе най-голямата й болка. Той не каза нищо. И сам не беше сигурен — може би Доминик вече беше й простил, но дори и да бе така, винаги щеше да я подозира и постоянно да бъде нащрек с нея, мислеше си Патрик. За добро или за лошо, Доминик беше момче, което не можеше да забравя, дори когато прощаваше.

Когато трите момичета влязоха, ти донесоха със себе си едва доловимата атмосфера на напрегнатост, която Патрик веднага долови.

— Знаете ли къде намерихме Хила? — попита го Лаура.

— Не съм разбрал, че сте я търсили — каза той. Никак не му беше приятно да мислят, че е искал да я търси, или да си въобразяват, че трябва двамата непременно да седят един до друг, щом днес е денят на сватбата им. Знаеше, че колкото и да я обича, все пак винаги ще трябва да я оставя свободна. Хила беше нещо толкова необуздано и диво.

Лаура отиде до прозореца и се загледа навън. Чувствуваше се много отегчена. Ако бе имало поне един младеж сред гостите, тя би се забавлявала. Но един свещеник и сестриният младоженец представляваха най-неподходящите кавалери от нейна гледна точка.

Мис Лонгуърт, която усещаше, че роднините на Хила изобщо не се чувствуват, както трябва, започна да прави опити да забавлява малкото момиче. Взе я на малко кокалестите си колене, което беше твърде неприятно за Клариса, тъй като, мислеше си тя, с момиче на дванайсет години изобщо не бива да се държат като с малко дете. Освен това мис Лонгуърт започна да й разправя някаква дълга приказка, от която тя запомни само паузите и запъванията. Последният човек, на когото я беше разправяла, бе майката на Патрик, а тя бе доста по-млада от нея.

Тя никога не бе разправяла приказки на Патрик, защото той нямаше търпение да ги изслушва до край, а що се отнася до Доминик — той винаги бе чувал толкова много приказки от Майк и от Патрик, че на нейните не обръщаше никакво внимание.

И така, мис Лонгуърт сега разпростираше крилата на фантазията си, за да забавлява малката Клариса Канавън. Но дори самата себе си не можеше да убеди, че този полет на въображението й имаше поне малък успех.

— Процесията спряла пред вратата — продължаваше да бъбри тя — и царицата погледнала през прозореца. Дали пък не е царят? — чакай да си помисля… — но това ни най-малко не успя да заинтересува Клариса.

— Да, да, докъде бях стигнала? — мис Лонгуърт поде отново след минута размисъл. Малкото момиче си нямаше представа къде беше спряла старата дама, тъй като отдавна бе престанало да слуша. Но понеже се изискваше по-голяма смелост да прекъсне приказката, отколкото да я продължи, мис Лонгуърт се заплете още повече сред действуващите лица и случки и все по-мъчно ставаше да налучка щастливия завършек, който единствено би я спасил.

Следобедът се точеше бавно. Доминик надзърна в стаята един или два пъти, като все още изглеждаше удивително спретнат и крайно отегчен. Най-сетне Майк и Луциус Канавън се завърнаха.

В момента, когато влязоха в стаята, стана ясно, че работите не отиваха на добре. Преди всичко Майк беше пиян. Той вървеше изправен и говореше свързано, но момчетата, Хила и дори мис Лонгуърт веднага схванаха, че не беше трезвен. Лицето на Луциус Канавън беше по-студено от всякога.

— Ето на, отново сме тук след един приятен малък обед — възкликна Майк.

— Къде бяхте? — попита мис Лонгуърт, като смяташе, че така ще разведри малко неудобното положение.

— У един стар семеен приятел, или поне приятел на част от семейството, у Алоизиус Бълджър — отвърна й той.

— Къде живее той? — попита Лаура, вече не толкова отегчена. Един свободен мъж, дори възстаричък и малко пиян, представляваше истински благослов след часовете, които беше прекарала тук.

— Неговото убежище през краткото му пребиваване на тази мрачна земя е една кръчма — каза Майк. — Вечното му жилище ще бъде някой кръг от ада.

— Вие съвсем не давахте да се разбере, че мислите толкова лошо за него, докато бяхте там — обади се Луциус Канавън.

— Държах се така само от тактичност — едно твърде ценно качество — обясни Майк.

— Какво не му харесвате? — попита Лаура.

— Той е змия. Пепелянката в пазвата ми. Всеки си има по някоя пепелянка в пазвата. Така е казал апостол Павел — отвърна й Майк.

— Каква чудесна идея — възкликна Лаура.

— Така ли мислите? Е, добре, мога да ви изкажа още чудновати идеи като тази. Прекарал съм доста часове в обмисляне на разни идеи. Винаги са ме интересували най-разнообразни мисли.

— Кажете ми някои от тях — помоли го Лаура.

Сега те разговаряха само двамата, тъй като другите четирима се бяха събрали около огъня.

— Скучно ли ви беше тука? — попита я той, като промени темата.

— Сега не ми е скучно — отвърна тя.

— Сигурно много сте се отегчили — продължи Майк, — някой трябваше да се погрижи за забавлението ви.

— Ако човек скучае, грешката е само негова — възрази благоразумно Лаура.

— Елате с мене, ще ви разведа из къщата — предложи той и двамата излязоха.

Видяха Доминик, седнал на стълбището. Той изглеждаше малко засрамен, че го виждат да чака по този начин възвръщането на нормалния живот в Розарил.

Майк я въведе в няколко празни стаи, в които нямаше нищо за гледане, освен пейзажа през прозореца. Тя направи няколко бележки за привлекателността на старите къщи. Щом стигнаха до четвъртата стая, тя се попита кога ли Майк ще започне да се държи по-смело. Защото не се съмняваше, че именно заради това бяха дошли тук. Чудеше се дали ще се опита да я целуне или само ще вземе ръката й. Вече никак не й беше скучно. Но след шестата стая започна да се съмнява и си помисли, че може би беше дори още по-чудноват, отколкото изглеждаше от пръв поглед. Тя нарочно се забави в стаята на Доминик, за да си види добре лицето в напуканото огледало. Къщата й се стори може би най-мрачната постройка, в която някога беше влизала.

Майк седна на кревата на Доминик, за да я изчака. Когато свърши, тя отиде и седна до него. Ето, помисли си тя, едно момиче не може да стори нищо повече. Той обгърна кръста й с ръка. Тя се наведе малко към него. Но някак си цялата тази маневра изглеждаше несполучлива. Тази къща разваля всичко, помисли си тя ядосана. Майк беше попаднал в същото положение, в което преди не много време се бе озовала и мис Лонгуърт. Той не знаеше как да изведе този епизод до щастлив край. Съзнанието му също като нейното никак не беше бистро.

— Горкият любовен призрак — рече той тъжно, но Лаура изобщо не можа да разбере дали се обръща към нея, или това бе някоя от „идеите“ му.

Тя потреперваше от време на време донякъде от потиснатостта, която чувствуваше. Срещу тях на стената имаше голямо влажно петно; част от мазилката се беше оронила и бе останала не изметена на пода. От един гвоздей се бе провиснала гирлянда от бръшлян, която, както Лаура си мислеше, допълваше съвсем уместно впечатлението за тъга й униние, излъчвано от всичко наоколо.

— Е — каза той най-сетне, — смятам, че е време да се върнем при останалите.

Като последен опит да облекчи скуката си Лаура успя да си придаде крайно виновен вид, когато влязоха отново в гостната. Тя не разчиташе да ядоса Хила или дори да събуди любопитството й, тъй като от опит знаеше, че сестра й не се интересуваше дори от най-гръмките й флиртове. Дори не си даваше труда да я упреква заради тях. Но знаеше, че баща й непременно щеше да се зачуди какво беше правила насаме с Майк. Противно на Хила тя никак не се страхуваше от баща си, понеже винаги беше негова любимка.

Наистина Луциус Канавън изглеждаше крайно недоволен, когато те влязоха в стаята. Патрик и Хила бяха напълно погълнати от разговора си и дори не ги погледнаха. Чудеше се за какво ли толкова могат да разговарят с подобно увлечение. Имаше една част от личността на по-голямата й сестра, която й беше съвсем непозната и без съмнение, с тази своя част тя се беше влюбила в Патрик и тъкмо нея той обичаше. Това беше същата част, която толкова добре се бе пригодила към цялото семейство де Лейси. Ако само можеше да дочуе какво си говореха, Лаура сигурно щеше да успее да надзърне в този свят, към който, както особено днес й се струваше, тя никога не можеше да принадлежи. Тя се приближи до тях, като си даваше вид, че разглежда една програма за лов, оставена от преди много години върху камината.

Те май играеха на нещо. Патрик изговаряше имена на хора, а Хила казваше „луна“ или „слънце“.

— Отец Мак Грат — каза Патрик.

— Слънце — отвърна Хила.

— Дан.

— Луна.

— Доминик.

— Луна. Твърде много.

След това отговорите се промениха.

— Доминик — каза отново Патрик.

— Вода — отвърна Хила.

— Патрик — каза Патрик.

— Въздух — отвърна Хила.

— Хила.

— Вода.

— Отец Мак Грат.

— Огън.

„Е, добре, щом такива неща им доставят удоволствие, не съм изгубила много“ — си рече Лаура.