Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love’s Timeless Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 47 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
debilgates (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Вивиан Найт-Дженкинс. Вечният танц на любовта

ИК „Торнадо“, София, 1994

Редактор: София Червенелекова

Коректор: Христина Бонева

ISBN: 954–19–0017–8

История

  1. — Добавяне

Северна Каролина, САЩ

Събота, 29-и февруари

1992 високосна година

 

„Това е нелепо! Трябва да се получи“ — измърмори на себе си Лийън и погледна през панорамния прозорец към асфалтирания паркинг пред танцувалното студио.

Всеки друг път, стелещите се върху покрива на колата й ослепително бели снежинки биха я обезпокоили. Беше разрешила на танцьорите да приключат по-рано с репетицията поради съобщенията за снежни бури. Но самата тя не можеше да си наложи да заключи залата и да се прибере. Поне не още. Не и докато първото за сезона представление тегнеше застрашително над главата й като дамоклев меч.

Лийън взе от перваза на прозореца някаква забравена кутия от сода и отърколи хладния цилиндър между топлите си длани. Защо ли трудните мотиви от серията шотландски танци, чийто хореограф беше, не й се поддаваха поне колкото тази празна алуминиева кутия, помисли си тя, смачка я и я запрати в кошчето за отпадъци.

„Репутацията на компанията ми виси на косъм. Спонсорите вече дишат във врата ми. И на всичко отгоре ипотеката на тази сграда изтича след две седмици.“

Изглежда, беше лудост да приеме предложение, отхвърлено от повечето опитни хореографи. Проблемът е, че тя винаги гори от желания, авантюрите я влекат неудържимо, тръпката на предизвикателството… Засега рискът да пристъпи в непозната територия й струваше повече, отколкото си беше представяла. Не помнеше кога за последен път беше яла нещо готвено. Приятелят й престана да се обажда, защото не намираше време за него. А в края на всеки ден изнемогваше от изтощение и не можеше да заспи от стреса, предизвикан от това пълно себеотдаване.

„Провалът на компанията ще бъде и твой провал. Докажи на хората, които ти помагат, а и на себе си, че можеш да превърнеш продукцията в шеметен успех.“ Предизвикателството отекна като камбанен звън в главата на Лийън.

„Добре — изговори на висок глас, — това ще бъде моят най-голям удар, каквото и да ми коства.“

Лийън вдигна от режисьорския стол една шотландска наметка в наситено зелено и кафяво оранжево и демонстративно обърна гръб на отвратителното време. Загърна раменете си в карираното парче плат, прекоси студиото, погледна разпилените нотни листове върху издрасканото пиано с отворен капак и небрежно прокара пръст по черните клавиши. Звуците отекнаха в тихото помещение като чуруликане на птички.

„Музикалните фрагменти са идеална основа за танцовите стъпки, но самите стъпки не изразяват вярно музиката“ — каза си тя и посегна към филия ръжен хляб от пакетирания обяд, оставен на стола пред пианото, но се отказа и вместо нея отхапа малко от нагризания зеленчуков сандвич.

Намръщи се. Гримасата загрози класическите й черти. Остави сандвича настрана и се обърна към многобройните си отражения в огледалата, опасващи стените. Това, което видя, беше жена, изцяло отдадена на професията си. Самуреночерните къдрици, старателно прибрани, откриваха челото й, оформяйки висок кок, а на ушите й проблясваха перли. Беше облечена в тениска с електриково розов надпис „Спасете китовете“ и черен вълнен джемпър. Широка дълга пола покриваше трикото, клина, гетите и кожените й балетни цвички.

„Мадам, надявам се, че не сте отхапали повече, отколкото можете да сдъвчете“ — каза Лийън, без да обръща внимание на тъпата болка между лопатките на раменете си.

Стройната жена със сенки под очите се погледна още веднъж с безразличие. Приближи до огледалото и се вгледа в новите си меки контактни лещи с яркосин цвят, който само подчертаваше зачервеното бяло на очите й.

„Между другото, в случай че напоследък никой не ти е казвал, изглеждаш като блъсната от камион.“

„Няма значение. Външният вид е нищо в сравнение с успеха на шоуто. И така… защо, по дяволите, не се получава? — попита Лийън отражението си. — Знам, че танцьорите ми могат да го направят. И ритъмът и движението са в тях. Това, което липсва обаче, са духът и усещането за традиция. Но как да им ги предам, като самата аз не съм сигурна, че съм вникнала в тях.“

От друга страна, тяхната подкрепа трябваше да поддържа нейната непоклатима вяра в тази театрална продукция. Вътрешното й чувство нашепваше, че това е най-добрата композиция, която беше създала досега. Усъвършенстването й я правеше щастлива, предизвикваше я, защото танцовата техника беше сложна и далеч надхвърляше обичайното.

Все още с представата за преминаващия с арогантна походка пред погледа й Бродуей, Лийън избра два предмета от кутията със сценични принадлежности до пианото. Първият беше едно копие на шотландски меч — лъскав и нов, но все пак странно безжизнен. След като порови из вещите, измъкна друг меч. Някой от богатите спомоществователи го беше подарил на компанията като своеобразна шега с твърдението, че тя си губи времето с продукция, която в крайна сметка ще се окаже пълен провал.

Лийън залюля меча в ръцете си и изрази мълчаливо несъгласие. Широкото двуостро оръжие с ръждясал ефес, извит към дръжката, й заговори. Макар че острието му беше нащърбено, а върхът счупен и по украсата върху ръкохватката не беше останал нито един скъпоценен камък, мечът излъчваше арогантна грация, енергия, страст и груба сила, които намираше за непреодолими.

Положи внимателно на пода от кленово дърво меча с дръжката към себе си, а оръжието имитация перпендикулярно на него. С едно докосване на бутона за обратен ход върна на касетофона интродукцията на музикалната поредица. Застана пред мечовете и се заслуша внимателно в музиката, докато започна песента „Джили Чалиъм“.

Пое дълбоко въздух, освободи съзнанието си и позволи на разбуждащата гайда да я поведе напред. Танцуваше в и извън карето, образувано от мечовете, обратно на часовниковата стрелка и пъргаво избягваше разместването им.

„Дисциплина, настойчивост, практика, настойчивост“ — повтаряше си, докато се съсредоточаваше в темпото на музиката и върху непогрешимия си усет за ритъм. Следеше в огледалата движенията на тялото си, а обиграното й око наблюдаваше настойчиво фигурите, търсеше истината и съвършенството на трудоемкия номер.

Когато песента заглъхна, тя призна пред себе си, че макар изпълнението й да беше добро, нещо липсваше на тази модерна версия на танца, точно както при меча имитация. Изтри с края на наметката потта от челото си, превъртя обратно касетата, натисна бутона и започна отначало. Музиката свърши и тя отново беше разочарована от очакванията си.

„По дяволите“ — надраска набързо върху един жълт бележник няколко указания за по-нататъшните репетиции. Със зачервени бузи и учестено дишане, подтиквана от самодисциплината си, започна трети опит.

„Чувала съм, че третият път е на късмет“ — прошепна и се увлече от танца.

Телефонът иззвъня. Веднъж. Втори път.

Не го вдигна, разчиташе на автоматичния секретар и повече не се сети за него. Усили звука на касетофона, заглуши звъненето и застана в изходна позиция. Търсеше единение с музиката. Позволи на мелодията, на духа на миналото да понесат съзнанието й. Докато танцуваше, старите дъски на пода се огъваха под нея като трамплин, музиката се разбиваше около атлетичната й фигура, издигаше я, властваше над нея и придаваше смисъл й. Лийън почти беше достигнала съвършенството, което търсеше, когато палецът на крака й ритна дръжката на меча имитация и го отхвърли към един от ъглите на студиото. Сребърната стена се разпиля с резониращ удар върху танцувалния подиум.

Счупените огледала не я нараниха, но въпреки това Лийън усети лицето си да пламва, а докато музиката утихваше, сърцето й прескочи и ускори ритъм. Думкаше в ушите й, в гърлото й, в гърдите й.

Макар от физическа гледна точка да й се струваше, че забавя темпото до спиране, Лийън удивено видя как отражението й в огледалата продължава да се върти около древния меч. Помисли си, че изражението й на уплашено дете стои като уловено в центъра на някаква панаирджийска въртележка. И тогава с ужас почувства, че тялото й се отделя от осите на нейния свят точно както кръвта се разделя в лабораторна центрофуга.

Усети жестока болка в горната част на гърба, рязко се хвана за лявата ръка и едва си пое дъх.

„Не може да бъде. Само на двадесет и осем години съм… Прекалено съм млада за… за… сърдечен удар!“