Френсис Стюарт
Не ме оставяй (19)

Деветнадесета глава

Пет години тримата де Лейси живяха там над кръчмата на Саут Уол. От временно жилище, докато Принцесата спечели първото си надбягване, то стана техен дом. Естествено през това време им се случиха доста неща, както добри, така и лоши.

Преди всичко, Принцесата изобщо не спечели никакво надбягване. Скоро след първата си репетиция тя почна да губи тегло и макар че опитваха всички познати на треньорите средства, продължи да линее, докато най-сетне по предложение на Доминик я изпратиха в Розарил. Там тя отново се поправи и помогна донякъде да се поразвесели самотният живот на Майк. Това беше голям удар за тях, но малкото момче го посрещна героично. В действителност дори изпита някакво горчиво задоволство от неспособността й да вирее в мрачните околности на Шелбърн парк. Тя е нещо твърде диво, мислеше си той, за да показва способностите си на един мизерен плац пред цяла тълпа алчни за печалба хора.

След това имаше дни, когато не знаеха дали да се върнат в Розарил, или да останат в Дъблин. След връщането на Принцесата по-нататъшното им оставане беше едва ли не безпредметно. Но както казваше Патрик, щяха да им трябват пари, дори и да живееха в Розарил. Страшно мъчително биваше винаги, когато си заминаваха от Розарил.

От време на време Майк им идваше на гости, но не оставаше за повече от седмица. Все още работеше върху книгата си, която според тях или беше много дълга, или твърде бавно напредваше.

Хила отиде да работи в магазина, където беше Роза Дженкинс, но само за няколко седмици. Преди всичко тя никак не беше сръчна в работата, бъркаше сметките, забутваше нещата тук и там и изобщо не й спореше, а освен това Доминик оставаше твърде дълго самичък.

Отначало това не му беше неприятно и дори му правеше удоволствие сам да приготвя обеда, да се грижи за „апартамента“, както наричаха двете си мизерни стаички, и да обикаля около кейовете. Но като изминаха седмица-две, момчето, посрещащо вечер Хила и Патрик, изглеждаше много печално и запуснато.

След това го пратиха в местното училище, където остана към седмица. Но и това не можа да помогне. Преди всичко, когато се върнеше следобед, часовете, прекарани в самота, преди да се върнат брат му и Хила, бяха още по-мрачни от предишните, когато през цялото време поддържаше огъня в камината и изобщо се „грижеше“ за къщата. Освен това и самите часове в училището му бяха твърде тягостни.

Освен това за голямо тяхно учудване не беше изостанал от другите ученици по никой предмет, освен по вероучение. Това показа, че и той и Хила бяха, вървели много по-добре с уроците по учебниците, отколкото си мислеха. Но имаше нещо в държанието му, в гласа му, във външния му вид или във всичко наведнъж, което го отличаваше от другите деца. Това изобщо не се дължеше на дрехите му, които с нищо не се различаваха от техните, нито че не вършеше същото, което правеха и те. Особеността беше може би по-скоро в начина, по който го вършеше; имаше някаква скрита разлика между него и тях, която впечатлителните му съученици нямаше как да не доловят. Беше ясно, че и в този слой на обществото имаше толкова конвенционалности и придържане към самоналожили се правила, колкото и Тара Терас. Но както Роза Дженкинс беше готова да се съпротивлява срещу всичко това и бе съзряла в лицето на Хила едно по-особено създание, промъкнало се тук от друг някакъв свят, така и в училището се намери едно момче, което долови у Доминик същото тайнствено качество, което веднага го привлече и го направи негов приятел.

Това момче, което се казваше Дик Маги, беше две години по-голямо от Доминик. То имаше жълтеникаво пепелява, щръкнала коса и носеше очила. Беше много стеснително и Патрик и Хила го сметнаха за крайно притеснително, макар Доминик да ги увери, че „едва ли има някой по-смел от него“.

Дик Маги, Роза Дженкинс и хазаинът им, с когото не друг, а Патрик се беше сближил полека-лека, бяха единствените им близки приятели през тези пет години. А трима добри приятели за пет години никак не са малко. Роза и Дик, отначало приятели само на Хила и Доминик поотделно, скоро станаха близки и на тримата.

Обаче Джери Мърфи, кръчмарят, никога не стигна с тях по-далеч от формалната учтивост, освен с Патрик, когото чувствуваше доста близък.

Доминик и Дик прекарваха доста време в обикаляне по кейовете вечер, когато Дик излезеше от училище. Така те се запознаха с някои моряци, чиито параходчета пристигаха на редовни интервали, за да товарят стоки.

Дик напусна училището и се канеше след година-две да стане моряк, ако успее да намери свободно място. През това време се хвана на работа във фирмата на един радиоинженер. Тъкмо тогава и Доминик реши, че и той ще се отдаде на същото. Една сутрин заговори за плановете си на Хила и макар че тя не се възпротиви открито, все пак си личеше, че не й се искаше много да го насърчава в тези му намерения.

— Виж какво — обясни му тя, — макар че не вярвам много в класовите различия и не съм снобка, все пак ти казвам, че не си за този живот, както не беше и за живота, който водеха семейство Уолш. Ако искаш да станеш моряк, миличък, трябва да отидеш във флотата, където ще срещнеш хора горе-долу като себе си, макар че това никога не може напълно да стане, тъй като едва ли биха се намерили хора като тебе. Така че, както виждаш, миличък, и аз самата не съм много наясно. Както и да е, има поне година, докато изобщо ще можеш да отидеш някъде, нали? — попита тя внезапно угрижена.

— Дик казва, че ще можем да отидем, когато станем на шестнайсет години — отвърна й Доминик.

— Е, но ти си само на тринайсет — разговорът стана две години след женитбата й.

— Моряшкият занаят ще ми допадне повече от всяка друга работа, с която бих си изкарвал прехраната — продължи той.

— Да, миличък, виждам. Но нали в такъв случай ще трябва да ме оставиш.

— Така е, сладуранката ми, но няма друг изход. Нали знаеш, че не съм женен за тебе.

— Не си — промълви тя с тъга, която дори не се опита да скрие. — Но би могъл да си намериш работа като на Патрик и тогава не ще трябва да ме оставяш — допълни тя.

— Мислиш ли, че бих изтърпял по цял ден да седя в някоя канцелария? — запита я той и тя трябваше да признае, че е прав.

— А освен това май никога няма да имаме достатъчно пари, за да заживеем щастливо в Розарил — продължи той.

Вечер Роза Дженкинс често идваше да ги навестява. Мистър Мърфи беше поправил покрива на отсрещната стая и Патрик, Хила, Доминик, Роза и Дик често имаха обичай да седят там край камината, откъдето можеха да виждат светлините по параходните мачти, но ако искаха да погледнат надолу към кея, трябваше да се наведат от прозореца.

Роза Дженкинс беше толкова разговорлива, колкото Дик беше мълчалив. Тя беше скъсала годежа си с мистър Мак Кейб. Това дойде като резултат от привързаността й към Хила; не че тя й беше казала каквото и да било против този младеж. Тя просто беше започнала да гледа на света от гледната точка на Хила или дори от още по-особената на рода де Лейси. Разглеждан по този начин, мистър Мак Кейб не беше подходящ съпруг за никое момиче. Оттогава тя се беше влюбвала най-малко два, пъти, но тъкмо в тази лятна вечер отново беше скъсала с последното си увлечение.

— Каква си кокетка — казваше й Хила. — Просто не издържаш да не си влюбена, но в действителност още не си срещнала човека, когото наистина ще обикнеш.

— Сигурно си права — съгласи се Роза. — Животът е толкова скучен, щом човек се забавлява само като ходи на кино и от време на време на гости, нали? Разбира се, вечерите у вас ми доставят огромно удоволствие. Когато съм в магазина, с какво нетърпение само очаквам да си тръгна и да дойда у вас! Вие тримата си живеете в свой собствен, отделен свят. Както и да е, много авантюристично ви минават дните, без да се случва каквото и да било. Искам да кажа, на вас, не ви се случват много неща, нали, и все пак човек усеща, че в свят като вашия може да се случи нещо вълшебно или страховито.

— Може и да се случи — вметна Доминик, като все пак успя да вземе думата.

— Но дори и да не се случи — продължи Роза, — това няма значение. Приключението е някак у самите вас, нали, Дик?

— О, не зная — понечи да се измъкне той. Чувствуваше, че и Роза не би трябвало да говори толкова много на тези лични теми.

— Много си сантиментална, Рози, там ти е грешката — каза й Патрик. Той винаги я подкачаше. Освен това тя мразеше да я наричат Рози.

— А ти толкова се страхуваш да не изглеждаш сантиментален, че едва се решаваш да си отвориш устата за нещата, които обичаш — върна му тя. — Нали, Хила?

Хила поклати глава. Знаеше, че на никого не би могла да обясни какъв е Патрик. И си мислеше, че от петимата най-малко щастлив е тъкмо той, защото най-малко можеше да се приспособи към сегашния им живот. Повече от нея и дори повече от Доминик той се нуждаеше от свободния живот в Розарил. Спомняше си как ден след ден той се беше връщал от полето, кафявите кичури на правата му коса падаха разбъркани върху челото му, сякаш сънените му очи бяха грейнали, и носеше някоя птица или заек, понякога се връщаше без нищо, само с чудноватата сила, вливаща се в него през тези самотни разходки. Никога не се бе радвал на живота съзнателно там, както правеше Доминик, но сякаш се движеше в него и той бе естествената му среда, както водата за рибите, и през ум не му минаваше да става лиричен на тема Розарил. А тук живееше със запасите, които все повече и повече намаляваха. Той черпеше от тях сили, за да може да понесе дългите дни в канцеларията и работата, която не му допадаше, в която не влагаше никакви амбиции за напредване, нито пък се гордееше с труда си, а беше изпълнен със съзнанието, че все пак трябва да се работи. И тя знаеше, че дори и тя му причиняваше мъка в известно отношение. Не можеше да му замести това, което беше загубил. Тя, която беше дива и необуздана с необуздаността, която той толкова много обичаше и която търсеше или в нея, или във влажните поля и в дивите, брулени от ветровете гори край Розарил, не биваше никога необуздана в любовта си към него. Никога не биваше с него такава, каквато си я спомняше през оня ден на скалите край Бара.

Затова тя остави без отговор полусериозния въпрос, който Роза й зададе, и само поклати глава.

— О, на мен ми е много добре — каза Патрик за учудване на всички. И това не беше отговор на Розиния въпрос, а по-скоро отговор на мислите на Хила, които беше отгатнал.

— Да, любов моя — каза Хила малко загрижено.

Роза и Дик бяха свикнали с това внезапно преминаване от шеги към сериозност и дори по-често от сериозност към смях, нещо тъй характерно за тримата де Лейси.

— Представям си как ще застанеш пред райските врати, Пат, и като погледаш ангелите и светците, ще кажеш: „Тук не е лошо“. И си представям също, че същите думи би казал ако се озовеш в ада — каза му Роза.

Макар че не обичаше да го дразни, тя ясно долавяше тази особеност, тази летаргична сила, която бе в основата на често дразнещото му безразличие.

В десет часа чуха как долу в кръчмата изпращаха последните посетители. Това винаги ставаше шумно и с много подканвания, понякога някои упорити веселяци дълго още се въртяха около заключената врата, като се препираха, пееха, свиреха на акордеон и най-накрая се разотиваха — моряците към корабите си, които може би още на сутринта щяха да отплуват, момичетата към града около кейовете, а другите, чието присъствие беше по-необяснимо, отново към предградията.

Тази вечер те се разпръснаха бързо. Дик, загледан през прозореца, видя двамина моряци да се качват на параходчето, пуснало котва точно срещу къщата. Беше пристигнало преди няколко дена, натоварено с цимент от Антверпен, и той знаеше, че на следващата сутрин щеше да товари желязо. Все съжаляваше, че не може да тръгне с него. Каква полза имаше от тези чудесни разговори, които тъй често чуваше в тази висока къща над реката, щом не можеше да ги приложи на практика? И едничкият начин, по който знаеше, че може „да ги приложи на практика“, беше да тръгне по море.

— Виж — обърна се той към Доминик, — ето мистър Уилкинс и друг един моряк се качват на „Бозуел“.

Доминик застана до него пред прозореца и започна да наблюдава как моряците вървят не много стабилно по дървеното мостче, което водеше към параходчето.

— Не те ли кара да се чувствуваш неспокоен? — продължи Дик, а очилата му се чукаха в стъклата на прозореца. Доминик не можеше да каже съвсем искрено, че тази гледка го въодушевява много. Имаше други случаи, когато морето му действуваше още повече. Когато често наблюдаваше от леглото си само светлинките на мачтите, които се поклащаха леко и дъгообразно, някакво непонятно безпокойство го обхващаше и той започваше да желае неща, които и самият той не можеше да определи точно.

Но за Дик, който беше може би по-голям реалист, качването на парахода на тези двамина моряци, с единия от които беше говорил няколко пъти, го караше още по-ревностно да мисли за морето.

Двете млади жени сега говореха за рокли, които напоследък бяха станали доста труден проблем за Хила.

— Хвърлила съм око на едно-две неща, които много ще ти отиват — каза й Роза. — Ела другата седмица, преди да се е свършила разпродажбата, и ще ги вземеш на дяволски ниска цена.

— Стига дотогава да не се продадат — забеляза скептично Хила.

— За това не се безпокой. Ще се погрижа да не бъдат продадени.

Кръчмарят, като бе врътнал ключа на заведението си, се качи за няколко минути, както често имаше обичай.

— Нищо ли ново няма? — запита той, като седна върху края на масата. Такъв беше почти неизменният му поздрав.

— Кажи ти — обади се Роза, — ти би трябвало да знаеш новини, нали долу вечно става нещо интересно, срещаш и много хора. Кръчмата ти става истинско космополитно място за срещи.

— Какво? — попита мистър Мърфи припряно, сякаш Роза беше обидила заведението му.

— Кои ще заминават утре сутринта, мистър Мърфи? — попита Доминик. Той винаги му задаваше този въпрос, когато го видеше по това време.

— Само онази стара черупка, която е отсреща, доколкото зная — отвърна му мистър Мърфи. — А когато вие станете моряци, да не сте посмели да се качите на толкова окаяно параходче. Просто е скандално, като си помисли човек на какви разнебитени черупки се качват момчетата. Истински плаващи ковчези! Пък и невинаги плаващи — допълни той мрачно.

— Толкова ли е лош „Бозуел“? — попита Дик, чиито очи се ококориха зад очилата.

— Да — отговори кръчмарят кратко. Каза така, защото знаеше, че Дик се беше сприятелил с Уилкинс и че бяха преговаряли да го вземат като младши моряк за следващото плаване. Ако не беше тази причина, не би казал нито думица. Годините, прекарани в крайбрежна кръчма, го бяха научили, че повечето неща, които чуваше иззад тезгяха си, бе най-добре да се премълчават също както тайните, доверявани на изповедника.

Доминик погледна тъмните очертания на параходчето с по-голям интерес и с някакво чувство на страхопочитание. Плаващ ковчег! Тези думи се забиха в съзнанието му и той почна да съзира нещо тайнствено дори в лекото поклащане на черната маса, откроила се върху слабо осветения кей.

— Какви хора имаше долу тази вечер, Джери? — попита го Патрик. Понякога, когато му се намереха няколко излишни шилинга, прекарваше по един-два часа в кръчмата. По този начин се беше запознал с някои от постоянните посетители.

— Все същите, Пат — отвърна му мистър Мърфи. — Имаше впрочем и една нова личност. Не съм го виждал друг път. Мисля, че беше белгиец. Не зная и от кой параход е слязъл, може би от онази гемия, дето е пуснала котва край железопътния мост. Питаше дали ще купя от него дузина бутилки бренди за пет лири. Изглежда, редовно се занимава с контрабанда.

— Ти прие ли? — попита Роза.

— Какви ли работи не са ми предлагали — продължи мистър Мърфи, като не обърна внимание на въпроса й. — Като почнеш от парахода на един разорен собственик и стигнеш до един контрабанден автомобил. А веднъж ми предложиха половин корабен товар пушки, поръчани за някакво въстание, което вече било потушено.

Докато говореше, поглеждаше от време на време Роза. Хила предполагаше, че му се иска да се ожени за нея. Това би могло да е твърде добре за Роза, размишляваше тя, и се усмихна, като си представи какво биха казали семейство Уолш и приятелите им от Тера Терас, ако това се случеше. От мистър Май Кейб, рицаря на св. Брендън, до Джереми Мърфи, крайбрежния кръчмар! И, разбира се, всички ще отдадат това, и то с право, на нейното лошо влияние.

Но досега Роза не бе насърчила много кръчмаря, макар че бе твърде податлива към подобни работи. Беше може би романтична, но изглежда, романтиката й не стигаше до там да види в лицето на мистър Мърфи интересен обожател, си помисли Хила.

— Има още време — казваше си Хила. — Само дано не се втурне да се омъжва за някого от блудкавите младежи, с които се занася.

Като прекараше с тях тримата още една или две годишни, сигурно щеше да разбере, че макар и романтиката наистина да беше най-важното нещо, не всичко, което блестеше, беше романтично.

След малко цялата група се раздели на три двойки. Хила и Роза говореха за мъже, за рокли и филми, като Хила повече мълчеше; Доминик и Дик приказваха за морето; а Патрик и мистър Мърфи разискваха световните проблеми, докато най-после Хила съобщи, че времето за лягане на Доминик отдавна беше минало. Тъй като той спеше в голямата стая откъм реката, това означаваше, че Роза трябваше или да си отиде, или да влезе в малката стаичка в дъното, която наричаха „кухнята“. На Дик не предоставиха никакъв избор, тъй като тя смяташе, че и за него е време да си ляга. Що се отнася до Патрик и мистър Мърфи, те или продължаваха разговора си в кухнята, или по-често Патрик също си лягаше, тъй като на другата сутрин трябваше да тръгне в осем часа, понеже наоколо нямаше автобусни линии, а трамваят беше на десет минути път.

Осемнайсет месеца след тази вечер Дик тръгна по море. Въпреки предупрежденията на мистър Мърфи той отплава с „Бозуел“. Не че го беше избрал, а просто нямаше други възможности за късогледо момче едва на седемнайсет години, което иска да стане моряк. Познанството му с мистър Уилкинс, все още боцман на параходчето, единствено повлия върху приемането му.

Доминик узна новината два дена преди отплаването му. Тя събуди най-разнообразни чувства у него. Сърцето му се свиваше при мисълта, че оставаше вън от това диво приключение, но, от друга страна, усещаше, че не би могъл да напусне Хила, дори и да беше достатъчно голям, за да го приемат на парахода. Както и да се наречеше досегашната му привързаност към нея, като стигна петнайсетата си година, той беше безспорно влюбен в младата жена. Безсмислено беше да се отрече този факт. Не че се опитваше да го отрече, нито пък изобщо анализираше чувствата си. Но някаква скрита промяна се беше вмъкнала в отношенията им, за която не помисляха да говорят. Той вече не я наричаше „сладуранката ми“ и „любов моя“, нито я прегръщаше в момент на вълнение или потиснатост. Вече не й казваше всичко, каквото му хрумнеше. Често обичаше да я рисува, когато останеше сам; рисуването доста му се удаваше, но мъчно можеше да се предаде на хартия тази дива красота, която той виждаше у нея. Понякога рисуваше заек, бял заек, макар че не беше лесно да се подчертае с молив белият цвят на козината му. Заекът го караше да я вижда по-ясно от всички рисунки, представляващи самата нея, които той винаги изгаряше.

Роза беше изживяла още една серия любовни приключения, но не се беше омъжила за никого от младежите си и изглежда, рухването на всичките й романтични илюзии бе успяло да вложи малко мъдрост в глупавото й романтично сърце. Хила беше сигурна, че това сърце не беше вече само сантиментално, както го беше нарекъл Патрик, а нещо повече.

Сега Патрик печелеше четири лири седмично и все още работеше много усърдно, но без всякакъв интерес към работата си. Все по-често и по-често говореха, че трябва да се завърнат в Розарил, и просто си съсипваха мозъците да измислят някой начин, чрез който да изкарат достатъчно пари, с които да се издържат. Мис Лонгуърт отново беше почнала да им дава по една лира седмично и Хила, както смятаха, поддържаше чудесно домакинството.

Така можаха да уредят чудесна гощавка за Дик вечерта преди заминаването му. И Майк пристигна за случая, както и Дик, и Роза, и мистър Мърфи, и сестрите на Хила — Лаура и Клариса, вече госпожица на шестнайсет години. Мислеха да поканят и семейство Уолш, но се отказаха, понеже Доминик се възпротиви.

Това беше първото празненство, освен сватбата, което имаха възможността да уредят, и всички приготовления бяха направени с голямо вълнение.

Доминик обиколи околностите на града и се върна с толкова бръшлян, див чемшир и дори борови клонки, колкото можеше да носи. Украси голямата стая също така, както преди години бе украсил брачната спалня.