Френсис Стюарт
Не ме оставяй (18)

Осемнадесета глава

След тази фатална вечер положението на тримата де Лейси в къщата на Тара Терас стана много деликатно. Хила нетърпелива чакаше съобщение от мис Дженкинс, а през това време Патрик реши, че ще бъде по-добре, ако спомене на мистър Уолш, че сигурно както той, така и жена му биха предпочели да си намерят други квартиранти. Той каза това по възможния най-тактичен начин, когато в понеделник сутринта двамата заедно взеха автобуса на път за кантората.

— Знаете ли — рече му той, — всичко се свежда до това, че гледаме на нещата малко по-различно. Страшно сме ви благодарни, че ни търпите досега, но смятам, че най-добре би било да си потърсим някоя друга квартира.

Мистър Уолш си играеше с цигарената кутия.

— Вижте какво, де Лейси — каза той, явно смутен. — Проблемите се дължат на моята жена и на вашата. Те просто не могат да се погодят. Така потръгна от самото начало. Ето на, вие и аз се разбираме много добре. А освен това трябва да спомена и за малчугана. Не ми се сърдете, ако ви кажа, че малко сте го разглезили. Ето, това училище тук би било чудесно място за него.

— За да стане като тукашните хора ли? — запита Патрик необичайно гневно като за него.

— За това няма да спорим — каза примирително мистър Уолш. Но трябва да кажа, че, струва ми се, мисис де Лейси нямаше право да каже всички онези неща миналата вечер. Ако бяхме сами, пак иди-дойди…

— Но те бяха съвсем верни — обясни Патрик. Макар че мистър Уолш и жена му бяха разисквали цялата скандална случка от всички възможни гледища, тъкмо от тази страна на въпроса не бяха погледнали.

— Тогава е съвсем друго.

— Но за нас не е — отвърна му Патрик.

— Тя просто ни се подигра — възрази мистър Уолш.

— Нищо подобно — отвърна му Патрик с досада. — Тя говореше съвсем искрено. Би било много неучтиво, ако говореше несериозно, ала каквито и да сме, поне не сме неучтиви.

По този въпрос мистър Уолш не отговори нищо, тъй като и той, и жена му ги смятаха точно за такива. Най-малкото — жена му и брат му.

Когато вечерта Патрик повтори този разговор на Хила и Доминик, и тримата стигнаха до заключението, че мистър и мисис Уолш биха предпочели да не виждат повече злополучните си квартиранти. Имайки това предвид, те взеха необходимите мерки.

На другата сутрин Доминик и Хила взеха трамвая за Шелбърн парк и оттам проникнаха в непознатия, но романтичен за тях квартал между парка и реката. И двамата трябваше да си признаят, че на дневна светлина той не изглеждаше особено привлекателен. Тук вместо страшната беднотия на Тара Терас, грижливо маскирана, налице беше една мръсна и парцалива бедност. Макар теоретично (разбира се, според специалните теории на де Лейси) това да беше за предпочитане, когато очите и носовете им доловиха особеностите на квартала, предимствата му им се сториха доста нищожни.

— Май не сме намерили подходящото място — продума Доминик. Той се смяташе за водач на тази експедиция и изобщо не му се искаше да допусне, че мечтите му за по-приятно жилище са останали само мечти.

Измъкнаха се най-после от това, което им изглеждаше цяла мрежа от неприветливи улици, дори не тесни, както забеляза Хила, а по-скоро широки. Макар че биха могли да понесат мръсотията и неприветливостта на някоя тясна уличка, мизерията им изглеждаше противна на една толкова ужасно широка и открита за всички погледи улица като тази, по която вървяха. Когато стигнаха до реката, и двамата си отдъхнаха с облекчение. Тук, срещу постланите с камъни кейове, зад които едно или две невероятно ръждясали параходчета бяха отпуснато товарени или разтоварване, се виждаше цяла редица къщи със съвсем смахнат вид.

— Тук не би било зле — заяви важно Доминик.

И Хила си помисли същото. Не бяха вървели толкова дълго, откак бяха напуснали Розарил, затова и двамата се чувствуваха изморени.

Едно беше да се каже тържествено: „Тук не би било зле“, а съвсем друго — да се осъществи това твърдение. Голямото им начинание бе да отидат в една кръчма, където събудиха доста голям интерес сред посетителите, и да си поръчат чаша порто и лимонада. Хила би предпочела уиски, но сега се чувствуваше твърде икономично настроена и смяташе, че така ще им излезе по-евтино. И въпреки че още по-икономично би било просто да попита дали някъде наблизо дават стаи под наем, без да поръчва каквото и да било, такава постъпка й се стори съвсем просташка. Така че двамата изследователи седнаха сред пристанищните работници и скитниците, които те най-оптимистично сметнаха за моряци, и запреглъщаха бавно напитките си, преди да запитат каквото и да било.

След като измина времето, което според вродената учтивост на Хила беше достатъчно, за да не помисли някой, че са дошли тук само за услуга, тя запита кръчмаря дали знае да се дават стаи под наем около кейовете.

Такива чисти домашни грижи не са твърде интересни, за да се разправят подробно, затова ще е достатъчно да кажем, че накрая им показаха две спални на горния етаж, над самата тази кръчма. Нито една от тях не гледаше към реката; и двете бяха обърнати в противоположна посока. Макар че това бе голямо разочарование, и двамата вече се чувствуваха твърде изморени и склонни да преувеличат мъчнотиите на по-нататъшното търсене и затова се съгласиха да ги наемат. Кръчмарят им поиска само петнайсет шилинга седмично, което им се стори крайно евтино.

— Това, момчето ли ви е, госпожо? — попита кръчмарят, техния бъдещ хазаин, като сложи голямата си червена ръка върху русата глава на Доминик.

— Не е — каза Хила възмутена. „Нима изглеждам толкова стара?“ — помисли си тя.

— Извинете, госпожо. Като ви види човек по-добре, веднага му става ясно, че това е невъзможно. — Наистина прозорците не бяха нито големи, нито чисти, та светлината в стаята бе доста оскъдна.

Тя предплати от осемте фунта наема за една седмица и каза, че ще се преместят на следната сутрин. В една от стаите имаше малка камина и тя има благоразумието да попита дали ще могат там да си готвят.

— Ха, защо не? — отвърна кръчмарят. — Правете, каквото си искате. Не сме от тези, дето се бъркат във всичко, стига само да си живеете умерено, разбира се, включително и що се отнася до шума. Струва ми се, че и вие сте разбрани хора — допълни той.

Значението на тази забележка им стана ясно след време.

След това отидоха до една трамвайна спирка и се върнаха в Тара Терас, без да са сигурни дали се чувствуват радостни, или потиснати.

— Както и да е, поне сме на кейовете и сме свободни — подчерта Доминик, който беше малко по-голям оптимист.

— Смяташ ли, че Патрик ще хареса стаите? — запита го тя отново.

— Разбира се, миличка — това бе първото нещо, което той правеше, щом влезеше в някоя стая.

— Нима изгледът беше ужасен? — продължи тя. Той кимна. Макар че, формално погледнато, къщата беше на кейовете, това, което се виждаше о прозорците, напомняше по-скоро някой още по-мрачен квартал в някой миньорски център или поне както те си представяха, че може да изглежда миньорски център.

— Все пак наемът е много, много нисък — каза тя. — Дори ако мис Лонгуърт престане да плаща обичайната една лира, все ще имаме две лири и пет шилинга седмично за храна, въглища и осветление.

— Това изглежда доста — отбеляза Доминик.

И на Хила така й се струваше, но все пак не беше сигурна, преди да са опитали.

— Смяташ ли, че тя ще престане да ни дава парите? — запита Доминик.

— Може би, ако семейство Уолш й пишат и й кажат, че не сме се държали добре и че сме били неучтиви към тях — отвърна Хила.

— Но това няма да е вярно.

— Разбира се, че не е, любов моя — отговори тя. — Може би ще е по-добре ние първи да й пишем.

— Да я вземат дяволите — рече малкото момче нетърпеливо.

Когато Хила съобщи на Мери Уолш, че още на другия ден ще се изнесат, за голямо нейно учудване младата жена посрещна новината с голямо неудоволствие. Разбира се, това се дължеше на обстоятелството, че трите фунта, които получаваше седмично за трима души, единият от които не обядваше вкъщи, а другият бе дете, представляваше сума, от която една толкова грижлива домакиня като нея лесно можеше да икономисва. Тъй като тази страна на въпроса не би могла да дойде на ума на тримата де Лейси дори и след сто години, Хила изобщо не знаеше как да си обясни това раздразнение, с което бе посрещнато съобщението.

— А мога ли да запитам къде ще отидете? — отношенията им бяха стигнали до това деликатно положение, при което тя започваше или завършваше всеки свой въпрос към Хила с думите „мога ли да запитам“. Това беше една от проявите на дребнавост и лошотия, крайно неприятна за Хила. Но тя бе решила да не дава на мис Лонгуърт повече поводи за обвинения, тъй като най-много себе си укоряваше за създалото се положение. Впрочем и преди „скандалната случка“, както и тримата присмехулно я наричаха, отношенията им със семейство Уолш вече бяха доста обтегнати.

— Ще живеем на кейовете, край Саут Уол — отговори тя любезно.

— Но там е предградие — възкликна Мери Уолш.

— Да, но е твърде здравословно. Човек просто усеща дъха на морето — отвърна Хила, като се стараеше да бъде приятна.

— Понякога се чудя дали сте само особена, или просто нарочно се държите така, за да дразните хората — заяви мисис Уолш. Въпреки яда си и тя се стараеше да не създава „неприятности“. — Но няма да вземете със себе си момчето в такъв квартал, нали? — продължи тя.

— Кое момче? — попита Хила.

— Вярно, че трябва да питате, защото, ако не бяха годините му, хората понякога щяха да се чудят за кого от братята сте омъжена — каза й мисис Уолш. В действителност тя не би искала да изрече това, което смяташе за особено заядлива бележка. Но любезната дистанцираност на Хила просто я влудяваше. Тази именно дистанцираност винаги я бе нервирала най-много. Това момче обикновено изглеждаше толкова далеч от всичко човешко и внезапно, когато най-малко бе уместно, човешките му качества се проявяваха съвсем недвусмислено. Но тази забележка, изглежда, никак не я засегна.

— Да, и аз тъй мисля — съгласи се Хила. — Ако Доминик беше по-голям, „хората“ (които и да са) биха се чудили на много работи.

— Много сте особена! Знаете ли какво си помислих за вас, още щом ви видях? — попита Мери Уолш.

— Да, помислихте си, че съм бременна, макар че никак не е ясно защо — отвърна Хила.

— Не исках да кажа това. Исках да разбера дали се сещате каква смятах, че сте били, преди да се омъжите. И да ви кажа, мислех, мислех, че сте били улично момиче — избъбри тя, като внезапно отхвърли решението си да не създава неприятности. Каза нещо, което дори сега, в яда си, не бе мислила. Шокирана, нервирана и подразнена от Хила, тя все си мислеше, че около тази жена има някаква мрачна тайна, поради което семейството й я изпъдило и тя е била доволна да се омъжи за Патрик, само колкото да намери някакъв изход. Но дори и най-силно ядосана, Мери Уолш никога не беше си помисляла, че Хила е била проститутка, а само че е имала двама-трима любовници, преди да се вкопчи в Патрик.

Хила веднага се досети, че тези думи би трябвало да я разгневят, както и да я накарат да се нахвърли срещу Мери Уолш. Много добре си даваше сметка, че ако не постъпи така, хазайката й ще вземе това нейно държание за потвърждаване на нейната неморалност. Защото би си казала, че никое свястно момиче не може да остане спокойно, когато го обвиняват, че е (или че дори е било) уличница. Но най-лошото беше, че Хила се почувствува съвсем безразлична към това обвинение и дори ужасно я досмеша. При това не с надменен саркастичен смях на несправедливо обвинен човек, а с напълно човешки, непосредствен смях, породен от нещо наистина весело.

Когато Патрик си дойде, Хила и Доминик го чакаха в стаята на Хила. Нямаха много време да му изложат всичките предимства на новото им жилище, пък и след вълненията около търсенето и наемането му сякаш душевно се бяха изморили. Почти веднага се чу звънецът за чая и те слязоха долу, за да прекарат последната си вечер със семейство Уолш. Но най-напред наредиха на Доминик да се качи веднага след вечерята в стаята им и да ги изчака там, докато и те се приберат за лягане. Нямаше да се бавят много при хазаите и щяха да побързат да се качат също наскоро след вечерята, като се помъчат да не изглеждат невъзпитани. След това щяха тримата да обсъдят всичко най-подробно. Разбира се, на сутринта Патрик щеше да отиде на работа, както обикновено, а Доминик и Хила щяха да пренесат багажа.

Последният чай в къщата на Уолш не беше особено приятен. Твърде странно наистина, но освен напрежението в отношенията им Хила чувствуваше и едно съвсем слабо съжаление. Не че не се радваше, че всичко вече свършва, но все пак й беше мъчно, че тук не бяха щастливи и присъствието им не бе радостно за двамата Уолш. Изведнъж младите им хазаи й се сториха твърде безпомощни в старанието си да постигнат това, което смятат за най-хубаво, и съвсем неспособни да разберат защо всичко бе потръгнало наопаки. Дори изпита страх за бъдещето им, като си представи какъв щеше да бъде техният живот, когато станат по-възрастни, когато вече ще са охладнели един към друг (тъй като, си помисли тя, едва ли има нещо по-дълбоко, което да ги свързва).

През цялото време, докато мълчаливо вечеряха, тя толкова мислеше за това нещастно според нея семейство, че най-накрая сама се учуди на себе си. Сигурно причината беше, че най-вече себе си обвиняваше заради недоразуменията. Но знаеше, че не беше съвсем така. Грешката не беше нито тяхна, нито на семейство Уолш. След това започна да мисли за бебето им. Нито го бе виждала кой знае колко често, нито го беше чувала. То беше съвсем кротко създание. Разбира се, нямаше някакви особени чувства към него, но в този момент то й се стори повече за съжаление, отколкото родителите му. Представяше си го как спи в креватчето си в стаята на хазаите, която по наредбата си толкова приличаше на тяхната с Патрик. То си лежи толкова безпомощно и доверчиво, като се е насукало с млякото на клетата си нервирана майка. И тя почувствува, че може би то беше най-много пострадало от злополучното им пребиваване тук и от техния толкова чудноват, според родителите му, начин на живот. Но като премисли всичко, не можеше да си представи по какъв начин мислите й можеха да бъдат верни. Въпреки това след чая се качи горе и влезе в спалнята, където то спеше.

На тоалетната масичка гореше малка лампа. Прозорецът беше отворен и около креватчето беше омотан един бял шал, за да го предпазва от течението. Тъкмо тогава й мина през ума, че повечето неща, които я дразнеха у Мери Уолш, я правеха, от друга страна, толкова грижлива и съвестна майка. Тази нейна грижовност и крайна сериозност в дребните неща например. И като си спомни хиляди дребни случаи, Хила си даде сметка колко добра майка е всъщност Мери Уолш, колко внимателна към детето си, без да вдига много шум около грижите, които полага за него.

Тя се наведе и докосна с устни гладката гола главичка на детето. То лъхаше на толкова пудра и на топло мляко. За тях тримата Мери Уолш изглеждаше може би жалка, но за това мъничко създание тя беше сигурно някакъв неясен, но грижлив ангел. Тя можеше да се надува за глупости и да дрънка за важните си познати, можеше да се перчи с евтините си претенциозни мебели и да показва на гостите си Патрик и Хила като някакви екзотични екземпляри, но с тази своя скрита същност не помисляше да се перчи и да се хвали. Тази нейна същност съдържаше толкова нежност и беше толкова проста и естествена! Боже мой, колко жалък биваше животът понякога! Така си мислеше Хила, докато стоеше в полутъмната спалня на Тара Терас. Замалко да заплаче. След това погледна за последен път малкото нежно дишащо вързопче, и отново слезе долу.

Вечерта се точеше едва-едва. И Патрик изпитваше някаква неопределена тъга, не толкова остра, както Хила, но все пак достатъчно силна, за да го подтикне да я изрази в думи, макар и неловки и навъсени.

— Все пак оставането ни тук беше сериозна помощ за нас. Не мислете, че не сме ви благодарни, макар че не можем да го изразим, както бихте очаквали — каза той, без да си вдигне главата.

— Всичко ще се уреди — отговори мистър Уолш. — Ще ви дойдем на гости някой неделен ден, нали, Мери? — обърна се той към жена си.

— Ако мисис де Лейси ни покани — отговори тя. Дори и тя беше поомекнала.

Само безмилостният романтичен Доминик не показа нищо друго, освен зле прикрита радост заради скорошното им избавление. Само той, който не търпеше никакви компромиси и никога не обръщаше поглед назад, прекара последната вечер, без да изпитва друго, освен крайно неудоволствие от компанията на своите хазаи. Като виждаше държанието му, Хила не го укоряваше дори в себе си. Нещо повече, тя виждаше, че дълбоко у него има бляскав, неугасим пламък — нетолерантен и може би жесток, но толкова сигурен и постоянен! Той я въодушевяваше така, както нищо друго не беше я въодушевявало досега. И сърцето й се сви заради този светъл, неугасим пламък, който светеше в един свят на неясни очертания. Той беше утехата й, рицарят й, свидната й любов.

На следната сутрин той и тя напуснаха Тара Терас, като качиха куфарите в едно такси и се запътиха за новото си жилище веднага след като Патрик отиде на работа. Бяха му дали адреса на кръчмата, където да се прибере вечерта. Когато пристигнаха, заведението още не беше отворено и след като кръчмарят им помогна да изнесат багажа си по тесните стръмни стълби, изобщо не изглеждаше склонен да ги остави сами. Явно твърде много бяха събудили любопитството му.

— Май този град ви е чужд — опита се да ги заговори той.

Хила му каза, че са тук от няколко седмици и че съпругът й е чиновник във фирмата на Калдекът, след което го попита как биха могли да си намерят малко въглища. Той й каза, че ще им прати един чувал.

— По-добре да не е цял чувал — възпротиви се Хила. — Няма къде да го вържем — и двете стаи бяха доста малки и тя смяташе, че един чувал едва ли би им създал уют и домашна обстановка, към каквато толкова много се стремеше сега.

Разбраха се чувалът да остане долу, а кръчмарят им даде една кофа, с която да си изнасят въглища, когато им потрябват.

Другият въпрос, който тя накара Доминик да му зададе, беше за мястото, където щяха да се мият. Той заведе момчето, за да му го покаже.

— Да знаеш само колко е далеч — каза й то, когато отново се качи при нея на третия етаж. Къщата им беше от тези, които полека-лека биваха надстроявани и стърчаха над околните постройки по кейовете. — Ще се мием долу в нещо като зимник — обясни й той. — Оттам ще си вземаме и вода за пиене.

Тя започна да се уверява, че домашната наредба на новото им жилище няма да е много лесна. Кръчмарят се появи отново с една кофа въглища и снопче трески, които сам постави в малката камина. След това ги подпали и подир малко стаята почна да се пълни с пушек.

— Почакайте, докато коминът се постопли — каза им той, — след това ще тегли като фурна.

— Отсрещната стая заета ли е? — запита го Хила. През коридора отсреща имаше врата, която сигурно водеше към друга стая, обърната към реката.

— Не е — отвърна той, — защото покривът й е продънен и тече.

Той ги заведе да я видят. Стаята беше голяма и празна. Под едно влажно петно на тавана беше поставена ръждива вана, а под друго — кофа. Ваната беше преляла и по-голямата част от дъските на пода бяха мокри.

— Ще имате ли нещо против, ако използуваме тази стая при хубаво време? — попита го Хила.

— Нищо, разбира се — рече й той, — но когато вали, от тавана тече като от сито.

От прозорците се разкриваше прекрасна гледка към реката, към параходчетата, чайките, към отсрещните кейове, а далеч отвъд леката димна мъгла, разстлала се над града, се виждаха неясните очертания на горите край Мийт. Доминик се възхити от изгледа, от пробития таван, от всичко.

Кръчмарят го остави, тъй като трябваше да слезе долу и да отвори заведението. Довършиха разопаковането на багажа в стаята без камина, тъй като коминът не даваше признаци да се е „затоплил“.

— Колко много дрехи имаш, Хила — възкликна Доминик. Разопаковането на собствения му куфар не беше му отнело повече от минута и той беше легнал на съвсем тясното легло като наблюдаваше как Хила трупаше цяла камара дрехи, както му се струваше, из чекмеджетата на един жълто лакиран скрин.

— Остави някои от тях из стаята — продължи той, — за да я направят по-уютна — нямаше защо да се безпокои за това, тъй като след малко, когато всичко беше готово, малката стая бе придобила доста разхвърлян вид и вече не правеше толкова потискащо впечатление.

Доминик сложи подарената му от свещеника статуетка на една разнебитена бамбукова масичка до стената, на която бе окачено малко огледало.

— Другата стая ще ни бъде кухня и трапезария — реши Хила. — Освен това ти ще можеш да спиш там, но дрехите и нещата си е най-добре да държиш тук.

— Искам да спя в отсрещната стая — каза й той. Решиха на следващия влажен ден да преценят дали ще остава някое сухо местенце, което да побере едно легло, върху което да не тече от покрива.

Обедът им беше цяло приключение. Най-напред попитаха кръчмаря къде са най-близките магазини. Оказа се, че се намират на известно разстояние към вътрешността на квартала, зад кейовете, които бяха обиколили предишния ден.

Преди да излязат за покупки, Хила направи известни преценки. Като сложи настрана десет шилинга за такива неща като въглища, пране и трамвай, им оставаха трийсет и пет шилинга седмично за храна.

— Ами обед за Патрик? — напомни й Доминик.

Чак тогава тя се сети за това.

— И досега той е харчил за обеда си само десет шилинга седмично — възкликна тя. — Никога не ми беше идвало на ума. Каква безнадеждна съпруга съм!

— А от тези пари той трябва да плаща и пътуването си до работата — отбеляза Доминик.

Най-после тя пресметна, че за храна дневно можеха да си позволят да харчат най-много три шилинга и шест пенса. Това откритие я ужаси. Един шилинг за едно ядене, а всеки ден трябваше да се яде по три пъти.

— Какво можем да купим за един шилинг? — попита тя, но Доминик нямаше никаква представа.

— Сама ще пера дрехите — реши тя, — а ти и аз никога няма да вземаме трамвай. По този начин ще имаме четири шилинга дневно. Два за вечеря, по един за закуска и за обед. Разбира се, днес ще трябва да похарчим повече, понеже ще трябва да купим някои продукти като например сол, чай, захар, които обаче ще ни изкарат доста дълго време.

Върнаха се, отрупани с пакети и напълно доволни от себе си. Успяха да вземат от кръчмата някои прибори, една тенджерка, един тиган и други някои неща, след което Хила приготви първото им ядене. То се състоеше от картофи, варени яйца, хляб и мармалад. Сложиха обеда си върху масичката и я занесоха в отсрещната стая до един от прозорците. Докато обядваха, погледите им бяха отправени към огряната от слънцето река и към палубата на едно параходче, където върху едно въже бяха накачени дрехи, прострени да съхнат на свежия пролетен въздух.

— Хила, сладуранката ми, погледни чайките! Тук е прекрасно. Виж, изцапала си си едната буза със сажди.