Френсис Стюарт
Не ме оставяй (23)

Двадесет и трета глава

Доминик намери „Бозуел“, пуснал котва не до Южната стена, както предишните два пъти, когато бе спирал в Дъблин, а на Северната стена, от другия бряг на реката. Беше благодарен, ако изобщо не е кощунство да се употреби тази дума при съществуващите обстоятелства, понеже така не би рискувал да срещне Хила на качване. Невероятно беше също мистър Уилкинс да се веене в кръчмата на Джери Мърфи, докато е в Дъблин, тъй като би трябвало да премине около миля покрай Бът Бридж и нагоре по отсрещния кей, ако не искаше да си направи труда и да прекоси реката с лодка.

Доминик намери Дик на борда. Не бе имал време да слезе от параходчето, откак бяха пуснали котва предишния ден, затова Доминик го откри без никаква мъчнотия. Освен това, понеже го бяха помолили да не ходи у Джери Мърфи, а собственият му дом не го привличаше особено, нямаше закъде специално да бърза.

Доминик се изненада, като видя колко се беше променил. Беше изгубил почти напълно крехкия си вид, беше станал по-як и устните му бяха придобили потвърди очертания. Но имаше и нещо друго, което Доминик не можеше да си обясни добре. Не че изглеждаше някак изплашен (винаги бе изглеждал така, макар че не беше страхлив), но все пак у него имаше нещо, което Доминик забеляза още от пръв поглед. То обаче се стопи веднага, щом заговориха, и стана такъв, какъвто си беше по-рано.

Ако Доминик си бе представял, че ще чуе увлекателни разкази за приключения по далечни земи и моря, трябваше да се разочарова. Но тъй като познаваше Дик твърде добре, не очакваше да чуе за нещата, които бяха му се случили, поне не веднага. През следващите дни едно по едно те може би щяха да излязат наяве. И все пак съвсем не беше се подготвил за сдържаността, която Дик бе проявил относно последните десет месеца.

Доминик предложи да отидат при мистър Уилкинс веднага, за да се свърши по-скоро със записването му в екипажа на „Бозуел“.

— Виж какво — възпря го тогава Дик, — преди да подпишеш, има някои неща, които трябва да ти кажа.

— Нима в края на краищата няма да ме приемат? — извика Доминик и искра на надежда проблесна в душата му въпреки твърдото му решение.

— О, не, не е тази причината — успокои го Дик. — Думата ми е за параходчето. Наистина то е едно проклето, ръждясало, пробито старо корито и всички от екипажа, освен готвача са мошеници и грубияни; единствено той е свестен, само че трябва да свикнеш добре с жаргона му. И мистър Уилкинс не е чак толкова приятен, колкото изглежда пред тезгяха в кръчмата на Джери Мърфи.

— И все пак ти си издържал — отбеляза Доминик.

— Не ми оставаше нищо друго. Вкъщи не мога да остана. Но при пръв удобен случай ще се преместя на друг кораб. Нали разбираш, всичко това трябва да стигне до теб, преди да подпишеш договора, нали?

— Да — съгласи се Доминик, — но това няма значение.

— Добре — промълви Дик, — но за мен ще има огромно значение. Двама по-лесно можем да понесем трудностите, които са прекалено тежки за сам човек.

Дори мистър Уилкинс да знаеше нещо за семейството на Доминик и за предишния му живот, той не спомена нищо за тях. Държеше се с него като с приятел на Дик, пораснал в едно предградие с него и готов да се махне от не особено приветливия си дом. Не можеше особено да придиря за хората, които приемаше на „Бозуел“. И макар че Доминик нямаше още пълни шестнайсет години, беше толкова висок, че на пръв поглед изглеждаше дори по-голям, но като се вгледаше човек, забелязваше, че може да мине дори и за по-малък.

Никой от колегите им моряци не се появи същата вечер, а Дик и Доминик можеха сами да се разполагат в малко мръсното помещение на машинното отделение, където миришеше на ръжда и сажди. На Доминик му стана ясно, че Дик бе назначен за радист само временно, докато намерят човек с по-голям ценз. Поради тази причина той си оставаше в машинното отделение и разбира се, не влизаше в състава на началството. Това бе една от не съвсем вредните прояви на „Бозуел“, които биха предизвикали възраженията на чиновниците от търговската флота, ако те не бяха толкова успешно заблуждавани. Първото впечатление на Доминик от кораба беше тази смесена миризма на ръжда и сажди; вонята на сажди, предизвикана от използуването на евтини въглища, беше проникнала във всяко кътче и във всяка пукнатина.

От палубата Доминик можа да види тънките, високи очертания на къщата на Джери Мърфи, която се съзираше през реката почти срещу тях. Виждаше се светлината в най-горната стая, в „неговата стая“, както все още я наричаше. Бе застанал облегнат на парапета й дълго гледа към къщата със скритата надежда, че може би Хила ще мине покрай някой от прозорците. Но тя не се мярна, понеже тази вечер беше легнала рано (бебето щеше да се роди след няколко дни) на малкото сгъваемо легло, което по-рано беше негово. Тя четеше, а Патрик седеше до огъня. Докато Доминик гледаше към къщата, тя проговори само веднъж:

— Имам писмо от Роза, пише, че утре се връщат от сватбеното пътешествие.

Доминик продължи да стои и да гледа, докато най-сетне светлината в стаята угасна.

 

 

Първите два-три дни от плаването страдаше ужасно от морска болест и през цялото време лежа със затворени очи, като слушаше безучастно непознатите гласове и звуци, които се чуваха наоколо. Дик се вясваше при него от време на време, сядаше в края на леглото му, като приказваше твърде малко: „Няма да умреш. И аз мислех така, но на, не пукнах“ — повтаряше той. А понякога казваше: „Всичко е наред“. И макар съвсем да не беше така, думите му успокояваха Доминик, както биха успокоили дете.

На третия ден стана, смени си ризата, с която досега беше облечен, с тъмносиния памучен пуловер, омота врата си с шалчето, което беше задигнал от Майк, и се запъти към кухнята, предвождан от Дик. Утрото беше студено и сиво, корабът плаваше всред силна буря, както се стори на Доминик. Но Дик го увери, че всъщност това е съвсем умерено морско течение.

Големи сиво-зелени вълни следваха една след друга в редица. Тъмносивият дим на кораба се стелеше ниско, като образуваше черна следа, сякаш вятърът го натискаше отгоре и гонеше сърдитите сплескани вълни, а облаците сякаш се раздираха в бавно клатещата се мачта. Доминик забеляза, че никой предмет наоколо нямаше ясни очертания; беше го обхванала голяма умора. Работата му беше в кухнята, където трябваше да мие емайлираните чинии, канчета и тенджери. Готвачът беше стар човек. Скоро му стана ясно, че на този кораб хората бяха или много млади, или много стари, с изключение на мистър Уилкинс и на помощник-капитана, освен работата в кухнята трябваше да носи яденето и на последните двама, както и на капитана, и да помага при почистването на каютите им.

Скоро започна да свиква с реда в „Бозуел“. Да се каже, че се приспособи към живота на него, би било погрешно, понеже никога не би могъл напълно да го приеме. Все пак най-добре свикна с работата, всъщност бе в по-добри отношения с дванайсетимата си другари от машинното отделение, отколкото със свития и доста мълчалив Дик. Те смятаха, че Дик е пипнал съвсем лека работа поради приятелството си с боцмана, когото всички мразеха. Доминик им съчувствуваше за отвращението им към мистър Уилкинс, който беше дребен човечец с малки очи и приличаше на плъх, макар че Дик го защищаваше пред екипажа.

— Защо не се разкараш от нас и не отидеш горе при началниците? — обръщаше се язвително към Дик един от четиримата огняри, който се казваше Бил.

— Защото не искам — отговаряше Дик, който лесно се сдържаше, понеже никак не беше сприхав.

Наистина имаше такава възможност, тъй като мистър Уилкинс, който наистина управляваше кораба вместо капитана, му беше казал, че може да спи в стаята с радиостанцията и да се храни с него, с помощник-капитана и с капитана. Но Дик му бе отказал, защото искаше да остане с Доминик.

— Онзи хлапак, твоят приятел, е голям хитрец — каза Бил на Доминик, когато Дик си излезе. — Държи се много свойски с мистър Уилкинс. Слушай мене, момченце, не се усуквай много около началството. Хитрината не помага много на този кораб.

Доминик изобщо нямаше намерение да се „усуква около началството“ и си го рече на младия огняр. Бил не беше лошо момче, но дори Доминик, който не държеше много на чистотата, намираше, че беше доста мръсен, а и езикът му беше най-гадният, който беше чувал. Но се мъчеше, доколкото бе възможно, да не взема страна в разприте между хората от машинното отделение, от едната страна, и Дик, помощник-капитана и мистър Уилкинс, от друга. Помощник-капитанът, макар и не толкова мразен, колкото Уилкинс, също май беше замесен в противоборството. А що се отнасяше до капитана, той не представляваше абсолютно нищо на кораба, стоеше само проформа, виждаха го и го чуваха твърде рядко и на мостика се мяркаше от дъжд на вятър.

Според хората от машинното отделение той бил закоренял пияница. Собствениците го държали, понеже лесно се примирявал с икономиите им и твърде умело заобикалял разпоредбите на Министерството на търговията.

— Чака ни лошо време — каза веднъж Дик на шестата и седмата вечер от отплаването им. Доминик беше влязъл при радиостанцията, като беше почистил навред след вечерята.

— А това време нима е хубаво? — попита го Доминик.

— О, това е нищо. Ще видиш — обеща му Дик.

Леки тръпки побиха Доминик. Всъщност не беше толкова изплашен, но по-мъчно беше да посрещне тази дребна опасност, отколкото бе очаквал. В изпитаното досега нямаше нищо диво и романтично. Твърде мъчно е да се търси морска романтика в постоянната миризма на лук и на машинно масло. Дори и когато не беше в кухнята, тази миризма не оставяше дрехите и косата му и дълго стоеше на вятъра, за да се отърве от нея. А и в самото машинно отделение постоянно миришеше на мокра ръжда и ужасното клокочене на вода в дъното на кораба бе по-силно от рева на вълните. Мразеше този шум повече от всичко. Беше сподавен, монотонен шум, който идваше изпод дъските на пода с убийствено еднообразие.

— По-добре ще е да се държиш настрана от Бил — отбеляза Дик. — На няколко пъти те виждам да приказваш с него. Нищо хубаво няма да научиш от този мръсник.

— Не е лошо момче — възрази Доминик, — харесва ми.

— Не го познаваш — и Дик започна да му разправя най-подробно за двуличието и крадливостта на младия огняр, които бил проявил при предишни плавания. На Доминик му се стори, че Дик бе станал дребнав, зъл и подозрителен; сякаш този живот съсипваше всички, дори и тези, които преди са били съвсем добри хора.

Мистър Уилкинс се появи откъм капитанския мостик и даде едно съобщение на Дик да го изпрати. С черната си мушама, с острото си дребно, сиво лице над вдигнатата яка още повече бе заприличал на плъх според определението на Доминик. Уилкинс остана да поговори с Дик.

— Мърморят ли заради храната в машинното отделение? — попита той.

— Не повече от обикновено — отвърна му Дик.

Мистър Уилкинс се усмихна. Доминик видя жълтите му зъби, почти черни в основата си.

— Защо не прескочиш до нашата каюта, когато решиш да си хапнеш по-добре — рече той на Дик. — А ти — обърна се той към Доминик — нали не гладуваш в кухнята?

Без да изчака отговора, се обърна наново към Дик:

— Ако започнат да те тормозят долу, ще ми кажеш — и си излезе.

Доминик изчака малко Дик да изпрати радиограмата, сетне му каза:

— Няма да ставаш доносник на този проклет тип, нали? Какво току те подпитва за храната?

— Ако останеш на този кораб колкото мен, няма да си толкова придирчив — отвърна му Дик.

Доминик не каза нищо. Излезе на палубата. Знаеше, че никога не би станал като Дик, нито би възприел това негово практично отношение към живота. Неприличните думи, иронията и злобата на мъжете от машинното отделение бяха за предпочитане. Тръгна напред. Вълните все още се блъскаха косо в „Бозуел“. Но сега от време на време по някоя се разбиваше в носа на кораба и пръски бяла пяна излитаха от мрачните дълбини върху моряците.

Този беше часът, си спомни той, когато бе казал на Патрик, че винаги по здрач ще мисли за Розарил. И сега, подпрян пред външната стена на машинното отделение до един илюминатор, от който навън се процеждаше жълтеникава светлина, си спомни за всички онези дни, които изведнъж се сляха и станаха само един ден, сякаш времето се сгъваше като акордеон пред него. Трябваше да направи усилие, за да сложи някакъв хронологичен ред в спомените си, за да отдели една случка от друга.

И там, с бръмналия кошер на мислите му, споменът за Хила беше като уханен мед. Там беше скрита тя, тайният извор на сили, който щеше да му помогне да се влее нова струя преди идването на някоя далечна, несигурна пролет. И също както презимуващите в сън пчели се затваряха със златното си съкровище, едничкото му богатство през тези първи, изпълнени с разочарование дни на „Бозуел“ бяха мислите му за нея. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да си припомни добре лицето й. Не можеше да го види черта по черта, сянка по сянка, а само най-общо, сякаш беше някой чужд човек, който я бе виждал само веднъж или два пъти. А това го безпокоеше и го плашеше. Нямаше у себе си нейна снимка и затова се опитваше да нарисува лицето й върху хартията, която вземаше от Дик. Но и тези рисунки не излизаха кой знае колко сполучливи.

Постепенно времето се разваляше. Доминик, който винаги беше слаб по география, нямаше дори представа къде се намираха. Знаеше, че бяха някъде из Атлантика, но това не му се струваше особено далеч; нали веднъж бе чул напева му чак от Розарил. Сега морето нямаше предишния си потиснат, навъсен изглед. Дългите вълни се издигаха почти в готически извивки и сивкава пяна пръскаше от гребените им, сякаш отдолу нещо вреше.

„Бозуел“ се кандилкаше в бавни, тежки движения, сякаш искаше, както си мислеше Доминик, да опази лицето си от тежките удари. Но не успяваше да се извръща достатъчно енергично. Избегнеше ли едната вълна така, че тя да блъснеше под него, той се залюляваше и налиташе точно в бурния център на следващата. След това се чуваше трясък като от експлозия и черният ръждив скелет се разтракваше и разтреперваше, между ребрата му се чуваше шуртенето на развилнялата се вода, след което се изправяше и се заклащаше тъкмо навреме, за да избегне следващия удар.

Не можеше да посочи точно времето, когато бурята избухна. Тя пропълзя върху тях постепенно над бавно надигащото се море. През следобеда на седмия или на осмия ден от отплаването, тъй като бе престанал да брои дните, Доминик бе застанал в задната част на кораба, хванал се здраво за дебелото въже, и наблюдаваше целия кораб пред себе си как се гмурка във вълните и след това минава през високите сиво-зелени гребени. Сега вече не можеше да отбегне нито един от ударите.

Мистър Уилкинс беше променил курса му, за да може по-успешно да преодоляват вълните. Доминик го виждаше на мостика — малка, черна фигурка, виждаха се само главата и раменете над мръсното платнище. Той крещеше нещо на човека на кормилото и гласът му, дрезгав и уплашен, отекваше назад към Доминик.

Хванал се здраво за въжето, Доминик се накланяше заедно с движението на кораба. Това бе нещо, на което можеше да устои много по-добре, отколкото на гадното, долно, подло клатушкане през предишните дни. В ставащото сега нямаше никаква дребнавост, никаква нищожност. Беше изплашен, но това нямаше значение. С този си страх можеше да се справи. За миг успя да зърне във въображението си прекрасните начупени линии на Хилиното лице. Когато затвореше очи и солената вода пръскаше страните и челото му, я виждаше почти съвсем ясно. Ето я в бялата рокля, която носеше, когато бе лежала до него през онова бурно сиво утро. И през дивата, солена миризма на студената вода отново долавяше лекия дъх на пудра, останал върху широката му длан.

Колкото повече минаваха часовете, толкова по-мълчаливи ставаха моряците, чиито лица сякаш се вкаменяваха. Бяха придобили израза, който Доминик беше забелязал върху лицето на Дик при първата им среща след отплаването му и който толкова много го беше озадачил’. Само Бил и един друг моряк продължаваха да разговарят, привлякоха към разговора си и Доминик, който обикновено мълчеше, докато другите моряци разговаряха.

Беше му по-спокойно, като крещеше и разговаряше с тях, като повтаряше псувни и проклятия, които не разбираше. Нали така заглушаваше силния шум отвън, проклинаше и се смееше, крещеше всичко, каквото му дойдеше на ума, и през всичкото време пиеше от меда, скътан тайно в самотния кошер на сърцето му.

Чуха звънец откъм капитанския мостик — сигнал за всички моряци да се явят на палубата. Като си навлякоха мушамите и ботушите, моряците навъсено заизлизаха навън. Бил събуди спящия огняр, с когото отиде да пренася въглищата, разхвърляни от лудото блъскане на кораба. Зората се беше пукнала, но Доминик, който се затича наведен към кухнята, нямаше време да гледа към небето, нито към морето. Виждаше само как огромни сиви стени се издигаха, разпукваха се за миг и отново всичко потъмняваше. Намери дървата и въглищата измокрени, а и печката бе прогизнала, понеже кухненският прозорец се бе счупил и при всяка вълна, която залееше „Бозуел“, цял поток вода нахлуваше вътре. Някой му изкрещя, че го викат в радиорубката. Промъкна се натам с мъка, част от пътя пропълзя по ръце и колене. Дик се беше навел над радиостанцията си, над него все още гореше една крушка, а краката си бе омотал около една от подпорните греди, за да не падне от стола. Вдигна глава, когато Доминик влезе и вратата се блъсна лудо след него.

— Върви до мостика — му каза Дик — и донеси радиограмите, които мистър Уилкинс иска да изпратя.

Доминик се обърна, отвори с усилие вратата, която бе под силния натиск на вятъра, и се закатери към мостика. Там бяха както боцманът, така и капитанът. Самият мистър Уилкинс бе застанал на кормилото, а кормчията стоеше малко отстрани и предаваше заповедите на машинната кабина.

Доминик зачака, вгледан в капитана, когото никога не беше виждал отблизо. Той се оказа стар човек с твърде голяма като за него шапка; тя закриваше челото му, така че единствено се виждаше посинелият му нос и редките бели мустаци. Като видя Доминик, каза нещо на боцмана, което момчето не можа да чуе. Мистър Уилкинс не отговори. Беше вперил поглед напред, а ръцете му заизвиваха кормилото малко на едната страна, сетне на другата и след това, без Доминик да разбере защо, завъртваха цялото кормило няколко пъти.

Доминик беше започнал да се чуди дали го беше забелязал и дали не трябваше да привлече вниманието му, или не, когато боцманът заговори, без нито за миг да отклони замръзналия си напред поглед.

— Кажи му да изпрати следното. Той знае достатъчно добре къде се намираме.

„SOS. Параход «Бозуел». Ширина, дължина. Огромни вълни.“

— Разбра ли? — извика той.

Доминик се изхлузи надолу по стълбата. По едно време тя му се стори съвсем хоризонтална, след което изведнъж се наклони под него, така че се залюля над палубата. Когато се добра до радиостанцията, предаде съобщението на Дик. Без да каже ни дума, Дик си свали очилата, избърса ги и след това се наведе над предавателя, за да изпрати радиограмата.

Доминик мушна полувкочанената си ръка под мушамата и сакото си и опипа малкия, обвит в кожа пакет.

Подържа там ръката си, за да я постопли, а и защото това му носеше облекчение. Само чрез нея можеше да бъде смел, „Любов моя — мълвеше си той тихичко, — ако това е краят, не ми е мъчно, защото твоята дива сладост е в сърцето ми.“

На няколко пъти Дик изпрати вика за помощ и сега слушаше напрегнато, като притискаше слушалките върху ушите си, за да изолира външния шум, а с другата държеше молива върху парче хартия, готов да хване всеки отговор, който разбушувалият се Атлантик би му прошепнал.

И Доминик, който го наблюдаваше, знаеше също, че съдбата им зависеше от тези моменти. Но дори и в тези мигове на напрегнато очакване не преставаше да мисли за нея, като смъртно изплашената му самотна душа смучеше сладкия мед на мисълта за любимата. Видя, че моливът в ръката на Дик забърза по хартията, като най-напред отбеляза морзовия шифър, а след това го обърна в думи. Подаде листчето на Доминик.

— Занеси това на мостика — му каза той.

Доминик погледна небрежните драскулки на Дик.

„“Камерания" вика „Бозуел“. Хванахме вашето SOS. Променям курса, за да ви се притечем на помощ. Намираме се на около двеста мили. Ще продължим да поддържаме връзка с вас."

До вратата Дик го извика. Доминик се обърна.

— Всичко е наред, нали? — попита го той.

— Искаш да кажеш, че ще стигнат до нас ли? — рече Доминик.

— Не, не. Искам да кажа между теб и мен — каза младежът.

Той погледна приятеля си през очилата с предишния си плах поглед.

— Разбира се — едва успя да каже Доминик. Дик се обърна отново към предавателя. Отново пращаше отчаяната молба за помощ.

Доминик предаде листчето на мистър Уилкинс. Той беше застанал до капитана, а кормчията отново бе стиснал колелото. Като го прочете, Доминик го чу да казва:

— По дяволите, сякаш това би ни помогнало — той написа на листчето точното местоположение на кораба и предаде съобщението си на Доминик, за да го отнесе при радиопредавателя. Той отново мина по опасния път и взе от Дик още една радиограма за капитанския мостик. Беше отговор на вика за помощ от петролоносача „Лисмър“ на около сто и петдесет мили от тях; той също както и „Камерания“ беше променил курса си и вземаше по деветнайсет възли сред разбушувалите се вълни, за да дойде на помощ.

Когато мистър Уилкинс хвърли поглед върху листчето с радиограмата, той го смачка и го хвърли по вятъра, Доминик видя как малкото бяло листче бе погълнато от разпенената бездна.

През тази сутрин на няколко пъти ходи и се връща до радиорубката и до мостика. Най-сетне бурята го заклещи на мостика, не му даваше възможност да помръдне, макар че се опита на няколко пъти да се откопчи. Малкото разстояние между радиорубката сега бе постоянно заливано от вълните. „Бозуел“ се бе оказал по-ниско от водата и вече не се опитваше да се отърси от вълните, едва лъхтеше под тях с бавни, уморени движения, сякаш всичката му смелост вече го беше напуснала.

Сега шумът бе по-малко от по-рано. Дивото блъскане и тътен бе сякаш заглушено, като че морето вече бе здраво стиснало кораба в пазвите си. Доминик гледаше около себе си сънено и замаяно. Едва долавяше затихващата борба, която се водеше около него. Най-после беше успял да види лицето й ясно и живо, когато бе затворил очите си. Високото бледо чело, сивите, засенчени с тъмни ресници очи, изпъкналите ябълчни кости, издължените устни. Беше лице, което човек не можеше да не си припомни сред такава сцена, помисли си той, докато повечето лица биха влизали в противоречие с топлотата и хубостта си, колкото и свидни да са, така че биха могли само да докоснат съзнанието, а не и да останат в него при такава ужасна буря като сегашната.

— Защото ти си зората на утрото — повтори й той, като си спомни песента на Майк, а може би на Дан Делени? Мистър Уилкинс, като погледна премръзналото малко лице, посиняло покрай устата, като видя устните да помръдват сякаш в молитва, тикна една бутилка коняк в ръцете му.

— Глътни си — рече му той. Но Доминик поклати глава. Не търсеше топлината на алкохола. Искаше само да го оставят на мира с това студено, опияняващо видение, което изникваше пред него върху фона на разбеснялата се стихия.

Изведнъж видя разкривеният поток от дим да изчезва и вместо него тънка бяла струйка да изригва като гейзер от комина. Водата беше нахлула в пещите и беше изгасила огъня. Доста след това можаха да измъкнат двамата огняри, попарени и обгорени, и като ги увиха в одеяла, ги сложиха на пода до мостика.

Доминик откри, че пак може да отиде до радиопредавателя. „Бозуел“, наклонен на едната си страна, потъваше полека-лека, палубата от дясната страна се издигаше понякога и се показваше над вълните. Като се тътреше предпазливо по нея, видя двамина от моряците, които се мъчеха да развържат едната от двете лодки на „Бозуел“. Другата висеше на парчета от мястото, където беше прикрепена. Безполезността на усилията им направи впечатление дори и на Доминик, но позна по лицата им, че паниката ги бе обзела напълно и те приличаха на хора, които са пили прекалено много, за да си дават сметка какво вършат.

Дик все още седеше заклещен пред апарата си, макар че, откак машините бяха загасени, радиостанцията не можеше вече да действува. Слушалките бяха на ушите му, а ръцете му стискаха листчетата с последните радиограми, които не бе имало кой да занесе на мистър Уилкинс. Доминик ги дръпна и тръгна да ги носи, но Дик му каза да остане при него.

— Прочети ги — каза му той.

Доминик хвърли поглед само върху една или две. Изглежда, радистът на „Камерания“ се бе опитвал да окуражава „Бозуел“, като постоянно бе разговарял с Дик.

„Сега правим осемнайсет възли, приятелю. Колко още можете да издържите? Кажи още веднъж къде се намирате. Вълнението е много силно, приятелю. Променихме малко курса, като получихме съобщението за новото ви местоположение. Сигналите ви стават все по-слаби, приятелю…“

Доминик не прочете по-нататък.

— Колко време остава, докато дойдат? — попита той Дик.

— Дванайсет часа.

— Те ли са най-близо?

— Петролоносачът е по-насам, но прави само дванайсет възли — каза Дик.

В радиорубката имаше към педя вода. Тя само се люлееше назад-напред с бавни движения.

— Виждаш ли я? — каза младежът на Доминик, — вече е заляла навред.

Имаше нещо ужасяващо в бавните движения на водата, която навлизаше в помещението все по-кротко и по-кротко.

— Колко още? — запита Доминик. Гласът му бе станал някак дрезгав.

Дик не отговори. Измъкна се от стола, където бе седял заклещен толкова дълго.

— По-добре да излезем — рече той.

Излязоха на палубата и се качиха на мостика, където се бяха събрали всички. Дик все още стоеше със слушалките върху главата си. Една жица с контакт накрая висеше от тях.

Очите на Доминик бяха затворени: бе пъхнал едната си ръка под мушамата и здраво стискаше малкото вързопче, увито в заешката кожа, във вътрешния си джоб. Солта бе напукала устните му. Русата му коса бе прилепнала на кичури върху главата му и само на темето бе малко щръкнала нагоре.

Вълните минаваха през полупотъналия кораб и едва се спираха в полета си, когато трябваше да се блъснат в средните му части. Сега при всеки сблъсък те се пръскаха все по-малко, като завличаха „Бозуел“ със себе си. Имаше почти нежност в движенията на вълните, докато корабът издъхваше, а някъде дълбоко от вътрешността някакво разлюляно желязо блъскаше в нещо и издаваше сподавени звуци, сякаш това бяха последните неправилни удари на ръждясалото желязно сърце.

Доминик въздъхна леко. Отвори си очите и там горе, зад високия гребен на една вълна, видя безкрайна върволица зелени хълмове и сиви пропасти, а мъгливото безоблачно небе се топеше зад тях. Здрач в Пущинака. Здрач в Розарил. Вече се е сбогувал с всички. Кимнал е за последен път на света, в който се бе появил десет години по-късно, отколкото трябваше. И все пак бе събрал съкровищата си. И не с мъка, нито с отчаяние шепнеше името й, а по-скоро с учудване за чудото, което бе я сторило негова годеница.