Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (1)

Глава 1

Слънцето жарко печеше преди три часа, когато тя напусна Манхатън. Очакваше се температурата да се повиши до шейсет и пет градуса по обяд. Шейсет и пет градуса и слънчево време през ноември.

Джори Мадок въздъхна и нетърпеливо протегна ръка към копчето, което щеше да регулира дейността на чистачките. Разбираше, че те работят при възможно най-високата си скорост. Движеха се бързо напред-назад в безполезни опити да почистят стъклото от нападалите по него снежинки. Снежинки… Ха! Снежинки беше твърде мека и приятна дума за онова, което ставаше навън. Виелица беше по-подходящ израз. Виелица, през ноември. Това едва ли беше необичайно нещо тук, в Адирондакските планини, предположи Джори. Трябваше да я очаква, да бъде подготвена. Трябваше да чуе прогнозите за времето, или поне да изслуша новините сутринта, преди да напусне града. Но Джори не беше от хората, които първо поглеждат надолу, а после скачат. Ако беше, повече от сигурно нямаше да прекрати отношенията си с Кърт Гоувън.

Почти половин година тя излизаше със световноизвестния, красив, главен герой в много екшъни. Той вероятно беше по-богат и от самата нея. Може би трябваше да помисли какво ще се случи, ако скъса с него. Една от последиците беше тази, че точно сега, в събота сутрин, тя шофираше през заслепяващата я бяла фъртуна, вместо да се излежава на топлия пясък по карибското крайбрежие. Запита се дали Кърт все пак беше заминал сам. А после се зачуди защо това трябва да я интересува. Разбира се, че беше заминал.

Тъкмо беше завършил изтощителните снимки за един филм, които му отнеха пет месеца, и имаше само две седмици, преди да започнат снимките на следващите му два филма. Единият щеше да се снима в Южна Америка, а другият — в Ирландия. Той наистина имаше нужда от този кратък отдих. Беше наел частна вила, в близост до морето, с два басейна, минерален извор, тенис кортове и площадки за яздене на коне. Така че, помисли си Джори, в този момент той сигурно беше там. Тя видя пред себе си поредния завой и намали скоростта. Времето в Сейнт Томас сигурно беше далеч по-хубаво и приятно от това в западната част на щата Ню Йорк. Дали беше сам? Тя се засмя и поклати глава.

— Няма начин — промърмори тихо.

Мистър Кинозвездата никога не беше сам. Бяха скъсали, да видим… да, в сряда. Той беше имал на разположение цели два дни, за да й намери заместничка. Тя беше леко изненадана от факта, че мисълта за Кърт, излегнал се в онзи тропически рай с друга жена, не я разтревожи особено. А всъщност връзката им не беше ужасна, не беше дори лоша. В началото дори беше вълнуваща. Винаги е вълнуващо да се влюбиш. Когато мина време, тя си мислеше, че връзката им е добра. Винаги е добре да си влюбен. Понякога дори се чувстваш великолепно. И тогава, през последните шест седмици, започнаха да я тревожат някои, макар и дребни, неща. Не значителните разлики между тях, като например странните му часове на лягане и ставане, които, като актьор, му бяха наложени. Нито светкавиците на фотоапаратите, които непрекъснато ги осветяваха, където и да отидат. Не, не тези неприятности. Дребни неща. Онези, които в началото й се струваха очарователни. Като например навика му да я нарича „моя любов“, а тоалетната — отходно място. Дразнеше я подчертано британският му акцент, който беше придобил по време на снимките на последния си филм и с който сега парадираше. И вкусът му към фъстъците — не онези белите, а другите — червените, които оцветяваха пръстите му. И начинът, по който косата му стърчеше сутрин. И одеколонът му с миризма на цитрусови плодове. И смехът му. И…

„Е, той наистина беше започнал да ми лази по нервите — помисли си Джори и поклати глава. И от мисълта да прекарам сама с него цели две седмици, макар и в рая, ми прилоша.“ — Тя се зачуди дали въобще някога би искала да прекара две седмици насаме с когото и да било.

Беше двайсет и шест годишна. Беше имала повече мъже, отколкото чифтове обувки. А това означаваше много, като се вземе предвид фактът, че тя беше внучка на последния Мейвил Мадок, основател на най-известния магазин за обувки в Манхатън. Мисълта за милия дядо Мей извика сълзи в очите й. Джори хвана волана само с една ръка, за да ги изтрие с другата. Защо трябваше да плаче точно сега? Бяха минали почти десет години от онзи августовски ден, когато го видя да се хваща за гърдите и да пада мъртъв на пода. Но изведнъж споменът стана ясен и болезнен и Джори разбра, че причината за това е в мястото, където се намираше. Защото тя беше тук, на северния път. И пътуваше към Близърд Бей. Преди да умре дядо Мей, прекарваше всяко лято в малкото, разположено на брега на езерото, планинско село. Дядо й притежаваше истинско имение там. Колко безгрижни бяха онези лета. Съвсем различни от живота й в Манхатън. Животът в града означаваше непрекъснато движение. Родителите й сменяха дома си, местеха се от едно място към друго, сменяха кварталите. Като че ли никога не бяха доволни от онова, което имаха. Вярата, че някъде ги чака нещо по-хубаво, беше тяхната житейска философия. Джори, най-малката от трите дъщери на семейство Мадок, беше родена в тухлена къща в Челси. После се бяха местили последователно в изискания Източен квартал, в обновена къща в Сохо, и в жилище в близост до „Сентръл Парк“. По едно време живееха в Дакота, а след това се бяха преместили в „Сатън Плейс“ — място, където беше живял един от президентите. Джори така и не беше успяла да запомни кой точно.

А след развода, който се състоя в годината, в която тя завърши гимназия — годината, в която се промени целият й живот — се редуваха много сгради, но Джори не можеше да нарече нито една свой дом. Прескачаше от дома на майка си до дома на баща си, от вилите, които те наемаха всяко лято, до хижите, които наемаха през зимата. А после се появиха безброй частни училища, които Джори сменяше всяка година. Някои от тях беше напуснала по свое настояване, а други — по настояване на ръководствата. Разбира се, много любезно й казваха, че трябва да напусне, защото тя беше Мадок. Не отваряха вратата и не я изритваха на улицата. Не, срещаха се с родителите й и обсъждаха трудностите, които учителите срещат при работата си с нея. Всички се съгласяваха, че нещата просто не са потръгнали, че младата мис Мадок ще се чувства много по-добре в „по-съзидателна и свободна атмосфера“. Сега, като се върнеше назад в спомените си, Джори разбираше, че за нейния свободолюбив дух не можеше да се намери достатъчно напредничаво училище. Нямаше също така професия, която да й позволява изцяло да се разгърне. За нея нямаше подходящи връзки. Всички те я ограничаваха. Поне тези, които досега беше създала. И ето я сега. Безработна. Свободна. На път за мястото, където се надяваше наново да открие единственото постоянно нещо в живота си — Близърд Бей. Естествено, нямаше да се настани в онази огромна старомодна къща, която криеше толкова мили за нея спомени. Баба й я беше продала месец след смъртта на дядо й. Щеше да й бъде достатъчно да прекара известно време в малкото планинско селце, което й беше по-лесно да нарече „роден дом“ от всички жилища, които беше имала в Ню Йорк. Поне се надяваше, че ще й бъде достатъчно. Надяваше се, че седмица-две в Близърд Бей ще й донесат… Какво? Какво всъщност търсеше? Нямаше представа. Знаеше само, че е неспокойна, много по-неспокойна откогато и да било в досегашния си живот. И че някакъв необясним копнеж я тласка към мястото, където беше прекарала толкова много щастливи дни.

 

 

Сойър Хаулънд изчисти снега, покрил задните стъкла на колата. Снежното покритие бе вече около двайсет сантиметра. Метеоролозите предвиждаха, че то ще достигне шейсет сантиметра до спирането на виелицата. Това наистина беше много сняг. Най-сетне моторът заработи. Температурата наближаваше нулата, а моторът на старото „Шеви“ обикновено замръзваше и при по-високи температури. Той се мотаеше около колата, за да се увери, че всичко е наред. Краката му вече бяха премръзнали въпреки двата чифта вълнени чорапи и здравите дебели ботуши. Леко обърна глава и вятърът веднага запрати дългата до раменете му коса в лицето. По бузите му полепнаха ледени кристалчета. Смръщи вежди и погледна назад към къщата от масивен камък. Помисли си, че сега можеше да е в уютния си апартамент на третия етаж с чаша горещ шоколад в ръка, седнал пред камината. Нямаше особена причина да излиза в силната снежна буря. Освен че нямаше избор. Трябваше да се подчини на необяснимия, но силен копнеж, който се натрупваше в него още от зори. Събуди се с тази неясна и странна мисъл в главата, която караше сърцето му да препуска, а умът му — да работи трескаво. Отначало се беше опитал да я прогони, да не й обръща внимание. Но не се получи. Е, поне на едно нещо се беше научил — да се вслушва в инстинктите си. И така, ето го навън, изложил се на силния леден вятър, който го караше да трепери, макар да се беше облякъл в толкова много дрехи, че се съмняваше дали ще успее да се пъхне в мястото зад кормилото. Тръгнал към… Къде? Нямаше как да узнае, преди да е потеглил. Заобиколи колата и застана пред нея, като потропваше с крака, за да се стопли. Отвори вратата и запрати четката на задната седалка. Сковано преви високото си близо метър и деветдесет тяло и се напъха зад кормилото. Силно тръшна вратата след себе си. Пусна парното отопление и почака, докато въздухът се затопли. Обаче не усети особена разлика в температурата. Все още виждаше дъха, който излизаше със свистене през носа му. Включи газта.

Колата се поднесе няколко пъти, докато се движеше по дългия виещ се и неравен път, който излизаше на главното шосе. Трудно беше да се повярва, че тази голяма сграда и принадлежащата й земя някога са били собственост само на един човек — лятното имение на богат бизнесмен от Ню Йорк. Земите, които са му принадлежали, са се простирали върху много акри ливади и гори. Притежавал е и много поточета. Сградата беше триетажна, от сив масивен камък, украсена с кулички и обградена отвсякъде с веранда. Беше разположена навътре и не се виждаше от пътя. Наистина, разделянето на огромния някога палат на апартаменти беше, до известна степен, престъпление. Но когато Сойър пристигна в Близърд Бей преди няколко месеца, сметна, че има невероятен късмет с намирането на жилище, тъй като много сгради се даваха под наем за сезона. Имаше много вили и стаи, които бяха свободни през зимните месеци. Когато лятото и зеленината си отидеха, много малко туристи се осмеляваха да дойдат в тази забутана част на страната.

Сойър не знаеше колко дълго ще му се наложи да остане, а последното, което искаше, беше да се чувства като бездомник през лятото. Знаеше, че ще има нужда от квартира през цялата година. Това местенце беше идеално. Намираше се на няколко мили от селото и осигуряваше известна самостоятелност и уединение. Уединение, което не беше лесно да се постигне в селище с размерите на Близърд Бей. А той имаше нужда от спокойствие, за да върши необезпокояван работата си. Освен това, в старата каменна къща имаше нещо, което привлече погледа му още от първия път. Беше усетил, че точно в нея иска да живее.

Най-после стигна до двата досущ еднакви каменни стълба, които бележеха края на пътя. Пред него се простираше главното шосе, което беше покрито със сняг. А снегът продължаваше да вали толкова нагъсто, че чистачките не успяваха да се справят с него. „Ти си глупак — помисли си Сойър, когато зави и излезе на шосето. — Рискуваш живота си и за какво?“ Нямаше представа. Знаеше само, че трябва да тръгне. И трябва да побърза, преди да е станало късно…

 

 

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изруга тихичко Джори, втренчена в колата, която се беше преобърнала встрани до пътя.

Трябваше да смени станцията и да се вслуша в новините. Ако го беше направила, сега нямаше да е в безизходно положение. Но не, тя искаше да слуша приятна музика, която да откъсне мислите й от Кърт. Не искаше да мисли за него. С тази част от живота й беше свършено. В момента, когато се протегна, за да пусне касетофона на колата, беше изгубила контрол над управлението. Дори не беше разбрала, че е влязла в завоя — това също беше част от проблема. Не се виждаше и на метър от предницата на колата, макар чистачките да работеха усилено. И, разбира се, колата беше излязла от пътя, беше се плъзнала надолу по стръмнината и се беше преобърнала в канавката. Слава Богу, че тя не се беше ударила лошо. Пъхна голите си длани под мишниците си и затропа с крака. Продължаваше да се взира безпомощно в преобърнатата кола. Защо това не се беше случило преди няколко мили, когато все още беше на северния път? Там поне имаше движение на превозни средства. Имаше вероятност някой да спре, за да й помогне. Може би щеше да дойде и пътна помощ, която да вдигне колата. Помисли си за полицая, който я беше спрял точно преди да навлезе в резервата Саратога Спрингс. Не й беше дал билет, само я беше предупредил. А тя му беше заявила, че едва-едва пъпли по пътя. Но той беше пъхнал главата си през прозорчето и я беше изгледал с присвити очи.

— Карате прекалено бързо за настоящите условия, млада госпожице — беше всичко, което каза.

Млада госпожице? Като че ли тя беше някое палаво дванайсетгодишно момиченце. Млада госпожице! Джори беше висока едва метър петдесет и пет и беше свикнала с непознати, които не можеха да проумеят, че е вече голяма жена. Но полицаят беше видял шофьорската й книжка и знаеше на каква възраст е тя. И все пак я беше нарекъл „млада госпожице“. Покровителственият му тон беше накарал кръвта й да закипи. Тя отвори уста, за да му отговори възмутено, но той я изпревари. Попита я:

— Закъде сте тръгнали?

— За Близърд Бей.

— До там има още около десет мили — беше казал той, изпълнен със съмнения, и беше тръснал сивокосата си глава, за да падне снегът от нея. — Може би ще е по-добре, ако още сега се отбиете от пътя. Тук, в Саратога, има много хотели.

— Не мога — беше отговорила тя.

Той беше повдигнал вежди.

— Имате ли основателна причина?

— Да. Очакват ме в Близърд Бей. Ще се тревожат, ако не пристигна там до утре.

— Струва ми се, че ще бъдат още по-разтревожени, ако никога не стигнете до там — беше казал той. — Колкото по на север отивате, толкова по-лоши ще стават пътищата.

Тя беше свила рамене.

— Всичко ще мине чудесно. И четирите ми гуми са нови.

Негов ред беше да свие рамене.

— Вижте, щатската полиция все още не е затворила пътищата. Не мога да ви спра. Но сама жена да шофира във време като това… Опасно е.

Поне този път не я беше нарекъл „млада госпожица“. Но отношението му все още силно я дразнеше. Само защото беше жена, и то сама, не означаваше, че е по-малко способна да се справи от когото и да било.

Сега, като гледаше колата, която беше успяла да преобърне, тя си каза, че подобно нещо може да се случи на всекиго. Можеше да се случи дори на мъж. За нещастие, беше се случило на нея. И сега трябваше да остане на този безлюден, покрит със сняг, път на цели три мили от селото. Разстоянието беше прекалено голямо, за да го извърви пеш, особено след като нямаше нито ботуши, нито ръкавици, нито дори прилично зимно палто. Със себе си беше взела само едно кожено яке, което дори не беше облякла, преди да излезе от колата. Снегът можеше да повреди кожата. Чудеше се на какво ли разстояние е от главния северен път и дали си заслужава да се опита да се върне на него. Трудно й беше да прецени. Беше изминало доста време, но пропътуваното разстояние като че ли не беше чак толкова дълго.

— Нима дори не посипват този път с пясък? — изръмжа недоволно тя, като се взря в двете платна, плътно покрити със сняг.

Следите от нейните собствени гуми бяха единствените, които се виждаха. Можеха да минат часове, преди някой да дойде насам. Дори дни. С тъга помисли, че ако беше поставила батерия в телефона, можеше да се обади за помощ. Но беше забравила за тази подробност, защото много бързаше да тръгне. А нямаше нито едно от онези неща, които се прикачаха към запалката за цигари в колата. „Трябва да си купиш едно“ — каза си тя с известно закъснение. Досега просто не се беше сетила за него. В Манхатън не шофираше много често. Всъщност, май въобще не шофираше. Струваше й се, че да слиза по няколко пъти на ден до подземния гараж на сградата, а после да шофира с часове през натовареното улично движение, е излишна загуба на време. Такситата вършеха същата работа. Беше купила „Роувъра“ за спешни случаи. За пътувания извън града. А това беше първото пътуване, което предприемаше. И ето докъде беше стигнала. Веднага щом се върнеше в Ню Йорк, щеше да продаде глупавата кола. Ако й се прииска да пътува, ще отиде в Олбъни и ще си наеме шофьор. Да, първо за това трябваше да помисли. Но мисълта да се впусне съвсем сама в приключение, беше силно примамлива. Е, очертаваше й се истинско приключение. Тя потрепери. А ако не се измъкне жива? Ако никой не дойде, за да я спаси? По това време на годината Близърд Бей беше изоставено самотно селце. Не беше идвала извън сезона, но имаше много приятели, които живееха тук и затова знаеше как изглежда селото през зимата. Приятелите й се оплакваха, че градът става направо призрачен, щом и последното есенно листо падне на земята. „Нищо чудно“ — помисли си Джори, като се огледа наоколо. Нищо друго, освен сняг, сняг и пак сняг. Снежинките се въртяха във въздуха, падаха на земята и покриваха всичко, включително и нея. „Нима ще измръзна до смърт в това място, което прилича на сибирската тундра?“ — запита се. Предположи, че може да се върне в колата. Поне щеше да се подслони от вятъра. Но дали щеше да й бъде удобно в преобърнатата кола? Освен това никой нямаше да я забележи там долу, докато кара горе по шосето. Снегът вече беше заличил следите от гумите й. Нямаше никаква следа от инцидента, който се беше случил. Не, не можеше да се върне в колата. Трябваше да остане тук горе, на пътя. „Не можеш просто да си стоиш така. Трябва да се движиш!“ — каза си тя, обгърнала тялото си с ръце, за да се стопли. Да се движи, но накъде? И реши да върви към селото. Можеше да мине край някоя къща и да спре, за да помоли за помощ. Единственият проблем беше, че тръгна по задния път към селото, а не по главния, който беше по-оживен. Пътят, по който се движеше тя, беше безлюден дори през лятото, беше мръсен и лъкатушещ, прекалено тесен. От двете му страни растяха нагъсто дървета. Тя се надяваше, че някой си е построил лятна вила в гъстите гори. Ако имаше късмет, щеше да я открие. С още малко късмет, там можеше да има хора и дори телефон. Или поне две одеяла. Зъбите й тракаха от студ.

Това реши въпроса. Трябваше да тръгне към селото. А може би първо трябваше да вземе коженото си яке от колата. И какво, ако го съсипе? Можеше да си купи друго. Макар и не тук, в Близърд Бей. Якето й беше подарък от самия моден дизайнер, който беше приятел на майка й. Тук, в този забутан край, сигурно нямаше приличен магазин, камо ли моден дизайнер. Спомни си, че в Саратога имаше няколко бутика. Но повечето от тях сигурно не работеха през зимата. Е, опомни се тя, търсенето на модни дрехи едва ли беше най-важната й грижа в момента. Първо трябваше да оцелее, да се измъкне от сполетялата я беда.

Тя рязко се обърна и тръгна към колата, за да вземе коженото яке. Можеше да прерови багажа, за да провери дали няма топъл пуловер, който да облече върху кашмиреното поло. Можеше да увие главата си с някой от копринените шалове и да сложи чифт чорапи на ръцете си, за да ги предпази от измръзване. И трябваше да смени кожените италиански модни обувки с ботуши. Носеше два чифта. Но и двата бяха с високи токове и не бяха удобни за дълго вървене. Джори рядко обуваше обувки с ниски токове, защото разчиташе височината на токовете да компенсира ниския й ръст. Опита се да не мисли за това, че снегът може да повреди модното й яке и модните й ботуши. Не биваше да мисли и за това, как изглежда с чорапи на ръцете и моден шал, завит около главата й като ушанка.

Изведнъж Джори замръзна на място, защото чу шум в далечината. Шум от двигател. Дали някой идваше насам? Да, точно така! Тя бързо се изкачи отново на шосето. Тъкмо навреме, за да види светлината на фаровете, която изплува от завоя. Изтича в средата на пътя, размаха ръце над главата си и започна да вика:

— Помощ! Помощ! Спрете!

А после отстъпи назад. Пикапът намали скорост. Спря и вратата му се отвори.

— Слава Богу! — възкликна тя, когато от него слезе един мъж. — Вие ми спасихте живота.

Непознатият все още беше на няколко метра. Снегът й пречеше да види лицето му. Той направи две крачки към нея, а тя — към него. И отново замръзна на място. Мъжът й беше познат.

— Хоб Никсън! — прошепна тя, невярваща на очите си.

Защо от всички хора, които можеха да се появят на този изоставен, водещ заникъде, път, точно Хоб Никсън трябваше да дойде? Той беше съвсем същият, какъвто беше и преди десет години — белязан от едрата шарка, с хлътнали бузи, с липсващи зъби и черна мазна коса, закриваща очите му. И вонеше също както преди. Дори от няколко метра тя подушваше миризмата на нечистоплътност, застоял въздух и цигари.

— Вие ме познавате? — попита я той, също невярващ, взирайки се в нея през пелената от сняг.

— Хм… да.

— Коя сте вие?

Тя се поколеба, преди да каже:

— Джори Мадок.

Той се втренчи в нея, после бавно кимна. Изражението, което се четеше в черните му очи, и начинът, по който я изгледа от главата до петите, я накараха да почувства студени тръпки по тялото си. Хоб Никсън винаги я беше карал да се чувства неудобно. И не само нея, а всички в Близърд Бей. Беше само няколко години по-възрастен от нея. И дори като дете си беше странен. Палеше огньове в горите, измъчваше животните, вършеше все неща от този род. Живееше в старо, занемарено ремарке в покрайнините на града с баща си, който беше алкохолик. Но баща му беше умрял и го беше оставил съвсем сам на света. Джори си спомни как тя и приятелките й обикаляха с велосипедите си по дългия път към селото, за да не минават край ремаркето на Хоб Никсън. Ремаркето беше поставено до границата на имението на дядо й, а Хоб винаги се навърташе наоколо.

Сега, след всички тези години, Джори не можеше да си спомни от какво точно се бяха страхували те. Какво са мислели, че ще им направи той? Но ясно си спомняше, че никой не искаше да остава насаме с вонящия саможивец. А ето, че сега тя беше сама с Хоб Никсън. След всички тези години.

— Какво ти се е случило? — попита той.

Тя безмълвно посочи с ръка към преобърнатата кола и той направи няколко крачки към банкета на пътя.

— Като че ли си катастрофирала — каза той.

„Разбира се, Шерлок Холмс“ — помисли си тя.

Но преглътна острата забележка и просто кимна. Последното нещо, което искаше сега, беше да го ядоса по какъвто и да е начин. Той наклони глава по посока на ръждясалия си пикап.

— Имаш ли нужда някой да те закара до града?

Тя не отговори веднага. Разбира се, че точно от това имаше нужда. Ако останеше тук сама, можеше и да умре. Но… Доколко беше опасно да приеме да се вози в една кола с Хоб Никсън? Доколкото знаеше, той можеше да бъде полудял убиец или сериен изнасилван. Да влезе в пикапа, беше все едно да си търси белята. Но нали бяха минали десет години, откакто го беше видяла за последен път. Може би тийнейджърската й параноя нямаше никакво основание. Може би той беше просто едно обикновено, нормално момче. Тя вдигна поглед към него и видя, че той я гледа внимателно. Устните му се изкривиха в усмивка. Страшна, заплашителна усмивка, разкриваща няколко липсващи зъба. Усмивка, която извика у нея желанието да се обърне и побегне в противоположна посока. Но нямаше такъв избор. „Успокой се — каза си тя. — Напразно се тревожиш. Той вероятно не е опасен.“ Да, всъщност тя нямаше избор. Трябваше да отиде с него… Рязко изправи глава, защото беше дочула шум, по-различен от виенето на вятъра и мекия звук от падането на снега. Да. Този шум не можеше да се сбърка. Шум от приближаваща се кола. Сърцето на Джори подскочи. Тя успя да потисне въздишката си на облекчение. Отново беше спасена. Този път наистина. Освен ако човекът, който се приближаваше, не беше избягал затворник или един от главните лица, преследвани от ФБР. Колата се показа и тя помръкна, когато видя, че пътува в обратната посока: идваше от Близърд Бей, което означаваше, че шофьорът не гори от нетърпение да я откара в мястото, което току-що беше напуснал. Тя се поколеба. Чудеше се дали има смисъл да му направи знак да спре. А после видя, че това не е необходимо. Колата, стар „Шевролет“, намали скорост и спря.

— Какво прави тоя? — попита Хоб, като присви очи.

Вратата откъм шофьорското място се отвори и от колата излезе висок мъж. Много висок, широкоплещест мъж. Най-красивият мъж, който Джори беше виждала. Беше облечен в тъмносиньо палто и обут във високи ботуши. Косата му беше дълга и се вееше свободно на вятъра.

— Здравейте! — извика той и вдигна облечената си в ръкавица ръка за поздрав. — Всичко наред ли е?

— Да, няма проблеми — извика Хоб в отговор. — Чувстваме се прекрасно.

Джори го погледна накриво и побърза да каже, преди непознатият да се е качил отново в колата си:

— Моята кола се преобърна.

— Къде? — Той се приближаваше към тях, слава Богу.

— Ей там долу. — Тя посочи с ръка някъде назад, без да сваля поглед от него.

Не можеше да престане да го гледа. Не само защото беше толкова едър и мъжествен и защото я караше ясно да чувства колко дребна и крехка е тя. Не само излъчването му беше завладяващо. Не само заради правилните, извънредно красиви черти на лицето му — широко разположени очи, квадратна брадичка, чувствена уста. Нито заради златнорусата коса, която се вееше зад гърба му, покрита с малки снежинки. Не, имаше още нещо, нещо повече от външния вид. Изпитваше загадъчно влечение към този мъж, и то не само защото той я спасяваше от потенциалния сериен убиец. В него имаше нещо, което й нашепваше, че съдбата е отредила колата й да се преобърне точно на това място и той да я намери. Мисълта беше абсурдна и все пак…

— Как се преобърнахте? — попита я той.

— Какво? — Тя дори не го беше чула.

— Как се преобърнахте? — повтори въпроса си той, а на нея отново й беше необходимо време, за да проумее какво я пита.

— О… Протегнах ръка, за да пусна касетофона…

Той присви очи. Явно не одобряваше действията й. В нея се надигна гняв, който започна да се съревновава с привличането. Струваше й се, че непознатият проявява ненужна арогантност. Никога не беше успявала да сдържа раздразнението, което предизвикваха у нея арогантните, властни и високомерни мъже.

— Е, какво? — попита остро. — Защо ме гледате така?

— Нищо. Продължавайте.

Тя сви рамене.

— Загубих контрол над управлението, а току-що бях влязла в завоя.

— Колко бързо се движехте?

— Не много бързо! Не харесваше тона му.

— Сигурно сте карали много бързо, за да изгубите контрола само поради едно малко движение. Имате късмет, че не сте се ударили лошо.

Острият поглед на ясносините му живи очи я накара да настръхне. Знаеше, че следващия път той ще я нарече „млада госпожице“.

— Вижте какво, ще ми помогнете ли, или ще ми четете лекция?

— Ще ви откарам до селото — каза той, като леко вдигна рамене.

— Аз ще я закарам до селото, човече.

Тя се втренчи в Хоб, изненадана от тона му. Беше забравила за неговото присъствие. Беше като хипнотизирана от непознатия.

— Аз ще я закарам — отговори твърдо русокосият. Част от нея се възмущаваше от начина му на говорене. Но друга част от нея му беше благодарна за покровителственото отношение. Не беше човек, на когото можеше да се противоречи, и тя се запита дали Хоб ще се осмели да го направи.

— Аз първи дойдох тук. — Хоб смръщи вежди. — И без това съм тръгнал към селото. Тя каза, че ще се качи в колата ми.

— Не, не съм — прекъсна го Джори.

— О, и какво щеше да направиш? Да кажеш „не“? — попита я Хоб. — Нямаше избор.

— Но сега имам.

— Защо, какво има? Прекалено си изискана, за да се возиш в камиона ми, така ли?

— Да, точно така — сряза го Джори. — Макар че, сравнен с колата му, твоят камион е истински лукс. Извинете, не исках да ви обидя — добави тя, като погледна към другия мъж.

— Не съм го приел като обида. — Той пъхна ръцете си в джобовете и изправи рамене, за да посрещне вятъра. Остро каза: — Да вървим.

Тя се поколеба. Продължаваше да не харесва маниерите му. Приличаше на един от онези арогантни мъже, които винаги настояваха те да определят какво е най-доброто за дамите. Последните мъже, с които тя искаше да се забърква. Откъде изникна тази мисъл? Та тя нямаше да „се забърква“ с него. Той щеше да я откара до селото. Това беше всичко.

Настани се до него на предната седалка в мръсния и очукан „Шевролет“. Мъжът обърна колата на тесния път и се приготви да потегли, към селото. И тогава тя си спомни нещо. Той пътуваше в обратната посока. Защо беше толкова нетърпелив да откара една непозната до селото, когато всъщност пътуваше за другаде? Видя пикапа на Хоб да ги задминава и да изчезва в далечината и се запита дали не беше направила погрешен избор.

— Може ли да ви попитам нещо?

Сойър се изненада от звука на гласа й. Бяха изминали пет минути, в които тя не беше проговорила. А той беше изцяло съсредоточен в усилието да задържи колата на хлъзгавия път. Гумите непрекъснато се занасяха, а снежната вихрушка не оставяше почти никаква видимост. Колата буквално пълзеше. Но тя не беше казала нищо, не беше дори трепнала. Той имаше впечатлението, че е необходимо нещо повече от снежна буря, за да я уплаши. Беше от жените, които се мислеха за неуязвими. Защо иначе щеше да шофира съвсем сама във време като това? И, без съмнение, беше карала прекалено бързо. Всичко — от „Рейндж Роувъра“ до скъпите дрехи, които носеше — говореше, че е млада импулсивна и богата. И глупачка също така. Беше му казала, след като той я попита, че няма нито палто, нито ръкавици, нито ботуши. А беше красива. Толкова красива, че му беше почти невъзможно да откъсне очи от изящното й лице и да се съсредоточи в пътя. Млада, импулсивна, богата, глупава и много красива. Ужасна комбинация. А и начинът, по който държеше брадичката си, издадена решително напред. Начинът, по който тръскаше бляскавите си черни къдри. И начинът, по който зелените й очи проблясваха. Той прочисти гърлото си. Спомни си, че тя го беше попитала нещо.

— Да, какво? — неохотно се съгласи той.

Искаше тя да продължи да мълчи. Не само защото се налагаше да шофира особено внимателно. Всъщност нямаше намерение да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Закъде бяхте тръгнали? И защо обърнахте колата?

Той сви рамене. Но отговорът не й се стори достатъчно задоволителен. И той никак не беше изненадан от реакцията й.

— Пътувахте в противоположната посока — настоя тя. — Защо решихте да изминете обратно пътя до селото, и то в това време?

— Защото вие имахте нужда от помощ — отговори той с тон, който даваше да се разбере, че отговорът е очевиден.

— Но Хоб Никсън също можеше да ме закара.

— Не — отговори бързо той. Прекалено бързо.

— Защо не? Какво не е наред с него?

Той я погледна косо и видя, че очите й странно блестят. Точно така. Тя знаеше какво не е наред с Хоб Никсън.

— Той не е най-почтеният човек на света — беше всичко, което Сойър каза.

— Откъде знаете?

— Всички в Близърд Бей знаят, че…

Тя издаде някакъв особен звук. Като че ли недоволно изсумтя, с което го прекъсна. Отново я погледна и видя, че изражението на лицето й показва известна изненада.

— Съжалявам — каза с тон, който му даваше да разбере, че никак не съжалява.

Той мислеше да й каже, че в селото се носят различни клюки по адрес на Хоб Никсън. Но не можеше. А и не беше негово задължение да сее предупреждения относно този мъж. Вместо това каза:

— По-добре стойте далеч от хора като него… — Не се сдържа и добави, защото знаеше, че думите му ще я ядосат: — Особено защото сте жена.

Тя незабавно реагира:

— Знаете ли, ненавиждам начина, по който ми говорите. Начина, по който произнесохте тази дума.

— Коя дума? — Той почувства как гумите се занасят и отдръпна крака си от педала за газта.

— „Жена“. Като че ли жените са безпомощни жертви, които не могат да се грижат за себе си.

— Нима съм казал това?

— Да, все едно че го казахте. Мога да чета и между редовете.

Той сви рамене. За миг единственият шум, който се чуваше в колата, беше свистенето на топлия въздух, който излизаше от отворите на парното отопление.

— Женен ли сте? — попита тя, с което отново го изненада.

— Защо питате?

— Защото, ако сте, съжалявам за вашата съпруга.

— О!

Неизвестно защо, беше разочарован. Какво ли очакваше да каже тя? „Питам дали сте женен, защото се интересувам от вас…“ Не! Последното нещо, което щеше да направи, е да се забърка с жена. С която и да е жена. Не тук. И не сега. Не и с нея. Не, помисли си той, като потрепери, с очи, вперени право напред, в пътя. Не и с нея.

— И така… женен ли сте? Не се тревожете, няма да ви определя среща, ако не сте — подхвърли тя.

Нима беше прочела мислите му?

— Не съм женен?

В паметта му изплува образът на жена. На друга жена, която се приближаваше към него, облечена със сватбена рокля. Красивото й лице сияеше. А после беше изцапано с червено. С кръв. За да прогони ужасния спомен, той погледна жената до себе си. Очите им се срещнаха. И той разбра, че тя го е излъгала. Тя го харесваше. И той самият се лъжеше. Но нямаше нищо да предприеме. Не можеше да си позволи да се поддаде на влечението си към нея. Не можеше да забрави кой е той, по-скоро — кой се предполагаше, че е. Не можеше да я придърпа в обятията си, не можеше да покрие решителната й уста със своята и…

— Може ли и аз да ви попитам нещо? — каза той, за да прогони чувствата, които не биваше да изпитва.

— Можете да питате. Това не означава, че ще ви отговоря.

Поза, помисли си мрачно той, като внимателно взе стръмния завой.

— Откъде идвате?

— От Ню Йорк.

Той кимна. Точно така си и мислеше. Беше богато градско момиче, което вероятно нямаше богат опит с шофирането, особено по заснежени пътища във време като това.

— Няма ли да ме попитате къде отивам?

— Нали вече ми казахте? В Близърд Бей.

Още докато говореше, разбра, че е сбъркал. Не беше му казала. Той просто знаеше. Както знаеше, че ще я намери там, в беда, на пътя. Знаеше, че ще има нужда от помощта му. Както тогава знаеше и други неща, ужасни неща. Преди толкова много време. Тя внимателно го наблюдаваше.

— Не съм ви казвала къде отивам.

— Така ли?

— Да.

— Е, точно там обаче ще ви закарам. И вие го знаете. То е най-близкото село. Така че е логично.

Тя кимна. Той чувстваше, че продължава да го гледа. Като че ли не знаеше дали може да му има доверие. „Добре — помисли си мрачно той. — Трябва да бъдеш подозрителна. Не ми се доверявай, красива госпожице. Не се доверявай на никого.“