Френсис Стюарт
Не ме оставяй (17)

Седемнадесета глава

Изминаха седмици, а двамата братя и Хила все още живееха в дома на мистър Уолш. Продажбата на старата кола им беше донесла само четири лири. Бяха дали Принцесата на треньора и макар че това им бе струвало само три фунта и десет шилинга на месец, решиха, че трябва да запазят достатъчно пари, за да може тя да остане там шест месеца. Това означаваше, че от двадесетте и пет фунта им оставаха четири, и с четирите от колата им се събираха всичко осем, които, както Хила реши, не стигаха да се преместят другаде, поне засега.

Всяка сутрин Патрик отиваше в кантората с мистър Уолш и се връщаше малко след шест. Работата беше дори по-скучна, отколкото си я беше представял и само шегите, които си правеха по неин адрес с Хила и Доминик, донякъде го спираха да не я напусне веднага. Ако я вземеше на сериозно, не би могъл да я понася дълго.

През това време отношенията им със семейство Уолш не се подобриха. Особено Мери Уолш намираше държанието им за твърде странно. Имаше хиляди неща, които не можеше да разбере и да си обясни. А за нея да не разбере беше почти равнозначно на неодобрение.

Преди всичко й правеше впечатление поведението на Доминик особено по отношение на Хила.

— Боже мой, ако не беше дете, човек би си казал, че той е женен за нея! — казваше тя на съпруга си. — Само да чуеш с какви нежности я обсипва и за какви неща си говорят! Влязох в стаята тази сутрин, когато предполагах, че му преподава уроци, и за какво мислиш, че приказваха? Как се чувствувал човек, когато е пиян, моля ти се. Тя му разправяше, че същото нещо можело да се изпита само чрез алкохола и че тя изпитвала такова нещо по два начина. Веднъж, когато била на някакви си скали или нещо подобно. А после той й каза, че е усещал същото нещо на два пъти. Мисис де Лейси му отвърна, че знае за единия път — в някакви развалини или не зная къде, а след като продължиха да си говорят за такива глупости, момчето каза, че човек изпитва същото усещане и когато е влюбен. Представяш ли си?

— И те си говориха тези неща, докато ти беше в стаята? — попита съпругът й.

— Не бях в стаята, но тъкмо щях да вляза, когато ги чух, и се спрях отвъд за минутка, понеже не исках да ги безпокоя, а когато почаках и те все още продължаваха, потропах с дръжката, макар че вратата беше открехната, и влязох; тогава, разбира се, те замлъкнаха — рече Мери Уолш.

— Но не си подслушвала нарочно, нали? — попита съпругът й. — Нали знаеш, че не бива да се постъпва така.

— Не, не съм, естествено — отвърна тя кратко.

След това идваше отношението на Хила към службата на мъжа й. И то бе голям източник на неодобрение за другата млада жена.

— Изглежда, тя смята това за някаква шега — оплака се тя на Симус.

Мистър Уолш беше по-снизходителен към квартирантите си, отколкото жена му. Но и той никак не се чувствуваше спокоен, когато се замислеше за тях. Имаше една доста неприятна случка, която бе станала в присъствието на някои от техните съседи. На една музикална вечер, на която мисис де Лейси бе настояла да дойде и малкото момче, бе решено да черпят с по чашка кларет дамите, които пожелаят, а останалите с чай, като за мъжете имаше уиски. Когато запитаха мисис де Лейси дали желае кларет или чай, тя отговори, че би искала уиски. Вярно, че стори това твърде учтиво и дори с известно притеснение, но все пак това бе направило лошо впечатление.

— Как бих могла да понеса подобна вечер, ако пия само кларет? — бе пошепнала тя на Доминик. Разбира се, обстоятелството, че беше дъщеря на Луциус Канавън поправи донякъде работата. И това трябваше да се има предвид. Дъщерята на толкова уважавания крепител на обществото би могла да си позволи доста неща, които едно обикновено младо момиче е принудено да избягва. Мистър Уолш признаваше това. Всъщност той бе готов да направи доста отстъпки, тъй като по натура беше доста по-толерантен от жена си.

Отношенията между младата мисис де Лейси и нейния знаменит баща го озадачаваха. Беше се надявал, че министърът често щеше да посещава къщата му. Той не живееше далеч от Дъблин и освен това сигурно всеки ден пристигаше в града във връзка с работата си като министър. Обаче нито веднъж не бе дошъл да види дъщеря си и зет си. Нито пък те, доколкото мистър Уолш беше разбрал, бяха ходили да го навестят. Това го беше разочаровало страшно много. И той си беше намислил в скоро време най-тактично да заговори по този въпрос, щом му се удаде случай.

Освен това мисис Уолш се тревожеше от начина, по който Хила се явяваше сутрин на закуска. Във всеки случай в Тара Терас (техния квартал) човек не се появяваше на трапезата с черен халат върху зелена нощница с голямо деколте, с начервени устни и начернени клепачи. Всъщност по отношение на клепачите й тя се лъжеше. Те бяха естествено тъмни.

Човек винаги трябва да намира време да се облича за закуска, дори ако остави да си гримира лицето и да си подреди косата за по-късно.

А и какво беше отношението й към съпруга или по-право, взаимните им отношения? Вечер, след като малкото момче отидеше да спи, и двете съпружески двойки оставаха за малко във всекидневната. Мери Уолш обикновено сядаше на страничното облегало на креслото, в което седеше съпругът й, той обгръщаше с ръце талията й, а понякога само си държаха ръцете. Но тези де Лейси, изглежда, никога не чувствуваха необходимост да си разменят такива дребни нежности както при дадените условия (с други думи, в присъствието на друга съпружеска двойка) — нежности не само позволени, но дори и желателни, защото по този начин на страстта се придава един по-почтен облик. Като не вършеха това никога, те породиха у нея съмнението, че съпружеският им живот, макар и още толкова кратък, не е напълно щастлив. Но разбира се, човек напълно не би могъл да разбере хора като тях.

Най-после това, което я шокира може би най-силно (макар че и самата тя не знаеше точно защо), беше, че най-малко два пъти през нощта беше чула от стаята им толкова лудешки и невъздържан смях, който направо я беше възмутил. Боже мой, последното нещо, което човек очаква да чуе през такъв късен час от това, което все пак може да се нарече брачна спалня, е смях. Милувки, шепот — да. Разбира се, ако човек би си позволил да подслушва, което естествено би било ужасна липса на възпитание. Дори и лека кавга би могла да се чуе. Но смях! И при това такъв смях! Не, подобно нещо изобщо не може да се обясни. И то неведнъж, а най-малко два пъти. Този смях твърде много шокира чувството й за допустимо и дори чувството й за приличие.

След втория случай тя отиде толкова далеч, че каза на мисис де Лейси (никога не можеше да се отпусне и да й каже само „Хила“):

— Май нощес си разправяхте някаква много весела шега.

Но квартирантката й не отвърна нищо, а само почна пак да се смее, после сигурно беше разправила за това и на момчето, защото по времето, когато се предполагаше, че се занимават с уроците, тя успя да чуе острия му смях в унисон с чудноватия дълбок смях на девойката.

От цялата компания мистър и мисис Уолш караха най-лесно с Патрик. Не че и с него човек можеше да се почувствува особено близък, тъй като беше най-неразговорливият от тримата, но поне не действуваше толкова явно в разрез с общоприетите оценки и навици, както другите двама.

— Особен човек е — казваше мистър Уолш на жена си. — Всъщност работи много усърдно в кантората, но се страхувам, че никога няма да напредне. Няма абсолютно никаква инициатива. И когато старецът дойде и го заприказва, никога не се държи така, че да спечели благоволението му; просто се чумери и изобщо не съумява да се представи в по-благоприятна светлина.

— Не би ли могъл да му намекнеш за тези неща? — предложи добросърдечно Мери Уолш.

— Опитвал съм, но не от зима от съвети. Жалко, наистина, защото се труди, заляга и ако не беше това негово държание, сигурно щеше да напредне.

Вярно беше, че Патрик наистина работеше усърдно във фирмата Калдекът, макар че работата му беше много досадна. Колкото и да се смееше на новата си длъжност с другите двама, виждаше, че трябваше да продължи да се труди поне дотогава, докато не се намереше нещо по-подходящо, с което да изкара прехраната и на тримата. Дори почувствува известна гордост, когато в края на първата седмица даде на Хила два фунта, за да плати на мисис Уолш, а останалия един фунт раздели между себе си и нея. Но не можеше да признае това нито на нея, нито на Доминик, защото знаеше, че никога не биха разбрали подобно чувство. За тях парите бяха нещо, което или трябваше да се получава и харчи нашироко, или пък без него напълно можеха да минат както в Розарил. Нито Хила, нита Доминик бяха склонни да се занимават с това седмично получаване и разпределяне на трите фунта.

Всички техни надежди в това отношение и дори очакванията на Патрик се съсредоточаваха в Принцесата. Хила беше скътала настрана техните непокътнати осем фунта, които щяха да заложат при първото надбягване на хрътката.

Една съботна вечер отидоха в Шелбърн парк, за да видят първата репетиция, която хрътката щеше да направи сама. Мистър и мисис Уолш щяха да имат гости малко по-късно, затова на няколко пъти им напомниха, че не бива да закъсняват.

Доминик никога по-рано не бе ходил на място, където стават надбягвания с кучета, и бе очаквал да види нещо по-различно, макар че и той не знаеше какво. Електрическият заек му се стори твърде смешен уред и беше сигурен, че Принцесата няма да се хване на подобен номер. Право или криво, не се знае, но тя се втурна след него и го погна толкова бързо, че взе определените петстотина двайсет и пет ярда за невероятно краткото време от трийсет секунди. Треньорът остана крайно доволен от този резултат и разбира се, Хила и момчетата много се зарадваха, въпреки че поне Доминик никак не се учуди на това постижение. Хората тук, все професионалисти в кучешките надбягвания, я смятаха за много бърза, а и самият той я беше виждал да побеждава най-добрите по-възрастни кучета от околността на Розарил. Както и да е, той се гордееше твърде много с нея и лицето му беше поруменяло, а очите му бяха грейнали.

Треньорът ги покани в една мъничка стая в сутерена, за да пийнат по чашка. Доминик беше толкова развълнуван, че едва докосна лимонадата си. Макар да беше сигурен, че треньорът разбира от хрътки по-малко от Дик Делени например, все пак се възхищаваше от него. И макар че плацът за надбягвания го беше разочаровал, като го сравняваше с влажните поля на запада, затънтените околности на Шелбърн парк, очертаващи се в здрача, със силуетите на пристанищните кранове, откроили се върху вечерното небе покрай реката, му харесаха твърде много и му се сториха много по-привлекателни за живеене от Тара Терас. Тук, между плаца за надбягвания и реката с нейните чайки и моторници, мястото му изглеждаше твърде подходящо за живеене, макар че не чак толкова подходящо като Розарил.

Той изложи съображенията си на Хила и на Патрик, когато си тръгнаха за вкъщи с трамвая. Те се съгласиха донякъде с него и решиха, че когато Принцесата спечели първото си надбягване, ще се преместят в тази не дотам почтена част на града. В този момент не бързаха много да се върнат в благопристойното си жилище и при играта на карти, или за каквото изобщо щяха да дойдат приятелите на Уолш. Патрик предложи да отскочат до един хотел близо до Пилар и да пийнат вино по случай репетицията на Принцесата.

Хила и Доминик се възхитиха от тази идея. И когато влязоха, момчето се учуди доста на големия хол, на стъклата върху масите и на всичко останало. След кръчмата на Бълджър с нейните вечно запалени газени лампи тази зала му се стори много хубава. Беше си помислил, че всички места, където хората се отбиват на по чашка, са тъмни и тайнствени като кръчмите край Розарил.

Патрик и Хила пиха бургундско, чийто тъмночервен блясък на електрическата светлина им се стори най-празнично изглеждащото нещо, което бяха виждали. Това беше първият път след пристигането им в Дъблин, когато се почувствуваха отново щастливи с онова старо, безоблачно щастие на предишните, отдавна отминали, както им се струваше, далечни дни Принцесата скоро щеше да спечели някое надбягване и тогава ще си вземат две самостоятелни стаи между Шелбърн парк и реката, а Хила сама ще ги подреди.

После Принцесата ще спечели още едно състезание или може би две, след което ще имат достатъчно пари, за да се завърнат триумфално в Розарил.

Те взеха няколко бланки от хотела и Патрик написа писмо на Майк, като от време на време слагаше и по някое изречение, продиктувано му от Патрик или от Хила. Най-накрая се подписаха и тримата. Знаеха, че и той като тях ще се зарадва от отличното постижение на Принцесата при репетицията.

— Горкият татко — каза Патрик. — За него е по-лошо, отколкото за нас, защото, макар че той е в Розарил, всеки от нас има другите двама до себе си.

— Трябва да пратим и една картичка на Дан — каза Доминик.

Избраха най-вулгарната картичка от павилиончето на хотела и я изпратиха на стареца. Тя представляваше някакъв много дебел тип с преувеличено червен нос, с бутилка в ръка, който се мъчи да се качи в трамвая. Доминик му нарисува и брада, за да заприличала Дан, Хила написа нещо на гърба на картичката, което Патрик задраска, като каза, че пощата няма да го пусне, затова тя написа нещо не толкова възмутително, което и тримата сметнаха за много смешно.

— Не е лошо да прибавим: ако някога станем много богати.

— Сладуранката ми, колко особено изглеждаш — каза внезапно Доминик.

— Как?

— Някак занесена. Очите ти са някак… — опита се да обясни Доминик.

— Пияна е — каза Патрик, като се засмя.

— Да, да, вярно — съгласи се Доминик и грейна от удоволствие.

— Не съм, не съм — запротестира Хила. — Не пияна, а само щастлива и облекчена, че за малко сме избягали от нашия затвор.

Пияна или не, това беше една от вечерите, когато тя изглеждаше прекрасна. Беше облякла черната рокля, която бе носила през време на „обсадата“, както и една черна шапка, която не закриваше много красивото й чело; лицето й беше по-румено от обикновено и очите й наистина изглеждаха тъмни и замечтани.

— Да, изглеждаш страшно щастлива — каза Доминик. — И съвсем малка, почти колкото мене: Нали, Патрик?

— О, миличките ми, аз съм пияна — повтори тя, така че двете момчета се заляха от смях и отново почнаха да мислят, че наистина е пияна.

— Няма значение дали си пияна, или не, щом като пак си щастлива — каза й Патрик.

— Разбира се, че има значение. Младите момичета не бива да се напиват. Дори Дан Делени казва така — отвърна тя.

— Е, когато се напиват съвсем малко и това се случва много, много рядко — позволено е — отбеляза Доминик, за да оправи работата, ако тя действително беше пияна. Разбира се, той не можеше напълно да противоречи на Дан. Не че някога го беше чул да изказва подобно съждение.

— Зависи — каза Патрик. — Под влиянието на виното някои от тях проявяват склонност към изказване на тайните си.

— Ти чувствуваш ли сега тази склонност? — попита я Доминик, без да разбира напълно значението на думите си.

— Струва ми се, че не.

— Хайде, кажи ни най-голямата си тайна, миличка — помоли я Патрик.

Тя отрицателно поклати глава.

— Моля ти се, сладуранката ми — присъедини се към него и Доминик.

— Как бих могла да откажа на моите мили — каза тя най-после.

Те я загледаха в очакване, но тя не рече нищо повече.

— Хайде, започвай — подкани я нетърпеливо Доминик.

— О, не, не — промени тя решението си. — Не сме достатъчно сериозни.

— Вече ще бъдем сериозни — обеща Патрик. Доминик се помъчи да придаде подходящ израз на лицето си, но не успя напълно.

— Добре, но да не е най-голямата ми тайна — помоли ги тя.

— Добре де, хубаво, но все пак да е някоя наистина важна тайна — опита се да помогне Доминик.

— И въпреки всичко не съм пияна — повтори тя.

— Разбира се, че не — съгласи се Патрик.

— Ето започна Хила, — щом те видях още първия ден, реших, че ще се омъжа за тебе и на следващата сутрин писах в Дъблин и си поръчах бял сатен за сватбената рокля. Когато баща ти се върна, вечерта, когато се сгодихме, и ме попита дали имам булчинска рокля, казах, че нямам; но това не беше вярно, бях получила плата вече от няколко седмици.

— О, това е било прекрасно — каза Патрик.

Но Доминик не сметна, че тайната е чак толкова интересна, колкото беше очаквал.

— Пийни си малко — каза й той с надежда това да докара до някоя по-друга тайна. Но бутилката беше вече празна.

Когато се върнаха вкъщи, Патрик посъветва Хила и Доминик да си легнат веднага, защото Доминик поради вълнението си и Хила поради смесеното влияние на вълнението и виното не бяха според него подходящи за „соарето“ на мисис Уолш. За нещастие самата Мери Уолш им отвори вратата. Сигурно тя ги беше чакала и вече бе раздразнена от закъснението им. Беше решила в никакъв случай да не разочарова гостите си, които очакваха да видят дъщерята на Луциус Канавън. За нейния обществен кръг беше голям успех да представи подобна личност и за щастие тази личност за пръв път не отказа да се появи пред гостите й. Дори и Доминик не отказа, макар че никой не бе имал намерение да го кани. Патрик ги последва в малката, натъпкана с хора гостна, като предчувствуваше крайно неблагоприятен изход от цялото това начинание.

Имаше около седем или девет души — двамина чиновници на Калдекът с жените си и един младеж на име Мак Кейб, помощник-редактор на месечния вестник, издаван от „Рицарите на св. Брендън“, годеницата му и един или двама други.

Отначало всичко потръгна добре. Хила и Доминик се заприказваха с момичето, което беше годеница на мистър Мак Кейб. Всъщност девойката не беше много привлекателна, тъй като имаше къс и дебел нос и дребни кафяви очи, но в голямата й уста имаше нещо иронично и когато се засмиваше, лицето й се променяше, като за миг ставаше крайно дяволито и то по някакъв не твърде почтен начин. Макар че живееше съвсем наблизо, мястото й сякаш не беше в Тара Терас, а по-скоро в Рингсед, в пристанищния квартал, помисли си Хила, там, където се намираше Шелбърн парк и където за нея и за момчетата бе почти обетована земя.

Роза Дженкинс, така се казваше госпожицата, не взе да говори на Хила за баща й. А това веднага й спечели благосклонността на Хила. Освен това тя много се заинтересува от репетицията на Принцесата, така че и Доминик още веднага започна да се чувствува твърде добре с нея.

— Харесва ли ви да живеете тук? — попита я любопитно малкото момче.

— Но аз не съм живяла никъде другаде. А вие? — запита го тя. Тази вечер за пръв път гостуваше на семейство Уолш.

— Боже мой — възкликна Доминик. — Ние изобщо не живеем тук.

Мис Дженкинс се засмя.

— Май това място не ви харесва много — отбеляза тя.

— Да ви кажа — подхвана Доминик, — тук… — но при тези думи момчето замлъкна. Въпреки всичко то беше тактично дете и се страхуваше да не засегне мис Дженкинс, ако домът й се окажеше в този квартал и ако кажеше, че е отвратителен.

— Брат и сестра ли сте? — попита го мис Дженкинс.

Хила поклати глава.

— Приличате си — продължи девойката и от този миг завинаги спечели сърцето на Доминик.

Стана ясно, че тя работи в отдела за горни дрехи в един голям магазин на О’Конъл стрийт.

— Наминете някога да ме видите, ако бъдете някъде наблизо — покани ги тя.

— Сигурно работата ви е интересна, толкова хора виждате всеки ден — каза Хила.

— Вярно, но да ви кажа, идват само жени, при това възрастни повечето. Ех, ако бях в някой магазин за цигари или нещо подобно, където да продавам предимно на мъже, щеше да е по-добре. С тях се разбирам по-лесно.

— Да — съгласи се Хила. — И аз бих се чувствувала по същия начин.

— О, за вас е друго, вие сте хубава — отвърна мис Дженкинс.

Хила искрено се учуди. Тя знаеше, разбира се, че Майк и момчетата я смятаха за хубава, или ако невинаги, то понякога, но смяташе, че това е само някаква тяхна щастлива особеност, част от чудноватите им идеи. Но това практично и разумно момиче да мисли така — бе нещо съвсем различно.

— Да, нали? — възкликна Доминик. — И тази вечер е по-хубава от всякога.

— О, сега много добре виждам, че не сте й брат — засмя се мис Дженкинс. — Братята никога не казват толкова хубави неща.

— Смятате ли, че бих могла да си намеря работа като вашата? — попита я Хила. — В такъв случай ще можем веднага да се преместим — обърна се тя към Доминик.

— Вие ли? — попита девойката учудено. — Искам да кажа, че изглеждате като момиче с много пари.

— Нямам нищо — отвърна й Хила.

— Бас държа, че дрехите ви струват доста пари — продължи мис Дженкинс. — Поне от това разбирам.

— А като ги износя, не зная какво ще облека — рече Хила.

— Ако наистина искате, мисля, че можете да се уредите, където работя и аз — каза девойката. — Нали знаете, външният вид е много важен, макар че изобщо нямам представа какво значение има това за дамските отдели.

— Но какво ще стане с мен, сладуранката ми? — напомни Доминик на Хила. — Аз просто ще умра, ако остана тук съвсем сам.

Мис Дженкинс неволно се засмя, като видя жалния израз на лицето му при тези думи.

— Но нали тогава няма да сме тук. Ще си имаме самостоятелен апартамент и ти ще се грижиш за него.

— Е, тогава може да е по-различно — съгласи се той, но не без известно съмнение.

Уговориха се мис Дженкинс да поговори за Хила с началничката на отдела, където работеше, и ако излезеше нещо, щеше да дойде някоя вечер на гости, за да им съобщи резултата.

Приятелският им разговор беше прекъснат от мисис Уолш, която изобщо нямаше намерение да остави важния обект на соарето да си губи времето в разговор с някаква си продавачка.

Представиха Хила на групата гости, насядали около газовата камина, където бяха заклещили Патрик от самото му влизане. Той не беше проговорил почти нищо, затова гостите останаха с впечатлението, че е просто навъсен младеж, така че появата на дъщерята на Луциус Канавън бе добре дошла.

— Ние сме големи почитатели на баща ви — започна мистър Мак Кейб, който беше застанал в средата на групата.

— Аз пък не съм — отвърна му Хила. Тя изобщо не искаше да бъде груба, но просто държеше още веднага да им стане ясно, че това умилкване около баща й изобщо не й харесва.

Тази забележка бе посрещната с малко неестествен смях, сякаш гостите си дадоха вид, че я сметнаха за особено остроумие, не твърде сполучливо.

— „Рицарите“ — продължи мистър Мак Кейб — много искат да имат честта и да го поканят на някое от седмичните им събирания, на което да им изнесе лекция, затова смятам, че ще е добре да му споменете нещичко по този въпрос.

— Какви са тези рицари? — попита тя.

— „Рицарите на св. Брендън“ — обясни търпеливо мистър Мак Кейб. В тази изискана компания не се смяташе за необходимо да бъде произнесена бялата им титла.

— Ама че смешни рицари — прошепна тихичко Доминик, който се беше приближил до трупата заедно с мис Дженкинс. Беше чувал за тях от мистър Уолш, който смяташе и него за възможен кандидат за юношеската група. Едничките рицари, които Доминик признаваше, бяха от неговия таен орден — на „Рицарите на романтиката“, чиито героични водачи бяха Принцесата и Хила. Сам-самичък едва бе допусната да членува и стоеше последна в списъка веднага след Доминик, тъй като момчето никак не беше суетно и не обичаше да се надценява.

Мис Дженкинс се изкиска, но веднага успя да обърне смеха си в несполучлива кихавица.

— Какво представляват те? — попита Хила.

Тя не би могла да зададе въпроса си на по-въодушевен член от мистър Мак Кейб.

— Дали сме клетва да се борим с трите най-опасни злини, които опропастяват страната ни — подхвана речта си мистър Мак Кейб, като все повече изпадаше в патос при звука на собствените си често употребявани бомбастични изрази. — Борим се против невъздържанието, хазарта и моралната разпуснатост. Борим се срещу тях дотолкова, доколкото ни позволяват способностите и ако Божието желание е такова, ще продължим в тази насока до последната си капка кръв.

Чу се шепот на одобрение.

— Що се отнася до хазарта — заяви Хила със спокойния си дълбок глас, който след пискливия монолог на младежа звучеше едва ли не заспало, — току-що идвам от едно място, където ходих да видя как една кучка тренира за надбягване, за да преценя дали ще мога успешно да заложа на нея, когато вземе участие в първото ни надбягване. Що се отнася до въздържанието, в момента съм малко пияна, а ако вземем моралното невъздържание — избягнала съм го само поради някаква случайна особеност на темперамента си.

— Мисис де Лейси! — извика Мери Уолш. Този път мис Дженкинс откровено се изкиска.

— Но тя ви каза самата истина — рече Доминик с тънкия си от вълнението глас. Чу се как Патрик промърмори нещо под нос, което прозвуча като проклятие, но тъй като едновременно се усмихна на Хила и намигна на Доминик, стана ясно, че то не се отнасяше за тях.