Джонатан Страуд
Окото на голема (43)

41

Върколаци на улицата, Натаниел вътре. Кое бихте избрали вие? Истината е, че бях доволен да се измъкна и да се поразтъпча малко.

Поведението му ме тревожеше все повече и повече. През годините от първата ни среща насам, без съмнение под внимателното напътстване на Уитуел, той се бе превърнал в досаден малък звяр, който внимателно се подчиняваше на заповедите и винаги придържаше едното си око към повишението. Сега той съзнателно се поставяше в опасност, действаше подмолно и по този начин рискуваше много. Тази идея не беше негова собствена. Някой го подтикваше; някой му дърпаше конците. Изглеждал ми е по много начини, този Натаниел, повечето от тях неописуеми, но никога досега не ми беше заприличвал толкова много на марионетка.

И вече всичко се беше объркало.

Сцената долу представляваше хаос. Тук-там по улицата, сред купчините натрошени тухли и стъкло лежаха ранени създания. Гърчеха се, ръмжаха, притискаха хълбоци и контурите им се променяха при всеки спазъм. Мъж, вълк, мъж, вълк… Това е проблемът с ликантропията^[1]: толкова трудно се контролира. Болката и силните емоции карат тялото да се променя^[2].

Момичето бе свалило около пет, реших аз, без да включваме онзи, който бе разкъсан на парчета от първичната сфера. Но още няколко крачеха бездейно по пътя, а други, демонстрирайки малко повече интелигентност, се бяха заели да се катерят по улуците или търсеха пожарни изходи, по които да се качат.

Бяха останали девет или десет живи. Твърде много за който и да е обикновен.

Но тя все още се биеше: сега я виждах, малка въртяща се фигура на покрива. Нещо светло проблясваше във всяка ръка — размахваше ги нагоре-надолу, финтираше и мушкаше в опит да задържи три вълка надалеч. Но с всяко нейно завъртане черните фигури се приближаваха по малко.

Бръмбарът скарабей, при всичките му качества, не е много полезен при битка. Освен това щеше да ми отнеме около час да прелетя разстоянието и да се включа в действието. Така че се промених, размахах два пъти огромните си червени крила и след секунда бях над тях. Крилата ми закриха луната, скривайки четиримата биещи се на покрива в най-тъмна сянка. Освен това нададох страховития вик на птицата рок, когато се спуска над слоновете, за да отнесе малките им^[3].

Всичко това оказа подходящ ефект. Единият от вълците отскочи на метър назад, сиво-кафявата му козина настръхна от страх и той изчезна с вой зад ръба на парапета. Другият се вдигна на задните си крака и получи удар в корема от извитите нокти на птицата: отскочи във въздуха като пухкава топка и изчезна с трополене зад един комин.

Третият, който стоеше прав, като една пародия на човек, беше по-пъргав, по-бързо мислещ. Пристигането на птицата рок бе изненадало и момичето: гледайки учудено великолепието на перушината ми, тя отпусна ножовете си. Без звук вълкът скочи към гърлото й.

Зъбите се блъснаха едни в други, хвърляйки искри в нощта.

Момичето вече беше на няколко стъпки и се издигаше, увиснала в ноктите ми. Косата й се развяваше пред лицето, краката висяха над бързо смаляващия се покрив, улицата и всичките й търчащи обитатели. Звуците на ярост и разочарование намаляха и ние внезапно останахме сами, увиснали високо над безкрайните светлини на града, издигани нагоре от крилата ми към място на абсолютно спокойствие.

— Оу! Това ми е кракът! Оу! Ах! Проклета да си, това е сребро! Престани!

Момичето постоянно забиваше нож в люспестата плът точно над ноктите. Можете ли да повярвате? Същият този крак, имайте предвид, който я предпазваше да не падне и да се разбие сред покритите със сажди комини на Източен Лондон. Моля ви се. Изтъкнах й това с присъщата си елегантност.

— Няма нужда да ругаеш, демоне — каза тя, спирайки за момент. Гласът й беше писклив и слаб от вятъра. — А и не ми пука. Аз искам да умра.

— Повярвай ми, само да можех да ти помогна по този въпрос… Престани! — Още едно болезнено бодване, още едно замайване в главата ми. Така влияе среброто; още малко от него и двамата щяхме да паднем. Разтръсках я енергично, докато не й се разтракаха зъбите, а ножовете й не паднаха от ръцете. Но дори и това не сложи край на нещата: сега започна да се извива и да се гърчи напред-назад в трескав опит да отхлаби захвата ми. Птицата хвана по-здраво.

— Ще спреш ли да се гърчиш, момиче? Няма да те пусна, а ще те провеся с главата надолу над някой кожарски комин.

— Не ми пука!

— Или ще те натопя в Темза.

— Не ми пука!

— Или ще те отнеса до завода за канализационни инсталации „Ротърхит“ и…

— Не ми пука, не ми пука, не ми пука! — Изглеждаше почервеняла от ярост и мъка и дори при силата ми на рок едва успявах да я предпазя да не се отскубне.

— Кити Джоунс — казах, без да отделям очи от светлините на Северен Лондон — вече наближавахме целта си, — искаш ли да видиш Якоб Хирнек отново?

Тогава тя се укроти, отпусна се и остана замислена известно време. Така продължихме да летим в състояние на блажена тишина. Използвах почивката, за да пообикалям известно време, оглеждайки бдително за преследващи сфери. Но всичко бе неподвижно. Продължихме да летим.

Някъде изпод гръдната ми кост прозвуча глас. Беше по-спокоен отпреди, но ядът все още не бе изчезнал от него.

— Демоне — каза, — защо не остави вълците да ме погълнат? Знам, че ти и твоите господари така или иначе планирате да ме убиете.

— Не мога да коментирам това — каза птицата рок. — Но се чувствай свободна да ми благодариш, ако искаш.

— Сега да видя Якоб ли ме водиш?

— Да. Ако всичко мине по плана.

— А после?

Мълчах. Имах доста добра представа.

— Е? Говори! И бъди честен, ако можеш.

В опит да смени темата птицата рок си придаде надменен вид.

— Аз бих внимавал, скъпа. Не е мъдро да правиш злобни забележки, когато висиш на голяма височина^[4].

— Ха, ти няма да ме пуснеш. Сам го каза току-що.

— О, да. Казах — въздъхна птицата рок. — Истината е, че не знам какви са плановете за теб. А сега си затвори устата за малко. Наближаваме мястото за кацане.

Потънахме в тъмнината, над океана от оранжеви светлини, надолу към улицата, където момчето и аз се бяхме подслонили в нощта на пожара у Ъндъруд. Разрушената библиотека все още бе там: виждах огромния й корпус, притиснат между светлините на по-малките магазини наоколо. Състоянието на сградата малко се беше влошило през тези години и на едно място, където голямата стъклена капандура бе паднала, сега зееше значителна дупка. Птицата рок намали размерите си с приближаването, внимателно прецени ъгъла и мушна момичето с краката надолу, сякаш пускаше писмо. Снижихме се в помещение, прилично на пещера, осветено тук-там от лъчи лунна светлина. Чак след като отминахме остатъците от зидарията по пода на безопасно разстояние, си позволих да пусна товара си^[5]. Падна с писък и леко се завъртя.

Аз кацнах малко по-встрани и за пръв път я огледах както трябва. Определено беше същото момиче — момичето от уличката, което се бе опитало да свие амулета. Сега изглеждаше по-възрастна, по-слаба и по-изморена, лицето й беше сиво и изпито, а очите подозрителни. Реших, че последните няколко години са били трудни за нея; а последните няколко минути — определено жестоки. Едната й ръка висеше безжизнено, рамото й беше срязано и покрито с кръв. Но дори и при това положение, предизвикателността в нея беше осезаема: тя се изправи внимателно на крака и с нарочно навирена брадичка ме изгледа през една колона от сребърна светлина.

— Това не ми харесва много — изстреля тя. — Не можеш ли да ме разпиташ на някое по-чисто място? Очаквах поне Тауър.

— Това е за предпочитане, повярвай ми. — Птицата рок си остреше единия нокът на стената. Не бях в настроение за много разговори.

— Ами, хайде тогава. Къде е Якоб? Къде са магьосниците?

— Ще бъдат тук след малко.

— След малко? Що за организация е това? — Тя постави ръце на хълбоците си. — Мислех, че би трябвало да сте изключително ефикасни. Всичко това е недогледано.

Вдигнах огромната си перната глава.

— Слушай сега — рекох. — Не забравяй, че току-що те спасих от лапите на нощната полиция. Тук малко благодарности не биха отишли напразно, млада госпожице. — Птицата рок почука многозначително с нокти по пода и я фиксира с онзи поглед, който кара персийските моряци да се хвърлят през борда.

Тя пък ме фиксира с онзи поглед, който кара млякото да се пресече.

— Чупка, демоне! Предизвиквам теб и злобата ти. Ти не ме плашиш!

— Не?

— Не. Ти си просто безполезно дяволче. Перата ти са опърпани и плесенясали.

— Какво? — Птицата рок извърши един бърз оглед. — Глупости! Лунната светлина им придава този блясък!

— Цяло чудо е, че не са опадали. Виждала съм гълъби с по-хубава перушина.

— Слушай сега…

— Унищожавала съм демони с истинска сила! — извика тя. — Мислиш ли, че ще се уплаша от едно възголемичко пиле?

Какво нагло момиче!

— Този благороден рок — казах аз с наранено достойнство, — не е единствената ми форма. Това е само една от стотиците хиляди маскировки, които мога да приемам. Например… — Птицата се поизправи: превърна се, в бърза последователност, в свиреп минотавър с кървясали очи, разпенил се около устата; гранитен гаргойл, тракащ с челюсти; извиваща се змия, плюеща отрова; стенещ призрак; жив труп; летящ ацтекски череп, проблясващ в тъмното. Това представляваше пъстър асортимент от гадости^[6], ако мога лично аз да отбележа. — Е? — попита черепът многозначително. — Искаш ли да коментираш?

Тя преглътна звучно.

— Не е зле — каза, — но всички тези превъплъщения са големи и показни. На бас, че не можеш да си по-фин.

— Естествено, че мога!

— Обзалагам се, че не можеш да станеш свръхмалък — достатъчно малък да… да влезеш в онази бутилка ей там. — Тя посочи гърлото на една бирена бутилка, която се подаваше изпод купчина боклуци, като през цялото време ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Този изтъркан номер! Вече го бяха пробвали върху мен, бяха го пробвали стотици пъти. Черепът се поклати бавно насам-натам и се ухили^[7]. — Добър опит, но това не ми подейства дори още навремето^[8]. А сега — продължих аз, — защо не седнеш да си починеш? Изглеждаш пребита.

Момичето подсмръкна, нацупи се и кръстоса ръце. Видях как се оглежда и преценява изходите.

— И не опитвай нищо — посъветвах я. — Или ще те вразумя с някоя тояга.

— Дръж си езика зад зъбите, ако обичаш! — Ах, колко пренебрежителна беше.

В отговор черепът избледня и се превърна в Птолемей. Промених се, без да мисля — това винаги е предпочитаната ми форма^[9] — но в момента, в който го направих, я видях как се сепна и отстъпи крачка назад.

— Ти! Демонът от уличката!

— Не се вълнувай толкова. Не може да виниш мен за онзи случай. Вие се нахвърлихте върху мен.

Тя изсумтя.

— Вярно. Освен това нощната полиция едва не ме залови тогава.

— Трябва да си по-внимателна. И за какво все пак ви беше амулетът на Самарканд?

Момичето погледна безизразно.

— Кое? О, бижуто. Е, беше магическо, нали? По онова време крадяхме магически артефакти. Такава беше целта на групата. Да ограбваме магьосниците, да използваме техните собствени неща. Глупаво, наистина глупаво. — Тя изрита една тухла. — Ау.

— Да разбирам ли, че вече не подкрепяш тази политика?

— Няма как. След като онова ни изби всичките.

— Освен теб.

Очите й проблеснаха в тъмното.

— Наистина ли очакваш да оцелея тази нощ?

Тук беше права.

— Човек никога не знае — казах аз окуражително. — Господарят ми може да се опита да те пощади. Веднъж вече те спаси от вълците.

Тя изпръхтя.

— Господарят ти. Той има ли си име.

— Джон Мандрейк е името, което използва. — Клетвата ми пречеше да кажа повече.

— Той ли? Този превзет малък глупак!?

— О, значи си го срещала?

— Два пъти. И последния път го пратих в безсъзнание.

— Така ли? Нищо чудно, че си е мълчал за това. — С всеки изминал момент това момиче ми харесваше все повече и повече. Истината е, че тя беше като глътка чист въздух. През всичките дълги векове на моето робуване бях прекарал невероятно малко време в компанията на обикновени — инстинктивно магьосниците се мъчат да ни държат в сянка, далеч от обикновените мъже и жени. Мога да изброя обикновените, с които съм общувал, на ноктите на едната си ръка. Естествено, по принцип това не е приятен процес — все едно делфин да беседва с морски охлюв, — но от време на време наистина си има изключения. И тази Кити беше точно едно от тях. Харесваше ми стилът й.

Щракнах с пръсти и направих малка илюминация, която се издигна и се настани сред гредите на тавана. От една близка купчина боклуци издърпах няколко дъски и циментови блокчета и ги оформих като стол. — Настани се — казах. — Разположи се удобно. Точно така. Значи… удари Джон Мандрейк, така ли?

Тя заговори с известно мрачно задоволство.

— Да. Изглежда ти е забавно.

Спрях да се кикотя.

— О, личи ли си?

— Странно, след като си точно толкова злобен, при условие че изпълняваш всяка негова прищявка.

— Точно толкова злобен? Ей, тук има известни отношения господар-слуга, нали се сещаш? Аз съм роб! Нямам избор по въпроса.

Устната й се изви.

— Просто се подчиняваш на заповеди, а? Ама, разбира се. Това е прекрасно оправдание.

— Когато не се подчиниш, това води до известни поражения. Пробвай изпепеляващия огън на собствените си кости — да видим дали ще ти хареса.

Тя се намръщи.

— На мен ми звучи като доста евтино оправдание. Искаш да кажеш, че всичкото зло го вършиш не по собствена воля?

— Не бих го формулирал точно така, но — да. От всяко дяволче до африт, всички ние сме обвързани с волята на магьосниците. Не можем да направим нищо против това. Поставят ни в безизходица. В момента, например, аз трябва да защитавам Мандрейк, независимо дали ми харесва, или не.

— Това е жалко — решително рече тя. — Абсолютно жалка история. — И наистина, когато се чух да казвам това, и на мен ми прозвуча точно така. Ние, робите, толкова дълго сме били във веригите си, че рядко говорим за тях^[10]; примирението, което усетих в гласа си, ме отврати до дъното на същността ми. Опитах се да потисна срама си с капка справедливо възмущение.

— О, ние се борим — казах. — Сграбчваме ги, ако са небрежни и тълкуваме погрешно, когато можем. Насърчаваме ги да си съперничат един с друг и ги насъскваме да се хващат за гърлата. Отрупваме ги с лукс, докато телата им затлъстеят, а мозъците им станат прекалено затъпели да забележат провала си. Правим всичко възможно. Което е повече, отколкото вие човеците успявате да направите през повечето време.

При тези думи момичето издаде странен, неестествен смях.

— Какво си мислиш, че съм се мъчила да направя през всичките тези години? Саботиране на правителството, крадене на артефакти, разрушаване на града — безнадеждно е, цялата работа. Със същия успех можех и да съм секретарка, както искаше майка ми. Приятелите ми бяха убити и корумпирани и демони като теб направиха всичко това. И не ми казвай, че не ви харесва. Онова нещо в криптата се наслаждаваше на всеки миг от… — Тялото й потрепери неистово; тя спря и разтърка очи.

— Е, има и изключения — започнах — после спрях.

Сякаш някаква тънка бариера беше пречупена, раменете на момичето се разтресоха и тя изведнъж започна да плаче със силни спазми от насъбраната мъка. Направи го тихо, запушвайки нос с юмрука си, сякаш за да не ме притеснява. Не знаех какво да кажа. Всичко това беше много странно. Продължи така доста време. Седнах с кръстосани крака малко встрани, обърнах се почтително на една страна и се загледах в сенките.

Къде беше момчето? Хайде, хайде. Изобщо не бързаше.

Жалка история. Абсолютно жалка история. При все че се опитвах да ги пренебрегна, думите й ме разяждаха в тишината на нощта.