Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 31 гласа)
Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дженифър Хорсман. Целувка в нощта

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова


Първа глава

Франция, 1513 година

Линес от Соваж беше привързана към кола с три въжета. Едното стягаше раменете, второто — кръста, а третото — глезените й. Под нозете й се издигаше малка планина от подпалки.

Страховитият епископ Бери беше вперил синьото си сляпо око към небето. Пурпурночервено кепе покриваше оплешивялата му глава. Изцапаната му с кал роба беше в същия цвят. Поривите на вятъра правеха ниското му и набито тяло още по-зловещо. Ръцете му стискаха пергамента с декрета. Църковният съд беше осъдил Линес и още двама. Очакваше ги смърт чрез изгаряне на клада. Зад епископа стояха десетина свещеници и монаси. Двама от тях, облечени в кафяви наметала, носеха фенери. Друг държеше заплашителната примка.

Всички те бяха станали свидетели на краткия трибунал.

— Как разбра, че третото дете на госпожа Франсоаз ще бъде момче?

— Аз съм гадателка. Имам видения.

— Сатаната ти ги изпраща! Библията казва…

— Не! — Линес беше ужасена от страшното обвинение. — Виденията ми идват от небесата. Господ Бог и ангелите ми позволяват да помагам на бедните и обикновени хора…

— Правиш го, за да ги ограбваш!

— Взимам само това, което могат да ми платят — излъга тогава тя.

— Ти ги мамиш и си предателка…

Линес беше разбрала, че за нея няма спасение.

Осъдената гледаше примката. Ритуалът предвиждаше милостиво спестяване на страданията. Ако признаеш престъплението си и помолиш за пощада, тогава чупеха врата ти, преди пламъците да са те завладели целия. Линес вдигна поглед към небето.

„Спаси ме, Света Богородице! Няма да ми стигнат силите!“

Зад свещениците вървяха още толкова рицари и хора на краля. Те съставляваха охраната на епископа. Йезуити, дошли да унищожат заплахата на ереста един път завинаги. Повечето от рицарите бяха заели своите места по бойниците, разпръснати върху крепостната стена на графството. Недалеч от крепостта Соваж се разгоряха пламъци. Гъст дим и силни писъци изпълваха цялата околност. Армията на обявените извън закона, съставена от петдесетина озверели мъже, ограбваше всички богатства на епископа. В противен случай обещаваше смърт и разрушения. Църковният служител лекомислено беше отказал да се подчини и бе изпратил послание до Гайяр и Руерг за подкрепления. Господарите на тези крепости трябваше да унищожат антихристите, вилнеещи в този район вече втора година. С техните безчинства не успяваха да се справят дори и рицарите на Франсоа, краля на Франция.

Докато очакваше обещаната помощ, епископът беше решил да успокои селяните и Господ, като изгори неверниците. Линес винаги беше сочена с пръст и хората много бързо се обърнаха против нея.

Зад свещениците и рицарите обикновените хора образуваха полукръг. Някои от тях проклинаха осъдените. Други крещяха истерично, че краят на света е настъпил и апокалипсисът е започнал. Повечето горещо и мълчаливо отправяха молби за спасение на душите си.

Отвъд дървените стени на графството се виеше черен дим. Той се разпростираше нагоре по хълмовете и се стелеше към небето. Разбойниците обсипваха бойниците с горящи стрели. Вече бяха наблизо, защото се чуваха и виковете им. Едно дете се разплака, когато майка му го накара да падне на колене и да се моли. Миризмата на огън изпълваше всичко живо със страх. Кучетата лаеха бясно и се опитваха да откъснат въжетата, с които ги бяха вързали в колибите им. Конете цвилеха и ритаха безпомощно, прасетата грухтяха. Звуците, които издаваха, приличаха на човешки. Из двора се лутаха две кози, които панически търсеха изход.

Епископът и хората му застанаха първо пред старицата. Тя също беше привързана към кола. Под нозете й се издигаше планина от подпалки. Посивялата й коса образуваше ореол около лицето й. Старческите й тъмни очи бяха заслепени от невежеството на истинската лудост. Неспособна да разбере какво става, тя се усмихваше на насъбралото се множество. Свещениците се трупаха като черни и кафяви сенки на фона на сивото небе. Тя кимаше на познатите лица сред тях, като мърмореше откъслечни думи от някаква молитва.

Линес познаваше възрастната жена. Всеки от Соваж я знаеше. Това беше лудата госпожа Грилдю. Беше се родила в дванадесетия месец от годината, когато Меркурий пресичаше пътя на Венера. Това беше предзнаменование за щастие и богатство. Линес знаеше, че шейсетгодишният й живот беше прокълнат да завърши така жестоко. Много пъти беше гледала на старицата, без да споменава въжета и пламъци. Най-горчивата ирония беше, че никога не беше видяла себе си в тази картина.

Много отдавна, когато госпожа Грилдю била неземно красива, тя привлякла вниманието на Шарл дьо Сен Пол, последния господар на Соваж. Родила му прекрасна дъщеря, а той я възнаградил с каменна къща и земя, разположена край реката. Когато станала свидетел на смъртта на собственото си дете, огромната скръб разбила сърцето и помрачила ума на нещастницата. Бедните, лишени от разум хора бяха най-лесната плячка на алчните за земя свещеници. За по-малко от пет минути я бяха осъдили на смърт чрез изгаряне, защото била обладана от злите духове.

Когато епископът публично беше обявил това решение, Линес беше поклатила тъжно глава. Тя не вярваше на добрите му намерения: с помощта на рицарите да прогони злото от техните земи. Епископът просто се перчеше с пищните си одежди. Постоянните му крясъци против дявола бяха чисто лицемерие.

Отблясъците на огньовете правеха погледа на старицата още по-трескав. Тя се взираше в червената мантия на епископа, който я призоваваше към покаяние.

— Признаваш ли, че си в съюз със сатаната? Приемаш ли Исус за свой господар и спасител?

Възрастната жена вдигна поглед към небето и се закашля.

Епископът повтори въпросите си, сякаш жената пред него беше глуха.

— Признаваш ли…

Тълпата се размърда нервно, в очакване на нейното „да“. Бъркотията се засили, когато из краката им се замота паникьосана кокошка. Един се наведе, сграбчи я и прекърши шията й.

Линес се почувства така, сякаш бяха пречупили собствените й кости.

Не искаше да умре! Беше толкова млада!

Според виденията й трябваше да живее. Тя все още беше недокосната от мъжка ръка, не беше изпитала радостта от майчинството. В съзнанието й нахлуха хиляди неизживени неща: още не се беше обличала в коприна, не беше ходила до Нотр Дам, не беше вкусила портокал, не беше свирила на арфа, не беше участвала в кралско празненство…

Линес с ужас забеляза как епископът дава знак на свещеника, който държеше смъртоносния фенер. Видя как той го захвърли върху цепениците и червени пламъци веднага облизаха съчките.

— Госпожо Грилдю! Госпожо, за Бога, погледнете ме!

Възрастната жена отегчено обърна поглед към девойката, но изведнъж съзря нещо познато в тези сребристи очи.

— Кажи „да“ — крещеше й Линес. — Само кажи „да“!

Госпожа Грилдю внезапно се изплаши, като видя как пламъците поглъщат планината от дърво под нея. Посивялата й глава се притисна към кола, за който беше привързана. Очите й подивяха от паника.

— Милостива Света Майко, спаси я — извика отново Линес. — Кажи „да“!

Сякаш изплувала от дълбок сън, старицата кимна и прошепна:

Сред тълпата се разнесе въздишка на облекчение. Почти всички паднаха на колене и започнаха да възхваляват Господ. Епископът даде знак на свещеника с примката, който се приближи към кладата и прехвърли въжето през шията на старицата. Стражата постави ръце върху кола. Двамата мъже дръпнаха силно примката нагоре. Възрастното тяло конвулсивно се отпусна в мигновена, безболезнена смърт.

Линес почти припадна от облекчение.

През стената прехвръкна запалена стрела и се заби в сламения покрив на конюшнята. Хората крещяха ужасени, докато трима от мъжете се втурнаха да отвързват нещастните животни. Мъже и жени направиха редица и започнаха да си подават ведра с вода. Съседният свинарник също беше обхванат от пламъците. Слугите от кухнята се затичаха да отворят вратата пред подивелите прасета, които се изсипаха с крясъци насред двора.

Отвън се разнесе страхотен трясък. За пръв път по лицето на епископа се забеляза уплаха. Той се взираше в горящото тяло пред себе си така, сякаш съзнаваше, че кладите няма да спасят абатството.

Портите трябваше скоро да се отворят. Разбойниците щяха да нахлуят и да посекат всичко, попаднало на пътя им. Единствено конете можеха да бъдат пощадени, ако неговите хора успееха да се намесят. Но това съвсем не беше сигурно. Залогът беше главата на епископа.

Но отчето трябваше първо да задоволи собствената си жажда за кръв. Той се взря в следващата си жертва. Сляпото му око търсеше смъртта на друг. Искаше да забрави за собствената си гибел. Старият евреин, наричан Сол, беше най-добрият обущар в долината. Линес познаваше и него. Той беше петдесетгодишен мъж с черна къдрава коса. Липсата на бели косъмчета му придаваше младежки вид. Брадата му се спускаше върху голите гърди. Единствено слабините му бяха покрити с парче плат. Тялото му носеше червени следи от бичовете на палачите. Толкова пъти се беше отричал от вярата си, за да оцелее. Този път беше отказал да го направи. Съдът многократно го беше призовавал да признае, че е в съюз със сатаната.

Линес и Сол бяха приятели още от дванадесетгодишната й възраст, когато беше дошла да живее в Соваж. Беше потърсила услугите му за първите си момински чехли. Те бяха червени, с извити нагоре връхчета. Колко много ги беше обичала. Сол й се беше надсмял, когато му каза, че те правят още по-големи стъпалата й. След това често бяха делили залък. Той беше простоват и добродушен човек, страдал достатъчно през своя живот. Съпругата, сестра му и зет му бяха убити от испанската инквизиция. Той беше потърсил сигурност на френска земя само, за да намери същата участ.

Възмущението внезапно надделя над страха й.

„Милостива Майко, спри лудостта на този човек!“

— Господ ми е свидетел… — започна тя, но покривът на конюшнята се срути с трясък.

Пламъците се разпиляха навсякъде.

— Отворете портите!

Викът се изтръгна от гърдите на един мъж, застанал до реката. Цялата сграда потрепери и се срути. Селянинът хвърли ведрото и падна на колене.

— Ние сме обречени!

От всички страни се разнесоха крясъци. Повечето хора паднаха на колене. Стражите погледнаха към портата и после към епископа, в очакване на неговите заповеди. Огънят облиза каменната стена на крепостта и я оцвети в черно. Вятърът разнесе хиляди искри, като приземи една част върху колибата край портата.

— Злото най-сетне победи доброто!

— Сред нас има антихрист!

Епископът не обръщаше внимание на бъркотията, отчаянието и молбите на хората. Той призоваваше Сол да признае своя грях. Линес се разплака, когато видя тъжното лице и чу потвърждението. Тя стисна плътно клепки, за да не вижда как примката пречупва врата на жертвата.

— Света Богородице, която си на небето… — Сълзите се стичаха по страните й, почернели от дима. Тя не можеше да диша. За един безпаметен миг Линес почувства огъня и под своите крака. Започна да се бори диво с въжетата, с които здраво бе завързана. — Спаси ме! О, моля те, спаси ме! Толкова съм млада още, за да умра. Тялото ми е пълно с живот. Искам да родя своето дете! О, моля те, пощади ме! Искам да си имам дете! Обещавам, че вече няма да използвам своите гадания, за да печеля пари. Ще го правя само за доброто на хората! Кълна се, че ще служа единствено на Господ!

Странна тръпка прониза крайниците й. Линес отвори очи и видя примката пред себе си. Тя започна панически да тръска глава. Дългите черни коси се разлюляха диво върху гърдите й. Погледът й се спря върху бездиханния Сол, чието тяло вече гореше. Въздухът бе изпълнен с ужасяващата миризма на изгорена човешка плът.

— Признаваш ли своя съюз със сатаната? Приемаш ли Исус за свой спасител…

Линес знаеше отговора:

— Да, да! С цялото си сърце и душа!

Свещеникът вдигна примката над главата й. Линес се разкрещя:

— Не! — затръска глава отчаяна. Движението откъсна презрамката, която придържаше туниката върху тялото й. — Моля ви, не искам да умирам! Имайте милост, искам да изживея и последните си мигове. Позволете ми да изгоря жива!

Епископът зяпна. Отдръпна се назад, сякаш го бяха ударили. Останалите свещеници коленичиха, сигурни, че дяволът говори чрез устата на момичето. Този, който държеше фенера, погледна смаяно епископа. Чакаше знак да подпали съчките. Епископът се взираше в момичето. Туниката се беше свлякла на кръста й и бе разкрила недокоснатите й гърди. Поразително красивото й лице беше изкривено от агонията на тези последни мигове живот.

Епископът присви очи вбесен. Извърна се към свещеника и кимна. Онзи наклони фенера. Линес сведе поглед. Пламъците, които щяха да й донесат смъртта, оцветиха сребристите й очи в червено.

— Майко Мария! Майко Мария!

По крайниците й отново пропълзяха тръпки. Огънят растеше. Димът започна да изпълва гърдите й. Сълзи на протест бавно се стичаха изпод затворените й клепки.

Дочу се друг трясък и портата най-сетне се отвори. В укреплението нахлуха рицари на коне и войници. Това бяха рицарите на Гайяр, извикани от епископа. Той самият, заедно с хората си се втурна към крепостта. Из двора се носеше тътен от конски копита. Звънът на сабите бледнееше пред пукота на огньовете. Линес не можеше да вижда от дима, върху лицето й се синееха сиви и черни облаци. Тя кашляше и се задушаваше, гърдите й се разкъсваха за глътка чист въздух. Една искра се заби в косите й, друга докосна туниката й. Тя се опита да изкрещи, но от измъчените й гърди не се изтръгна дори стон.

Лорд Пакстон Гайяр Шамберлан замахна ниско със сабята си срещу войника. Ударът му обезоръжи врага и милостиво го остави жив. После извърна очи към кладата. Това, което видя, му се стори като кошмар. Към кола беше привързана млада полугола девойка. Дървата под краката й горяха. Сърцето му се сви. Копитата на коня му прегазиха подпалките. Сабята изсвистя и момичето полетя към въглените. В този миг една здрава ръка обви кръста й. За момент Линес си представи, че лети към небето, но изведнъж се озова с глава надолу върху коня. Тя се вкопчи със сетни сили в него. Не можеше да си поеме въздух, очите й изгаряха от дима.

Спасителят й вдигна меча си. Той се заби в един рицар и го събори. С крайчеца на очите си Линес видя как същото оръжие се забива в ризницата на следващия противник и се отдръпва окървавено. Рицарят извика и се строполи на земята.

Ръката му, облечена в черна ръкавица, се отпусна върху нежния й гръб. По цялото й тяло се разнесоха тръпки. Една стрела профуча и се заби в ризницата на нейния спасител. После отскочи, хлъзна се покрай краката й и падна на земята.

Линес помнеше много малко от случилото се след това. Около нея се стелеше дим и прах. Светът стана злокобен от викове, яростни сблъсъци на саби и ужасяващото чаткане на копита. Рицарят посече четирима, застанали на пътя му. Проклятия и крясъци се сливаха в мелодия на ужаса. Само след броени минути конюшните и другите постройки бяха в развалини. Наоколо всичко бе потънало в кръв. Линес стисна здраво очи.

Над главата й се разнесе вик:

— Тези пламъци са дело на мръсните попове. Свалете виновниците от бойниците!

— Слушам, господарю!

— Разпредели силите! Половината от войниците да търсят бъдещата съпруга на брат ми. Другата половина да последват отстъпващата армия. Не искам никой да се измъкне!

Той пришпори коня към портата. Сега имаше достатъчно чист въздух за белите й дробове. Това беше милост, изпратена й направо от небето. Линес кашляше и говореше нещо неразбираемо. После отново започваше да кашля. Не й оставяше време да помисли за това, което се случи. Успяваше единствено да се наслади на сладостта на свежия въздух.

Над главата й синееше лятното небе. Пухкави бели облачета плуваха из него. Конят се насочи към гората зад опожареното село. Вече започнаха да се появяват огромните корони на смърчовете, а отнякъде се дочуваше ромон на течаща вода.

Рицарят спря коня си. Скочи долу и се обърна да помогне на Линес, която вече се свличаше от седлото. Стъпалата й докоснаха земята. Погледът й търсеше да открие нещо познато в пейзажа наоколо. Сякаш искаше да се убеди, че все още е на земята. Когато осъзна това, усещанията й бяха толкова пламенни и силни, че граничеха с лудост.

Линес падна на колене. Започна да се смее и да плаче едновременно. Целуна зелената трева десет пъти, преди да вдигне красивите си очи към небето, за да отправи благодарност към Дева Мария. После започна да танцува.

— Аз съм жива! Жива съм! — Тя правеше кръгове, смееше се и плачеше. — Аз съм жива!

Пакстон я наблюдаваше с тъмносините си очи. Приличаше му на циганка, която танцува пред огъня. Сърцето му продължаваше да бие лудешки, запомнило жестоката битка. Ярост разтърсваше силното му мускулесто тяло. Широките му гърди изпитваха същата жажда за чист въздух. От два дена не беше спал. Не беше приемал храна и вино. Непрекъснато бяха преследвали разбойниците из околността. За пръв път след тази битка обаче той беше почувствал страстта на боеца.

Лудостта на момичето изпълваше и него. Толкова пъти беше гледал смъртта в очите, но сега по-силно отвсякога се наслади на факта, че е жив. Необходимостта да отпразнува това събитие се превърна в завладяваща страст.

Желанието му избухна като експлозия. Наслаждаваше се на това странно, магическо същество. Широко разперените ръце на момичето, приведената му глава и загадъчно замъглените й очи издаваха нейното опиянение.

Дългите й коси се стелеха като водопад от тъмни къдрици. Миловидното й лице пламтеше, потъмняло от пушека. Очите й блестяха от вълнение. Беше облечена в странната туника на осъдения, която се спускаше до голите й колене. Краката й бяха бели, дълги и стройни. Голите й гърди бяха добре оформени. Изкушението, което му предлагаха, се усилваше от къдриците на буйната й черна коса.

Той свали първо подгизналите си с кръв ръкавици, после започна да откопчава тежкия си кожен жакет и още по-тежката си ризница отдолу. За пръв път в живота си пожела да има слуга. Просто не успяваше да се съблече толкова бързо, колкото му се искаше. Ръцете му трепереха от необходимостта да я докосне, да завладее мекотата на гърдите й, да я повали върху зелените мъхове и да разтвори краката й.

Линес усещаше благословията на Дева Мария да я загръща и затопля. Постепенно се успокои. Започна да изтрива сълзите си, преизпълнена с благодарност. Тя беше жива…

Странната застиналост и шепотът на гората неочаквано изостриха сетивата й. Тя се заслуша в ромона на потока. Над главата й шумяха листата. Един сокол изпищя и излетя нагоре. До съзнанието й достигнаха далечни стъпки и плясъци на криле, както и ударите на собственото й сърце. Тогава чак усети, че не е сама.

Дочула задъхването му, Линес отвори очи. Ръцете й се сплетоха, за да прикрият голотата. На десетина крачки от нея стоеше рицарят. Оранжевият диск на залязващото слънце образуваше величествен ореол над главата му. Той стоеше там, необикновено едър. Беше по-висок от всеки мъж, когото беше познавала. Силни мускули оформяха стройното му тяло. По него имаше повече белези, отколкото звезди в далечния Млечен път.

Единственото нещо в него, което създаваше усещането за мекота, беше светлокестенявата му коса. Лицето му не носеше белега на необикновена красота, а очарованието на необикновена сила. Брадичката му беше четвъртита и необичайно голяма. Ястребовият нос стоеше горд над пълните му устни. Плътни вежди се спускаха над огромните му тъмни очи. По голите му гърди бяха разпилени тъмни къдрави косъмчета. В този момент нищо нямаше значение за Линес, защото беше обладана от велика идея.

— Светата Майка ви е изпратила, нали — прошепна учудено тя.

Думите се запиляха някъде из пространството и тя не беше сигурна дали я е чул. Нещо повече, Линес не беше сигурна, че той реално съществува.

Съмненията й изчезнаха, когато погледът й спря върху подутината под панталоните му. Една огромна мъжественост, която със сигурност би я убила. Линес започна ожесточено да клати глава в знак на протест, породен от моминския й страх.

— Да — прошепна той.

Това беше всичко, което можеше да каже. Линес замръзна, когато го видя да се приближава към нея. Мария го е изпратила, повтаряше си непрекъснато тя, за да си вдъхне кураж.

Той застана пред нея. Въпреки че беше висока, той стърчеше с цяла глава над нея. Тя се взря в тъмносините му очи. Техните орбити сякаш отразяваха собственото й бледо и изплашено лице. Всичките й усещания се изпълниха с мъжкия му аромат.

Никога нейно видение не я беше връхлитало с по-голяма сила. Сега то приличаше на отвор в калейдоскоп от спомени, изтръгнати от миналото му. Отначало го видя как се упражнява да стане боец. После, вече като мъж, той яздеше кон. В краката му лежаха множество посечени хора. Сега обсъждаше реколтата от грозде. Говореше с един възрастен мъж, когото обичаше. Очите на стареца бяха загубили своя блясък, но не и мъдростта си. Линес го виждаше как се взира в огромни площи с лозя, как чете някакви книги на светлината на свещ. После беше коленичил пред олтара с една жена, облечена в жълто кадифе. По-късно жената беше умряла и той много беше тъгувал за нея. След това в съзнанието й се изправи величествен замък, заобиколен от ниви и лозарски масиви. Почувства неговата привързаност към това място. Той се грижеше за болното си куче, помагаше на някакви деца да се люлеят на люлката, която беше направил за тях. Шегуваше се с ратаите и ги караше да се смеят. Когато се къпеше, си тананикаше.

Видението й продължи не повече от минута, но Линес успя да забележи тъмната сянка на мъж, който постоянно помрачаваше живота му. Тази сянка приличаше на студен разрушителен вятър, с когото беше принуден постоянно да се бори. Този заплашителен човек беше собственият му брат.

Мъжът срещу нея почувства съчувствието в сребристите й котешки, отнемащи дъха очи. Обикновено красавиците имаха руси коси, сини очи и бяха нежни като полско цвете. Това момиче нямаше нищо общо с тях. Приличаше на вълшебница от приказките. В тялото й сякаш се сливаха в странна хармония земята, вятърът и огънят.

Пакстон почувства огромно желание да я притежава.

— Ще се бориш ли с мен, вълшебнице моя?

Въпросът беше изречен с неподозирана нежност. За момент тя се потопи в завладяващия тембър на гласа му. Говореше на правилен френски, като истински аристократ. Загрубелите му ръце се спряха на нежните й рамене. Докосването я прониза като светкавица. Линес си пое дълбоко дъх и затвори очи, за да събере кураж. После поклати глава и попита:

— Има ли някакво значение?

Той я погледна сериозно, докато търсеше смислен отговор. Това, което чу, я накара да си помисли, че наистина е изпратен от небесата.

— Да, има значение! — Ръцете му галеха нежните мускули на гърба й. Ноздрите му вдъхваха аромата на люляк и дим, който излъчваха косите й. — Не бих искал да те нараня. Просто не бих могъл. И въпреки това, изкушение мое, и въпреки това…

Той не довърши мисълта си. Вдигна я на ръце и я понесе към килима от мъх, разстлан край потока. Като я прегръщаше, той я положи на земята и се надвеси над нея.

Притискането на телата им сякаш ги разтърси и ги остави безмълвни. Той затвори очи, като се мъчеше да се измъкне от сладката болка на страстта си. Заля го гореща вълна, която го отдели на хилядолетия от графство Соваж, от свирепостта на пожарите, от кръвта на боя. Целият свят се бе отдръпнал и бе изчезнал някъде.

Линес се взираше в него. Искаше да й обясни тази магия. Възбудата се разнесе по вените й и започна да изпомпва кръвта от сърцето й на мощни тласъци. Той вдигна ръцете й над главата и ги задържа там. Момичето се бореше за въздух. Всяко вдишване приковаваше съзнанието й към голите гърди и към мощните му бедра, притиснати към тялото й.

Негово дишане също стана отсечено и забързано. Буйната му коса се спускаше над красивото му лице. За момент тя си помисли, че и той като нея се бореше със същото удивление. Не, той отчаяно се стараеше да овладее желанието си. Погледът му изпиваше очарователните й очи, косите, разпилени по мъха, примамливите й устни, разтворени за целувка. Завладя го внезапна топлина, когато усети тялото й да се размърдва под неговото.

Линес почувства как крайниците й изтръпват, как зърната на гърдите й набъбват, как нещо в нея става горещо и огромно. Когато я погледна, той застина. Реакцията й беше като на недокоснато момиче. От устните му се изтръгна дрезгаво стенание.

— Кажи ми, че не си девствена, вълшебнице моя?

Въпросът му я паникьоса. Линес затвори очи и разтърси глава.

— Кажи ми — подкани я той, като позволи на устните си да си отдъхнат върху нейните. Дишането им се смеси и той затвори очи, опиянен от сладостния й аромат. — Дали не си изпратена от небесата, като награда за услугата ми?

Тя потръпна.

— Да, аз бях изпратена при теб, точно както и ти при мен. Ти спаси живота ми и аз ти дължа своя скромен дар. — Линес не увърташе, тя просто изказваше на глас мислите си.

Той не я слушаше. Не искаше да знае коя е, откъде е и защо църквата я беше осъдила. Не го интересуваше как месингът се превръща в злато, нито на какви закони се подчинява въртенето на планетите. Искаше само да слее своята плът с нейната.

Копнежът беше променил чертите й. Бледата й кожа се беше оцветила в очакване на неизвестното. Пулсът й беше ускорен и той забрави за всичко. Подчини се на всепоглъщащата необходимост и силно впи устни в нейните. От гърлото му се изтръгна стон. Гладът на неговата страст се впи във вените й и се сля с кръвта, течаща там. Езикът му завладя нейния. Линес не можеше да мисли за нищо друго, освен за примамващата му целувка. Сякаш тялото й се разтапяше в блестящ океан от горещина и желание.

Топлата му загрубяла ръка се плъзна по рамото й и придърпа останалата презрамка, която придържаше туниката към тялото й.

— Господи, толкова си нежна — задъхваше се той.

Вятърът охлади плътта й, преди дланта му да завладее гърдите й. Глухият пулс на затопленото й сърце се пренесе в слабините й. Това я накара да откъсне устните си от неговите с мъчителен стон.

Той погълна звука и прошепна:

— Вкусът ти е по-сладък от самия живот. Свършено е с мен, вълшебнице…

Линес отвори въпросително очи. Ласките му приличаха на докосване от пламък. Те успокояваха треперенето й само, за да го възпламенят отново. Това беше лудост, каквато не си беше представяла, че съществува. Зашеметена, Линес се мяташе и се притискаше още по-плътно към него. Топлите му устни започнаха да галят ухото и шията й и накрая се спряха на голите й гърди. Сякаш я прониза светкавица. Между краката й се разнесоха неудържими тръпки и тя усети познатата жажда на дробовете си за въздух. Инстинктивно изви гръб, за да намести по-добре зърната между устните му.

Сякаш бяха изминали столетия, докато Пакстон осъзнае жестоката нужда да слее мъжката си сила с това вълшебно, диво създание. Плътта му се разтрепери, когато усети нейния порив за отдаване.

Той повдигна тънката й пола. Ръката му разкъса бельото и го захвърли настрана. После се хлъзна по плоския й корем и по-надолу…

Горещата тежка топка, събрана в слабините й, сякаш щеше да я разкъса. Без да съзнава това, бедрата й се разтвориха за топлите му пръсти. Удоволствието избухна като отговор на докосването му. Тя усещаше, че търпението му е изчерпано. Линес не чуваше стенанията му, докато не почувства разкъсващата болка.

Той внезапно се спря и затвори очи. Сякаш искаше да се наслади на удоволствието, което не беше изпитвал досега. Тя беше толкова малка, топла и стегната.

— Не, не се движи — каза той в отговор на страховете й. Широко отворените му очи търсеха нейните. — Погледни ме, любов моя! — Тя го направи. — Обърни се с лице към мъжа, когото ще помниш вечно. Да, винаги, вълшебнице моя! Ние сме обвързани завинаги. — Топлата му ръка отмести косите от челото й. Докосването му беше нежно и сякаш изкупваше вина. — Още не съм произнесъл името ти, нито ти моето, но си моя! И ще ми принадлежиш вечно.

Тези думи започнаха да отекват в съзнанието й. Завинаги! Тя не можеше точно да разбере смисъла им, но им вярваше и знаеше, че ще бъде така. Това беше неизбежно, така както слънцето щеше да изгрее утре. Защото Мария го беше изпратила. За този дълъг момент, когато той лежеше неподвижен, погледите сякаш сляха душите им във вечен съюз.

Странни сънища я споходиха, докато лежеше, сгушена до огромното му топло тяло. Бедрата му бяха обхванали тялото й, а ръцете му я прегръщаха ласкаво. В съня й се върнаха онези сладостни тръпки, причинени от устните му по тялото й. Ръката му се плъзна по деликатната извивка на кръста й, после откри бедрата й и се върна на голите й гърди. Тя въздъхна и изви гръб, за да се намести в ръцете му. Зърната й станаха твърди, но той продължаваше да ги гали. После се плъзна върху плоския й корем и се настани между краката й.

Линес се разбуди напълно. В слабините й зрееше пареща топка и това я караше да се задъхва. Еротичните движения на телата им започнаха да се учестяват, докато горещите вълни на екстаза се разляха по тялото й. Усети как огромното му тяло се вдърви, а тя потъваше в съня…

Сънуваше звездите над тях и върховете на дърветата.

Вятърът караше листата да шепнат, а от нощната тишина над нея се надвеси усмихнатото лице на Дева Мария. Тя се опитваше да й обясни, че не този мъж, а тя е била изпратена при него. Защо беше така, нямаше значение. После нечии устни се притиснаха към нейните и зашепнаха:

— Нощта ни свърза завинаги. Точно както ти няма да ме забравиш никога, така и аз, страхувам се, няма да успея да те изтрия от паметта си… — Думите бяха топли, както и милувките му. После всичко изчезна. — Сбогом, моя непорочна магьоснице…

Тогава пред нея застана жена, облечена в черно. Линес я гледаше изненадана. Жената се настани на дървен стол, заобиколена от тъмнина. Единственото нещо, което Линес можеше да види от нея, бяха ръцете, положени в скута й. Беше облечена в черна рокля. Черна италианска дантела покриваше косите й. Лицето й беше скрито зад гъст воал.

Линес я гледаше, а времето сякаш беше спряло. Без да знае защо, усещаше, че тази жена е най-важният човек в нейния живот. Не можеше да каже защо е така. Постепенно видението започна да посивява. Накрая избледня… жената си беше отишла.

 

 

Слънцето се издигна в небето. Линес се завъртя недоволна, че я изтръгват от сладката дрямка. Тя отвори очи и се взря в синевата над нея. Почувства глад, но щастието и блаженството й бяха така пълни, сякаш беше спала две седмици.

Линес сънено се надигна и седна, като заоглежда непознатата околност. Неочаквано я връхлетя споменът за случилото се предишния ден. Сивите й очи го потърсиха върху мъха под нея. Беше си отишъл и сякаш никога не беше съществувал.

След като беше изпълнил душата й с онова тъмно, дълбоко и необикновено удоволствие, тя го беше попитала:

— Кажи ми своето име!

— Пакстон…

Сега тя повтаряше името му като в древно заклинание. Той беше човекът, дарил я с чародейна любовна нощ. Беше окъпал тялото й с неподозирано удоволствие и я беше издигнал до небесата. Пакстон…

Беше си отишъл, сякаш никога не беше съществувал. Щеше да остане единствено в сърцето и ума й, като драгоценен спомен, или като сбъднал се сън. Опитваше се да си внуши, че една нощ е достатъчна. Въпреки това съзнаваше, че цял живот щеше да копнее и да търси тези неповторими мигове. Цял живот…

Линес стана разтреперана и откри туниката си, положена върху един камък. Тялото й се движеше натам, а очите й го търсеха между дърветата. Изгуби няколко минути, докато оправи разкъсаната презрамка, за да прикрие голотата си. Тогава го видя.

Той беше издялан на дървото, под което се бяха любили. Линес бавно протегна ръка и проследи линиите му с пръсти. Върху сърце лежеше една-единствена звезда.

Това беше знакът на прокълнатите любовници. Никога да не се видят, но и никога да не се забравят. Докато беше жива, когато си лягаше, неговото лице щеше да бъде пред очите й.

От клона висеше златно колие. Тя бавно го вдигна. Върху златна верижка беше надянат пръстен. Светъл изумруд, обграден от множество диаманти. За нея този подарък беше по-ценен от кралското съкровище. Това беше единственото останало от бащата на нейното дете.

Линес постави верижката на гърдите си. После започна да гали издялания знак върху дървото. Звездата и сърцето й напомниха за думите му.

„Ти ще бъдеш винаги моя“…

Най-сетне се насили да си тръгне. Новият ден беше започнал и тя трябваше да реши какво ще прави. Не можеше да се върне в своето село, нито в своя дом. Църквата щеше да я осъди отново. Но къде би могла да отиде? Какво би могла да прави? Къде би могла да подслони себе си и детето, с което вероятно бе благословена вече?

Беше й необходим някакъв знак от небето. Линес постоя няколко минути, но нищо не се случи. Тя седна. Тези неща изискваха време. Нищо не се случваше, освен нежните пориви на вятъра, мекото жужене на пчелите и крясъците на две чучулиги, зареяни в небето.

Внезапно някакво движение в гората привлече погледа й. Между стволовете на дърветата се движеше кошута с малкото си.

Това беше добра поличба, ако изобщо беше такава.

Може би Дева Мария искаше да й покаже, че ще я направлява и ще следи съдбата й. Все пак тя я беше спасила от сигурна смърт. Беше осъществила съкровеното й желание, изпратила й бе Пакстон. Линес просто трябваше да тръгне. Но в каква посока? Огледа се за друг знак. Едно врабче изцвърча и хвръкна на запад. После закръжа и се насочи в южна посока.

Линес спря. Защо не? Да тръгне на юг, съвсем не беше зле.