Джонатан Страуд
Окото на голема (34)

32

Лимузината на Натаниел летеше през крайните предградия на Южен Лондон, индустриален район с много зидарски и алхимични фабрики. Място, където във въздуха постоянно се носеше лек червен смог и сияеше злобно под залязващото слънце. За по-голяма бързина и удобство магьосническата магистрала от летището бе издигната върху насипи и виадукти над лабиринта от порутени бедняшки къщи. Пътят не беше много използван и около него не се издигаше нищо освен покриви на къщи; на моменти изглеждаше, сякаш колата се плъзга сред море от мръсни червени вълни. Натаниел се взираше навън към тази шир, дълбоко замислен.

Шофьорът, както обикновено, бе от неразговорливия тип и въпреки всички усилия на Натаниел не разкри почти нищо от катастрофата от предишната нощ.

— Аз самият не знам много, сър — каза той. — Но на улицата пред апартамента ми тази сутрин се беше събрала тълпа. Има доста паника сред обикновените, сър. Бяха много изплашени. Безредици.

Натаниел се наведе напред.

— Какви безредици?

— Мисля, че е замесено чудовище, сър.

— Чудовище? Можеш ли да бъдеш по-конкретен? Не е ли някой голям каменен човек, обвит в мрак?

— Не зная, сър. Скоро ще сме при абатството. Министрите ще се срещат там.

Уестминстърското абатство? С огромно неудовлетворение Натаниел се отпусна на седалката си и се насили да чака. Всичко щеше да се изясни с времето. Много беше възможно големът да е ударил отново и в такъв случай резултатите от пътуването до Прага щяха да се очакват с нетърпение. Подреди наум всичко, което знаеше, опитвайки се да го осмисли, поставяйки успехите срещу провалите в опит да види дали крайният резултат е положителен. Като цяло беше на границата.

Положителното беше, че определено бе нанесъл удар на врага; с помощта на Арлекин бе открил източника на пергаментите на големите и го бе унищожил. Бе научил за участието на ужасния брадат наемник, както и за наличието на някаква сенчеста фигура, която, ако можеше да се вярва на наемника, също е била замесена в конспирацията на Лавлейс отпреди две години. Съществуването на такъв предател беше важна новина. От друга страна, обаче, Натаниел не бе разкрил кой беше предателят. Разбира се, трудно бе да се каже как би могъл да го направи, при положение, че дори жалкият Кавка не знаеше името.

Натаниел се помести неудобно на седалката си, припомняйки си прибързаното обещание към стария магьосник. Чешките шпиони, децата на Кавка, бяха — очевидно — все още живи в някой британски затвор. Ако беше така, за Натаниел щеше да е изключително трудно да осигури освобождаването им. Но какво значение имаше? Кавка бе мъртъв! Така или иначе за него това сега нямаше значение. Обещанието спокойно можеше да бъде забравено. Въпреки необоримата логика, Натаниел разбра, че му е трудно да изкара този въпрос от ума си. Той разтърси глава ядосано и се върна към по-важните въпроси.

Идентичността на предателя беше загадка, но наемникът беше дал на Натаниел една важна следа. Работодателят му знаеше, че Натаниел пристига в Прага и го бе инструктирал да действа. А мисията на Натаниел бе почти спонтанна и секретна. Почти никой не знаеше за нея.

Всъщност, кой знаеше? Натаниел ги преброи на пръстите на едната си ръка. Самият той; естествено Уитуел — поначало точно тя го бе изпратила там; Джулиъс Талоу — той присъстваше на срещата. После наред беше вторият секретар на Форин офис, който инструктира Натаниел преди полета — Уитуел го бе помолила да подготви картите и документите. И толкова. Освен ако… чакай… тормозеше го дребна неувереност. Онази среща с Джейн Фарар във фоайето, когато бе използвала магия… Беше ли оставил нещо да му се изплъзне тогава? Бе толкова трудно да си припомни; магията й беше замъглила малко съзнанието му… Нямаше да се получи. Не можеше да си спомни.

Дори и при това положение броят на заподозрените бе забележително малък. Натаниел задъвка един от ноктите си. Отсега нататък трябваше да е много внимателен. Наемникът бе казал и още нещо: работодателят му имал много слуги. Ако предателят бе толкова близо, колкото Натаниел вече предполагаше, трябваше да внимава при всяка своя стъпка. Някой от силните тайно командваше голема, насочвайки го чрез окото. Нямаше да искат Натаниел да разследва повече. Сигурно щяха да посегнат на живота му. Щеше да има нужда от Бартимеус.

Въпреки тези грижи, докато виадуктите започнаха да се снижават и колата наближи Централен Лондон, Натаниел вече се чувстваше сравнително доволен от себе си. Като направеше равносметка, той беше предотвратил пускането на втори голем в столицата и за това със сигурност щеше да получи сериозни похвали. Можеше да се направи следствие и предателят да бъде открит. Първото нещо, което щеше да направи, бе да докладва на Уитуел и Девъро. Без съмнение те щяха да зарежат всичко и да го чуят.

 

 

Тази щастлива сигурност бе започнала леко да отслабва още преди колата да навлезе в Уестминстър грийн. С приближаването към Темза Натаниел започна да забелязва някои необикновени неща: групи обикновени, стоящи на улицата, потънали в обсъждане; тук-там нещата, които изглеждаха като отломки от пътя, всъщност бяха разбити комини, парчета мазилка и натрошено стъкло. На самия Уестминстърски мост имаше кордон от нощната полиция и стражите проверяваха пропуските на шофьорите преди да ги пропуснат. След като пресякоха реката, Натаниел видя, че от една административна сграда надолу по течението се издигаше дим: циферблатът на часовника на една от сградите бе разбит, стрелките му изтръгнати и забити в стените. Други групи от зяпачи се шляеха по крайбрежната, като по този начин открито пренебрегваха закона против скитничеството.

Колата се плъзна покрай парламента и мина нагоре към голямата сива маса на Уестминстърското абатство, където и последните следи от самодоволство у Натаниел съвсем се стопиха. Тревата пред западното крило бе отрупана с официални превозни средства — линейки, камиони на нощната полиция, купища лъскави лимузини. Сред тях имаше и една с разветия златен флаг на Девъро на предния капак. Самият министър-председател беше тук.

Натаниел слезе и размахвайки идентификационната си карта пред пазачите на вратата, влезе в църквата. Вътре кипеше от дейност. В основния кораб на църквата се бяха струпали магьосници от отдел „Вътрешни работи“ заедно с дяволчетата си и измерваха, записваха, търсеха улики по пода. Придружаваха ги десетки служители от Министерството на сигурността и облечени в сиво офицери от нощната полиция; въздухът бръмчеше от приглушени разговори.

Една жена от „Вътрешни работи“ го забеляза и посочи с палец.

— Те са в северния кораб, Мандрейк, край гробницата. Уитуел чака.

Натаниел я изгледа.

— Коя гробница?

Очите й се изпълниха с презрение.

— О, ще видиш. Ще видиш.

Натаниел тръгна през помещението с влачещо се по земята палто. Обзе го силен трепет. Един-двама от нощната полиция стояха на пост край счупен бастун на каменния под; усмихнаха се открито, когато мина покрай тях.

Той навлезе в северния кораб, където сред купища мрамор и алабастър бяха струпани статуите на най-великите магьосници на империята. Натаниел беше идвал тук много пъти преди това, за да погледа замислено лицата на мъдреците; сега той с ужас установи, че половината статуи бяха без лица: главите бяха изтръгнати и поставени обратно с тила напред, крайниците бяха премахнати; един магьосник с особено голяма шапка дори беше обърнат с краката нагоре. Ужасяващ акт на вандализъм.

Навсякъде се трупаха магьосници в тъмни костюми, носеха проби и дращеха по разни бележки. Натаниел премина през тях зашеметен, докато стигна до едно открито пространство, където, седнали в кръг, се бяха събрали господин Девъро и старшите министри. Присъстваха всички: едрият, мрачен Дювал; дребната Малбинди; приятният Мортенсен; дебелият Фрай. Джесика Уитуел също бе тук и се мръщеше на нищото със скръстени ръце. На един стол, малко отделен от останалите, седеше приятелят и довереник на господин Девъро, драматургът Куентин Мейкпийс. Веселото му лице беше тържествено и същевременно тревожно. Всички бяха мълчаливи и гледаха към едно голямо сияещо кълбо на около метър над плочките на пода. Представляваше екранният глобус на наблюдателна сфера, Натаниел веднага разбра това; в момента показваше нещо, което явно беше въздушна гледка на част от Лондон. В далечината, малко разфокусирана, от покрив на покрив скачаше малка фигурка. Където кацнеше, изригваха малки зелени експлозии. Натаниел се намръщи, пристъпи по-наблизо да получи по-добра видимост…

— Значи се върна от преследването на сенките, така ли? — Едни жълтеникави пръсти го хванаха за ръкава; Джулиъс Талоу стоеше до него, с издаден нос, чертите му изразяваха антипатия. — Беше крайно време. Тук адът се отвори.

Натаниел се дръпна.

— Какво става?

— Разкри ли тайната зад голема? — Гласът на Талоу преливаше от сарказъм.

— Ами не, но…

— Колко изненадващо. Може би ще искаш да разбереш, Мандрейк, че докато ти се шляеше из чужбина, съпротивата удари отново. Не някой тайнствен голем, не някой мистериозен предател, използващ забравени сили, а същата съпротива от хора, с които ти не успяваше да се справиш през цялото това време. Не се задоволиха, че разрушиха половината Британски музей онази нощ, ами сега са нахлули в гробницата на Гладстон и са пуснали един от афритите му. Който, както виждаш, е щастлив на свобода в града.

Натаниел премигна, опита се да осъзнае всичко това.

— Съпротивата ли е направила всичко това? Откъде знаете?

— Защото открихме телата. Не е замесен никакъв гигантски глинен човек, Мандрейк. Можеш веднага да забравиш тази идея. А и скоро ще бъдем без работа. Дювал…

Той се отдръпна. Господарката на Натаниел, Джесика Уитуел, бе станала от мястото си и леко и величествено се насочваше към него. Той се покашля.

— Госпожо, трябва спешно да говоря с вас. В Прага…

— Обвинявам теб за това, Мандрейк. — Тя се нахвърли върху него с яростно пламтящи очи. — Благодарение на това, че ме разсея с лъжите на демона си, изглеждаме по-некомпетентни откогато и да било! Накара ме да изглеждам като глупачка и загубих благоволението на министър-председателя. Контролът над моя отдел „Охрана“ бе даден на Дювал тази сутрин. Той пое и нещата около операциите против съпротивата.

— Госпожо, съжалявам, но ви моля да ме изслушате…

— Съжаляваш? Вече е прекалено късно, Мандрейк. Погромът в Британския музей беше достатъчно тежък, но това вече е последната капка. Дювал получи точно каквото искаше. Вълците му сега са навсякъде и той…

— Госпожо! — Натаниел вече не можеше да се въздържа. — Намерих чешкия магьосник, който е създал пергамента за голема. Той правеше и втори — за предател в нашето правителство! — Той пренебрегна скептичното изражение на Талоу.

Госпожица Уитуел го изгледа.

— Кой е предателят?

— Все още не знам.

— Имаш ли доказателство за историята си? Пергамента, например?

— Не. Всичко бе унищожено, но смятам…

— Тогава — каза госпожица Уитуел, нетърпяща възражение, — това е безполезно за мен, както и ти. В Лондон цари пълен хаос и трябва да се намери изкупителна жертва. Възнамерявам да се дистанцирам от теб — и ако господин Талоу има капка разум, ще направи същото.

Тя се завъртя на пети и закрачи обратно към стола си. Талоу я последва, хилейки се на Натаниел през рамо. След моментно колебание, се приближи по-близо до въртящата се наблюдателна сфера. Полуафритът, който предаваше образа, се опитваше да се приближи до подскачащата по покривите фигура. Образът се приближи; Натаниел зърна черен костюм, бяла коса, златисто лице… После, с бързината на мисълта, от фигурата се стрелна зелена светлина: сферата угасна с яркозелено проблясване.

Господин Девъро въздъхна.

— Изгубихме и трета сфера. Скоро ще свършат. Така — някакви коментари или доклади?

Господин Мортенсен, министърът на вътрешните работи, стана и приглади един мазен кичур коса на скалпа си.

— Сър, трябва да предприемем действия против този демон веднага. Ако не действаме, името на Гладстон ще бъде сринато в калта! Не е ли той най-великият ни водач? Този, на когото дължим нашия просперитет, нашето господство и нашата вяра в собствените сили? А какво е сега? Нищо повече от една кръвожадна торба кокали, танцуваща из столицата ни, предизвикваща лудница след себе си! Обикновените няма да се забавят да го забележат, нали се сещате; нито пък враговете ни в чужбина. Аз смятам…

Мармадюк Фрай, външният министър, заговори:

— Вече имаше няколко случая на масова паника, която дори силната ръка на полицията на Дювал не можа да предотврати. — Той хвърли кос поглед към началника на полицията, който ядосано изсумтя.

— Това същество очевидно е умопобъркано — добави министърът на информацията, госпожа Малбинди, — и както каза Мортенсен, това само допринася за неудобството в тази ситуация. Костите на нашия основател подскачат по покривите, дрънчат от пилоните за знамена, танцуват насред Уайтхол и ако може да се вярва на източниците ни, постоянно се возят в каруците на рибния пазар Камбъруел. Освен това, нещото продължава да убива хора, очевидно произволно. Цели се в млади мъже и момичета; предимно обикновени, но също и важни хора. Твърди, че търси „последните двама“, каквото и да значи това.

— Последните двама оцелели след нападението — рече господин Фрай. — Това е съвсем очевидно. А у единия от тях е и жезълът. Но непосредственият ни проблем е, че обикновените знаят чий скелет виждат.

От края на групата долетя леденият глас на Джесика Уитуел.

— Нека си го изясня — каза тя. — Онова наистина ли са костите на Гладстон? Не е просто маскировка?

Госпожа Малбинди повдигна вежди претенциозно.

— Определено са неговите кости. Влязохме в гробницата и саркофагът е празен. Там долу има много трупове, но повярвай ми, нашият основател никакъв го няма.

— Странно, нали? — Господин Мейкпийс проговори за първи път. — Афритът-пазител е вмъкнал същността си в костите. Защо? Кой знае?

— Не е важно защо. — Господин Девъро заговори със строга официалност, поставяйки юмрук в дланта си. — Първият ни приоритет ще бъде да се отървем от него. Докато не бъде унищожено, достойнството на нашата държава ще е безнадеждно компрометирано. Искам това същество мъртво, а костите обратно в земята. Всеки старши министър трябва да назначи по един демон по случая от този следобед. Това значи всички вие. По-нисшестоящите министри очевидно се провалиха. Все пак това нещо е на Гладстон; определено има някаква сила. Междувременно трябва да обмислим и проблема с жезъла.

— Да — каза господин Фрай. — В дългосрочен план това е много по-важно. При условие че ни предстоят войните в Америка…

— Не бива да се допуска да попадне във вражески ръце. Ако чехите се докопат до него…

— Именно. — Последва кратка тишина.

— Извинете. — Натаниел бе изслушал всички с мълчаливо уважение, но объркването му го накара да проговори. — Това, за което говорим, е жезълът на Гладстон, така ли? Онзи, който е използвал, за да разруши Прага?

Господин Девъро го изгледа студено.

— Радвам се, че накрая благоволи да се присъединиш към нас, Мандрейк. Да, това е същият жезъл.

— Значи, ако бъдат усвоени управляващите думи, бихме могли да впрегнем енергията му в новите кампании?

— Ние… или нашите врагове. В момента местонахождението му е неизвестно.

— Сигурни ли сме? — попита Хелън Малбинди. — Скелетът или афритът, или каквото там е — жезълът не е още у него, нали?

— Не. То носи раница на гърба си — която подозираме, че съдържа съкровищата на Гладстон. Но самият жезъл е изчезнал. Трябва да е у единия от грабителите на гроба.

— Затворил съм пристанищата и летищата — рече господин Мортенсен. — По бреговата ивица наблюдават сфери.

— Извинете ме — Натаниел попита. — Но ако този жезъл винаги си е бил в абатството, защо досега не сме го използвали?

Няколко от магьосниците се раздвижиха на столовете си. Очите на господин Дювал проблеснаха.

— Това трябва да е среща на старшия съвет, а не ясла. Предлагам, Рупърт, детето да бъде отстранено.

— Един момент, Хенри. — Девъро изглеждаше толкова раздразнен, колкото и министрите, но все още говореше любезно. — Момчето има право. Причината, Мандрейк — каза той, — е опасението от катастрофа като тази. На смъртния си одър Гладстон се е зарекъл да отмъсти на всеки, който оскверни гробницата му, а всички знаем, че не е било лесно да се преодолее силата му. Не беше известно какви точно заклинания е изковал и какви демони е поставил там, но…

— Аз направих известно проучване по въпроса — каза Куентин Мейкпийс, прекъсвайки го с лековата усмивка. — Гладстон винаги ме е интересувал. При погребението гробницата е била запечатана с проклятие отвътре — силен трик, но не непреодолим. Но Гладстон лично е подготвил саркофага си; съвременни източници твърдят, че магическата аура, извираща от тялото му, е убила няколко дяволчета, носещи свещите при служенията. Ако това не е било достатъчно предупреждение, не много след смъртта му, няколко магьосници от правителството му пренебрегнали забраните и отишли да приберат жезъла. Замразили проклятието и слезли в гробницата; и никога повече не били видени. Съучастниците, които чакали вън, чули как нещо заключва вратата от вътрешната страна. Оттогава насам никой не е бил толкова глупав да пробва защитите на великия старец. До снощи.

— И вярвате, че го е извършила съпротивата? — попита Натаниел. — Ако са останали някакви тела, те би трябвало да дадат някои улики. Бих искал…

— Извинявай, Мандрейк — рече Дювал. — Това вече не е твоя работа. Сега командва полицията. Достатъчно е да кажа, че Сивите ми ще направят запитвания. — Началникът на полицията се обърна към министър-председателя: — Рупърт, мисля, че сега е моментът да се изрекат някои сурови думи. Това момче, Мандрейк, трябваше да преследва съпротивата. А сега Уестминстърското абатство, лобно място на великите, е било разбито, а гробницата на Гладстон осквернена. Жезълът е бил откраднат. А момчето не направи нищо.

Господин Девъро погледна Натаниел.

— Имаш ли да кажеш нещо?

За момент Натаниел се зачуди дали да не изреди събитията от Прага, но знаеше, че е безнадеждно. Той нямаше доказателства. Освен това, беше повече от вероятно предателят да седи точно тук и да го наблюдава. Щеше да изчака своя момент.

— Не, сър.

— Разочарован съм, Мандрейк, силно разочарован. — Министър-председателят се извърна. — Дами, господа — каза той. — Трябва да проследим останалите от съпротивата и да си върнем жезъла. Който успее, ще бъде богато възнаграден. Първо, трябва да унищожим скелета. Съберете най-добрите си магьосници след — той си погледна часовника — два часа. Искам всичко да се оправи. Ясно ли е? — Последва потиснато мърморене в знак на съгласие. — В такъв случай съветът се разпуска.

 

 

Шумната групичка министри си тръгна от абатството, като най-отзад притеснени застанаха госпожица Уитуел и Талоу. Натаниел не направи опит да ги последва. Много добре, помисли си той. И аз ще се дистанцирам от вас. Сам ще си проведа разследване.

На един от църковните столове в помещението седеше една младша магьосничка и си преглеждаше тефтерчето. Натаниел изправи рамене и се приближи толкова наперено, колкото можеше.

— Здрасти, Фенъл — грубо каза той. — Лоша работа.

Жената погледна стъписано.

— О, господин Мандрейк, не знаех, че все още работите по случая. Да, лоша работа.

Той кимна назад към гробницата.

— Открихте ли нещо за тях?

Тя сви рамене.

— Доколкото има някаква стойност. Документите у стареца го идентифицират като някой си Терънс Пенифедър. Притежавал е магазин за художници в Саутуърк. Другите са доста по-млади. Може да са работили с него в магазина. Още не им знам имената. Тъкмо отивах към Саутуърк да направя справка с неговите книжа.

Натаниел си погледна часовника. Два часа до призоваването. Имаше време.

— Ще дойда с теб. Само едно нещо… — Той се поколеба, сърцето му биеше малко по-учестено. — Там, в криптата… Имаше ли сред тях момиче — слабо, с тъмна права коса?

Фенъл се намръщи.

— Не и сред телата, които видях.

— Добре. Добре. Ами тогава, да тръгваме?

Пред магазина на Пенифедър бяха поставени едри служители от нощната полиция, а магьосници от няколко отдела оглеждаха внимателно вътрешната част. Натаниел и Фенъл си показаха пропуските и влязоха. Не обърнаха внимание на трескавото претърсване за откраднати артефакти и вместо това започнаха щателен оглед на една купчина стари счетоводни книги, открити зад касата. Само за минути Фенъл откри един списък с имена.

— Това е списък с плащания на служители — каза тя. — Отпреди два месеца. Може всичките да са от съпротивата. Никой от тях го няма днес.

— Нека да погледнем. — Натаниел го погледна набързо. Ан Стивънс, Катлийн Джоунс, Никълъс Дрю… Нищо не му говореха. Чакай — Стенли Хейк и Фредерик Уийвър. Фред и Стенли, ясно като бял ден. Беше на правилната следа, но тук нямаше и следа от Кити. Той обърна рязко на страницата с плащанията за следващия месец. И тук същите. Подаде тефтера обратно на Фенъл, почуквайки с пръсти по стъкления тезгях.

— Ето още един, сър.

— Не се занимавай. Вече видях — чакай малко.

Натаниел почти издърпа листа от ръцете на Фенъл, втренчи се в него отблизо, премигна и отново се втренчи. Ето го, същият списък, но с една-единствена разлика: Ан Стивънс, Кити Джоунс, Никълъс Дрю… Нямаше никакво съмнение: Кити Джоунс, Катлийн Джоунс, един и същ човек.

През многото месеци на търсене Натаниел бе преровил официалните документи за следи за Кити и не бе открил нищо. Сега стана ясно, че през цялото време беше търсил неправилното име.

— Добре ли сте, господин Мандрейк? — Фенъл го гледаше разтревожено.

Изведнъж се върна в действителността.

— Да, да, добре съм. Просто… — Той й се усмихна и си оправи ръкавела. — Мисля, че май имам добра идея.