Френсис Стюарт
Не ме оставяй (11)

Единадесета глава

Вечерта всички бяха насядали в гостната, където в камината гореше буен огън. Доминик не си спомняше да е имало такова нещо по-рано и затова страшно много се радваше на големите пънове, които баща му сам бе насякъл. Масата вече бе наредена за сватбената закуска. Имаше девет чаши, само четири, от които бяха от един и същи сервиз, най-разнокалибрени винени чаши, както и три бутилки шампанско в средата на масата, а до тях бяха вече поставени шунка и две пилета.

Майк беше сложил до себе си бутилка уиски, която беше отворил рано вечерта, и сега наля по чашка на Патрик и Хила. Патрик бе подпрял с длани четвъртитата си брадичка, загледан в буйния огън, и не продумваше почти нищо. От време на време хвърляше поглед към бледото лице на Хила, което отново бе придобило странния си изглед на отдалеченост от всичко, така че му се струваше невъзможно, че ще се жени за нея.

— Изпий това уиски — каза й той. — Изглеждаш настинала.

— Как може да ми е студено при такъв огън? — запита го тя, като вдигна сивите си очи и го погледна учудено.

— Не зная — отвърна той и отново замлъкна.

— Нищо й няма — обади се Майк. — Нима всяко момиче не се чувствува неспокойно в навечерието на сватбата си?

— Тя съвсем не е неспокойна — рече Патрик вече раздразнено.

— А също и ти, Пат — продължи Майк. — Това е голямо напрежение и за двама ви. Не трябва да седите до късно, като знаете колко дълъг ден ви очаква утре.

— Да, отивам да си легна вече — промълви Патрик. Доизпи своето уиски и стана. След това си подаде ръката на Хила. Той никога не я целуваше, когато в стаята имаше други хора.

— Лека нощ, мила.

Доминик изтича след него. Работите съвсем не се наредиха така, както ги беше намислил. Обикновено Хила си лягаше първа и малкото момче бе решило, че тази вечер тя ще е вече в леглото в украсената брачна стая, когато Патрик ще влезе при нея. Сега цялата изненада се разваляше. Когато настигна Патрик в коридора, той не му каза нищо, а само се качи с него в стаята му. Познаваха стълбите и коридора толкова добре, че минаха през тях в тъмното. Когато влезе в стаята си, Патрик запали свещ и седна на леглото. Там беше студено, но изглежда, не усещаше това. Доминик се изправи до тоалетната масичка, като си играеше с малкото предмети, които брат му държеше там. На масичката имаше един стар гребен, много от зъбите му бяха изронени, и сега Доминик го въртеше, за да види пред кого ще застане, когато спре. Гребенът спря да се върти, обърнат към един от тъмните ъгли на стаята. Завъртя го отново. Някакво униние го беше обхванало. Въпреки смелите си думи в старата кула чувствуваше, че животът, който бяха водили досега, се свършва и той остава сам.

— Доминик.

Гласът на Патрик прозвуча толкова сериозно, че малкото момче спря гребена по средата на въртенето му и се обърна. Брат му седеше свит на тясното легло, а премреженият му поглед беше отправен към вехтия килим.

— Какво? — попита го Доминик.

— Ела седни тук.

Малкото момче отиде при кревата и седна до него. Патрик измъкна юргана и покри с него своите и на брат си рамене. Поседяха така няколко минути, съвсем близо един до друг в полутъмната стая, като не говореха. Чуваше се дъждът, който клокочеше по водосточната тръба и се изливаше на двора.

— Скоро ли ще имате деца? — запита го внезапно Доминик.

— Не, едва ли. Кой ти каза такова нещо? — рече Патрик.

— Ани.

— За какво й е било да говори такива неща? — извика ядосано Патрик.

— Но нали все пак може да имате деца.

— Е, какво от това?

— Тогава няма да ме обичате толкова — обясни момчето.

— Боже мой, как можеш да говориш така? Какво общо могат да имат децата с мене и с тебе?

— Не зная, Патрик.

— Нищо, абсолютно нищо не може да застане между нас двамата. Дори и Хила. Разбираш ли? — Патрик говореше остро, сякаш беше ядосан на някого, но на кого — Доминик не знаеше. Как би могъл да знае, че Патрик беше ядосан на самия себе си, защото беше обхванат от някаква магия — от магията на Хила. Отначало беше само влюбен в нея, но сега вече беше омагьосан, а искаше да избегне от това, защото чувствуваше, че то го оплита твърде много и го отдалечава от Доминик. Защото дори и сега, когато седеше до малкото момче, се ослушваше да чуе дали тя няма да се качи в стаята си. През цялото време мислеше за нея — най-диви, най-луди мисли го изпълваха. Беше му струвало голямо усилие да каже: „Тя не може да застане между нас“. А сега Доминик промълви:

— Украсих моята стая за вас двамата, защото тя е най-хубавата стая и защото мислех, че тази вечер трябва да спите там. Хила ми каза, че това ще стане утре вечер, но ми обеща, че все пак ще отиде там сега, за да ми направи удоволствие.

— Обещала ти е да отиде там тази вечер? — повтори Патрик.

— Да, докато клонките са още свежи.

— О, Боже мой — възкликна Патрик.

— Защо казваш „Боже мой“ по такъв начин? Това не те ли радва? — попита Доминик.

— Проклетото момиче — промърмори брат му. — Тази вечер не беше нейна.

Тази вечер той искаше да говори с Доминик, а вече беше невъзможно. Тя го бе покорила на себе си като човек, обладан от духове.

— Какво лошо има в това? — попита Доминик, изплашен от думите на брат си.

— О, миличък, не ми обръщай внимание. Прости ми тези думи. Тя е добра и прекрасна.

— Да, такава е.

— Но няма защо да говорим за нея сега.

— Тогава за какво искаш да говорим, Патрик?

— Спомняш ли си деня, когато Принцесата за пръв път уби заек в нивата зад Пущинака? — запита Патрик. — Беше вечер.

Искаше да припомни тихи, щастливи случки, които някога бе преживявал с Доминик. Но ушите му се вслушваха в шума от стъпки по стълбището.

— Не, тогава тъкмо се свечеряваше — напомни му Доминик.

Патрик обгърна с ръка малкото рамо на брат си.

— Винаги е прекрасно, когато здрачът се спуска на земята — продължи малкото момче. — Но е и толкова тъжно, нали? Тогава в училище ще ми бъде най-страшно. Каквото и да правя, здрачът винаги ще ми напомня за вкъщи, и сигурно някой ден ще избягам.

— Може би след време ще забравиш.

— О, не, не. Колкото и да остарея, вечер винаги ще мисля за тукашните поля, за Пущинака, за тебе, за Принцесата, за всичко.

Искаше да спомене и Хила, но премълча. Доминик почувствува, че двамата не бива да говорят за нея, защото тя е нещо, което всъщност не могат да споделят. Утре сутринта тя можеше да се омъжи за Патрик, но малкото момче бе сигурно, че в действителност е негова, и това беше тайната, която внезапно беше открил днес следобед в разрушената кула.

Когато най-после Патрик чу стъпките й, Доминик вече беше заспал под юргана. Той го сложи да легне внимателно, като събу калните му обувки и постави главата му с щръкналата отзад коса върху възглавницата. След това излезе в коридора.

Хила беше застанала пред отворената врата на Доминиковата стая, която той беше украсил. Тя сякаш не можеше да реши дали да влезе, или не. В ръката си държеше свещ и жълтият пламък отхвърляше сянката й във вид на дълго, подвижно петно върху пода на голия коридор. За миг Патрик се загледа в нея, без да проговори. Свещта осветяваше извивката на устата и изпъкналостта на скулите й, а потапяше очите й в дълбока сянка. Тя приличаше на нещо толкова диво, толкова диво и той отново усети, че го обзема чувството пред вида на мятаща се пъстърва или на див заек, който изскача от някой влажен храст.

Тя се усмихна и кимна леко с глава, сякаш пожелаваше някому лека нощ, след което влезе в стаята, но вратата остана отворена след нея и той видя бледия пламък, който осветяваше леко стената на коридора, но самата тя не се виждаше. Остана на мястото си, сърцето му биеше силно, бе се загледал в неясния светлик, който понякога изчезваше от стената, когато тя закриеше свещта. Ослушваше се, но не можеше да чуе нищо, освен дъжда, който ръмеше вън на двора.

Обърна се и сложи ръка върху вратата на своята стая. След това се поколеба, отново се върна, отиде на пръсти до осветената стая и надникна вътре. Хила беше застанала до леглото. Изглеждаше много висока в зелената си нощница с цвета на лъскавите бръшлянови листа, които красяха кревата. Беше се обърнала настрани и не го видя. След това тя духна свещта и той чу слабото шумолене на чаршафите, когато си лягаше, и видя смътния правоъгълник на прозореца, който гледаше към Пущинака.

Той влезе в стаята. След това протегна ръка и докосна листата на дивия бръшлян, после и косата й.

— Милата ми годеница — прошепна той.

— Недей още — каза тя и той си представи лицето й в тъмнината, усмихнато и все пак спокойно и кротко. По-рано го дразнеше това нейно спокойствие, което сякаш нищо не можеше да наруши. Искаше му се да го разклати, да я направи неспокойна, такава, какъвто беше и той. Защото сега му изглеждаше по-далечна от всякога. Тъй далечна, каквато беше през първия ден, когато влезе в гостната с леля му и старата дама каза: „Това е мис Канавън“.

— Защо остави вратата отворена? — попита я той.

— Защото обещах на Доминик. Той не ти ли каза?

Патрик беше коленичил на пода с лице до нейното на възглавницата. Той мушна ръка под завивката и я сложи под гърдите й. Скоро студената му трепереща ръка долови тихите и равномерни удари на сърцето й. Лека-полека ръката му се стопли, но все още трепереше заради леката заобленост, която усещаше като нещо, недокосвано никога до тогава. Нещо по-особено и по-тайнствено от докосването до пъстърва във вирчето под скалата. Но сърцето й не трепна под ръката му като рибата. То си оставаше спокойно, а ударите му бяха тихи и равномерни. Долавяше се смолистият дъх на борово клонче над леглото й. Той помръдна леко главата си и устните им се допряха почти случайно и останаха така. След това той вдигна глава и се опита да я види, но лицето й беше само бледа сянка върху още по-бледото очертание на възглавницата. Той се изправи и застана за миг до леглото. Усещаше краката си отмалели както веднъж, когато беше станал след дълго боледуване.

— Лека нощ, Хила — промълви той.

— Лека нощ, Патрик.

Тръгна към вратата и всяка стъпка му струваше огромно усилие. След това затвори вратата и застана в коридора с рамо, опряно в стената. Зачуди се на това, което можа да направи. Беше я оставил само защото му се стори срамно и смешно да остане при тази спокойна и далечна Хила. Сякаш щеше да си направи някаква груба и неуместна шега. О, ако тя беше смутена и объркана като него — но не би! — тя лежеше кротка, спокойна и почти тържествена в голямата тъмна стая.

Патрик отново слезе долу. Баща му все още седеше в гостната. Беше се навел към огъня, като си тананикаше някаква песен. На пода до него имаше чаша и бутилка уиски. А от другата страна на голямата камина се беше изправил кръчмарят Бълджър. Беше дошъл да се срещне с Майк по работа, която бе дал да се разбере, че е от изключителна важност. Бе определил за срещата този късен час, за да завари Майк самичък. Това, което го беше подтикнало да дойде в Розарил, беше желанието да се срещне с Луциус Канавън, за да му предложи една схема за снабдяване с продоволствие на някои предприятия в западните области при специални цени. В замяна на това беше готов да заличи целия дълг на Майк де Лейси и да продължава да му дава на кредит до известни граници, разбира се. Вече беше уговорил всичко това и Майк му беше обещал да го срещне на другия ден с министъра на вътрешните работи.

— Хей — каза Майк, — тук ли търсиш утрешната си младоженка? Тя хвръкна към гнездото си.

— Искам да ви честитя, мистър Патрик — обади се кръчмарят. — Каква хубавица сте избрали! Няма съмнение в това.

— Всъщност бащата на хубавицата те интересува — отбеляза Майк.

— Толкова голям патриот — промълви благоговейно Бълджър.

— Смяташ ли, че той ще ми намери някаква работа? — попита Майк.

— Защо не? — каза Бълджър. — Няма по-подходящ човек от вас за държавна служба. Тъкмо от такива хора имаме нужда, които са се блъскали по чужбина и познават живота. Все сме склонни да разсъждаваме донякъде като провинциалисти, макар че така смятам аз, който никога не съм напускал родния бряг.

Патрик стоеше и се мръщеше. Никак не му се слушаше как Бълджър и баща му се гласят да използуват връзките си със семейството на Хила. Струваше му се, че така използуват Хила за търговски далавери.

— Не можеш да искаш нищо от него — отсече той.

— Защо не?! — попита го Майк. — Сега той ще стане член на нашето семейство.

— Изобщо няма да стане такъв. Освен това Хила не го обича — каза Патрик.

— Зная какво чувствувате — намеси се веднага Бълджър — и то ви прави чест. Все пак това, което ще искаме от него, изобщо не е услуга, ни най-малко. Просто приятелска сделка между роднини.

Патрик въставаше против начина, по който кръчмарят говореше, като казваше „ние“. Не му беше ясно какво именно смята да поиска той.

— А каква е тази „приятелска сделка“, която искате да сключите? — попита той.

— Никаква. Съвсем никаква. Само казах на баща ви, че бих се чувствувал горд да стисна ръката на един такъв патриот като мистър Канавън и вашият баща любезно ми обеща да го доведе на малък обед у мен, след като свърши празненството тук.

— Ами ако не го доведе? — попита Патрик. Чувстваше се много раздразнен и напълно изгубил търпение.

— Това би било голямо разочарование за мен, мистър Патрик — отвърна Бълджър.

„Белоснежната птичка отлетя към гнездото“ — си тананикаше Майк, наведен към загасващия огън и хванал с двете си ръце чашата е уиски. Беше изпил доста уиски тази вечер и вече не мислеше много за Бълджър и за „приятелската сделка“. Кръчмарят като добър психолог беше доловил това съвсем ясно. Сметна, че ще е най-добре да тръгне, преди Майк де Лейси да е казал нещо, което би означавало, че си взема обещанието обратно. Макар че, дори и да стореше това, кръчмарят нямаше да се обезпокои особено, тъй като беше сигурен, че сутринта Майк ще види положението по-практично и в по-разумна светлина.

Що се отнася до Патрик, кръчмарят изобщо не го слагаше в сметките си. Някакъв си нехранимайко, затичал се след първото срещнато момиче, и при това доста грозничко. Бледо и кокалесто, макар че във всички случаи Канавън можеше да намери по-добра партия, за дъщеря си от този беден безделник де Лейси. Както и да е, тази страна на въпроса не го засягаше.

— Ще кажа лека нощ и на двама ви — обади се отново той, като посегна да си вземе шапката. — Утре ще се чувствувате горд, че водите толкова прекрасно създание към Божия олтар.

Когато той си отиде, Патрик седна. След това си наля чаша уиски.

— Много ли му дължим? — попита той баща си.

— Дявол знае колко — каза Майк.

— Сигурно нямаш пари, нали?

— Към три лири — отвърна баща му — Хубава каша сме забъркали, нали?

— Май изобщо не трябваше да се женя — рече Патрик.

— Разбира се, че трябваше. Можеш да се ожениш с три лири или с трийсет хиляди, в края на краищата всичко се свежда до едно и също.

— Време е да се захвана с някаква работа.

Сега, когато беше ясно, че Майк се е завърнал вкъщи завинаги, вече нямаше нужда той да остава по-дълго в Розарил. Ужасяваше се при мисълта, че трябва да се махне оттук, но беше съвсем наясно, че не би могъл да продължи досегашния си живот и че дори вече не би могъл да бъде щастлив, ако останеше. За миг почти съжали за онези дни, вече тъй далечни, когато той и Доминик бяха съвсем сами тук с Ани. Но това беше по-скоро само сянка на съжаление. Когато си помисли за Хила, горе в украсената стая, всичко друго се изличи при радостта от тази мисъл.