Джонатан Страуд
Окото на голема (24)

22

Самолетът на Натаниел трябваше да излети от летище „Бокс хил“ точно в шест и половина. Служебната му кола щеше да пристигне в министерството един час по-рано — в пет и половина. Това означаваше, че има около половин ден да се подготви за най-важната си задача в кратката си кариера в правителството: пътуването му до Прага.

Първо, трябваше да се оправи със слугата си и негов спътник при пътуването. С връщането си от Уайтхол намери свободна зала за призовавания и с едно пляскане на ръцете за пореден път призова Бартимеус. Когато се материализира, той се бе отървал от маскировката си на пантера и бе в една от любимите си форми: младо, тъмнокожо момче. Натаниел забеляза, че момчето не носеше редовната си египетска поличка; вместо това беше пищно издокарано в старомоден костюм от туид, с гети и, съвсем неуместно, с един кожен летателен шлем, носеше и скиорски очила, увиснали на главата му.

Натаниел се намръщи.

— Като начало може да махнеш тези очила и този шлем. Няма да летиш.

Момчето изглеждаше наскърбено.

— Защо не?

— Защото ще пътувам инкогнито, а това означава без танцуващи из митниците демони.

— Какво, да не би сега да ни слагат под карантина?

— Чешките магьосници ще сканират всички входящи полети за магия и ще подложат всеки британски самолет на най-щателна проверка. Никакъв артефакт, магическа книга или демон-идиот не биха минали. Ще трябва да съм „обикновен“ по време на полета; а теб ще трябва да те призова, след като пристигна.

Момчето повдигна очилата си, за да може да изглежда скептично.

— Мислех, че Британската империя управлява Европа — рече то. — Вие пречупихте Прага преди години. Как така те ви казват какво да правите?

— Не го правят. Все още ние контролираме баланса на силите в Европа, но сега официално имаме примирие с чехите. За момента гарантираме, че няма да има магически нахлувания в Прага. Затова това пътуване трябва да бъде извършено много фино.

— Като говорим за финес… — момчето намигна. — По-рано се справих доста добре, а?

Натаниел присви устни.

— Какво имаш предвид?

— Ами, днес се държах възможно най-прилично — не забеляза ли? Можех да бъда много дързък с твоите господари, но се въздържах заради теб.

— Така ли? Аз мислех, че си нормално дразнещ.

— Шегуваш ли се? Бях толкова мазен, че краката ми буквално се хлъзгаха под мен. Все още усещам фалшивото смирение по езика си. Но е по-добре, отколкото отново да бъда натикан в една от скръбните орбити на скъпата Джесика. — Момчето потрепери. — Моето лизане все пак продължи само няколко минути. Сигурно е ужасно да им се подмазваш постоянно, както правиш ти и да знаеш, че можеш да спреш тази игра по всяко време, ако пожелаеш, и да продължиш по собствения си път — само че нямаш куража да го направиш.

— Можеш да спреш още сега. Твоето мнение не ме интересува. — Натаниел нямаше да се върже на тези номера — демоните често подмятаха полуистини на магьосниците, за да ги дезориентират. Беше най-добре да запушиш ушите си за уловките им. — Освен това — добави той, — Дювал, например, не ми е господар. Аз го презирам.

— А Уитуел е различна, така ли? Не забелязах някаква голяма любов между вас.

— Достатъчно. Трябва да си приготвя багажа и трябва да отида до Форин офис преди да тръгна. — Натаниел си погледна часовника. — Ще искам да си на линия след… дванайсет часа в хотела ми в Прага. Докато те призова отново, те затварям в тази връзка тук. Бъди тих и невидим в този кръг извън възприятието на всички живи неща, докато те повикам.

Момчето сви рамене.

— Щом трябва.

— Трябва.

Фигурата в пентаграмата затрептя и бавно избледня като спомен от сън. След като изчезна напълно, Натаниел направи няколко заклинания, за да предотврати несъзнателното освобождаване на джина, ако някой решеше да използва кръга и забързано си тръгна. Предстояха му няколко натоварени часа.

 

 

Преди да тръгне за дома си да опакова багажа си, Натаниел се отби във Форин офис, една идентична с Британския музей сграда — както по размери и корпус, така и по мрачната и сива сила, която излъчваше. Тук се извършваше голяма част от ежедневното управление на империята. Магьосници предаваха съвети и инструкции чрез телефони и вестоносци към своите колеги в по-малките офиси по целия свят. Докато се качваше по стъпалата към въртящата се врата, Натаниел погледна към покрива. Дори само на трите нива, които можеше да види, небето над сградата бе осеяно от забързаните илюзорни форми: пъргави куриери носеха заповеди в магически кодирани пликове, а по-големи демони ги ескортираха. Както винаги, реалният размер на великата империя, който можеше да бъде почувстван само в гледки като тази, предизвикваше у него благоговеен страх и го караше да се замисли. Вследствие на това той изпита известни затруднения с въртящата се входна врата; бутайки я енергично в погрешната посока, той за съжаление запрати една възрастна сивокоса дама на пода от другата срана на фоайето. Документите под мишницата й се разпиляха по мраморния под.

След като преодоля успешно вратата, Натаниел побърза напред и с десетки объркани извинения, помогна на жертвата да се изправи на крака, преди да започне да събира документите. Докато го правеше, под акомпанимента на продължителните потоци от пискливи оплаквания на възрастната жена, той видя позната слаба фигура да излиза от една врата на другия край на фоайето и да се насочва към тях. Джейн Фарар, асистентът на Дювал, елегантна и с блестяща тъмна коса както винаги. Лицето на Натаниел се изчерви; разбърза се, но имаше прекалено много хартии за събиране, а фоайето не бе голямо. Много преди да приключи и докато възрастната дама разгорещено му казваше какво мисли за него, госпожица Фарар пристигна на мястото. Мярна обувките й с крайчеца на окото си: беше спряла и го гледаше. Доста добре си представи как стои отстрани и се забавлява.

С дълбока въздишка той се изправи и тикна документите в ръцете на старата жена.

— Ето. Още веднъж се извинявам.

— И би трябвало — небрежен, арогантен, най-отвратителен малък…

— Да, нека ви помогна с вратата…

Той я завъртя твърдо, насочи я с бутане между лопатките и набързо я изблъска. Изтупвайки дрехите си той се обърна и примигна, сякаш бе силно изненадан.

— Госпожице Фарар! Какво удоволствие.

Тя се усмихна лениво и загадъчно.

— Господин Мандрейк. Изглеждате леко задъхан.

— Така ли? Е, аз наистина имам доста спешни задачи този следобед. А и краката на тази бедна стара жена не издържаха, така че се опитах да помогна… — Хладните й очи го преценяваха. — Ами… аз най-добре да вървя…

Той се отмести, но Джейн Фарар внезапно пристъпи по-близо.

— Знам, че си зает, Джон — рече тя, — но с удоволствие бих изслушала съвета ти за нещо, ако мога да съм така дръзка. — Тя безгрижно нави на пръста си един дълъг черен кичур коса. — Какъв късмет! Толкова се радвам, че се срещнахме така случайно. Дочух клюки, че наскоро си успял да призовеш джин от четвърто ниво. Това истина ли е? — Гледаше го с големите си, тъмни очи, преливащи от възхищение.

Натаниел леко отстъпи назад. Може би беше леко възбуден, естествено, и малко поласкан, но все пак изобщо нямаше желание да обсъжда толкова лични неща като избора му на демон. Лош късмет беше, че инцидентът в Британския музей бе станал толкова публичен — сега спекулациите за слугата му щяха да се разпрострат. Но никога не бе мъдро да си непредпазлив: сигурен, скрит, силен. Усмихна й се обезпокоено.

— Вярно е. Не си грешно информирана. Уверявам те, че не е нещо кой знае колко трудно. А сега, ако нямаш нищо против…

Джейн Фарар въздъхна леко и кокетно намести един кичур коса зад ухото си.

— Ти си умен — каза тя. — Знаеш ли, опитах се да направя точно това — да извикам демон от четвърто ниво — но явно някак се оплитам, защото просто не мога да го направя. Не мога да измисля какъв е проблемът. Не можеш ли да дойдеш с мен и да ми покажеш заклинанията? Имам си собствен кръг за призоваване. Той е в апартамента ми, недалеч оттук. Много е усамотен — няма да ни безпокоят… — Тя леко наклони глава на една страна и се усмихна. Зъбите й бяха много бели.

Натаниел усещаше капката пот, която се стичаше бавно отстрани на челото му. Реши да приглади косата си назад и да забърше капката с движение, което се надяваше, че изглежда небрежно. Определено се чувстваше странно: премалял и все пак изведнъж разпален и енергичен. Все пак щеше да е лесно да помогне на госпожица Фарар. Призоваването на джин бе доста лесно след като вече си го правил няколко пъти. Не беше кой знае какво. Внезапно осъзна, че всъщност желае благодарността й.

Тя докосна нежно ръката му с тънките си пръсти.

— Какво ще кажеш, Джон?

— Ъмм… — Той отвори и затвори уста намръщено. Нещо го възпираше. Нещо, свързано с времето или липсата на време. Какво беше то? Бе дошъл в министерството да… да направи какво точно? Беше му толкова трудно да се сети.

Тя леко се нацупи.

— За твоята господарка ли се тревожиш? Тя никога няма да разбере. И аз няма да кажа на моя. Знам, че ние не бива да…

— Не е това — каза той. — Просто…

— Ами тогава?

— Не — трябва да свърша нещо днес… нещо важно. — Опита се да откъсне очи от нейните; не можеше да се концентрира, това бе проблемът, а сърцето му биеше прекалено шумно, за да може да чуе паметта си. От нея се носеше и възхитителен аромат, не беше стандартният сух дезодорант от самодивско дърво, а един много по-ориенталски и благоуханен парфюм. Беше много хубав, но малко тръпчив. Ароматът на нейната близост го смущаваше.

— Какво е това нещо? — попита тя. — Може би мога да ти помогна с него.

— Ъмм, ще ходя някъде… В Прага…

Тя се приближи още.

— Така ли? За какво?

— Да разследвам… ъъъ… — Той примигна, тръсна глава. Нещо не беше наред.

— Ще ти кажа какво — рече тя, — можем да седнем заедно и хубаво да си поприказваме. Можеш да ми кажеш всичките си планове.

— Предполагам…

— Имам прекрасно дълго канапе.

— Така ли?

— Можем да се настаним там двамата, да пием охладен шербет и ти можеш да ми разкажеш всичко за този твой демон, който призоваваш, този Бартимеус. Ще бъда толкова впечатлена.

В момента на изричането на името, в съзнанието му прозвуча една предупредителна нотка, прорязвайки дълбокото му опиянение. Откъде бе научила името на Бартимеус? Можеше да е единствено от Дювал, нейния господар, който го бе научил същата тази сутрин в залата за призоваване. А Дювал — Дювал не му беше приятел. Той би искал да попречи на всичко, което Натаниел правеше, дори и на пътуването му до Прага… Той се взря в Джейн Фарар с нарастващо подозрение. Осъзнаването го заля и за пръв път забеляза сензорната паяжина да издава тъпо пулсиране в ухото му, предупреждавайки го за наличието на фина магия над личността му. Омагьосване или може би обаяние… Дори само като си го помисли, блясъкът на косата й сякаш леко избледня, искрите в очите й припламнаха и се замъглиха.

— Аз — аз съжалявам, госпожице Фарар — рече той дрезгаво. — Поканата ви е много любезна, но трябва да откажа. Моля, предайте почитанията ми на господаря си.

Тя го изгледа мълчаливо, погледът на наивно възхищение светкавично се смени с безкрайно презрение. Секунда по-късно познатата, премерена студенина се беше върнала на лицето на Джейн Фарар. Тя се усмихна.

— Ще се радва да ги получи.

Натаниел се поклони леко и я остави. Когато погледна назад от другия край на фоайето, тя вече беше изчезнала.

Все още бе малко дезориентиран от срещата пет минути по-рано, когато излезе от асансьора на третия етаж в министерството, прекоси един широк, кънтящ коридор и стигна до вратата „Втори секретар“. Той оправи маншетите си, поуспокои се за секунда, почука и влезе.

Стаята имаше висок таван и дъбова ламперия; светлината нахлуваше вътре през елегантно заострени прозорци, гледащи към натовареното движение на Уайтхол. Стаята бе заета главно от три огромни дървени маси, чиито повърхности бяха инкрустирани с ленти от зелена кожа на точици. Върху тях имаше дузина разгънати карти от най-разнообразни размери: някои от примитивна хартия, други от древен нацепен пергамент и всичките бяха внимателно забодени за кожената повърхност на масата. Един дребен, плешив мъж, вторият секретар на Форин офис, бе изгърбен над една такава карта и проследяваше някаква подробност с пръста си. Той вдигна поглед и кимна приветливо.

— Мандрейк. Добре. Джесика каза, че ще минеш. Влизай. Приготвил съм ти картите на Прага.

Натаниел прекоси стаята и застана до секретаря, чиято дребна фигура едва стигаше нивото на рамото му. Кожата на човека беше жълтеникавокафява и изглеждаше суха и прашна. Той забучи пръст в картата.

— Ето, това е Прага: сравнително нова карта, както виждаш — виждат се окопите, оставени от нашите войски през Великата война. Приемам, че принципно си запознат с града.

— Да, сър. — Будният мозък на Натаниел бързо попи съответната информация. — Районът на замъка е на западния бряг на река Вълтава, а Старият град — на източния. Старият магьоснически квартал беше близо до замъка, нали така, сър?

— Точно така. — Пръстът се премести. — Ето тук, обгърнал хълма. Златната алея, където са били базирани повечето алхимици и магьосници на императора — докато не навлезли момчетата на Гладстон, естествено. Понастоящем магьосниците, които чехите имат, са разположени извън центъра на града, в предградията, така че само малка част, ако изобщо можем да говорим за някаква магия, е съсредоточена в близост до замъка. Вярвам, че всичко там е запуснато. Другият стар магьоснически център — пръстът се премести на изток през реката — е това гето тук. Точно тук Лоу е създал първите големи по времето на Рудолф. Други като него са продължили практиката в района до миналия век, затова смятам, че точно тук, а не някъде другаде ще се пазят съответните знания. — Той вдигна поглед към Натаниел. — Осъзнаваш, че това е глупава мисия, нали Мандрейк? Ако през цялото това време са имали възможността да създават големи, защо не са го правили? Както е известно, разгромявали сме ги в битки достатъчно често. Не, аз лично не го разбирам.

— Аз само действам според получената информация, сър — с уважение каза Натаниел. — Прага изглежда подходящото място като начало. — Неутралният му тон и поза прикриха факта, че той бе напълно съгласен с всяка дума на секретаря.

— Ммм. Е, ти си знаеш най-добре. — От тона на втория секретар стана ясно, че мислеше обратното. — Сега… виждаш ли този пакет? В него е фалшивият ти паспорт за пътуването. Ще пътуваш като Дерек Смидърс, млад чирак, работещ за алкохолна компания „Уат“ от Мерилебън. Пакетът съдържа документи, потвърждаващи това, ако на чешката митница станат прекалено придирчиви.

— Дерек… Смидърс ли, сър? — Натаниел не изглеждаше прекалено ентусиазиран.

— Да. Единственото име, което успяхме да намерим. Горкото момче умря от воднянка горе-долу на твоята възраст; оттогава сме взели самоличността му за правителствени цели. И така, ти отиваш в Прага с намерението да внесеш малко от тяхната отлична бира. Сложих в пакета ти списък на пивоварните, който да научиш по време на полета.

— Да, сър.

— Добре. Преди всичко, трябва да си незабележим на тази мисия, Мандрейк. Не привличай внимание върху себе си по никакъв начин. Ако се наложи да използваш магия, направи го тихо и бързо. Дочувам, че може да използваш демон. Ако е така, контролирай го.

— Разбира се, сър.

— Чехите не знаят, че си магьосник. Част от настоящото ни споразумение с тях е, че обещаваме да не извършваме никакви магически действия на тяхна територия. И обратното.

Натаниел се намръщи.

— Но сър, чух, че напоследък в Британия е имало активност на чешки шпиони. Сигурно те нарушават споразумението.

Секретарят хвърли един кос раздразнен поглед към Натаниел и почука с пръст по картата.

— Това е така. На тях въобще не може да се разчита. Кой знае, може дори да са и зад този твой инцидент с „голема“.

— В такъв случай…

— Знам какво ще кажеш, Мандрейк. Разбира се, че най-много бихме желали армиите ни още утре да маршируват по площад „Венцеслас“ и да покажем на чехите как стоят нещата, но точно сега не можем да го направим.

— Защо не, сър?

— Заради американските бунтовници. За съжаление в момента леко сме се разпрострели. Няма да продължи дълго. Ще пометем янките и после ще обърнем вниманието си обратно към Европа. Но точно в този момент не искаме нищо да ни създава проблеми. Схвана ли?

— Разбира се, сър.

— Освен това, ние също нарушаваме примирието по десетки начини. Това се нарича дипломация. Истината е, че чехите се превъзнасят повечко през последните десет години. Кампаниите на господин Девъро в Италия и Централна Европа бяха неубедителни и Съветът на Прага започна да пробва империята ни за слабости. Хапят ни, както бълхата хапе куче. Това няма значение. Всяко нещо с времето си… — Твърдостта и задоволството бяха смесени поравно в изражението на втория секретар. Той отново обърна вниманието си към картата. — И така, Мандрейк — рече той живо, — предполагам, че ще ти трябва свръзка в Прага. Някой, който да ти помогне да се ориентираш.

Натаниел кимна.

— Имате ли някой там, сър?

— Имаме. Един от най-добрите ни агенти… Името му е Арлекин.

— Арлекин… — В представите си Натаниел видя слаба, маскирана фигура, прокрадваща се с танцувална стъпка сред сенките, оставяща след себе си усещането за карнавал и заплаха…

— Така е. Това е псевдонимът на агента. Не мога да ти кажа истинското му име; вероятно то е неизвестно дори и на него самия. Ако си представяш слабичък, маскиран джентълмен, облечен пъстроцветно, с жива походка, тогава пробвай пак. Нашият Арлекин е закръглен, възрастен господин с мрачен нрав. Освен това обича да носи черно. — Секретарят направи физиономия на изискано отвращение. — Прага влияе така, ако останеш там прекалено дълго. Това е един меланхоличен град. Няколко от нашите агенти бяха докарани до самоубийство през годините. Засега Арлекин изглежда достатъчно здрав, но е малко зле откъм чувствата.

Натаниел отметна косата от очите си.

— Сигурен съм, че мога да се справя с това, сър. Как ще се срещна с него?

— Тази вечер в полунощ излез от хотела и тръгни към гробището в гетото — то се намира тук, между другото, Мандрейк… виждаш ли? Точно край стария градски площад. Ще носиш мека шапка с кървавочервено перо на нея и ще се разходиш сред гробниците. Арлекин ще те намери. Ще го разпознаеш по характерната свещ, която ще носи.

— Характерна свещ?

— Точно така.

— Какво — ще е особено дълга или какво?

— Не ми даде тази информация.

Натаниел се намръщи.

— Моля за извинение, но всичко това изглежда малко… мелодраматично, не е ли така, сър? Всички тези гробища и свещи и кървавочервени пера. Не може ли просто да ми звънне в хотелската стая, след като си взема един душ и да се срещнем в кафенето долу?

Секретарят се усмихна студено. Подаде пакета на Натаниел и тръгна зад най-далечната маса към един луксозен кожен стол, в който седна с лека въздишка. Извъртя се с лице към прозореца, където се виждаха надвисналите над Лондон дъждовни облаци. Далеч на запад валеше: размазани петънца в небето падаха под ъгъл в невидимите гънки на града. Секретарят се взираше известно време, без да говори.

— Погледни този съвременен град — рече той накрая, — построен според най-изисканите съвременни модели. Виж гордите постройки на Уайтхол: нито една от тях не е на повече от сто и петдесет години! Естествено, все още има грозни, нереконструирани райони — това е неизбежно при толкова много обикновени — но сърцето на Лондон, където работим и живеем, изглежда много напредничаво. Един град на бъдещето. Един град, достоен за велика империя. Апартаментът на твоята госпожица Уитуел, Мандрейк — прекрасна сграда; истински пример за модерните тенденции. Трябва да има много повече като нея. Плановете на господин Девъро да срине голяма част от „Ковънт гардън“ идната година, да построи наново всички онези малки къщурки с дървена конструкция в едно славно видение от бетон и стъкло…

Столът се извъртя обратно към стаята; той махна към картите.

— Виж Прага — това е нещо различно, Мандрейк. Според всички доклади тя е едно особено мрачно място, прекалено носталгично за славата на изчезналото й минало. Нещо като болестна фиксация към мъртви и изчезнали неща: магьосниците, алхимиците, Великата империя. Е, всеки доктор може да каже, че това е един нездравословен вид — ако Прага беше човек, щяхме да я затворим в санаториум. Аз смея да твърдя, че ние можем да отървем Прага от бляновете й, ако решим, но няма да решим. Не. Далеч по-добре е тя да бъде объркана и загадъчна, отколкото ясна и далновидна като Лондон. И хора като Арлекин, които следят нещата там за нас, трябва да мислят по същия начин като чехите. В противен случай няма да са ни полезни, нали така? Арлекин е по-добър шпионин от повечето, Мандрейк. И затова са и колоритните му инструкции. Предлагам ти да ги следваш дословно.

— Да, сър. Със сигурност ще се постарая.