Метаданни
Данни
- Серия
- Бартимеус (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Golem’s Eye, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Христов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Митологично фентъзи
- Приключенска литература
- Фентъзи
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011 г.)
Издание:
Джонатан Страуд. Окото на голема
Превод: Борис Христов
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София
ISBN: 978-954-761-292-1
История
- — Добавяне
4
Шумът на сцената намаля; вместо него тя чу песен на птички, бръмченето на далечното движение. В съзнанието й мракът на театъра бе заменен от спомена за светлина.
Преди три години. Паркът. Топката. Техният смях. Приближаващото нещастие като гръм от ясно небе.
Якоб се хилеше и тичаше към нея; бухалката тежеше, суха и дървена в ръката й.
Стачката! Триумфът от нея! Щастливи танци. Далечен трясък.
Как тичаха, а сърцата им щяха да се пръснат. И тогава — създанието на моста…
Тя разтърка очи. Но дали онзи ужасен ден наистина бе началото? През първите тринайсет години от живота си Кити не беше наясно с точното естество на управлението на магьосниците. Или може би не го осъзнаваше ясно, защото, връщайки се назад, тя разбра, че съмненията и интуицията бяха успели да се промъкнат в съзнанието й.
Магьосниците отдавна бяха на върха на властта и никой не помнеше времето, когато това не е било така. През повечето време те се държаха настрана от ежедневието на обикновените хора. Стояха в центъра на града и в предградията, където между уединените вили минаваха широки, сенчести булеварди. А намиращото се между тези две места оставаше за всички други — улички, претъпкани с малки магазинчета, пустеещи земи, фабрики и тухлени сгради. От време на време магьосниците минаваха през тях в големите си черни коли, но като цяло тяхното присъствие се усещаше най-вече чрез наблюдаващите сфери, носещи се напосоки над улиците.
— Сферите се грижат за нашата сигурност — каза бащата на Кити една вечер, след като едно голямо червено кълбо тихо я бе последвало до вкъщи след училище. — Не се плаши от тях. Ако си добро момиче, те няма да ти навредят. Само лошите хора, крадците и шпионите трябва да се страхуват от тях.
Но Кити бе уплашена; след това в съня й често я преследваха сиво-синкави светещи сфери.
Родителите й нямаха такива страхове. Никой от тях нямаше достатъчно силно въображение, но ясно осъзнаваха величието на Лондон и тяхното собствено малко местенце в него. Приемаха превъзходството на магьосниците за даденост и напълно приемаха непроменящото се естество на тяхното управление. Всъщност те считаха това за успокоително.
— Бих дал живота си за министър-председателя — казваше баща й. — Той е велик мъж.
— Той държи чехите където им е мястото — казваше майка й. — Без тях хусарите[1] щяха да маршируват по Клапхам[2], а ти не би искала това, нали, скъпа?
Кити предполагаше, че не го иска.
Тримата живееха в една от прилепените една до друга къщи в предградието Балъм в Южен Лондон. Домът им беше малък — с всекидневна стая, кухня на долния етаж и малка баня в задната част. На горния етаж имаше малко коридорче и две спални — на родителите на Кити и нейната собствена. В коридорчето висеше дълго, тънко огледало, пред което през седмицата цялото семейство се изреждаше да си реше косите и да си оправя тоалета. Там баща й си играеше безкрайно с вратовръзката си. Кити не можеше да разбере защо той постоянно я връзваше и развързваше, постоянно прехвърляше парчето плат навътре, нагоре и навън, при положение че разликите след всеки опит бяха съвсем микроскопични.
— Външният вид е много важен, Кити — казваше той, оглеждайки поредния възел със сбърчени вежди. — В моята професия човек има само един шанс да направи впечатление.
Бащата на Кити бе висок, жилав мъж, непреклонен на вид и безцеремонен в изказванията. Беше управител на етаж в голям магазин в Централен Лондон и много се гордееше с тази си отговорност. Той се грижеше за отдела с кожените изделия: една голяма зала с нисък таван, приглушено осветена в оранжево и пълна със скъпи чанти и куфарчета, направени от обработена естествена кожа. Кожените стоки бяха луксозни предмети, което означаваше, че огромна част от клиентите бяха магьосници.
Кити бе посещавала магазина веднъж или два пъти и от тежката плътна миризма на обработена кожа винаги й се завиваше свят.
— Не стой на пътя на магьосниците — казваше баща й. — Те са много важни хора и не обичат никой да им се пречка в краката, дори хубави момиченца като теб.
— Как да позная кой е магьосник? — попита Кити. По онова време бе на седем и не бе сигурна.
— Винаги са добре облечени, лицата им са строги и мъдри и понякога носят изящни бастуни. Използват скъпи парфюми, но понякога все пак можеш да усетиш частичка от магията им: странни тамяни, необикновени химикали… Но ако помиришеш това, най-вероятно си прекалено близо до тях! Не им се пречкай.
Кити бе обещала искрено. Когато в отдела за кожени изделия влизаха клиенти, тя бягаше в далечните ъгли и ги наблюдаваше с огромните си любопитни очи. Съветите на баща й не помагаха особено. Всички, които посещаваха магазина, изглеждаха добре облечени, повечето носеха бастуни, а вонята на кожа скриваше всеки необикновен аромат. Но тя скоро започна да разпознава магьосниците по други следи: някаква твърдост в очите на посетителите, студен, заповеднически вид и най-вече едно внезапно сковаване в поведението на баща й. Винаги изглеждаше странно, когато говореше с тях, костюмът му се набръчкваше тревожно, а вратовръзката му нервно се изкривяваше. Леко се навеждаше и кланяше в знак на съгласие, докато говореха. Тези знаци бяха много незабележими, но за Кити бяха достатъчни и я смущаваха и дори плашеха, въпреки че не знаеше причината за това.
Майката на Кити работеше като рецепционистка във фирма „Перото на Палмър“ — стара фирма, скрита сред многото книговезци и производители на пергамент в Южен Лондон. Бюрото осигуряваше специални пера за писане на магьосниците, за да извършват заклинанията си. Обикновените пера цапаха, с тях се пишеше бавно и трудно и все по-малко магьосници ги използваха. Вместо тях персоналът на „Палмър“ използваше такива с топче на върха.
Професията позволяваше на майката на Кити да огледа самите магьосници, понеже от време на време някой от тях се отбиваше да провери новата стока. Тя считаше близостта им за вълнуваща.
— Тя бе толкова бляскава — казваше. — Дрехите й бяха от най-фина червено-златиста тафта[3] — сигурна съм, че са купени директно от Византия! А беше и толкова властна! Като щракна с пръсти, всички подскочиха като скакалци на нейните заповеди.
— На мен пък ми звучи доста грубо — рече Кити.
— Ти си толкова малка, любов моя — каза майка й. — Не, тя беше велика жена.
Един ден, когато Кити беше на десет години, тя се прибра от училище и намери майка си разплакана в кухнята.
— Мамо! Какво е станало?
— Няма нищо. Ама какви ги говоря? Малко съм разстроена, Кити, опасявам се… опасявам се, че ме уволниха. О, Боже, какво ще кажем на баща ти?
Кити накара майка си да седне, направи й чай и й даде бисквита. След дълго подсмърчане, хълцане и въздишане истината излезе наяве. Старият господин Палмър се бе пенсионирал. Фирмата му била поета от трима магьосници, които не обичали да имат прости обикновени сред персонала си; бяха довели нов персонал и уволнили половината от старите работници, включително майката на Кити.
— Но те не могат да направят това — запротестира Кити.
— Разбира се, че могат. Това е тяхно право. Те защитават страната и ни правят най-великата нация в света; те имат много привилегии — майка й докосна леко очите си и отново сръбна от чая, — но дори така да е, пак е малко обидно, след толкова много години…
Обидно или не, това бе последният ден, в който майката на Кити работи при Палмър. Няколко седмици по-късно нейната приятелка госпожа Хирнек, която също бе уволнена, й намери работа като чистачка в печатница и животът отново се върна по отъпканата си пътека.
Но Кити не забрави.
Родителите на Кити бяха страстни читатели на вестник „Таймс“, който съобщаваше ежедневните новини за последните победи на армията. В продължение на години изглеждаше така, сякаш войните вървят добре; териториите на Империята се разширяваха с всеки сезон, а световното богатство течеше към столицата. Но този успех си имаше своята цена и вестникът постоянно съветваше всички читатели да внимават за шпиони и саботьори от вражески държави, които може би живееха в най-обикновени квартали и през цялото време тайно да разработват злонамерени планове за дестабилизиране на нацията.
— Дръж си очите отворени, Кити — съветваше я майка й. — Никой не обръща внимание на момиченце като теб. Не се знае, може да видиш нещо.
— Особено пък тук — добави баща й кисело. — В Балъм.
Районът, в който живееше Кити, бе известен с чешката си общност, която отдавна бе установена тук. На главната улица имаше няколко кафенета за борш, отличаващи се с дебелите си мрежести завеси и пъстрите саксии с цветя по первазите. Мургави възрастни господа с увиснали бели мустаци играеха шах и кегли на улиците пред баровете, а много от местните фирми бяха притежание на внуците на политическите емигранти, които бяха дошли в Англия още по времето на Гладстон.
Въпреки че районът процъфтяваше (в него се намираха няколко важни печатарски фирми, включително видната „Хирнек и синове“), неговата силно европейска идентичност привличаше постоянното внимание на нощната полиция. Докато растеше, Кити свикна да вижда дневните акции на патрулите от офицери в сиви униформи, които разбиваха врати и изхвърляха покъщнина на улицата. Понякога отвеждаха младите мъже в микробуси; друг път оставяха семействата да събират остатъците от домовете си. Кити винаги се разстройваше от тези сцени, въпреки успокоенията от страна на баща й.
— Полицията трябва да демонстрира присъствие — настояваше той. — Да държи размирниците в напрежение. Повярвай ми, Кити, те нямаше да го правят, ако нямаха сигурни разузнавателни данни по въпроса.
— Но, татко, това бяха приятелите на господин Хирнек.
Той изсумтя.
— Значи тогава трябва да си подбира приятелите по-внимателно, нали така?
Бащата на Кити всъщност беше винаги учтив с господин Хирнек, чиято съпруга все пак бе намерила нова работа на майката на Кити. Хирнек бяха видно местно семейство, чийто бизнес бе под закрилата на много магьосници. Тяхната печатница заемаше голям район близо до къщата на Кити и даваше хляб на много хора от околността. Въпреки това семейство Хирнек никога не изглеждаха кой знае колко заможни; живееха в голяма, просторна, занемарена къща малко навътре от пътя, зад обрасла с дълга трева и лаврови храсти градина. С времето Кити се запозна с градината доста отблизо благодарение на приятелството си с Якоб, най-младия от синовете на Хирнек.
Кити бе висока за възрастта си и продължаваше да расте стройна под безформената си училищна блуза и широк панталон, а беше и по-силна, отколкото изглеждаше. Не едно момче съжаляваше за шеговития си коментар по повод лицето й; Кити не си хабеше думите, когато юмрукът вършеше работа. Косата й бе тъмнокестенява и права освен в краищата, където леко и непокорно се къдреше. Носеше я по-къса от другите момичета, до средата на врата си.
Кити имаше тъмни очи и дебели черни вежди. Лицето открито изразяваше мнението й и понеже тя постоянно имаше мнение за всичко, веждите и устните й бяха в постоянно движение.
— Лицето ти никога не изразява едно и също — бе казал Якоб. — Ъъъ, това е комплимент! — добави той набързо, когато Кити го погледна ядно.
В продължение на няколко години те седяха в една и съща класна стая, научавайки каквото можеха от голямата каша от предмети, предлагани на обикновените деца. Насърчаваха се занаятите, тъй като бъдещето им бе във фабриките и работилниците на града; учеха грънчарство, дърводелство, металообработка и елементарна математика. Преподаваха им също и техническо чертане, бродиране и готварство, а за тези като Кити, които обичаха думите, се предлагаше и четене и писане с условието, че тези умения един ден щяха да бъдат подходящо вкарани в употреба, вероятно в секретарска работа.
Историята бе друг важен предмет; ежедневно им преподаваха за славното развитие на британската държава. Кити харесваше тези часове, в които имаше много истории за магии и далечни земи, но не можеше да не забележи известни ограничения в материала. Тя често вдигаше ръка.
— Да, Кити, сега пък какво има? — Тонът на учителите често изразяваше известна досада, която те правеха всичко възможно да прикрият.
— Моля ви, сър, кажете ни още за правителството, което господин Гладстон е свалил. Казвате, че тогава вече е имало парламент. И ние сега имаме парламент. Защо онзи е бил толкова лош?
— Ами, Кити, ако слушаше внимателно, щеше да чуеш, че старият парламент не е бил толкова лош, колкото слаб. Бил е управляван от обикновени хора като теб и мен, които не са имали никакви магически сили. Представи си само! Естествено, това означавало, че те са били системно нападани от други, по-силни страни и не са могли да направят нищо да ги спрат. И така, коя е била най-опасната чужда държава в онези дни… я да видим сега… Якоб?
— Не знам, сър.
— Говори ясно, момче, недей да мънкаш! Е, изненадан съм да чуя това от теб, Якоб, точно от теб. Била е Свещената римска империя, естествено. Твоите предци! Чешкият император е управлявал по-голямата част от Европа от замъка си в Прага; бил е толкова дебел, че е седял в трон с колелца от стомана и злато и е бил дърпан по коридорите от един чисто бял вол. Когато е искал да излезе от двореца, се е налагало да го спуснат навън с подсилена макара. Поддържал е птичарник с дългоопашати папагали и всяка вечер застрелвал по един в различен цвят за вечерята си. Да, имате право да сте отвратени, деца. Такъв е бил човекът, управлявал Европа в онези дни, и нашият стар парламент бил безсилен пред него. Той ръководел ужасна сбирщина от магьосници, които били зли и корумпирани и за чийто водач, Ханс Мейринк, се говори, че бил вампир. Техните войници вилнеели — да, Кити, какво има сега?
— Ами, сър, ако старият парламент е бил толкова некомпетентен, как така дебелият император не е нахлул в Британия, защото не го е направил, нали, сър? И защо…
— Не мога да отговарям на няколко въпроса едновременно, Кити, не съм магьосник! Британия е имала късмет и толкова. Прага винаги е действала бавно; императорът прекарвал голяма част от времето си в пиене на бира и ужасна поквара. Но накрая е щял да обърне ужасния си взор към Лондон, повярвай ми. За наш късмет по онова време в Лондон е имало няколко магьосници, към които бедните безсилни министри понякога се обръщали за съвет. И един от тях бил господин Гладстон. Той видял опасностите на нашето положение и се решил на предварителен удар. Помните ли какво е направил той, деца? Да, Силвестър?
— Убедил министрите да му предадат контрола, сър. Една вечер отишъл да се срещне с тях и говорил толкова умно, че моментално го избрали за министър-председател.
— Правилно, браво, Силвестър, ще получиш звездичка. Да, това било в нощта на Дългия съвет. След продължителни дебати в парламента, красноречието на Гладстон победило и министрите единодушно подали оставка в негова полза. Той организирал защитна атака на Прага през следващата година и свалил императора от власт. Да, Абигейл?
— Освободил ли е папагалите, сър?
— Сигурен съм, че го е направил. Гладстон бил много добър човек. Той е бил спокоен и умерен във всичко и носел една и съща колосана риза всеки ден, освен в събота, когато майка му я перяла. След това силата на Лондон се увеличила, а тази на Прага отслабнала. И както Якоб може би ще осъзнае, ако не беше се проснал така невъзпитано на мястото си, точно тогава много чешки граждани, като неговото семейство, са емигрирали в Британия. Много от най-добрите магьосници на Прага също дошли и ни помогнали да създадем тази модерна държава. А сега може би…
— Но мисля, че казахте, че всички чешки магьосници били зли и корумпирани, сър.
— Ами, смятам, че всички зли са били избити, не мислиш ли, Кити? Другите просто са били подведени и са осъзнали грешката си. А, ето го и звънецът! Време за обяд! И не, Кити, точно сега няма да отговарям на повече въпроси. Станете всички и сложете столовете под чиновете и, моля, излезте тихо!
След такива обсъждания в училище Якоб често бе мрачен, но лошото му настроение рядко траеше дълго. Той беше весела и енергична душа, слаб, с тъмна коса и открито, нахално лице. Обичаше игрите и от ранна възраст прекарваше много часове в игра с Кити на избуялата трева в градината на родителите си. Играеха футбол, упражняваха се в стрелба с лък, организираха си игри по крикет и общо взето гледаха да не се пречкат на голямото му и шумно семейство.
Привидно господин Хирнек бе глава на семейството, но на практика, той, както всички останали, бе под властта на жена си, госпожа Хирнек. Една жива топка от майчина енергия, с широки рамене и обемисти гърди, тя се носеше около къщата като галеон[4], носен от изменчив вятър, постоянно надавайки дрезгав смях или ругаейки на чешки четиримата си непокорни сина. По-големите братя на Якоб — Карел, Робърт и Алфред — до един бяха наследили внушителната физика на майка си и техният размер, сила и дълбоки кънтящи гласове винаги вдъхваха страхопочитание у Кити и тя замлъкваше, когато бяха наблизо. Господин Хирнек беше като Якоб — дребен и слаб, но с набръчкана кожа, която напомняше на Кити за изсъхнала ябълка. Той пушеше извита лула от самодивско дърво, от която излизаха струйки сладникав дим и се разпръсваха из къщата и градината.
Якоб много се гордееше с баща си.
— Той е прекрасен — каза той на Кити, докато седяха под едно дърво след игра с топка на стената на къщата. — Никой друг не може да направи това, което той прави с пергамента и кожата. Трябва да видиш миниатюрните памфлети със заклинания, над които работи напоследък — украсени са със златен филигран по стар пражки стил, но са смалени до най-дребни размери! Изписва малки очертания на животни и цветя в идеални детайли, а после прикрепя миниатюрни парченца слонова кост и скъпоценни камъни. Само татко може да прави такива неща.
— Сигурно струват цяло състояние, след като ги завърши — каза Кити.
Якоб изплю стръка трева, който дъвчеше.
— Шегуваш се, нали? — отвърна той категорично. — Магьосниците не му плащат колкото трябва. Никога не го правят. Едва успява да поддържа фабриката отворена. Погледни всичко това — той кимна към фасадата на къщата. Плочите на покрива бяха разкривени, кепенците висяха, покрити с мръсотия, боята на вратата на верандата се лющеше. — Мислиш ли, че щяхме да живеем на такова място? Я стига!
— Много по-голяма е от моята къща — отбеляза Кити.
— Печатницата на Хирнек е втората по големина в Лондон — каза Якоб. — Само печатницата на Ярослав е по-голяма. А те просто произвеждат на едро — обикновени кожени подвързии, годишни алманаси и азбучници, нищо особено. Точно ние се занимаваме с фината работа, с истинското майсторство. Затова толкова много магьосници идват при нас, когато искат най-ценните им книги да се подвържат и да бъдат направени специално за тях. Обожават усещането за лукс и уникалност. Миналата седмица татко завърши една корица с пентаграма отпред, изработен от малки диаманти. Нелепо е, но е така; това искаше жената.
— А защо магьосниците не плащат на баща ти както подобава? Може би трябва да спре да прави всичко толкова добре, а да го прави с лошо качество.
— Баща ми е прекалено горд за това. Истината е, че няма изход. Трябва да се държи добре, иначе ще ни затворят и ще дадат бизнеса на някой друг. Ние сме чехи, нали се сещаш; подозрителни сме. Не може да ни се има доверие, въпреки че семейство Хирнек е в Лондон от сто и петдесет години.
— Какво? — Кити бе възмутена. — Това е абсурдно! Разбира се, че ви имат доверие — иначе биха ви изгонили от страната.
— Търпят ни, защото се нуждаят от нашите умения. Но с всичките проблеми на континента сме под непрекъснато наблюдение, в случай че сме в заговор с някои шпиони. Например, във фабриката на татко има една постоянна търсеща сфера; а Карел и Робърт постоянно ги следят. През последните две години полицията нахлува у нас четири пъти. Последния път обърнаха къщата с краката нагоре. Баба се къпеше; изхвърлиха я на улицата заедно със старата й тенекиена вана.
— Колко ужасно! — Кити подхвърли топката за крикет високо във въздуха, протегна ръка и я хвана.
— Така е. Такива са магьосниците към нас. Мразим ги, но какво можем да направим? Какво ти става? Свила си устни. Значи нещо те тормози.
Кити бързо отпусна устни.
— Просто размишлявах. Мразите магьосниците, но цялото ви семейство ги поддържа: баща ти, братята ти работят в работилницата му. Всичко, което изработвате, отива за тях по един или друг начин. И те пак се отнасят към вас толкова лошо. Не ми изглежда правилно. Защо семейството ти не се захване с нещо друго?
Якоб се усмихна печално.
— Баща ми си има поговорка: „Най-безопасното място да плуваш е точно зад акулата“. Ние изработваме красиви предмети за магьосниците и това ги прави щастливи. Това означава, че ни оставят на мира — поне малко. Ако не го правехме, какво щеше да се случи? Щяха да ни нападнат моментално. Отново се мръщиш.
Кити не бе убедена, че одобрява това.
— Но ако не харесвате магьосниците, не трябва да работите с тях — упорстваше тя. — Това е морално неправилно.
— Какво? — Якоб я срита по крака с искрено раздразнение. — Не ми ги пробутвай тия! Твоите родители работят с тях. Всички го правят. Няма друг начин, нали? Ако не е така, полицията — или нещо по-лошо — те посещава през нощта и духовете те отвеждат. Няма друг начин освен да се работи с тях, нали? Нали?
— Май не.
— Не, няма. Не и ако не искаш да свършиш мъртъв.