Джонатан Страуд
Окото на голема (25)

23

Можех да позная, че това е Прага в момента, в който се материализирах. Изтърканият блясък на златистия полилей на тавана на хотелската стая; пищните и мизерни корнизи в горните краища на стените; прашните гънки на завесите над малкото легло с балдахин; меланхоличното трептене във въздуха — всичко показваше само едно. Както беше и с изражението на погнусено объркване на лицето на господаря ми. Дори и докато смънкваше последните срички от заклинанието, той се оглеждаше из стаята сякаш едва ли не очакваше тя да скочи и да го ухапе.

— Приятно ли пътува? — поинтересувах се аз.

Той направи няколко защитни свръзки и пристъпи извън кръга, давайки ми знак да направя същото.

— Никак. Все още имаше някакви магически следи по мен, когато минавах през митницата. Сграбчиха ме и ме заведоха в една проветрива задна стая, където трябваше да отговарям доста бързо — казах, че складът на компанията ми е точно до правителствена сграда и случайни заблудени магии прониквали през стените. Накрая се вързаха и ме пуснаха да си вървя. — Той се намръщи. — Не мога да разбера! Смених всичките си дрехи преди да тръгна от къщи, за да предотвратя полепването на каквито и да е магически следи!

— И бельото ли?

Той замълча.

— О, бързах. Забравих го.

— Ето, това е то. Ще останеш изненадан какво се натрупва там отдолу.

— И погледни тази стая — продължи момчето. — Това трябва да е най-добрият им хотел! Мога да се закълна, че не е бил пребоядисван през този век. Виж паяжините на онези завеси. Ужасяващо! А можеш ли да кажеш какъв би трябвало да е цветът на килима? Защото аз не мога. — Той ритна леглото раздразнено; от него изригна облак прах. — И какво е това глупаво нещо с балдахин? Защо просто не сложат хубави, тънки чисти дюшечета като у дома?

— По-весело! Поне си имаш собствени баня и тоалетна. — Огледах една отблъскващо изглеждаща странична врата: тя се отвори с театрално изскърцване и разкри една мизерна баня с плочки, която бе осветена от една-единствена крушка. В ъгъла се спотайваше чудовищна вана с три крака; беше от онзи тип, в който се убиваха съпругите или където домашните алигаторчета порастваха до огромни размери, хранени с необичайни меса^[1]. Отсреща имаше тоалетна, внушителна по подобен начин. Верижката й висеше от тавана като въже на бесилка^[2]. В далечните краища на тавана яростно се бореха за надмощие паяжини и плесен. Тръбите се увиваха по стената в сложна плетеница. Те свързваха ваната и тоалетната и изглеждаха точно като разпилените черва на…

Затръшнах вратата.

— Като се замисля, аз не бих поглеждал тук. Просто баня. Нищо особено. Как е гледката?

Той ме изгледа ядно.

— Виж сам.

Дръпнах тежката алена завеса и погледнах към очарователната панорама от огромно общинско гробище. През нощта се простираха редове от подредени надгробни камъни, оградени от редове мрачни ясени и лиственици. На интервали, от жълтите фенери, висящи по дърветата, светеше траурна светлина. По чакълестите пътеки между камъните се виждаха няколко прегърбени скитащи се индивида; вятърът довяваше въздишките им нагоре до прозореца.

Бързо спуснах завесите.

— Да… Не е точно вдъхновяваща.

— Вдъхновяваща? Това е най-мрачното място, на което някога съм бил.

— Ами, какво очакваш? Ти си британец. Естествено, че ще те сложат в скапана стая с гледка към гробищата.

Момчето седеше на едно масивно бюро и разглеждаше някакви документи от малък кафяв пакет. Той заговори разсеяно.

— Точно поради тази причина би трябвало да получа най-добрата стая.

— Шегуваш ли се? След това, което Гладстон стори на Прага? Те не забравят, нали се сещаш.

При това той вдигна поглед.

— Онова беше война. Ние спечелихме и толкова. С минимум загуби на цивилни.

В този момент аз бях Птолемей, седях край пердетата, с кръстосани ръце, гледайки го ядосано на свой ред.

— Мислиш ли? — усмихнах се презрително. — Кажи го на хората от предградията. Там все още има неизползваеми земи, където къщите са изгорели.

— А ти знаеш това, така ли?

— Разбира се, че знам! Бях тук, нали? И мога да добавя, че се биех за чехите. А всичко, което ти си научил, е било скалъпено от Министерството на пропагандата на Гладстон след войната. Не ме наставлявай по този въпрос, момче.

За момент той изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в ярост както преди. После явно в него се задейства някакъв ключ и вместо това стана студен и равнодушен. С безизразно лице се върна обратно към книжата, сякаш това, което бях казал, нямаше никакво значение и дори го отегчаваше. Някак си бих предпочел гнева.

— В Лондон — каза той, едва ли не на себе си, — гробищата са извън границите на града. Така е много по-хигиенично. Имаме специални погребални влакове, които извозват телата. Това е съвременният метод. Това място живее в миналото.

Не казах нищо. Той не заслужаваше привилегиите на моята мъдрост.

 

 

Може би за около час момчето изучаваше документите на светлината от слабата свещ, отбелязвайки малки бележки по краищата. Той не ми обръщаше внимание; аз не му обръщах внимание, само дето от време на време изпращах през стаята лек бриз и карах свещта да трепти и да го дразни. В десет и половина той звънна на рецепцията и на безупречен чешки поръча да му донесат агнешко на скара и гарафа вино в стаята. После остави химикалката и се обърна към мен, приглаждайки косата си назад с ръка.

— Сетих се! — казах аз от дълбините на балдахина, където си почивах. — Знам на кого ми напомняш. Това ме тормози, откакто ме призова миналата седмица. Лавлейс! Играеш си с косата точно както правеше той. Не можеше да я остави на мира.

— Искам да говоря за големите на Прага — рече той.

— Това е някаква суета — трябва да е така. Всичкото това масло.

— Ти си виждал големи в действие. Какъв тип магьосник ги използва?

— Смятам, че показва и несигурност. Постоянна нужда да се киприш.

— Винаги ли ги създаваха чешки магьосници? Британски можеше ли да го направи?

— Гладстон никога не си играеше с косата си или нещо друго. Той беше много спокоен.

Момчето примигна; за пръв път проявяваше интерес.

— Познавал си Гладстон?

— Познавал е малко силно казано. Видях го отдалеч. Той обикновено присъстваше на битката, облегнат на жезъла си, гледаше как войските му правят касапница; тук, в Прага, из Европа… Както казвам, той беше много спокоен; наблюдаваше всичко, говореше много малко; след това, когато трябваше, всеки ход бе решителен и обмислен. Нищо общо с днешните бърборещи магьосници.

— Наистина ли? — Личеше си, че момчето е заинтересувано. Нямаше нужда да се гадае на кого подражаваше. — Значи — рече той, — по някакъв начин си му се възхищавал, по твоя си отровен, демонски начин.

— Не. Естествено, че не. Той бе един от най-лошите. Из цяла окупирана Европа църковните камбани биеха, когато той умря. Ти не искаш да си като него, Натаниел, повярвай ми. Освен това — пооправих една прашна възглавница — нямаш необходимите качества.

При това той настръхна.

— Защо?

— Не си достатъчно гаден. Ето я вечерята ти.

Почукването на вратата извести пристигането на един прислужник в черно сако и възрастна прислужница, носещи разновидни плата с капаци и охладено вино. Момчето разговаря с тях възпитано, задавайки няколко въпроса за разположението на улиците наоколо и им даде бакшиш за услугите. По време на тяхното посещение аз бях мишка, уютно свита между възглавниците; останах в този вид докато господарят ми нагъваше храната. Най-накрая вилицата му издрънча върху чинията, отпи последна глътка от чашата си и стана.

— Добре — каза той. — Няма време за приказки. Единайсет и петнайсет е. Трябва да вървим.

 

 

Хотелът беше на „Кременкова“, къса уличка в края на Стария град на Прага и недалеч от голямата река. Излязохме и тръгнахме на север по осветените улици, насочвайки се бавно и сигурно по посока на гетото.

Въпреки пораженията от войната, въпреки разрухата, в която градът бе изпаднал след като императорът бе убит, а властта прехвърлена в Лондон, Прага все още запазваше нещо от стария си мистицизъм и величие. Дори аз, Бартимеус, обикновено безразличен към различните човешки вертепи, където съм бил затварян, признавах красотата й: къщите в пастелни цветове със своите високи, стръмни теракотени покриви, струпали се нагъсто около кулите и камбанариите на безбройните църкви, синагоги и театри; голямата сива река се извиваше наоколо, осеяна с дузина мостове, всеки създаден в собствен стил от силите на потни джинове^[3]; над всичко това бе замъкът на императора, тъжно надвиснал от хълма си.

Момчето мълчеше, докато вървяхме. Това не бе изненадващо — досега той рядко беше напускал Лондон. Предположих, че зяпа наоколо, онемял от възхищение.

— Какво ужасно място — каза той. — Мерките за прочистване на бедните квартали биха свършили добра работа тук.

Погледнах го.

— Да разбирам ли, че Златният град не среща твоето одобрение?

— Ами… тук просто е толкова объркано, нали?

Вярно, че докато си пробиваш път все по-навътре в Стария град, улиците стават все по-тесни и объркани, свързани подобно на капилярна система с преки и проходи, където надвисналите отгоре стрехи са толкова нагъсто, че дневната светлина едва стига до калдъръма долу. Туристите вероятно намират този лабиринт за очарователен; за мен, той идеално въплъщава безнадеждната бъркотия на всички човешки стремежи. А за Натаниел, младият британски магьосник, свикнал с широките, груби пътища на Уайтхол, всичко това беше прекалено объркано и малко извън контрол.

— Тук са живели велики магьосници — напомних му аз.

— Онова е било тогава — рече той кисело. — Това е сега.

Подминахме Каменния мост с порутената му стара кула на източната страна; около издадения й покрив се въртяха прилепи, а в най-горните прозорци светеше нестабилна светлина от свещ. Дори и в този късен час имаше много движение по улиците: една или две старомодни коли с високи и тесни предни капаци и тежки скосени покриви, минаваха бавно по моста; много мъже и жени на коне вършеха същото; други водеха волове или управляваха двуколесни каруци, пълни със зеленчуци или бурета с бира. Повечето от мъжете носеха меки шапки във френски стил. Явно модата се бе променила през всичките години, откакто аз бях тук.

Момчето направи пренебрежителна физиономия.

— Това ме подсеща. Най-добре по-бързо да приключвам с тази игра. — Той носеше малка кожена раница; бръкна в нея и измъкна огромна увиснала шапка. При второто тършуване оттам изникна едно извито и доста намачкано перо. Той го вдигна, така че светлината от фенера да падне върху него.

— Как би нарекъл този цвят? — попита той.

Погледнах.

— Не знам. Червено, предполагам.

— Какъв вид червено? Опиши го.

— Ъмм, керемиденочервено? Огненочервено? Доматеночервено? Слънчевочервено? Може да е всеки един от всичките.

— Значи не е кървавочервено? — Той изруга. — Толкова бързах — само това можах да взема. Е, ще трябва да свърши работа. — Той тикна перото в плата на шапката и настани цялото нещо на главата си.

— А това за какво е? — попитах. — Надявам се, че не се опитваш да си елегантен, защото изглеждаш като идиот.

— Уверявам те, че това е свързано с работата. Не е моя идея. Хайде, почти полунощ е.

Сега се отдалечихме от реката и се насочихме към сърцето на Стария град, където гетото пазеше най-дълбоките тайни на Прага^[4]. Къщите ставаха все по-малки и по-порутени, сбутани една върху друга толкова плътно, че без съмнение някои от тях се държаха прави единствено поради близостта на съседите си. Настроенията ни се променяха в различна посока, докато вървяхме. Моята същност се зареждаше с енергия от магията, просмукваща се от старите камъни, от спомените за моите геройства в миналото. Противно на това Натаниел ставаше сякаш все помрачен, мърморейки и мрънкайки под прекалено голямата си шапка като някой дърт заядливец.

— Има ли някакъв шанс — казах аз, — да ми кажеш какво точно правим?

Той погледна часовника си.

— Десет минути до полунощ. Трябва да съм в старото гробище, когато часовниците започнат да бият. — Той отново изцъка неодобрително. — Още едно гробище! Можеш ли да повярваш? Колко такива има тук? Ами, един шпионин ще ме чака там. Ще ме познае по шапката; аз ще го позная по — цитирам — „необикновената свещ“. — Той вдигна ръка. — Не питай — нямам представа. Вероятно той ще може да ни насочи към някой, който знае нещо за науката на големите.

— Смяташ, че някой чешки магьосник причинява неприятностите в Лондон? — казах аз. — Не е задължително да е така.

Той кимна или поне главата му направи рязък жест под огромната шапка.

— Именно. Вътрешен човек трябва да е откраднал окото от колекцията на Лавлейс: някъде има предател. Но знанието за използването му трябва да е дошло от Прага. Никой в Лондон не го е правил досега. Може би нашият шпионин ще може да ни помогне. — Той въздъхна. — Но все пак се съмнявам. Всеки, който би се нарекъл Арлекин, сигурно вече е доста изфирясал.

— Няма да е кой знае колко по-заблуден, отколкото останалите от вас, с вашите глупави фалшиви имена, господин Мандрейк. А аз какво да правя, докато ти се срещаш с този джентълмен?

— Скрий се и оглеждай. На вражеска територия сме и аз няма да се доверя нито на Арлекин, нито на някой друг. И така, това трябва да е гробището. По-добре се промени.

Бяхме стигнали до един чакълест двор, ограден от всички страни от сгради с малки черни прозорци. Пред нас имаше няколко стъпала, които водеха нагоре към отворена метална порта в паянтова метална ограда. Отвъд се издигаше тъмна, назъбена грамада — първите надгробни плочи на старото гробище на Прага.

Това гробище беше малко повече от петдесет квадратни метра, най-малкото в града. И все пак то бе използвано в продължение на много години, отново и отново и това допринасяше за отличителната му миризма. Всъщност, самият брой на погребенията и ограниченото пространство бяха довели до това телата да бъдат закопавани едно върху друго, отново и отново и така нивото на гробището се бе вдигнало с метър и осемдесет над двора около него. Надгробните камъни също бяха много нагъсто, големите — надвиснали над малките, а малките — наполовина заровени в земята. С разхвърляното си пренебрежение към яснота и ред, гробището беше точно типа място, което можеше да обърка подредения мозък на Натаниел^[5].

— Ами, хайде, давай тогава — рече той, — чакам.

— А, това правиш значи, така ли? Не можах да разбера от тази шапка.

— Превърни се в гнусна змия или плъх, или в каквото си искаш, противно нощно създание. Аз влизам. Приготви се да ме защитаваш при необходимост.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Този път избрах да бъда дългоух прилеп, с кожени крила и рошава глава. Това е гъвкава маскировка, смятам аз — бърза, тиха и доста подходяща за гробище посред нощ. Излетях към разхвърляния пущинак от разхвърляни камъни. Като първоначална предпазна мярка огледах седемте нива: бяха чисти, но толкова напоени с магия, че всяка една вибрираше нежно от спомените на отминали дела. Не забелязах никакви капани или сензори, въпреки че няколкото защитни възела на близки сгради подсказваха, че някакви магьосници все още живееха тук^[6]. Наоколо нямаше никого; в този късен час бъркотията от тесни пътеки в гробището бе празна, потънала в черни сенки. Ръждясалите лампи, закрепени за оградата, излъчваха приглушена светлина. Намерих един надвиснал надгробен камък и елегантно увиснах на него, сгушен в крилата си. Започнах да наблюдавам главната пътека в гробището.

Натаниел пристъпи през портата, обувките му заскърцаха тихо по пътеката. Точно когато го направи, десетината часовници на църквите в Прага започнаха да бият, отбелязвайки началото на тайнствения час, наречен полунощ^[7]. Момчето въздъхна шумно, разтръска глава отвратено и закрачи внимателно по пътеката с протегната ръка, опипвайки пътя си между камъните. Наблизо избуха бухал, може би като предвестник на жестока смърт, може би коментираше нелепия размер на шапката на господаря ми. Кървавочервеното перо се развяваше напред-назад зад главата му, проблясвайки слабо на оскъдната светлина.

Натаниел крачеше. Прилепът висеше неподвижен. Времето минаваше бавно както винаги, когато се мотаеш из гробищата. Само веднъж имаше движение на улицата извън оградата: едно странно създание с четири крака, две ръце и някаква двойна глава излезе, влачейки краката си от нощта. Господарят ми го забеляза и спря несигурно. Съществото мина под фенера и се оказа, че са двама влюбени, опрели глави един в друг и преплели ръце. Целунаха се старателно, изкикотиха се и отминаха нататък. Господарят ми ги изгледа как отминават със странно изражение на лицето. Мисля, че се опитваше да гледа презрително.

От този момент нататък крачката му, която никога не е била особено енергична, определено стана апатична. Той си тътреше краката, ритайки невидими камъчета, загръщайки се със сакото си, прегърбен и някак незаинтересован. Мислите му бяха другаде. Реших, че има нужда от ободрителен разговор, прелетях до него и увиснах на един камък.

— Съвземи се — рекох, — изглеждаш отчаян от живота. Ще отблъснеш този тип, Арлекин, ако не внимаваш. Представи си, че си на романтична любовна среща с някоя хубава млада магьосничка.

Не можех да се закълна — беше тъмно и така нататък — но мисля, че май се изчерви. Интересно… Може би това беше добра основа да го дразня в бъдеще.

— Безнадеждно е — прошепна той. — Почти дванайсет и половина стана. Ако смяташе да се покаже, досега щяхме да го видим. Мисля… слушаш ли ме?

— Не. — Острият слух на прилепа бе доловил драскане някъде в другия край на гробището. Надигнах се леко и се взрях в мрака. — Това може би е той. Приготви се, Ромео.

Наведох се и полетях ниско между камъните, поемайки определен курс, за да избегна директен сблъсък с нещото, което идваше към нас.

От своя страна, момчето се поизправи; с килната шапка, ръцете небрежно поставени зад гърба, той започна да се шляе по пътеката, сякаш бе дълбоко замислен. Не даваше вид да е забелязал нарастващия звук от тътрене или странната бледа светлина, която се приближаваше към него между камъните.